Жозе Сарамаго
Слепота (6)

Трябва да проверим дали няма наоколо някоя лопата или мотика, каквото и да е, само да става за копаене, каза лекарят. Беше сутрин, с големи усилия бяха примъкнали трупа до вътрешната ограда, бяха го оставили на земята сред боклука и шумата от дърветата. Сега трябваше да го погребат. Само жената на лекаря знаеше в какво състояние е убитият, лицето и черепът му бяха пръснати, имаше три дупки от куршум в гърдите и в областта на гръдната кост. Също така знаеше, че в цялата сграда няма нищо, с което може да се изкопае гроб. Беше обходила цялото пространство, което бе предвидено за тях, но не откри нищо освен един железен прът. Щеше да е от полза, но не беше достатъчен. А зад затворените прозорци на коридора, който вървеше покрай крилото, запазено за потенциално заразените, прозорците бяха по-ниско разположени от тази страна, беше видяла уплашени лица на хора, очакващи да дойде техният час, неизбежният момент, когато трябваше да кажат на останалите, Ослепях, или когато, ако се опитаха да скрият случилото се, някой погрешен жест щеше да ги издаде, някое извъртане на главата в търсене на сянка или някое препъване, което би било неоправдано за зрящите. Лекарят знаеше всичко това, думите, които беше изрекъл, бяха част от уговореното между двамата прикритие, сега вече жена му можеше да каже, Ами ако помолим войниците да ни хвърлят тук една лопата, Идеята си я бива, да опитаме, и всички се съгласиха, че да, идеята си я бива, само момичето с тъмните очила не промълви нито дума по въпроса за лопатата или мотиката, за момента всичките й приказки бяха през сълзи, и то самосъжаления, Аз съм виновна, плачеше тя, истината не можеше да се отрече, но също така е сигурно, ако това можеше да й послужи за утеха, че ако преди всяко наше действие, бяхме в състояние да предвидим всички последствия, произтичащи от него, да се замислим за тях сериозно, първо за непосредствените, после и за потенциално възможните, а накрая и за въображаемите, не бихме отишли по-нататък от първата мисъл, до която сме стигнали и спрели. Добрите и лошите резултати от нашите думи и действия се разпределят, да предположим, че по доста сходен и балансиран начин, във всички бъдещи дни, включително и в онези, безкрайните, когато вече няма да сме тук, за да го докажем, за да се поздравим или да поискаме прошка, впрочем твърди се, че тъкмо това е безсмъртието, за което толкова се говори, Може би, но този човек е мъртъв и трябва да бъде погребан. Та лекарят и жена му отидоха да преговарят, неутешимо, момичето с тъмните очила каза, че ще отиде с тях. От угризения на съвестта. Щом се появиха, на входа един войник им извика, Стой, и сякаш се страхуваше, че словесната заплаха, макар и енергична, няма да бъде уважена, стреля един път във въздуха. Стреснати, се отдръпнаха назад към защитната сянка на атриума, скриха се зад дебелите дъски на отворената врата. После жената на лекаря излезе сама, от мястото, където се намираше, можеше да следи движенията на войника и да се прикрие навреме, ако е необходимо. Нямаме с какво да погребем умрелия, каза, трябва ни лопата. На портала, но от другата страна, а не от тази, където беше паднал убитият, се появи още един военен. Беше сержант, но не предишният, Какво искате, извика, Трябва ни лопата или мотика. Нямаме такива неща, махайте се, Трябва да погребем трупа, Не го погребвайте, оставете го да гние, Ако го оставим, ще зарази въздуха, Ами да го зарази, тъкмо ще ви помогне, За въздуха няма прегради, той е отсам, но е и при вас. Настоятелният аргумент накара военния да се