Жозе Сарамаго
Слепота (8)

Идването на толкова слепи сякаш имаше поне едно предимство. Като си помислим добре, дори две, бидейки първото от, така да се каже, психологическо естество, в действителност има голяма разлика между това, да очакваме във всеки един момент дали няма да ни се представят новите наематели и това, да видиш, че сградата най-накрая вече е пълна, че от този момент нататък става възможно да се изградят стабилни и трайни взаимоотношения със съседите, несмущавани, както беше досега, от последователните прекъсвания и налагане на новодошлите, които са ни карали постоянно, да изграждаме каналите за комуникация. Второто предимство, вече с практическа насоченост, директна и съществена, беше, че властите отвън, граждански и военни, разбраха, че едно е да се доставя храна за две-три дузини хора, при това горе-долу толерантни и заради малкия си брой що-годе готови да се примирят със случайните пропуски и закъснения на продуктите, и съвсем друго представляваше сега внезапната и комплексна отговорност да се издържат двеста и четиридесет човешки същества от всякакъв вид, произход и нрав, що се отнася до характер и темперамент. Двеста и четиридесет, обърнете внимание, е просто начин да се назоват, защото поне двадесет слепи, които не успяха да си намерят легла, спят на пода. При всички положения трябва да признаем, че не е същото да се нахранят тридесет души с онова, което се полага на десет, и да трябва да се разпредели на двеста и шестдесет души храната, предвидена за двеста и четиридесет. Разликата почти не се забелязва. Ала се оказа, че висшестоящите са наясно с нарасналата си отговорност и може би от страх, което никак не беше гола хипотеза, че ще възникнат нови бунтове, се стигна до промяна в действията на властите, в смисъл че храната започна да идва съвсем навреме и в точни количества. Очевидно след схватката, на която трябваше да присъстваме и която беше трагична откъдето и да я погледнем, настаняването на толкова слепи не можеше да е лесно, нито пък лишено от конфликти, достатъчно е да си припомним онези нещастни заразени, които преди виждаха, а сега вече не, за разделените семейства, за изгубените деца, за вайканията на настъпените и съборените, някои от тях по два и три пъти, за онези, които обикалят да търсят скъпоценното си имане, а не могат да го открият, трябва да сме напълно безчувствени, за да забравим така, сякаш нищо не се е случило, тревогите на нещастните хорица. При все това не можем да отречем, че идването на обяда за всички беше утешителен балсам. И ако е безспорно, че прибирането на толкова много храна и съответното й разпределяне на толкова усти заради липсата на подходяща за целта организация и власт, която да може да наложи необходимата дисциплина, създаде нови глупости, трябва да признаем, че обстановката се промени към по-добра, когато в цялата стара лудница не се чуваше друг шум освен този от двеста усти, които дъвчат. Кой ще почисти после всичко това, засега е въпрос без отговор, едва към края на следобеда високоговорителят щеше да повтори правилата за добро поведение, които трябва да бъдат спазвани за благото на всички, и кой знае каква степен на зачитане щяха да предизвикат у новодошлите. Вече не е малко, че обитателите на втората стая от дясното крило най-накрая бяха решили да погребат труповете, поне от тази миризма ще се освободим, към миризмата на живите, макар и да е смрад, по-лесно ще привикнем.

