Жозе Сарамаго
Слепота (1)

Жълтото светна. Два от по-предните автомобили се засилиха, за да минат, преди да стане червено. На пешеходната пътека се появи картинката със зеления човек. Хората, които чакаха, започнаха да пресичат, стъпвайки върху белите ивици по черното асфалтирано платно, което толкова много прилича на зебра, че така се и нарича. Шофьорите, нетърпеливо стъпили върху съединителя, държаха колите в готовност и се движеха ту напред, ту назад, като нервни коне, които чувстват как камшикът пори въздуха. Пешеходците вече преминаха, но зелената светлина за колите ще се забави още няколко секунди и според някои това забавяне, което на пръв поглед е толкова незначително, ако се умножи по хилядите светофари в града и по последователното сменяне на трите светлини на всеки от тях, е една от най-сериозните причини за запушването на уличното движение, или за задръстванията, както е прието да се казва.

Най-накрая светна зелено и колите рязко потеглиха, но веднага стана ясно, че не всички са тръгнали едновременно. Първият автомобил от средната колона е спрял, навярно има някакъв технически проблем, я газта е свободна, я се е запънал скоростният лост или има авария в хидравликата, блокирали спирачки, срив на електрическата мрежа, а може и просто да му е свършил бензинът, не би бил първият случай. Новите пешеходци, които се струпват на тротоарите, забелязват шофьора на неподвижния автомобил да ръкомаха зад стъклото, докато колите зад него свирят с клаксоните си истерично. Някои шофьори вече са изскочили на улицата и са готови да бутнат блокиралия автомобил някъде, където няма да пречи на движението, удрят гневно по прозорците, човекът, който е вътре, извръща глава към тях ту насам, ту натам, личи си, че вика нещо, по движенията на устните му се разбира, че повтаря една и съща дума, не една, а две думи в действителност, което става ясно, когато някой най-сетне успява да отвори вратата, Сляп съм.

Кой би казал. Преценени по единствения възможен начин в момента, само мимоходом, очите на човека си изглеждат здрави, ирисът е чист, с блясък, склерата е бяла и здрава като порцелан. Силно отворените клепачи, набръчканата кожа на лицето, внезапно извитите вежди, всичко това, всеки може да го потвърди, се е получило от тревогата. С бързо движение това, което се виждаше, се скри зад стиснатите юмруци на мъжа, сякаш той се опитваше да задържи в мозъка си последната гледка, червената кръгла светлина на един светофар. Аз съм сляп, сляп съм, повтаряше отчаяно, докато му помагаха да слезе от колата, а от избликналите сълзи очите, за които казваше, че са мъртви, станаха още по-бляскави. Ще мине, ще видите, че ще мине, понякога се случва от нерви, каза една жена. Светофарът вече се беше сменил, няколко любопитни пешеходци се приближиха до групата, а шофьорите отзад, които не знаеха какво става, протестираха срещу онова, което смятаха за обикновено пътно произшествие, счупен фар, изкривен калник, нищо, което да оправдае бъркотията, Извикайте полиция, викаха, разкарайте тая тенекия. Слепият молеше, Моля ви, нека някой да ме придружи до къщи. Жената, която говореше за нерви, беше на мнение, че трябва да се викне линейка и бедният човечец да се откара в болница, но слепият каза, че не е необходимо чак толкова, само молеше да го заведат до вратата на сградата, в която живее, Съвсем наблизо е, ще ми направите голяма услуга. Ами колата, попита някакъв глас. Друг глас му отговори, Ключът е на мястото си, ще я качим на тротоара. Няма нужда, намеси се трети глас, аз ще се погрижа за колата и ще придружа господина до дома му. Чуха се тихо произнесени одобрителни реплики. Слепият усети, че го хващат под ръка. Елате, елате с мен, казваше същият глас. Помогнаха му да седне на мястото до шофьора, сложиха му колана, Не виждам, не виждам, мърмореше през сълзи, Кажете ми къде живеете, помоли го другият. През прозорците на колата надничаха лица, жадни за сензации. Слепият вдигна ръце пред очите си, размърда ги, Нищо, сякаш съм в мъгла, сякаш съм паднал в море от мляко, Но слепотата не е такава, каза другият, разправят, че слепотата е черна, Е, аз виждам всичко в бяло, Може би онази жена имаше право, може да е нещо, свързано с нервите, нервите са дяволска работа, Аз отлично знам какво е, трагедия, да, трагедия, Кажете ми къде живеете, моля, същевременно се чу запалване на двигател. Ломотейки, сякаш липсата на зрение беше отслабила паметта му, слепият каза някакъв адрес, после каза, Не знам как ще ви се отблагодаря, а другият отвърна, Е, няма нищо, не знаем какво ни е писано, Имате право, кой да ми каже тази сутрин, като излизах от къщи, че ще ми се случи такова нещастие. Изненада се, че още стоят на едно място, Защо не тръгваме, попита, Червено е, отвърна другият, О, изохка слепият и отново заплака. Отсега нататък вече нямаше да знае кога е червено.

