Лазар Добрич
С цирка по света (7)

В Русия — далечна и близка

Като артист за пръв път посетих Русия през есента на 1903 година, без да съм имал намерение да пътувам за там. Бяхме тръгнали с Гатело за друго направление, но поради случайно стеклите се обстоятелства се озовахме в необятната руска земя. Това се случи така:

Работехме с цирковото турне «Майярони» в Солун, включени в програмата на местното вариете, където бяха ангажирани и четирите сестри Мани. Едната от тях — Емилия — беше ухажвана от турския майор Ахмед бей, син на Хайри паша, тогавашен губернатор на Македония.

Една вечер, след като завършихме нашия номер, бях седнал сам в ресторанта при вариетето да вечерям. През две-три маси към дъното на ресторанта бяха насядали и четирите сестри Мани в компанията на непознат и пиян турски офицер. Без да бъде поканен, той седнал на тяхната маса, поръчал шампанско, заставил ги почти насила да пият, а сам се беше разлигавил до безобразие. Сестрите се чудеха как да се отърват от него. Офицерът започна да се държи, направо казано, скандално и сестрите се видяха принудени да се вдигнат от масата и да дойдат при мен. Но пияният турчин не ги остави на мира. След малко и той се домъкна на нашата маса. С отвратителен цинизъм започна да ругае иначе скромните артистки. Явно беше, че ги смята за вулгарни консуматори от вариетето. Неговите ругатни на турски език бяха неразбираеми за момичетата, но аз не можах повече да понасям обидите, които добре разбирах и като артист еднакво засягаха и мен. Вдигнах се и отидох на друга маса, за да си довърша вечерята, след като казах на сестрите да напуснат ресторанта, преди да е станал скандал. Те обаче не ме послушаха и пак дойдоха при мен. Пияният турчин се вдигна от опразнената маса, дойде при нас, изправи се пред мен и разгневен ми зафъфли:

— А бе, серсем със серсем, къде дават така — аз да плащам шампанското, а ти да се любиш с момичетата!

Кипнах и повече никой не беше в състояние да ме задържи:

— Ти си серсем!… Как си позволяваш да ме обиждаш!… Келеш с келеш!…

Офицерът веднага се хвана за сабята си и тъкмо я издърпваше, успях да го блъсна силно в гърдите. Той залитна падна върху полуизвадената сабя, тя се подпря в земята и се счупи. Момичетата се разпищяха. Наскачаха посетители. Настана суматоха. Пияният офицер извади пистолета си и започна да стреля напосоки, но все високо и не засегна никого. Повлякох момичетата към сцената и там се укрихме.

Докато се опомним, в ресторанта нахълта полиция. Арестуваха ме и след малко се озовах в подземията на затвора «Беяз куле». Влажни каменни стени, пълен мрак и гробна тишина, ако не се смята шумът от пробягващите насам-натам едри плъхове. Нямах у себе си кибрит да светна, а не се виждаше и никакъв прозорец.

— Свърши се с мене — помислих си. — Утре ще узнаят кой съм. — Тук му е мястото да отбележа, че пътувах с фалшив паспорт под чуждо име, защото на времето се бях отклонил от задачата си като държавен стипендиант във Франция и при преминаването ми през България имаше вероятност да бъда задържан. Освен това не бях осведомен какви са конвенциите между моята родина и съседните и държави и дали не биха ме екстрадирали при поискване от българска страна, или това би могло да стане направо, дори без поискване. Паспортът ми беше австрийски. Според него аз се наричах Мишел Стихй. Ако властите узнаеха по някакъв начин истинското ми име, положението ми значително ще се отегчи. Ще ме осъдят и загдето съм посегнал на турския офицер, и за фалшивия паспорт. Нищо друго не може да ме очаква освен Диарбекир. А какво ще стане и с майка ми, която беше дошла чак от София, в Солун, за да се видим след няколкогодишна раздяла?… Дали ще й стигнат парите, за да се прибере в България?… Майка ми, като започне да ме търси, неволно може да ме издаде, че не съм никакъв Мишел Стихй, а Лазар Добрич. В България сигурно ме търсеха заради дълга ми към държавата, която ме беше изпратила стипендиант във Франция, а аз на своя глава напуснах политехническото училище в град Ание, за да стана цирков артист. И още нещо — бях вече сгоден за богатата руска дворянка Лидия Желеховска. Заедно с майка си тя щеше да прекара зимата в Ривиерата. Младото момиче ме обсипваше с пламенни любовни писма. Какво ще си помисли, като престане да получава отговорите ми?… Тъкмо сега ли трябваше да стане всичко това?… Ех, съдба!… В случая аз нямам никаква вина. Отначало дори отбягвах да проявя и най-елементарното кавалерство, като вместо да защитя момичетата, предпочетох да избягам на друга маса. Но кой ще повярва в моята невинност? Всички обстоятелства говорят в полза на турския офицер. Освен че е офицер, той се намира в своята страна, а аз съм един обикновен артист, и при това чужденец.

Не помня колко време съм стоял в тъмницата. Трябва да са изминали не повече от два часа, но мен ми се сториха много повече. Като опипах в тъмнината четирите стени на тази същинска гробница и се уверих, че освен вратата друг отвор няма, започнах да се разхождам напред-назад, като броех стъпките си, за да не се блъсна в стените. По едно време дочух далечен шум, човешки стъпки и възбуден разговор. Стъпките и гласовете все повече се приближаваха. Спряха се пред моята врата, ключалката издрънча, вратата се отвори и, о, чудо! Под слабата светлина на фенера познах влюбения в артистката Емилия. Ахмед бей. Придружаваха го двама затворнически пазачи и полицаите, които ме бяха арестували. Беят беше много ядосан, или се преструваше. С много груб тон той започна да ми се кара на турски език:

Как си посмял да посегнеш на турски офицер! Да благодариш на Аллаха, че той сам си е счупил сабята. Иначе щяхме да те разстреляме още преди да се съмне!

