Жозе Сарамаго
Слепота (14)

Облякоха се и се обуха, но все още не бяха открили начин да се измият. Въпреки това вече доста се различаваха от останалите слепи, независимо от относителната оскъдица в предлагането, тъй като, както се казва, плодовете са много пробрани, цветовете на дрехите им си подхождат едни с други, това е предимството да има с нас някой, който да ни съветва, Ти облечи това, че повече си върви с панталона ти, райетата не се връзват с капките, такива подробности, на мъжете вероятно би им било все едно дали е барабан или дайре, но ту момичето с тъмните очила, ту жената на първия ослепял питаха какви цветове и шарки носят, по този начин, с помощта на въображението, щяха да могат да си се представят. Що се отнася до обувките, всички се съгласиха, че удобството трябва да е водещо пред красотата, никакви каишки и високи токчета, никаква фина или лакирана кожа, при настоящото състояние на улиците би било пълна глупост, най-добри биха били гумените ботуши, напълно непромокаеми, високи до средата на крака, лесни за обуване и събуване, няма нищо по-добро за ходене в калта. За съжаление не се намериха ботуши от този модел за всички, за кривогледото момченце например нямаше подходящ номер, краката му плуваха вътре, затова трябваше да се задоволи с едни спортни обувки с неопределено предназначение. Какво съвпадение, би казала неговата майка, където и да се намира, на някого, който би й разказал случилото се, точно това би си избрал моят син, ако можеше да вижда. Възрастният с черната превръзка, чиито крака бяха по-скоро големи, отколкото малки, реши проблема, като си сложи едни баскетболни обувки, от специалните, за играчи от по два метра и с огромни размери. Вярно е, че сега изглежда малко смешен, сякаш носи бели пантофи, но ще е смешен за кратко, само след десет минути обувките му вече ще са ужасно мръсни, като всичко в живота, дайте време на времето и то ще реши всичко.

Престана да вали и вече няма слепи с отворени усти. Вървят насам-натам, не знаят какво да правят, блуждаят из улиците, но никога задълго, дали вървят, или са спрели на едно място, за тях е все едно, освен да търсят храна, нямат други цели, музиката е свършила, никога не е било толкова тихо на света, кината и театрите служат единствено на тези, които са останали без дом и вече са се отказали да го търсят, някои зали, най-големите, са използвани за карантините, когато правителството или онова, което постепенно оставаше от него, все още вярваше, че бялата болест може да бъде спряна със средства и трикове, които толкова малко са послужили в миналото срещу жълтата треска и други чумни зарази, но това вече е свършило, дори не е бил необходим пожар. Що се отнася до музеите, е истинско душевно терзание, от което да ти се скъса сърцето, всички онези хора, правилно казвам хора, всички онези картини, всички онези скулптури, срещу които не стои никой, който да може да ги види. Какво очакват слепите от града, не се знае, биха очаквали лек за болестта си, ако все още вярваха в него, но тази надежда я изгубиха, когато стана известно, че слепотата не е пощадила никого, че не е останало нито едно здраво зрение, което да погледне през лещата на микроскопа, че лабораториите са напуснати и на бактериите не им остава друга възможност, ако искат да оцелеят, освен да се изядат едни други. Отначало много от слепите, придружени от свои близки, все още зрящи и с чувство за семеен дълг, отиваха в болниците, но там намираха единствено слепи лекари, които мереха пулса им и ги преслушваха отзад и отпред, това беше всичко, което можеха да направят, за това имаха слух. После, притиснати от глада, болните, които все още можеха да ходят, започнаха да бягат от болниците, умираха на улицата, на произвола, а семействата, ако продължаваше да ги има по тия места, после трябваше да ги погребат, не стигаше, дето някой случайно току се препъваше в тях, ако бяха умрели на явно място, а започваха и да миришат лошо. Нищо чудно, че кучетата бяха толкова много, някои вече приличат на хиени, козината им е с гнил цвят, тичат из скритите задни стаи, сякаш се страхуват, че мъртвите и изядените ще възкръснат, за да ги накарат да си платят за срама, че са ухапали беззащитни хора. Как изглежда светът, беше попитал възрастният с черната превръзка, а жената на лекаря отговори, Няма разлика между вън и вътре, между тук и там, между малкото и многото, между онова, което сме преживели, и това, което ни предстои да преживеем, А хората какви са, попита момичето с тъмните очила, Движат се като призраци, сигурно това е да си призрак, да си сигурен, че животът съществува, понеже четири от сетивата ти го казват, но да не можеш да го видиш, Има ли много коли, попита първият ослепял, който не можеше да забрави, че неговата са я откраднали, Цяло гробище е. Нито лекарят, нито жената на първия ослепял попитаха нещо, за какво, след като отговорите щяха да са като тези. На кривогледото момченце му стига удовлетворението, че носи обувките, за които винаги е мечтало, дори фактът, че не може да ги види, не успява да го натъжи. Може би поради тази причина не върви като призрак. Също така кучето, облизало сълзите, което следва жената на лекаря, не заслужава да го наричат хиена, то не върви по дирите на мърша, придружава очи, за които знае, че са живи.