Както беше казал слепият, домът му се намираше близо. Но тротоарите бяха изцяло заети от автомобили, не намериха къде да оставят колата, затова им се наложи да потърсят място в една от страничните улици. Там заради тесния тротоар вратата от страната на шофьора щеше да е на малко повече от педя от стената и слепият, за да не се затруднява да се мести от седалка на седалка, при това възпрепятстван от скоростния лост и от волана, трябваше да слезе пръв. Беззащитен, насред улицата, усещайки как земята бяга изпод краката му, се опита да сдържи тревогата, която се изкачваше в гърлото му. Нервно размахваше ръце пред лицето си, сякаш плуваше в нещото, което бе определил като мляко, устата му вече се отваряше, за да извика за помощ, когато в последния момент другият леко го докосна по ръката, Спокойно, ще ви отведа. Вървяха съвсем бавно, от страх да не падне влачеше краката си, но това го караше да се препъва в неравностите по тротоара. Спокойно, вече почти пристигнахме, говореше тихо другият, а малко по-натам го попита, Има ли някой в дома ви, който да се погрижи за вас, слепият отговори, Не знам, жена ми още не би трябвало да се е върнала от работа, днес ми се случи да си тръгна по-рано и веднага стана това, Ще видите, че не е нищо, никога не съм чувал някой да ослепее така внезапно, А аз дори се хвалех, че не ми се налага да нося очила, никога не съм имал, Ето, видяхте ли. Бяха стигнали до вратата на сградата, две съседки с любопитство гледаха какво става, водят съседа под ръка, но на никоя от тях не й хрумна да попита, Нещо му е влязло в окото, не им хрумна такова нещо, а и той не можеше да им каже, Да, влезе ми море от мляко. Вече вътре в сградата слепият каза, Много благодаря, извинете ме за създаденото главоболие, сега вече ще се оправя сам, И таз добра, ще се кача с вас, няма да съм спокоен, ако ви оставя тук. Влязоха с мъка в тесния асансьор, На кой етаж живеете, На третия, не можете да си представите колко съм ви благодарен, Не ми благодарете, днес аз на вас, Да, имате право, утре аз на вас. Асансьорът спря, слязоха на площадката, Искате ли да ви помогна да отворите вратата, Благодаря, смятам, че ще се справя с това. Извади от джоба си малка връзка с ключове, опипа ги един по един по назъбената част, каза, Този трябва да е, и докосвайки ключалката с върха на пръстите на лявата си ръка, се опита да отключи, Не е този, Нека погледна, аз ще ви помогна. Вратата се отвори при третия опит. Тогава слепият попита вътре, Тук ли си. Никой не му отговори и той, Точно както ви казах, още не се е прибрала. Протягайки ръце напред, с опипване мина в коридора, после внимателно обърна лице натам, където си представяше, че трябва да е другият, Как бих могъл да ви се отблагодаря, каза, Не направих нищо повече от онова, което смятам за свой дълг, оправда се добрият самарянин, не ми благодарете, и добави, Искате ли да ви помогна да се настаните, да ви правя компания, докато жена ви се прибере. Внезапно загрижеността се стори подозрителна на слепия, очевидно не би допуснал в дома си един непознат човек, който в края на краищата, може би точно в този момент кроеше как да надвие, завърже и запуши устата на бедния беззащитен слепец, за да може после да вземе всичко ценно, което намери. Не е необходимо, не се притеснявайте, каза, ще се оправя, и повтори, докато бавно затваряше вратата, Няма нужда, няма нужда.