Беят не беше пиян и този прекален драматизъм ми подсказваше, че той играе някаква игра. Започнах да се извинявам, да доказвам с примирение моята невинност и уважението ми към турската армия но той ме прекъсна все със същия строг тон:

— На друго място ще доказваш невинността си. А сега — след мен!

Беят тръгна пред мен, а аз го последвах между двамата полицаи.

Изведоха, ме навън. Един файтон с вдигнат гюрук чакаше на двора. Отведоха ме до него и беят ми заповяда:

— Влизай вътре!

Ако не беше Ахмед бей, а някой друг офицер, щях да прочета на ум молитвата си, защото впечатлението беше, като че ли ще ме водят на разстрел. Скандалът и особена счупената сабя на офицера не бяха дребна работа.

— Свободни сте! — извика беят на придружаващите ни стражари и тъмнични надзиратели.

Той ме бутна във файтона и влезе след мен. Вътре Имаше още някой. Беят заповяда на кочияша да кара. В полумрака забелязах, че третият човек във файтона е жена. Оттук нататък историята взе оперетен характер. Жената не беше никоя друга, а Емилия, едната от четирите сестри, в която беят беше влюбен.

— Какво търсите тука, госпожице? — запитах я изненадан.

— Не виждате ли, че вас спасяваме.

Със съвсем променен и дружески тон беят ми се извини, че е трябвало да бъде груб към мен пред тъмничарите, за да не разберат истинските му намерения и да не им подействува деморализиращо с постъпката си. Той ми разказа, че случката му била разяснена, благодари ми на френски език за проявеното кавалерство, а на турски ми каза:

— Дано този случай ме издигне в очите на госпожицата. Аз искам да я направя своя жена.

Хубава работа! От любов към Емилия беят иска да я направи затворница. Кой знае с още колко жени ще трябва да споделя мъката си зад решетките на неговия харемлък.

— Все пак вие трябва час по-скоро да заминете оттук — продължи беят. — Може да се получи някое усложнение, при което и аз не бих бил в състояние да ви помогна.

Още на другия ден изпратих майка си за София, а ние с Гатело заминахме за Цариград, за да търсим нова работа.

На артистичната борса в Цариград се появи агент който набираше артисти за Одеса в цирка на Девиние — немец по произход. Постигнахме задоволително споразумение и още на другия ден отплувахме. Дебютът ни се състоя на втория ден след пристигането ни в Одеса. В Русия публиката ни посрещаше сърдечно, но уговорената от нас заплата се оказа сравнително ниска. Едва стигаше да свързваме двата края. Обърнахме внимание на директора. Той се оказа разбран човек и се съгласи да развалим договора, когато пожелаем. Даде ни междувременно малко увеличение, но и то беше недостатъчно. Така удържахме до Киев — главен град на Украйна. След като приключиха гастролите ни в този град, разделихме се с добрия Девиние и тръгнахме да търсим по-изгодни условия из необятната руска земя.

Работехме предимно във вариетета и всякъде другаде, където можеха да се монтират и посрещнат добре нашите комични висилки. В първите дни на месец февруари 1904 година бяхме в турне из крайбрежните градове на Волга. Руско-японската война беше започнала. По това време из Русия се подвизаваше една голяма японска трупа. Когато войната навлезе в разгара си, японците бяха арестувани и откарани по етапен ред в Одеса като цивилни пленници. У мен се зароди идеята, че ако заедно с японците предприемем едно турне из Европа, ще имаме голям успех поради шума около японските военни подвизи. Заминахме с Гатело за Одеса и веднага се заех енергично да издействувам освобождаването на задържаните японски артисти. Нямах никакви лични връзки, но по онова време в царска Русия корупцията в държавния апарат беше пуснала дълбоки корени и с помощта на подкупа можеше всичко да се постигне. Събрах всичките си спестявания, взех в заем и от Гатело (той не обичаше да се хвърля в такива рисковани работи) и срещу 1000 рубли подкуп успях да освободя японците тъкмо когато се гласяха да ги изпращат в специален лагер за цивилни пленници. Освободиха ги при условие, че незабавно ще напуснат страната. Та на мен именно това ми трябваше. Още на другия ден всички заедно потеглихме за Цариград с един турски параход от компанията «Месажери отоман». Бяхме всичко 24 души плюс две деца. За храна из пътя бях купил 50 килограма ориз и някои други евтини продукти. Небивала мизерия. Качих се на парахода с 50 копейки в джоба. У мене не беше останало нищо ценно. Бях продал всичко, каквото имах излишно.

Пристигнахме в Цариград един неделен ден вечерта без никакви средства, ако не се смятат личните средства на Гатело. Оставих японците на парахода, понеже нямахме пари за хотел, и веднага тръгнах из града да търся средства и ангажимент. Директорът на цирка «Пера» Рамирес се опита да изкористи нашето бедствено положение. Това ме принуди да отида при директора на гостуващия в града цирк «Конкордия» господин Луцато. Макар и трупата му да беше редовно комплектувана, той нае файтон, слезе с мен на пристанището и след като се увери в истинността на това, което му бях разказал, върнахме се обратно в цирка, за да уговорим условията на ангажимента. Постигнахме прилично споразумение. Получих сто турски лири аванс и веднага се върнах при японците. Беше вече четири часът сутринта. Допуснаха ме на парахода след осем часа.

