Лазар Добрич
С цирка по света (4)

В ориента

В началото на 1902 година се сдружих с италианеца Гатело — много пъргав и подвижен гимнастик. С него подготвихме общ номер — «Комични висилки», и заработихме с голям успех. Към края на годината циркът «Хамершмид», в който се бяхме ангажирали, започна гастролите си в Цариград по време на най-големия мохамедански празник — рамазана. Изнасяхме представления през цялата нощ, защото през деня правоверните нито работят, нито ядат, нито се забавляват, а само спят или се излежават. Гатело не прояви интерес към забележителностите на големия ориенталски град. Но синът на директора — младият Едуард Хамершмид — беше на обратното мнение. Сработихме се с него и тръгнахме да скитаме из опустелите улици на турската столица. Аз говорех задоволително турски и лесно се разбирахме с местните хора. Макар и да сме работил и цяла нощ, по-голямата част от деня прекарвахме в обиколки из кривите сокаци, пълни с дръгливи кучета, просяци и лениво излежаващи се хамали. И те наред с всички други празнуваха рамазана.

Една сутрин се запътихме към пристанищния квартал Галата. Навлязохме в тесни, покрити с неравен калдъръм улици, където живееха богатите турци, предимно търговци. Движехме се бавно и се заглеждахме във всичко, което със своята оригиналност би могло да привлече вниманието на чужденеца. Тук нямаше просяци и хамали. Улиците бяха съвсем пусти, ако не се смятат кучетата, които се излежаваха или се движеха със забележителна бавност и не ни обръщаха никакво внимание. Ние трябваше да внимаваме и да заобикаляме, ако искахме да не нагазим някое от тях. Личеше си, че са добре хранени в богаташките домове.

По едно време чухме, че отнякъде се вика: «Пст!… Пст!…» Спряхме и се огледахме. Нищо не се забелязваше. Улицата бе съвсем пуста. Прозорците на къщите бяха с красиви дървени решетки. Напразно се взирахме зад решетките и стъклата им. Нищо особено нямаше. Тръгнахме отново. Пак дочухме: «Пст!… Пст!…» Отново спряхме и още по-внимателно огледахме. Този път забелязахме, че зад решетката на втория етаж на една розово боядисана къща се показва женско лице. То бе бяло, с черни очи и черни коси или на нас така ни се струваше. Зад прикритието на решетките очите изглеждаха по-едри. Веждите бяха силно надебелени. Докато се суетехме и не знаехме какво да предприемем, един нежен женски глас ни запита по турски:

— Европейци ли сте?

— Европейци — отвърнах бързо. — Какво желаете?

Още едно женско лице се показа над първото. И двете се усмихват. Завърза се разговор, какъвто обикновено водят току-що запознали се хора:

— Какво търсите в Истанбул?

— Ние сме циркови артисти.

— Аха!… Като се върне господарят ни, непременно ще дойдем да ви гледаме.

Едуард се приведе към мен и ми пошепна високо:

— Защо не ни поканят вътре?

Не посмях да им задам такъв нелеп въпрос, но едната от жените ме запита:

— Какво казва приятелят ти?

Този въпрос ме окуражи. Отвърнах й:

— Той пита не бихме ли могли да се видим по-отблизу.

Жените прихнаха да се смеят. Всичко у тях ни се струваше по-красиво от действителното. Прикритието на решетките пречеше да ги виждаме добре и за нас те бяха такива, каквито нашето младежко въображение си ги рисуваше. Като се насмяха, двете жени си размениха няколко думи и после едната каза:

— Минете привечер. Тогава… Ще видим!…

Как ни развълнуваха тези многообещаващи думи! По-нататъшната ни разходка стана безпредметна. Поне за днес. Сбогувахме се с махане на ръце. Едуард изпрати въздушна целувка. Ханъмките отново прихнаха да се смеят. Прозорецът се хлопна и прекрасното видение изчезна. Едуард ме улови под ръка, притисна се силно до мен и развълнуван ме запита:

— Ще дойдем ли?…

Не му отговорих веднага. Двете жени не напускаха мисълта ми. Ако дойдем, опасността да бъдем забелязани от някого беше голяма. Но ханъмките знаеха по-добре от нас каква е опасността. Обаче младостта не обича да се рови в много разсъждения. В подобни случаи обикновено надделява неблагоразумието. Ако има някаква опасност, тя ще бъде по-голяма за тях, отколкото за нас. Решихме на всяка цена привечер да отидем.

Едва когато отново потънахме в кривите улици на Галата, разбрахме, че не сме се постарали да запомним къщата на двете хубавици. Между това започна да се спуска мрак. Тук-там се хлопваха врати. Появиха се единични минувачи — все мъже. Да ги запитаме беше неразумно и рисковано. Но и какъв въпрос бихме им задали? Не знаехме нищо — нито адрес, нито някакво име. Търсенето остана безрезултатно, а и настъпи време за спектакъла. Отправихме се бързо към цирка. И двамата работихме много зле и това не остана незабелязано от колегите. Гатело ме запита:

— Какво става с теб? Да не си болен?

— Уморен съм — отвърнах с престорена небрежност. През нощта работим до разсъмване, а през деня не си отспивам добре.

След като приключихме работа, двамата с Едуард се обръснахме, облякохме се колкото е възможно по-елегантно и пак се отправихме към Галата. Трябваше на всяка цена да намерим къщата. Започнахме оттам, откъдето бяхме навлезли в квартала първия път. Като че ли щастието този път започна да ни се усмихва. Познах улицата, на която се намираше розовата къща, но все още беше тъмно и невъзможно да се разпознае самата къща. Една чешма на другия край на улицата ни увери, че сме на правия път. Бяхме я забелязали при първото ни минаване оттук. Тръгнахме обратно. Така се движехме напред и назад, докато започна да се развиделява.

