Жозе Сарамаго
Слепота (15)

Като изключим домашната прах, която се възползва от отсъствието на семействата, за да се настани благо върху повърхностите на мебелите, като ги прави да изглеждат мътни, да кажем между другото, че това са единствените случаи, когато може да си почива, необезпокояван от парцала и прахосмукачката, без тичането на деца, които предизвикват атмосферни завихряния по пътя си, къщата беше чиста, бъркотията беше очаквана, когато е трябвало да се излезе набързо. При все това, докато в онзи ден чакаха обаждането от министерството и от болницата, жената на лекаря беше проявила предвидливостта на разумните хора, която ги кара приживе да подредят нещата си, за да не се налага след смъртта им да трябва с досада да се подрежда усилено, тя изми чиниите, оправи леглото, подреди банята, не нагласи всичко перфектно, както се казва, но в действителност би било жестоко да се изисква повече при треперещите й ръце и плувнали в сълзи очи. Та седмината пътешественици пристигнаха в нещо като рай, толкова силно беше впечатлението, което, без много-много да накърняваме строгостта на термина, можем да наречем трансцендентално, че спряха на входа като вцепенени от неочаквания мирис на къщата, а то просто миришеше на заключен дом, в друго време бихме се втурнали да отваряме прозорците, За да се проветри, бихме казали, но днес би било добре да ги уплътним, за да не може да проникне вътре разложението. Жената на първия ослепял каза, Ще ти изцапаме всичко, и имаше право, ако влезеха с обувките, покрити с кал и изпражнения, за миг раят щеше да се превърне в ад, а той е място, както твърдят авторитетните, където миризмата на гнило, смрадта, отвратителното зловоние най-трудно се понасят от осъдените души, не огнените щипци, казаните с врящ катран и другите артефакти на ковачеството и кухненското дело. От незапомнени времена домакините обикновено казват, Влизайте, влизайте, и таз добра, няма значение, каквото се нацапа, ще се почисти, но тази, както и нейните гости, знае откъде идват, знае, че в света, където живеят, онова, което е мръсно, ще се изцапа още повече, затова ги моли и им благодари предварително да се събуят на площадката, вярно, че и краката им не са чисти, но няма място за сравнение, кърпите и чаршафите на момичето с тъмните очила все за нещо бяха послужили, бяха смъкнали най-мръсното. Та влязоха боси, жената на лекаря потърси и намери един голям найлонов плик, където пъхна всички обувки, за да бъдат измити, не знаеше кога, нито пък как, после го изнесе на балкона, външният въздух нямаше да се влоши от това. Небето беше започнало да притъмнява, имаше тежки облаци, Дано завали, помисли. С ясна идея какво трябва да се направи се върна при другарите си. Намираха се в хола, притихнали, прави, въпреки че бяха толкова уморени, не се бяха осмелили да си потърсят място за сядане, само лекарят вяло обхождаше с ръце мебелите, оставяше следи по повърхността им, започваше първото чистене, част от прахта вече беше полепнала по пръстите му. Жената на лекаря каза, Съблечете се всички, не можем да останем така, дрехите ни са почти толкова мръсни колкото обувките, Да се съблечем ли, попита първият ослепял, тук, пред всички, не го намирам за правилно, Ако искате, мога да ви поставя в различни части на къщата, отвърна иронично жената на лекаря, така няма да има от какво да се срамувате, Аз ще се съблека точно тук, каза жената на първия ослепял, само ти можеш да ме видиш, а дори и да не беше така, не забравям, че вече си ме виждала в по-лоша ситуация от това, да съм гола, мъжът ми има слаба памет, Не знам защо трябва да си припомняме неприятни теми, които вече са минали, промърмори първият ослепял, Ако беше жена и беше с нас на мястото, където ние бяхме, щеше да мислиш по друг начин, каза момичето с тъмните очила, като започна да съблича кривогледото момченце. Лекарят и възрастният с черната превръзка вече бяха голи от кръста нагоре, сега разкопчаваха панталоните си, възрастният с черната превръзка каза на лекаря, който се намираше до него, Позволи ми да се хвана за теб, за да си изхлузя крачолите. Бяха толкова смешни, бедните, както подскачаха, че почти му се доплакваше на човек. Лекарят изгуби равновесие и повлече със себе си при падането и възрастния с черната превръзка, за щастие и двамата обърнаха случката на майтап, и сега предизвикваха умиление с вида си, телата им бяха изпоцапани с всички възможни мръсотии, членовете им бяха като залепнали, бели косми, черни косми, и с това се изчерпваше уважението към една достолепна възраст и една професия с толкова заслуги. Жената на лекаря им помогна да станат, след малко вече щеше да е тъмно, никой нямаше да има от какво да се срамува, Дали вкъщи има свещи, се запита, в отговор се сети, че има две реликви за осветление, една старинна тривърха лампа с дървено масло и един стар газен фенер, от тия със стъклено шише, за днес лампата ще свърши работа, имам зехтин, ще измисля нещо за фитил, утре ще потърся газ из дрогериите, ще я намеря по-лесно отколкото бих намерила някоя консерва, Особено ако не я търся из дрогериите, помисли, изненадвайки се сама себе си, че може да се шегува в подобна ситуация. Момичето с тъмните очила се събличаше бавно, сякаш внушаваше, че все пак ще си остави нещо да я прикрива, колкото и да сваля, някоя последна част от дреха, не е ясно защо е сега тази стеснителност, ала ако жената на лекаря беше по-близо, щеше да види как лицето на момичето с тъмните очила се зачервява, въпреки че е толкова мръсно, който може, нека ги разбира жените, едната внезапно е обзета от срам, след като си легна с почти непознати мъже, а другата знаем, че щеше да е в състояние да й прошепне в ухото с цялото спокойствие на света, Не се срамувай, той не може да те види, щеше да има предвид собствения си мъж, то е ясно, да не забравяме как нагло го беше изкушила да дойде в леглото й, в края на краищата това са жени, който не ги познава, да ги взема. Все пак, може пък причината да беше друга, тук има още двама голи мъже и един от тях също я беше приел в леглото си.

