Жозе Сарамаго
Слепота (7)

Стомах, който работи напразно, се буди рано. Някои от слепите отвориха очи, когато утрото още беше далече, но в техния случай не се дължеше чак толкова на глада, колкото на факта, че биологическият им часовник, или както там обикновено е прието да се нарича, вече беше разстроен, предположили бяха, че е ясен ден, и си помислиха, Поспал съм, но веднага разбраха, че не е така, чуваше се хъркането на останалите, а това не допускаше объркване. Е, от книгите се знае, но повече от житейския опит, че който осъмва рано заради удоволствие или от необходимост, не понася добре в негово присъствие да продължават да спят дълбоко, още повече важи за случая, за който говорим, защото има голяма разлика между слепия, който спи, и другия, на когото за нищо не му е послужило да си отвори очите. Подобни наблюдения от психологическо естество заради тънкостта си, видимо несъвместими с невероятния размер на катаклизма, който се опитваме да опишем в този разказ, служат единствено да обясним защо всички слепи бяха будни толкова рано, някои, както казахме в началото, ги бяха събудили изискванията на стомаха, а останалите бяха изтръгнати от съня заради нетърпението на ранобудните, които не се затрудниха да вдигнат повече шум от неизбежния и поносим за дома и стаята. Тук няма само добре възпитани и дискретни хора, някои са едни диваци, които сутрин храчат и се облекчават от газове, без да мислят кой е там, всъщност истината е, че и през деня правят същото, затова атмосферата е все по-тежка и няма какво да се направи, само вратата се отваря, прозорците не мотат да се стигнат, понеже са разположени високо.

Жената на лекаря беше легнала до мъжа си и се бяха притиснали един в друг максимално плътно заради тясното легло, а и защото им доставяше удоволствие. Доста усилия им коства да запазят приличие и да не постъпят като онези, които някой беше нарекъл свини. Погледна часовника си. Беше два часът и двадесет и три минути. Вгледа се по-внимателно и установи, че стрелката на секундите не се движи. Беше забравила да навие проклетия часовник. Или тя беше за окайване, да ми се не види, щом дори това просто задължение не успях да изпълня, само след три дни изолация. Без да успее да се овладее, се разплака конвулсивно, сякаш току-що я беше сполетяла най-лошата беда. Лекарят помисли, че и жена му е ослепяла, че се е случило онова, от което се е страхувал, почти безразсъдно щеше да я попита, И ти ли ослепя, когато в последния момент я чу да прошепва, Не е това, не е това, и после с бавен шепот, почти недоловим, със скрити под одеялото глави, Колко съм глупава, не съм навила часовника, и продължи да плаче неутешимо. Момичето с тъмните очила стана от леглото си от другата страна на пътеката и водено от хлиповете, се приближи с протегнати ръце, Нещо тревожи ли ви, имате ли нужда от нещо, питаше, докато се придвижваше, и докосна с двете си ръце полегналите тела. От дискретност трябваше незабавно да ги отдръпне и със сигурност мозъкът й беше наредил да го стори, но ръцете не се подчиниха, само направиха по-лек контакта, не повече от слаб допир на кожата с грубото затоплено одеяло. Имате ли нужда от нещо, попита отново момичето и сега вече да, ръцете й се отдръпнаха, вдигнаха се и се изгубиха в стерилната белота и липсата на опора. Все още хлипайки, жената на лекаря стана от леглото и прегърна момичето, Няма нищо, внезапно бях обзета от тъга, Щом вие, която сте толкова силна, се отчайвате, значи наистина нямаме спасение, оплака се момичето. По-спокойна, жената на лекаря мислеше, гледайки момичето отпред, Вече почти не се забелязват следи от конюнктивита, колко жалко, че не мога да й го кажа, би била доволна. Да, навярно би останала доволна, въпреки че подобно задоволство е абсурдно, не толкова защото е сляпа, а защото всички наоколо също са слепи, за какво й е да има такива красиви, ясни очи, щом няма кой да ги види. Жената на лекаря каза, Всички имаме моменти на слабост, но все още ни остава възможността да плачем, плачът често е спасение, има случаи, когато бихме умрели, ако не поплачем, Кой знае, тази слепота не е като другите видове, може както е дошла, така и да изчезне, Вече ще е късно за умрелите, Всички ще умрем, Но не трябва да бъдем избивани, а аз убих един човек, Не се обвинявайте, такива бяха обстоятелствата, тук всички сме виновни и невинни, много по-лошо постъпиха войниците, които ни пазят, но дори и те могат да прибегнат до най-голямото извинение, страха, Какво не бих дала да бях оставила горкия човек да ме опипа, сега щеше да е жив, а моето тяло щеше да си е точно такова каквото е, Не мислете повече за това, успокойте се, опитайте се да поспите. Придружи я до