Жозе Сарамаго
Слепота (17)

На другия ден, докато все още си лежаха в леглото, жената на лекаря каза на мъжа си, Имаме малко храна вкъщи, ще трябва да пообиколим, сетих се днес да отидем до подземния склад на супермаркета, онзи, където бях първия ден, ако досега никой не го е намерил, ще можем да се запасим за една-две седмици, Ще дойда с теб и ще кажем на още един-двама да дойдат с нас, Предпочитам да сме само двамата, по-лесно е, а и няма опасност да се загубим, Докога ще смогваш да носиш товара на шестима души, които не могат да се оправят, Докато мога, но е вярно, че вече почват да ми липсват сили, понякога си давам сметка, че искам да съм сляпа, за да съм наравно с другите, за да нямам повече отговорности от тях, Свикнахме да зависим от теб, ако те загубим, ще е като да бъдем застигнати от втора слепота, благодарение на очите ти успяхме да сме по-малко слепи, Ще продължа докъдето мога, повече няма как да обещая, Един ден, когато разберем, че вече нищо добро и полезно не можем да направим на тоя свят, би трябвало да имаме кураж просто да напуснем живота, както каза той, Кой той, Щастливецът от вчера, Сигурна съм, че днес не би го казал, няма нищо по-добро, което да ти промени мнението, от солидната надежда, Вече има такава, дано продължи по-дълго, В гласа ти има нотки на нещо като горчивина, Горчивина, защо, Сякаш са ти взели нещо, което ти принадлежи, Говориш за случилото се с момичето, когато бяхме на онова ужасно място, Да, Спомни си, че дойде при мен, Паметта те лъже, ти отиде при нея, Сигурна ли си, Не бях сляпа, Ами аз бях готов да се закълна, че, Щеше да дадеш невярна клетва, Странно как паметта може да ни заблуди така, В този случай е лесно да се разбере, принадлежи ни повече онова, което само е дошло да ни се предложи, отколкото другото, което е трябвало да завоюваме, Нито тя ме е потърсила после, нито аз съм я търсил повече, Ако искате, ще се намерите в спомените, затова служат, Ревнуваш ли, Не, не ревнувам, нито пък ревнувах тогава, беше ми мъчно за вас, също и за мен, понеже не можех да ви помогна, Как сме с водата, Зле. След повече от пестеливото сутрешно хапване, разведрено от някои дискретни намеци и закачки за събитията от миналата вечер, с подходящо премерени думи заради присъствието на малолетен, напразна грижа, ако се сетим за скандалните сцени, на които беше свидетел по време на карантината, лекарят и жена му излязоха на работа, този път придружени от кучето, облизало сълзите, което не искаше да си остане вкъщи.

Видът на улиците се влошаваше с всеки изминал час. Боклукът сякаш нарастваше в нощните часове, сякаш отвън, от някоя неизвестна държава, където все още имаше нормален живот, тайно идваха да изсипят тук контейнерите си, ако не се намирахме в страната на слепите, щяхме да видим как посред целия този бял мрак напредват призрачните коли и камиони, натоварени с боклуци, остатъци, отломки, химически отпадъци, пепел, изгоряло масло, кокали, шишета, карантия, изтощени батерии, пластмаси, планини от хартия, няма само следи от храна, няма дори обелки от плодове, с които бихме могли да залъжем глада си в очакване на по-добри дни, които все предстоят. Вонята се отделя от огромното сметище като облак от отровен газ, Скоро ще се появят някои епидемии, повтори лекарят, никой няма да се измъкне, ние сме абсолютно беззащитни, От едната страна ни вали, от другата ни духа, каза жена му, И това не е, дъждът би ни послужил да утолим жаждата си, а вятърът би ни спасил частично от тая смрад. Кучето, облизало сълзите, върви и души неспокойно, забави се да изследва една купчина с боклуци, навярно е скрило отдолу някой голям деликатес, който сега не успява да открие, ако беше само, нямаше да мръдне оттам, но жената, която плака, вече е далече, негово задължение е да върви след нея, никога не се знае дали няма да се наложи да суши други сълзи. Трудно е да се върви. На