Въздъхна облекчено, чувайки звука от слизащия асансьор. Машинално, без да се сети за състоянието си, отмести капачето на шпионката на вратата и надникна навън. Сякаш от другата страна имаше някаква бяла стена. Чувстваше допира на металното кръгче върху горната дъга над окото си, миглите му потрепваха върху малката леща, но не можеше да види, непроницаемата белота покриваше всичко. Знаеше, че се намира в дома си, познаваше по миризмата, по атмосферата, по тишината, разпознаваше мебелите и вещите само като ги опипваше, като прекарваше пръстите си по тях, леко, но в същото време сякаш вече всичко се размиваше в някакво странно измерение, без посоки и отправни точки, без север и юг, без горе и долу. Както може би всички са правили, и той в младежките си години беше играл на Ами ако бях сляп, и беше стигнал до заключението, след прекарани пет минути със затворени очи, че слепотата несъмнено е ужасно нещастие, но въпреки това можеше да е поносима, ако жертвата на тази трагедия беше успяла да съхрани достатъчно спомени не само за цветовете, но и за формите и плановете, за повърхностите и очертанията, при положение, то се знае, че въпросната слепота не е по рождение. Стигна дори дотам, да мисли, че тъмнината, в която живеят слепите, не е нищо повече от липсата на светлина, че онова, което наричаме слепота, е нещо, покриващо външния вид на съществата и вещите, оставяйки ги непокътнати зад черната пелена. А сега, тъкмо обратното, беше потопен в толкова бляскава белота, толкова пълна, че не поглъщаше, а направо изгълтваше не само цветовете, но и самите същества и вещи и така ги превръщаше в двойно невидими.

Докато се придвижваше към всекидневната и въпреки разумно бавната скорост, с която се плъзгаше покрай стената, събори една ваза с цветя, която не очакваше да бъде там. Беше я забравил или пък жена му я беше оставила там след неговото излизане за работа с намерението да я постави после на по-подходящо място. Сниши се, за да оцени тежестта на поражението. Водата се беше разтекла по пода. Искаше да събере цветята, но не се сети за счупените стъкла и едно продълговато фино късче се заби в пръста му, той отново заплака от болка и самота, като дете, беше ослепен от белотата, намираше се насред дом, който с напредването на следобеда вече почваше да тъне в мрак. Без да пуска цветята, усещайки как кръвта се стича, се изви, за да извади кърпата си от джоба, и доколкото можа, уви пръста си. След това пипнешком, препъвайки се и заобикаляйки мебелите, стъпвайки внимателно, за да не закачи крака си в килима, стигна до канапето, където с жена му гледаха телевизия. Седна, сложи цветята върху краката си и много внимателно разви кърпата. Кръвта, лепкава при допир, го смути, помисли, че сигурно е така, защото не я вижда, кръвта му се беше превърнала в нещо лепкаво без цвят, в нещо чуждо, което въпреки това му принадлежеше, но като заплаха от него самия към него самия. Бавничко, със здравата ръка потърси тънкото късче стъкло, остро като съвсем малък меч, и държейки палеца и показалеца си като щипци, успя да го извади цялото. Отново омота ранения си пръст с кърпата, стегнато, за да спре кръвта, и се предаде, изтощен се отпусна на дивана. Минутка по-късно, заради един от онези нередки моменти, които тялото избира, за да отхвърли някои състояния на тъга и отчаяние, когато, ако изключително логиката трябваше да определя нещата, всичките му нерви трябваше да са будни и напрегнати, той бе обзет от някаква умора, по-скоро сънливост, отколкото истински сън, но беше толкова тежка, колкото и той самият. Веднага засънува, че играе на Ами ако бях сляп, сънуваше, че отваря и затваря очи многократно, сякаш се връща от пътуване и го очакват непокътнати и непроменени всички цветове и форми, и светът, какъвто го познава. Но под тази утешителна убеденост усещаше тихото гризане на някакво съмнение, може би се касаеше за измамен сън, сън, от който рано или късно трябваше да се събуди, без да знае в този момент точно каква действителност го очаква. После, ако изобщо думата може да има някакъв смисъл, отнесена към такова пропадане от умора, продължило не повече от няколко секунди и вече хвърлило го в полубудното състояние, което предшества събуждането, реши насериозно, че не е добре да продължава да е толкова нерешителен, ще се събудя, няма да се събудя, ще се събудя, няма да се събудя. Накрая винаги идва миг, когато няма накъде, освен да се рискува, Аз какво правя тук с тези цветя върху краката и със затворени очи, които ме е страх да отворя, Какво правиш там, заспал с тия цветя върху краката, питаше жена му.