леглото, Хайде, легнете си, Вие сте много добра, каза момичето, а после сниши глас и каза, Не знам какво да правя, идва ми цикълът, а не си нося дамски превръзки, Спокойно, аз имам. Ръцете на момичето с тъмните очила търсеха къде да се хванат, но жената на лекаря нежно ги хвана в своите, Спокойно, спокойно. Момичето затвори очи, остана така в продължение на минута, може би щеше да заспи, ако не беше внезапният смут, който настъпи, някой беше отишъл в тоалетната и когато се беше върнал, леглото му се беше оказало заето, не нарочно, другият беше станал поради същата причина, бяха се разминали по пътя и, разбира се, на никого не му беше хрумнало да каже, Слушайте, да не вземете да сбъркате леглото, като се върнете. Права, жената на лекаря гледаше двамата слепци, които се караха, забеляза, че не жестикулират, че почти не мърдат телата си, бързо бяха научили, че сега само от гласа и слуха имаше някаква полза, разбира се, не им липсваха ръце, можеха да се борят и да се бият, да размахат юмруци, както се казва, но за едно разменено легло нямаше смисъл, де да бяха такива всички грешки в живота, достатъчно щеше да е да се разберат, Номер две е моето, номер три е вашето, да се разберем веднъж завинаги, Ако не бяхме слепи, нямаше да се случи подобна грешка, Имате право, Проблемът е, че сме слепи. Жената на лекаря каза на мъжа си, Целият свят е събран тук вътре.

Не целият. Храната например беше навън и се бавеше. От едната стая и от другата няколко души бяха отишли да стоят в атриума с надеждата да чуят нареждането по високоговорителя. Пристъпваха нервно и нетърпеливо. Знаеха, че ще трябва да излязат във външния двор, за да приберат кутиите, които войниците, както бяха обещали, щяха да оставят в пространството между портата и стълбите, страхуваха се да не би това да се окаже някой номер, капан, Кой може да ни каже, че няма да стрелят срещу нас, След това, което вече направиха, е напълно възможно да го сторят, Не бива да им се доверяваме, Аз няма да изляза навън, Нито пък аз, Някой ще трябва да отиде, ако искаме да ядем, Не знам дали е по-добре да загинеш от изстрел, или бавно да умираш от глад, Аз ще отида, Аз също, Няма нужда да ходим всички, На войниците може да не им хареса, Или да се уплашат, да решат, че искаме да избягаме, може би затова са убили оня с крака, Трябва да решим, Всички предпазни мерки са малко, спомнете си какво стана вчера, девет убити, ни повече, ни по-малко, Войниците са се уплашили от нас, Аз пък се страхувам от тях, Иска ми се да разбера дали и те ослепяват, Те, кои те, Войниците, Според мен дори трябваше да са първо те. Всички се съгласиха, без обаче да се запитат защо, липсваше някой, който да обясни, Защото така не биха могли да стрелят. Времето минаваше, минаваше, а високоговорителят мълчеше. Вие вече погрижихте ли се да погребете вашите, попита един слепец от първата стая, колкото да каже нещо, Още не. Започват да миришат, ще заразят всичко наоколо, Ами нека заразяват и нека си миришат, що се отнася до мен, нямам намерение да си мръдна пръста, докато не се нахраня, а другият вече казваше, че първо се яде, а после се мие тигана, Приказката не е така, грешна ти е поговорката, обикновено след погребенията се яде и пие, Е, при мен е обратното. След няколко минути един от слепците там каза, Мисля си нещо, Какво, Как ще разделим храната, Както и преди, знаем колко сме, ще преброим порциите и всеки ще получи своята, това е най-простият и справедлив начин, Преди не свърши работа, някои останаха да лапат мухи, А други ядоха две порции, Разпределението не е било добре направено, Винаги ще е такова, ако няма уважение и дисциплина, Ако имаше някой, който поне мъничко да вижда, Ами, веднага щеше да измисли начин да вземе най-много, Нали е казано, че в страната на слепите, който има едно око, е цар, Остави какво разправят, Това не е същото, най-доброто решение би било, храната да се раздели поравно между стаите, а после всяка да се оправя с полученото, Кой каза това, Аз, Аз, кой, Аз, От коя стая си, От втората, Веднага си пролича, много хитро, при вас хората са по-малко и така ви изнася, щяхте да изядете повече от нас, нашата стая е пълна, Казах го само за да е по-лесно, Има една приказка, че у когото е питата, у него е и ножът, По дяволите, стига с тия поговорки, изнервят ме, Би трябвало да занесем храната в столовата и всяка стая да избере по трима души, които да направят разпределението, при шестима души няма да има опасност от шмекерии, А откъде ще знаем, че е истина, като кажат, в нашата стая сме толкова и толкова, Насреща имаме почтени хора, И това ли е някоя поговорка, Не, това са мои думи, О, рицарю, всъщност ние тук сме просто едни гладни хора.