някои улици, предимно по-наклонените, потокът на дъждовните води, превърнали се в буйна река, беше запокитил автомобили срещу автомобили или срещу сградите, разбивайки вратите, сривайки витрините, земята е покрита с парчета от дебело стъкло. Притиснато между два автомобила гние тялото на човек. Жената на лекаря отклонява поглед. Кучето, облизало сълзите, се приближава, но смъртта го плаши, прави още две крачки, но внезапно козината му настръхва и от гърлото му излиза раздиращ вой, проблемът на това куче е, че се е сближило прекалено много с хората, накрая ще страда като тях. Прекосиха един площад, където имаше групи от слепи, които се развличаха да слушат речите на други слепи, на пръв поглед нито едните, нито другите не изглеждаха слепи, говорещите разпалено обръщаха лица към слушателите си, слушателите внимателно обръщаха лица към говорещите. Издигаха се основните принципи на големите организирани системи, обсъждаха се частната собственост, свободният обмен, пазарът, борсата, данъчното облагане, лихвата, присвояването, отнемането на собствеността, производството, разпределението, потреблението, снабдяването и липсата на такова, богатството и бедността, комуникациите, репресията и престъпността, лотариите, сградите на затворите, наказателният кодекс, гражданският кодекс, законът за движение по пътищата, речниците, телефонният указател, мрежите за проституция, фабриките за боеприпаси, въоръжените сили, гробищата, полицията, контрабандата, дрогата, позволеният нелегален трафик, фармацевтичните разработки, играта, цената на леченията и на погребенията, справедливостта, заемите, политическите партии, изборите, парламентите, правителствата, за изпъкващата мисъл, за вглъбената мисъл, за плоската, острата, косата, концентрираната, разпиляната, изплъзващата се, за аблацията на гласните струни, за смъртта на словото. Тук се говори за организация, каза жената на лекаря на мъжа си. Вече забелязах, отговори той и млъкна. Продължиха да вървят, жената на лекаря отиде да направи справка с картата на града, която се намираше на един ъгъл, като стар пътен кръст. Бяха много близо до супермаркета, някъде тук тя падна и плака през онзи ден, когато помисли, че се е загубила, гротескно превита под тежестта на найлоновите торби, които за щастие бяха пълни, тогава кучето й помогна в безпътицата и мъката, това същото куче, което сега върви и ръмжи на глутниците, които се приближават прекалено много, сякаш ги предупреждава, Мен няма да ме измамите, махайте се. Една улица вляво, една вдясно и вратата на супермаркета се появява. Само вратата, тоест вратата я има, сградата я има, но не се виждат хора, които да влизат и да излизат, липсва онзи мравуняк от хора, които се срещат по всяко време на деня при подобни заведения, които живеят от наплива на големите тълпи. Жената на лекаря изпита опасения за най-лошото и каза на мъжа си, Дошли сме прекалено късно, вътре навярно вече няма и четвърт бисквита, Защо говориш така, Бяха спрели на пътеката пред супермаркета, докато си разменяха тези думи. До тях, сякаш чакаха да светне зеленото на светофар, имаше трима слепи. Жената на лекаря не забеляза физиономията, която направиха, на притеснена изненада, на нещо като объркан страх, не видя, че устата на един от тях се отвори, за да заприказва, но веднага след това се затвори, не забеляза бързото свиване на рамене, Сама ще узнаеш, се предполага, че си беше помислил този слепец. Вече насред улицата, докато я пресичаха, жената на лекаря и мъжът й не можеха да чуят забележката, която направи вторият слепец, Защо ли каза, че не вижда хора, които да влизат и да излизат, и отговора на третия сляп, Това е начин на изразяване, преди малко, като се спънах, ти ме попита дали не виждам къде стъпвам, същото е, все още не сме изгубили навика си да виждаме, Господи, колко пъти вече сме си го казвали, възкликна първият слепец.

