Жозе Сарамаго
Слепота (13)

Казват му на един сляп човек, Свободен си, отварят му вратата, която го е отделяла от света, а той не тръгва, стои там насред улицата, той и другите, уплашени са, не знаят къде да отидат, защото няма нищо общо между това, да живееш в някакъв умопостижим лабиринт, каквото е по дефиниция лудницата, и да се впуснеш в приключение, без ръката на водач и без каишката на куче, в шеметния лабиринт на града, където паметта за нищо не служи, тъй като ще е в състояние единствено да покаже образа на местата, но не и пътищата, по които се стига дотам. Застанали срещу сградата, която вече гори от единия до другия край, слепите чувстват върху лицата си живите вълни на горещината от пожара, възприемат ги като нещо, което в известен смисъл ги пази, също като стените преди това, едновременно затвор и убежище. Стоят заедно, притиснати един в друг като стадо, никой от тях не иска да бъде заблудената овца, защото предварително знаят, че няма овчар, който да ги търси. Огънят постепенно намалява, отново луната е тази, която осветява, слепите започват да се безпокоят, не може да продължават да стоят там, Вечно, каза един от тях. Някой попита дали е ден, или нощ, причината за неуместното любопитство веднага стана ясна, Кой знае дали няма да ни донесат храна, може нещо да са се объркали, да са закъснели, случвало се е и друг път, Но войниците не са тук, Това нищо не означава, може да са си отишли, понеже вече не са необходими, Не разбирам, Примерно вече няма зараза, Или са открили лек за болестта ни, Добре би било, добре би било, Какво ще правим, Аз ще стоя тук, докато дойде денят, А как ще разбереш, че вече е ден, По слънцето, по топлината на слънцето, Ако времето не е облачно, Ще минат толкова часове, че все някога ще е ден. Изтощени, много от слепите бяха насядали по земята, други, още по-обезсилени, просто се бяха оставили да паднат, неколцина бяха припаднали, може би свежият нощен въздух щеше да ги свести, но можем да бъдем сигурни, че когато дойде време да напуснат лагера, някои от тези нещастници няма да станат, издържаха дотук, те са като онзи маратонец, който се сринал три метра преди финала, в крайна сметка е ясно, че всеки живот свършва без време. Онези, които все още чакат войниците или някой друг, Червеният кръст примерно, да им донесат храната и останалите удобства за живот, също седнаха или полегнаха, за тях заблудата щеше да се разкрие малко по-късно, в това е единствената разлика. А ако някой тук е повярвал, че е открит лек за нашата слепота, дори и той не изглежда по-доволен заради това.

Поради други причини жената на лекаря си помисли, и го каза, че ще е по-добре да изчакат нощта да свърши, Най-спешното сега е да намерим храна, а в тъмното няма да е лесно. Имаш ли някаква представа къде сме, попита я мъжът й, Горе-долу, Далече ли сме от къщи, Доста. Останалите също пожелаха да узнаят на какво разстояние са от домовете си, казаха си адресите, а жената на лекаря им обясняваше приблизително, само кривогледото момченце не успя да се сети, но няма нищо странно, вече от много време престана да вика майка си. Ако тръгнат от къща на къща, от най-близката към най-далечната, първо ще е домът на момичето с тъмните очила, после на възрастния с черната превръзка, после на жената на лекаря, най-накрая на първия ослепял. Със сигурност ще следват този маршрут, понеже момичето с тъмните очила вече беше помолило да го отведат, когато е възможно, в дома му, Не знам как са родителите ми, каза, тази искрена загриженост показва как в крайна сметка са неоснователни предразсъдъците на онези, които отричат възможността за съществуването на силни чувства, включително синовното чувство, при случаите, за беда многобройни, на нередно поведение, особено що се отнася до обществения морал. Нощта захладня, на пожара не му остава вече много за горене, топлината, която все още се излъчва от жарта, не е достатъчна да стопли пронизаните от студ слепи, които се намират по-далече от входа, какъвто е случаят с жената на лекаря и нейната група. Седят заедно, трите жени и кривогледото момче в средата, около тях са тримата мъже, който ги види, ще рече, че така са се родили, наистина приличат на едно тяло, с едно дишане и единствен глад. Един след друг заспиват, беше лек сън, от който на няколко пъти им се наложи да се събудят, защото имаше слепи, които, станали от собственото си място, се изправяха и препъваха като сомнамбули в това човешко струпване, един от тях остана, беше все тая дали ще спи там, или на някое друго място. Когато дойде денят, само няколко тънки димни стълба се издигаха от останките, но и те не бяха задълго, защото скоро заваля ситен дъждец, просто воден прашец, сигурно, но този път беше упорит, отначало дори не успяваше да стигне до покритата с въглени земя, веднага се превръщаше в пара, но с течение на времето, както е известно, тихата вода толкова мокри жарта, че накрая я гаси, който иска, да се занимава с римуването. Някои от тези слепи хора не са слепи само с очите си, слепи са и възприятията им, няма как по друг начин да се обясни криволичещата мисъл, която ги накара да решат, че докато вали, желаната храна няма да дойде. Нямаше как да ги убедят, че преценката им е погрешна и че следователно и заключението им е погрешно, изобщо нямаше смисъл да им се казва, че още не е време за закуска, отчаяни се хвърлиха на земята да плачат, Няма да дойдат, вали, няма да дойдат, повтаряха, и ако в тия мизерни руини имаше макар и минимални условия за живот, отново щеше да се превърне в лудницата от едно време.