Що се отнася до първата стая, може би защото беше най-отдавнашната и затова от най-дълго време в процес на приспособяване към слепотата, четвърт час след като нейните обитатели се бяха нахранили, вече не се виждаше нито една мръсна хартийка по пода, нито една забравена чиния или капещ съд от течности. Всичко беше прибрано, по-малките неща бяха пъхнати в по-големите по обем, по-мръсните вътре в по-чистите, както би го изисквал правилник по рационално хигиенизиране, всичко беше толкова внимателно премислено за възможно най-голяма ефективност при прибирането на остатъците и отпадъците, както и за възможно най-малко усилия при реализирането на тази работа. Умът, който насила трябва да измисли модели за социално поведение от този тип, не може да импровизира или да се роди спонтанно в някое поколение. В изследвания случай май решително влияние имаше педагогическата дейност на сляпата от дъното на стаята, онази, която беше женена за офталмолога, до такава степен тя неуморно ни повтаряше, Щом не сме в състояние да живеем съвсем като човеци, то поне да направим всичко възможно да не живеем и съвсем като животни, толкова пъти го повтори, че останалите в стаята накрая превърнаха тези думи, в основата си прости и обикновени, в максима, в сентенция, в доктрина, в житейско правило. Най-вероятно такова състояние на духа, благоприятстващо разбирането на нуждите и обстоятелствата, спомогна, макар и по заобиколен път, за добронамерения прием, който срещна възрастният с превръзка на окото, когато се показа на вратата, за да попита, Има ли тук едно легло за мен. По една щастлива случайност, очевидно обещаваща да донесе последствия в бъдеще, имаше едно легло, единственото незнайно как оцеляло, така да се каже, при нашествието, в него крадецът на автомобили беше изстрадал неописуеми болки, може би затова беше се обградило с ореол на страдание, който беше отблъснал хората. Това са приумици на съдбата, загадки потайни, нещо скрито. А тази случайност не беше първата, достатъчно е да забележим, че в тази стая се събраха всички пациенти с проблеми на зрението, които се намираха в кабинета, когато се беше появил първият ослепял и когато още се мислеше, че това ще е всичко. Тихичко, както обикновено, за да не се разкрие тайната за присъствието й там, жената на лекаря прошепна в ухото на мъжа си, Може би също е от твоите пациенти, възрастен човек, оплешивяващ, с бяла коса и черна превръзка на едното око, Спомням си, че ми каза за него, Кое око, Лявото, Трябва да е той. Лекарят тръгна към пътеката и каза, повишавайки леко глас, Бих искал да докосна човека, който току-що се присъедини към нас, моля да дойде насам, аз ще тръгна към него. Натъкнаха се един на друг по средата на пътя, пръстите им се опряха, бяха като две мравки, които трябва да се разпознаят с мърдане на антенките, но в този случай стана по-различно, лекарят поиска разрешение и с ръцете си опипа лицето на възрастния мъж, бързо напипа превръзката, Няма съмнение, вие сте последният, който ни липсваше тук, пациентът с черната превръзка, възкликна, Какво искате да кажете, вие кой сте, попита възрастният, Аз съм, бях, вашият очен лекар, помните ли, уговаряхме си дата за вашата операция на перде, Как ме познахте, Предимно по гласа, гласът е зрението на човека, който не вижда, Да, и аз разпознавам вашия, кой би казал, докторе, вече няма нужда да ме оперирате, Ако за това има лек, и двамата се нуждаем от него, Докторе, помня как ми казахте, че след като ме оперирате, няма да позная света, в който живея, колко бяхте прав тогава, Кога ослепяхте, Снощи, И вече ви докараха, Навън страхът е толкова голям, че съвсем скоро ще започнат да избиват хората, щом разберат, че са слепи, Тук вече убиха десетима, каза един мъжки глас, Натъкнах се на тях, отвърна простичко възрастният с черната превръзка, Те са от другата стая, ние нашите веднага ги погребахме, добави същият глас, сякаш довършваше някакъв доклад. Момичето с тъмните очила се беше приближило, Помните ли ме, носех тъмни очила, Помня ви добре, въпреки пердето си спомням, че бяхте много хубава, момичето се усмихна, Благодаря, каза и се върна на мястото си. Оттам каза, Тук е и онова момченце, Искам мама, каза гласът на момчето, сякаш уморен от един отдавнашен, ненужен плач. А аз съм първият ослепял, каза първият ослепял, тук съм с жена си, А аз съм сестрата от кабинета, каза сестрата от кабинета. Жената на лекаря каза, Остава само аз да се представя, и каза коя е. Тогава възрастният, сякаш да отвърне на гостоприемството, съобщи, Имам радио, Радио, възкликна момичето с тъмните очила, ръкопляскайки, музика, колко хубаво, Да, но е едно малко радио, с батерии, а батериите няма да траят вечно, подсети възрастният, Не ми казвайте, че