Дори не дочака отговора. Демонстративно започна да събира останките от вазата и да бърше пода, докато мърмореше раздразнено, без да се опитва да го прикрие, Можеше ти да го направиш, вместо да си легнеш да спиш, сякаш не те засяга. Той не каза нищо, криеше очите си зад затворените клепачи. Внезапно бе разтърсен от една мисъл, Ами ако отворя очи и се окаже, че виждам, обзе го силна надежда. Жена му се приближи, забеляза изпоцапаната с кръв кърпа и раздразнението й мигом изчезна, Бедничкият, как се случи това, питаше съчувствено, докато махаше импровизираната превръзка. Тогава той с всички сили пожела да види жена си, коленичила в краката му, там, където знаеше, че се намира, и после убеден, че няма да я види, отвори очи, Най-накрая се събуди, поспаланко, каза тя с усмивка. Настана мълчание, после той каза, Сляп съм, не те виждам. Жена му се скара, Престани с тия глупави шегички, има неща, с които не бива да се шегуваме, Какво не бих дал да е шега, но истината е, че съм сляп, нищо не виждам, Моля те, не ме плаши, погледни ме, тук, тук съм, лампата свети, Зная, че си там, чувам те, докосвам те, предполагам, че си светнала лампата, но аз съм сляп. Тя се разплака, вкопчи се в него, Не е вярно, кажи ми, че не е истина. Цветята бяха паднали на пода, върху изцапаната кърпа, кръвта отново беше започнала да капе от ранения пръст, а той сякаш с други думи искаше да каже, По-малката злина, промърмори, Виждам всичко в бяло, и веднага се усмихна тъжно. Жена му седна до него, прегърна го силно, целуна го внимателно по челото, по лицето, нежно по очите, Ще видиш, че ще мине, ти не беше болен, никой не ослепява така внезапно, Може би, Разкажи ми какво стана, какво почувства, кога, къде, не, още не, чакай, първо трябва да говорим с някой очен лекар, познаваш ли такъв, Не, нито ти, нито аз носим очила, Ами ако те отведа в болницата, За слепите очи надали има спешна помощ, Имаш право, по-добре направо да отидем при някой лекар, ще потърся в телефонния указател някой, който има кабинет наблизо. Стана, попита още, Забелязваш ли някаква разлика, Никаква, каза той, Внимание, сега ще угася осветлението, ще ми кажеш, сега, Нищо, Какво нищо, Нищо, виждам все същото бяло, за мен сякаш нощта не съществува.

