Лазар Добрич
С цирка по света (12)

Приключения в прерията

В началото на месец май 1909 година бях завършил моя ангажимент в град Линкълн, столица на щата Небраска. Като всички хора, които са успели да скътат малко повечко пари, и на мен ми се прииска да отпочина малко и да се позабавлявам. Случайността ме натъкна на една оригинална идея. Голям афиш оповестяваше, че се набират трайбери, ласохвъргачи и стрелци за новия ловен сезон на бизони. Кандидатите трябва да се явят на конкурс по езда стрелба и хвърляне на ласо. За трайберите (гонци на дивеча) се предвиждаше конкурс само по езда и стрелба със собствен кон и пушка. Конкурсът ще се проведе в Денвър, главен град на щата Колорадо.

Някога, когато четях Майн Рид, животът на неговите герои беше станал моя мечта. Сега ми се удаваше случай да осъществя тази своя мечта от юношеските години, като стана временно ловец на бизони. Изпратих багажа си заедно с «Трапеца на смъртта» на инженер Илков в Чикаго и заминах за Денвър — град, създаден от някогашните златотърсачи. През 1871 година той е имал само 4500 жители, а през 1909 година техният брой надвишаваше 300 хиляди.

Конкурсът се произведе на полето край града. Бяха се явили много американски ловци, обути в кожени панталони, с космати кожи на колената, със сини, червени или зелени блузи, шапки със широки периферии, а на ръцете кожени ръкавели, които достигаха чак до лактите. Всеки беше преметнал пушка през рамо и водеше свой кон. Към тази екипировка ласохвъргачите имаха и по едно ласо, закачено на предната част на седлото, която стърчеше по-високо и завършваше на върха с топка.

Аз бях обул кадифени панталони с ресни по кантовете, червена риза, с «Винчестер» през рамо, бинокъл и широкопола шапка. Водех сиво конче, купено за 45 долара. Кожените ръкавели, които стягаха китките на ръцете ми и достигаха до лактите, твърде много затрудняваха движенията ми. По облекло се различавах от останалите каубои. Освен това лицето ми не беше загоряло и не дъвчех тютюн като другите.

Започна състезанието на кон. Тренирал съм се още като дете върху голите гърбове на конете в родното ми село Бариево. Като цирков артист практикувах любителска езда с волтижировка по манежите, но това не беше достатъчно. Чувствувах се слаб в ездата. Положих свръхусилия да се покажа в някаква що-горе форма и за мое щастие комисията не ме отхвърли.

При конкурса по стрелба работата беше съвсем друга. Много съм стрелял по цирковете и стрелбищата. Бях се усъвършенствувал и със сигурност се явих пред комисията. Стреляхме от 50 метра разстояние в дървен кръг с диаметър 20 сантиметра. Най-добрият между явилите се стрелби улучи 38 пъти от всичко 50 изстрела. Като започнах аз, до четиридесетия изстрел не пропуснах нито един удар. Натрупаха се около мен любопитни. Други застанаха по протежение на изстрела. Всеки мой изстрел се изпращаше с овации. До петдесетия изстрел изпуснах само два. Това беше рекордното постижение на конкурса. Ангажира ме един стар ловец от Тексас с две зараснали рани на лицето, а от едната му ръка липсваха два пръста.

Ловджийските колони работеха на кооперативни начала. Накрая деляха по равно реализираните печалби. В програмата на нашата колона се предвиждаше лов на бизони, антилопи, сърни и диви кози. В деня на тръгването десет коли с двоен впряг, покрити дъгообразно с дебели брезенти, придружени от две отделения трайбери и ласохвъргачи, всички на коне, потеглихме на път. Движехме се на юг под силен дъжд. Настроените беше понижено. Дори и конете, подвили опашки, с наведени глави неохотно крачеха по калния път. Аз яздех, наметнат с непромокаемо наметало. Колите затъваха, коларите викаха и ругаеха. Понякога ставаше нужда да слизаме от конете и да помагаме на затъналите коли. Някои от участниците започнаха да негодуват, че сме тръгнали в такова неблагоприятно време.

Привечер спряхме до едно малко селище. Всички нахълтаха в месната кръчма и се отдадоха на страхотно пиянство, такова, на каквото само американските ловци са способни. Нощувахме в колите. Те се оказаха доста уютни, но миризмата на тютюн беше отвратителна. Ловците и на сън дъвчеха и плюеха, където намерят. На втория ден, когато излязохме в прерията, времето се оправи. След други два дни разузнавачите донесоха, че стада от бизони се движат в различни посоки. Разделихме се на групи. От дългата езда се бях наранил, но се пазех да не ме забележат другите и да ми се подиграват като на аджамия.