Тогава заоглеждахме внимателно всички розови къщи. По този час движението на хора беше съвсем замряло. Отчаянието започна отново да ни наляга, когато над главите ни нещо хлопна. Вдигнахме глави. Сърцето ми заби силно. Пак същите ханъмки. Пак същите женски гласове. Значи и те са ни чакали. Ние поне след първия несполучлив опит се прибрахме в цирка, играхме цяла нощ и едва след това се върнахме тук. А те какво са правили през всичкото това време? Нима са ни чакали през цялата нощ?

— Идете при по-малката врата — подвикна едната. — Там ви чакат.

Тези думи ни развълнуваха. Огледахме и видяхме коя е по-малката врата. Но какво ли ни чака зад нея?… Предпазливо доближихме вратата, готови за самоотбрана. Тя леко се открехна. В пролуката се показа грозно продълговато, глиненочерно лице, покрито с дупчици от шарка, с черна точка на челото! Все пак познаваше се, че е жена. Тя ни се усмихна. Кой знае дали усмивката на това грозно лице някога е доставяла някому такава радост както на нас в този момент. Старата жена отвори вратата. Влязохме вътре, оглеждайки се на всички страни. Нищо подозрително. Тръгнахме подир слугинята. Тя ни въведе в един салон, разкошно обзаведен по ориенталски. Навсякъде, през където минахме, изобилствуваха миндерлъци и възглавници, както по нас изобилствуват столовете. Всичко облечено в свила и сърма. Чудни бродерии, оригинални персийски килими. Жената каза «буюрунус» (заповядайте) и изчезна зад отсрещната врата. Оглеждахме се като паднали от небето. По едно време доловихме шум от чехли. Ех че вълнение, любовен трепет и… страх!

Вратата се отвори. Недотам приятна изненада. Появиха се ханъмките, но забулени. Бяха потънали в коприни от най-нежни цветове. Развълнуван и потиснат, с нескрито разочарование запитах:

— Нима и в къщи ходите забулени?

Последва звънлив смях. Като по команда двете ханъмки разкриха лицата си. Красота!… Наистина веждите са силно надебелени с чернило, бузите начервени повечко, отколкото е необходимо, но зад този леко загрозяващ грим се чувствува екзотичната хубост, увеличена неколкократно от младежкия ни любовен копнеж. Прелестни създания на неопределена възраст, но все пак млади и стройни. Облечени са различно. Едната в червени копринени шалвари, а другата — в тъмно оранжеви. Препасани със сърмени пояси, а над тях свободни блузи, силно издадени напред от бюстовете им. Обути са в сърмени чехли с високи токчета, които им придават особена грация. Въпреки непрестанния смях на двете ханъмки тяхното присъствие ни респектираше. Държахме се пристойно като в църква. Запознахме се. Едната се казваше Телгюзар ханъм, а другата Макбуле ханъм.

Настана неловко мълчание, на което тури край слугинята. Тя влезе и постави на една арабска масичка от черно дърво със седефени инкрустации голяма табла с шербети и разни сладкиши. Разговора подеха жените. Задаваха ни въпроси, каквито за една европейка не представляват никакъв интерес. Отговаряме къде вярно, къде със съчинения. Двете разкриват мъката си от своя затворнически живот. Разпитват ни най-много за участта на жените в Европа. Ех, господин Пиер Лоти^[1], къде си сега?… Това е тъкмо работа за тебе, а не за нас — младите циркови артисти, които твърде не обичат да се задълбочават във философски размишления и социални проблеми. За нас е много по-важно жените да са хубави, да ни харесват и да са благосклонни.

Старият турски търговец, в чийто харем се намирахме, бе сравнително скромен. Той имаше само две хубавици, но те струваха повече от двеста обикновени жени. Зарязал си човекът хубавиците и заминал някъде към Бурса, придружен само от първата си жена — най-старата и четирите си деца, за да празнува рамазана по своему. Никакъв живот и никаква радост в тази своеобразна клетка за хора.

Първоначалният ни авантюристичен стремеж се разби в печалната действителност, обкръжаваща тези две нежни същества, които се учудваха на най-обикновените разкази за живота на европейките. Когато човек притежава нещо той не го цени. В този дом имаше всичко, но не и свобода. А щастието без свобода е немислимо. Мракът на робството тегнеше над всичкия разкош, чийто блясък бе убит от сивата безнадеждност…

Някъде далеч се разнесе оръдеен изстрел — знак за започване на вечеря. Не сме усетили как е преминал целият ден. Станахме да вървим. Съвсем свенливо и според нас съвсем неуместно едната от ханъмките запита не би ли могло да се направи нещо, за да се отърват от дози затвор. Какво може да се направи?… И да може, най-малко ние имаме такава възможност. След нашия отрицателен отговор двете жени забиха поглед в земята.

Като огледа внимателно улицата, грозната слугиня ни пусна да излезем. Подадохме в ръката й по малко бакшиш. Привечер все още улицата беше пуста. Дали всичко, което двете хубавици ни разказаха за себе си, беше истина?… Откъде се намери тази смелост у тях да въведат двама европейци в харема?… Или те бяха пълни господарки на себе си, а разказът за съпруга, заминал за Бурса — измислица, да повиши опиянението ни от любовната авантюра?…

Дълго вървяхме по кривата и безлюдна улица, замислени и вълнувани от смесени чувства. Едуард пръв наруши мълчанието:

— Ако ни бяха хванали, можеше да изчезнем безследно.

— Сега ли се сети да се уплашиш?… Не ти ли мина през ума друго нещо?

— Какво?

— Това, че хубавиците не ни поканиха да ги посетим, втори път?