Дневната светлина проникваше до дъното на просторния супермаркет. Почти всички стелажи бяха съборени, нямаше друго освен боклук, счупени стъкла и празни опаковки, Странно, каза жената на лекаря, дори и да няма никаква храна, не разбирам защо няма хора, които да живеят тук. Наистина не изглежда нормално, каза лекарят. Кучето, облизало сълзите, нададе тих вой. Козината му отново беше настръхнала. Жената на лекаря каза, Тук мирише, Винаги мирише лошо, каза мъжът й, Не е това, друга миризма е, на нещо, което се разлага, Сигурно е някой труп наблизо, Не виждам трупове, Значи такова ти е впечатлението. Кучето отново простена. Какво му е на кучето, попита лекарят, Нервно е, Какво ще правим, Ще проверим, ако има някой труп, ще го заобиколим, сега вече умрелите не ни плашат, На мен ми е по-лесно, аз не ги виждам. Минаха през супермаркета до вратата, която водеше към коридора, откъдето се стигаше до склада в мазето. Кучето, облизало сълзите, ги следваше, но от време на време спираше, скимтеше, за да привлече вниманието им, но после дългът го принуждаваше да продължи. Когато жената на лекаря отвори вратата, миризмата стана по-силна, Наистина мирише лошо, каза мъжът й, Остани тук, аз ей сега ще се върна. Продължи по коридора, който ставаше все по-тъмен, а кучето, облизало сълзите, я следваше, сякаш го влачеха. Наситен от миризмата на разложено, въздухът сякаш лепнеше. На средата на пътя жената на лекаря повърна, Какво ли е станало тук, мислеше между два пристъпа и после измърмори още един-два пъти същите думи, докато се приближаваше до металната врата, която водеше към мазето. Объркана от гаденето, отначало не забеляза, че в дъното има някаква смътна светлина, съвсем слаба. Сега вече знаеше какво е. Малки пламъчета трепкаха в процепите на двете врати, към стълбата и към товарния асансьор. Нов пристъп на повръщане сви стомаха й, беше толкова силен, че я просна на пода. Кучето, облизало сълзите, нададе продължителен вой, беше вик, който сякаш никога нямаше да има край, беше като оплакване, което прозвуча в коридора като последния глас на умрелите, намиращи се в мазето. Лекарят чу повръщането, пристъпите, кашлицата, хукна, доколкото можа, спъна се и падна, стана и падна, най-накрая притисна жена си в обятията си, Какво стана, попита разтреперан, за първи път от идването на слепотата той водеше жена си, водеше я, без да знае накъде, някъде далече от онези врати и от пламъчетата, които не можеше да види. Когато се измъкнаха от коридора, нервите й се сринаха от раз, плачът се превърна в конвулсия и няма начин подобни сълзи да бъдат изсушени, само времето и умората могат да ги намалят, затова кучето не се приближи, само потърси ръката й, за да я близне. Какво стана, отново попита лекарят, какво видя, Мъртви са, успя да каже тя сред хлипанията, Кой е умрял, Те, и не можа да продължи, Успокой се, ще говориш, когато можеш. След няколко минути тя каза, Умрели са, Видя ли нещо, отвори ли вратата, попита мъжът й, Не, видях само блуждаещи огънчета в процепите, бяха се закачили там и танцуваха, не се пускаха, Това е фосфин, резултат от гниенето, Предполагам, Какво ли е станало, Навярно са се натъкнали на мазето, втурнали са се по стълбата надолу в търсене на храна, помня колко лесно можеше да се подхлъзне човек по онези стъпала и да падне, а ако е паднал един, са паднали всички, вероятно дори не са успели да стигнат докъдето са искали или са стигнали, но заради разрушената стълба не са успели да се върнат, Но ти каза, че вратата е била затворена, Сигурно са я затворили другите слепи, превърнали са мазето в огромна гробница, а аз съм виновна за случилото се, когато излязох оттам на бегом с пълните торби, те заподозряха, че става дума за храна, и тръгнаха да я търсят, В известен смисъл всичко, което ядем, е откраднато от нечия уста, а ако откраднем прекалено много, ще причиним смърт, всъщност всички сме убийци, Слаба утеха, Не искам да започнеш да се товариш с въображаема вина, когато вече едва успяваш да носиш отговорността да издържаш шест конкретни и безполезни гърла, Без твоята безполезна уста, как бих могла да живея аз, Ще продължиш да живееш за останалите пет там, Въпросът е за колко време. Няма да е още много, когато всичко свърши, ще трябва да излезем в полето и да търсим храна, ще откъснем всички плодове от дърветата, ще избием всички животни, до които се доберем, ако междувременно не започнат да ни изяждат тукашните котки и кучета. Кучето, облизало сълзите, не се обади, темата не го засягаше, все за нещо му служеше това, че се е превърнало в кучето, облизало сълзите.