ще останем тук завинаги, каза първият ослепял, Завинаги, не, винаги е прекалено много време, Ще ни послужи да чуем новините, отбеляза лекарят, И мъничко музика, настоя момичето с тъмните очила, Не всички харесват една и съща музика, но със сигурност всички ни интересува как вървят нещата навън, по-добре да пестим, И аз така мисля, каза възрастният с черната превръзка. Извади малкия апарат от външния джоб на палтото си и го включи. Започна да търси станциите, но ръката му все още беше несигурна и лесно губеше настройката на дължината на вълната, отначало се чуваха само безкрайни шумове, откъслечни думи и песни, накрая ръката му стана по-уверена и започна да се разпознава, че свири музика, Оставете за малко, помоли момичето с тъмните очила, думите станаха ясни, Това не са новини, каза жената на лекаря, и после сякаш внезапно й беше хрумнало, Колко ли е часът, попита, но вече знаеше, че никой не може да й отговори. Показалецът на скалата продължаваше да изтръгва звуци от малката кутия, после се фиксира, беше някаква песен, някаква незначителна песен, но слепите бавно се приближиха, не се блъскаха, веднага спираха, щом усетеха нечие присъствие пред себе си, заставаха там, очите им бяха силно отворени по посока към гласа, който пееше, някои плачеха, както навярно само слепите могат да плачат, сълзите просто се стичаха като от извор. Песента свърши, говорителят каза, Внимание, при третия сигнал ще бъде четири часът. Една от слепите жени попита през смях, Следобед или сутрин, и сякаш от смеха я болеше. Жената на лекаря тайно свери часовника си и го нави, в действителност на часовника му е все тая, той се движи от един до дванадесет, останалото са човешки приумици. Какъв е тоя звук, попита момичето с тъмните очила, Аз бях, чух, че по радиото казват, че е четири часът, и навих часовника си, това беше едно от онези механични движения, които правим толкова често, оправда се жената на лекаря. После си помисли, че не си е заслужавало да рискува така, достатъчно щеше да е да погледне към китката на някой от слепите, дошли същия ден, все нечий часовник щеше да работи. Дори възрастният мъж с черната превръзка, както сега установи, имаше, и часовникът му беше верен. Тогава лекарят помоли, Кажете ни какво е положението навън. Възрастният с черната превръзка каза, Ами да, но най-добре ще е да седна, не мога да стоя прав. Този път седнаха по трима-четирима на легло, заедно, да си правят компания, настаниха се възможно най-удобно, млъкнаха и тогава възрастният с черната превръзка разказа каквото знаеше, каквото беше видял със собствените си очи, докато още ги имаше, какво беше чул да се говори през малкото дни между началото на епидемията и собственото си ослепяване.

Още през първите двадесет и четири часа, каза, ако новината е вярна, имаше стотици случаи, всичките еднакви, всичките проявили се по един и същ начин, внезапно, при пълно отсъствие на наранявания, искряща белота в полезрението, никаква болка преди, никаква болка след. Втория ден се заговори за известен спад в броя на новите случаи, станали десетки, а не стотици, и това накара Правителството веднага да обяви, че съобразно с обоснованите перспективи, ситуацията скоро ще е под контрол. Оттук нататък, с изключение на някои отделни коментари, които нямаше как да бъдат избягнати, разказът на възрастния с черната превръзка нямаше да се препредава буквално, а да бъде заместен с промяна в пряката му реч, ориентирана към поставяне на акценти върху информацията с помощта на правилно използван и подходящ речник. Причина за тази промяна, непредвидена преди това, е неправдоподобният контролиран изказ, използван от разказвача, който замалко да го дисквалифицира като помощник-разказвач, важен несъмнено, тъй като без него нямаше как да разберем какво се е случило във външния свят, като помощник-разказвач, казахме, на тези необикновени събития, при положение че се знае, че описанието на каквито и да било факти печели само от точността и коректността на използваните думи. Но да се върнем на темата, значи Правителството отхвърли хипотезата, която първоначално беше раздухвана, че страната се намира под въздействие на непозната до момента епидемия, предизвикана от все още неидентифициран болестотворен агент с незабавно действие и с пълна липса на предварителни инкубационни признаци или латентност. Та най-вероятно ставаше дума, съгласно новото научно мнение, за случайно и злощастно временно съвпадение на също така все още неизяснени обстоятелства, в чието патогенно действие вече беше възможно, подчертаваше комюникето на Правителството след обработката на наличните данни, които сочеха скорошна крива на разрешаване на проблема, да се наблюдават признаци на тенденция за