— Наистина!… Много жалко!…

— Жалко, но неизбежно. Рамазанът свършва и господарят им може да се върне всеки момент.

 

 

Циркът «Хамершмид» се задържа в Цариград много повече, отколкото се предвиждаше в първоначалния план. След рамазана посещенията още повече се засилиха и директорът реши да остане в турската столица, докато интересът към спектаклите започне да спада. Ние с Гатело приехме продължението на ангажимента ни с готовност, понеже й без това не знаехме какво ще предприемем по-нататък. На помощ ни се яви случайността.

В Цариград пристигна секретарят на цирка «Пиерантони» — Джиовани. Той се заинтересува има ли артисти, на които ангажиментът да изтича тук в Цариград. Обадихме му се. Джиовани ни предложи работа в техния цирк, който бил вече на път от Италия по море за Египет. Сключихме договор при добри условия и заедно с още четирима артисти на борда на парахода «Медина» отплувахме за Египет. Беше пролетта на 1903 година, когато се включихме в програмата на цирка «Пиерантони». Нашето турне из Египет започна с много добър успех, но въпреки това не можа да продължи дълго време.

След като обиколихме няколко незначителни населени места, озовахме се в Порт Саид. Градът е застроен върху пясъчен полуостров в началото на Суецкия канал^[2], откъм Средиземно море. Шапитото на цирка бе издигнато недалеч от покрития арабски пазар — търговски център и най-оживеното място на града. От ранно утро до мръкване тук се тълпи хиляден народ — богаташи, облечени разкошно и придружавани от по няколко слуги, се пазарят и надвикват с обикновените купувачи, а между тях се провират и протягат ръка за милостиня дрипави, мръсни и уродливи просяци, чиито брой е невероятно голям. Навътре в морето се намира статуята на Лесепс, по чиито планове и под чието ръководство е построен Суецкият канал. През свободните от работа часове група артисти наехме лодка и отплувахме към статуята, за да я разгледаме отблизо. Бяхме я наближили, когато ни настигна английска патрулна лодка. Офицерът насочи към нас рупурна тръба и ни заповяда веднага да потеглим обратно. Опитахме се да протестираме и се противопоставим, но офицерът ни съобщи, че в арабския квартал на града е избухнала чумна епидемия. Броят на заразените бързо се увеличавал, а мъртвите вече достигнали няколко десетки.

Имало заразени и европейци. От тези по-добри аргументи — здраве му кажи. Силно изплашени, накарахме гребците да поемат обратно. Когато стигнахме в пристанището и се отправихме към цирка, пресрещна ни секретарят Джиовани. Разтревожен, той ни съобщи, че спектаклите се преустановяват поради внезапното избухване на епидемията. Джиовани нареди да се приберем в квартирите си и там да чакаме допълнителни нареждания. Освен цирка всички търговски магазини също бяха затворени за неопределено време. Забранено беше всяко събиране на групи. Нашият директор обмислял по какъв начин можем да се измъкнем от града.

— Ще бъдем щастливи, ако успеем да напуснем този ад — завърши Джиовани и се забърза нанякъде.

Прибрах се в хотела. От прозореца се откриваше широка гледка към площада «Абукир». Той беше опустял. От време на време се мяркаха англичани във военни униформи. До вечерта не произлезе нищо особено. Никаква новина относно съдбата на цирковите хора. Не посмях да изляза за храна. Имах някои сухи продукти, които винаги носех в куфара си и редовно подменях. Научил ме беше на това един стар цирков артист. Ето че сега тези продукти ми послужиха. Похапнах малко, за да имам за по-дълго време. Ако кажа, че съм спал през нощта, ще излъжа. Мисълта за чумата не ме напускаше. Тя беше силно заразна и смъртоносна болест. На първо време заболелите не се познават. Те може да носят в себе си заразата, без сами да знаят това, докато настъпи моментът на бързото развитие на болестта и трагичният край. Внезапно в слабините и под мишниците започват бързо да набъбват гнойни отоци. Този процес е придружен от непоносими болки. Болният пада на земята и сред страхотни гърчове за кратко време издъхва.

На разсъмване бях се унесъл леко, когато ме разбудиха силни крясъци, примесени с изстрели. Скочих и погледнах през прозореца. Към площада от всички посоки се стичаха дрипави араби. Навикнали да живеят от ден за ден, сега те бяха подгонени от глада и тръгнали да търсят каквато и да е храна. Долетяха английски полицаи и започнаха да ги разгонват, като си служеха с гумени палки. Докато от една страна тълпата се огъваше, от друга напираше. Полицаите дадоха изстрели във въздуха. Атмосферата се нагорещи. Сблъскването между арабите и полицаите започна да става по-осезателно. След като им дойде подкрепление, полицаите надделяха. Площадът се опразни, но тук-там се мяркаха ранени. От една врата изскочи арабин. Той викаше нещо тичайки, но след няколко крачки се олюля и падна. Започнаха се гърчовете. Нещастникът виеше като животно. След малко се успокои. Беше издъхнал. Един полицай го доближи на няколко крачки, обърна се и извика нещо към колегите си. След малко пристигна черна затворена кола. Двама санитари, с ръкавици и септични марли на носа и устата, слязоха от колата. Те хвърлиха трупа в нея и го отнесоха. Труповете се изнасяха вън от града, където ги заравяха в общи гробници, посипани с негасена вар. Работа напрегната и опасна. Санитарите не смогват да прибират труповете. Когато някой започне да се гърчи на улицата (което е явен признак, че е заразен), санитарите нямат време да го чакат, а го прибират в черната кола и го хвърлят в ямата, още преди да е издъхнал. Зловещите каруци непрестанно обикаляха из града и прибираха умрелите. Европейците бяха се изпокрили по домовете си и не допускаха никакви посетители отвън. Говореше се, че един италианец стрелял срещу всеки просяк, който се изправял пред вратата на дома му. От час на час епидемията взимаше все по-широки размери. Това се виждаше от все по-честото преминаване през площада на черните каруци с мъртви или гърчещи се трупове.