Жената на лекаря събра оставените на пода дрехи, панталони, ризи, едно сако, блузи, пуловери, бельо, лепкаво от мръсотия, в тоя случай дори един месец киснене в белина нямаше да успее да му върне чистотата, хвана всичко под ръка, Стойте тук, каза, сега ще се върна. Изнесе дрехите на балкона, както беше сторила с обувките, там на свой ред се съблече, загледана в черния град под тежкото небе. Нито дори някоя бледа светлинка в прозорците, нито дори слабо отражение върху фасадите, онова там не беше град, беше огромно количество катран, който, изстивайки, се беше оформил във вид на сгради, покриви и комини, но всичко беше мъртво, угаснало. Кучето, облизало сълзите, се появи на балкона, беше неспокойно, но сега нямаше сълзи, които да подсуши, цялото отчаяние беше отвътре, очите бяха сухи. Жената на лекаря почувства хлад, сети се за останалите, там, насред стаята, които я чакаха голи, и те не знаеха за какво. Влезе. Бяха се превърнали просто в очертания без пол, неясни петна, сенки, губещи се в сянката. Но не помисли за тях, те се губят в светлината около тях, тъкмо светлината им пречи да виждат. Ще светна нещо, каза, в този момент съм сляпа почти колкото вас, Вече има ли ток, попита кривогледото момченце, Не, ще запаля една лампа за дървено масло, Каква е тая лампа, отново попита момчето, После ще ти покажа. В една от торбите потърси кибрит, отиде в кухнята, знаеше къде е прибрала зехтина, не й трябваше много, от една кърпа за подсушаване на съдове откъсна лента, за да направи фитил, после се върна в хола, където се намираше и лампата, за първи път, откакто я бяха произвели, щеше да послужи за нещо, отначало не изглеждаше, че съдбата й ще е такава, но никой от нас, лампи, кучета или хора, не е наясно от самото начало за какво точно е дошъл на тоя свят. Едно след друго на трите връхчета на лампата се запалиха плахо три малки бляскави бадемчета, които от време на време се удължаваха, докато не започнеше да изглежда, че горната им част ще се изгуби във въздуха, после се свиваха обратно в себе си и ставаха плътни и стабилни като малки камъчета от светлина. Жената на лекаря каза, Сега вече виждам, ще отида да ви донеса чисти дрехи, Но ние сме мръсни, напомни момичето с тъмните очила. И двете с жената на първия ослепял прикриваха с ръце гърдите и слабините си, Не е заради мен, помисли жената на лекаря, а е, защото светлината на лампата ги гледа. После каза, По-добре чисти дрехи върху мръсното тяло, отколкото мръсни дрехи върху чистото тяло. Взе лампата и отиде да прерови чекмеджетата на скриновете и гардеробите, след няколко минути се върна, носеше пижами, престилки, поли, блузи, рокли, панталони, тениски, всичко необходимо, с което да облече прилично седем души, вярно, че не всички бяха еднакви на ръст, но в слабостта си изглеждаха като близнаци. Жената на лекаря им помогна да се облекат, кривогледото момченце обу едни панталонки на лекаря, от тия, дето служат да се ходи с тях на плаж и в полето и които правят от всички ни деца. Сега вече можем да седнем, въздъхна жената на първия ослепял, заведи ни моля те, не знаем къде да отидем.

Холът е като всички холове, в средата му има една малка масичка, около нея са разположени канапета, които стигат за всички, на това тук сядат лекарят и жена му, също и възрастният с черната превръзка, на онова момичето с тъмните очила и кривогледото момченце, на другото жената на първия ослепял и първият ослепял. Изтощени са. Момченцето заспа веднага с глава в скута на момичето с тъмните очила, повече не се сети за лампата. Така мина един час, приличаше на щастие, под слабата светлина собствените им мръсни лица изглеждаха умити, очите на онези, които не спяха, блестяха, първият ослепял потърси ръката на жена си и я стисна и по този жест може да се прецени до каква степен покоят на тялото може да допринесе за хармонията на духовете. Тогава жената на лекаря каза, След малко ще хапнем нещо, но първо е редно да се разберем за това, как ще живеем тук, спокойно, няма да повтарям речта на високоговорителя, за спане има достатъчно места, имаме две стаи, които ще са за семействата, а тук могат да спят останалите, всеки на своето канапе, утре ще трябва да отида да потърся храна, тази, с която разполагаме, вече е на привършване, ще е от полза някой от вас да дойде с мен, за да ми помогне в носенето, но също така и за да започнете да научавате пътя за дома, да разпознавате ъглите, утре може да се разболея, или да ослепея, постоянно очаквам това да ми се случи и тогава ще трябва да се науча от вас, нещо друго, за физиологичните ви нужди на балкона има кофа, знам, че е неприятно да се ходи навън след тоя дъжд и на студа, но във всеки случай е по-добре така, отколкото къщата ни да смърди, нека не забравяме какъв беше животът ни, докато бяхме интернирани, слязохме надолу по всички стъпала на недостойното, всички, дори стигнахме до мерзостта, макар и по по-различен начин тук може да се случи същото, там все още имахме извинението за мерзостта на онези отвън, сега не, сега всички сме равни в лицето на доброто и злото, моля ви, не ме питайте кое е добро и кое зло, разбирахме го всеки път, когато ни се налагаше да направим нещо във времето, докато слепотата беше изключение, правилното и грешното са просто различни начини да възприемаме връзката си с останалите, не тази, която имаме със самите себе си, в нея няма на какво да се доверяваме, простете ми за нравоучителната проповед, просто вие не знаете, няма как да го узнаете, какво е да имаш очи в свят на слепи, не съм царица, не, просто съм тази, която се е родила да види ужаса, вие го усещате, но аз го усещам и го виждам, а сега край на речта ми, хайде да ядем. Никой нищо не попита, лекарят каза само, Ако отново имам очи, наистина ще гледам очите на хората, сякаш гледам душата им, Душата ли, попита възрастният с черната превръзка, Или духа, името няма значение, тъкмо тогава, съвсем изненадващо, като имаме предвид, че става дума за човек, който не е учил много, момичето с тъмните очила каза, Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние.