Слепият, който през нощта беше останал, след като се препъна, не можа да стане. Свит на кълбо, сякаш се беше опитал да съхрани последната топлина в стомаха си, не помръдна въпреки дъжда, който започна да пада по-тежко. Умрял е, каза жената на лекаря, а ние по-добре да се махаме оттук, докато все още имаме някакви сили. Станаха с усилие, клатушкаха се, виеше им се свят, държаха се един за друг, после се наредиха в колона, най-отпред беше зрящата, отзад незрящите, момичето с тъмните очила, възрастният с черната превръзка, кривогледото момченце, жената на първия ослепял, съпругът й, лекарят е най-отзад. Пътят, по който тръгнаха, води към центъра на града, но не такова е намерението на жената на лекаря, тя иска час по-скоро да намери подслон за хората зад нея и да отиде сама да потърси храна. Улиците са пусти, дали защото още е рано, или заради дъжда, който вали все по-силно. Навсякъде има боклуци, вратите на някои магазини са отворени, но повечето са затворени, вътре сякаш няма хора, няма и светлина. Жената на лекаря си помисли, че би било добро решение да остави хората в някой от тези магазини, като много внимателно запомни името на улицата и номера на входа, за да не ги загуби на връщане. Спря, каза на момичето с тъмните очила, Чакайте ме тук, не мърдайте, надникна през стъклената врата на една аптека, стори й се, че вътре вижда полегнали силуети, почука на стъклото, една от сенките помръдна, отново почука, и други силуети бавно се размърдаха, един човек дори стана и извърна лице по посока на звука, Всички са слепи, помисли жената на лекаря, но не разбра защо тези са тук, може би са от семейството на аптекаря, но ако е така, защо не са си у дома, където е по-удобно отколкото на твърдия под, освен ако не пазят тук, но от кого, още повече че тези стоки могат както да спасяват, така и да убиват. Отдалечи се оттук, малко по-натам надникна в друг магазин, видя още повече легнали хора, жени, мъже, деца, някои сякаш се готвеха да излязат, един човек дойде до вратата, протегна ръка навън и каза, Вали, Силно ли, беше въпросът отвътре, Да, трябва да почакаме да видим дали ще намалее, мъжът, беше мъж, се намираше на две крачки от жената на лекаря, не беше забелязал присъствието й, затова се стресна, когато я чу да казва, Добър ден, навикът да се поздравява с добър ден се беше загубил, още повече че, честно казано, никога нямаше да е добър денят, както и никога никой не можеше да е сигурен, че е ден, а не вечер или нощ, и ако сега привидно е в противоречие с изложеното фактът, че тези хора се събуждат горе-долу по едно и също време, то е, защото някои от тях са ослепели едва преди няколко дни и още не са изгубили изцяло чувството за хода на дните и нощите, редуването на сън и будуване. Мъжът каза, Вали, а после, Коя сте вие, Не съм оттук, Храна ли търсите, Да, от четири дни не сме яли, А откъде знаете, че са четири дни, Изчислих, Сама ли сте, С мъжа си съм и с някои другари, Колко сте, Общо седем, Ако мислите да останете с нас, по-добре се махайте, вече сме много, Само минаваме, Откъде идвате, Бяхме интернирани още от началото на слепотата, А, да, карантината за нищо не послужи, Защо го казвате, Пуснали са ви да си ходите, Имаше пожар и тогава разбрахме, че войниците, които ни пазят, са изчезнали, И си тръгнахте, Да, Вашите войници трябва да са от последните ослепели, всички са слепи, Всички, целият град ли, цялата страна ли, Ако някой още може да вижда, не го казва, млъква, Защо не си живеете у дома, Защото не знам къде е домът ми, Не знаете ли, А вие знаете ли къде е вашият, Аз, жената на лекаря се канеше да отвърне, че тъкмо натам са тръгнали с мъжа й и с останалите, само първо колкото да хапнат, за да възвърнат силите си, но в същия миг видя ситуацията съвсем ясно, сега, когато някой, бидейки сляп, излезе от дома си, само по чудо би могъл да го намери отново, не е като преди, когато слепите от едно време можеха винаги да разчитат на помощта на някой минувач, било за да пресекат улицата, било за да тръгнат в правилната посока, ако случайно са се отклонили от обичайния си път, Знам само, че е далече оттук, Но не сте в състояние да стигнете дотам, Така е, Ами ето, същото е и с мен, същото се случва с всички, вие, които сте били под карантина, има много да учите, не знаете колко лесно се остава без дом, Не разбирам, Хората, които се движат в група като нас, като почти всички, когато трябва да потърсят храна, трябва да отидат заедно, и тъй като отиваме всички, тъй като никой не остава да пази дома, най-сигурното, ако предположим, че сме успели после да го намерим, е вече да е зает от друга група, която също така не е успяла да открие своя дом, ние сме нещо като долап за вадене на вода, отначало имаше битки, но не след дълго разбрахме, че ние, слепите, така да се каже, практически не притежаваме нищо наше, освен това, което носим със себе си, Решение би било да се живее в някой хранителен магазин, поне докато има храна, няма да е необходимо да се излиза, Който го направи, най-малкото, което може да му се случи, е никога повече да не намери и минута покой, казвам най-малкото, защото чух да се говори за случая на едни, които се опитали, затворили се, залостили вратите, но не могли да скрият миризмата на храна, отвън се събрали гладни и тъй като ония вътре не отваряли, подпалили магазина, много