Той чуваше как жена му бързо прелиства указателя, подсмърчайки, за да сдържи сълзите си, и въздишайки. Накрая каза, Този трябва да свърши работа, дано може да ни приеме. Набра някакъв номер, попита дали е кабинетът, дали докторът е там, дали може да говори с него, Не, не докторът не ме познава, става дума за много спешен случай, да, моля ви, разбирам, тогава ще кажа на вас, но ви моля да предадете на доктора, моят съпруг внезапно ослепя, да, да, точно както ви казвам, не, не е пациент на доктора, мъжът ми не носи очила, никога не е носил, да, имаше отлично зрение, също като мен, аз също виждам добре, о, много ви благодаря, ще почакам, ще почакам, да, докторе, да, внезапно, казва, че вижда всичко в бяло, не зная какво се е случило, нито ми остана време да го разпитам, току-що се прибрах вкъщи, заварих го в това състояние, искате ли да го попитам, о, много ви благодаря, докторе, ще дойдем веднага, веднага. Слепият стана, Почакай, каза жена му, нека първо се погрижа за пръста ти, изчезна за малко, върна се с едно шишенце кислородна вода, друго с антисептик, памук и кутийка с лепенки. Докато го обгрижваше, попита, Къде остави колата, и внезапно, Но ти не си могъл да шофираш в това състояние, или вече си беше вкъщи, когато, Не, стана на улицата, докато чаках на червено, един човек ми помогна, като ме докара, колата остана в страничната улица, Добре, тогава да слизаме, ще изчакаш на входа, а аз ще отида да я докарам, къде сложи ключовете, Не знам, той не ми ги върна, Той, кой, Човекът, който ме докара до къщи, беше мъж, Трябва да ги е оставил някъде там, сега ще погледна, Няма смисъл да ги търсиш, той не е влизал, Но ключовете все трябва да са някъде, Най-вероятно е да е забравил да ми ги върне, отнесъл ги е, без да си даде сметка, Само това ни липсваше, Вземи твоите, после ще видим, Добре, да вървим, дай ми ръка. Слепият каза, Ако ми се наложи да остана в това състояние, ще сложа край на живота си, Моля те, не говори глупости, достатъчна е и тази беда, която ни сполетя, Аз съм сляп, а не ти, ти не можеш да знаеш какво ми е, Лекарят ще те оправи, ще видиш. Ще видя.

Излязоха. Долу, във входа при стълбището, жената запали осветлението и му прошепна в ухото, Изчакай ме тук, ако се появи някой съсед, му говори съвсем естествено, кажи, че ме чакаш, като те погледне човек, не може да каже, че не виждаш, няма нужда да разправяме на всички какво става с нас, Да, но не се бави. Жената излезе тичешком. Нито един съсед не влезе и не излезе. Слепият знаеше от опит, че стълбището е осветено, докато се чува механизмът на автоматичния ключ, затова го натискаше, щом станеше тихо. Светлината, тази светлина, за него се превърна в звук. Не разбираше защо жена му се бави толкова, страничната улица беше на около осемдесет-сто метра, Ако закъснеем много, лекарят ще си тръгне, помисли. Не успя да избегне машиналния жест да вдигне лявата си ръка и да сведе поглед, за да види колко е часът. Стисна устни, сякаш го прониза внезапна болка, и благодари на Бога, че в този момент не се появи някой съсед, защото тъкмо тогава, при първата му отправена дума, щеше да избухне в плач. Някаква кола спря на улицата, Най-сетне, помисли, но като се заслуша, се учуди на работата на двигателя, Това е дизел, това е такси, каза, и отново натисна копчето на осветлението. Жена му тъкмо влизаше, нервна, разстроена, Твоят свят закрилник, добрата душа, ни е взел колата, Не може да бъде, навярно не си видяла добре, Разбира се, че съм, аз си виждам добре, последните думи й се изплъзнаха неволно, Беше ми казал, че колата е в страничната улица, поправи се тя, но не е там, или сте я оставили някъде другаде, Не, тъкмо там, сигурен съм, Значи се е изпарила, В такъв случай ключовете, Възползвал се е от твоето положение, от тревогата ти и я е откраднал, А аз не го пуснах у дома от страх, ако беше останал да ми прави компания, докато се прибереш, нямаше да успее да ни открадне колата, Хайде, таксито ни чака, заклевам се, че съм в състояние да дам година от живота си тоя мръсник също да ослепее, Не говори толкова високо, И да му откраднат всичко, Може да се появи, О, да, утре ще потропа на вратата ни и ще каже, че се е разсеял, ще се извини и ще се поинтересува дали си по-добре.