Домът на момичето с тъмните очила не е далече, но след едноседмичното гладуване силите им едва сега започват да се възвръщат, затова вървят съвсем бавно, за почивка нямат друг избор, освен да седнат на земята, нямаше смисъл толкова да внимават при избора на цветове и шарки, след като за кратко време дрехите им вече са мръсни. Улицата, където живее момичето с тъмните очила, освен че е къса, е и тясна, което обяснява защо тук няма автомобили, можеше да се минава само в едната посока, но не оставаше място за паркиране и беше забранено. Не беше чудно и че нямаше хора, в подобни улици нерядко през деня има моменти, когато няма жива душа, Кой номер е твоята сграда, попита жената на лекаря, Номер седем, живея на втория етаж, отляво. Един от прозорците беше отворен, в друго време би било сигурен знак, че вътре има хора, сега всичко беше съмнително. Жената на лекаря каза, Да не отиваме всички, ще се качим само ние двете, вие чакайте долу. Виждаше се, че уличната врата е насилена, отчетливо се забелязваше, че дупката за езичето е разбита, дървото се беше разцепило надлъжно и почти изцяло се беше отделило от бравата. Жената на лекаря не спомена това. Пусна напред момичето с тъмните очила, то познаваше пътя и му беше все едно, че стълбите тънат в полумрак. Изнервено от бързането, момичето с тъмните очила се спъна два пъти, но реши, че ще е по-добре да се надсмее над себе си, Представи си, стълби, по които преди можех да се кача и да сляза със затворени очи, така е с фразеологизмите, не могат да отразят достатъчно чувствително хилядите нюанси в смисъла, в този случай например не се усеща разликата между това, да си със затворени очи и да си сляп. На площадката на втория етаж търсената врата беше затворена. Момичето с тъмните очила плъзна ръка по рамката, докато намери бутона на звънеца, Няма ток, подсети я жената на лекаря, и тези две думи, които просто преповтаряха онова, което всеки знаеше, се сториха на момичето като известие за нещо лошо. Потропа на вратата, един път, два пъти, три пъти, третия път много силно, с юмруци, викаше, Мамичко, татенце, но никой не идваше да отвори, нежните умалителни не променяха действителността, никой не дойде да й каже, Мило мое момиче, най-сетне дойде, вече мислехме, че никога повече няма да те видим, влез, влез, а тази жена е твоя приятелка, да влезе, да влезе и тя, къщата е малко разхвърляна, но не обръщайте внимание, вратата продължаваше да е затворена, Няма никого, каза момичето с тъмните очила и заплака, облегнато на вратата и с глава върху кръстосаните си ръце, сякаш с цялото си тяло отчаяно молеше за милост, ако не бяхме научили достатъчно за сложната същност на човешкия дух, бихме се изненадали, че обича толкова много родителите си, до степен на подобни демонстрации на болка, едно момиче с толкова свободни нрави, въпреки че не е далеч оня, дето вече е твърдял, че няма и никога не е имало никакво противоречие между едното и другото. Жената на лекаря искаше да я утеши, но малко неща можеше да каже, знае се, че практически е станало невъзможно хората да останат задълго по домовете си. Може да попитаме съседите, предложи, ако има такива, Да, хайде да ги попитаме, каза момичето с тъмните очила, но в гласа й не се долавяше никаква надежда. Започнаха от вратата, която се намираше от другата страна на стълбищната площадка, където също никой не отговори на чукането. На горния етаж и двете врати бяха отворени. Къщите бяха ограбени, гардеробите бяха празни, на местата за съхраняване на храна не беше останал и помен от нея. Имаше следи, които сочеха, че неотдавна оттам са минавали хора, със сигурност някоя скитаща група, както горе-долу бяха всички сега, обикалящи от къща на къща и от отсъствие на отсъствие.

Слязоха на първия етаж, жената на лекаря потропа с кокалчетата на пръстите си на най-близката врата, последва очаквателна тишина, после един пресипнал глас попита недоверчиво, Кой е там, момичето с тъмните очила каза, Аз съм, съседката от втория етаж, търся родителите си, знаете ли къде са, какво им се е случило, попита. Чуха се провлечени стъпки, вратата се отвори и се появи една много слаба старица, само кожа и кости, мръсна, с огромна разчорлена бяла коса. Една отвратителна смесица от задушаваща смрад и неопределена гнилост накара двете жени да отстъпят назад. Старицата се пулеше срещу тях, очите й бяха почти бели, Не знам нищо за твоите родители, дойдоха да ги вземат на другия ден, след като те взеха теб, тогава още виждах, Има ли още някого в сградата, Понякога чувам как някой се качва и слиза по стълбите, но са външни хора, от тези, дето само преспиват, А моите родители, Вече ти казах, не знам нищо за тях, Ами вашият съпруг, ами синът ви, снаха ви, Също ги отведоха, А вас защо не отведоха, Защото се бях скрила, Къде, Представи си, у вас, Как успяхте да влезете, Отзад, по аварийната стълба, счупих едно стъкло и отворих вратата отвътре, ключът беше в ключалката, А как успяхте да оцелеете оттогава, вкъщи, попита жената на лекаря, Кой още е там, стресна се старицата и извърна глава. Моя приятелка, в една група сме, каза момичето с тъмните очила, Не става въпрос само за това, че сте сама, ами и за храната, как се снабдявахте с храна през цялото това време, настоя жената на лекаря, Не съм глупава, оправям се, Ако не искате, не казвайте, питах от любопитство, Ще кажа, ще кажа, първо обиколих всички домове в сградата, за да събера наличната храна, онази, която щеше да се развали, я изядох веднага, останалата я прибрах, Има ли още, попита момичето с тъмните очила, Не, тя вече свърши, отвърна старицата, а в слепите й очи внезапно се появи недоверие, този израз винаги се използва при подобни ситуации, но в действителност не е много точен, защото очите, самите очи, нямат никакво изражение, дори когато са били извадени, те са две неподвижни стъклени топчета, а клепачите, миглите и веждите трябва да се заемат с цялата зрителна изразителност и красноречие, ала славата принадлежи на очите, Тогава от какво живеете сега, попита жената на лекаря, Смъртта обикаля по улиците, но в дворовете животът не е свършил, каза загадъчно старицата, Какво искате да кажете, В дворовете има зеле, има зайци, има кокошки, има и цветя, но те не стават за ядене, И какво правите, Понякога вземам зеле, понякога убивам заек или кокошка, Сурови, Отначало палех огън, после привикнах към суровото месо, а кочаните на зелето са сладки, бъдете спокойни, няма да умре от глад дъщерята на моята майка. Отдръпна се две крачки назад, почти потъна в мрака на дома, само белите й очи светеха, и каза оттам, Ако искаш да влезеш у вас, ще те пусна, Момичето с тъмните очила се канеше да каже, че не, много благодари, но няма нужда, за какво, моите родители ги няма там, но внезапно изпита желание да види стаята си, да видя стаята си, ама че съм глупава, нали съм сляпа, поне да прекарам ръце по стените, по юргана на леглото, по възглавницата, където си почиваше лудата ми глава, по мебелите, може би на скрина още стои вазата с цветя, която помнеше, ако старицата не я е хвърлила на пода, от гняв, че не може да изяде цветята. Каза, Тогава с ваше позволение, ще се възползвам от предложението, много мило от ваша страна, Влез, влез, но както вече знаеш, няма да намериш храна там, а тази, с която разполагам, е малко и за мен, освен това на теб няма да ти послужи, надали харесваш сурово месо, Не се притеснявайте, ние си имаме храна, О, имате храна ли, в такъв случай, за да ми се отплатите за добрината, можете да ми оставите нещо, Ще ви оставим, спокойно, каза жената на лекаря. Вече бяха минали по коридора, смрадта стана непоносима. В кухнята, слабо осветена от външната светлина, по пода имаше заешка козина, пера от кокошка, кости, а в една мръсна чиния със засъхнала кръв неразпознаваеми парчета месо, сякаш бяха сдъвкани многократно, Ами зайците и кокошките с какво се хранят, попита жената на лекаря, Зеле, трева, остатъци, каза старицата, Остатъци ли, от какво, От всичко, дори от месо. Не ни казвайте, че кокошките и зайците ядат месо, Зайците още не, но кокошките си умират от кеф, животните са като хората, свикват с всичко. Старицата се движеше уверено, без да се спъва, отдръпна един стол от пътя си, сякаш го виждаше, после посочи вратата, която водеше към аварийната стълба, Оттук, внимавайте да не се подхлъзнете, парапетът не е много стабилен, Ами вратата, попита момичето с тъмните очила, Вратата само трябва да я бутнете, ключът е у мен, ето го, Той е мой, се канеше да каже момичето, но в същия миг си помисли, че ключът за нищо няма да й послужи, ако родителите й, или поне единият от тях са взели останалите със себе си, от предната врата, не можеше да моли тая съседка да я пуска да минава всеки път, като пожелае да влезе и излезе. Почувства леко свиване на сърцето, дали защото щеше да влезе в дома си, дали защото родителите й не бяха там, дали незнайно защо.