Един следобед ловците внезапно се раздвижиха. Някои завикаха: «Бизони!… Бизони!» Загледах се към посоката, към която всички бяха обърнати, но не забелязах нищо. Тогава запитах едного:

— Къде са бизоните?

Той ми посочи с ръка същата посока, но пак нищо не можах да видя. Вдигнах далекогледа и едва тогава забелязах, че към нас се движи черна маса, която постоянна менеше формата си. Даде се заповед да се пръснем. Колите се отдалечиха встрани. Задачата ни беше да откъснем от стадото няколко животни, които ласохвъргачите трябваше да изловят.

Бизоните наближаваха. Те бяха може би повече от хиляда глави. Водени от няколко бика, навели глави те тичаха към нас. Един неопределен шум ежеминутно нарастваше. Обзе ме страх. Ако попаднем сред това стадо, от мене и кончето няма и помен да остане.

Подкарахме конете и застанахме встрани от наближаващата маса. По даден знак започнахме стрелба «на месо». Изплашено от стрелбата, стадото побягна към северозапад. Няколко животни паднаха убити, други започнаха да куцат и напразно полагаха усилия да догонят стадото. Трети се уплашиха и хукнаха в обратна посока. Водачът даде заповед да преследваме една група животни които се отцепиха от стадото. Понесохме се в кариер към тях. Пушката ме биеше по гърба и ми причиняваше страшни болки, но търпях и се преструвах, че нищо ми няма. Пред мене летеше един трайбер. Той ми викна да настигна един малък бизон, който се опитваше да се откъсне, и да го подгоня към групата. Впуснах се към животното. Като го наближих, дадох изстрел във въздуха и то се върна назад. Едва сега съзрях един ласохвъргач, изправен на стремената си, да се носи в кариер срещу бизона, въртейки във въздуха ласото си. Някои ми извика: «Наляво… наляво…» Подгоних бизона наляво и го насочих към ласохвъргача. Последният продължаваше да върти ласото си напред. Със свистене ласото полетя и обхвана врата на бизона. В този момент ласохвъргачът седна на седлото си и опъна стремената напред. Бизонът се опита да повлече ездача и коня му, но ласото стегна така силно шията му, че животното се задуши и падна. С голяма ловкост ласохвъргачът скочи от коня. Същото направи и един трайбер. Той грабна края на ласото в момента, когато бизонът направи опит да стане. С няколко скока ласохвъргачът се озова при жертвата. В ръката му блесна къс нож който се заби в тила на бизона. Той затрепера като парализиран. Виждал съм така да треперат, преди да умрат, биковете на арената от сполучливия удар на тореадора.

Време за губене нямаше. Друг бизон се беше насочил да настигне стадото. Отново ми викнаха да му пресеча пътя. Върнах го назад. Ласохвъргачът го хвана и ми викна да скоча от коня. За да не се посрамя, скочих от коня както препускаше, преметнах се няколко пъти, но се изправих на краката си невредим. Тази циркова хватка е позната на всеки акробат. Успях да уловя навреме ласото и го опънах с всичка сила. Притече се и ласохвъргачът. Животното започна да хърка от задушаване.

— Застреляй го в главата! — извика ласохвъргачът, на когото бях подчинен.

Дадох един изстрел и животното опъна крака безжизнено. Ласохвъргачът бързо се метна на коня си и се понесе към друг бизон. Конете ни бяха обучени, щом скокнем на земята, да се въртят наоколо. И моят «Балкан» (така бях кръстил кончето си) ме чакаше наблизо. Скочих на седлото, но ловците бяха отишли толкова надалеч, че беше невъзможно да ги догоня. Впрочем това не беше и необходимо, понеже всички отцепили се от стадото бизони бяха изловени. Крайният резултат от тази акция беше 18 уловени и убити бизони. Първият ден от лова беше щастлив.

Вечерта накладохме голям огън. Изкопахме до него обширна яма. Когато от огъня остана само жар, част от нея нахвърляхме в ямата. След това насолихме два пресни бута, спуснахме ги върху жарта в ямата, затрупахме ги отгоре с останалата жар и покрихме всичко с пръст. В същото време коларите с голяма ловкост деряха убитите животни, осоляваха кожите им, а месото нареждаха осолено в специални бурета. Щом като се привърши и тази работа, всички насядахме около огъня в очакване на вкусната вечеря.