По едно време забелязах цирковия секретар Джиовани да прекосява площада. Беше се насочил към моя хотел. През лицето му беше превързана голяма антисептична кърпа. След малко на вратата се почука. Дочух полузадавения глас на Джиовани. Отворих му.

— Директорът нареди да отидем заедно с тебе на пристанището и да потърсим кораб, който би ни откарал далеч от тук. Властите разрешиха да напуснем града при условие, че накъдето и да отидем, отдалеч ще сигнализираме какви хора превозва корабът.

Никога до този момент не съм проявявал страх или малодушие. Но сега и двете тези чувства ме обладаха и не бях в състояние да ги преодолея.

— Какво ще правя и аз с тебе?… Защо не отидеш сам?

— Директорът нареди да дойдеш и ти. Говориш няколко езика. Ще преговаряме с различни хора. Дано убедим някого да ни измъкне от този ад.

— Но и ти се ползуваш от няколко езика. Защо да рискувам и аз заедно с тебе?

— Не се страхувай! Аз нося антисептично средство. Дай две-три кърпи да се подсигурим и хайде с мене.

Поуспокоих се и засрамен, подадох на Джиовани две подходящи кърпи. Той извади от джоба си голямо шише с белезникава течност. Манипулираше бързо и ловко, като истински санитар. Това се казва секретар! Смел, хладнокръвен и делови човек.

След малко двамата бързахме към пристанището. По улиците — невиждана трагедия. Там, откъдето бяха вдигнати труповете на болни и мъртви, мястото е посипано с вар. Зловещите каруци сноват непрестанно. Избягвайки старателно местата, посипани с вар, пристигнахме на пристанището. Това винаги оживено място сега представляваше истинско мъртвило. С усилия убеждаваме хората да се покажат, за да разговаряме, макар и от разстояние. Но кой ще се реши да прибере ни борда си хора от един град, заразен с чума? Навсякъде ни отказваха. Започнахме да се отчайваме. Най-сетне едно немско параходно дружество реши да отпусне гемия, която да ни откара към Гърция при условие, че екипажът ще се съгласи. Хората от екипажа на гемията изказаха пълна готовност пред перспективата да се измъкнат от пристанището на пламналия град и съблазнени с обещаното им двойно възнаграждение за този рейс. Гемията можеше да побере само хората от цирка. За конете трябваше да се търси друг плавателен съд. Възрадвани, ние побързахме обратно, да съобщим, че сме успели, въпреки че параходното дружество ни бе поискало неимоверно висока цена. Всички се застягаха за път. За кратко време целият персонал се озова на пристанището. Започна строг медицински преглед на голо. След основно дезинфекциране, извършено по най-груб начин, както се постъпва с животни, пуснаха ни да се качим на гемията. На брега остана само Джиовани, за да докара с друг плавателен съд конете, инвентара и реквизита. Смел човек, самоотвержен и достоен служител.

Привечер задуха попътен вятър. С мощно надути платна гемията се отдели от брега и започна бързо да навлиза в открито море, отнасяйки на борда си около четиридесет щастливци далеч от зловещия град.

Определиха ни място върху корабния борд, по което имаме право да се движим. Моряците не се сношаваха с нас.

Заплашиха ни, че ще стрелят срещу всеки, който се опита да наруши определената граница. На всичко бяхме съгласни, само и само да сме по-далеч от косата на чумната епидемия. За всяка евентуалност бяха качили на борда достатъчно количество негасена вар. За щастие, не стана нужда от нея…

Храната не беше достатъчна, но все пак гемията ни отнесе благополучно пред гръцкото пристанище Пирея. Не ни разрешиха да влезем в пристанището. Пуснахме котва в открито море. Времето беше хубаво, нямаше вълнение и престоят тук лесно се понасяше. Заведоха се преговори с пристанищните власти и най-после на борда се качи лекар, добре защитен от зараза. Прегледа всички ни и си отиде. На следния ден ни съобщиха, че ще трябва да ни отведат на един малък и пуст остров, където ще прекараме петнадесетдневна карантина. Увериха ни, че ще се погрижат за редовното ни снабдяване с храна. Гемията се отправи за островчето. То не беше по-голямо от един квадратен километър. Настанихме се в една празна, полусрутена къщичка, която се оказа все пак годна да побере на казармен живот четиридесет души — мъже, жени и деца. Гемията, също се установи на задължителна карантина, като избра по-защитено от ветровете място и моряците останаха на борда.

Цели два дена никой не се яви да ни донесе обещаната храна. Довършихме всички запаси, които имахме, но положението ни не можа да достигне трагични размери. Аз винаги носех със себе си рибарските си такъми. Подобно на екипажа от гемията организирах една риболовна група и лагерът беше задоволен с риба. А риба в морето имаше в изобилие. Така с риболова убивахме скуката си. Приятно и полезно. Като се окопитихме от пътуването ни с гемията, ние опънахме уредите си и започнахме редовни тренировки. На третия ден, когато санитарите дойдоха на острова да ни донесат храна, завариха лагера ни в отлично състояние. Всички бяхме здрави, бодри и жизнерадостни. На следния ден освен полагаемата се казионна храна санитарите ни донесоха много плодове, с каквито изобилствуваха всички околни острови. Узнали за незавидната ни участ, бедните островитяни отделяха от залъка си, за да ни подпомогнат. Сиромасите винаги са по-отзивчиви…

Като се убедиха в доброто ни здравословно състояние, санитарите се престрашиха, започнаха да слизат на острова и с любопитство наблюдаваха нашите репетиции. Цирково представление без пари. През следващите дни към тяхната лодка се бяха присъединили и няколко други, с жители от околните острови. Узнали за интересните ни репетиции и те искаха да видят безплатната циркова програма. Добрите хора носеха със себе си много храна и плодове, предназначени за нас. Стана весело и приятно. Ние се чувствувахме като на курорт. Създаде се приятелска връзка между нас и островитяните. Благодарение на тази атмосфера пие вече не чувствувахме гнета и скуката на принудителното уединение. Всеки ден очаквахме гостите си с любопитство и нетърпение.