Кухнята беше чиста и подредена, прахът върху мебелите не беше прекалено много, друго от предимствата на дъждовното време, освен че помогна на зелето и тревата да пораснат, и наистина, дворовете, погледнати отгоре, заприличаха на жената на лекаря на малки джунгли, Дали зайците са на свобода, се запита, със сигурност не, продължаваха да си живеят в зайчарниците в очакване на сляпата ръка, която щеше да им донесе листа от зеле и която после щеше да ги сграбчи за ушите и да ги измъкне оттам, докато те подритват с крака. Междувременно другата ръка щеше да подготви слепия удар, който щеше да размести шийните им прешлени. Паметта на момичето с тъмните очила я поведе вътре в дома, също като старицата от долния етаж и тя не се препъна и не се поколеба, леглото на родителите й беше разтурено, сигурно бяха дошли да ги вземат рано сутрин, седна там и заплака, жената на лекаря седна до нея, каза й, Не плачи, какви ли други думи могат да бъдат изречени, какъв смисъл има от сълзи, след като целият свят е загубил смисъл. В стаята на момичето, върху скрина, имаше ваза с вече сухи цветя, водата се беше изпарила, натам се устремиха слепите ръце, пръстите докоснаха мъртвите венчелисти, колко е крехък животът, ако го изоставят. Жената на лекаря отвори прозореца, погледна към улицата, всички бяха там, седнали на земята в търпеливо очакване, единствено кучето, облизало сълзите, вдигна глава, острият му слух го беше предупредил. Небето, което отново се беше покрило с облаци, започна да притъмнява, скоро щеше да мръкне. Помисли, че днес нямаше нужда да обикалят и да търсят подслон, където да преспят, щяха да останат тук, На старицата няма да й хареса да минаваме всички през дома й, промърмори. В този момент момичето с тъмните очила вече я докосваше по рамото, казваше, Ключовете от вратата са в ключалката, не са ги взели. Проблемът, ако изобщо го имаше, следователно вече беше решен, нямаше да им се налага да търпят лошото настроение на старицата от първия етаж. Ще сляза да ги повикам, скоро ще мръкне, колко хубаво, поне днес ще можем да преспим в някой дом, под покрива му, каза жената на лекаря, Вие ще останете в леглото на родителите ми, После ще видим, Тук аз командвам, у дома съм си, Имаш право, ще бъде, както пожелаеш, жената на лекаря прегърна момичето, после слезе да вземе останалите. Докато се качваха нагоре и разговаряха оживено, препъвайки се от време на време, въпреки че водачът беше казал, Има по десет стъпала на всяко рамо, изглеждаха сякаш отиват на гости. Кучето, облизало сълзите, ги следваше спокойно, сякаш беше правило това през целия си живот. На стълбищната площадка момичето с тъмните очила гледаше надолу, такъв е навикът, когато някой се качва, било за да разбере човек кой идва, дали не е някой непознат, било за да се отправи гостоприемен поздрав, ако са приятели, в този случай дори не беше необходимо да има очи, за да разбере кой идва, Влизайте, влизайте, разполагайте се на воля. Старицата от първия етаж се беше показала да наднича от вратата, реши, че тропането е на някоя от онези групи, които идват, за да спят, тук не грешеше, Кой идва, а момичето с тъмните очила отговори отгоре, Това е моята група, старицата се смути, как беше успяла да стигне до площадката, веднага след това разбра и се ядоса сама на себе си, че не се беше сетила да потърси и вземе ключовете от предната врата, сякаш губеше правата на собственост над сградата, в която от месеци живееше само тя. Не намери по-добър начин да компенсира внезапното си разочарование от това да каже, отваряйки вратата, Трябва да ми дадете храната, не се правете, че сте забравили. Но тъй като нито жената на лекаря, нито момичето с тъмните очила, едната заета да води пристигащите, другата да ги посреща, не й отговориха, извика гневно, Чухте ли, много лошо постъпи, понеже кучето, облизало сълзите, което точно в този момент минаваше покрай нея, скочи и се разлая бясно насреща й, цялото стълбище ехтеше от лая, ръката на провидението, старицата нададе вик от ужас и препъвайки се, се прибра в дома си, като блъсна вратата, Коя е тая вещица, попита възрастният с черната превръзка, такива неща се казват, когато нямаме очи за самите себе си, ако беше живял като нея, щяхме да видим колко време можеше да се държи цивилизовано.