замисли. Беше дошъл да замести другия сержант, който беше ослепял и незабавно бе откаран там, където се прибираха болните, принадлежащи към сухопътната войска. Излишно би било да си обясняваме, че авиацията и флотът, всеки поотделно, също разполагаха със собствени бази, но по-малки, тъй като и служещите в тези войски бяха по-малко на брой. Жената има право, размисли сержантът, при такива случаи няма съмнение, че всички мерки са недостатъчни. Като предпазна мярка двама войници с противогази бяха излели върху кръвта две големи бутилки с амоняк, чиито последни изпарения все още предизвикваха сълзи у хората от отряда и щипеха лигавиците на носовете и гърлата им. Най-накрая сержантът заяви, Ще видя какво може да се намери, Ами храната, жената на лекаря се възползва от случая, за да му напомни, Храната още не е дошла, Само в нашето крило сме повече от петдесет души, гладни сме, това, което ни пращате, не стига за нищо, Храната не е проблем на войската, Някой трябва да оправи положението, правителството обеща да ни храни, Влизайте вътре, не искам да виждам никого на вратата, Мотиката, извика още жената на лекаря, но сержантът вече си беше отишъл. Утрото беше настъпило, когато в стаята се чу високоговорителят, Внимание, внимание, интернираните се зарадваха, помислиха, че им съобщават за храната, но не, ставаше дума за мотиката, Някой да дойде да я вземе, но никакви групи, да излезе само един, Аз ще отида, нали вече говорих с тях, каза жената на лекаря. Съдейки по разположението и по разстоянието, на което се намираше, по-близо до портала, отколкото до стълбата, навярно беше хвърлена отвън, Не бива да забравям, че съм сляпа, помисли жената на лекаря, Къде е, попита, Слез по стълбите, аз ще те насочвам, отговори сержантът, много добре, сега продължи напред, така, така, стой, завърти се малко надясно, не, наляво, по-малко, по-малко от това, сега направо, ако не се отклониш, ще се забиеш по нос върху нея, топло, вряло, по дяволите, казах да не се отклоняваш, студено, студено, пак се стопля, топло, все по-топло, готово, сега направи полукръг и аз отново ще те насочвам, не искам да стоиш тук като някоя магарица пред кладенец, обратно, че ми стоиш на портала, Не се безпокой, помисли тя, ще си отида от тук до вратата по права линия, в края на краищата е все тая, дори и да се усъмниш, че не съм сляпа, на мен ми е все едно, няма да влезеш тук вътре да ме вземеш. Сложи мотиката на рамо като някой копач, който отива на работа, и се упъти към вратата, без да се отклонява, Сержант, видяхте ли това, възкликна един войник, все едно има очи, Слепите бързо се учат да се ориентират, обясни убедено сержантът.

Доста трудно беше да се изкопае гроб. Земята беше твърда, калцирана, на педя под повърхността имаше корени. На свой ред копаха шофьорът, двамата полицаи и първият ослепял. Когато човек стои срещу смъртта, се очаква природата да го накара да забрави гнева и силата на отровата, да, казва се, че старата омраза не минава, и за това има много примери в литературата и живота, но тук не ставаше дума за стара вражда, та какво представлява един откраднат автомобил пред смъртта на човека, който го е откраднал, още повече, имайки предвид, трагичното състояние, в което се намира, защото не са нужни очи, за да се разбере, че това лице няма нито нос, нито уста. Не можаха да изкопаят по-надълбоко от три педи. Ако убитият беше дебел, шкембето му щеше да остане отвън, но крадецът беше слаб, направо вейка, още по-отслабнал от постите през последните дни, гробът щеше да стигне за двама като него. Нямаше молитви. Бихме могли да