полезно, аз не съм го видял, разказаха ми го, но при всички положения е било много полезно, повече никой не се осмелил, А в къщите не се ли живее, Да, живее се, но все тая, през моя дом кой знае колко хора са минали вече, изобщо не знам дали някой ден ще си го намеря отново, освен това, в тази ситуация е много по-практично да се живее в приземните магазини, в складовете, така не се налага да се качваме и да слизаме по стълби, Вече не вали, каза жената на лекаря, Вече не вали, повтори мъжът, обръщайки се навътре. При тези думи хората, които все още лежаха, станаха, събраха вещите си, раници, малки чанти, платнени и найлонови торбички, сякаш потеглят на експедиция, и наистина тръгваха да търсят храна, един по един излязоха от магазина, жената на лекаря забеляза, че са добре облечени, да, цветовете на дрехите хич не си подхождаха, панталоните или бяха къси и оставяха част от краката голи, или бяха толкова дълги, че трябваше да ги подвиват отдолу, но така студът нямаше да проникне, някои от мъжете носеха шлифери или палта, две от жените бяха с дълги кожени палта, само чадъри не се виждаха, вероятно заради неудобството, което създават, все пак спиците застрашават очите. Групата от петнадесет души се отдалечи. По улицата се появиха и други групи, също и хора, които бяха сами, подпрени на стените, мъжете облекчаваха сутрешните нужди на пикочния си мехур, жените предпочитаха да се скрият зад изоставените автомобили. Размекнати от дъжда, изпражненията се разтичаха тук-там по тротоара.

Жената на лекаря се върна при своите, които инстинктивно се бяха събрали под навеса на една сладкарница, откъдето се носеше миризма на прокиснала сметана и други развалени продукти, Хайде, каза, намерих подслон, и ги отведе в магазина, откъдето другите бяха излезли. В магазина всичко беше непокътнато, стоките не бяха за ядене и за обличане, имаше хладилници, перални машини, съдомиялни машини, готварски печки, микровълнови печки, миксери, сокоизстисквачки, абсорбатори, пасатори, изобщо хиляда и един електродомакински уреда, които бяха измислени, за да облекчават живота. Атмосферата беше изпълнена със зловония, като по този начин правеше белотата на уредите да изглежда абсурдна. Починете си тук, каза жената на лекаря, аз ще отида да потърся храна, не знам къде ще я намеря, близо ли, далече ли, не знам, чакайте търпеливо, навън има групи, ако някой поиска да влезе, кажете му, че мястото вече е заето, това ще е достатъчно, така е прието, Ще дойда с теб, каза мъжът й, Не, по-добре да отида сама, трябва да разберем как се живее сега, от това, което чух, май всички са ослепели, Значи, каза възрастният с черната превръзка, сякаш продължаваме да сме в лудницата, Няма място за сравнение, можем да се движим на воля, въпросът с храната ще се разреши, няма да умрем от глад, трябва също да намеря и дрехи, целите сме парцаливи, най-много се нуждаеше тя самата, тъй като беше гола от кръста нагоре. Целуна мъжа си и в този момент усети нещо като болка в сърцето, Моля ви, каквото и да стане, дори и някой да иска да влезе, не напускайте това място, а ако ви изгонят, въпреки че не вярвам да се случи нещо подобно, но за да предвидя всички хипотези, останете близо до вратата, заедно, докато аз не се върна. Погледна ги, а очите й бяха пълни със сълзи, ето ги, зависеха от нея, както малките деца зависят от майка си, Ами ако им липсвам, помисли, не се сети, че навън всички са слепи, и живи, трябваше тя самата да ослепее, за да разбере, че човек свиква с всичко, особено когато вече е престанал да бъде човек, а дори и да не е стигнал дотам, ето го това кривогледо момченце например, което вече даже и за майка си не пита. Излезе на улицата, погледна и запамети номера на магазина, също и името му, сега трябваше да види как се казва улицата, там на ъгъла, не знаеше докъде ще я отведе търсенето на храна, и каква храна, можеше да е през три врати, а можеше да е и триста врати по-нататък, не биваше да се губи, нямаше да има никого, когото да попита за пътя, онези, които преди виждаха, сега бяха слепи, а тя, която можеше да вижда, нямаше да знае къде се намира. Слънцето се беше показало, светеше в локвите, които се бяха образували между боклуците, виждаше се по-добре тревата, която растеше между паветата на тротоара. Навън имаше повече хора. Как ли се ориентират те, се запита жената на лекаря. Не се ориентираха, вървяха плътно до сградите с протегнати напред ръце, постоянно се блъскаха едни в други като мравки на пътечка, но когато това се случеше, не се чуваха протести, дори нямаше нужда да говорят, едното семейство се отделяше от стената, придвижваше се по протежение на другото, което вървеше в обратна посока, и така продължаваха до следващата среща. От време на време спираха, душеха входовете на магазините, за да разберат дали не мирише на храна, каквато и да е храна, после продължаваха по своя път, свиваха зад ъгъла, изчезваха от погледа, след малко оттам се показваше друга група, хората не изглеждаха като да са намерили каквото търсят. Жената на лекаря можеше да се движи по-бързо, не губеше време да влиза в магазините, за да разбере дали в тях има храна, но и по-бързо си даде сметка, че няма да е лесно да се снабди с необходимите количества, малкото бакалии, които намери, приличаха на оглозгани отвътре, бяха като празни черупки.