Уговорихме един ден да изнесем цяло представление. Този ден имахме необичайно много гости. Като че ли сме на панаир. Някои островитяни за пръв път през живота си (а може би и последен) виждат цирково представление. Пари не събирахме, но донесената храна беше толкова много и така разнообразна, че докато отначало търпяхме известни лишения, сега се чудехме какво да правим с това изобилие. Не липсваха и деликатеси като пилета, баници и сладкиши. Появиха се и кани с вино. Покрай нас и моряците от гемията добре си похапваха и попийваха.

Петнадесетдневната карантина изтече неусетно сред забави и увеселения. Докато се чудехме как ще прекараме половин месец на този малък и пуст остров, сега като че ли не ни се напускаше това място на нашата принудителна, но приятна почивка. Междувременно пристигна и Джиовани с конете и останалия инвентар. Никой от нас не се разболя. Всички се радваха на отлично здраве.

Като изтече карантинният срок, едно параходче ни взе на борда си и ни понесе към пристанището на Пирея. Разделихме се с малкия пуст остров с известна тъга. Едва ли някога сме прекарвали такава приятна и безгрижна почивка. Жителите на Пирея, редовно осведомявани как прекарваме нашата петнадесетдневна карантина, с голямо нетърпение очакваха да изнесем своите спектакли и пред тях. Но поради непредвидената задръжка налагаше се да бързаме, за да устоим на предварително сключените ангажименти в Италия. Без да се спираме в Пирея, продължихме по набързо скалъпения от Джиовани маршрут и една седмица по-късно изнесохме първото си представление пред публиката на Атина. Така нашият добър директор, изразходвайки грамадни суми за скъпия морски транспорт, успя да ни измъкне от Порт Саид й с помощта на своя самоотвержен секретар Джиовани да ни отведе далеч от смъртната угроза. Никога няма да забравя тихия и идиличен живот на пустото островче. Макар и при примитивни условия, но при едно жадувано спокойствие, обградени с любовта и вниманието на бедните островитяни, ние се чувствувахме щастливи. Това най-добре го разбрахме, когато напуснахме идиличния бряг и бурният живот отново ни грабна в обятията си.

Директорът на цирка не пожела така лесно да се примири с принудителното и преждевременно напускане на Египет. Там останаха много непосетени обекти и големи възможности за добри печалби. Енергичният секретар Джиовани редовно се осведомяваше за хода на чумната епидемия в Порт Саид и като получи сведения, че тя е окончателно ликвидирана, начерта нов маршрут за Египет. При първа възможност отново потеглихме към страната на древната култура. Един прекрасен ден циркът «Пиерантони» с подменен и подобрен състав се озова в Кайро. За Порт Саид въпреки нормализирания живот не помислихме вече. Работите тръгнаха още по-добре отпреди.

Много са интересните туристически обекти около Кайро, но най-интересни за всеки чужденец си остават пирамидите. Един ден образувахме голяма компания и яхнали на магарета, потеглихме на излет към пирамидите. Минахме подвижния мост над Нил, покрай развалините на древната египетска столица Мемфис и едно фелахско селище, изкачихме се на слабо възвишение и пред нас се открои величествената фигура на първата пирамида — едно от чудесата на света. Колко робски труд, колко мъки, колко кръв и хиляди човешки жертви са дадени, докато се построи един такъв колос! Най-внушителна е Хеопсовата пирамида, висока около 140 метра. Откъде са докарани огромните каменни блокове, с какви превозни средства и как са били изкачвани на тази шеметна височина? Загадъчна тайна на хилядолетната древност.

Всяка пирамида е гробница на някой фараон, строена приживе от самия него. Пирамидата на Хеопс е изградена от около два и половина милиона каменни блокове, всеки един от по кубик и половина, на тежест по няколко тона. Около сто хиляди роби са работили цели тридесет години, докато я издигнат. Броят на измрелите не е известен. От историята знаем, че в подобни случаи робите работят на обекта до своята смърт.

С течение на времето хората са установили начин за изкачване до върха на пирамидите. Тяхната облицовка от гладки плочи отдавна е била свалена и употребена за строежи в Кайро през средните векове. Върху долния пласт са приспособени стъпала и всеки здрав и смел човек може да се изкачи. Това аз сторих за около 20 минути. Когато се намерих на върха на пирамидата, пред погледа ми се откри интересна картина. На изток блестяха каналите на Нил, обградени от буйна растителност. На север се открояваше Кайро, а на запад, докъдето очите виждат, се простираха пясъците на пустинята Сахара. Пясък и небе, зловещо мъртвило, никаква зеленина и никакъв живот. Суша и невъобразима горещина. Тук слънцето е най-опасният враг на човека, макар и без него да няма живот.

Втората пирамида е доста разрушена, а третата е най-запазена и по нейната сравнително гладка повърхност човек не може да се покатери.