Сякаш през цялото време е бил в очакване на кода, на паролата, на думите сезам, отвори се, едва тогава се чу гласът на високоговорителя, Внимание, внимание, интернираните имат позволение да дойдат да вземат храната си, но внимавайте, ако някой се приближи прекалено много до оградата, първо ще бъде предупреден словесно и ако не отстъпи веднага назад, второто предупреждение ще е с куршум. Слепите тръгнаха бавно, някои, които бяха по-доверчиви, направо към мястото, където мислеха, че се намира вратата, други, по-неуверени в едва придобитите си умения да се ориентират, предпочетоха да се плъзгат покрай стената, така нямаше как да се объркат, когато стигнеха до ъгъла, трябваше просто да продължат под прав ъгъл, там щяха да открият вратата. Нетърпеливо и със заповеден тон, гласът на високоговорителя повтори призива. Промяната в тона, очевидна дори и за онези, които хич нямаха причина да се съмняват, уплаши слепите. Един от тях заяви, Аз няма да изляза оттук, те искат да ни заловят там отвън, за да ни избият до един, Аз също няма да изляза, каза друг, Нито пък аз, затвърди намерението трети. Спряха нерешително, някои искаха да излязат, но страхът завладя всички. Гласът се чу за трети път, Ако до три минути никой не се яви да отнесе кутиите с храна, ще ги вземем. Заплахата не надви страха, само го тласна в последните дебри на съзнанието, като преследвано животно, което дебне възможността да нападне. Уплашени, опитвайки се да се скрият един зад друг, слепите излязоха на площадката пред стълбите. Не можеха да видят, че кутиите не са в близост до парапета, където се надяваха да ги сварят, не можеха да знаят, че войниците от страх да не се заразят бяха отказали да се приближат дори до въжето, което бяха хващали всички слепи, намиращи се там. Кутиите с храна бяха скупчени на едно място всичките, приблизително там, откъдето жената на лекаря беше взела мотиката. Вървете, вървете, нареди сержантът. Объркани, слепите се опитаха да се наредят в колона, за да се придвижват в някакъв ред, но сержантът извика, Кутиите не са там, пуснете въжето, пуснете го, мръднете надясно, ваше дясно, ваше, глупаци, не е необходимо да имате очи, за да знаете от коя страна е дясната ви ръка. Указанието беше дадено навреме, някои слепи с чувство за отговорност бяха приели заповедта буквално, щом трябва да е надясно, съвсем логично да е дясното на говорещия, затова се опитваха да минат под въжето и да отидат да търсят кутиите Бог знае къде. При различни обстоятелства гротескната сцена би накарала и най-разсъдливите наблюдатели да се смеят с глас, беше убийствена, няколко слепци се придвижваха на четири крака, с лице допряно в земята, като прасета, като с едната си ръка пореха въздуха, други, може би от страх, че бялото пространство под открито небе ще ги погълне, отчаяно се държаха за въжето, наострили слух, очаквайки първото възклицание, което би сигнализирало за намирането на кутиите. Желанието на войниците беше да насочат оръжията си и да застрелят хладно и решително ония малоумници, които се движеха пред очите им като куци раци, размахващи във въздуха сакатите си щипки в търсене на изгубения крак. Знаеха какво беше казал сутринта полковникът в казармата, че проблемът със слепотата може да бъде решен чрез физическото унищожаване на всички слепи, вече проявените и онези, които тепърва щяха да се проявят, без никакви фалшиви хуманитарни наблюдения, бяха негови думи, също както се реже гангренясал крайник, за да се спаси животът на тялото, Бесът на умрялото куче, казваше той, се лекува от природата. На някои войници, по-малко чувствителни към красотата на словесните фигури, им беше доста трудно да проумеят какво