Вече беше се отдалечила доста от мястото, където остави мъжа си и другите, когато се озова пред един супермаркет. Вътре нещата изглеждаха по същия начин, празни рафтове, съборени витрини, блуждаеха слепи хора, като повечето от тях бяха на четири крака и с ръце опипваха мръсния под, надявайки се да намерят още нещо, което да става за ядене, консерва, устояла на ударите, с които се бяха опитали да я отворят, някакъв пакет каквото и да било, картоф, пък бил той стъпкан, къшей хляб, макар и вдървен. Жената на лекаря си помисли, Въпреки всичко, има нещо, огромно е. Един сляп стана от пода и се завайка, стъкло от бутилка се беше забило в коляното му, кръвта вече се стичаше по крака му. Слепите от групата го наобиколиха, Какво стана, какво стана, а той каза, Стъкло, в коляното, Кое, Лявото, една от слепите се наведе, Внимателно, да не би да има още стъкла наоколо, докосна, опипа, за да различи двата крака, Ето го, каза, още е вътре, един от слепите се разсмя, Щом още е вътре, възползвай се, останалите също се разсмяха, и мъже, и жени. С палеца и показалеца оформи пинцета, този жест е съвсем естествен и няма нужда да се учи, и измъкна стъклото, после превърза коляното с един парцал, който носеше в чантата си, а накрая допринесе за общото добро настроение, като добави една смешка от себе си, Няма какво да се прави, бързо му излезе, всички се разсмяха, а раненият отвърна, Когато имаш нужда, можем да проверим какво друго може да ми влезе, със сигурност в тази група нямаше семейни двойки, тъй като никой не се възмути, всички бяха хора с разкрепостени нрави и свободни връзки, освен ако тези двамата не са съпруг и съпруга, откъдето да идва доверието помежду им, но в действителност не приличат, защото пред хората не биха говорили по този начин. Жената на лекаря се огледа наоколо, онова, което все още ставаше за ядене, тъкмо се оспорваше с размяна на юмруци, които почти непрекъснато се губеха във въздуха, имаше и блъскане, но там дори не се подбираше между противници и другари, понякога обектът на спора се изплъзваше от ръцете им и оставаше да лежи на пода в очакване някой да се натъкне на него, Тук няма хлабаво, помисли, използвайки израз, който не беше обичаен за нейния речник, по този начин още веднъж доказа, че силата и естеството на обстоятелствата силно влияят върху лексиката, да вземем за пример и онзи военен, който каза по дяволите, когато го заплашиха да се предаде, и така си осигури опрощаване на престъплението на лошото възпитание при бъдещи излияния в по-малко опасни ситуации. Тук няма хлабаво, помисли отново, и вече се канеше да излезе, когато през главата й мина друга мисъл, беше като прозрение, В подобен магазин трябва да има склад, нямам предвид голям склад, той е на друго място, далече най-вероятно, а склад, където има запаси от продуктите, които най-много се консумират. Превъзбудена от идеята, започна да търси някоя затворена врата, която да я отведе в пещерата на съкровищата, но всички бяха отворени и вътре всичко беше опустошено по същия начин и навсякъде същите слепи преравяха същия боклук. Най-накрая, в един тъмен коридор, където дневната светлина едвам проникваше, видя нещо, което й заприлича на място за товарене. Металните врати бяха затворени, а отстрани имаше друга врата, гладка, от ония, които се плъзгат по релси, Мазето, помисли, слепите, които бяха стигнали дотук, се бяха натъкнали на затворения път и навярно бяха разбрали, че става дума за асансьор, но никой не се беше сетил, че би било нормално да има също и стълба за случаите, когато няма ток, примерно като в настоящия случай. Бутна плъзгащата се врата и почти едновременно