Нямаха друга храна освен онази, която носеха в торбите, водата трябваше да я пестят до последната капка, а що се отнася до осветлението, извадиха голям късмет, че намериха две свещи в кухненския шкаф, прибрани там, за да послужат при случайно спиране на тока. Жената на лекаря ги запали за свое собствено удобство, тъй като останалите нямаха нужда от тях, в главата им светеше достатъчно силно, толкова силно, че бяха ослепели от това. Преди да седнат на масата, момичето с тъмните очила и жената на лекаря слязоха до долния етаж, за да изпълнят обещанието си, освен ако не е по-правилно да се каже, че отидоха да задоволят изискването да заплатят с храна минаването през митницата. Старицата ги посрещна с вайкане и мърморене, проклетото куче замалко да я изяде, Много храна имате сигурно, за да можете да храните такъв звяр, намекна, сякаш очакваше с помощта на тази укорителна забележка да предизвика у двете пратенички онова, което наричаме угризение на съвестта, наистина, да си кажат една на друга, не би било човешко да оставим една бедна старица, докато такова диво животно се храни на корем. Двете жени не се върнаха, за да вземат още храна, и онази, която занесоха вече, си беше щедра дажба, като имаме предвид трудните обстоятелства на днешния живот, внезапно точно така го разбра старицата от долния етаж, която в крайна сметка се оказа по-малко зла, отколкото изглеждаше, влезе вътре и отиде да вземе ключа от задната врата на дома, казвайки после на момичето с тъмните очила, Ето, той е твой, и сякаш това беше малко, докато затваряше вратата, промърмори, Много благодаря. Очаровани, двете жени се качиха, в крайна сметка вещицата имаше чувства, Не беше лош човек, след като е останала сама, трябва да си е изгубила ума, изкоментира момичето с тъмните очила, без да мисли какво говори. Жената на лекаря не отговори, реши да остави разговора за по-късно, и когато всички останали вече си бяха легнали, двете седнаха в кухнята като майка и дъщеря, които събират сили за останалите домакински работи, и жената на лекаря попита, Ти какво ще правиш сега, Нищо, ще остана тук и ще чакам родителите ми да се върнат, Сама и сляпа ли, Към слепотата вече привикнах, А към самотата, Ще трябва да свикна, съседката отдолу също живее сама, Искаш да станеш като нея ли, да се храниш със зеле и сурово месо, докато ги има, в тия сгради наоколо май вече никой не живее, двете ще се мразите от страх, че храната ще свърши, всеки кочан, който вземете, ще го крадете от устата на другата, не видя ли тая нещастна жена, ти усети само миризмата на дома й, но ти казвам, че дори там, където живеехме, не беше толкова противно, Рано или късно всички ще станем като нея, а после край с нас, няма да има повече живот, Засега сме живи, Слушай, ти знаеш много повече от мен, до теб съм като невежа, но си мисля, че вече сме мъртви, или ако предпочиташ да го кажа по друг начин, мъртви сме, защото сме слепи, което е все същото, Аз все още виждам, Щастливка си ти, щастливец е и съпругът ти, аз също съм щастливка и другите също, но не знаеш дали ще продължиш да виждаш, ако ослепееш, ще станеш като нас, всички ще свършим като съседката отдолу, Днес си е за днес, утре си е за утре, днес нося отговорност, не утре, когато може да съм сляпа, Каква отговорност, Отговорността да имам очи, когато другите са ги загубили, Не можеш да водиш и да нахраниш всички слепи по света, Би трябвало да мога, Но не можеш, Ще помогна, доколкото мога, Отлично знам, че ще го направиш, ако не беше ти, навярно вече щях да съм мъртва, И сега не искам да умреш, Аз трябва да остана, това е мое задължение, този е моят дом, искам родителите ми да ме намерят, ако се върнат, Ако се върнат, сама го каза, но не знаем дали тогава все още ще са твоите родители, Не разбирам, Каза, че съседката отдолу е била добър човек, Горкичката, Горките ти родители, горката ти, когато се срещнете, слепи откъм очи и слепи откъм чувства, понеже чувствата, с които сме живели, докато сме били каквито сме били, са били свързани с очите, с които сме се родили, без очи чувствата стават други, не знаем как, не знаем какви, ти казваш, че сме мъртви, защото сме слепи, ето това е, Обичаш ли съпруга си, Да, както обичам себе си, но ако аз ослепея, ако след като ослепея, престана да бъда тази, която съм била, коя ще бъда тогава, за да продължа да го обичам, и с каква любов, Преди, когато виждахме, също имаше слепи, Малко в сравнение със сега, чувствата в обращение принадлежаха на зрящите, затова слепите чувстваха с чуждите чувства, не като слепци, сега, да, сега се раждат истинските чувства на слепите, а още сме съвсем в началото, засега все още живеем със спомена за онова, което сме чувствали, няма нужда да имаш очи, за да разбереш какъв е животът днес, ако на мен някой ден ми бяха казали, че ще убия, щях да го приема като обида, но въпреки това убих, В такъв случай какво искаш да направя, Ела с мен, ела у дома, Ами те, Каквото се отнася за теб, се отнася и за тях, но преди всичко искам ти да дойдеш, Защо, Аз самата се питам защо, може би защото стана като моя сестра, може би защото мъжът ми си легна с теб, Прости ми, Не е престъпление, което да изисква прошка, Ще ти изпием кръвта, ще бъдем като паразити, Не липсваха такива и когато виждахме, а що се отнася до кръвта, все за нещо трябва да послужи, освен да поддържа тялото, в което циркулира, а сега да спим, защото утре ни чака друг живот.

Друг живот или все същият. Кривогледото момченце, когато се събуди, пожела да отиде до тоалетната, имаше разстройство, нещо не му се беше отразило добре заради слабостта, но веднага стана ясно, че не можеше да се влезе, очевидно старицата от долния етаж се беше възползвала от всички тоалетни в сградата, докато стане невъзможно да се използват повече, само по някаква изключителна случайност нито един от седмината предната вечер, преди да си легнат, не беше изпитал необходимост да облекчи нуждите на червата си, иначе вече щяха да знаят. Сега на всички им се ходеше по нужда, особено на бедното момче, което вече не можеше да се удържа, колкото и да ни е трудно да си го признаем, тази мръсна житейска действителност също трябва да бъде взета под внимание във всеки разказ, когато червата ни са спокойни, всички имаме идеи, да обсъждаме примерно дали има пряка връзка между очите и чувствата, или дали чувството за отговорност е естествено последствие от доброто зрение, а когато дойде бедата, когато тялото отказва да ни служи заради болката и мъката, тогава се вижда какви животни сме. Дворът, възкликна жената на лекаря, и имаше право, ако не беше толкова рано, там вече щяхме да се натъкнем на съседката от долния етаж, време е да престанем да я наричаме старица, както пренебрежително бяхме правили, вече щеше да е там, казвахме, свита, наобиколена от кокошки, защо ли, защото оня, който задава въпроса, със сигурност не знае какво са кокошки. Хванало се за корема, подпомогнато от жената на лекаря, кривогледото момченце слезе по стълбите в напрежение, доста време вече беше успяло да устиска до момента, бедното, нека не искаме повече от него, на последните стъпала сфинктерът му вече не можеше да удържа на вътрешното налягане и представете си последствията. Междувременно останалите петима слизаха както можеха по аварийната стълба, много подходящо име, ако някакъв свян беше останал у тях от времето, когато живееха под карантина, беше време да го изгубят. Пръснати из двора, стенейки от напъните, страдайки от останките на излишен срам, направиха каквото трябваше, същото стори и жената на лекаря, но тя плачеше, като ги гледаше, плачеше заради тях, които вече май и това не можеха, нейния собствен мъж, първия ослепял и жена му, момичето с тъмните очила, възрастния с черната превръзка, това хлапе, виждаше ги как клечат в тревата, сред мръсните зелки, с любопитните кокошки наоколо, кучето, облизало сълзите, също беше слязло, беше още един от тях. Почистиха се, както можаха, малко и зле, с откъсната трева, с парчета от тухла, докъдето им стигаше ръката, понякога дори ставаше по-лошо от направеното. Отново се изкачиха по аварийната стълба, в мълчание, съседката от първия етаж не се появи да ги пита кои са, откъде идват и къде отиват, сигурно още спеше след хубавата вечеря, а когато влязоха вътре, първо не знаеха какво да си кажат, после момичето с тъмните очила каза, че не могат да останат в това положение, вярно, че нямаше вода, за да се измият, жалко, че не валеше пороен дъжд като предния ден, тогава отново щяха да излязат на двора, но този път голи и без свян, щяха да посрещнат върху главата и раменете си щедрата вода от небето, да я почувстват как се стича по гърбовете и по гърдите им, по краката, можеха да я съберат в шепи, които най-накрая щяха да бъдат чисти, и от тази чаша да дадат да пие на някой жаден, няма значение на кого, случайно устните щяха да се докоснат леко до кожата, преди да срещнат водата, и понеже жаждата щеше да е силна, щяха да съберат жадно от свивката и последните капки, събуждайки по този начин, кой знае, може би и друг вид жажда. Както и друг път вече сме наблюдавали, момичето с тъмните очила го погубва въображението, за какво само се сети то в ситуация като тази, трагична, гротескна, отчайваща. Въпреки всичко не му липсваше известен практичен дух, доказателството е, че отиде до скрина в стаята си, после до този в стаята на родителите си и донесе оттам няколко чаршафа и кърпи, Да се почистим с това, каза, по-добре е от нищо, и няма съмнение, че беше отлична идея, когато седнаха да се хранят, се чувстваха нови хора.