общо има бесът на кучето със слепите, но думата на един полковник, също образно казано, струва толкова, колкото тежи, никой не се издига до такава степен във войската, без да има право във всичко, което мисли, казва и прави. Един от слепите най-накрая беше се натъкнал на кутиите, прегръщаше ги и крещеше, Тук са, тук са, ако някой ден този човек си върнеше зрението, надали щеше да оповести с повече радост страхотната новина. За няколко секунди останалите слепи се скупчиха при кутиите, крака и ръце се омешаха, всеки дърпаше към себе си и си оспорваха първенството, Ще я взема аз, Аз ще я взема. Онези, които не се бяха пуснали от въжето, започнаха да се изнервят, сега страхът им беше друг, да не би да бъдат наказани за мързела или страха си и да бъдат изключени от разпределението на храната, О, вие не искахте да лазите по земята с вирнат във въздуха задник, под заплахата да ви застрелят, в такъв случай няма да ядете, спомнете си поговорката, че сухо дупе риба не яде. Тласнат от тази решителна мисъл, един от тях пусна въжето и с ръце във въздуха тръгна по посока на врявата, Мен няма да ме изключат, но внезапно гласовете замлъкнаха, чуваха се само шумовете от влаченето, някакви приглушени възклицания, една неясна и разпръсната маса от звуци, които идваха от всички страни и от никоя конкретно. Спря нерешително, искаше да се върне към сигурното въже, но чувството му за ориентация се провали, няма звезди по бялото небе, сега чуваше гласа на сержанта, който даваше инструкции на хората с кутиите как да се върнат при стълбите, но то имаше смисъл само за тях, за да може човек да стигне където иска, зависи от това къде се намира. Вече нямаше слепи, хванати за въжето, те просто трябваше да се върнат обратно и сега чакаха на площадката при стълбите да дойдат другите. Слепият, който се беше пуснал, не смееше да мръдне от мястото си. Разтревожен, нададе вик, Помогнете ми, моля ви, не знаеше, че войниците го държат на мушка с пушките си, чакаха го да настъпи невидимата линия, където се минаваше от живот към смърт. Там ли ще си стоиш, кьорчо, попита сержантът, но в гласа му имаше някаква нервност, истината е, че не споделяше мнението на своя командващ, Кой може да ми каже, че утре това нещастие няма да потропа на вратата ми, що се отнася до войниците, е ясно, заповядва им се и убиват, пак им се заповядва и умират, Ще стреляте само по моя команда, извика сержантът. Тези думи накараха слепия да осъзнае каква опасност го грози. Падна на колене и започна да се моли, Моля ви, помогнете ми, кажете ми накъде да вървя, Ела насам, кьорчо, ела насам, каза оттам един войник с престорено дружелюбен тон, слепият стана, направи три крачки, но отново спря, глаголната форма го усъмни, ела, не е отиди, ела означава насам, точно насам, в тази посока и ще стигнеш там, откъдето те викат, право към куршума, който ще смени едната слепота с друга. Това беше, така да се каже, една престъпна инициатива на войник с лош характер, която сержантът веднага прекъсна с два последователни крясъка, Стой, Кръгом, последвани от строго нареждане да се спазва редът, отправено към неподчинилия се, очевидно спадащ към онази група хора, в чиито ръце не бива да попада пушка. Окуражени от добронамерената намеса на сержанта, слепите, стигнали до стълбищната площадка, вдигнаха силен шум, който послужи като магнит за загубилия се. Вече сигурен в себе си, се придвижи напред по права линия, Продължавайте, продължавайте, казваше, докато слепите ръкопляскаха, сякаш присъстват на дълъг, усилен и напрегнат спринт. Посрещнаха го с прегръдки, случаят си заслужаваше, пред лицето на опасността, явна или очаквана, се познава кои са ти приятели.