Жената на лекаря едва влачеше крака. Сътресението я беше оставило без сили. Когато излязоха от супермаркета, тя, примряла, той, сляп, никой не би могъл да каже кой от двамата поддържа другия. Може би заради силната светлина й се зави свят, помисли, че ще припадне, но не се уплаши, беше просто припадък. Не успя да падне, нито да загуби напълно съзнание. Трябваше да полегне, да затвори очи, да диша бавно, ако можеше да остане за малко спокойна, притихнала, беше сигурна, че ще възвърне силите си, трябваше да възвърне силите си, найлоновите торби продължаваха да са празни. Не искаше да легне върху мръсотията на тротоара, да се върне в супермаркета, никога, дори и да умре. Огледа се наоколо. От другата страна на улицата, малко по-натам, имаше църква. Сигурно вътре имаше хора, като навсякъде, но трябваше да е добро място, където да си почине, поне едно време беше така. Каза на мъжа си, Трябва да възстановя силите си, заведи ме оттатък, Къде оттатък, Извинявай, придържай ме, аз ще ти кажа, Какво има там, Църква, ако можех да полегна за малко, бих станала като нова, Да вървим. В храма се влизаше с шест стъпала, шест стъпала, отбележете, които жената на лекаря изкачи с голямо усилие, още повече че трябваше да води и мъжа си. Вратите бяха отворени от край до край, това им помогна, защото дори една завеса, която да пази от вятъра, пък макар и от най-простите, в този случай би била тежко за преодоляване препятствие. Кучето, облизало сълзите, спря нерешително на прага. Направи го, защото въпреки свободата, на която се радваха кучетата в последно време, генетично им беше заложена в мозъка на всички забраната, която един ден, преди много време, е наложена на рода им, забраната да влизат в църквите, вероятно вината е на друг генетично заложен код, който им повелява да маркират територията си, където и да се намират. За нищо не им послужи добрата и вярна служба на предците на това куче, облизало сълзите, към светците, чиито гнусни рани са облизвали, преди да бъдат одобрени и обявени за светци, значи състраданието им е било от най-безинтересните, понеже добре знаем, че не всеки просяк се издига до святостта, колкото и рани да има по тялото и душата, където кучешкият език не стига. Сега това куче се осмели да влезе в святото място, вратата беше отворена, а портиер нямаше, но най-силната причина беше, че жената със сълзите вече беше влязла, дори не знам как може да се влачи тя, шепне в ухото на мъжа си една-единствена дума, Дръж ме, църквата е пълна, почти няма и педя свободен под, в действителност би могло да се каже, че тук няма и един камък, където да положиш глава, отново послужи кучето, облизало сълзите, с две изръмжавания и две атаки, всичко това без злоба, разчисти пространство, където жената на лекаря се остави да падне, предавайки тялото си на припадъка, най-накрая очите й бяха напълно затворени. Мъжът й напипа пулса й, беше стабилен и равномерен, само малко далечен, после направи усилие, за да я повдигне, не е добро това положение, трябва кръвта бързо да се върне в мозъка, да се увеличи мозъчното оросяване, най-добре ще е да я сложи да седне с глава между коленете и да разчита на природата и силата на гравитацията. Най-накрая след няколко провалени усилия успя да я повдигне. След минути жената на лекаря въздъхна дълбоко, леко помръдна, започваше да идва на себе си. Още недей да ставаш, каза мъжът й, задръж още малко главата си ниско, но тя се чувстваше добре, нямаше и помен от световъртеж, очите й вече можеха да видят плочите по пода, които кучето, облизало сълзите, благодарение на това, че три пъти енергично разора с крака, за да легне самото то, беше направило приемливо чисти. Вдигна глава към високите колони и сводове, за да провери стабилността на кръвообращението