поставим кръст, сети се момичето с тъмните очила, угризенията я накараха да каже това, но никой от присъстващите нямаше сведения дали покойникът приживе беше мислил за нещата, свързани с Господ, и за религията, та по-добре беше да си затраят, ако друго поведение беше по-подходящо пред смъртта, отгоре на всичко да се направи кръст е доста по-сложно отколкото изглежда, да не говорим за това, колко време би се задържал с всичките тия слепци, дето не виждат къде стъпват. Върнаха се в стаята. На най-често посещаваните места, стига да не е на открито като двора, хората вече не се губят, с протегната напред ръка и с пръсти, които се движат като антенки на насекомо, стигат навсякъде, дори е твърде възможно в по-надарените слепци да се развие така нареченото трето око. Жената на лекаря примерно, невероятно е как тя успява да се движи и ориентира из тоя лабиринт от стаи, разни неясни помещения и коридори, как знае да завива на точното място, как спира пред вратите и ги отваря без колебание, как не й се налага да брои леглата, за да стигне до своето. Сега е седнала на леглото на мъжа си, разговаря с него, тихичко, както обикновено, вижда се, че са възпитани хора, и винаги имат какво да си кажат, не са като другата двойка, като първия ослепял и жена му, които след онези затрогващи изблици от срещата повече почти не си говореха, вероятно при тях по-мощна се е оказала настоящата тъга, а не някогашната любов, но с времето ще свикнат. Този, който неуморно повтаря, че е гладен, е кривогледото момченце, въпреки че момичето с тъмните очила на практика отнема храната от собствената си уста, за да я предостави на него. От доста часове момчето не е питало за майка си, но със сигурност пак ще усети, че тя му липсва, след като се нахрани, когато тялото бъде свободно от егоистичната бруталност, произтичаща от простата, но властна необходимост да оцелее. Дали заради случилото се сутринта, дали поради причини, непознати за нас, истината е, че кутиите с храна за закуска не бяха донесени. Вече идва време за обяд, почти един часът е според часовника на жената на лекаря, който тя току-що тайничко е погледнала, та не бива да се изненадваме, че нетърпеливостта на стомашните сокове беше решила няколко човека от това крило, както и от другото да отидат да чакат в атриума идването на храната, и това поради две чудесни причини, първата, като за пред хората, която водеше едните, защото така се печели време, а втората, скритата, която водеше другите, защото всеки знае, че кой превари, той завари. Общо не бяха по-малко от десет слепите, съсредоточени в шума, който външният портал би вдигнал, ако се отвори, и в стъпките на войниците, които трябваше да донесат благословените кутии. От своя страна, страхувайки се да не ослепеят веднага заради непосредствената близост със слепците, чакащи в атриума, заразените от лявото крило не посмяха да излязат, но неколцина от тях надничаха през процепа на вратата, нетърпеливи да дойде техният ред. Времето минаваше. Уморени да чакат, някои слепци бяха седнали на земята, по-късно двама или трима се върнаха в стаята. Малко след това се чу еднозначното скърцане на портала. Развълнувани, слепците се бутаха един друг и започнаха да се придвижват по посоката, където според външните звуци мислеха, че е вратата, но внезапно бяха обзети от неясното безпокойство, че няма да имат време да обяснят и да се оправдаят, спряха и веднага след това се върнаха назад, докато в същото време вече ясно започнаха да различават стъпките на войниците, носещи храната, и на въоръжения ескорт, който ги придружаваше.