Нощта отдавна се беше спуснала над прерията. От разговорите на ловците аз обогатявах знанията си в новата професия. Някои другари ми казаха, че като ме видели да се търкалям след скачането от коня, не допускали да ме видят отново на крака. Те не знаеха, че съм цирков артист и че съм трениран да посрещна безопасно подобно падане. Препоръчаха ми да се държа настрана от бягащи бизони, за да не се натъкна на някой бик. Има опасност да изтърбуши коня ми.

Моето новачество беше очевидно за всички, но все пак водачът на ловната група изказа задоволството си от мен. Запита ме откъде съм. Почувствувах се щастлив, че тук сред тази оригинална обстановка, ще мога да разкажа нещо за моята далечна родина България. Слушателите обаче нищо не знаеха за нашата малка страна. Запитаха ме какви диви животни има там. Обясних им, че най-големите зверове у нас са мечките и вълците. На въпроса, дали всички български ловци стрелят като мен, отговорих утвърдително. С този последен отговор любопитството на ловците от Небраска беше напълно задоволено.

Изровиха бутовете и вечерята започна. Въздухът се напои с приятния аромат на опеченото по оригинален начин месо. Всички ядоха със завиден апетит. Месото беше наистина много вкусно. Не помня да съм ял такова.

След като се нахранихме, умората бързо ни налегна. Всички се прибраха по колите си. Понеже не можех да търпя миризмата на дъвкания тютюн, предпочетох да се пъхна под каруцата и завит с дебело одеяло, веднага заспах.

Слънцето беше огряло прерията, когато станът се раздвижи. Доядохме останките от снощната вечеря и отново потеглихме на път. Два дни пътувахме, докато стигнем до селището Лас Анимас, на реката Арканзас. Там продадохме месото и кожите и потеглихме на юг. Известно ни беше, че вече няма да срещаме населени места. Трябваше да пестим провизиите и да разчитаме повече на това, което ще убием. През всичкото време на лова мен ми се удаде да убия само три антилопи и няколко други дребни животни.

Само този, който е пътувал през безкрайните прерии, има истинска представа за трудностите на това пътуване. На юг и изток прерията се слива с небето. Зад нас тя също опира на хоризонта. Не можем да си представим, че оттам сме дошли. Само на запад едва се забелязват забулени в мъгла скалистите планини.

Движим се все на юг. Отначало непрекъснатата езда ме изморяваше, но по-късно свикнах. Раните по седалището ми бяха заздравели. Намираме се сред истинска пустиня. Няма гори, няма треви, няма вода. Тук-там се забелязва бедна, отдавна изсъхнала тревица. Животни се срещат твърде рядко, ако не смятаме змиите и гущерите, които от време на време пробягват пред нас. Червенокожият индианец, с когото се бях сприятелил, ми разказа интересни неща за змиите и гущерите. Златния орел (така се казваше индианецът) имаше големи практически знания и силно развит инстинкт като у шимпанзе. На него дължа бързото опознаване живота на ловците и приспособяването ми към него. Той ме излекува от раните, които ми беше причинило седлото при язденето.

Наближихме реката Симарон. Внезапно ни връхлетя силна буря. Небето потъмня, вятърът засвири зловещо върху брезентовите покриви на каруците. Изплашените коне започнаха тревожно да цвилят и мъчно се поддаваха на управление. Наклонни бяха да бягат без посока. Една кола се обърна. Наскачахме от конете и я изправихме, привързахме всички коли за колове, побити в земята. Закарахме конете зад колите, в защитената от вятъра страна, където и ние се приютихме. Конете се поуспокоиха. Светкавици и гърмотевици раздираха небосклона. Като че ли настъпваше краят на света.

Ураганът продължи около един час. Като позатихна, заваля едър дъжд. Прерията се покри с вода и заприлича на огромно езеро, чиито брегове не се виждат. Нямаше наклони за бързото оттичане на водата. Платната на някои каруци се бяха изпокъсали. При тази неблагоприятна обстановка се заехме да ги кърпим. Нощувахме на открито, без огньове, и премръзнахме.

На следния ден, движейки се бавно върху заблатения терен, привечер стигнахме реката Симарон. Водачът ни предупреди да бъдем внимателни. В реката имало алигатори. Разположихме стана си по-далеч от нея, накладохме огньове и нощувахме спокойно.