си, после каза, Вече се чувствам добре, но точно в този момент помисли, че е полудяла, че след като световъртежът й беше преминал, беше започнала да страда от халюцинации, не можеше да е истина онова, което очите й виждаха, онзи човек, прикован на кръста, имаше бяла превръзка на очите, до него имаше жена с пронизано от седем меча сърце, а очите й също бяха покрити с бяла превръзка, и не бяха само този мъж и тази жена, които се намираха в подобно състояние, всички образи в църквата бяха с превързани очи, скулптурите имаха парче бял плат, вързан около главите, на картините бяха теглили дебела бяла ивица боя, там имаше една жена, която учеше дъщеря си да чете, и двете бяха със закрити очи, и един мъж с отворена книга, където седеше малко момче, и на двамата очите бяха закрити, и един старец с дълга брада и три ключа в ръка, и очите му бяха закрити, друг мъж с пронизано от стрели тяло, и очите му бяха закрити, и една жена със запален фенер, и очите й бяха закрити, и един мъж с рани по дланите, стъпалата и гърдите, и очите му бяха закрити, и друг мъж с лъв, и на двамата очите им бяха закрити, и друг мъж с агне, и на двамата очите бяха закрити, и друг мъж с орел, и на двамата очите бяха закрити, и друг мъж с копие, победил един паднал мъж с рога и крака на козел, и на двамата очите бяха закрити, и друг мъж с везни, и очите му бяха закрити, и един старец без коса, който държеше бяла лилия, очите му бяха закрити, и друг старец, който се подпираше на гол меч, очите му бяха закрити, и една жена с гълъбица, и на двете очите бяха закрити, и един мъж с два гарвана, и на тримата очите бяха закрити, имаше само една жена, чиито очи не бяха закрити, тъй като вече бяха извадени и тя ги държеше на сребърен поднос. Жената на лекаря каза на мъжа си, Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво имам пред очите си, всички образи в църквата са със закрити очи, Колко странно, защо ли, Откъде бих могла да зная, може да е дело на някой отчаян вярващ, когато е разбрал, че и той ще трябва да ослепее като останалите, а може самият тукашен свещеник да е бил, може би е помислил, че след като слепите няма да могат да виждат образите, и образите трябва да престанат да виждат слепите, Образите не виждат, Лъжеш се, образите виждат с очите, които ги гледат, само така слепотата е за всички, Ти продължаваш да виждаш, Ще виждам все по-малко, дори и да не изгубя зрението си, ще ставам все повече и повече сляпа с всеки изминал ден, защото няма да има кой да ме види, Дали свещеникът е закрил очите на образите, Беше просто мое хрумване, Това е единствената хипотеза, която има истински смисъл, единствената, която може да придаде някакво величие на тази наша мизерия, представям си как този човек влиза тук, идвайки от света на слепите, където после ще трябва да се върне, за да ослепее като тях, представям си затворените врати, празната църква, тишината, представям си статуите, картините, виждам го как минава от една към друга, как се качва в олтарите и връзва плата, с два възела, за да не се развърже и да падне, как полага две ръце боя върху картините, за да направи по-непроницаема бялата нощ, в която са влезли, този свещеник трябва да е бил човекът, извършил най-голямото светотатство на всички времена и всички религии, най-справедливият, най-крайно човечният, който е дошъл тук и най-накрая е заявил, че Господ не заслужава да вижда. Жената на лекаря не успя да отговори, някой до тях заговори преди нея, Що за разговор водите, кои сте вие, Слепи като теб, каза тя, Но аз те чух да казваш, че виждаш, Това е начин на изразяване, който трудно може да се загуби, още колко пъти ще трябва да се каже, И какво означава, че очите на образите са закрити, Истина е, А ти откъде знаеш, след като си сляпа, Ти