Мълчаха до лекарския кабинет. Тя се опитваше да прогони от мислите си кражбата на колата, държеше нежно ръката на мъжа си между своите, докато той с наведена глава, за да не може шофьорът да види очите му в огледалото, не преставаше да се пита как така подобно нещастие му се случи точно на него. Защо на мен. До ушите му достигаха шумовете от уличното движение, някой и друг по-висок глас, когато таксито спираше, както понякога ни се случва още да спим, а външните шумове вече да преминават през булото на полусъзнанието, в което сме обгърнати, като в бял чаршаф. Като в бял чаршаф. Поклати глава, въздишайки, жената леко го докосна по лицето, беше начин да каже Спокойно, тук съм, и той отпусна глава върху нейното рамо, без да го интересува какво ще си помисли шофьорът, Ако беше на мое място, нямаше да можеш да шофираш, помисли по детски и без да се впечатли от това абсурдно твърдение, се поздрави за това, че в отчаянието си все още е способен да формулира логични разсъждения. Слизайки от таксито, подпомогнат дискретно от жена му, изглеждаше спокоен, но на влизане в кабинета, където щеше да разбере каква съдба го очаква, попита тихо с разтреперан глас, Как ли ще съм, като излизаме, и поклати глава като някой, който вече не очаква нищо.

Жената уведоми рецепционистката, че е звъняла преди половин час за съпруга си, и тя ги въведе в малка чакалня, където имаше и други пациенти, един възрастен мъж с черна превръзка на окото, едно момче, което имаше вид на кривогледо и беше придружено от жена, навярно майка му, едно момиче с тъмни очила, още двама души без видими отличителни белези и нито един слепец, слепите не ходят на офталмолог. Жената отведе мъжа си до един свободен стол и тъй като не останаха празни места, застана права до него, Ще трябва да почакаме, прошепна в ухото му. Той разбра защо, беше чул гласовете на намиращите се там и сега беше обзет от друго притеснение, мислеше, че колкото по-късно го прегледа лекарят, толкова повече ще се задълбочи слепотата му и следователно ще стане необратима, без лек. Размърда се на стола, беше неспокоен, канеше се да сподели опасенията с жена си, но в този момент вратата се отвори и рецепционистката каза, Заповядайте, моля, влезте, и обръщайки се към останалите пациенти, Така нареди докторът, случаят на този господин е спешен. Майката на кривогледото момче протестира, че правото си е право и че тя е първа, и че вече чака повече от час. Останалите пациенти я подкрепиха тихо, но никой от тях, нито дори тя самата, не смяташе за разумно да настоява да протестира, за да не вземе да се обиди лекарят и после да ги принуди да си платят за нахалството, като ги накара да чакат още повече, то се е видяло. Възрастният с превръзката на окото прояви великодушие, Оставете го, бедничкия, той е доста по-зле от нас. Слепият не го чу, вече влизаха в лекарския кабинет и жена му казваше, Много ви благодаря за добрината, докторе, работата е там, че моят съпруг, и като каза това, се прекъсна, в действителност тя не знаеше какво се е случило, знаеше само, че съпругът й е сляп и че са им откраднали колата. Лекарят каза, Седнете, моля, той самият помогна на пациента да се настани, и после, докосвайки го по ръката, се обърна направо към него, Разкажете ми какво става с вас. Слепият обясни, че докато бил в колата, изчаквайки червеното на светофара да се смени, внезапно е престанал да вижда, че някакви хора са му се притекли на помощ, че една възрастна жена, ако се съди по гласа й, беше казала, че най-вероятно става дума за нерви, и че един мъж го е придружил до къщи, тъй като той сам не можел да се оправи, Виждам всичко в бяло, докторе. Не спомена за откраднатия автомобил.