изчерпване. Един коментатор по телевизията намери доста успешна метафора, като сравняваше епидемията, или каквото е там, с полетяла нагоре стрела, която, щом достигне връхната точка на своя полет нагоре, за миг спира като увиснала и веднага след това започва да описва задължителната крива надолу, като гравитацията се опитва да я ускори, докато напълно изчезне ужасният кошмар, който ни тормози, ако е рекъл Господ, така коментаторът се връщаше към тривиалния човешки обмен и към самата епидемия, бяха половин дузина думи, които неизменно се появяваха по всички средства за социална комуникация, като винаги накрая формулираха милостивия призив нещастните слепи да възвърнат съвсем скоро изгубеното си зрение и им обещаваха в същото време солидарност от страна на организираните обществени звена, официални и частни. Някога, много отдавна, подобни доводи и метафори били превеждани от неустрашимия човешки оптимизъм на хората в поговорки като следната, Всяко чудо за три дни, или литературно казано, Така както няма добро, което да продължи вечно, така също няма и зло, което да е вечно, върховни максими за онези, които са имали време да се учат от обратите на живота и съдбата и които, отнесени към страната на слепите, би трябвало да се четат така, Вчера виждахме, днес не виждаме, утре ще виждаме, с лека въпросителна интонация в последната третина от изречението, сякаш благоразумието в последния миг е решило така или иначе да добави многоточие на съмнение в обнадеждаващото заключение.

За съжаление, не след дълго се оказа, че тези надежди и очаквания на правителството са напразни, както и предвижданията на научната общност, които просто се сринаха. Слепотата повличаше, не като внезапен прилив, който потапя всичко и отнася всичко пред себе си, а като коварно просмукване на хиляди живи поточета, които, мокрейки бавно земята, внезапно я потапят цялата. Пред общественото безпокойство, вече на път да не бъде овладяно, властите се заеха бързо с провеждането на лекарски срещи, предимно на офталмолози и невролози. Заради времето, което трябваше да отнеме организирането, не се стигна до свикването на конгреса, който някои искаха, но пък в замяна на това не липсваха колоквиуми, семинари, кръгли маси, някои отворени за публиката, други при закрити врати. Ефектът от съчетаването на явната безполезност на дебатите със случаите на внезапно ослепяване посред сесиите с викове на оратора, Сляп съм, сляп съм, беше, че вестниците, радиото и телевизията, почти всички, престанаха да се занимават с подобни инициативи. Изключение правеше дискретното и изцяло достойно за похвала поведение на някои средства за комуникация, които живеейки за сметка на сензациите от всякакъв вид, от чуждите успехи и нещастия, не искаха да изгубят нито един повод, който им се предлагаше, да разкажат на живо, с целия драматизъм на ситуацията, за внезапното ослепяване на някой професор по офталмология примерно.

Доказателство за прогресивното влошаване на общото състояние на духа даде самото Правителство, като за шест дни смени два пъти своята стратегия. Първо, беше повярвало, че е възможно да се ограничи бедата, като се прибегне до затварянето на слепите и заразените в няколко обособени пространства, каквото например е лудницата, в която се намираме. Ала безпощадното нарастване на случаите на слепота накара някои влиятелни членове на Правителството, уплашили се, че официалната им инициатива няма да стигне за поръчките, откъдето биха последвали сериозни политически загуби, да отстояват идеята, че на семействата се полага да държат по домовете си слепите и да не им позволяват да излизат на улицата, за да не усложняват вече и бездруго тежкия трафик, а и за да не нараняват чувствителността на виждащите с очите си хора, които независимо от що-годе успокоителните мнения вярваха, че бялата болест се предава при зрителен контакт, също като лошия поглед. И наистина не би трябвало да очакваме друга реакция от някого, който, зает с мислите си, тъжни, весели или никакви, ако още има такива, види как внезапно изражението на човек, вървящ срещу него, се променя, как на лицето му се изписват всички признаци на абсолютния ужас и веднага след това неизбежния вик, Сляп съм, аз съм сляп. Нямаше нерви, които да могат да издържат на това. Най-лошото е, че семействата, особено тези с по-малък брой членове, бързо се превърнаха в семейства на слепи, като по този начин нямаше кой да ги води и пази, а и от тях да пази съседите с добро зрение. И то се знае, че тези слепи хора, каквито и баща, майка и дете да бяха, не можеха да се грижат един за друг, в противен случай трябваше да им се случи като онова на слепите от картината, да вървят заедно, да паднат заедно и да умрат заедно.