Жената на лекаря вече беше сложила на масата част от малкото останала им храна, после им помогна да седнат, Дъвчете бавно, помага да се залъже стомахът. Кучето, облизало сълзите, не дойде да моли за храна, беше свикнало да гладува, освен това навярно си беше помислило, че няма право след сутрешния банкет да взема, макар и малко, от устата на жената, която беше плакала, останалите сякаш нямаха никакво значение за него. В средата на масата тривърхата лампа чакаше жената на лекаря да обясни каквото беше обещала, случи се, след като ядоха, Дай си ръцете, каза на кривогледото момченце, после бавно ги насочи, докато казваше, Това е основата, кръгла, както виждаш, а това е стълбчето, което придържа горната част, резервоар за дървено масло, тук, внимавай да не се изгориш, са трите връхчета, едно, две, три, от тях излизат фитилите, ленти от плат, които смучат от маслото вътре, запалват се и те горят, докато има масло, светлинките са слаби, но стигат, за да виждаме, Аз не виждам, Някой ден ще виждаш и тогава ще ти подаря лампата. Какъв цвят е, Никога ли не си виждал предмет от пиринч, Не знам, не помня, какво е пиринч, Пиринчът е жълт, О. Кривогледото момченце се позамисли, Сега ще попита за майка си, помисли жената на лекаря, но се излъга, момчето каза само, че иска вода, беше много жадно, Ще трябва да почакаш до утре, нямаме вода вкъщи, точно в този момент се сети, че да, има вода, около пет литра или повече ценна вода, непокътнатото съдържание на казанчето на тоалетната, не можеше да е по-лоша от онази, която бяха пили по време на карантината. Беше сляпа в тъмното, отиде до банята, пипнешком вдигна капака на казанчето, не можеше да види дали наистина има вода, имаше, казаха й го пръстите, потърси чаша, топна я и много внимателно я напълни, цивилизацията се беше върнала към първобитните кални извори. Когато отново отиде в хола, всички продължаваха да си седят по местата. Лампата осветяваше лицата, които се обръщаха към нея, сякаш им казваше, Ето ме, тук съм, вижте ме, възползвайте се, гледайте, защото тая светлина няма да трае вечно. Жената на лекаря поднесе чашата до устните на кривогледото момченце, каза, Ето ти вода, пий бавно, бавно, наслаждавай й се, една чаша вода е като чудо, не говореше на него, не говореше на никого, просто известяваше на света чудото, което представлява една чаша вода. Къде я намери, дъждовна вода ли е, попита мъжът й, Не, от казанчето е, А нямахме ли една голяма бутилка с вода, когато тръгнахме оттук, попита отново той, а жена му възкликна, Да, как не се сетих, една голяма бутилка до средата и друга, която дори не беше започната, о, каква радост, не пий, не пий повече, това го казваше на момчето, сега всички ще пием чиста вода, ще сложа най-хубавите ни чаши на масата и ще пием чиста вода. Този път взе лампата и отиде в кухнята, върна се с бутилката, светлината минаваше през нея, караше бижуто вътре да искри. Постави я върху масата, отиде да вземе чашите, най-хубавите, които имаха, от много фин кристал, после бавно, сякаш изпълняваше ритуал, ги напълни. Най-сетне, каза, да пием. Слепите ръце потърсиха и намериха чашите, вдигнаха ги разтреперани. Да пием, повтори жената на лекаря. В средата на масата лампата беше като слънце, обградено с бляскави небесни тела. Когато чашите бяха оставени, момичето с тъмните очила и възрастният с черната превръзка плачеха.

Нощта беше неспокойна. Неясни отначало, неопределени, сънищата обикаляха от спящ на спящ, вземаха оттук, вземаха оттам, отнасяха със себе си нови спомени, нови тайни, нови желания, затова заспалите въздишаха и мърмореха, Този сън не е мой, казваха, но сънят отвръщаше, Все още не познаваш твоите сънища, така момичето с тъмните очила разбра кой е възрастният с черната превръзка, който спеше там на две крачки, така той реши, че знае коя е тя, само така реши, защото не е достатъчно сънищата да са взаимни, за да бъдат еднакви. Заваля, когато утрото вече просветваше. Вятърът засили срещу прозореца силния дъжд, който прозвуча като удар с хиляди камшици. Жената на лекаря се събуди, отвори очи и промърмори, Как вали, после отново ги затвори, в стаята продължаваше да е тъмна нощ, можеше да спи. Но не остана така и минута, събуди се рязко с мисълта, че има да прави нещо, но все още нищо не разбираше, дъждът просто й казваше, Стани, какво ли искаше дъждът, Бавно, за да не събуди мъжа си, излезе от стаята, прекоси дневната, спря за момент, за да погледне спящите на канапетата, после продължи по коридора към кухнята, от тази страна на сградата валеше най-силно, вятърът духаше най-силно. С ръкава на халата, който беше облякла, забърса мътното стъкло на вратата и погледна навън. Небето, цялото небе беше един-единствен облак, дъждът валеше поройно. На пода на балкона бяха струпани мръсните дрехи, които бяха съблекли, там беше и найлоновата торба с обувките, които трябваше да се измият. Да мие и пере. Последният воал на съня внезапно се вдигна, това трябваше да прави. Отвори вратата, направи една крачка, неспирният дъжд я намокри от главата до петите, сякаш се намираше под водопад. Трябва да се възползвам от тази вода, помисли. Отново влезе в кухнята и доколкото можеше да не вдига шум, започна да събира легени, канчета, тенджери, всичко, което можеше да съхрани малко от този дъжд, който се спускаше от небето на въжета, на завеси, които вятърът люшкаше, които вятърът блъскаше по покривите на града като гигантска и шумна метла. Занесе ги навън, разположи ги по протежението на балкона до решетката, сега щеше да има вода да изпере мръсните дрехи и да измие гнусните обувки, Да не спира, нека този дъжд да не спира, мърмореше, докато търсеше из кухнята сапуните, препаратите, парцалите, всичко, което можеше да помогне