Братският прием не продължи дълго. Възползвайки се от въодушевлението, някои от слепите се бяха измъкнали с няколко кутии, колкото бяха успели да пренесат, очевидно непочтен начин да се преборят с предполагаемите несправедливости при разпределянето на храната. Добронамерените, които все се намират, каквото и да си говорим, протестираха възмутено, че така не може да се живее, Ако не можем да си имаме доверие, докъде ще стигнем, питаха някои реторично, макар и съвсем основателно, Това, което си просят тия гадове, е един як пердах, заплашваха други, в действителност нищо не просеха, но всички разбраха какво ще да рече тая приказка, изразът беше леко подобрен вариант на един цинизъм, който бихме могли да простим поради факта, че беше много уместен. Вече в атриума, слепите се съгласиха, че най-практичният начин за разрешаване на първата част от възникналата деликатна ситуация е да разделят между двете стаи останалите им кутии, за щастие бяха четен брой, и да създадат комисия, също от четен брой членове, която да разследва и възстанови изгубените кутии, или с други думи, откраднатите кутии. Прахосаха известно време да се разправят, както вече им беше станало навик, кое да е първо и кое второ, т.е. дали първо трябваше да се нахранят и после да се занимават с разследването, или обратното, като надделя мнението, че по-подходящо, имайки предвид дългите часове, които прекараха без храна, е да започнат със задоволяване на стомаха и после да преминат към проверките, И не забравяйте, че трябва да погребете вашите, каза един от първата стая, Все още не сме ги убили, а вече искаш да ги погребваме, отвърна един шегобиец от втората, заигравайки се весело с думите. Всички се засмяха. Ала не след дълго разбраха, че измамниците не са си в стаите. На вратите и на двете стаи през цялото време стояха слепци, които чакаха храната да дойде, и те казаха, че действително са чули по коридорите да минават хора, които сякаш много бързат, но в стаите никой не е влизал, още повече пък с кутии с храна, в това можеха да се закълнат. Някой подсказа, че най-сигурният начин да разпознаят ония типове е всички присъстващи да заемат леглата си, очевидно празните легла щяха да са на тарикатите, та само трябваше да се изчакат да се върнат откъдето се бяха скрили да си облизват мустаците, и да им се метнат отгоре, за да се научат да уважават свещения принцип за колективната собственост. Но изпълняването на предложението, впрочем уместно и пропито от дух на справедливост, имаше своето огромно неудобство да се отложи незнайно за кога желаната и по това време вече изстинала закуска, Първо да се нахраним, каза един от слепите, и болшинството решиха, че да, по-добре е първо да се нахранят. В същия момент, на някое скришно местенце в старите и порутени постройки, крадците навярно се тъпчеха с двойни и тройни порции от дажба, която неочаквано се оказа подобрена, състоеше се от кафе с мляко, студено действително, бисквити и хляб с маргарин, докато почтените хора трябваше да се задоволят с два-три пъти по-малко, и то не от всичко. Чу се отвън, чуха го някои от първото крило, докато меланхолично хрускаха солени бисквити, че високоговорителят призовава заразените да приберат своята част от храната. На един от слепите, със сигурност под влияние на лошата атмосфера, възникнала заради извършеното престъпление, му дойде вдъхновение, Ами ако ги причакаме в атриума, те биха се стреснали яко, само като ни видят, може да изпуснат една-две кутии, но лекарят каза, че не му се струва добро това, би било несправедливо да накажат невинните. Когато всички свършиха с яденето, жената на лекаря и момичето с тъмните очила отнесоха в градината картонените кутии, празните съдове от мляко и кафе, хартиените чаши, с две думи, всичко, което не ставаше за ядене, Трябва да изгорим боклука, каза после жената на лекаря, да разкараме тия ужасни мухи.