Все още под впечатление от трагичния инцидент предишната нощ, войниците, които носеха кутиите, се бяха разбрали, че няма да ги оставят близо до вратите, към двете крила, както горе-долу бяха правили преди, а ще ги сложат в атриума и сбогом, всичко хубаво, Нека ония да се оправят, казаха. Заслепяването, предизвикано от силната светлина навън и рязкото преминаване в полусянката на атриума, им попречи в първия момент да видят групата на слепите. Видяха ги веднага след това. Крещейки от ужас, хвърлиха кутиите на земята и изскочиха навън като луди. Двамата войници от ескорта, които чакаха на площадката, реагираха образцово пред опасността. Овладявайки, само Господ знае как и защо, съвсем оправдания си страх, те пристъпиха към прага на вратата и изпразниха пълнителите си. Слепите започнаха да падат един върху друг, падайки, продължаваха да отнасят още куршуми по телата си, което си беше чисто прахосване на муниции, всичко беше невероятно бавно, едно тяло, второ тяло, сякаш никога нямаше да престанат да падат, както понякога може да се види по телевизията или на кино. Ако все още сме във време, когато войниците трябва да се отчитат за изстреляните куршуми, то тези могат да се закълнат пред знамето, че са реагирали при законна самоотбрана, и в добавка на това, за да защитят своите невъоръжени другари, изпълняващи хуманитарна мисия, които внезапно са били застрашени от числено превъзхождаща ги група слепци. Изнесоха се в стремителен бяг към портала, прикрити от пушките, които останалите войници разтреперано бяха насочили между железата на оградата, сякаш останалите живи слепци всеки момент щяха да направят отмъстителен набег. Пребледнял от страх, единият от стрелците повтаряше, Аз повече вътре няма да се върна, ако ще да ме убият, и наистина не се върна. В един миг, още същия ден, почти привечер, когато трябваше да се смени охраната, той стана още един слепец сред слепите, имаше предимството да е от войската, защото иначе щеше веднага да остане там и да прави компания на слепите цивилни, колеги на ония, които беше раздробил със стрелба, и Бог знае какво биха му направили. Сержантът каза още, Най-добре ще е да се оставят да умрат от глад, няма човек, няма проблем. Както знаем, не липсват хора, каза и помисли това доста пъти, за щастие безценният остатък човещина накара същия да каже, Отсега нататък ще оставяме кутиите на средата на пътя, те да идват да си ги прибират, ще ги държим под око и при най-слабото подозрително движение, огън. Отправи се към командния пункт, включи микрофона и намирайки най-добрите думи, за които се сети, припомняйки си други подобни, чути при що-годе сходни обстоятелства, каза, Войската съжалява, че е била принудена да възпре с оръжие бунт, създаващ ситуация с непосредствен риск, за който не носи пряка или непряка вина, и предупреждава, че от днес интернираните ще вземат храната си извън сградата, като отсега са предупредени, че ще си понесат последствията в случай, че направят опит да нарушат реда, както стана преди малко и както стана предишната нощ. Направи пауза, без да знае много добре как е подходящо да завърши, беше забравил точните думи, със сигурност имаше такива, само успя да повтори, Нямахме вина, нямахме вина.

Вътре в сградата шумът от гърмежите, многократно отекващи в ограниченото пространство на атриума, беше предизвикал ужас. В първия момент хората си помислиха, че войниците ще нахлуят в стаите, изтребвайки с куршумите си всичко, което им се изпречи на пътя, че правителството е променило мнението си и е решило да прибегне до масово унищожение, някои се пъхнаха под леглата, други, от страх, не помръднаха, а неколцина може би си бяха помислили, че така е по-добре, пред калпаво здраве, по-добре никакво здраве, щом на човек му е писано да умре, по-добре да стане бързо. Първите, които реагираха, бяха заразените. Бяха хукнали да бягат, когато започна стрелбата, но после тишината ги окуражи да се върнат и отново се приближиха до вратата, която водеше към атриума. Видяха струпаните