малко да се почисти, поне малко да се почисти тази мръсотия от душата. От тялото, каза, сякаш за да поправи метафизическата си мисъл, после добави, То е същото. Тогава, сякаш само това трябваше да е неизбежното заключение, хармоничното сливане между онова, което беше казала, и другото, което беше помислила, съблече със замах мокрия халат и гола, приемайки върху тялото си, веднъж, ласките, и втори път, шибането на дъжда, започна да пере дрехите, като в същото време миеше и себе си. Шумът от водата наоколо й попречи да разбере веднага, че вече не е сама. На вратата на балкона се бяха появили момичето с тъмните очила и жената на първия ослепял, какво ли предчувствие, каква ли интуиция, какъв ли вътрешен глас ги беше събудил, не се знае, както не е ясно и как бяха успели да намерят пътя дотук, няма смисъл сега да търсим обяснения, догадките са свободни. Помогнете ми, каза жената на лекаря, когато ги видя, Как, след като не виждаме, попита жената на първия ослепял, Свалете дрехите, които сте облекли, колкото по-малко имаме да сушим после, толкова по-добре, Но ние не виждаме, повтори жената на първия ослепял, Все едно, каза момичето с тъмните очила, ще направим, каквото можем, А аз после ще довърша, каза жената на лекаря, ще доизчистя каквото е останало мръсно, а сега на работа, хайде, ние сме единствената на света жена с шест ръце и две очи. Може би в отсрещната сграда, зад онези затворени прозорци, някои слепи, мъже и жени, събудени от яростта на постоянните пориви, с чело опряно върху студеното стъкло, покривайки с дъха си замъгляването от нощта, си спомнят времето, когато така като сега са гледали дъжда да вали от небето. Не могат да си представят, че оттатък има три жени, голи, голи, както са дошли на света, приличат на луди, хора с нормален разсъдък не биха застанали да перат на балкона под погледите на съседите, още повече пък в такъв вид, какво от това, че всички сме слепи, подобни неща не бива да се правят, Господи, как се стича по тях дъждът, как се спуска между гърдите им, как се задържа и се губи в тъмната част на слабините, как накрая мокри и обгръща бедрата, може би сме си помислили лошо за тях несправедливо, може би просто не сме в състояние да видим какво красиво и славно нещо се случва в историята на града, от пода на балкона се спуска завеса от пяна, какво не бих дал да се спусна с нея, да падам безспир, чист, измит, гол. Само Господ ни вижда, каза жената на първия ослепял, която въпреки разочарованията и трудностите поддържа твърдо убеждението, че Господ не е сляп, на това жената на лекаря отговори, Дори и той не ни вижда, небето е покрито, само аз мога да ви видя, Грозна ли съм, попита момичето с тъмните очила, Слаба си и си мръсна, но грозна никога няма да бъдеш, Ами аз, попита жената на първия ослепял, Мръсна и слаба като нея, не си толкова хубава, но си по-хубава от мен, Ти си хубава, каза момичето с тъмните очила, Откъде знаеш, след като никога не си ме виждала, Два пъти те сънувах, Кога, Вторият път беше тази нощ, Сънувала си дома, понеже си се чувствала спокойна и сигурна, нормално е, след всичко, което преживяхме, в твоя сън аз съм била домът, и понеже за да ме видиш, е трябвало да ми сложиш някакво лице, си го измислила, Аз също те виждам хубава, а никога не съм те сънувала, каза жената на първия ослепял, Което само идва да покаже, че слепотата е провидението на грозните, Ти не си грозна, Да, наистина не съм, но възрастта, На колко си години, попита момичето с тъмните очила, Наближавам петдесетте, Като майка ми, А тя, Тя какво, Продължава ли да е хубава, Била е и по-хубава, Това се случва с всички ни, все сме били нещо повече, Ти никога не си била толкова, каза жената на първия ослепял. Думите са такива, прикриват много, свързват се една с друга, сякаш не знаят къде искат да стигнат, но внезапно заради две или три, или четири, които се появяват изневиделица, прости сами по себе си, едно лично местоимение, едно наречие, един глагол, едно прилагателно, и ето че вълнението неудържимо се изкачва към повърхността на кожата и очите и взривява подредените чувства, понякога е от нерви, които повече не могат да издържат, понесли са много, понесли са всичко, сякаш са имали щит, казват, Жената на лекаря има нерви от стомана, а в крайна сметка жената на лекаря избухва в сълзи заради едно лично местоимение, едно наречие, един глагол и едно прилагателно, просто граматични категории, просто думи, каквито са и другите две жени, неопределителни местоимения, и те плачливи, които се присъединяват към онова с пълния глас, три голи грации под дъжда, който вали. Такива моменти не могат да продължават вечно, повече от час тези жени са там, време е да почувстват студа, Студено ми е, каза вече момичето с тъмните очила. За дрехите друго не може да се направи, обувките са повече от чисти, сега е време да се изкъпят и жените, сапунисват косите и гърбовете си една на друга и се смеят, както само като момичета са могли да се смеят, докато са играли на сляпа баба в градината, когато още не са били слепи. Съмна, първото слънце надникна иззад рамото на света, преди отново да се скрие зад облаците. Продължава да вали, но по-слабо. Перачките влязоха в кухнята, избърсаха се и се изсушиха с хавлиените кърпи, които жената на лекаря донесе от шкафа в банята, кожата им мирише на прах за пране много силно, но такъв е животът, като няма риба, и ракът е риба, сапунът се разпадна мигом, въпреки това в тая къща сякаш има всичко, или просто знаят как да използват най-добре нещата, с които разполагат, накрая се облякоха, раят беше там отвън, на балкона, халатът на жената на лекаря е подгизнал, но тя си сложи една рокля на цветя и клонки, захвърлена от години, и стана най-красива от трите.

