Лазар Добрич
С цирка по света (17)

Изпитания на войната

През месец април 1941 година започнаха въздушните нападения над София. След прекъсване от около година и половина те отново зачестиха. За да запазя живота на 16-годишния си син Иван, към края на 1943 година го изпратих във Виена при братовчеда му Сашо Добрич, син на брат ми Александър. Сашо беше съставил една трупа баристи със сестра си Лола Добрич и гимнастика Джеки Петров. Моят син, когото всички наричахме галено Буби, беше вече отличен барист и веднага се включил в състава на трупата. И четиримата бяха все мои ученици. Често получавах писма от тях и бях добре информиран за живота и работата им.

След като завършили ангажимента си във Виена, четиримата заминали за Копенхаген, където имали сключен ангажимент в някакво вариете. И от там те продължаваха да ме информират за живота и работата си. Но по едно време кореспонденцията беше прекъсната. Дълго време не получих писмо от никого. Макар и да беше лесно обяснимо, че във военно време има много причини за забавяне на кореспонденцията, започнах да се тревожа. Мина доста време. Край на тези мои тревоги сложи, писмото на българския пълномощен министър в Стокхолм Петко Стайнов. Той ме уведомяваше, че моите хора са в Стокхолм, ангажирани в някакъв цирк, и всяка вечер са посрещани и изпращани от публиката с акламации. Известно време не са ми писали по независещи от тях причини, за които те щели да ми съобщят подробно. И наистина след няколко дни получих писма последователно и от четиримата. Те ми разказваха подробно какво са преживели и защо не са ми се обаждали досега.

Когато пристигнали в Копенхаген, Дания била вече окупирана от хитлеристите. Необезпокоявани от никого, четиримата баристи от трупата „Добрич“ заработили и се радвали на много добър успех. Един ден обаче били арестувани във вариетето и без да им дадат каквито и да е обяснения, германски военни полицаи ги отвели в тяхната комендатура. От предварителния разпит станало ясно, че ги подозират в комунизъм и противогерманска пропаганда, провеждана още в България, откъдето избягали своевременно, преди да са попаднали в ръцете на българската полиция. Едно такова обвинение по него време наистина можеше да доведе до сериозни последици. Четиримата били отведени в привременния концентрационен лагер край гората, недалеч от Копенхаген. Събраните в този лагер заподозрени хора не били държани така строго. Той не бил заграден с бодлив тел. Обитателите му се ползували с относителна свобода. Понякога позволявали на някой да излиза за известно време под гаранцията на останалите в лагера негови близки. Но ако оттук бъдат изпратени другаде, в друг лагер, положението се изменяло и ставало опасно.

Настроението спрямо германските окупатори, както навсякъде, било много лошо и нашите артисти на всяка крачка срещали съчувственици и хора, готови да им помогнат с каквото могат. Водачът на трупата Сашо Добрич като най-стар и най-опитен решил да използува това положение. От направените сондажи той дошъл до заключение, че при опит за бягство може да се разчита на известен успех, и споделил това свое мнение с останалите трима. Те му заявили, че са готови да го слушат и да го следват при каквито и да е обстоятелства. В изпълнение на плана си Сашо събрал от тримата всичките им налични пари, прибавил ги към своите и пристъпил към действие. Къде със заплащане, къде с подкуп, къде от човещина намерили се хора, които били готови да им помогнат при едно евентуално бягство.