тела, кръвта, разстилаща се във вид на безформено петно върху плочите на пода, сякаш беше жива, и кутиите с храна. Гладът ги тласна навън, там беше желаната храна, наистина тя беше предназначена за слепите, тяхната щеше да бъде донесена след това според правилника, но сега правилникът да върви по дяволите, никой не ги вижда, а кой превари, той завари, вече са го казали хората преди тях от всички времена и места по света, а те не са били глупави за тия неща. Ала гладът беше силен колкото да ги тласне да направят три крачки, разумът се намеси и ги предупреди, че опасността е там и очаква непредпазливите, в онези безжизнени тела, особено в кръвта, кой знае какви пари, какви излъчвания и какви отровни зарази се отделят от раздробената плът на слепите. Те са мъртви, не могат да ни сторят нищо, каза някой, чието намерение беше да успокои самия себе си, както и останалите, но стана по-лошо, след като го каза, наистина слепите бяха мъртви и не можеха да се движат, забележете, нито мърдат, нито дишат, но кой е казал, че тази бяла слепота не е пък болест точно на духа, а ако е така, да предположим хипотетично, никога духовете на онези слепци не са били по-свободни от сега, когато са извън телата и следователно са по-свободни да правят каквото си пожелаят и особено да причиняват злини, защото всички знаят, че те по-лесно се правят. Но оставените там кутии с храна неудържимо привличаха погледите, толкова силни са доводите на стомаха, че не се вслушват в нищо, дори когато е за добро. От една от кутиите изтичаше бяла течност, която бавно се приближаваше към петното от кръв, най-вероятно беше мляко, цветът му не може да лъже. По-смели или по-големи фаталисти, невинаги е лесно да се направи разликата, двама от заразените тръгнаха и вече почти докосваха с лакоми ръце първата кутия, когато в празното пространство на вратата, която водеше към другото крило, се появиха няколко слепци. Такива възможности има въображението, а в подобни болестни ситуации май може всичко, на ония двамата, които бяха тръгнали за набег, им се стори, че внезапно мъртвите са станали от земята, слепи както и преди, несъмнено, но много по-опасни, защото със сигурност ги водеше духът на отмъщението. Разумно и тихо се оттеглиха към вратата на своето крило, може пък слепите да започнеха да се занимават с мъртвите, защото така повеляваха милостта и уважението, а ако не, можеше да оставят невидяна някоя кутия, макар и малка, в действителност заразените там не бяха много, затова може би най-доброто решение беше тъкмо това, да ги помолят, Моля ви, съжалете се над нас, оставете поне една малка кутия за нас, навярно днес няма да донесат повече храна след случилото се. Слепите се движеха като слепи, каквито си бяха, пипнешком, препъвайки се, влачейки крака, въпреки това, сякаш бяха организирани, успяха да си разпределят задачите ефикасно, едните, хлъзгайки се в лепкавата кръв и в млякото, започнаха веднага да изтеглят и изнасят труповете към вътрешния двор, другите се заеха с кутиите, една по една и осемте, оставени от войниците. Сред слепите имаше една жена, която създаваше впечатлението, че е едновременно навсякъде, помагаше в носенето, сякаш направляваше мъжете, нещо очевидно невъзможно за една сляпа, освен това дали случайно, или нарочно, няколко пъти извърна лице към крилото на заразените, сякаш можеше да ги види или усещаше присъствието им. Съвсем скоро атриумът остана празен. Нямаше други следи освен голямото петно от кръв и едно по-малко, което стигаше до него, бяло, от излялото се мляко. Другото бяха следи от крака, които се пресичаха, червени стъпки или просто мокри. Заразените възмутено затвориха вратата и отидоха да търсят трохи, толкова бяха разочаровани, че един от тях беше готов да каже, и това показва колко отчаяни бяха, Ако наистина ще ослепеем, ако такава е нашата съдба, по-добре отсега да бяхме отишли там, поне щяхме да ядем, Може войниците да донесат и нашата част, каза някой, Вие били ли сте в казармата, попита друг, Не, Щеше ми се и аз да мисля така.