Когато влязоха в хола, жената на лекаря видя, че възрастният с черната превръзка седи на канапето, където беше спал. Беше хванал главата си между ръцете, пръстите му бяха заровени в гората от бели коси, които все още растяха от двете страни и на тила, седеше неподвижно, беше напрегнат, сякаш искаше да задържи мислите си или обратното, да им попречи да продължат да мислят. Чу ги да влизат, знаеше откъде идват и какво са правили, как са били голи, а знаеше това не защото внезапно беше започнал да вижда отново и с бавни крачки, като останалите старци, беше отишъл да издебне не една гола в банята, а цели три, сляп си беше, продължаваше да е сляп, просто се беше подал на вратата на кухнята и оттам беше чул какво си говорят на балкона, смеха, шума от дъжда и плющенето на водата, беше подушил миризмата на сапун, а после се беше върнал на своето канапе, мислейки, че все още има живот на света, и питайки се дали и за него има място някъде там. Жената на лекаря каза, Жените вече са изкъпани, сега е ред на мъжете, а възрастният с черната превръзка попита, Още ли вали, Да, вали, а има вода и в легените на балкона, Тогава предпочитам да се измия в банята, в коритото, произнесе думата, сякаш представяше документ за възрастта си, сякаш обясняваше, Аз съм от времето, когато не се казваше вана, а корито, и добави, Ако нямаш нищо против, разбира се, не искам да ти цапам къщата, обещавам да не разливам вода по пода, в крайна сметка ще направя каквото мога, В такъв случай ще ти отнеса легените в банята, Аз ще помогна, Мога и сама да ги отнеса, Все за нещо трябва да ставам, не съм инвалид, Ела тогава. На балкона жената на лекаря бутна навътре един почти пълен леген, Хвани оттам, каза на възрастния с черната превръзка, насочвайки ръцете му, Сега, вдигнаха тежкия леген, Още по-добре, че дойде да ми помогнеш, в края на краищата нямаше да се справя сама, Знаеш ли поговорката, Коя поговорка, Работата на стария е малко, но тежко на оня, който я презира, Тая поговорка не е такава, Знам, където казах стария, е детето, където казах презира, е подценява, но поговорките, ако искат да важат все така, трябва да се нагаждат според времето, Ти си философ, Що за хрумване, аз съм старец. Изляха легена във ваната, после жената на лекаря отвори едно чекмедже, помнеше, че има още един сапун. Сложи го в ръката на възрастния с черната превръзка, Ще миришеш хубаво, по-хубаво от нас, използвай го на воля, не се притеснявай, храна няма, но сапуни със сигурност има из супермаркетите, Благодаря, Внимавай да не се подхлъзнеш, ако искаш, ще повикам мъжа ми, за да ти помогне, Не, предпочитам да се измия сам, Както искаш, ето ти тук, внимавай, дай си ръката, ето ти една машинка за бръснене, четка, ако искаш да обръснеш тая брада, Благодаря. Жената на лекаря излезе. Възрастният с черната превръзка съблече пижамата, която му се беше паднала при раздаването на дрехите, после много внимателно влезе във ваната. Водата беше студена и беше малко, не стигаше и педя на дълбочина, каква разлика между това да се излива отгоре на струи от небето, да вали, а ти да се смееш като трите жени, и това тъжно плацикане. Застана на колене на дъното на ваната, пое дълбоко въздух, с шепите си плисна първата вода върху гърдите си, от нея дъхът му почти спря. Бързо се намокри целият, за да няма време да настръхне, после поред, методично, започна да се сапунисва и да се търка енергично, тръгвайки от раменете, ръцете, гърдите, корема, слабините, члена, бедрата отвътре, По-зле съм от животно, помисли, после слабите си хълбоци, докато накрая стигна до твърдата кора, която покриваше ходилата му. Остави пяната да постои, за да може да действа и чисти по-продължително, каза, Трябва да измия главата си, и насочи ръцете си отзад, за да отвърже превръзката, И на теб ти трябва една баня, махна я и я пусна във водата, сега усещаше тялото си затоплено, намокри и сапуниса косата си, беше човек от пяна, бял посред огромната бяла слепота, където никой не можеше да го намери, но ако мислеше така, се лъжеше, в този момент усети две ръце, които докоснаха гърба му, които махаха пяната от ръцете му, от гърдите му също и после я разнасяха отзад, бавно, сякаш в невъзможността си да видят какво правят, трябва още по-внимателно да се отнесат към задачата. Поиска да попита, Кой си ти, но езикът му се вцепени, не можеше, сега тялото му настръхна, но не от студ, а ръцете продължаваха да го къпят нежно, жената не каза, Аз съм жената на лекаря, аз съм жената на първия ослепял или аз съм момичето с тъмните очила, ръцете довършиха работата си, отдръпнаха се и в тишината се чу как вратата на банята леко се затваря, възрастният с черната превръзка остана сам, коленичил на дъното на ваната, сякаш молеше за някаква милост, и трепереше, трепереше, Коя ли беше, се питаше, разумът му казваше, че можеше да е единствено жената на лекаря, тя е тази, която вижда, тя е тази, която ни закриля, която се грижи за нас и ни храни, нямаше да има нищо чудно и в това дискретно внимание, така му казваше разумът, но той не вярваше на разума. Продължаваше да трепери, но не знаеше дали от вълнение, или от студ. Потърси превръзката си на дъното на ваната, потърка я силно, изстиска я и я сложи обратно на главата си, с нея не се чувстваше толкова гол. Когато влезе в хола, подсушен, благоуханен, жената на лекаря каза, Вече имаме един чист и избръснат мъж, а после, с тон на човек, който внезапно се е сетил за нещо, което е трябвало да бъде направено, но не е, добави, Гърбът ти остана неизмит, жалко. Възрастният с черната превръзка не отговори, само си помисли, че е имал право, като не е повярвал на разума си.