На масата жената на лекаря изложи мислите си, Време е да решим какво трябва да правим, убедена съм, че всички са слепи, поне хората, които видях досега, се държаха като такива, няма вода, няма ток, няма никакво снабдяване, навярно това е истинският хаос, Дали има правителство, каза първият ослепял, Не вярвам, но в случай че го има, ще е правителство от слепи, които искат да управляват други слепи, тоест нищото, което се опитва да организира нищото, Значи няма бъдеще, каза възрастният с черната превръзка, Не зная дали има бъдеще, сега става дума да разберем как бихме могли да живеем в това настояще, Без бъдеще настоящето не струва, сякаш не съществува, Може пък човечеството да успее да оцелее без очи, но пък тогава ще престане да бъде човечество, резултатът е налице, кой от нас все още се чувства до такава степен човек, колкото преди се е смятал, аз например убих човек, Убила си човек, стресна се първият ослепял, Да, оня, дето командваше от другата страна, забих ножица в гърлото му, Убила си, за да отмъстиш за нас, за да отмъстиш за жените, трябваше да си жена, каза момичето с тъмните очила, а отмъщението, щом е справедливо, е човешко дело, ако жертвата няма никакви права над палача си, тогава няма да има справедливост, Нито човечество, добави жената на първия ослепял, Да се върнем на въпроса, каза жената на лекаря, ако продължим заедно нататък, може би ще успеем да оцелеем, ако се разделим, ще бъдем погълнати и разкъсани от масите, Каза, че има организирани групи от слепи, отбеляза лекарят, това означава, че са измислени нови начини да се живее, не е задължително да бъдем разкъсани, както предвиждаш, Не знам до каква степен наистина са организирани, виждам ги само да ходят насам-натам, за да търсят храна и място, където да преспят, нищо повече, Връщаме се към първобитния строй, каза възрастният с черната превръзка, с тази разлика, че не сме няколко хиляди мъже и жени сред огромната и непокътната природа, а милиарди в един оголял и съсипан свят, И сляп, добави жената на лекаря, когато започне да става трудно да се намира вода и храна, най-вероятно групите ще се разпаднат, всеки ще смята, че сам ще оцелее по-добре, няма да се налага да дели с останалите, онова, което намери, ще е само за него, Съществуващите групи трябва да имат водачи, някой, който да заповядва и да организира, напомни първият ослепял, Може би, но в тоя случай водачите, които заповядват, са слепи колкото и другите, на които заповядват, Ти не си сляпа, каза момичето с тъмните очила, затова трябва ти да командваш и организираш, Няма да командвам, ще организирам, доколкото мога, аз съм просто очите, които вие вече нямате, Нещо като естествен водач, цар с очи в земята на слепите, каза възрастният с черната превръзка, Ако е така, тогава се оставете да ви водят моите очи, докато ги има, затова ви предлагам, вместо да се разпръскваме, тя в тази къща, вие във вашата, ти в твоята, да продължим да живеем заедно, Можем да останем тук, каза момичето с тъмните очила, Нашият дом е по-голям, Ако предположим, че не е зает, напомни жената на първия ослепял, Когато стигнем там, ще разберем, ако е така, ще се върнем тук, или ще отидем да видим вашия, или твоя, добави, като се обърна към възрастния с черната превръзка, а той отвърна, Нямам собствен дом, живеех сам в една стая, Нямаш ли семейство, попита момичето с тъмните очила, Не, Нито жена, нито деца, нито братя и сестри, Нямам си никого, Ако моите родители не се появят, ще остана сама като теб, Аз ще остана с теб, каза кривогледото момченце, но не добави, Ако майка ми не се появи, не постави такова условие, странно поведение, или пък не е толкова странно, младите хора бързо се приспособяват, целият живот е пред тях. Какво решавате, попита жената на лекаря, Ще дойда с вас, каза момичето с тъмните очила, само те моля поне веднъж седмично да ме придружаваш дотук, в случай че родителите ми се върнат, Ще оставиш ли ключовете на съседката отдолу, Нямам друг избор, тя не може да вземе нищо повече от това, което вече е взела, Ще руши, След като вече съм била тук, може би не, Ние също ще дойдем с вас, каза първият ослепял, само бихме искали, колкото се може по-скоро, да минем през нашето жилище, за да видим какво е станало там, Ще минем, то се знае, През моето няма смисъл да минаваме, вече ви казах какво беше, Но ще дойдеш с нас, нали, Да, при едно условие, на пръв поглед ще ви се стори скандално някой да ви поставя условия в замяна на услугата, която искате да му направите, но някои старци са такива, имат в излишък гордост вместо малкото време, което им остава, Какво е условието, попита лекарят, Когато се превърна в непоносим товар, моля да ми кажете, а ако от съчувствие или заради приятелството ни решите да премълчите, се надявам да имам още достатъчно акъл в главата, за да направя каквото трябва, А то какво ще е, може ли да узнаем, попита момичето с тъмните очила, Да се оттегля, да се отдръпна, да изчезна, както някога са правели слоновете, чух, че в последно време не е така, защото никой не успява да остарее, Ти не си точно слон, Но не съм и точно човек, Особено ако почнеш да даваш детински отговори, възрази момичето с тъмните очила, и разговорът спря дотук.