При това положение Правителството нямаше друг избор, освен да се обърне рязко назад, разширявайки критериите, които беше установило за необходимите места и пространства, от което последва незабавното импровизирано използване на изоставени фабрики, храмове без поклонници, спортни зали и празни складове, От два дни се говори да се направят палаткови лагери, добави възрастният с черната превръзка. В началото, съвсем в началото, някои благотворителни организации излъчваха доброволци, които да се грижат за слепите, да оправят леглата им, да чистят тоалетните, да перат дрехите, да приготвят храната, минималните грижи, без които животът бързо става непоносим дори за зрящите. Бедничките, веднага ослепели, но поне остава в историята красивият им жест. Някой от тях да е идвал тук, попита възрастният с черната превръзка, Не, отвърна жената на лекаря, никой не е идвал, Може да е било слух, Ами градът, ами транспортът, попита първият ослепял, сещайки се за собствената си кола и за шофьора на такси, който го беше откарал до кабинета и за чието погребване помогна, Транспортът е в хаос, отвърна възрастният с черната превръзка и премина към детайлите, разни случки и катастрофи. Когато за първи път ослепя шофьор на автобус, в движение, насред обществения път, хората, въпреки че имаше умрели и ранени заради трагедията, не обърнаха особено внимание, и то поради същата причина, т.е. заради силата на навика, което накара началника на отдела за връзки с обществеността на транспортната фирма да заяви безцеремонно, че злополуката е по вина на човешка грешка, без съмнение съжалява, но ако се замислим, случаят не би могъл да се предвиди, защото е като да получи инфаркт човек, който никога не е страдал от сърце. Нашите служители, обясни началникът, също както механиката и електрическите системи на автобусите, периодично се подлагат на крайно строги проверки, което се доказва в крайния баланс, в директна и ясна взаимозависимост между причина и следствие, от изключително ниския процент на инцидентите до днес с превозни средства от нашата компания. Подробното обяснение излезе във вестниците, но хората си имаха върху какво друго да мислят повече, отколкото за обикновения инцидент с автобус, в края на краищата нямаше да е по-зле, ако бяха отказали спирачките. Впрочем два дни по-късно такава се оказа истинската причина за друг инцидент, но така е устроен светът, че много често истината трябва да се маскира с лъжа, за да постигне целите си, тръгна слух, че шофьорът е ослепял. Нямаше начин да се убедят хората за случилото се в действителност и резултатът не закъсня, не след дълго те престанаха да използват автобуси, казваха, че предпочитат по-скоро да ослепеят, отколкото да умрат, защото някой друг е ослепял. Веднага след това последва трети инцидент поради същата причина, който засегна превозно средство без пътници и даде повод за коментари като този, Добре, че не бях вътре. Онези, които говореха така, дори не можеха да си представят колко много са прави. Заради внезапното ослепяване на двама пилоти скоро след това и един търговски самолет се разби и пламна, докато се приземяваше, като всички пътници и целият екипаж загинаха, въпреки че в този случай и механиката, и електрониката се намираха в отлично състояние, както се разкри при отварянето на черната кутия, единствената оцеляла. Трагедия с подобни размери не беше като обикновен инцидент с автобус, последствието беше, че дори и онези, които все още хранеха някакви илюзии, ги загубиха, от този момент нататък повече не се чу звук на мотор, повече нито едно колело, малко или голямо, не се приведе в действие. Хората, свикнали да се оплакват от все по-големите проблеми с трафика, пешеходци, които на пръв поглед сякаш не вървяха в ясно определена посока, тъй като автомобилите, спрели или в движение, постоянно им препречваха пътя, шофьори, които, след като бяха направили хиляда и кусур обиколки, докато открият място, където най-накрая да оставят колите си, се превръщаха в пешеходци и започваха да недоволстват поради идентични с тези на пешеходците причини, като преди това бяха протестирали