Разбудих изтерзаните артисти и им съобщих какво съм постигнал. Започнаха да ме прегръщат, да ми целуват ръцете произнасяйки на японски разни неразбираеми благословии. Докато се усетя, водачът на трупата, старият Йокода, ми целуна ръката и я поднесе до челото си — знак на най-добри чувства, благодарност и съгласие с всичко каквото аз кажа или направя.

Напуснахме парахода, настанихме се в един евтин хотел и се нахранихме в ресторант като всички порядъчни хора. Раздадох на всички по малко аванс.

Дебютът на трупата беше истинско тържество. Моите предвиждания се сбъднаха. Известията във вестниците за японските военни успехи привличаха хиляди зрители, любопитни да видят артистите от далечната страна победителка.

Разпратих писма навсякъде из Западна Европа, където имах лични връзки, и ангажиментите започнаха да се сипят, един от друг по-изгодни. Животът ни потече нормално. Всички отново спестявахме.

Докато бяхме в Цариград, един от японците умря от сърдечен удар. Погребахме го, както подобава. Покойният имаше едно дребно кученце, за което никой не се беше сетил. Едва след погребението ни дойде на ум за него. Потърсихме го, но никъде не можахме да го намерим. То беше изчезнало и само ни освободи от грижите за него.

След три дни трябваше да заминем за Александрия. Преди да отпътуваме, отидохме на гроба на починалия японец — да се простим с нашия нещастен колега и да положим цветя на гроба му. Голяма беше изненадата ни, когато намерихме кученцето там. То беше изровило в пресния гроб доста дълбока дупка и лежеше в нея. Трогателна картина. Верният другар на японеца сигурно там щеше и да си умре, ако не бяхме го открили. То беше отслабнало. Сигурно през последните три дни не е яло нищо. Когато му предложихме храна, пак отказа да яде. Не искаше да напусне гроба на покойния си господар. Един от японците го занесе на ръце в хотела. И там кученцето отказа да приеме храна. Когато се качихме на парахода за Александрия, японецът — осиновител на кученцето, се досети и подложи за легло на нещастното животинче една риза, останала от покойния му господар. Едва като полегна върху нея, вярното животно прие парченце хляб, пи малко вода и се сви на кълбо върху ризата. Постепенно то се привърза и към новия си покровител, но всичко стана така лесно само благодарение на ризата.

Някои хора се мъчат да докажат вредата от кучетата — изчисляват колко храна изяждат, без да държат сметка, че с отпадъците от нашата трапеза, които са главната храна на кучето, хора не се хранят. Но ако обърнем внимание каква полза са допринасяли и продължават да допринасят на човека кучетата, мисля, че при едно сравнение везните ще натежат в полза на тези верни приятели на човека.

Понеже бяхме осигурени откъм средства, в Александрия сключихме следващия си ангажимент при още по добри условия. Получавахме изключително големи възнаграждения, живеехме нашироко и се обзавеждахме. Оттам се прехвърлихме в Италия по познатите ми от миналото маршрути и докато обиколим по-големите циркове на тази страна аз сключих контракти за турнета във Франция, Белгия и Германия.

При сключването на ангажименти, подобни на моя с японците, за посредника (в случая аз) се предвиждат десет процента от хонорара, с които той покрива разходите си, свързани с водените преговори — телефони, телеграми, пътни и дневни, сметки по заведения и други безотчетни разходи. Японците сами ми предложиха този процент и не желаеха друг освен мен да се занимава със техните интереси. С течение на времето от тези проценти плюс направените в Одеса предварителни разходи за подкупи, храна, пътни билети от Одеса до Цариград за 24 души и други подобни, се натрупа една сметка от около 10 000 франка, които цялата японска трупа ми дължеше. До този момент не бях удържал полагаемото ми се процентно възнаграждение, защото исках да дам възможност на японците да стъпят здраво на краката си след неволята в Русия. Когато гастролирахме в Лиеж, явих се при стария Йокода и поисках да си видим сметките. Още не бях се доизказал, японецът се разгневи (или си даде вид на разгневен). Той повика и останалите членове от трупата и какво им надума на японски, не знам, но всички налетяха върху мен с кривите си японски ножове. Някои извадиха и револвери. Останах поразен от тази черна неблагодарност, от това безочие и невиждана жестокост. Ето как ми се отплащаха хората, които спасих от пленнически лагер, от глад, а може би и от смърт. Освен това аз продължавах да се грижа и да придвижвам напред нашите общи работи. Сами те мъчно биха се справили, защото никой от тях не знаеше език, а и не познаваха европейската действителност от гледище, на професията.

Разгневен до краен предел, преди още някой от тях да ме е докоснал, грабнах револвера от ръката на първия японец, който ми се беше изпречил, и започнах да стрелям във въздуха. Старият Йокода се скри под кревата. Другите се разбягаха. През отворената врата от отсрещната стая се разнесе женски писък. Изтичах в коридора: и блъснах вратата на отсрещната стая, откъдето долиташе женския писък. Японката Кукума лежеше на пода с обагрена от кръв блуза. Дявол знае как съм натиснал спусъка, когато револверът е бил насочен не нагоре, и съм я улучил с някой куршум. Камериерката стоеше до вратата бледа, разтреперана и тихо хленчеше. Изтичах на улицата, но на вратата се сблъсках с влизащия полицай, привлечен от изстрелите. Подадох му револвера и с вълнение казах:

— Неволно извърших убийство!… Не по моя вина!…

Полицаят свирна. Долетяха още двама. Насъбра се народ. Отведоха ме в ареста — бивша манастирска сграда. Всичко се разви бързо, като на филм. Когато вратата на ареста се хлопна зад мен, помислих си как изведнъж целият ми живот, пропадна.