На другата сутрин се събудихме при променена картина. Два дни бяха изминали от проливния дъжд, но те бяха достатъчни прерията да позеленее от подрастващата трева. Потеглихме срещу течението на реката, за да намерим брод. Към обед спряхме близо до чакълестия бряг, за да напоим конете за втори път през този ден. Още не се навел над водата, моят Балкан изпръхтя уплашен и се обърна назад. Погледнах в същата посока и съзрях откъм сушата един алигатор, дълъг над четири метра. Бях виждал алигатори от парахода по реката Мисисипи, недалеч от Нови Орлеан, но никога не съм се изправял очи в очи такъв огромен гущер, който, мигайки, се доближаваше към мен. Изтръпнах от уплаха.

— Бягай — извика Златния орел, който ме е следвал на известно разстояние.

Пришпорих коня. Той това и чакаше. Бързо се отдалечихме от опасния хищник. Златния орел долетя с коня си и даде един изстрел срещу алигатора. Като че ли не улучи. След него препускаше друг ловец. Като наближи на 20 крачки от алигатора, ловецът бързо отби встрани. Влечугото спря за момент. Ловецът се прицели в корема му и гръмна. Алигаторът трепна и се преви на една страна. Ранен, той се обърна към ловеца, тръгна към него, като отвори огромните си челюсти. Блеснаха безброй остри зъби. В този момент Златния орел се прицели право в устата на алигатора и гръмна. Хищникът спря, понадигна се и затрепери. Един нов изстрел от Златния орел прекрати агонията му. При тази борба алигаторът показа своята мъчноподвижност на сушата и заплати със живота си. Заеха се да дерат кожата му, а смелият ловец, който се беше доближил маневрено до него, успя да убие още един алигатор, открит пак на сушата. Вероятно двата алигатора са се укрили на известно разстояние от брега, за да пресекат пътя на някой бозайник, който би имал нещастието да дойде на това място да пие вода.

Продължихме пътя си срещу течението на реката, но до вечерта не намерихме брод. Отново установихме лагера си по-далеч от брега и се отдадохме на почивка.

Рано сутринта на следния ден отново сме на път. Един от движещите се напред ловци се провикна:

— Бизони!

Изправих се на стремената и насочих далекогледа си. И без далекоглед Златния орел забеляза стадото и се развика утвърдително. Бизоните тичаха право срещу нас. Бързо се пръснахме встрани и продължихме да напредваме със заредени пушки. Стадото приближаваше сред облаци от прах. Първите изстрели бяха дадени от групата, разположена встрани от нас. Когато подплашеното стадо се изравни с нас ние открихме стрелба.

— Бягай след, мен — извика Златният орел и пусна коня си в кариер. Пришпорих моя кон и се понесох подир червенокожия, който продължаваше да препуска и отвреме на време се обръщаше да види къде е стадото. Из веднъж той зави встрани и започна да стреля. Последвах примера му. Стадото летеше близо край нас. Бизоните се объркаха, блъскаха се един в друг, а ние използувахме това положение и с всеки изстрел поваляхме по едно животно. Най-сетне те се окопитиха и отново побягнаха, отдалечавайки се от брега на реката. Ние успяхме да убием още няколко екземпляра, но не ни се удаде да ги насочим към ласохвъргачите. Принудихме се отново да стреляме и ги избихме. И те станаха наша плячка, макар и с малко надупчени кожи.

Непредвиденият лов завърши с добра плячка, но и с едно нещастие. Един трайбер бил застигнат от стадото, съборен и стъпкан. Както той, така и конят му бяха направени на пихтия. На места стърчаха изхвръкнали навън кости. Главата беше като оглозгана от вълци. Ако Златния орел не извика да го последвам, може би и моята участ щеше да бъде такава. За втори път индианецът ми спасяваше живота.

Събрахме в едно платнище останките на бедния Арпад, по народност финландец. Едва можахме да отделим портфейла и документите му. Заровихме го в плитък гроб. Поставихме грубо издялан голям кръст. Прочетох «Отче наш» над гроба, който едва ли някой след нас ще споходи.

След като прибрахме и подредихме богатия лов, отново потеглихме срещу течението на реката. Самотният гроб изчезна от погледа ни, но големият кръст дълго време се виждаше. Далечните планини, потъмнели в черни облаци, се раздираха от чести светкавици.