заради своите си, всички те сега трябваше да са доволни, като изключим обстоятелството, че поради липсата на смелчаци да карат някакво превозно средство дори и на малко разстояние, автомобилите, камионите, моторите, даже и дискретните велосипеди бяха пръснати хаотично из целия град, стояха зарязани там, където страхът беше станал по-силен от чувството за собственост, гротесков, биещ на очи символ на което беше един паяк с наполовина вдигнат автомобил, увиснал на предната ос, навярно първо беше ослепял шофьорът на паяка. Положението беше лошо за всички, но за слепите беше катастрофално, тъй като, според израза в обращение, не можеха да видят накъде вървят, нито къде стъпват. Будеше съжаление да ги гледа човек как се блъскат в изоставените коли, един след друг, как ожулваха краката си, някои падаха и плачеха, Има ли тук някой, който да ми помогне да стана, а имаше и такива, които се бяха озлобили от отчаяние или си бяха такива по природа, те ругаеха и отблъскваха добронамерената ръка, която им се притичваше на помощ, Оставете ме, и вашият ред ще дойде, тогава жалостивият човек се плашеше, бягаше, губеше се в плътната бяла мъгла, внезапно осъзнал риска, на който се беше подложил от доброта, кой знае дали нямаше да ослепее няколко метра по-натам.

Такива са нещата навън, заключи възрастният с черната превръзка, но аз не знам всичко, разказвам само онова, което съм видял със собствените си очи, тук се прекъсна, направи пауза и се поправи, С моите очи, не, тъй като имах само едно, а сега дори него нямам, т.е. имам едно, но то не ми служи за нищо, Така и не ви попитах защо не използвахте стъклено око вместо превръзка, А за какво ми е, бихте ли ми обяснили, попита възрастният с черната превръзка, Обикновено така се прави, заради естетиката, освен това е доста по-хигиенично, маха се, измива се и се слага, като с протезите, Ами да, я ми кажете тогава какво би било положението днес, ако всички ослепели бяха изгубили, имам предвид изгубили материално, и двете си очи, за какво би им послужило да ходят сега с две стъклени очи, Наистина не би им послужило за нищо, След като накрая всички ще ослепеем, както ми се струва, че ще стане, за какво ни е естетика, а що се отнася до хигиената, кажете ми, докторе, каква хигиена може да има на това място, Навярно само в един свят от слепи хора нещата биха могли да са такива, каквито са в действителност, каза лекарят, Хората също, никой не може да ги види, Хрумна ми нещо, каза възрастният с черната превръзка, хайде да играем на една игра, за да убиваме времето, Как може да се играе, без да се вижда на какво се играе, попита жената на първия ослепял, Няма да е точно игра, просто всеки от нас ще каже какво точно е виждал в момента, в който е ослепял, Може да е неудобно, спомена някой, Който не иска да участва в играта, няма да участва, само не бива да се лъже, Дайте пример, каза лекарят, Ще дам, да, каза възрастният с черната превръзка, ослепях, докато гледах сляпото си око, Какво искате да кажете, Ами много просто, усетих сякаш празната ми орбита се беше възпалила отвътре и махнах превръзката, за да погледна, точно тогава ослепях, Прилича на парабола, каза един непознат глас, окото, което отказва да признае собственото си отсъствие, Аз, каза лекарят, ровех из учебници по офталмология точно заради случващото се в момента, последното, което видях, бяха ръцете ми върху книгата, Моят последен образ беше различен, каза жената на лекаря, вътрешността на линейката, докато помагах на мъжа си да влезе, Моя случай вече го разказах на доктора, каза първият ослепял, бях спрял на един светофар, светеше червено, имаше хора, които пресичаха улицата насам и натам, точно тогава ослепях, после онзи, дето умря оня ден, ме заведе вкъщи, лицето му, разбира се, не го видях, Що се отнася до мен, каза жената на първия ослепял, последното, което помня да съм видяла, беше кърпичката ми, стоях си вкъщи и плачех, вдигнах кърпичката към очите си и в този миг ослепях, Аз, каза сестрата от кабинета, тъкмо бях влязла в асансьора, протегнах ръка да натисна копчето и внезапно престанах да виждам, представете