Нямах време да обмислям положението си, защото разпитът ми започна веднага. Заведоха ме в една стая и ме съблякоха гол. Взеха най-различни измерения от тялото ми и отпечатъци от пръстите. Тогава Бертиоцовата теория за пръстните отпечатъци току-що започваше да се прилага на практика. Взеха ми всички вещи и накрая нахлупиха на главата ми една маска от зебло, само с два отвора за очите. (Различни страни — различни нрави). В този ми вид проведоха първия разпит. След това ме поведоха по дълъг коридор и накрая ме затвориха в една килия, която повече приличаше на катакомба. Беше към 10 часа сутринта. Щом се озовах в килията, надзирателят ми каза, че мога да си сваля маската.

Останал сам, аз се размислих върху събитията, които могат да последват. Знаех, че в Белгия смъртно наказание не се прилага. На обед ми донесоха храна, но не я погледнах.

Към 3 часа подиробед надзирателят влезе при мен, донесе ми всички неща, които ми бяха иззели, каза ми, че мога да си ги прибера, отново нахлузи маската върху главата ми и ме поведе към стаята на следователя. Там ме посрещна същото лице, което ме разпитва сутринта. Любезността, с която се обърна към мен, ме озадачи. Той произнесе кратко слово, но не можах да си събера мислите и нищо не разбрах. След това ми дадоха да си облека дрехите и един цивилен полицай ме отведе в хотела. Преди да си отида, следователят ми поръча на следния ден сутринта да се явя в съда, пред следователя господин Лабо. Каква експедитивност!

До този момент предполагах, че ще ме водят в друг затвор, но като видях, че полицаят се готви да си отива, запитах:

— Какво става с мен? Нима съм свободен?

— За сега — да!

— Бих ли могъл да замина?

Можете, но трябва да упълномощите някой адвокат да ви представлява в съда. Пък и аз не зная много добре. Я да попитам по телефона. — И полицаят излезе.

Този обрат на събитията твърде много ме озадачи, но понеже беше благоприятен, нямаше какво да разсъждавам. Полицаят скоро се върна и ми каза:

— Не можете да напуснете града. Какво ще става по-нататък, утре ще ви каже съдията-следовател. Довиждане!

Малко поуспокоен, сетих се, че от сутринта не съм ял. Слязох в ресторанта, нахраних се, отпочинах в стаята си, а вечерта отидох във вариетето, където всички работехме! Като ме видя, директорът на вариетето се засмя. Учудих се и го запитах защо се смее, когато на мен съвсем не ми е до смях.

— Вечерните вестници писаха сензационни измислици за тебе, но ти да се благодариш, че само си одраскал японката над лакътя. Макар и да е потекла повечко кръв, тя е паднала на пода само от страх, а не от раняването. Женска работа.

Тези думи на директора ме зарадваха и успокоиха напълно. Ето на какво се дължал странният обрат на събитията в полицията. По-нататък директорът ми разказа, че камериерката видяла как всички японци се нахвърлили върху мен с ножове и пистолети. Японецът, от когото бях грабнал пистолета, заявил в полицията, че съм отнел пистолета от ръката му. Като го запитали с каква цел извадил пистолет, той се отказал от първоначалните си показания, заявил, че съм измъкнал пистолета от джоба му. При очна ставка с камериерката последната го изобличила и той признал, че насочил пистолета срещу мен, но само за да ме сплаши. Следователят намерил, че аз съм бил в положение на законна самоотбрана и понеже нямало тежък случай (убийство или сериозно нараняване), наредил да ме освободят.

На следния ден всичко мина много леко. Старият Йокода призна, че ми дължат сумата, за която претендирам. Въз основа на тези признания впоследствие заведох дело и осъдих японската трупа да ми заплати 11 000 франка.

Като се видях напълно свободен, разделихме се с омразната японска трупа и аз заминах за Лондон. С изпълнителен лист в ръка на три пъти обискирах японците в Холандия, Лондон и Нант и прибрах всичките си вземания. По-късно случайно срещнах стария Йокода в Берлин. Той призна пред мен вината си, поиска ми извинение за проявената неблагодарност, като обясни, че всичко бил сторил под натиска на останалите членове на трупата. Йокода отдавна е покойник и аз съм го забравил, но никога няма да забравя маската в затвора и мерките, които ми вземаха на голо. Тогава бях много уплашен, но по-късно често съм разказвал за тази случка със самочувствието на герой.

 

 

Към края на 1906 година отново се озовах в Одеса, а от там пак поех пътищата по крайбрежието на Волга, които бях изоставил поради решението ми да освободя японците от пленничество. Така един ден достигнах до град Самара (днешния Куйбишев), построен там, където реката Самара се влива във Волга, при най-големия завой на великата река. Градът бе седалище на губерния, културно-просветен център за целия този край, с много разнообразно население, занимаващо се предимно с житарство. През време на Руско-турската освободителна война (1877 — 1878 год.) жителите на град Самара подариха на българските бойци копринено знаме, зачислено на Трета опълченска дружина (Самарското знаме).

Малка, но кокетна циркова постройка беше изградена на площада «Екатерина Велика». Тук аз показвах своето изкуство на хората от богатия търговски свят. Свободното си време прекарвах в риболов по бреговете на Волга и Самара с още няколко артисти, любители на риболовния спорт. Един ден забелязах да пристига по Волга странен параход. На него не се забелязваха нито пътници, нито стоки. Вместо тях по палубата крачеха войници с натъкнати щикове на пушките. Един руснак-артист ми каза, че с този параход превозват заточеници за Сибир. Тук в Самара е сборният пункт. Докарват осъдени на заточение от различни краища на Русия и като се събере нужното число за един железопътен транспорт, натоварват ги на специална влакова композиция и ги отправят за Сибир.