Една привечер, малко преди мръкване, по различни пътища четиримата се укрили в близката гора, събрали се там и Сашо ги повел към морския бряг. Като го наближили, те останали скрити в гората, докато падне пълен мрак. Щом се стъмнило, Сашо ги повел по брега. Без особени усилия те открили лодката, купена от Сашо и предварително оставена там от хората, които обещали да им помогнат. Лодката била с две монтирани весла и едно резервно. Четиримата се качили. Сашо и Джеки се уловили за веслата и загребали с всички сили през протока Малкият Зунд по направление към Швеция. Макар и неопитни гребци, все пак те започнали да напредват към отсрещния бряг. Тази смела, до известна степен наивна и много рискована постъпка завършила с успех благодарение на редица щастливи за бегълците случайности. Когато проверката в лагера е установила отсъствието им, тяхната лодка е плувала към Швеция. Първите претърсвания са станали в околността и може би в гората, но преследвачите са били твърде много затруднени поради падналия мрак. Много добър шанс са имали четиримата бегълци, че не са се натъкнали на някой подвижен патрул от бреговата охрана или в самото море. Независимо от това едва ли някой е могъл да допусне, че трима артисти и една артистка от вариетето, двама от които са Почти деца, могат да предприемат бягство с лодка през протока. „Въпреки шума на вълните ние не смеехме да проговорим или да издадем звук, за да не обърнем вниманието на евентуални преследвачи“ — пишеше по-късно Буби в писмото си. Като изминало повечко време, те се поуспокоили, чувствувайки се далеч от недружелюбния бряг. Буби предложил да смени единия от гребците, но в този момент на фона на осветения от звездите хоризонт забелязали нещо да се тъмнее. Сашо и Джеки загребали още по-усърдно, за да се отдалечат от неизвестните преследвачи, но това не им се удало. Бегълците вече ясно виждали контурите на лодка, движена с весла. Преследвачи никога не биха си послужили с безмоторна лодка. Може би и тази носи на (борда си бегълци. Все пак на подвикванията от непознатата лодка те не отвръщали, макар вече да било ясно, че не ги преследват германци. Никакви пушки не били забелязани. Не бил даден и някакъв изстрел.

Малко по-късно те били настигнати от лодката с трима шведски рибари. Двамата гребели, а третият седял при кормилото. Криво-ляво българите обяснили, че неопитността довела една тяхна необмислена разходка до истинско бедствие — те загубили вярната посока и сега не знаели накъде се движат. Рибарите им повярвали и на драго сърце се съгласили да им помогнат да излязат на шведския бряг на другия ден ще помислят за връщането им в Дания. Единият рибар преминал в лодката на бегълците а Буби се прехвърлил в шведската. Така подпомогнати от рибарите, бегълците успешно се добрали до спасителния бряг. Като стъпили на брега, те признали пред рибарите, че неслучайно са навлезли в открито море, а че са бегълци от германския лагер край Копенхаген, Въпреки това любезните шведи не изменили дружеското си отношение към тях. Напротив, те не скривали радостта си, че са могли да им помогнат. И наистина без тази щастлива среща кой знае каква съдба ги е очаквала в открито море, макар и да са били далеч от датския бряг.

Четиримата били прибрани в дома на единия от избавителите им. Нахранили ги и ги оставили да нощуват там. С тяхно съгласие другите двама рибари е трябвало да уведомят местните власти за случая. На другия ден, макар и без никакви средства, с помощта на добри хора бегълците били превозени до Малмьо. Там те се явили в местната полиция, където, след като били направени справки с рибарското селище, без особени затруднения легализирали положението им. Като се видели на свобода за да се снабдят със средства, бегълците продали хубавите си кожуси.

Още една щастлива случайност им се притекла на помощ. Оказало се, че в Малмьо гостува някакъв цирк. Те се явили при директора и му предложили да ги ангажира. За да провери какви са възможностите им, директорът ги отвел в салона на местното гимнастическо дружество. На тамошните уреди те показали много неща. Освен това те комбинирали два лоста и показали част от програмата си, а на директора обяснили, че за да изпълнят цялата си програма, нужен е още един двоен лост, по-висок от първите два. На този лост се провесва с главата надолу четвъртият барист — портьорът Сашо. Той лови с ръце партньорите си, изпълнява с тях по един заключителен трик и така завършва всеки един отделен номер. Директорът се убедил, че има работа с професионални артисти, авансирал ги и те си поръчали комплект нови бари. Само за четири дни барите били готови. Дебютът минал с голям успех. Директорът им определил заплата, каквито се полага, и нашите бегълци отново заживели спокоен живот.

Един ден по време на репетиция съпругата на директора ги заговорила и между другото им казала:

— Щом сте български циркови артисти, може би познавате един ваш сънародник, стар цирков артист, който някога изпълняваше опасен номер, наречен „Трапецът на смъртта“.

— Помните ли името на този артист? — запитал Буби.

— Разбира се. Наричаха го „шевалие Иванов“. Интересно е дали още е жив и с какво се занимава.

— Да, още е жив — отвърнал Буби. — Той живее в София и е директор на собствен цирк.