също ще го узнаеш, ако направиш като мен, върви и ги докосни с ръце, ръцете са очите на слепите, А защо си го направила, Помислих, че след като сме стигнали дотук, още някой би трябвало да е сляп, А тия приказки, че свещеникът от църквата е закрил очите на образите, познавах го много добре, би бил неспособен да направи такова нещо, Никога не е възможно предварително да се знае на какво са способни хората, трябва да се изчака, да се даде време на времето, времето заповядва, времето е партньорът, който играе от другата страна на масата и държи в ръка всички карти от тестето, на нас ни се полага да съчетаем картите с живота, с нашия живот, Да се говори за игра в църквата е грях, Стани, използвай ръцете си, ако се съмняваш в думите ми, Заклеваш ли се, че е вярно, че очите на образите са закрити, Каква клетва ти трябва на теб, Закълни се в очите си, Заклевам се два пъти в очите, в моите очи и в твоите очи, Истина ли е, Истина е. Разговорът беше чут от слепите, които се намираха най-близо, и би било излишно да се каже, че не се наложи да изчакат потвърждението на клетвата, за да започне да се върти новината, да минава от уста на уста, беше шепот, който постепенно започна да променя тона си, първо звучеше невярващо, после неспокойно, отново невярващо, лошото беше, че в тълпата имаше суеверни хора с въображение, мисълта, че свещените образи са слепи, че техните състрадателни и измъчени погледи не виждат нищо повече от собствената си слепота, внезапно стана нетърпима, беше все едно да дойдат и да им кажат, че са обградени от живи мъртъвци, достатъчно беше да се чуе един вик, после друг, и друг, и веднага след това страхът обхвана всички, паниката ги тласна към вратата и тук се повтори вече известното, тъй като паниката е доста по-бърза от краката, които трябва да я носят, краката на беглеца накрая се оплитат в тичането, още повече, когато е сляп, и ето го внезапно на земята, паниката му казва, Ставай, бягай, идват да те убият, той много би искал да стане, но вече и други са се втурнали и са паднали, трябва да си дарен с много добро сърце, за да не избухнеш в смях при вида на тая гротескна бъркотия от тела, които търсят ръце, за да се освободят, и крака, за да избягат. Онези шест стъпала отвън са като пропаст, но в крайна сметка падането не е голямо, навикът да се пада прави тялото по-твърдо, да стигнеш до земята, вече само по себе си е облекчение, Оттук няма да се измъкна, е първата мисъл, и понякога последната при фаталните случаи. Също така неизменно едни се възползват от бедата на другите, както много добре го знаят, още от началото на света, наследниците и наследниците на наследниците. Отчаяното бягство на тези хора ги накара да изоставят вещите си, а когато нуждата надвие страха и те се върнат да ги потърсят, освен тежкия проблем да се изясни по задоволителен начин кое е било мое и кое твое, ще видим, че част от малкото храна, с която сме разполагали, е изчезнала, може би това е била циничната хитрост на жената, която каза, че очите на образите са закрити, лошотията на някои хора няма граници, да измислят такива лъжи само за да могат да откраднат от бедните хорица остатъците от неразпознаваема храна. Ала вината беше на кучето, облизало сълзите, като видя, че площадът е празен, отиде да души там, заплати за работата си, както беше естествено и справедливо, но показа, така да се каже, входа на мината, от което последва, че лекарят и жена му излязоха от църквата без угризения за кражбата с полупълни торби. Ако успеят да оползотворят поне половината от взетото, ще могат да бъдат доволни, а за останалата половина ще кажат, Не знам как хората са могли да ядат това, дори когато нещастието е общо за всички, винаги се намират такива, които да са по-зле от останалите.