Още едно чудо се изпречва пред погледа ни. Сред пясъците се издига грамадна човешка глава върху огромно лъвско тяло, всичко изваяно от един цял камък. Това е сфинксът, който е дълъг около 75 метра и висок 20 метра, като се мери височината на главата му. Под влиянието на атмосферните условия тук-там този монолитен паметник на древната египетска култура е започнал да се пропуква. Очевидно е, че ваятелят е изработил най-голямата статуя от скалата, която е стърчала на това място. Невъзможно е такава огромна скала да е била докарана от другаде.

Подпомогнат от другарите си, покачих се на гърба на сфинкса, а оттам, с голяма мъка — и върху главата му. Когато се изправих и огледах наоколо, забелязах, че неколцина туристи са насочили апаратите си към мен. За да им доставя удоволствие, изправих се на ръцете си и те ме фотографираха така.

На запад от сфинкса се виждат развалините на древен храм, чиито грамадни гранитни колони са полирани и блестят като че ли току-що са излезли изпод ръцете на своите майстори, а всъщност те са работени преди около 4500 години. И пак възниква въпросът, откъде и как са докарани тези грамадни колони, когато далеч наоколо няма никаква следа от гранит.

На връщане зарязах магарето си и се качих на камила, да опитам и това. Аз, който се въртя на лостове и при пътуване с параходи по океаните не хващам морска болест, като слязох от «кораба» на пустинята, почувствувах се напълно разглобен. Да знаех, че такива ще бъдат последствията, нямаше да се качвам на камилата. Вечерта работих в цирка много лошо.

От тогава до днешно време са изминали близо седемдесет години. Сигурно сега старините, които видяхме тогава, са в по-добро състояние. Съвременната култура навлезе и в Египет, а тя ни учи да пазим и тачим старините.

 

 

След няколкомесечно успешно гостуване в Египет отправихме се с параход обратно за Европа. Морето бе бурно и параходът пристигна на остров Крит с чувствително закъснение. Пуснахме котва в пристанището Кандия и екипажът се приготви за товаренето на голяма партида вино. Уведомиха ни, че товаренето ще продължи най-малко десет часа, така че бихме могли да използуваме това време за разходки из острова. Решихме да се възползуваме от случая. Слязохме на брега и се запътихме към центъра на селището. Островът бе зает от международни морски сили. Срещаха се англичани, германци, французи, руснаци и други. Нашият туристически поход завърши в първия срещнат ресторант. Вътре бе много шумно. Английски подофицери се бяха разгуляли. Четирима артисти заехме една маса — Казнел, Демазицо, Панайотеску и аз. Поръчахме си ядене. След като се нахранихме, Казнел седна при пияното. Той свиреше много добре и привлече вниманието на англичаните. Те бяха във възторг, подсилен от изпития алкохол. Изпратиха на нашата маса една поръчка пиене по наш избор. Казнел се увлече в свиренето, а англичаните — в черпенето. Започнахме всички да пеем една и съща мелодия — ние на италиански, англичаните — на английски. В заведението нахълтаха нови посетители — френски и руски моряци. Атмосферата се понрави на новодошлите и те се присъединиха към общото пиршество. Казнел засвири казачок. Скочих от масата и започнах да играя. Присъствуващите бяха възхитени. Настроението се повишаваше. Пиеха се наздравици за нациите, които са представени в заведението. Келнерите не оставяха празна чаша, а времето неусетно летеше.

Привлечен от музиката и песните, един пристанищен служител влезе в заведението и като ни видя в компанията на военните, с учудване ни съобщи, че параходът, с който пътуваме, е отплувал. Не може да бъде! Как е възможно!… Не са се изминали дори и пет часа, а бяха ни казали, че престоят ще продължи най-малко десет. Платихме набързо и се затичахме към пристанището със съмнение, че пристанищният служител се е пошегувал. Когато се спуснахме долу, истината блесна пред очите ни. Параходът завиваше зад скалите, даде последен сигнал със сирената си и пое курс към открито море. Ние артисахме в Кандия съвсем неглиже. Аз бях само по жилетка, приятелите ми също. Никой от нас нямаше пари освен дребните монети, останали след разплащането в ресторанта. Четиримата имахме по един джобен часовник, а аз — и една златна верижка. Ако успеем да продадем всичко това, едва ли ще се снабдим със средства за три денонощия — храна и хотел. При изключителна икономия от храната бихме могли да преживеем пет дни. На всичко отгоре узнахме, че в Кандия спира параход веднъж на 15 дена. Дори и да не е така, как бихме отплували, когато нямаме пари за пътни билети? Печална картина. Върнахме се обратно в ресторанта да обсъдим създаденото положение и да видим биха ли могли да ни помогнат с нещо нашите най-нови приятели. Те ни посрещнаха с акламации, защото отсъствието ни се чувствувало. Доволни са, че Казнел ще продължи да им свири, но на нас съвсем не ни беше до свирня. На чуждия остров, без средства и само по жилетки, едва ли някой би завидял на подобно положение. Пред настояванията на смесената военна компания ние седнахме и продължихме да гуляем, па каквото ще да става. Така само си казахме, но настроението ни беше вече пречупено. Едва издържахме до края на веселието.