Преди около две години Русия беше преживяла кошмарни за царската власт събития. Революционни бунтове разтърсиха всички по-големи градове на страната. С големи усилия бунтовете бяха потушени. Терор и небивала жестокост са се ширили тогава по цялата страна. След потушаването на недоволството военните съдилища започват интензивна работа. Мнозина от оцелелите борци за свобода са осъдени на смърт и екзекутирани, а още по-голям брой са осъдени на доживотна каторга в Сибир. Печална действителност на един монархически режим, чиято агония беше вече започнала.

Събрахме на бърза ръка такъмите си и побързахме към пристанището, където параходът маневрираше, за да акостира. Казаци с нагайки бяха блокирали пристанището и не позволяваха да се доближим до парахода. Бяха се насъбрали стотици любопитни. Между тях имаше и такива, пристигнали от далечни краища, за да се видят и простят, за последен път със своите «живи покойници». Именно «живи покойници», защото заточението в Сибир означаваше погребение на живи, бавна, но сигурна смърт на другия край на света, при изключително сурови условия за живот.

Офицерът, който командуваше казашката сотня, се оказа мой приятел, почитател на цирковото изкуство. Той често посещаваше цирковите представления, а почти всяка вечер след спектакъл се срещахме с него в ресторанта и прекарвахме приятни часове в разговори около цирковото изкуство. Сега му се удаваше случай да подчертае доброто си разположение към мен и ме пусна да мина през казашкия кордон заедно с още двама-трима колеги. Възползувахме се от любезността, доближихме се към моста, до който се беше прилепил параходът, и зачакахме. Измина доста дълго време, но никой не се показа. Заинтересувах се защо се бавят. Офицерът ми обясни:

— Връзват ги на общо въже.

— Защо е необходимо това, когато има толкова добре въоръжена охрана?

— Необходимо е, защото, ако не са вързани, мнозина от каторжниците правят всевъзможни опити за самоубийство — хвърлят се във Волга или под случайно минаващ влак, изобщо посягат на живота си по най-разнообразни и непредвидени начини. Какво не прави отчаянието на човека. Много заточеници предпочитат смъртта пред непоносимия каторжнически живот.

Беше изминал повече от един час от пристигането на парахода, когато народът се размърда и над пристанището се разнесоха сърцераздирателни писъци, плачове и ридания. Зададе се дълга върволица заточеници, навързани двама по двама, с ръце отзад и допълнително завързани на дълго общо въже. Бяха предимно млади хора работници и студенти. За да бъдат още по-мъчноподвижни, през три-четири двойки на някои бяха поставени и железни вериги. Ужасна, нечовешка картина и небивала човешка мъка. Върволицата заслиза по моста и се проточи през пристанищния площад, по направление към затвора. Дрънкане на вериги, строги подвиквания на казаците, стенания и женски плачове като на умряло. Върволицата минаваше край нас, когато зад мен се провикна нежен женски глас:

— Митя!…

Обърнах се и видях чудно красивото лице на руса девойка, с червени бузи. В този момент от върволицата на каторжниците някой извика с тон на неотразима нежност и тъга:

— Маша!…

В тези две думи прозвуча цялата трагедия на две млади любящи се души, на безвъзвратно загубено щастие, стопено в пламъците на народния бунт и жестокото наказание. По бузите на красивата девойка обилно се стичаха сълзи.

— Гриша!… Синко!… Миличък!… — простена до мен стара бабичка и припадна.

Не можах да видя кой беше този Гриша, но видът на припадналата старица даваше приблизителна представа и за образа на нейния внук. Две жени започнаха да разтриват бабичката и тя постепенно дойде на себе си, но продължи тихо да плаче и да нарежда жалбите си по безвъзвратно загубения Гриша. Тя посветила старините си само на своя внук, останал още от малък кръгъл сирак.

Прала и слугувала по чужди домове само да може да го отгледа и да му даде образование. Успяла да го изпрати в Москва да следва лесовъдство. Тук той попаднал в средата на прогресивни другари, приобщил се към тяхното дело и още съвсем млад се озовал в ръцете на своите неумолими палачи. И как няма да ридае старицата, като гледа едничката си надежда, окована във вериги, да крачи за там, откъдето никой не се връща!…

Такива като нещастната млада Маша и немощната старица наоколо имаше много. Любов и само любов, безпределна човешка любов беше докарала тези хора от стотици и хиляди километри чак в Самара, за да срещнат последния поглед и да чуят сетния глас на любимите същества, към които съдбата, диктувана от хората, е така жестока, и то само защото са се борили за малко повече човешки правдини. И все млади хора, способни да принесат много по-голяма полза на родината си всякъде другаде, отколкото в каторгата на студения Сибир. Нещо тежко заседна в гърлото ми и не ми даваше свободно да дишам. Преглъщах сълзите си, потиснат от безпределна мъка и състрадание към тези млади хора, навързани по-лошо, отколкото се връзва добитъкът за клане. Като че ли някои нарочно са искали да подчертаят по възможност по-ярко колко превратни са понякога разбиранията за отношението на човека към себеподобния.

Едва намерих сили да запитам офицера има ли някаква възможност да посетя каторжниците в затвора. Без колебание той кимна с глава утвърдително:

— Елате утре преди обед, когато, на мен се пада да бъда дежурен по караула. Кажете да ме повикат.