разбра две неща, първо, че там, откъдето трябваше да слезе в мазето, беше непрогледен мрак, и веднага след това усети отчетливата миризма на неща за ядене, макар и затворени в съдове, които наричаме херметически, просто гладът винаги е имал изключително фино обоняние, от онези, които минават през всички прегради, като при кучетата. Бързо се върна назад, за да вземе от боклука найлоновите торбички, от които щеше да има нужда, за да пренесе храната, като в същото време се питаше, Без светлина как ще разбера какво да взема, сви рамене, притеснението беше излишно, съмнението сега, имайки предвид в какво крехко състояние се намираше, трябваше да е дали ще има сили да носи пълните торби, да повтори пътя, откъдето беше дошла, в този момент бе обхваната от ужасен страх да не би да не успее да се върне там, където я очакваше съпругът й, знаеше името на улицата, него не го беше забравила, но толкова много беше обикаляла, че се парализира от отчаяние, после бавно, сякаш неподвижният й ум най-сетне бе започнал да се движи, се видя надвесена над карта на града, търсейки с върха на пръста си най-краткия път, сякаш имаше два чифта очи, едните я виждаха как гледа картата, а другите гледаха картата и пътя. Коридорът продължаваше да е пуст, беше извадила късмет, тъй като заради нервността от направеното откритие беше забравила да затвори вратата. Сега внимателно я затвори зад себе си, за да се потопи в пълен мрак, беше сляпа колкото и слепите отвън, разликата беше единствено в цвета, ако бялото и черното действително са цветове. Плъзгайки се покрай стената, започна да слиза по стълбите, ако това място се окажеше, че не е тайно и някой тръгнеше да се качва от дъното, трябваше да постъпят както беше видяла на улицата, единият от двамата да се пусне от сигурната опора, да се придвижи, плъзгайки се покрай неясната материя на другия и може би за миг абсурдно да се уплаши, че стената няма да я има от другата страна, Губя разсъдък, помисли, и имаше основания за това, слизайки като сега в мрачната дупка, без светлина и надежда да я види, докъде, тези подземни складове обикновено не са високи, първо стълбищно рамо, Сега вече знам какво е да си сляп, второ стълбищно рамо, мракът се беше полепил по лицето й като някаква гъста смеска, очите й се бяха превърнали в топки дзифт, Какво има пред мен, и веднага след това друга мисъл, още по-плашеща, А как ще намеря после стълбите, внезапна загуба на равновесие я принуди да се наведе, за да не падне без опора, почти губейки съзнание, Чист е, говореше за пода, струваше й се възхитително някъде да има чист под. Малко по малко започна да се възстановява, чувстваше тъпа болка в стомаха, не че беше нещо ново, но в този момент сякаш в тялото й не съществуваше нито един друг жив орган, там трябваше да са, но не искаха да дадат признаци на живот, сърцето, да, сърцето биеше като огромен барабан, вечно работещо слепешката в тъмното, още от първия мрак в корема, където беше направено, до последния, където щеше да спре. В ръката си все още държеше найлоновите торбички, не ги беше пуснала, сега единствено трябва да ги напълни, спокойно, складовете не са място за призраци и дракони, тук няма нищо повече от тъмнина, а тъмнината не хапе и не обижда, що се отнася до стълбата, ще я намеря, дори ако трябва да обходя цялата дупка. Решена, се канеше да стане, но си спомни, че е сляпа като всички слепи, по-добре да прави като тях, да се придвижва на четири крака, докато не срещне нещо пред себе си, отрупани с храна рафтове, каквато и да било храна, стига да може да се яде така както е, без да се готви и приготвя, защото не е време за фантазии.