Малкото храна, с която разполагаха, я дадоха на кривогледото момченце, останалите трябваше да изчакат до новото зареждане. В килера имаше няколко конфитюра, ядки, захар, остатъци от бисквити, няколко сухара, но до тези резерви, както и до други, които щяха да прибавят към тях, щяха да прибегнат само в случай на крайна необходимост, всекидневната храна трябваше да си я изкарат, ако заради лош късмет експедицията се върнеше с празни ръце, тогава да, по две бисквити на всеки, с лъжичка конфитюр, Има от ягоди и от праскови, кой предпочитате, три половинки от орех, чаша вода, докато трае луксът. Жената на първия ослепял каза, че също би искала да отиде с тях за храна, трима не са прекалено много, дори и да са слепи, двама от тях щяха да носят, освен това, ако беше възможно, имайки предвид, че не се намират толкова далече, би искала да разбере в какво състояние е домът й, дали е бил зает, дали от познати, например съседи от сградата, чието семейство внезапно се е увеличило заради надошлите от провинцията роднини, надявали се така да се спасят от епидемията от слепота, нападнала селото, знае се, че в града винаги има по-други средства. Така че излязоха тримата, навлечени във всичко, което беше останало из къщата годно за обличане, тъй като изпраните дрехи трябваше да изчакат хубавото време. Влачени от водата, особено по по-наклонените улици, боклуците се бяха насъбрали на малки купчини, оставяйки чисти големи участъци от паважа. Дано продължи да вали, слънцето в тази ситуация би било най-лошото, което може да се случи, каза жената на лекаря, гнилост и смрад вече си имаме предостатъчно, Усещаме това още повече, понеже сме къпани, каза жената на първия ослепял, а съпругът й се съгласи, въпреки че подозираше, че е настинал от студената баня. Имаше тълпи от слепи по улиците, използваха спокойното време, за да потърсят храна и да удовлетворят физиологическите си нужди, към които малкото изядено и малкото изпито все още ги подканяха. Кучетата душеха навсякъде, ровеха из боклуците, едно от тях носеше в устата си удавен плъх, което беше много рядък случай, който може да бъде обяснен единствено с изключително обилните валежи напоследък, сигурно водата го беше хванала на лошо място, където не е могло да му послужи това, че е толкова добър плувец. Кучето, облизало сълзите, не се смеси с едновремешните си другари от глутницата за лов, неговият избор е направен, но все пак не е животно, което да чака да го нахранят, вече дъвче незнайно какво, тия планини от боклуци крият невъобразими богатства, всичко е въпрос на търсене, разравяне и намиране. Да ровят и намират в паметта си, ще трябва да им се наложи, когато дойде моментът, на първия ослепял и неговата жена, сега когато вече са научили наизуст четирите ъгъла, не на дома, където живеят и който има много повече, а на собствената си улица, четирите ъгъла, които ще трябва да им служат като четирите посоки на компаса, слепите не се интересуват къде е изток и къде запад, север или юг, те искат техните опипващи ръце да им кажат дали са на прав път, някога, когато все още бяха малко, обикновено използваха бели тояжки, звукът от постоянните почуквания по земята и по стените беше нещо като шифър, който разгадаваше и разпознаваше маршрута, но в днешни дни, бидейки слепи всички, подобно бастунче, сред всеобщото потропване, би било напълно ненужно, да не говорим, че потопен в собствената си белота, слепият би могъл дори да се зачуди дали носи нещо в ръката си. Кучетата имат, както знаем, освен онова, което наричаме инстинкт, и други начини да се ориентират, със сигурност бидейки късогледи, не се доверяват на зрението си, но тъй като носът им е доста по-напред от очите, стигат винаги където искат, в този случай, уж на шега, кучето, облизало сълзите, вдигна крак в четирите посоки, вятърът щеше да го отведе до дома, ако някой ден се загубеше. Докато вървяха, жената на лекаря оглеждаше от двете страни на улицата в търсене на магазини за храна, където да може да зареди опразнения килер. Опустошението не беше пълно само защото в старите бакалии все още можеше да се открие някое бобче или някое грахче в склада, тия зърнени храни отнемат много време за готвене, трябва вода, трябва гориво, затова сега не се ползват с голямо уважение. Жената на лекаря не беше особено увлечена от напътствията в поговорките, във всеки случай нещо от тия древни мъдрости трябва да й е останало в паметта и доказателството е, че напълни две от найлоновите торби, които носеха, с боб и грах, Запази каквото не ти трябва, ще намериш каквото е необходимо, й беше казала една баба, в края на краищата водата, в която щеше да ги накисне, можеше да послужи и да ги свари в нея, а онази, която щеше да остане след варенето, щеше да е престанала да е вода, за да стане на бульон. Понякога не само в природата нищо не се губи и все нещо се използва.