Найлоновите торбички са доста по-леки, отколкото бяха на идване, не е чудно, съседката от долния етаж също беше яла от тях, два пъти, първо предната вечер, а и сега й оставиха някои хранителни продукти, когато я помолиха да вземе ключовете и да ги пази, докато дойдат истинските им собственици, така й засладиха устата, защото вече сме наясно с характера й, дори не споменаваме, че и кучето, облизало сълзите, също яде, само едно каменно сърце би било в състояние да се престори на безразлично пред онези умоляващи очи, впрочем къде е кучето, не е в къщата, а не е и излязло през вратата, може да е само на двора, жената на лекаря отиде да провери, точно така се оказа, кучето, облизало сълзите, тъкмо разкъсваше една кокошка, толкова бързо беше нападението, че дори не беше успяла да сигнализира, но ако старицата от първия етаж имаше очи и беше преброила кокошките, не се знае в гнева си как щеше да постъпи с ключовете. Между съзнанието, че е извършило престъпление, и разбирането, че човешкото същество, което пази, си тръгва, кучето се поколеба само за миг, веднага започна да копае в меката пръст и преди старицата от първия етаж да се появи на площадката на аварийната стълба, за да подуши източника на шумовете, навлизащи в дома й, скелетът на кокошката беше заровен, а престъплението беше прикрито, като угризенията останаха за някой друг път. Кучето, облизало сълзите, се промъкна по стълбата, докосна като дихание полата на старицата, която дори не се усети за преминалата покрай нея опасност, и застана до жената на лекаря, откъдето оповести за извършения подвиг. Старицата от първия етаж, като го чу да лае така свирепо, се уплаши, но знаем колко късно беше, за сигурността на килера си и извика, като протегна врат нагоре, Това куче трябва да бъде вързано, да не вземе да ми убие някоя кокошка, Бъдете спокойна, отвърна жената на лекаря, кучето не е гладно, вече е яло, а ние сега веднага си тръгваме, Сега, повтори старицата, а в гласа й се долавяше известна вялост, сякаш от тъга, сякаш искаше да я разберат по съвсем различен начин, например Ще ме оставите тук самичка, но не промълви нито дума повече, само онова Сега, което дори не можеше да е отговор, коравите сърца също имат своите мъки, тази жена от мъка не пожела да отвори вратата, за да се сбогува с неблагодарниците, които беше пропуснала през дома си. Чу ги как слизат по стълбите, говореха помежду си, казваха, Внимавай да не се спънеш, Сложи ръка върху рамото ми, Хвани се за парапета, тези думи са обичайни, но сега бяха по-чести в света на слепите, стори й се странно да чува едната от жените да казва, Тук е толкова тъмно, че нищо не виждам, слепотата на тази жена да не е бяла, само по себе си вече беше изненадващо, но че не можеше да вижда, защото е тъмно, какво ли можеше да означава. Искаше да помисли, напъна се, но празната й глава не пожела да й помогне, след малко вече си казваше, Не съм чула добре, това е. На улицата жената на лекаря се сети какво беше казала, трябваше да внимава повече как говори, можеше да се движи като зряща, Но думите ми трябва да са като на слепец, помисли.

След като ги събра на тротоара, разположи другарите си в две колони по трима, в първата постави мъжа си, момичето с тъмните очила и между тях кривогледото момченце, във втората колона нагласи възрастния с черната превръзка и първия ослепял от двете страни на другата жена. Искаше всички да са близо до нея, и то не в обичайната несигурна индианска нишка, която във всеки момент можеше да се прекъсне, достатъчно щеше да е пътят им да бъде пресечен от друга група, по-многобройна или по-груба, щяха да са като кораб в морето, който разцепва на две изпречилата се пред него платноходка, всички знаят какви са последствията от подобни инциденти, корабокрушение, отломки, удавници, безполезни викове за помощ в безкрайната шир, корабът си продължава нататък, дори не е разбрал за сблъсъка, така щеше да стане и с тях, един слепец тук, друг там, изгубени в обърканите потоци на другите слепи, като вълните в морето, които не спират, но не знаят къде отиват, а жената на лекаря няма да знае на кого първо да се притече на помощ, може би щеше да подаде ръка на мъжа си, може би на кривогледото момченце, но щеше да загуби момичето с тъмните очила и другите двама, възрастния с черната превръзка, много далече, на път към слонското гробище. Сега тя привързва всички към себе си с едно въже от сплетени парчета плат, което беше направила, докато другите спяха, Не се дръжте за него, а го дръжте с всичка сила и не го пускайте каквото и да стане. Не биваше да вървят прекалено близо един до друг, за да не се спънат, но трябваше да чувстват съседа си наблизо, контакта дори, ако беше възможно, само един от тях не трябваше да се притеснява от тези нови стратегически въпроси за придвижване по терена и това беше кривогледото момченце, което се намираше по средата, защитено от всички страни. Никой от нашите слепи не се сети да попита как се движат останалите групи, ако също са така привързани, като тях или по друг начин, но отговорът би бил лесен, съдейки по наблюдаваното, групите обикновено, освен ако не става дума за някоя по-сплотена поради лични причини, които ние не познаваме, губят и печелят хора през целия ден, винаги се намира по някой слепец, който се изпуска и се губи, друг, който се е оказал повлечен от силата на гравитацията и се влачи отзад, може да го приемат, а може и да го прогонят, зависи какво носи със себе си. Старицата от първия етаж бавно отвори прозореца, не иска да узнаят за тази й сантиментална слабост, но от улицата не идва никакъв шум, вече са си тръгнали, напуснали са това място, откъдето почти никой не минава, старицата трябваше да е доволна, по този начин нямаше нужда да дели с останалите зайците и кокошките си, трябваше да е доволна, но не беше, от слепите й очи потичат две сълзи, за пръв път се запита дали има някаква причина да продължи да живее. Не намери отговор, отговорите не идват винаги когато са необходими, а също така често се случва просто да трябва да ги изчакаме и това да е единственият възможен отговор.