— Ах, колко се радвам! — възкликнала директорката. — Наистина много е приятно да чуя, че един мой колега от далечното минало е жив и здрав и все още упражнява професията си!… На младини аз бях циркова ездачка. Като млада мома се наричах Марта Беневайс. През 1914 година работех в цирка „Чинизели“ в Петербург. От Германия пристигна пратеник на Международната циркова ложа в Берлин. Този пратеник беше шевалие Иванов. Той донесе парична помощ за цивилните пленници — циркови артисти, и я предаде на комитета при Холандската легация за разпределение. След като изпълни тази си мисия, шевалие Иванов остана да работи в цирка „Чинизели“ със своя „Трапец на смъртта“. Неговият оригинален и много опасен номер се отрази благоприятно върху касовите сборове на цирка. Всяка вечер играехме при пълно посещение.

За нещастие аз се разболях от тифус и постъпих в болницата. Никой от цирка не ме посети. Не само защото посещенията при инфекциозно болни бяха забранени, но освен това в цирка нямах никакъв близък. Чувствувах се много нещастна и изоставена в този чужд град. В минутите на най-голямо отчаяние и съмнение, дали ще остана жива, бях радостно изненадана, когато видях на вратата да се появи шевалие Иванов, облечен в бяла престилка. Като се доближи до леглото ми, Той ми каза да не го издавам, за да мине като лекар или човек от болничния персонал. Това негово явяване ми вдъхна сили и вяра, че ще живея. Заинтересува се как се чувствувам, от какво се нуждая, обеща, че пак ще ме посети, и напусна стаята, за да не породи съмнение, ако се задържи при мен по-продължително време.

След два дни шевалие Иванов пак ме посети и ми донесе всичко, каквото му бях поръчала. По какъв начин се беше промъкнал в болницата, особено в инфекциозното отделение, дори не бях се сетила да го запитам. При второто му посещение бях вече преминала кризата, но неговото присъствие още повече повдигна духа ми и като че ли ускори оздравяването ми. Пък и той умееше да каже на човека няколко ободрителни думи и да му вдъхне вяра в живота.

От Петербург шевалие Иванов замина за Швеция, циркът предприе турне из Русия, а аз останах в болницата до пълното ми оздравяване. От тогава не съм го виждала, макар и много да съм слушала за него от наши колеги-артисти. Сега, така много се радвам, че пак чувам нещо за шевалие Иванов, че този мил човек е още жив и все още работи.

— Да, той е още жив и съвсем бодър — отвърнал Буби. — Продължава да работи, радва се на добро здраве, а аз съм негов син!

— Нима! — възкликнала директорката и го загледала, с нарастващо любопитство, примесено с възхищение. Тя го притиснала в обятията си и го обсипала с майчински целувки, като че ли вижда отдавна загубен син. — А защо вие се наричате Добрич?

— Баща ми се казва Лазар Иванов Добрич, но за по-кратко тогава се е наричал само Иванов, а аз се наричам Иван Лазаров Добрич.

От този момент нататък членовете на българската трупа станали любимци на цирковата дирекция. Когато циркът пристигнал в Стокхолм, четиримата артисти се представили на българския пълномощен министър Петко Стайков, който е и мой личен приятел. Още щом получих писмото от нашия дипломат, веднага изпратих чрез него 50 000 лева и пощенски марки за около 200 000 лева (всичко в стари пари), с които моите хора трябваше да издължат аванса, получен от цирковата дирекция, да се обзаведат добре и да се чувствуват с напълно развързани ръце. След като завършил ангажиментът им в Швеция, те се прехвърлили в Англия и продължили да работят.

След разгромяването на хитлеристките нашественици и приключването на войната аз можах да узная, че арестуването на нашите четирима артисти е станало по лъжливо донесение на друга група баристи, намиращи се по това време в Копенхаген, вероятно с цел да се освободят от конкуренция.

Горната история ми напомня за случая с куплетиста Джиб. Някакви негови длъжници, за да се отърват от него, без да му платят, го бяха наклеветили пред германските окупатори в София, че е румънски евреин и че преди да дойдат немците в България е пял куплети с антихитлеристко съдържание (което беше вярно). Това накара Джиб да напусне преждевременно България, за да се спаси от евентуално преследване. Има и такива хора. Поради не-благородно съревнование или незначителни материални съображения са готови да погубят човека, без да им мигне окото.