Като се има предвид, че умрелите принадлежаха както на едната, така и на другата стая, обитателите и на двете се събраха, за да решат дали първо ще ядат и после ще погребат труповете, или обратното. Сякаш никой не се интересуваше кои са умрелите. Петима от тях се бяха настанили във втората стая, не се знае дали са се познавали отпреди, или ако не са се познавали, дали са имали време и желание да се представят и да си поприказват. Жената на лекаря не помнеше да ги е виждала, когато дойдоха. Останалите четирима, да, тях ги познаваше, бяха спали с нея, така да се каже, под един покрив, въпреки че за единия от тях не знаеше нищо повече от това, и как ли би могла да знае, та нали самоуважаващият се човек не говори за интимни неща пред първия срещнат, като например, че е бил в хотелска стая и е правил любов с едно момиче с тъмни очила, на което, от друга страна, ако е същото, за което става дума, и през ум не му минава, че е било и все още е толкова близо до човека, който го беше накарал да вижда всичко в бяло. Шофьорът на такси и двамата полицаи бяха другите убити, трима яки мъже, способни да се грижат за себе си, чиито професии бяха, макар и по различен начин, да се грижат за останалите, а в крайна сметка са тук, жестоко покосени в разцвета на живота, и чакат да се реши съдбата им. Ще им се наложи да изчакат живите да приключат с яденето, не заради привичния егоизъм на живите хора, а защото някой се сети съвсем смислено, че за да погребат девет тела в твърдата почва, и то с една-единствена мотика, ще трябва да се трудят поне до вечеря. И понеже би било недопустимо доброволците с добри намерения да работят, докато останалите си пълнят търбуха, беше решено да оставят умрелите за после. Храната идваше на индивидуални порции, следователно беше лесно да се разпредели, вземи ти, вземи ти, докато свърши. Но притесненията на някои слепци, които не бяха съвсем наясно, усложни нещата, които при нормални обстоятелства биха били удобни, въпреки че спокойната и необременена мисъл ни съветва да допуснем, че крайните проявления, които се случиха, си имат някаква причина, достатъчно е да си припомним например, че няма как да се знае предварително дали храната ще стигне за всички. В действителност всеки би разбрал, че не е лесно да се преброят слепи хора, както и да се разпределят порции без очи, които да ги видят и тях, и слепите. Да добавим и че някои от обитателите на втората стая с повече от заслужаваща порицание липса на почтеност искаха да се изкарат повече на брой, отколкото бяха наистина. В тая ситуация помогна, тя затова е там, жената на лекаря. Няколко казани навреме думи винаги могат да разрешат трудности, каквито многословните речи само биха влошили. Злонамерени и с лош характер бяха и онези, които не само се опитаха, но и успяха да вземат храна два пъти. Жената на лекаря се усети за осъдителната постъпка, но реши, че е по-разумно да не издава злоупотребата. Дори не искаше да си представя до какви последствия би довело, ако разкрие, че не е сляпа, най-малкото, което можеше да й се случи, беше да се превърне в слугиня на всички, най-многото, може би да стане робиня на някои. Идеята, за която се говореше в самото начало, да си определят отговорник за всяка стая, можеше, знае ли човек, да спомогне за разрешаването на подобни притеснения, а и на други, за беда още по-лоши, но при условие, че властта на този отговорник, със сигурност уязвима, със сигурност временна, със сигурност поставена под въпрос във всеки един момент, бъде използвана за благото на всички и като такава призната от мнозинството. Ако не успеем, помисли, накрая ще се избием тук едни други. Обеща си, че ще поговори по тая деликатна тема с мъжа си, и продължи да разпределя порциите.