си колко се притесних, затворена там, сама, не знаех дали трябва да се кача нагоре, или да сляза, не намирах копчето за отваряне на вратата, Моят случай, каза помощник-фармацевтът, беше по-прост, чух, че имало ослепяващи хора, тогава си помислих какво ли ще е, ако и аз ослепея, затворих очи да проверя и като ги отворих, бях сляп, Прилича на друга парабола, каза непознатият глас, ако искаш да си сляп, ще бъдеш сляп. Млъкнаха. Останалите слепи се бяха върнали по леглата си, което не беше малка работа, защото, макар и да знаеха наистина номерата си, само започвайки от единия край и броейки от едно нагоре или от двадесет надолу, можеха със сигурност да стигнат, докъдето искат. Когато мърморенето от броенето, монотонно като дълга молитва, престана, момичето с тъмните очила разказа какво й се беше случило, Бях в една хотелска стая, върху мен имаше един мъж, на това място млъкна, засрами се да каже какво е правила там и че е видяла всичко в бяло, но възрастният с черната превръзка попита, И видяхте всичко в бяло, така ли, Да, отвърна тя, Може би вашата слепота не е като нашата, каза възрастният с черната превръзка. Оставаше само камериерката от хотела, Оправях едно легло, някой беше ослепял в него, вдигнах и проснах белия чаршаф пред себе си, подпъхнах го отстрани, както трябва да бъде, и докато го заглаждах с двете си ръце, престанах да виждам, спомням си как заглаждах чаршафа, бавно, беше долен чаршаф, заключи, сякаш беше от особено значение. Вече всички ли разказаха своята история от времето, когато са виждали, попита възрастният с черната превръзка, Аз ще разкажа моята, ако няма повече кой друг, каза непознатият глас, Ако има други, ще говорят после, кажете, Последното, което видях, беше една картина, Картина, повтори възрастният с черната превръзка, и къде беше тя, Бях в музея, представляваше нива с гарвани и кипариси, и слънце, което сякаш беше направено от парчета от други слънца, Това по всичко прилича на някой холандец, Мисля, че да, но имаше и едно давещо се куче, вече наполовина беше потънало, горкичкото, Що се отнася до това, само испанец може да е, преди него никой не е рисувал така куче, след него друг не се е осмелявал, Може, имаше и една каруца, натоварена със сено, теглена от коне, пресичаше река, Имаше ли къща отляво, Да, Значи е англичанин, Може, но не ми се вярва, защото там имаше и една жена с бебе на ръце, Жени с бебета на ръце най-често се виждат по картините, Така е, не бях обърнал внимание, Не разбирам как в една картина могат да се съберат толкова различни картини, при това от толкова различни художници, А имаше и едни мъже, които ядяха, Толкова много обеди, закуски и вечери има в историята на изкуството, че само по тази информация е невъзможно да се разбере кой се е хранил, Мъжете бяха тринайсет, О, това улеснява, продължете, Имаше също и една гола жена с руси коси в мида, която се люшкаше в морето, и много цветя край нея, Италианец, разбира се, И една битка, Това е като случая с хранещите се и с майките с деца на ръце, не е достатъчно, за да се разбере кой я е нарисувал, Умрели и ранени, То се знае, рано или късно всички деца умират, войниците също, И един уплашен кон, С очи, които сякаш ще изхвръкнат от орбитите, При конете е така, и какви други картини имаше в тази ваша картина, Не разбрах, ослепях тъкмо когато разглеждах коня. Страхът заслепява, каза момичето с тъмните очила, Точни думи, вече сме били слепи в момента, когато сме ослепели, страхът ни е ослепил, страхът ще продължи да ни държи слепи, Кой говори, попита лекарят. Един слепец, отвърна гласът, просто един слепец, това имаме тук. Тогава възрастният с черната превръзка попита, Колко слепи са необходими, за да направят слепота. Никой не успя да му отговори. Момичето с тъмните очила го помоли да включи радиото, може би имаше новини. Имаше, но по-късно, междувременно послушаха музика. В даден момент на вратата на стаята се появиха няколко слепи, един от тях каза, Колко жалко, че не си донесох китарата. Новините не бяха окуражаващи, носеше се слух, че скоро ще се създаде единно правителство за национално спасение.