След като поработили доста време заедно, хората от трупата на Сашо Добрич се пръснали по различни краища на света. Сашо заминава за Америка. Щастието му се усмихва и след известно време той става собственик и директор на голям цирк. Лола Добрич също заминава за Америка, където се омъжва и понастоящем заедно със съпруга си и сина си изпълнява интересен цирков атракцион. Джеки Петров е първокласен цирков артист, също в Америка. Синът ми Иван Добрич останал да работи из Европа. По-късно се отказал от цирковата професия и се установил завинаги в Брюксел, където живее и днес със съпругата, си и четирите си деца.

Когато България се нареди официално на страната на хитлериска Германия, предизвикала Втората световна война, за което предстоеше да заплати с пълния си разгром, и особено когато България обяви „символична война“ на Англия и Америка, положението на страната ни рязко се влоши. Американците започнаха несимволични въздушни нападения над София и предизвикаха пълно разстройство в стопанския, административния и военния апарат на страната. Софиянци се почувствуваха непосредствени участници във военните действия и дадоха много човешки жертви. Невръстни деца бяха избивани по същия начин, по който загиваха бойците на фронта. Нещо повече, бойците на фронта бяла специално екипирани и по-добре защитени отколкото жителите на столицата. Никой не ще може да опише човешките трагедии, които са се разигравали под развалините на разрушените сгради, защото никой не ги е видял. Живи заровени мъже, жени и деца измряха от раните си, от липса на въздух, от студ, глад и жажда, без да може някой да им помогне, въпреки че виковете им за помощ и стенанията се чуваха и въпреки че нещастниците не бяха далеч от своите останали живи близки. Мащабът на спасителните работи далеч не отговаряше на нанесените поражения. Като че ли изобщо не се вършеше нищо. Пък и какво ли може да се направи само с примитивните средства — кирки и лопати. Как е възможно с голи ръце да се разчистват развалини, причинени от хиляди тонове експлозив?

През моя артистичен живот съм преживял много и страшни събития, някои от които се смятаха за световни катастрофи. Като боец през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война неведнъж съм бивал изправен лице срещу лице със смъртта. Изпълнението на „Смъртния скок“ във „Фоли Бержер“ в Париж беше станало причина дори да ме отпишат от живота. Но ужасът на въздушните нападения надминава всички страхотии, които природата или хората бяха създали до времето на Втората световна война.

Можех да напусна София и да отида някъде на безопасно място, но смятах, че тук ще бъда по-полезен и на себе си, и на близките си. Изживяното впоследствие ме убеди, че не съм се лъгал. На няколко пъти спасявах личното си или чуждо имущество от опожаряване, спасих живота на множество затрупани под развалините и израснах сред пепелищата на разрушения град като най-голям враг на войната и непоколебим борец за мир.

Трябва да си призная, че увереността ми в моята неуязвимост отдавна се беше изпарила заедно с годините на младостта. Когато завиеха сирените за въздушна тревога, сърцето ми се свиваше в мрачни предчувствия, нещо ме задушаваше, но чувството за дълг бързо възстановяваше готовността ми за съпротива.

През периода на бомбардировките цирковете престанаха да работят, защото беше невъзможно да бъдат затъмнявани отвън по време на работа, а масивни помещения за циркови представления нямаше. Артистите започнаха да мизеруват и се пръснаха кой накъдето види да търсят препитание. Аз останах в София и заедно с още хиляди хора преживях всичкия ужас на почти четиригодишния въздушен терор над столицата ни. Понесох глада, студуването, мизерията, страха. Нагледах се на хорската смърт и страдания, които се опитвах с моите нищожни възможности да облегчавам.

Изнурени, обезверени и обезнадеждени, ние често се запитвахме: Няма ли да има край този кошмар? И какъв ще бъде той? Отговора ни донесе 9 септември 1944 година, когато се тури началото на нова ера в българската действителност. Пред светлите перспективи на новия живот ужасите бяха позабравени, но загиналите не се върнаха. Понеслите бедствията на миналото ще си ги спомнят до края на живота си въпреки твърдението на английския държавник Чърчил, че „няма по-издръжливо животно от човека“.