Някои от мързел, други, защото стомахът им беше чувствителен, но на никого не му се искаше след хранене да отиде и да се прави на гробар. Когато лекарят, който заради професията си се чувстваше по-задължен от останалите, каза без особена охота, Хайде тогава да погребем онези, не се появи нито един доброволец. Изтегнали се в леглата, слепите искаха да ги оставят на мира да си помогнат на по-бързото храносмилане, някои заспаха веднага и в това нямаше нищо чудно, след многото уплах и страх, през които бяха преминали, телата им, макар и толкова слабо нахранени, се оставиха на отпускането, предизвикано от химията на храносмилането. По-късно, вече почти по залез, когато лампите с мъртвешка светлина заради намаляването на естествената сякаш започваха да стават по-силни, като в същото време разкриваха колко са слаби всъщност и как за нищо не можеха да послужат, лекарят, придружен от жена си, убеди двама мъже от своята стая да го придружат до вътрешния двор, поне, каза, за да разпределят работата, която трябваше да се свърши, и да отделят вече вдървените трупове, тъй като беше решено всяка стая да погребва своите. Привилегията на тези слепци беше онова, което би могло да се нарече илюзия за светлина. В действителност им беше все едно дали е ден, или е нощ, сутрешен сумрак или вечерен здрач, тихо утро или шумно време за обяд, слепите все си бяха обградени от бляскавата белота, както е слънцето посред мъглата. За тях слепотата не беше да живеят банално потънали в мрак, а насред бляскава слава. Когато лекарят допусна да му се изплъзне, че ще разделят телата, първият ослепял, който беше сред приелите да окажат помощ, пожела да му обяснят как биха могли да ги разпознаят, логичен въпрос за слепец, който смути лекаря. Този път жена му реши, че не бива да му се притичва на помощ, щеше да се издаде, ако го стори. Лекарят се измъкна хитро от затруднението благодарение на един радикален метод със стъпка напред, т.е. като призна собствената си грешка, Хората, каза с тон на човек, който се надсмива над себе си, така сме свикнали да имаме очи, че продължаваме да мислим, че можем да ги използваме, когато вече не ни служат за нищо, всъщност знаем единствено, че тук се намират четирима от нашите, шофьорът на такси, двамата полицаи и още един, който също беше с нас, затова решението е да хванем случайни четири от телата, да ги погребем, както си му е редът, и с това задължението ни ще е изпълнено. Първият ослепял се съгласи, другият също, та редувайки се и този път, започнаха да копаят гробове. Помощниците нямаше да узнаят, защото бяха слепи, че погребаните тела, без изключение, бяха точно онези, за които бяха говорили със съмнение, и няма нужда да казваме как се намеси онова, което приличаше на случайност, как ръката на лекаря, насочвана от ръката на жена му, хващаше някой крак или ръка, а той само трябваше да каже, Този. Когато вече бяха погребали две от телата, най-накрая от стаята се появиха трима мъже, готови да помогнат, най-вероятно нямаше да го направят, ако някой им беше казал, че вече е нощ. Психологически погледнато, дори когато човек е сляп, трябва да признаем, че има голяма разлика между това, да се копаят гробове на дневна светлина и след залез-слънце. Когато влизаха в стаята, потни, оцапани с пръст, усещайки още в ноздрите си първата сладникава миризма на разлагането, гласът на високоговорителя повтаряше познатите инструкции. Нямаше нито дума за случилото се, не се говори за изстрели, нито за убити от упор. А предупреждения като онова Напускането на сградата без предварително позволение означава незабавна смърт или Интернираните ще погребват без ритуали труповете във вътрешния двор, сега, заради жестокия житейски опит, който е върховен учител по всички дисциплини, придобиваха истински смисъл, докато съобщението, обещаващо кутии с храна три пъти на ден, звучеше гротескно-саркастично или иронично и беше още по-трудно за понасяне. Когато гласът млъкна, лекарят сам, защото вече започваше да опознава дома, отиде до вратата на другата стая, за да информира, Нашите вече са погребани, Щом сте погребали едните, можехте да погребете и другите, отвърна отвътре един мъжки глас, Разбрахме се всяка стая да погребе мъртвите, които са оттам, преброихме четирима и ги погребахме, Добре, утре ще се занимаем с нашите, каза друг мъжки глас, и после с различен тон, Не дойде ли още храна, попита, Не, отвърна