Седнали на леглата, всеки на своето, слепите зачакаха заблудените овце да се върнат в стадото, Те са едни овчи хора, направи коментар един груб глас, без да знае, че така прави паралел с пасторалната реминисценция на човек, който няма никаква вина, че не знае да се изразява по друг начин. Ала негодниците не се появяваха, навярно се бяха усъмнили, със сигурност и сред тях имаше някой умник, както този, който се беше сетил за боя. Минутите минаваха, някои слепи си бяха полегнали, а единици от тях дори вече бяха заспали. То, скъпи хора, тук само спим и ядем. Ако добре преценим нещата, не сме съвсем зле. Стига храната да не липсва, без нея не може да се живее, сме като на хотел. В противен случай би била направо голгота, слепец навън, в града, да, направо голгота. Да върви, препъвайки се по улиците, всички да бягат от него, семейството му да живее в ужас, да се страхуват да се приближат до него, майчина любов, синовна обич, приказки, навярно щяха да постъпят с мен по същия начин, щяха да ме затворят в някоя стая и да ми оставят чинията пред вратата, ако благоволят. Разглеждайки ситуацията хладно, без предразсъдъци и съжаления, защото те винаги помрачават разсъдливостта, трябваше да се признае, че властите бяха проявили далновидност, когато решиха да съберат слепите заедно, всяка жаба да си знае гьола, това е правилото на добросъседството, като при прокажените, несъмнено оня лекар в дъното има право, като казва, че трябва да се организираме, проблемът наистина е в организацията, първо храната и после организацията, и двете са необходими в живота, да се изберат няколко дисциплинирани и дисциплиниращи хора да ръководят, да се установят съгласувани правила за съжителство, прости неща, метене, подреждане и миене, от това не можем да се оплачем, дори ни пращат сапун и прах за пране, да се поддържат оправени леглата, основното е да не губим уважението към себе си, да се избягват конфликтите с военните, които изпълняват дълга си да ни пазят, предостатъчно умрели си имаме, да попитаме кой знае истории, които да разказва вечер, истории, приказки, анекдоти, все едно, представете си какъв късмет би било, ако някой знае Библията наизуст, бихме повтаряли всичко от сътворението на света, важното е да се изслушваме един друг, жалко, че си нямаме радио, музиката винаги е била голямо развлечение, а и бихме следили новините, например, ако измислят лек за нашата болест, каква радост би настанала тук.

Тогава се случи онова, което трябваше да се случи. Чуха се изстрели на улицата. Идват да ни убият, извика някой, Спокойно, каза лекарят, трябва да мислим логично, ако искаха да ни убият, щяха да стрелят тук вътре, а не навън. Лекарят имаше право, сержантът нареди да се стреля във въздуха, не беше някой внезапно ослепял войник, докато пръстът му е бил върху спусъка, разбираемо е, че няма друг начин да се овладеят и държат в подчинение слепите, които, препъвайки се, слизаха от автобусите, Министерство на здравеопазването беше предупредило Министерство на отбраната, Ще изпратим четири автобуса със слепи, И това колко прави, Около двеста, А къде ще заврем толкова хора, стаите за слепи са трите в дясното крило, според наличната информация има общо сто и двадесет легла, а вътре има вече шестдесет или седемдесет, без дузината, които бяхме принудени да убием, Случаят има решение, ще заемат всички стаи, Но така заразените ще бъдат в пряк контакт със слепите, Най-вероятно, рано или късно, те също ще ослепеят, впрочем при сегашното положение предполагам, че вече всички сме заразени, със сигурност няма никой, който да не е бил в полезрението на слепец, Щом като слепият не вижда, питам аз, как може да предава болестта посредством зрението си, Генерале, тази болест вероятно е най-логичната в света, сляпото око предава болестта на виждащото око, има ли нещо по-просто, Тук имаме един полковник, който смята, че решението е да избиваме слепите, щом се появят, Умрели вместо слепи не е голяма промяна на картината, Да си сляп не е като да си мъртъв, Да, но ако си мъртъв, си сляп, Добре, значи двеста, Да, А какво да правим с шофьорите на автобусите, Пъхнете и тях вътре. В края на същия ден Министерство на отбраната потърси Министерство на здравеопазването, Искате ли да знаете какво се случи, онзи полковник, за когото ви говорих, е ослепял, Да видим сега какво ще мисли за идеята си, Вече я е обмислил, застрелял се е в главата, Подобаващо поведение, да, Войската винаги е готова да даде пример.