За какво мъкнеха торбите с боб и грах, плюс онова, което бяха успели да вземат, след като имаха още толкова да вървят, докато стигнат до улицата, където живееха първият ослепял и жена му, които сега вървят тук, е въпрос, който може да излезе само от устата на оня, който никога не е познал какво е да нямаш. За дома, ако ще и камък да е, й беше казала същата онази баба на жената на лекаря, само не беше се сетила да добави, Дори и ако трябва да се обиколи светът, тъкмо такъв подвиг извършваха в момента, вървяха към дома по най-дългия път. Къде сме, попита първият ослепял, жената на лекаря му каза, затова имаше очи, а той, Точно тук ослепях, на ъгъла със светофара, Точно на този ъгъл се намираме, Тук, Точно тук. Дори не искам да си спомням какво преживях, затворен в колата, без да мога да виждам, хората крещяха отвън, а аз, отчаян, виках, че съм сляп, докато не дойде оня, който ме заведе вкъщи, Горкият човек, каза жената на първия ослепял, никога повече няма да краде коли, Толкова ни е трудно да приемем, че ще умрем, че все намираме извинения за мъртвите, сякаш предварително молим да ни извинят, когато дойде нашият ред, Всичко това продължава да ми се струва някакъв сън, каза жената на първия ослепял, сякаш сънувам, че съм сляпа, Докато аз си бях вкъщи и те чаках, мислех същото, каза мъжът й. Бяха подминали площада, където се случиха нещата, сега се изкачваха по едни тесни, криволичещи улици, жената на лекаря не познава добре тези места, но първият ослепял не се губи, ориентира се, тя каза имената на улиците, а той обяснява, Да свием наляво, да свием надясно, накрая съобщи, Тази е нашата улица, домът ни е от лявата страна, горе-долу по средата, Кой номер е, попита жената на лекаря, той не си спомняше, И таз добра, не е като да не го помня, изпари ми се от главата, каза, това беше ужасна поличба, щом вече не знаем къде живеем, щом паметта ни заспива, докъде ще стигнем така. Карай да върви, този път случаят не беше тежък, за щастие жената на първия ослепял беше дошла на похода, ето я, за да ни каже номера на сградата, та не се наложи първият ослепял да трябва да прибегне до онова, което се хвалеше, че може, да разпознае вратата пипнешком, сякаш имаше вълшебна пръчица за бастунче, едно почукване, метал, второ почукване, дърво, с три или четири почуквания щеше да му се очертае пълната картинка, нямам съмнение, тази е. Влязоха, жената на лекаря вървеше напред, На кой етаж, попита, Трети, отвърна първият ослепял, паметта му не беше толкова отслабнала, колкото изглеждаше, едни неща се забравят, такъв е животът, други се помнят, например как, след като беше ослепял, беше влязъл през тази врата, На кой етаж живеете, беше попитал човекът, който все още не беше откраднал автомобила му, Трети, беше отвърнал, разликата е, че сега не се качваха с асансьора, стъпват по невидимите стъпала на стълбище, което едновременно е мрачно и бляскаво, как липсва токът на оня, който не е сляп, или слънчевата светлина, или парче свещ, сега очите на жената на лекаря вече са имали достатъчно време да се приспособят към сумрака, на средата на пътя качващите се натъкнаха на две слепи жени, които слизаха от горните етажи, може би от третия, никой не попита нищо, наистина съседите вече не са това, което бяха преди.

Вратата беше затворена. Какво ще правим, попита жената на лекаря, Аз ще говоря, каза първият ослепял. Почукаха един път, два пъти, три пъти, Няма никого, каза един от тях тъкмо когато вратата се отваряше, забавянето не беше никак чудно, ако един сляп човек се намира в дъното на апартамента, не може да дойде на бегом, за да види кой е почукал, Кой е, желаете ли нещо, попита мъжът, който се появи, имаше вид на сериозен човек, изглеждаше възпитан, трябва да е бил някой уважаван. Първият ослепял каза, Аз живеех в този дом, О, беше отговорът на другия, после попита, Има ли още някой с вас, Съпругата ми и една наша приятелка, Как бих могъл да разбера дали този дом е бил ваш, Лесно е, каза жената на първия ослепял, ще ви кажа какво има вътре. Другият помълча няколко секунди, после каза, Влезте. Жената на лекаря вървеше най-отзад, тук никой не се нуждаеше от водач. Слепият каза, Аз съм сам, моите хора отидоха да търсят храна, навярно би трябвало да кажа моите жени, но не вярвам да е подходящо, направи пауза и добави, Въпреки че смятам, че трябваше да го знам, Какво искате да кажете, попита жената на лекаря, Моите жени, за които споменах, са жена ми и двете ми дъщери, А защо смятате, че би трябвало да знаете дали да използвате женски род, или не, Аз съм писател, предполага се, че би трябвало да знаем тия неща. Първият ослепял се почувства поласкан, представете си, един писател, настанен в дома ми, но тогава го загриза едно съмнение, дали би било възпитано да попита другия как се казва, възможно беше дори да го познава по име, можеше дори да го е чел, все още се колебаеше така между любопитството и дискретността, когато жена му отправи въпроса директно, Как се казвате, Слепите нямат нужда от име, аз съм този глас, който чувате, останалото не е важно, Но сте написали книги и тези книги носят вашето име, каза жената на лекаря, Сега никой не може да ги прочете, следователно сякаш не съществуват. Първият ослепял прецени, че посоката на разговора се отклонява прекалено много от въпроса, който най-силно го интересуваше, А как попаднахте в дома ми, попита, Като много хора, които вече не живеят, където са живели, намерих дома си зает от хора, които не пожелаха да чуят никакви доводи, може да се каже, че ни изхвърлиха надолу по стълбите, Далече ли е домът ви, Не, Направихте ли още някой опит да си го върнете, попита жената на лекаря, сега често хората се местят от дом на дом, Опитах още два пъти, И продължаваха ли да са там, Да. А какво мислите да правите, след като знаете, че този дом е наш, пожела да узнае първият ослепял, ще ни изгоните ли, както другите са направили с вас, Нямам нито възрастта, нито силите за такова нещо, а дори и да ги имах, не вярвам да можех да съм в състояние да прибягна до такива експедитивни методи като този, един писател в живота си се научава на търпение, то му е било необходимо, за да пише, Следователно ще оставите ли дома ни, Да, ако не намерим друго решение, Не виждам какво друго решение може да бъде намерено. Жената на лекаря вече предчувстваше какво ще каже писателят, Вие с жена ви, както