При смъртен случай страдат само живите — близки на покойника. При заточението страдат и двете страни. Напълно бях загубил спокойствието и самочувствието си. Мисълта за нещастните каторжници и техните изпращачи не ме напусна нито за миг. С всичките си разполагаеми средства накупих консерви, цигари и бонбони и на другия ден се отправих към затвора. С благодарност заточениците приемаха предложените им скромни подаръци. Но имаше и твърди, горди души. Те не приемаха никаква милостиня… Моите подаяния бяха капка в морето. Напуснах затвора още по-натъжен. Колкото и да се мъчех, не можах да възвърна нормалното си самочувствие. Другарите ми се чудеха какво може да е станало с мен, че съм се променил до неузнаваемост, но аз мълчах и с никого не споделях болката на душата си.

След няколко дни броят на заточениците нарасна с придошлите нови транспорти. Тяхното отправяне с железницата за Сибир беше предстояще. Близките и сродниците, дошли да се видят за последен път с обречените, също се увеличиха. Сърцераздирателните сцени станаха ежедневно явление. Достойна тема за някой романист.

Една вечер в стаята ми влезе хазайката и смутено ме запита бих ли приел да разговарям с една жена — майка на заточеник. Защо не. Отвърнах утвърдително и с вълнение зачаках да видя необикновената посетителка. След малко пред мен застана стройна, с внушителна фигура жена, с подчертана красота и достойнство в държанието. Не знам защо очаквах да видя някоя рухнала бабичка, а не такава напета, в пълния разцвет на своята зрелост жена.

— Наричам се Карсавина — заговори с подкупващ тон непознатата. — Дошла съм от Казан, за да се простя с моя единствен син… Те бяха двама. И двамата следваха медицина. Покойният ми съпруг остави прилично състояние, за да могат и двамата да завършат висшето си образование и да се наредят в живота. Но жестоката съдба им била предопределила съвсем друго. Първият загина на улицата в Петроград по време на бунтовете, предизвикани от поп Гапон^[1]. По-късно и вторият се увлякъл в бунтовете от миналата година. Арестували го в Киев, където следваше. Сега трябва и с него да се простя. Имате ли представа, господине, какво значи заточение в Сибир?…

— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах посетителката, мъчейки, се да си дам спокоен вид въпреки обзелото ме вълнение.

— Узнах, че вие се ползувате от привилегията да посещавате затвора и може би имате достъп до помещенията, в които са затворени заточениците.

— Това е истина.

— Ще ви бъда цял живот признателна, ако ми помогнете да предам на сина малко пари. С пари заточеникът в Сибир може да облегчи отчасти живота си поне за известно време, ако въобще това може да се нарече живот.

Беше забранено да се дават на каторжниците повече от 50 рубли, но съдбата на тази нещастна майка така ме развълнува, че реших на всяка цена да й услужа, дори с цената на известен риск за моята собствена сигурност.

— Ще се опитам да ви услужа — отвърнах съчувствено.

По лицето на жената се изписа проблясък на надежда, а в погледа й — умоляваща признателност. Тя бръкна в чантата си и ми подаде сноп банкноти.

— Ето тези хиляда рубли… Дано с божия помощ успеете…

Хиляда рубли бяха цяло състояние. Взех парите и казах на дамата, че от хазайката ми ще узнае дали съм успял, ако не разполага с време да ме търси лично за резултата.

На другия ден купих още малко консерви, цигари и сладкиши и се отправих към затвора. Раздавайки дребните подаръци, за мене не беше трудно да узная кой е Карсавин Константин Иванич. Той беше седнал на земята пред двама-трима свои другари. Без да отправям поглед към него, като го доближих, казах му кой ме праща и какво му нося.

— Нима майка ми е тука! — възкликна със сподавен глас момъкът. Въпреки необръснатото му лице той ми се видя почти дете.

— Да, тука е. Тя ви изпраща хиляда рубли и ви моли да не губите кураж. Само така ще можете да дочакате деня, в който или с чужда помощ, или сам ще успеете да се измъкнете от този ад.

— Благодаря ви!… Много ви благодаря!… Никога няма да забравя тези съвети! — След пауза момъкът продължи: — Като се уверите, че моите другари са направили жива стена между нас и надзирателите, пуснете парите на земята. И знайте, че от този момент нататък вие нямате нищо общо с тези пари. Каквото и да се случи, ние няма да ви издадем!

Момъкът повдигна глава и каза нещо на стоящите зад него другари. След малко те съвсем непринудено се изместиха така, че напълно ме прикриха от погледите на надзирателите. Карсавин ми направи знак с кимане на глава и аз пуснах парите пред самия него. Никой не забеляза кога той ги прибра от земята и ги скри в пазвата си. Най-трудното мина. Сега вече с по-спокоен тон момъкът ми поръча.

— Моля ви, кажете на майка ми всичко, каквото вие намерите за добре. Все едно, че аз съм го казал. Помъчете се да я утешите и успокоите. Засега нека се опита да ме забрави. Ще помня винаги услугата, която ми правите. Сбогом!…

Не предадох на майката последните думи на нейния син. Забравя ли се така лесно единствената рожба?

— Накрая вашият син ми каза, че има някакво добро предчувствие. Неговият край няма да бъде в Сибир. Вие не трябва да губите надежда.

Тя тъжно поклати глава и каза повече на себе си:

— Да, да!… Той ще изучи всички престъпни средства, с помощта на които би могъл да надхитри своите пазачи.

Бедната жена. В този момент, когато почти беше изгубила и втория си син — последната рожба, мислеше повече за опасността от неговата поквара, забравяйки всички други ужаси, които му предстояха.

— Не губете надежда, госпожо… Това е желанието на вашия син. Може би той има предвид нещо, за което ние не се сещаме.

Макар и през сълзи, жената не можа да скрие искрицата надежда, завещана й от нейния живопогребан син. При сбогуването тя ме целуна по бузата. Та тогава аз бях почти на една възраст с нейния син.