Порталът беше отворен широко. Воден от казармените си навици, сержантът нареди да оформят колона по петима, но слепите не успяваха добре да се оправят със сметката, ту бяха повече, ту по-малко, накрая всички се скупчиха на входа, като цивилни каквито бяха, дори не се сетиха да пратят напред жените и децата, като при корабокрушенията. Трябва да кажем, преди да сме забравили, че не всички изстрели бяха дадени във въздуха, един от шофьорите на автобуси беше отказал да тръгне със слепите, протестира, че вижда отлично, резултатът, три секунди по-късно, беше да се признае правотата на Министерство на здравеопазването, като казваше, че да си умрял, означава да си сляп. Сержантът даде вече познатите заповеди, Вървете напред, горе има стълба с шест стъпала, шест, когато стигнете там, се качете бавно, ако някой се спъне там, дори не искам да си представя какво ще стане, единствената препоръка, която пропусна, беше да следват въжето, но това е разбираемо, ако вземеха да го ползват, никога нямаше да влязат, Внимание, казваше сержантът, успокоен, защото вече всички бяха от вътрешната страна на портала, има три стаи отдясно и три отляво, всяка стая има четиридесет легла, семействата да не се разделят, избягвайте блъсканиците, пребройте се на входа, помолете хората, които са вътре, да ви помогнат, всичко ще бъде наред, настанете се, спокойно, спокойно, после ще дойде храната.

Не би било редно да си представим, че тези слепи, в такова количество, ще вървят там като овце към кланица, блеейки както обикновено, малко притиснати един в друг, разбира се, но те и бездруго винаги така са живели, косъм до косъм, дъх в дъх, миризма в миризмата. Тук едни плачат, други крещят от страх или гняв, трети ругаят, някой отправи ужасна, но ненужна заплаха, Ако някой ден ви хвана, предполагаше се, че говори за войниците, ще ви изтръгна очите. Беше неизбежно първите, които стигнаха до стълбите, да спрат, трябваше с крак да опипат височината и дълбочината на стъпалата, под натиска на идващите отзад двама или трима паднаха напред, за щастие нищо друго не се случи, само няколко ожулени крака, съветът на сержанта беше послужил като благословия. Част от тях вече бяха влезли в атриума, но двеста души не се побират толкова лесно, отгоре на всичкото слепи и без водач. Като добавим към това обстоятелство, само по себе си достатъчно мъчително, факта, че се намираме в стара сграда с не особено функционално разпределение, не е достатъчно сержантът да каже, Има по три стаи от двете страни, трябва да се види как е отвътре, отвори на врати, някои толкова тесни, че повече приличат на гърла на бутилки, разни умопомрачителни коридори като самите умопомрачени обитатели, започващи незнайно защо, свършващи незнайно къде, изобщо без да стане ясно за какво служат. Инстинктивно първите линии на слепите се бяха разделили на две колони, които се движеха покрай стените от едната и от другата страна, търсейки врата, откъдето да влязат, безспорно сигурен начин, като се вземе предвид, че нямаше мебели, които да се пречкат по пътя. Рано или късно, с умение и търпение, новите гости щяха да се настанят, но не и преди да се реши битката, която се разрази между първите линии на лявата колона и заразените, които живееха от тази страна. Можеше да се очаква. Уговорката, съгласно правилник, изготвен от Министерство на здравеопазването, беше, че това крило ще бъде запазено за заразените, и ако беше вярно, че може да се предвиди с голяма степен на вероятност, че накрая всички ще ослепеят, беше вярно също така, че, подчинявайки се на чистата логика, докато те не ослепеят, не може да се твърди, че наистина ще ги сполети такава съдба. Та, седи си един човек спокойно у дома, вярва, че въпреки всички примери, сочещи обратното, поне в неговия случай нещата ще се решат добре, и внезапно вижда, че приближава виеща тълпа от онези, от които най-много се страхува. В първия момент заразените помислиха, че става дума за група от хора като тях, просто повече на брой, но заблудата трая съвсем кратко, тези бяха слепи, Тук не можете да влезете, това крило е само за нас, не е за слепи, вие сте за другата страна, викаха пазещите вратата. Някои слепи се опитаха да се завъртят кръгом и да потърсят другия вход, на тях им беше все едно дали ще влязат отляво или отдясно, но масата на продължаващите да прииждат ги тласкаше неумолимо. Заразените бранеха вратата с ритници и удари, слепите отвръщаха, както можеха, не виждаха противниците си, но