и приятелката, която ви придружава, живеете някъде, предполагам, Да, в нейния дом, Далече ли е, Не може да се каже, че е далече, Тогава, ако ми позволите, имам едно предложение за вас, Кажете, Да останем както сме си, в този момент и двамата имаме дом, в който да можем да живеем, аз ще продължа да следя какво става с моя, ако някой ден го намеря празен, веднага ще се преместя там, вие ще правите същото, ще идвате тук редовно и когато видите, че ни няма, ще си дойдете, Не съм сигурен, че идеята ми допада, Не очаквах да ви допадне, но се съмнявам, че ще ви допадне повече и единствената алтернатива, която ни остава, Коя е тя, Веднага да си върнете дома, който ви принадлежи, Но при това положение, Точно така, при това положение ние ще отидем да живеем там, на ваше място, Не, това е немислимо, намеси се жената на първия ослепял, да оставим нещата така, както са си, след време ще видим, Хрумна ми, че има още едно решение, каза писателят, Какво е то, Да живеем тук като ваши гости, апартаментът ще стигне за всички, Не, каза жената на първия ослепял, ще продължим както досега, ние ще живеем с нашата приятелка, няма нужда да те питам дали си съгласна, добави, обръщайки се към жената на лекаря, А аз няма нужда да ти отговарям, Благодаря на всички, каза писателят, в действителност през цялото време очаквах да дойдете да потърсите дома си, Да се задоволява с каквото разполага, е най-естественото за слепия човек, каза жената на лекаря, Как живяхте от началото на епидемията, Излязохме от интерната преди три дни, О, вие сте от онези, които бяха поставени под карантина, Да, Трудно ли беше, Би било малко да се каже, Ужасно, Вие сте писател, както казахте преди малко, длъжен сте да познавате думите, следователно знаете, че прилагателните за нищо не стават, ако един човек убие друг например, би било по-добре да го кажем така, просто така, и да вярваме, че ужасното деяние само по себе си ще е толкова шокиращо, че няма да се налага да казваме, че е било ужасно, Искате да кажете, че думите са ни в повече, така ли, Искам да кажа, че чувствата не ни достигат, Или са достатъчно, но сме престанали да употребяваме думите, които ги изразяват, Следователно сме ги загубили, Бих искал да ми кажете как живеехте под карантина, Защо, Аз съм писател, Трябва човек да е бил там, Писателят е като всеки друг човек, не може да знае всичко, нито да преживее всичко, трябва да пита и да си представя, Някой ден може и да ви разкажа какво беше, после ще можете да напишете книга, Вече я пиша, Как, нали сте сляп, Слепите също могат да пишат, Искате да кажете, че сте имали достатъчно време да научите брайловото писмо, Не познавам брайловото писмо, Тогава как пишете, попита първият ослепял, Ще ви покажа. Стана от стола, излезе, след минута се върна, в ръката си носеше лист хартия и химикалка, Това е последната цяла страница, която съм написал, Не можем да я видим, каза жената на първия ослепял, Аз също не мога да я видя, каза писателят, Тогава как можете да пишете, попита жената на лекаря, гледайки листа, където в сумрака на стаята се виждаха едни доста сбити редове, на места дори се застъпваха, По усет, отвърна писателят, не е трудно, листът се поставя върху някаква повърхност, която да е малко мека, каквито са например другите листове, после трябва просто да се пише, Но при положение че не виждате, каза първият ослепял, Химикалката е добър работен инструмент за слепите писатели, не им помага да прочетат написаното, но помага да разберат къде са писали, достатъчно е да се проследи с пръст релефа на последния изписан ред, и така до края на листа, после трябва да се изчисли състоянието до новия ред и да се продължи, лесно е, Забелязвам, че редовете на места се застъпват, каза жената на лекаря, като внимателно взе от ръката му листа, Откъде знаете, Аз виждам, Виждате ли, върнало ви се е зрението, така ли, как, кога, попита нервно писателят, Предполагам, че съм единственият човек, който така и не е ослепял, А защо, какво е обяснението ви за това, Нямам никакво обяснение, вероятно изобщо няма такова, Това означава, че сте видели всичко, което става, Видях каквото видях, нямах друг избор, Колко човека бяха под карантина при вас, Близо триста, Откога, От самото начало, излязохме едва преди три дни, както ви казах, Мисля, че съм първият ослепял, каза първият ослепял, Трябва да е било ужасно, Отново тази дума, каза жената на лекаря, Извинете ме, внезапно започна да ми изглежда смешно всичко, което пиша, откакто ослепяхме, аз и моето семейство, За какво става дума, За това, което преживяхме, за нашия живот, Всеки трябва да говори за това, което знае, а за онова, което не познава, трябва да попита, Аз ви питам вас, И аз ще ви отговоря, не знам кога, някой ден. Жената на лекаря докосна с листа ръката на писателя, Нали нямате нищо против да ми покажете къде работите и какво пишете, Тъкмо обратното, елате с мен, Може ли и ние да дойдем, попита жената на първия ослепял, Къщата си е ваша, каза писателят, аз съм тук само пътьом. В спалнята имаше една малка маса с угаснала лампа, Мътната светлина, която влизаше през прозореца, позволяваше да се видят, отляво, няколко бели листа, при дясната ръка, други, вече изписани, а в средата имаше един лист, изписан до средата. Имаше две нови химикалки до лампата. Ето, каза писателят. Жената на лекаря попита, Може ли, и без да дочака отговора, взе изписаните листове, бяха около двадесет, прекара очи по ситните букви, по редовете, които се качваха и спускаха, по думите, изписани върху белотата на листа, записани в слепотата, Аз съм само пътьом, беше казал писателят, и това бяха знаците, които оставяше, минавайки. Жената на лекаря постави ръка върху рамото му, а той я взе в своите ръце и бавно я поднесе към устните си, Не се губете, не позволявайте да се изгубите, каза, и тези думи бяха толкова неочаквани и загадъчни, че сякаш не бяха казани на място.

Когато се прибраха, натоварени с достатъчно храна да изкарат три дни, жената на лекаря, прекъсвана от развълнуваната помощ на първия ослепял и жена му, разказа какво се беше случило. Вечерта, както си му е редът, прочете на всички няколко страници от една книга, която беше взела от библиотеката. Темата не заинтригува кривогледото момченце, което бързо заспа с глава в скута на момичето с тъмните очила и с крака върху краката на възрастния с черната превръзка.