Късно през нощта руснаците ни заведоха да спим в една частна квартира в града. На сутринта, като изтрезняхме, обсъдихме положението си и предвидихме възможните лоши последици от случилото се. Трябваше да намерим някакъв изход. Отидохме в ресторанта, където гуляхме прежния ден. Той носеше звучното име «Борба за свобода». Споделихме мъката си със съдържателя та, дано нещо ни помогне. Още снощи той беше узнал как и защо сме изоставени от кораба, но като узна, че сме артисти, веднага ни предложи да изнесем едно представление. Такива работи тук много рядко се случвали и непременно щели сме да имаме успех. Тази идея и на нас ни беше хрумнала, но мислехме да прибегнем до нейното осъществяване при крайна нужда. Като нямаше друг изход, решихме да дадем едно представление. Заложихме при съдържателя часовниците си заедно с моята златна верижка и с получените пари започнахме да подготвяме нашата импровизирана циркова програма. Наехме единствената зала, в която се провеждаха всички инициативи от подобен род. От английската войскова част ни услужиха с лост, няколко маси и столове. Германците ни дадоха трапец и ето че моите гимнастически уреди бяха осигурени. С помощта на снощните ни приятели Казнел си набави цигулка и китара, а пияно имаше в салона, макар и малко раздрънкано. Освен това той нареди чаши, напълнени с вода, по такъв начин, че при удар да издават най-различни тонове. С тях Казнел можеше да изпълнява няколко мелодии. Демазино щеше да прави комични сценки, а Панайотеску ще се занимава с административната работа — продажба на билети, настаняване на публиката, охраняване от гратисчии и други подобни. Той и без това не беше артист, а само придружаваше сестрите си артистки, които играеха в цирка. Разгласихме, доколкото ни беше възможно, за предстоящата циркова забава и зачакахме публиката. Тя не закъсня да се отзове. Стекоха се и военни моряци.

Първото представление мина при задоволителен успех. Останаха ни 90 драхми чиста печалба. Очевидно публиката беше доволна и за обявеното следващо представление основателно очаквахме още по-добър успех. Така и стана. От второто представление взехме 160 драхми чиста печалба. След като върнахме заема на съдържателя от «Борба за свобода», ние разполагахме с достатъчно средства да преживеем повече от 15 дена, и то без да търпим лишения. Сега оставаше да си подсигурим средства за параходни билети. Решихме да дадем още представления, като ги разнообразим с борби. Аз ще се боря с някой моряк или критянин. Критяните са едри и здрави морски вълци и не се знаеше какъв може да бъде изходът от една такава борба, но нали беше въпросът на всяка цена да си набавим средства за път. Какво от това, ако ме изтъркалят. Да не съм професионален борец, та да се страхувам за титлата и авторитета си.

Липсата на други развлечения с изключение на локалите, които се пълнеха предимно от моряци, твърде много ни помогна. Нашите представления се посещаваха добре. Някои посетители идваха за втори и трети път. Борбата ми с един германски моряк не даде добър резултат. Той наистина имаше красиво, почти атлетическо телосложение, но му липсваше техника. Пък и аз не бях много добре с борческата техника. Издебнах го и го повалих зле на земята. Липсата на опитност и у двама ни стана причина да му навехна ръката. Много съжалявах за причинената неприятност на добрия момък, но какво да се прави. Той беше толкова добър, че полагаше усилия да ме успокоява, вместо аз него да успокоявам. Все пак този инцидент даде повод да се заговори из града за нашите борби и интересът към представленията ни се повиши.

На другия ден при нас се яви местен рибар — истинско чудовище — много висок и според неговите твърдения тежък 125 килограма. Уплаших се, като го видях, но не се издадох пред присъствуващите. Предложих му да направим репетиция, за да стане борбата ни пред публиката по-интересна. Той се съгласи. Право да си кажа, не можах да го помръдна. Колосът си играеше с мене като котка с мишка. Въпреки всичко реших да се боря с него, макар и да се чувствувах предварително обречен. Въпросът беше да се спечелят пари за параходни билети.

Вечерта залата беше препълнена. Публиката не искаше да гледа програмата. Предлагаха направо да започнем борбата. От това ние заключихме, че не можем да изнасяме повече представления само с нашата циркова програма. Капацитетът на местната публика беше изчерпан. Бях се помирил с мисълта, че критянинът ще ме победи, но целта оправдава средствата. Едничката ми грижа беше борбата да продължи повечко, за да задоволим публиката и да се постигне победа без някой сакатлък, какъвто не е изключен при този много здрав, тежък и груб партньор, непознаващ и неподчиняващ се на никакви правила.

Въпреки настояванията на публиката ние изпълнихме програмата си. Дойде ред на борбата. След като ме представиха на публиката като отличен борец, победил много опасни противници, застанах срещу критянина доста уплашен. Знаех, че ако не го надвия още в самото начало с някоя хитра хватка, ще загубя борбата, а може и да пострадам. Но откъде да взема тази хитра хватка? Ако борбата продължи, този здрав и изпечен лодкар мъчно ще се умори. Макар и да съм гимнастик и редовно тренирал, не бих могъл да устоя срещу този човек, който може цяло денонощие да гребе, да се бори с морската стихия, без да се поддаде на умората.

Борбата започна. Опитах се да използувам пъргавината си атакувах го от различни страни и с всички сили, но той не се даваше. Направих опит да приложа един «тур де бра», т.е. да го хвана за ръката, да вляза под него и да го прехвърля над себе си, но критянинът се досети и просто ме захвърли настрана. От минута на минута положението ми ставаше все по-опасно. Опитах се да легна долу, та дано го излъжа някак си, но и това не помогна. Паднахме двамата на земята. С големи усилия успях да го превърна, но не можах да го задържа. Започнах да губя сили и присъствие на духа. Когато изнасяхме цирково представление в Цариград, в двореца «Илдъз кьошк» пред турския султан, той поиска да бисираме, а ние отказахме, понеже бяхме преуморени. Отказах да повторя номера си пред един султан, а сега пред този обикновен рибар и да исках, не можех да се откажа. В следния миг критянинът се превъртя над мен, сграбчи ме и лежейки отгоре ми, започна да ме души. Усещах как се задушавам и силите бързо ме напускат. С върховни усилия успях сам да легна по гръб и да туря край на тази смъртна угроза. Критянинът ме победи. Но вместо да стане и да се поклони пред акламиращите го сънародници, той здраво ме притискаше към земята и мен ми прилоша. Едва дочух гърма от ръкоплясканията и възторжените викове на зрителите. Техният ентусиазъм ме спаси. Те наскачаха на сцената, грабнаха сънародника си, като по този начин ме освободиха от него, понесоха го на ръце, а аз останах да лежа безпомощен. Никой от ликуващите не ме погледна. Един руски офицер пръв ми подаде ръка и ме изправи на крака. Изложих се здравата, но вече разполагахме със средства за пътуване.