знаеха откъде ги бият. В атриума не можеха да се поберат двеста души, нито дори близо до това число, затова не след дълго вратата, която водеше към вътрешното заграждение, макар да беше достатъчно широка, се оказа напълно задръстена, сякаш я запушваше някаква огромна тапа, нито напред, нито назад, онези, които се намираха вътре, притиснати, смачкани, се опитваха да се защитят, като хвърляха къчове и ръгаха с лакти съседите си, които ги задушаваха, чуваха се викове, слепи деца плачеха, слепи жени припадаха, докато мнозината, които не бяха успели да влязат, се блъскаха все повече и повече, уплашени от виковете на войниците, неразбиращи защо тия идиоти продължават да са още там. Ужасяващият момент дойде, когато внезапно се получи сериозен отлив на хора, които с всички сили се опитваха да се спасят от тарапаната, от надвисналата опасност от смазване. Но да се поставим на мястото на войниците, които изведнъж виждат как голяма част от вече влезлите излизат главоломно, веднага са си помислили най-лошото, че слепите ще се върнат обратно, да си спомним предишните случаи, можеше там да се случи голямо кръвопролитие. За щастие сержантът отново беше в час с кризисната ситуация, самият той произведе един изстрел във въздуха само за да привлече вниманието, и извика по високоговорителя, Спокойно, тези, които са на стъпалата, да се отдръпнат малко, раздалечете се, не се блъскайте, помагайте си един на друг. Искаше прекалено много, вътре битката продължаваше, но малко по малко атриумът се освободи благодарение на по-големия брой слепи, придвижили се към вратата на дясното крило, там ги посрещаха слепите, които нямаха нищо против да ги упътят към третата стая, свободна до момента, и към леглата във втората стая, които все още бяха незаети. За миг сякаш битката щеше да се реши в полза на заразените, не толкова защото бяха по-силни, а защото слепите, разбрали, че входът от другата страна е свободен, прекратиха контакта, както би казал сержантът в своите лекции по елементарна тактика и стратегия. Но радостта на защитниците не трая дълго. От вратата на дясното крило започнаха да долитат гласове, които съобщаваха, че там вече няма място, че всички стаи са заети, имаше слепи, които отново бяха тласнати в атриума тъкмо когато се отпуши човешката запушалка, която до този момент затапваше централния вход, и слепите, намиращи се все още навън, много на брой, успяха да се приберат под покрива, където далече от заплахите на войниците щяха да заживеят. Резултатът от тези две премествания беше, че се поднови битката на входа на лявото крило, отново последваха удари, отново викове и сякаш това беше малко, някои избутани слепи, които бяха открили и насилили вратата, водеща директно към вътрешното заграждение, започнаха да крещят, че там има трупове. Представете си ужаса. Отстъпиха назад, доколкото можаха, Там има умрели, има умрели, повтаряха, сякаш те щяха да са следващите умрели, за секунда атриумът отново стана вихрен водовъртеж от възможно най-лошите моменти, после човешката маса във внезапен отчаян импулс се изви към лявото крило, помитайки всичко пред себе си, разбиха съпротивата на заразените, някои вече бяха престанали да са такива, а други хукнаха като луди, за да избягат от черната фаталност. Напразно бягаха. Един след друг всички ослепяха, очите им внезапно се давеха в ужасния бял прилив, който потапяше коридорите, стаите, цялото пространство. Навън, в атриума, във вътрешното заграждение, се влачеха отчаяни слепци, някои ги болеше от ударите, други бяха настъпени, бяха преди всичко старците, жените и децата, както винаги, същества, които все още или вече не можеха да се защитят, цяло чудо беше, че от всичко това не последваха още смъртни случаи и нямаше още умрели за погребване. По земята имаше пръснати освен няколкото обувки, които бяха изгубили своите собственици, също торби, чанти, кошници, последното богатство на всеки, сега изгубено завинаги, който си ги намери, ще каже, че са негови.

Един възрастен човек с черна превръзка на окото дойде от заграждението. Или също беше изгубил багажа си, или не носеше такъв. Първи беше се препънал в труповете, но не беше извикал. Беше останал с тях, до тях, очаквайки да се възцарят отново редът и тишината. Чака в продължение на няколко часа. Сега е негов ред да потърси убежище. Бавно, с протегнати ръце потърси пътя. Откри вратата на първата стая в дясното крило, чу идващи отвътре гласове, тогава попита, Има ли тук едно легло за мен.