Страхът се върна, промъкна се, щом тя напредна с няколко метра, може би се лъжеше, може би точно там пред нея имаше невидим дракон, който я чакаше с раззината паст. Или призрак с протегната ръка, за да я отведе в ужасяващия свят на умрелите, които никога не умират, защото постоянно се намира по някой, който да ги възкреси. После съвсем прозаично, с безкрайна и примирена тъга си помисли, че това място не е склад за храна, а гараж, дори й се стори, че усеща миризма на бензин, до такава степен може да се заблуди човек, когато се отдава на демоните, създадени от него самия. Тогава ръката й докосна нещо, не лепкавите пръсти на някой призрак, не пламтящия език и гърло на някой дракон, а усети допира със студен метал, някаква гладка вертикална повърхност, разбра, без да знае, че така се казва, че става дума за стелаж. Прецени, че трябва да има и други такива стелажи, успоредни, както се прави, сега оставаше да разбере къде са хранителните продукти, не тук, тази миризма не лъже, тук са перилните препарати. Без да мисли повече за трудностите, които щеше да срещне, докато открие стълбите, започна да обхожда рафтовете, като ги опипваше, душеше, разклащаше. Имаше картонени опаковки, стъклени и пластмасови бутилки, малки, средни и големи шишета, консервени кутии, най-различни съдове, торби и туби и тубички. Напосоки напълни една от торбите, Дали всичко е за ядене, се питаше неспокойна. Мина на други рафтове и на втория от тях се случи неочакваното, сляпата й ръка, която не можеше да види къде пипа, докосна и събори някакви малки кутийки. Звукът, който издадоха при съприкосновението си с пода, почти накара сърцето на жената на лекаря да спре, Това е кибрит, помисли. Разтреперана от вълнение, се приведе и прекара ръце по пода, намери, тази миризма не може да се сбърка с никоя друга, и тракането на клечиците, когато се разклати кутийката, плъзгането на капака, грубата външна лента, където се намира фосфорът, триенето на главата на клечката, накрая горенето на малкото пламъче, пространството около него, мътна светеща сфера като звезда в мъглата, Господи, светлината съществува и аз имам очи да я видя, благословена да е светлината. От този момент нататък събирането на храна щеше да е лесно. Започна от кибритите и почти напълни една торба, Няма нужда да ги вземам всичките, й казваше гласът на разума, но тя не обърна внимание на разума, после трепкащите пламъчета на кибритените клечки й показваха рафтовете, насам, натам, не след дълго торбите бяха пълни, първата трябваше да бъде изпразнена, понеже в нея нямаше нищо, което да послужи, в останалите имаше богатства, които бяха достатъчни да купи града, няма какво да се учудваме на разликата в ценностите, достатъчно е да си припомним, че някога имало един цар, който искал да замени царството си за кон, какво не би дал той, ако умираше от глад и му поднесяха тези найлонови торби. Стълбите са там, пътят е направо. Преди това обаче жената на лекаря сяда на пода, отваря една опаковка наденици, друга с черен хляб, една бутилка с вода и без никакви угризения яде. Ако не се нахрани сега, няма да има сили да отнесе товара, където трябва, тя е снабдителката. Когато свърши, наниза торбите на ръцете си, по три от всяка страна, и като ги протегна напред, палейки клечки кибрит, стигна до стълбите, после с мъка се качи, храната още беше в стомаха й, необходимо е време, за да стигне до мускулите и нервите, в този случай най-добре се беше съхранила главата. Плъзгащата се врата се отвори безшумно, Ами ако има някой в коридора, си помисли жената на лекаря, какво ще правя. Нямаше никого, но тя отново се запита, Какво ще правя. Можеше, когато стигне до изхода, да се обърне и да извика, В дъното на коридора има храна, има стълба, която води до склада в мазето, възползвайте се, оставила съм вратата отворена. Можеше да го направи, но не го направи. Като си помагаше с рамото, затвори вратата, казваше си, че е по-добре да премълчи, да си представим какво би се случило, слепите щяха да се втурнат натам като луди, щеше да е като в лудницата, когато избухна пожарът, щяха да се изтърколят по стълбите, щяха да бъдат стъпкани и смачкани от онези, които идват отзад, които също щяха да паднат, не е същото да стъпиш на твърдо стъпало и на хлъзгаво тяло. А когато храната свърши, ще мога да се върна за още, помисли. Прехвърли торбите в ръцете си и тръгна по коридора. Нямаше да я видят, но миризмата на изяденото от нея, Наденицата, ама че съм глупава, щеше да е като жива следа. Стисна зъби, стисна с всичка сила и дръжките на торбите, Трябва да тичам, каза. Сети се за слепия, който си нарани коляното с парче стъкло, Ами ако ми се случи същото, ако не го забележа и стъпя на някое стъкло, може би сме забравили, че тази жена е без обувки, все още не е успяла да отиде до някой магазин за обувки, както правят слепите от града, които въпреки че са нещастни незрящи хора, могат да си избират обувки пипнешком. Отначало се опитваше да се промъква между групите на слепите, като се мъчеше да не ги докосне, но това я принуждаваше да се движи бавно, понякога дори да спира, за да избира откъде да мине, а това беше достатъчно, за да излъчва от себе си ароматна аура, тъй като не само аурите от парфюм и етер са аура, не след дълго един сляп се развика, Кой там яде наденица, тези думи още не бяха произнесени и жената на лекаря заряза всички предпазни мерки и хукна като луда, блъскайки, бутайки, събаряйки, да се спасява, който може, а това наистина заслужаваше жестока критика, тъй като не бива така да се отнасяме със слепите хора, те и така са достатъчно нещастни.