Лекарят го попита, Никога преди ли не ви се е случвало, искам да кажа, същото като сега или нещо подобно, Никога, докторе, аз дори не нося очила, И ми казвате, че се е случило внезапно, Да, докторе, Като светлина, която угасва, По-скоро като светлина, която се запалва, През последните дни да сте забелязвали някаква промяна в зрението, Не, докторе, Имате ли, или имали ли сте случай на слепота в семейството, При роднините, които познавам или за които съм чувал да се говори, няма, Страдате ли от диабет, Не, докторе, От сифилис, Не, докторе, От високо артериално или вътрешночерепно налягане, За черепното не знам, за другото знам, че не ми е високо, в службата ни проверяват, Да сте си удряли силно главата, днес или вчера, Не, докторе, На колко сте години, На тридесет и осем, Добре, хайде да прегледаме очите. Слепият ги отвори широко, сякаш за да улесни прегледа, но лекарят го хвана под ръка и го настани зад един апарат, който човек с въображение би могъл да оприличи на нов модел изповедалня, където очите заместват думите и където изповедникът поглежда право в душата на грешника, Опрете брадичката си тук, каза, дръжте очите отворени, не мърдайте. Жената се приближи до мъжа си, постави ръка на рамото му, каза, Ще видиш, че всичко ще се оправи. Лекарят вдигна и свали бинокулярното устройство от неговата страна, завъртя разни фини настройки и започна прегледа. Не откри нищо на роговицата, нищо на склерата, нищо на ириса, нищо на ретината, нищо на лещата, нищо на макулата, нищо на очния нерв, никъде нищо. Отдръпна се от апарата, потърка очи, после започна прегледа от самото начало, без да говори, и когато отново свърши, на лицето му имаше смутено изражение, Не откривам никакъв проблем, очите ви са в отлично състояние. Жена му събра ръце в радостен жест и възкликна, Аз правилно ти казвах, казвах ти, всичко ще се оправи. Без да й обърне внимание, слепият попита, Вече мога ли да си отдръпна брадичката, докторе, Разбира се, извинете, Щом очите ми са в отлично състояние, както казвате, тогава защо съм сляп, Засега не мога да ви кажа, ще трябва да направим подробни изследвания, прегледи, ехография, енцефалография, Смятате ли, че е нещо, свързано с мозъка, Възможно е, но не ми се вярва, Въпреки това казвате, че не откривате нищо нередно в очите ми, Така е, Не разбирам, Искам да кажа, че ако вие наистина сте сляп, слепотата ви в този момент е необяснима, Съмнявате ли се, че съм сляп, Що за хрумване, проблемът е в това, че случаят ви е много рядък, лично аз, през цялата си практика, никога не съм срещал такъв, осмелявам се да кажа дори, че в цялата история на офталмологията няма такъв, Смятате ли, че е лечимо, По принцип щом не откривам никакво нараняване, нито пък вродени малформации, отговорът ми би трябвало да е положителен, Но очевидно не е, Само от предпазливост, само защото не искам да ви давам надежди, които впоследствие да се окажат неоснователни, Разбирам, Така е, А трябва ли да се лекувам по някакъв начин, да вземам лекарство, Засега нищо няма да ви предписвам, защото би означавало да предписвам на сляпо, Ето това е то подходящ израз, отбеляза слепият. Лекарят се престори, че не е чул, отдалечи се от въртящото се столче, където беше седнал, за да направи прегледа, и прав написа на един лист какви прегледи и изследвания смята за необходими. Подаде листа на жената, Заповядайте, госпожо, елате със съпруга си, когато резултатите бъдат готови, ако междувременно има някаква промяна в състоянието му, ми се обадете по телефона, За прегледа, докторе, Платете на служителката на рецепцията. Изпрати ги до вратата, изломоти някакви утешителни думи от типа на, Ще видим, ще видим, не бива да се отчайваме, и когато отново остана сам, влезе в малката баня към кабинета и в продължение на една дълга минута се гледа в огледалото, Какво ли пък може да е това, промърмори. После се върна в кабинета, повика служителката, Поканете следващия.

Тази нощ слепият сънува, че е сляп.