Нощта се спусна почти изведнъж. Тъкмо се бяхме унесли в първия сън и целият лагер бе вдигнат по тревога. Конете, навързани по каруците, цвиляха, пръхтяха неспокойно и се мъчеха да се откъснат. Ловците наскачаха и с пушки в ръце тичаха и викаха напосоки. Дадоха се няколко изстрела. Помислих, че са ни нападнали разбойници. Един кон с откъснат юлар профуча край мен в бесен кариер. Завтекох се към група ловци, които се бяха струпали и разглеждаха нещо на земята. Като наближих, видях, че на земята лежи кон, хъркащ в предсмъртна агония. Най-после се разбра какво е станало. Една пума, наречена още сребрист лъв, успяла да се вмъкне в лагера и да прегризе гърлото на коня. Уплашен от виковете и гърмежите, звярът побягнал в близката гора, преди да довърши жертвата си. Един ловец видял пумата, когато още давела коня, но не посмял да стреля, за да не убие някой ловец или животно.

Застреляхме коня да не се мъчи. До сутринта не можахме да заспим. Под впечатлението на изживения инцидент разказаха се множество спомени за случки от подобен род.

Продължихме пътя си край брега и срещу течението на реката всее намерението да открием брод. Два дни по-късно Златния орел каза, че сме съвсем близо до мястото на брода. Повървяхме още половин час. Индианецът, който беше поел водачеството, ни посочи самия брод. Дадохме няколко залпа във водата, за да прогоним крокодилите, ако наблизо има такива. Златния орел огледа мястото по-внимателно и като се убеди, че няма опасност, нагази във водата с коня си и ни поведе. Преминаването на брода стана без инцидент. Като се озовахме всички на отсрещния бряг, продължихме движението си на юг. Планините пред нас се очертаваха все по-ясно. Срещнахме още едно стадо бизони и успяхме да повалим 19 животни. Сега вече се налагаше на всяка цена да стигнем час по-скоро до най-близкия населен пункт, за да продадем трофеите си. Колите бяха претоварени с осолено месо и кожи.

Още едно денонощие пътувахме и достигнахме неголямо селище, разположено край железопътна линия. Бях прекарал цял месец в ловуване из Северна Америка. Любопитството ми беше задоволено. Нямаше смисъл да продължавам по-нататък с ловната група. Време беше вече да се прибера и да си гледам моята работа. Обиколих по кръчмите да си търся заместник и го намерих без особен труд. Заведох го при водача на групата, обясних му, че се чувствувам болен и не ще мога да продължа ловуването. Заместникът ми се хареса на водача, но той не пропусна да изкаже огорчението си от нашата раздяла. Може би това беше само от учтивост.

Вечерта започна прощален гуляй за моя сметка. Когато понаправихме главите, аз извадих и показах на колегите си една моя рекламна фотография. Те останаха изненадани, като узнаха, че съм цирков артист, и то изпълнител на голям атракционен номер. Веселието продължи при повишено настроение. Всички се напиха. Очите на Златния орел бяха кръвясали от пиянство. Той се доближи до мен и с малко понижен тон ми каза:

— Колкото обичам тебе, толкова мразя другите бели хора. Мразя ги, защото знам, че и те не ни обичат. Аз съм туберкулозен, и скоро ще умра, но дотогава все ще успея да убия още някой и друг бял с моята томагавка — и той пипна дръжката на малкото секирче, което висеше окачено на кръста му.

Смятах, че моят червенокож приятел приказва неща, които не чувствува. Той беше изпаднал в съмнително откровение под влиянието на алкохола. Опитах се да го успокоя.

— Ти си съвсем друг човек — продължи Златния орел. — Ти ме обичаш и затова аз съм ти приятел!

Потупах го дружелюбно по рамото, целунах го по бузата и той със светнали от радост очи се смеси с веселата компания. Бях уверен, че в трезво състояние Златния орел никого не мрази, никому не желае да отмъщава и към всички е такъв добър другар, какъвто се показа досега.

Още тук в кръчмата получих моя дял от досегашния лов. Водачът ми наброи 180 долара. От тях дадох 80 долара на Златния орел, загдето на два пъти ми спаси живота. Подарих му и кончето си. Той често ми беше казвал, че много го харесва. Радостта му от подаръците беше много голяма. Каза ми, че никога в живота си не е имал такъв голям шанс. Разделихме се много сърдечно. Когато влакът потегли, ловците ме изпратиха с възторжени овации. Дадоха няколко залпа във въздуха, та изпоплашиха пасажерите.

След тридневно пътуване пристигнах в Сен Луи и веднага телеграфирах на моя артистичен агент, че съм свободен и на разположение за нови ангажименти.