Сипеше се пороен дъжд, когато излезе на улицата, Още по-добре, помисли задъхана и с разтреперани крака, по-малко ще се усеща миризмата. Някой беше посегнал на последния парцал, който едвам я прикриваше от кръста нагоре, сега вървеше с разголени гърди, по тях бляскаво, това е елегантен израз, се стичаше небесната вода, не свободата водеше народа, торбите, за щастие пълни, бяха прекалено тежки, за да се носят високо вдигнати като знаме. Това си има своите неприятни последици, тъй като възбуждащите аромати са на нивото на кучешките носове, как ли можеха да липсват кучетата, които сега бяха без стопани, които да се грижат за тях и да ги хранят, почти цяла глутница върви по петите на жената на лекаря, дано някое от тези животни не се сети да изпробва със зъбите си колко е здрав найлонът. При такъв дъжд, на който малко не му достига да е същински потоп, би трябвало да се очаква, че хората ще са се скрили, за да изчакат времето да се оправи. Ала не е така, навсякъде има слепи с обърната нагоре отворена уста, които утоляват жаждата си и събират вода във всички кътчета на своето тяло, други слепи, по-предвидливи и най-вече по-разумни, държат кофи, канчета и тенджери и ги протягат към щедрото небе, вярно е, че Господ дава облака според жаждата. На жената на лекаря не й беше хрумвала възможността, че от чешмите в домовете не излиза и капка от скъпоценната течност, такъв е недостатъкът на цивилизацията, привикваме към удобството на водата от тръбите, която ни доставят по домовете, и забравяме, че за да се случи това, трябва да има някой човек, който да отваря и затваря разпределителни клапани, трябва да има помпи, които се нуждаят от електроенергия, компютри, които да регулират дебита и запасите, а за всичко това липсват очи. Липсват и очи, които да видят следната картина, една натоварена с найлонови торби жена, която върви по наводнена улица сред загниващи боклуци и човешки и животински екскременти, автомобили и камиони, изоставени както е дошло и запречващи пътя, около гумите на някои от тях вече е избуяла трева, и слепи, слепи с отворена уста и отворени към бялото небе очи, изглежда невъзможно да вали по този начин от подобно небе. Жената на лекаря върви и чете табелите на улиците, за някои се сеща, за други не, в даден момент разбира, че е объркала пътя и се е загубила. Без съмнение се е загубила. Повървя насам-натам, вече улиците и техните имена не са й познати, тогава отчаяна се свлече на мръсната земя, покрита с черна кал, и обезсилена, напълно обезсилена, заплака. Кучетата я наобиколиха, душат торбите, но някак неубедено, сякаш вече е минал часът за хранене, едно от тях я ближе по лицето, може би от малко е свикнало да суши сълзи. Жената го докосва по главата, прекарва ръка по калния му гръб и изплаква останалите си сълзи, прегърнала кучето. Когато най-накрая вдигна очи, да бъде преблагословен богът на кръстопътя, вижда, че пред нея има една голяма карта, от онези, които общинските туристически служби разполагат в центъра на всеки град, главно за спокойствие на посетителите, които както искат да могат да кажат къде са били. По същия начин имат нужда и да разберат къде се намират. Сега когато всички хора са слепи, изглежда лесно да се обявят за зле похарчени тези пари, в края на краищата трябва да бъдем търпеливи, да дадем време на времето, тъй като съдбата трябва доста да се потруди, за да доведе донякъде, само тя знае какво й е струвало да постави на това място тази карта, за да покаже на тази жена къде се намира. Не беше толкова далече, колкото й се струваше, просто се беше отклонила в друга посока, трябва само да минеш по тази улица и да стигнеш до един площад, след това две улици вляво, после свиваш в първата вдясно, тази е търсената, номера не си забравила. Кучетата изостанаха, нещо ги беше разсеяло по пътя или са много привързани към квартала и не искат да излязат от него, само кучето, което беше пило от сълзите, придружи онази, която ги беше изплакала, може би срещата между жената и картата, която така добре беше нагласена от съдбата, включваше и куче. Онова, което се знае със сигурност, е, че в магазина влязоха заедно, кучето, облизало сълзите, не се изненада да види легнали по земята хора, които бяха толкова неподвижни, че приличаха на умрели, беше свикнало, понякога му позволяваха да спи сред тях, а когато дойдеше моментът да станат, почти винаги бяха живи. Събудете се, ако спите, нося храна, каза жената на лекаря, но първо затвори вратата, за да не я чуе някой, минаващ по улицата. Кривогледото момченце първо надигна глава, не можа да направи нищо повече, слабостта не му позволяваше, останалите се позабавиха още малко, сънуваха, че са камъни, и за никого не е неизвестно колко е дълбок техният сън, една обикновена разходка из полето го доказва, там спят, полузаровени, в очакване на незнайно какво събуждане. Ала думата храна има вълшебна сила, особено когато апетитът притиска, дори кучето, облизало сълзите, което не знае да говори, започна да върти опашка, инстинктивното движение го подсети, че не е направило онова, което са длъжни да направят мокрите кучета, да се изтръскат силно, опръсквайки всичко наоколо, за тях е лесно, носят кожата си като палто. Светена вода, и то от най-ефикасната, поръсила се направо от небето, пръските помогнаха на камъните да се превърнат в хора, докато жената на лекаря участваше в операцията по метаморфозата, като отваряше найлоновите торби една след друга. Не всичко миришеше на това, което съдържаше, но ароматът на парче корав хляб вече би бил, говорейки приповдигнато, самата есенция на живота. Най-сетне всички са будни, ръцете им треперят, лицата им са жадни, тогава лекарят, така както преди това се беше случило с кучето, облизало сълзите, се сеща кой е, Внимавайте, не бива да ядем много, може да ни призлее, Зле ни е от глад, каза първият ослепял, Слушай какво ти казва докторът, порица го жена му и мъжът й млъкна, мислейки си със сянка на раздразненост, Той дори от очи не разбира, а какво ли от нещо повече, несправедливи думи са това, като имаме предвид, че лекарят не е по-малко сляп от останалите и доказателството е, че дори не забеляза, че жена му е гола от кръста нагоре, тя сама го помоли да й даде сакото си, за да се прикрие, останалите слепи погледнаха към нея, но вече беше късно, да бяха погледнали по-рано.