По пътя си щяха да минат на две преки от дома, където живееше в ергенската си стая възрастният с черната превръзка, но вече бяха решили да продължат нататък, там няма храна, дрехи не са му необходими, а книгите не може да ги прочете. Улиците са пълни със слепи, които са излезли да търсят храна. Влизат и излизат от магазините, с празни ръце влизат, с празни ръце излизат почти винаги, после спорят помежду си за необходимостта или предимството да напуснат този квартал и да драснат към други части на града, големият проблем е, че така както са нещата, без течаща вода, без електроенергия, с празни газови бутилки и с опасността от кладенето на огън вътре в къщите, не може да се готви, това, ако предположим, че знаем откъде да вземем сол, зехтин, подправки, в случай че искаме да приготвим ядене със следи от едновремешния вкус, ако имаше зеленчуци, само с едно сваряване бихме се задоволили, същото се отнася и за месото, освен зайците и неизменните кокошки, биха послужили и кучетата и котките, които биха допуснали да бъдат хванати, но тъй като наистина опитът е нашият учител в живота, дори и тези животни, които преди бяха домашни, се научиха да не се доверяват на ласките, те сега ловуват в група и в група се защитават да не бъдат заловени, и тъй като, хвала на Бога, продължават да си имат очи, знаят по-добре как да се измъкват и да нападат, ако е необходимо. Всички тези обстоятелства и доводи са довели до заключението, че най-добрата храна за хората са консервите, не защото в много случаи вече в тях всичко е сготвено и готово за консумация, а и заради това, че лесно се пренасят и са удобни за употреба. Със сигурност на всички консервени кутии, бутилки и опаковки, които съдържат подобна храна, е упомената датата, от която нейната консумация става неподходяща, а в някои случаи дори опасна, но народната мъдрост набързо пусна в употреба една поговорка, която в известен смисъл не търпеше възражения, симетрична на друга, която вече престана да се използва, далече от очите, далече от сърцето, сега се казваше, щом е далече от очите, стомахът е безчувствен, затова се ядяха толкова гадории. Начело на групата си, жената на лекаря мислено прави баланс на храната, с която разполагат, ще стигне, и то едва, за едно ядене, без да броим кучето, но то нека се оправя със своите методи, онези, които така добре му послужиха, за да сдави кокошката и да й отнеме гласа и живота. Вкъщи има, ако правилно си спомня и ако никой не е проникнал вътре, сериозно количество консерви, достатъчни за едно семейство, но тук са седем души, запасите няма да изкарат дълго, дори и да се разпределят по особено строго контролиран начин. Утре или тия дни ще трябва да се върне в подземния склад на супермаркета, трябва да реши дали ще отиде сама, или ще помоли мъжа си да я придружи, или първия ослепял, понеже е по-млад и по-пъргав, изборът е между възможността за по-голямо количество храна и бързината на операцията, като не забравяме и условията за изтегляне. Боклуците по улицата, които сякаш са се удвоили от предишния ден, старите човешки екскременти, полувтечнени от силния дъжд, пресните, гъсти или кашави, скоро изхвърлени от тези мъже и жени, докато минаваме покрай тях, насищат със смрад атмосферата, като гъста мъгла, през която може да се върви само с голямо усилие. На един площад, обграден с дървета, със статуя в центъра, глутница кучета разкъсват един човек. Трябва да е умрял съвсем скоро, крайниците му не са вдървени, забелязва се, когато кучетата ги разтърсват, за да откъснат от кокала захапаното месо. Един гарван подскача и търси пролука, за да се докопа и той до лакомството. Жената на лекаря отклони поглед, но беше твърде късно, в червата й всичко се надигна неудържимо и повърна, един път, два пъти, три пъти, сякаш собственото й тяло, все още живо, беше разкъсвано от други кучета, глутницата на абсолютното отчаяние, дотук съм, тук искам да умра. Мъжът й попита, Какво ти е, останалите, свързани посредством въжето, се приближиха още повече, внезапно се стреснаха, Какво стана, От храната ли е, Нещо развалено, Аз не чувствам нищо, Нито пък аз. Още по-добре за тях, можеха само да чуват вълнението на животните, внезапно се чу необичайно грачене на гарван, в бъркотията едно от кучетата го ухапа по крилото, мимоходом, без зла умисъл, тогава жената на лекаря каза, Не можах да го избягна, извинете ме, тук едни кучета ядат друго куче, Нашето куче ли, попита кривогледото момченце, Не, нашето, както казваш ти, е живо, обикаля около тях, но не се приближава, След като изяде оная кокошка, не трябва да е много гладно, каза първият ослепял, По-добре ли си вече, попита лекарят, Да, да тръгваме, А нашето куче, отново попита кривогледото момченце, Кучето не е наше, само вървя с нас, навярно ще остане с тези тук сега, може и преди да е било с тях и сега да е намерило приятелите си, Искам да акам, Тук ли, Много ми се ака, боли ме коремът, оплака се детето. Облекчи се точно там, както можа, жената на лекаря повърна още веднъж, но причината беше друга. Прекосиха после големия площад и когато стигнаха до сянката на дърветата, жената на лекаря погледна назад. Бяха се появили още кучета, вече си оспорваха остатъците от тялото. Кучето, облизало сълзите, идваше след тях, носът му беше залепен за земята, сякаш следваше някаква диря, просто навик, тъй като този път щеше да е достатъчно да вдигне поглед, за да види онази, подир която вървеше.

Продължиха по пътя си, домът на възрастния с черната превръзка вече остана назад, сега вървят по широк булевард с високи лъскави сгради от двете страни. Колите тук са скъпи, широки и удобни, затова има толкова много слепи, които спят вътре, а съдейки по вида й, една огромна лимузина направо е превърната в постоянно жилище, вероятно защото е по-лесно да се намери отново кола, отколкото къща, настанилите се в тази например сигурно правят същото, което правеха слепите под карантина, за да си намерят леглото, опипват и броят автомобилите от ъгъла, двадесет и седем от дясната страна, вече съм си вкъщи. Сградата, пред която се намира лимузината, е банка. Колата беше докарала председателя на административния съвет на седмичното пленарно заседание, първото, което трябваше да се проведе от обявяването на епидемията от бялата болест, но не беше останало време да я откарат в подземния гараж, където трябваше да изчака до края на дебатите. Шофьорът беше ослепял, докато председателят влизаше в сградата, през главния вход, както обичаше, нададе един вик, говорим за шофьора, но той, говорим за председателя, не го чу. Впрочем събранието нямаше да е толкова пленарно, колкото се предполагаше по името, в последните дни бяха ослепели някои от членовете на съвета. Председателят не успя да открие заседанието, чийто дневен ред предвиждаше тъкмо обсъждането и вземането на мерки, в случай че ослепеят всички членове на административния съвет, постоянни и временни, дори не успя да влезе в заседателната зала, тъй като, докато се качваше с асансьора нагоре към петнадесетия стаж, точно между деветия и десетия спря токът, завинаги. И понеже една беда никога не идва сама, в същия момент ослепяха и електротехниците, които се занимаваха с поддръжката на вътрешната електрическа мрежа и съответно с генератора, стар модел, не автоматичен, който от доста време трябваше да бъде сменен, резултатът, както и по-рано бе споменато, бе, че асансьорът си остана заседнал между деветия и десетия етаж. Председателят видя как придружаващият го обслужващ асансьора чиновник ослепя, един час по-късно ослепя и той самият, и тъй като токът повече не се появи, а случаите на слепота вътре в банката се умножиха през същия този ден, най-вероятно двамата още са там, умрели, излишно е да го казваме, затворени в един гроб от стомана и така, за щастие, далече от кучетата, които ядат хора.