В своето страдание хората са измислили едно средство за облегчение на мъката им. Средство, което никой не би могъл да им отнеме. Това е надеждата. С каква лекота ние произнасяме тази дума в своето ежедневие и не се замисляме върху огромното съдържание и вълшебните целебни свойства, които тя крие в себе си.

Моята хазяйка — добродушна стара женица — ми доведе още няколко нуждаещи се. Казах й, че не ми е възможно да услужвам на всеки, който ме помоли, но тя не бива да им отказва направо. Нека да я потърсят отново след един-два дни. Може би ще се нареди нещо. Имах предвид един от затворническите надзиратели, който всяка вечер идваше в цирка, влизаше безплатно по моя препоръка и не пропускаше да се отбие в бюфета, за да „хвърли“ една чаша водка за моя сметка. Деликатно му заговорих за забраната да се дават повече от 50 рубли на каторжник. Накрая той изказа готовността си да услужва, като доставя на каторжниците предадените му пари срещу известно скромно възнаграждение. Поставих го във връзка с моята хазайка и той услужи на мнозина, като направи добър гешефт и за себе си. Това се разбра и от факта, че когато дойдеше в цирка, надзирателят започна повече да се задържа в бюфета, и то за своя собствена сметка. Хазайката ми съвсем безкористно и без всякакъв страх от отговорност поддържаше връзката между нуждаещите се и надзирателя, смятайки, че изпълнява някакво божие повеление, срещу което на „оня свят“, ако не друго, то поне чаят й ще бъде осигурен, та макар и да е в ада.

Дойде денят, в който транспортът със заточениците трябваше да замине. Зловещата влакова композиция беше готова за път. Специалните вагони имаха по средата тясно коридорче. Вляво и вдясно от него — малки килийки по за един човек. В единия край на килийката има неподвижно столче, чиято седалищна, дъска се вдига и открива клозетна дупка със здрава решетка на долния край. Така че повод за напускане на килията поради естествена нужда не може да има. Външни прозорци няма. Малко решетъчно прозорче на вратата пропуща немощен здрач откъм коридора. В тази дупка каторжникът трябва да прекара сам почти месец, колкото трае пътуването до Сибир. Така не пренасят даже и дивите зверове, уловени в джунглата и предназначени за зоологическите паркове и цирковете. Но понякога хората се носят с животните човешки и животински с човеците…

По протежение на пътя, от затвора до гарата, са наредени казаци в шпалир. Към 10 часа сутринта върволицата от навързани каторжници се зададе. Зад шпалира се бяха натрупали любопитни и дошлите от далечни краища, за да се простят със своите близки. Не съм виждал през живота си по-мрачно шествие от каторжническото. Поздрави, подвиквания и благопожелания се отправяха от всички страни. Разменяха се печални погледи. Този път сърцераздирателните сцени са неописуеми. Живият покойник се спуска в гроба…

Имах разрешение да изляза на перона. Отидох там в очакване да бъда свидетел на много покъртителни сцени от последното прощаване. Но останах излъган. На перона бяха допуснати само служебни лица и никакви близки на заточениците. Когато входът на гарата погълна навързаната върволица, последното свиждане на пътници и изпращачи завърши. Започнаха да текат първите минути на вечната раздяла. На перона заточениците минаваха край мене в непосредствена близост. С много от тях вече се познавахме от посещенията ми в затвора. Някои ми кимаха, други ми се усмихваха. Константин Иванич също ми се усмихна. Видях и Митя, загледан в земята и потънал в безгранична печал.

Някога тези транспорти се отправяха за Сибир пеша. Те са се влачили от етап на етап по няколко месеца, дори и години. Много нещастници са намирали смъртта си още по пътя, а повече от половината достигали целта на пътуването почти негодни за работа. Днес транспортирането им става по-бързо — с железница, но затова пък възможностите за бягство са сведени до минимум.

След като и последният заточеник беше настанен в малката си клетка, транспортът на страданието и безнадеждността потегли. Вън на площада много жени и деца продължаваха да наблюдават отдалечаващия се влак, натоварен със скъпите им близки. После бавно поеха обратния път, като че ли се връщаха от погребение. Забелязах и гордата осанка на Карсавина. Тя бавно крачеше с приведена глава. Съдбата поиска да видя тази жена още веднъж няколко години по-късно.

Между изпращачите на каторжниците имаше и такива, които са успели да се снабдят със средства само за идване до Самара, а за връщане не разполагаха. Каква беше тяхната по-нататъшна съдба, само един бог знае.

 

 

Бяха изминали няколко години от гастролите ми в Самара. След Балканската и Междусъюзническата война отново поех моя артистичен път. Той ме отведе още веднъж в Петербург, където бях ангажиран в цирка „Чинизели“

Една вечер след представлението директорът ме повика в своята канцелария. Там бях представен на стара дама с побелели коси. Напразно се мъчех да си спомня къде съм виждал тази жена. Но тя не ме остави дълго да измъчвам паметта си.

— Господин Иванов, не ме ли познавате?

— Много сте ми позната, но не мога да се сетя откъде.

— Не си ли спомняте Самара?…

Не й дадох възможност да продължи.

— Госпожа Карсавина?!…

— Да, Карсавина. Аз съм същата. Щастлива съм, че ми се открива възможност още веднъж да ви благодаря.

Жената, макар и в по-напреднала възраст, ми се видя по-жизнена, отколкото някога в Самара. Естеството на срещата ми налагаше да се държа сериозно, но не намерих сили да сваля появилата се на лицето ми усмивка. А и самата Карсавина непрестанно се усмихваше. Какво не прави времето, помислих си. Времето всичко лекува. Ето и тази жена като че ли вече е забравила някогашната си скръб. Макар и остаряла, тя изглеждаше, както казах, много по-жизнена и по-подвижна оттогава.

