Лазар Добрич
С цирка по света (3)

Виенски картини

Първите ми по-значителни впечатления са от Виена. Работех в цирка «Волнер», който гостуваше в този забележителен град. При една разходка из виенските улици се натъкнах на нещо оригинално. От това, което ще разкажа се вижда, че способният човек в повечето случаи може да постигне идеала си, ако не му бъдат противопоставени наистина непреодолими пречки. Нужно е само към неговите способности да се прибавят повече труд и постоянство.

Недалеч от прочутата катедрала «Свети Стефан» на левия тротоар на «Кертнерщрасе» по направление към Дунава имаше пресечен дънер от вековно дъбово дърво. Някога тук се е простирала Виенската гора, а сега бе център на града. Дънерът, който стърчеше няколко педи над земята, естествено бе отдавна изсъхнал, но още не бе изгнил. Той бе опасан с ръждясала желязна верига, чиито краища бяха заловени един за друг посредством голям и оригинален по вид катинар — ръчна изработка. По сухия дънер бяха наковани стотици едри пирони, с различни форми на главите, също ръчно изработени от най-различни майстори. Съпровождащата ме девойка забеляза, че се загледах, и с удоволствие ми разказа една приказна история, чиито край завършваше именно с този дънер. Самата история твърде много допадаше на сантименталните младежи и те я разказваха стотици пъти без да им омръзне, като я допълваха и украсяваха по свой вкус. Така една далечна действителност се е превърнала в легенда, но в своята същност тя е една малка история, произлязла преди стотици години, когато старият дъб е бил още жив.

Както вече казах, мястото, на което се намира дънерът някога е било част от Виенската гора. Градът още не е достигал дотук. По това време занаятчийското съсловие се е радвало на пълен разцвет. Занаятчиите са били на особена почит. Те са съставлявали елитното общество на града, давали са тон на живота, на политиката и дори на международните отношения.

При един такъв занаятчия — майстор-железар, постъпил млад чирак, почти дете. Той слугувал и в работилницата на майстора си, и в дома му. Господарят имал дъщеря, по-малка от чирака. Тъй като работилницата се намирала в същия двор, пред самото жилище на занаятчията, през свободното от работа време двете деца играели заедно, учели заедно четмо и писмо. Расъл чиракът в дома на своя господар, расла и дъщерята.

Когато двамата млади отрасли, тяхната невинна детска дружба прераснала в чиста и романтична любов, характерна за опия времена. Чиракът станал калфа и добре овладял занаята на господаря си. Дошъл денят, когато младите решили, че тяхната любов трябва да достигне до своя логичен край. Едва тогава те се осмелили да открият пред родителите на девойката взаимните си чувства. Един празничен ден момъкът облякъл новите си дрехи, явил се пред господаря си и поискал ръката на дъщеря му. Майсторът хранел най-добри чувства към своя способен, трудолюбив и честен калфа. И все пак той му заявил:

— Ти знаеш, че твоят произход е бедняшки. Бедно е семейството на родителите ти. Ако ти дам ръката на моята дъщеря, еснафът ще ме осъди, може да ме изключи от своите редове, а това неминуемо ще ме провали. Аз обаче съм доволен от теб, познавам те добре и смятам, че си достоен за съпруг на моята дъщеря. Но това трябва да се докаже по някакъв начин на обществото — на занаятчийското съсловие. А и на мен ми се иска да омъжа дъщеря си не за калфа, а за утвърден майстор-занаятчия. Направи нещо, от което да се види, че си достоен за званието майстор-железар. Тогава аз и моите приятели с основание ще можем да ходатайствуваме пред еснафа да те приеме в своята среда. Стане ли това, тогава ще имам смелост да ти дам ръката на дъщеря си и своята благословия.

Младежът, който бил третиран от своя господар почти като негов син, не очаквал този отговор, почти равностоен на отказ, но не се отчаял. Той не се съмнявал в искреността на господарските думи и решил да преодолее пречката, създадена от еснафските неписани закони и предразсъдъци. С разрешение на своя майстор и в неговата работилница момъкът изработил една желязна верига, а тайно изработил и един катинар. Когато всичко било готово, той отишъл във Виенската гора, опасал с веригата стъблото на едно вековно дъбово дърво, заключил я с катинара и се явил пред майстора си, комуто казал:

— Направих това, което ти ми препоръча. Ела с мене в гората, за да се убедиш, че мога да бъда достоен твой заместник.

Като се озовали в гората пред опасания с веригата дъб, момъкът извадил от джоба си ключ, отключил катинара и отново го заключил, а на майстора си казал:

— Ако ти отключиш този катинар, това ще означава, че аз съм надценил своите възможности и следва да остана един прост калфа. Но ако не успееш, ти ще ми съдействуваш да бъда приет в съсловието на майсторите-занаятчии и ще ми дадеш ръката на дъщеря си.

Мъчил се майсторът да отключи катинара. Правил и опитвал най-различни ключове, но всичко било напразно. Тогава той изработил ръчно един пирон и го забил в дънера на дъба в знак, че се е мъчил да отключи катинара, но не е успял.

Опитали се и много други майстори, но напразно. И всеки забивал в дънера по един изработен от него пирон в знак, че се е опитвал да отключи катинара, но не е успял.

Майсторът удържал думата си. Момъкът бил приет в съсловието на майсторите-занаятчии и получил ръката на своята любима.

Дълго време след това мнозина се опитвали да отключат катинара, но все безуспешно. И всеки забивал по един ръчно изработен пирон за спомен и в потвърждение майсторството на момъка.

Няма да отрека, че тази история оказа известно благотворно въздействие върху мен. Тя ме укрепваше в минутите на съмнение в моите усилия да открия «Трапеца на смъртта», с който обиколих света и спечелих завидна артистична слава.

На няколко пъти ми се случваше да наблюдавам по виенските улици как народът се трупа и следва по стъпките един гражданин, за когото се твърдеше, че е самият император Франц Йосиф. Той беше облечен като ловец, имаше угрижен вид и се движеше без каквато и да е охрана. Народът — свикнал с тези разходки на императора, го следваше, като все пак спазваше известна дистанция. Много по-късно обаче разбрах, че учудването ми е било неоснователно. Както аз, така и виенските граждани, които го следваха с любопитство и страхопочитание, горчиво сме се мамели. Жертва на тази измама бяха станали и множество вестници и списания, които не пропуснаха да поместят снимки и подходящи коментари. В случая се е касаело до един двойник на императора по име Антон Степанек. Той не само приличаше в лицето на императора, но имаше същата фигура, същите маниери и походка, същият глас.

Движейки се по улиците, Антон Степанек често е получавал от гражданите разни прошения, а когато е искал да си купи нещо от някой магазин, търговците са отказвали да приемат парите му, радвайки се, че им се открива възможност да направят един скромен подарък на държавния глава, когато той е посетил магазина им «инкогнито». Антон Степанек е бил почтен човек. Още след първата му авантюра из улиците на Виена той се явил в дворцовата канцелария и съобщил за всичко, което му се е случило. По-късно се пръсна слух, че той е бил ангажиран в двореца и често замествал императора, когато последният е трябвало да присъствува на по-маловажни тържества. Някои художници са се обръщали към него, когато са искали да рисуват портрета на Франц Йосиф.

Антон Степанек починал в Прага през втората половина на четиридесетте години.