лекарят, Но по високоговорителя казаха три пъти на ден, Съмнявам се, че винаги ще си изпълняват обещанието, Тогава ще трябва да си заделяме по нещо от храната, която идва, каза един женски глас, Струва ми се, че идеята е добра, ако искате, утре ще поговорим, Добре, каза жената. Лекарят вече си тръгваше, когато чу гласа на първия обадил се мъж, Да се знае кой командва тук. Изчака някой да му отговори, направи го същият женски глас, Ако не се организираме наистина, ще командват гладът и страхът, вече е достатъчно срамно, че не отидохме с тях да погребем умрелите, Защо не ги погребете вие, след като сте толкова умна и разумна, Сама не мога, но съм готова да помогна, Няма смисъл да спорим, намеси се вторият мъжки глас, утре сутрин ще се заемем с това. Лекарят въздъхна, съжителството щеше да е трудно. Вече се отправяше към стаята, когато изпита остра нужда да се изходи. От мястото, където се намираше, не беше сигурен дали ще успее да стигне до тоалетните, но реши да опита. Надяваше се, че поне някой може да се е сетил да занесе там тоалетната хартия, която пристигна в кутиите с храна. Два пъти се обърка по пътя, беше съкрушен, защото нуждата все повече го притискаше, и вече в последните мигове на големия зор можа най-накрая да смъкне панталона си и да се намести на турския клозет. Вонята го задушаваше. Имаше усещането, че е настъпил нещо меко, изпражненията на някой, който не беше уцелил дупката на клозета или който беше решил да се облекчи, без да му пука вече за уважението. Опита се да си представи как ли изглежда мястото, на което се намираше, за него всичко беше бяло, бляскаво и светещо, такива бяха стените и подът, които не можеше да види, и колкото и да е абсурдно, се усети, че стига до заключението, че тук светлината и белотата миришеха лошо. Ще полудеем от ужас, помисли. После поиска да се избърше, но нямаше хартия. Опипа стената зад себе си, където трябваше да са поставките за тоалетна хартия или пироните, на които при липса на нещо по-добро можеше да е забучена някаква хартия, каквато и да е. Нищо. Почувства се толкова нещастен и злочест, че нямаше накъде повече, стоеше там с извити крака, придържайки панталона, който се влачеше по гнусния под, беше сляп, сляп, сляп и без да може повече да се владее, започна тихо да плаче. Пипнешком се придвижи с няколко стъпки, но се блъсна в отсрещната стена. Протегна едната си ръка, после и другата и накрая намери една врата. Чу провлачените стъпки на някой, който навярно също се опитваше да открие тоалетните и който се препъваше, Къде е тая гадост, мърмореше с неутрален глас, сякаш в края на краищата му беше все едно. Мина на две педи, без да разбере, че има още някой, но нямаше значение, ситуацията не стана неприлична. Ала щеше да стане наистина, човек в такова положение, както беше разгащен, в последния момент лекарят беше вдигнал панталона си, воден от някакво смущаващо чувство на срам. После го смъкна, когато реши, че е сам, но не се случи навреме, знаеше, че е мръсен, мръсен, колкото не помнеше някога да е бил в живота си. Има много начини да станеш животно, помисли, и това е само първият. Но не биваше да се оплаква прекалено много, все още си имаше някого, който нямаше нищо против да го почисти.

Вече в леглата си, слепите се надяваха сънят да се смили над тъгата им. Дискретно, сякаш имаше опасност останалите да видят жалкото представление, жената на лекаря беше помогнала на мъжа си да се поизчисти, доколкото беше възможно. Сега царуваше една болестна тишина, като в болница, когато пациентите спят и страдат в съня си. Седнала и с бистър ум, жената на лекаря гледаше леглата, тъмните силуети, открояващата се бледост на едно лице, ръка, която помръдна в съня си. Питаше се дали и тя ще ослепее като тях, какви ли необясними причини я бяха предпазили до момента. С уморен жест вдигна ръце към лицето си, за да отмести косата си, и помисли, Всички ще започнем да миришем лошо. В този миг започнаха да се чуват едни въздишки, едни стонове, едни тихи, първоначално приглушени викове, звуци, които приличаха на думи, които трябваше да са думи, но чието значение се губеше във все по-високите тонове, които ги превръщаха във викове, в сумтене и накрая в хрипове. Някой започна да протестира там в дъното, Свине, вие сте като свинете. Не бяха свине, само един сляп мъж и една сляпа жена, които навярно никога нямаше да узнаят един за друг повече от това.