Като разбра с каква цел уреждаме нашите циркови забави и защо се бях изложил на опасността критянинът да ме удуши, офицерът изказа съжаление, че не е узнал своевременно за нашата неволя. Може би с един военен катер, отпуснат с негово съдействие, щяхме да настигнем нашия бавно движещ се параход.

— Кораб влак или каквото и да е друго превозно средство не могат да тръгнат по-рано от обявения час. Закъснение се допуска. Само във войската няма определен час за тръгване — заключи нашият доброжелател.

За да не похарчим необходимите ни средства за пътни билети, докато мине някой параход, започнахме да правим икономия от яденето. Кандия има естествен залив, обкръжен от канари. В залива рибата изобилствуваше. Отдадохме се на риболов и се хранехме почти изключително с уловената риба.

На осмия ден от нашето изгнаничество, непредвидено и за голяма наша радост, пристигна един руски търговски кораб, който имаше по-нататъшен курс Пирея — Патрас — Корфу — Бриндизи. Явихме се пред капитана на кораба и му описахме нашето положение. Той не ни повярва и ни взе за авантюристи, каквито често се срещат по пристанищните градове. Заведохме при него нашия доброжелател — руския офицер. Той се застъпи за нас и увери капитана в истинността на твърденията ни. Ех, братушка и пак братушка! Приеха ни на парахода при условие, че ще вършим обща работа и ще заплатим по 70 драхми на човек, когато пристигнем в Бриндизи, Иначе съгласно установените тарифи трябваше да заплатим много по-скъпо.

Сбогувахме се с временните си приятели и се качихме на парахода. Когато излязохме в открито море, всеки от нас получи трудовото си назначение. Мен ме пратиха в машинното отделение да хвърлям въглища в пещта. Най-тежката работа на борда на един параход е тази. Съблякох се по гащета, а от кръста нагоре гол. Застанах пред пещта. Встрани от гърлото й въглищата текат от един металически улей. Аз трябва с широка плоска лопата да греба и да хвърлям в огнената пещ, а тя като че ли всмуква, въглищата. Нужно е непрестанно да греба и да хвърлям, за да поддържам в пълна изправност огнената паст. Два часа изживях в борба с една непосилна за нетренирания човек работа. А температурата около машините беше по-висока от екваториалната. Най-сетне дойде смяната ми. Отидох да се измия. Вън беше вече нощ. След като се турих в ред, тръгнах да търся приятелите си, макар и да бях капнал от умора. Не беше много трудно да ги намеря. Кой моряк от кораба не знаеше за четиримата изоставени на остров Крит артисти? Демазино и Панайотеску миеха чинии в кухнята, а Казнел се беше наредил най-добре. Взели го в салона да им свири. През нощта ми се падна още веднъж да сляза в машинното отделение и в продължение на нови два часа да хвърлям въглища в пещта. Чудех се как ще издържа в този малък ад, докато стигнем в Бриндизи. След борбата ми с критянина това беше второто ми тежко изпитание от няколко дни насам. На следния ден ни повикаха да се явим и четиримата при боцмана. Реших на всяка цена да използувам случая и да го замоля да ме освободи от тази непосилна работа, защото при това положение едва ли ще достигна до Бриндизи жив и здрав. Но от тази моя решителна стъпка не се оказа нужда. Боцманът ни държа кратко слово, от което бих могъл да дам следното резюме:

— През изтеклото денонощие нашите съмнения, че сте авантюристи и самозвани артисти, окончателно се разсеяха. Това най-напред вие доказахте с усърдието и труда си в кухнята и в машинното отделение и, на второ място, вашият колега, който снощи свиреше на пианото. Той не пропусна нито един случай да изрази пред нашето началство и останалите колеги загрижеността си за съдбата на своите другари, които работят в кухнята и машинното отделение. Най-много се опасяваше да не би тежката физическа работа да се отрази зле върху качествата на артистичното ви изкуство. Поради това капитанът нареди да ви оставят на мое разположение, а аз да ви възлагам такава работа, каквато ще бъде по силите ви и няма да увреди на професията ви.

— Здравствувай, бе братушка — извиках неволно и възторжено, възрадван от братското отношение на тия Скобелеви потомци, и притиснах боцмана с все сила до гърдите си. По-нататък нашият живот на кораба премина по-скоро в забавления, отколкото в работа. На следния ден пристигнахме в Пирея и още същата вечер се озовахме в Коринтския залив. Спряхме за малко в Патрас. След натоварване на въглища потеглихме отново, минахме край остров Корфу, без да спираме, и на другия ден корабът акостира в пристанището на Бриндизи.

На раздяла с нашите гостоприемни братя платихме уговорената сума, но капитанът отказа да вземе пари от мене и ме поздрави за издръжливостта, която съм проявил през първата нощ в машинното отделение. Спестих 70 драхми. И четиримата съжалявахме, че не изнесохме едно безплатно представление на борда на кораба, но това беше невъзможно. Люлеенето на кораба щеше да опорочи нашето изпълнение и тогава именно можеха да ни сметнат за самозвани артисти. Нищо!… Може би някога ще ни се удаде възможност да им се отблагодарим. За странствуващите артисти светът не е толкова голям, колкото изглежда. Кой знае къде пак ще се срещнем…