Разказът на тези събития, всяко в своя жанр, накара другарите им да се удивят и ужасят, въпреки че е редно да отбележим, че жената на лекаря, може би поради липса на думи, не успя да предаде абсолютно точно кошмарното чувство, което я беше обзело пред вратата на мазето, онзи правоъгълник от бледи колебливи пламъчета, който водеше към стълбата, откъдето се стигаше до другия свят. Вече що се отнася до образите на закритите очи, те силно впечатлиха, макар и по по-различен начин, всеобщото въображение, например в първия ослепял и жена му се забеляза някакво неприятно чувство, според тях ставаше дума за непростима липса на почит. Това, че всички те, хората, бяха слепи, беше фаталност, за която не носеха вина, от подобни беди никой не може да се спаси, но само заради това да се закрият очите на светите образи, им се струваше атентат без възможност за прошка, а ако го е направил свещеникът от църквата, още по-зле. Коментарът на възрастния с черната превръзка беше впрочем различен, Разбирам шока, който ти е причинило, но аз си мисля за някоя галерия в музей, всички скулптури са със закрити очи, но не защото скулпторът не е искал да издяла камъка и да стигне до очите, а ги е закрил така, както ти казваш, с вързани парчета плат, сякаш една слепота не стига, любопитно е, че превръзка като моята не предизвиква подобно впечатление, понякога дори придава романтичен вид на човек, и се засмя на това, което беше казал за себе си. Що се отнася до момичето с тъмните очила, тя се задоволи да каже, че се надява да не трябва и в сънищата си да вижда проклетата галерия, вече се била преситила на кошмари. Ядоха от лошата храна, с която разполагаха, това беше най-доброто, което имаха, жената на лекаря каза, че става все по-трудно да се намери храна, че може би трябва да напуснат града и да отидат да живеят на село, там поне храната, която щяха да намерят, щеше да е по-здравословна, а сигурно има и крави и кози на свобода, ще ги доим и ще имаме мляко, а има и вода в кладенците, можем да си сготвим каквото искаме, въпросът е да намерим някое добро място, после всички си казаха мнението, някои бяха по-въодушевени от други, но за всички беше ясно, че възможността ги притиска и задължава, само кривогледото момченце изрази задоволство без колебание, вероятно защото имаше добри спомени от някоя ваканция. След като ядоха, легнаха да спят, правеха така винаги, още по времето на карантината, когато опитът ги научи, че легналото тяло действително издържа на много глад. Вечерта не ядоха, само кривогледото момченце получи нещо за радост на зъбите си и за залъгване на глада, останалите седнаха да слушат четенето, поне духът не можеше да се оплаче от липсата на развлечения, проблемът е, че на моменти слабостта на тялото водеше до разсейване на ума, но не беше поради липса на интелектуален интерес, не, просто мозъкът изпадаше в полусънно състояние, като животно, което се готви за зимен сън, сбогом свят, затова нерядко тези слушатели благо затваряха очи и започваха да следват с очите на душата перипетиите на сюжета, докато някое по-енергично движение не ги изтръгнеше от унеса, когато не беше само звукът от шумното затваряне на подвързаната книга, жената на лекаря проявяваше подобна деликатност, не искаше да се разбере, че знае, че блуждаещият е бил заспал.

Сякаш първият ослепял беше изпаднал в подобен благ унес, но все пак не беше така. Наистина очите му бяха затворени и обръщаше на четенето повече от вяло внимание, но мисълта да отидат да живеят всички на село, му пречеше да заспи, струваше му се сериозна грешка да се отдалечава толкова от дома си, колкото и симпатичен да беше онзи писател, беше редно да го държи под око и от време на време да наминава оттам. Та първият ослепял беше съвсем буден, а ако е необходимо друго доказателство за това, ето я ослепителната белота на очите му, които най-вероятно само сънят би могъл да затъмни, но дори за това човек не можеше да бъде сигурен, тъй като никой не можеше да е едновременно заспал и буден. Най-накрая първият ослепял реши, че си е изяснил съмнението, когато внезапно вътрешността на клепачите му потъмня, Заспал съм, помисли, но не, не беше заспал, продължаваше да чува гласа на жената на лекаря, кривогледото момченце кихна, тогава в душата му нахлу огромен страх, повярва, че е минал от една слепота към друга, че след като е живял в слепотата на светлината, сега ще заживее в слепотата на мрака, разтрепери се от ужас, Какво ти е, попита жена му, а той глупаво отвърна, без да отваря очи, Аз съм сляп, сякаш това беше най-голямата новост на света, тя го прегърна нежно, Недей, всички сме слепи, какво да правим, Видях всичко тъмно, помислих, че съм заспал, но в крайна сметка не съм, аз съм буден, А тъкмо това би трябвало да правиш, да