— Жалко, че не можах да направя нищо особено, за да облегча съдбата на вашия син!

— Как нищо? Ако не бяхме му доставили парите, които ви дадох, може би той нямаше да успее да избяга. Ами надеждата, която тогава ми вдъхнахте от негово име!

— Нима е успял да се спаси?

— Да!… Синът ми успял да избяга от Яркутск и благодарение на парите, с които разполагаше, можал да се добере до свободна земя. Сега той е лекар във Филипинските острови. Оженил се за американка и живеят щастливо. В кореспонденциите си с него твърде често си спомняме за вас. И аз скоро ще замина за там.

Тази среща много ме зарадва. Особено фактът, че синът на Карсавина е успял да избяга и, както тя каза, благодарение на парите можал да се добере до свободна земя. Тази новина повиши много самочувствието ми. Това беше прекалено щедра отплата за сторената от мен незначителна услуга. Какво значи човек да бъде твърд, да не се отчайва лесно и до последния момент да се бори за това, над което има право. Жаждата за живот дава смелост, човек става способен на всякакви рискове и често успява. Щастието обича смелите.

 

 

Зимно време Петербург е студен, мрачен, неприветлив, но само за хората от народа, за беднотията. Безгрижно веселие, пиршества, музика, комар и жени са ежедневните занимания на богаташите. По него време в Петербург имаше и много българи — военни и цивилни. Там срещнах и артистите Златан Кашеров и Борис Денизов.

Един ден бях представен по негово желание на известния руски писател и приятел на цирковите артисти Александър Куприн. Бях чел неговата книга, в която много вярно описва трагичната участ на цирковите артистки по онова време, и го уважавах, преди да съм се запознал с него. Неговото литературно творчество е творчество на вещ познавач на живота. И как няма да бъде такъв, като е сменил толкова много професии. След като завършил кадетско училище, постъпва в армията. По-късно напуска военната служба. Бил е хамалин, рибар, земемер, певец в черковен хор, актьор, организирал цирк, управлявал имение, сътрудничил във вестници като репортьор и фейлетонист.

Нашата предварително уговорена среща с Куприн се състоя в големия ресторант „Албер“ на Невския проспект. Настанихме се в обширно сепаре. На Куприн хората от народа му допадаха повече от всички други, така че, макар и току-що запознати, ние разговаряхме и се забавлявахме съвсем непринудено, като че ли познанството ни е много старо. Към нас се присъединиха още няколко приятели на Куприн и се образува чудесна компания. В съседното сепаре шумно гуляеше още една много весела компания. Оттам долиташе просташка врява. Келнерът ни осведоми, че там се е разгулял популярният по него време Разпутин в компанията на двама князе и няколко жени. Горях от желание да видя този рядък екземпляр, който играеше фатална роля в живота на руското царско семейство, а се бъркаше и в политиката. Дори назначенията и уволненията на министрите обикновено зависеха от него. От всичко това страдаше най-много руският народ.

Излязох вън и доближих вратата на сепарето със знатните личности, но изневиделица един непознат се изпречи пред мен, показа си значката на дедектив и ме покани да се легитимирам. Казах му кой съм и че съм от съседното сепаре в компанията на писателя Куприн. Полицаят си спомни моя атракцион в цирка, стана по-любезен, извини се, но ме помоли да се прибера в сепарето си, защото Григор Ефимович не обичал да бъде наблюдаван, особено когато гуляе. Прибрах се в сепарето. Нашата компания се състоеше от петима души. Започнахме песни на различни народности — италиански, руски и български. В разгара на пиянското ни надпяване вратата на сепарето се отвори широко и вътре застана едър брадат мъж, с късо расо и лачени чизми. Всички станаха на крака. Непознатият доближи масата, сега забелязах, че Куприн не беше станал, а спокойно седеше на стола си и небрежно подвикна:

— Здравствувай, Гриша!

— Здравствувай, Альоша — отвърна брадатият, в чието лице познахме Разпутина.

Наблюдавах с интерес тази нашумяла личност. От прост мужик той беше се издигнал до върховете на руската действителност и даваше тон на политическия и икономическия живот на страната. За неговите интимни отношения в царския двор се шушукаха под строга тайна и със страх невероятни истории. Добилият печална слава бивш монах се изправи пред нас с целия си ръст и прогърмя.

— Дойдох да ви поздравя и благословя.

След тези думи Разпутин се запъти да излезе, без да се ръкува с когото и да било.

— Този е най-големият дурак на Русия — каза Куприн, когато другият хлопна вратата след себе си.

Очевидно писателят не го обичаше. Очите на Разпутин изглеждаха загадъчни и страшни. Те излъчваха някаква зловеща сила, непонятна и демонична.

По-късно, през последния ден на 1916 година, т.е. срещу новата 1917 година фаворитът на цар Николай II и на царица Александра Феодоровна бе убит от група монархисти. Най-напред го отровили, след това го секли със саби и простреляли с няколко куршума от пистолет и все още жив, го изхвърлили в един канал, където най-после здравият организъм намерил своя край.

Напуснахме ресторанта на разсъмване. Придружихме именития писател до дома му. Той ни покани да влезем но ние отказахме под предлог, че сме много уморени. И не беше лъжа.

След тази наша първа среща, пак по негова покана, посетих Куприна у дома му няколко пъти. Той беше голям приятел на пойните птички. В работния си кабинет държеше грамаден кафез, изработен по специална поръчка. В кафеза имаше стотина най-различни пойни птички. През есента и зимата Куприн ги купува на пазара, грижи се за тях и ги храни през цялата зима, а когато дойде пролет ги пуска на свобода.