Докато ядяха, жената разказа приключенията си, всичко, което й се беше случило и което беше направила, само не каза, че е оставила затворена вратата на склада, не беше много сигурна в хуманитарните причини, които беше дала за пред себе си, за компенсация разказа епизода със слепия, в чието коляно се беше забило стъкло, всички се засмяха с удоволствие, не всички, възрастният с черната превръзка само се усмихна уморено, а кривогледото момченце чуваше единствено звука от собственото си дъвчене. Кучето, облизало сълзите, получи своята част, за която веднага се отблагодари, като се разлая ожесточено, когато някой отвън силно разтърси вратата. Който и да беше, не настоя, говореше се, че наоколо има бесни кучета, а що се отнася до болести, ми стига и тая да не знам къде стъпвам. Спокойствието се възвърна, когато у всички се беше поуспокоил първият глад, и тогава жената на лекаря разказа за разговора, който беше водила с мъжа, излязъл от същия този магазин, за да провери дали вали. После заключи, Ако това, което той ми каза, е истина, значи не можем да бъдем сигурни, че ще намерим домовете си така, както сме ги оставили, дори не знаем дали ще можем да влезем в тях, говоря за онези, които са забравили да вземат ключовете си на излизане или които са ги загубили, ние например нямаме ключове, останаха в пожара, а сега би било невъзможно да ги открием сред останките, произнесе думите и сякаш видя как пламъците поглъщат ножицата, изгаряйки първо сухата кръв по нея, после как подхващат остриетата на двете рамене и ги изтъпяват, как постепенно ги нащърбват и ги правят меки, безформени, не е за вярване, че това може да е прерязало нечие гърло, а когато огънят довърши своето дело, в получената сплав ще е невъзможно да се различи къде е ножицата и къде ключовете, Ключовете, каза лекарят, са у мен, ето тук, и напъхвайки с мъка три пръста в едно джобче на дрипавите панталони, точно до колана, извади отвътре една малка халка с три ключа, Как така са при теб, след като аз ги сложих в дамската си чанта, която остана там, Взех ги, страхувах се, че може да се загубят, прецених, че ще са на по-сигурно място, ако ги нося постоянно със себе си, а това също беше и начинът да вярвам, че някой ден ще се приберем у дома, Добре е, че си имаме ключове, но може да се окаже, че вратата ни е разбита, А може и да не са се опитвали. За момент бяха забравили за другите, но сега трябваше да разберат от всички какво е станало с техните ключове, първо заговори момичето с тъмните очила, Моите родители си останаха вкъщи, когато линейката дойде да ме вземе, не знам после какво се е случило с тях, след това говори възрастният с черната превръзка, Аз си бях вкъщи, когато ослепях, потропаха на вратата, хазайката дойде да ми каже, че някакви санитари ме търсят, не беше моментът да мисля за ключове, оставаше само жената на първия ослепял, но тя каза, Не знам, не помня, знаеше и помнеше, но не искаше да си признае, че когато внезапно видя, че е сляпа, абсурден израз, но е толкова вкоренен, че не можем да го избегнем, беше излязла от дома си с крясъци, викайки съседките, онези, които все още се намираха в сградата, но те се постараха да не й се притекат на помощ, а тя, която беше толкова твърда и спокойна, когато нещастието сполетя съпруга й, се държеше като луда и заряза дома си с широко отворена врата, дори не й хрумна да помоли да я оставят да се върне за малко, само за минутка, колкото да затвори вратата и готово. Никой не попита кривогледото момченце за ключа от дома му, след като бедното дете дори не можеше да си спомни къде живее. Тогава жената на лекаря леко докосна по ръката момичето с тъмните очила, Ще започнем от твоя дом, защото е най-близо, но преди това трябва да си намерим дрехи и обувки, не можем да ходим такива мръсни и дрипави. Направи движение да стане, но забеляза, че кривогледото момченце, вече заситено и доволно, отново е заспало. Каза, Да си починем тогава, да поспим малко, после по-късно ще видим какво ни очаква. Съблече мократа си пола, после за да се стопли, се притисна в мъжа си, същото направиха и първият ослепял и жена му, Ти ли си, попита той, тя си спомняше за дома и страдаше, не каза, Утеши ме, но сякаш си го беше помислила, не се знае само каква мисъл беше накарала момичето с тъмните очила да сложи ръка върху рамото на възрастния с черната превръзка, но със сигурност го направи и останаха така, тя заспа, но той не. Кучето легна напряко до вратата, то е свирепо и недружелюбно животно, когато не му се налага да подсушава сълзи.