спиш, а не да мислиш за това. Съветът го подразни, ето един мъж, който е натъжен, както само той си знае, а жена му няма какво друго да му каже освен да спи. Ядосан, с хаплив отговор на уста, отвори очи и видя. Видя и извика, Виждам. Първият вик беше невярващ, но с втория и третия, и следващите очевидното растеше. Виждам, виждам, прегърна жена си като луд, после изтича и прегърна и жената на лекаря, за пръв път я виждаше, но знаеше коя е, и лекаря, и момичето с тъмните очила, и възрастния с черната превръзка, него не можеше да го сбърка, и кривогледото момченце, жена му вървеше след него, не искаше да го пусне, и той прекъсваше прегръдките, за да прегърне и нея, сега се беше обърнал към лекаря, Виждам, виждам, докторе, не се обърна към него на ти, както почти се беше превърнало в правило в общността им, нека обясни, който може, причината за внезапната промяна, а лекарят питаше, Добре ли виждате, както преди ли, няма и помен от бялото, така ли, Никак, ама никак, дори ми се струва, че виждам по-добре от преди, а имайте предвид, че това не е малко, аз никога не съм носил очила. Тогава лекарят каза онова, което всички си мислеха, но не смееха да произнесат на висок глас, Възможно е на тая слепота да й е дошъл краят, възможно е всички да започнем да си възвръщаме зрението, при тези думи жената на лекаря заплака, трябваше да е доволна, а плачеше, колко особени са човешките реакции, разбира се, че беше доволна, Боже мой, толкова лесно е за разбиране, плачеше, защото внезапно се изчерпа нейната умствена устойчивост, беше като детенце, което току-що се е родило и този плач беше неговият първи и все още неосъзнат писък. Кучето, облизало сълзите, дойде при нея, то винаги знае кога имат нужда от него, затова жената на лекаря се вкопчи в него, не защото не продължаваше да обича мъжа си, не защото не обичаше всички намиращи се там, но в този момент усещането й за самота беше толкова силно и толкова нетърпимо, че си помисли, че само странната жажда, с която кучето пиеше сълзите й, можеше да я успокои.

Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота. Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. След като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

Празничен беше сутрешният банкет. Онова, което се намираше на масата, освен че беше малко, би предизвикало погнуса у всеки човек с нормален апетит, силата на чувствата, както винаги се случва в моменти на екзалтация, беше заела мястото на глада, радостта им служеше за храна, никой не се оплака, дори онези, които все още бяха слепи, се смееха, сякаш зрящите очи бяха техни, Когато свършиха, на момичето с тъмните очила й хрумна нещо, Ами ако отида и сложа на вратата на дома ми лист хартия, за да кажа, че съм тук, ако родителите ми се появят, ще могат да дойдат да ме потърсят, Вземи ме с теб, искам да разбера какво става навън, каза възрастният с черната превръзка, Ние също ще излезем, каза на жена си първият ослепял, може онзи писател вече да вижда и да смята да се върне в дома си, по пътя ще се опитам да намеря нещо за ядене, И аз ще направя същото, каза момичето с тъмните очила. След минути, когато вече бяха сами, лекарят отиде и седна до жена си, кривогледото момченце дремеше в единия край на канапето, кучето, облизало сълзите, беше легнало с муцуна върху предните лапи и отваряше и затваряше очи, за да покаже, че е нащрек, проникваше глъчка от променените гласове, улиците сигурно бяха пълни с хора, тълпата крещеше една-единствена дума, Виждам, казваха я онези, които вече бяха възвърнали зрението си, казваха я и тези, които внезапно си го възвръщаха, Виждам, виждам, в действителност историята, когато казваха, Сляп съм, започваше да прилича на дошла от някакъв друг свят. Кривогледото момченце мърмореше, навярно сънуваше, може би виждаше майка си и я питаше, Виждаш ли ме, вече виждаш ли ме. Жената на лекаря попита, Ами те, а лекарят каза, Този сигурно ще е излекуван, когато се събуди, и с останалите няма да е по-различно, най-вероятно сега тъкмо си връщат зрението, ще се стресне само нашият човек с черната превръзка, бедничкият, Защо, Заради катарактата, след всичкото време, което мина, откакто го прегледах, трябва да е като мътен облак, Ще ослепее ли, Не, веднага щом животът се нормализира, щом всичко започне да работи, ще го оперирам, въпрос на седмици е, Защо ослепяхме, Не знам, може би някой ден ще се разбере причината, Искаш ли да ти кажа какво мисля, Кажи, Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат.

Жената на лекаря стана и отиде до прозореца. Погледна надолу, към улицата, покрита с боклуци, към хората, които викаха и пееха. После вдигна глава към небето и видя, че цялото е бяло. Дойде моят ред, помисли. Внезапният страх я накара да сведе поглед. Градът още беше там.