Понеже няма свидетели, а дори и да има, няма как да бъдат призовани по тези дела, за да ни разкажат какво е станало, нормално е някой да попита как е възможно да сме разбрали, че тези неща са се случили така, а не по някакъв друг начин, отговорът, който можем да дадем, е, че всички разкази са като тези за сътворението на света, никой не е бил там, никой не е присъствал, но всички знаят какво се е случило. Жената на лекаря беше попитала, Какво ли е станало с банките, не че много я интересуваше, въпреки че беше поверила спестяванията си на една от тях, зададе въпроса от чисто любопитство, само защото си го помисли, нищо повече, нито пък очакваше да й отговорят например така, В началото Господ създал небето и земята, и земята била безформена и празна, тъмнина покривала бездната, а Духът Божи се носел над водата, вместо това възрастният с черната превръзка каза, докато се спускаха надолу по булеварда, Доколкото успях да разбера, докато още имах едно око, с което да виждам, отначало било дяволска работа, хората, от страх да не ослепеят и да останат необезпечени, хукнали към банките, за да изтеглят парите си, смятали, че трябва да се погрижат за бъдещето, и това е разбираемо, ако човек знае, че няма да може да работи повече, единственото решение е, докато траят, да прибегне до спестяванията, направени във времето на просперитет и далечни планирания, ако предположим, че човек наистина е бил достатъчно благоразумен да трупа запаси зрънце по зрънце, като резултат от страховития набег за двадесет и четири часа някои от основните банки фалираха, правителството се намеси, за да помоли да се успокоят духовете и да призове гражданското съзнание на хората, призивът завършваше с тържествена декларация, че ще поеме цялата отговорност и произтичащи задължения от ситуацията на обществено бедствие, която се преживяваше, но мярката не успя да облекчи кризата не само защото хората продължаваха да ослепяват, а и защото онези, които все още виждаха, мислеха как да спасят чудните си пари, накрая се случи неизбежното, банките, фалирали или не, затвориха и поискаха полицейска закрила под прикритие, не им послужи за нищо, сред тълпата, която с викове се събираше пред банките, имаше и цивилни полицаи, които си искаха онова, което с толкова усилия бяха успели да спечелят, някои, за да могат да се изявяват на воля, дори бяха предупредили началниците си, че са слепи, та да им дадат болничен, а други, все още униформени и действащи, с оръжия, насочени към недоволните маси, внезапно престанаха да виждат мерника, тези, ако изобщо имаха някакви пари в банката, губеха всички надежди, а отгоре на всичкото бяха и обвинени в съзаклятничество с установената власт, но най-лошото дойде после, когато банките бяха нападнати от гневни орди слепи и неслепи, всички до един отчаяни, тук вече не ставаше дума да се представи на касата един чек и да се каже на чиновника, Искам да изтегля парите си, а да се заграби каквото е възможно, парите от деня, наличното в чекмеджетата, в някой нехайно отворен сейф, в торбичка за монети, като едно време, каквито са използвали нашите дядовци от старото поколение, не можете да си представите какво беше, големите и пищни атриуми на централите, както и малките квартални клонове присъстваха на ужасяващи сцени, а не бива да забравяме и банкоматите, които бяха разбити и ограбени до последната банкнота, на екрана на някои от тях загадъчно се появи съобщение, с което се благодареше за избора на тази банка, машините наистина са глупави, ако не е по-правилно да се каже, че тези предадоха собствениците си, в крайна сметка цялата банкова система беше срината на един дъх, като замък от карти, и не защото парите престанаха да бъдат ценени, доказателството е, че който ги държи, не иска да ги пусне и се позовава на това, че не се знае какво ще донесе утрешният ден, сигурно същото мислят и слепите, които се настаниха в подземията на банките, където се намират трезорите, в очакване на чудото да се отворят широко вратите от никелова стомана, които ги делят от богатствата, излизат оттам само за да потърсят храна и вода или за да задоволят други нужди на тялото си, и веднага се връщат на пост, имат си парола и знаци с пръстите, за да не може никой чужд човек да се промъкне в редута, то се знае, че живеят в абсолютен мрак, но какво от това, при тази слепота всичко е бяло. Възрастният с черната превръзка разказа всички тези страховити събития, свързани с банките и финансите, докато бавно прекосяваха града, спирайки на няколко пъти, за да може кривогледото момченце да успокои нетърпимия бунт на червата си, и въпреки правдивия тон, който успя да наложи на страстното си описание, е допустимо да подозираме за някои преувеличавания в разказа, историята за слепите, които живеят в подземията например, откъде я знае той, след като не познава паролата, нито пък номера с палеца, във всеки случай ни позволи да добием представа.

Вече мръкваше, когато най-накрая стигнаха до улицата, където живеят лекарят и жена му. Не се отличава от останалите, навсякъде е пълно с мръсотии, групи от слепи, които се носят насам-натам, но за първи път, чиста случайност, че досега не ги бяха виждали, попаднаха на огромни плъхове, два, такива, каквито тукашните котки не смеят да нападнат, защото на големина са почти колкото тях, но със сигурност много по-свирепи. Кучето, облизало сълзите, изгледа и едните, и другите с безразличието на някой, който живее в друга сфера на емоциите, това бихме казали, ако не беше кучето, което продължава да си бъде, но животно на хората. При вида на познатите места жената на лекаря не направи обичайните меланхолични забележки, да каже например, Как минава времето, онзи ден бяхме щастливи тук, нея я шокира разочарованието, несъзнателно беше повярвала, че само защото е нейна, щеше намери улицата чиста, пометена, излъскана, че нейните съседи щяха да са слепи с очите, но не и с разбиранията си, Ама че съм глупава, каза на висок глас, Защо, какво става, попита съпругът й, Нищо, фантазии, Как върви времето, как изглежда домът ни, каза той, След малко ще разберем. Силите им бяха малко, затова се качиха по стълбите бавно, като спираха на всяка площадка, На петия етаж сме, беше казала жената на лекаря. Вървяха, както можеха, всеки се оправяше сам, кучето, облизало сълзите, беше ту отпред, ту отзад, сякаш беше родено за овчарско куче, на което е заповядано да не губи нито една овца. Имаше отворени врати, отвътре долитаха гласове, неизменната отвратителна миризма излизаше на талази, на два пъти се появиха слепи на прага, като гледаха с празните си очи, Кой идва, попитаха, жената на лекаря позна единия, другият не беше от сградата, Живеехме тук, се ограничи да каже. По лицето на съседа премина изражение на човек, който е разпознал другия, но не попита нищо, Жената на доктора е, може би щеше да каже вътре, когато се прибере, Тия от петия етаж се върнаха. След като преодоляха и последното стълбищно рамо, точно преди да стъпят на площадката, жената на лекаря им съобщи, Затворена е. Имаше следи от опити за насилване на вратата, но тя беше устояла. Лекарят пъхна ръка в единия от вътрешните джобове на новото си сако и извади ключовете. Задържа ги във въздуха в очакване, но жена му нежно насочи ръката му към ключалката.