Жозе Сарамаго
Слепота (11)

Ако слепият, натоварен да води отчет на незаконните печалби в стаята на злодеите, беше решил, поради явно просветление в колебливия си дух, да премине от тази страна с дъсчиците си за писане, с дебелата хартия и с острието, със сигурност сега щеше да е зает да редактира поучителните и жалки хроники за лошото хранене и многото други страдания на тези нови ограбени другари. Щеше да започне да разказва как там, откъдето идва, узурпаторите не само бяха изгонили от стаята си почтените слепи, за да станат господари и собственици на цялото пространство, но отгоре на всичкото бяха забранили на обитателите на другите две стаи от лявото крило достъпа и ползването на съответните санитарни възли, както се наричат. Би казал, че непосредственият резултат от недостойния произвол беше, че всичките онези хора с неотложни нужди заприиждаха в тоалетните от тази страна, последиците от което лесно може да си представи всеки, който не е забравил в какво състояние беше всичко още преди това. Би отразил, че човек не може да се движи из вътрешното заграждение, без да се блъсне в слепци, които се облекчават от диариите си или се свиват от силни многообещаващи спазми, които в крайна сметка до нищо не водят. А ако този човек е и наблюдателен по дух, не би пропуснал да отбележи очевидното противоречие между малкото количество, което се изяжда, и многото изхвърлено, като по този начин по случайност се разкрива, че всеизвестната връзка между причина и следствие, която толкова много се цитира, поне от количествена гледна точка невинаги може да бъде приета на доверие. Също би казал, че докато по това време стаята на злодеите вече сигурно е задръстена от кутии с храна, то тук нещастниците съвсем скоро ще бъдат принудени да събират трохите от мръсния под. Слепият счетоводител също така не би пропуснал да осъди, в качеството си както на участник в процеса, така и на негов хроникьор, криминалните деяния на слепите потисници, които предпочитат да оставят храната да се развали, но не и да я дадат на онези, които толкова се нуждаят от нея, защото е сигурно, че докато някои от продуктите могат да изкарат няколко седмици, без да изгубят качествата си, то други, особено готвените, ако не се изядат веднага, съвсем бързо се вкисват или плесенясват и стават негодни да бъдат консумирани от хора, ако изобщо тези тук все още са такива. Сменяйки въпроса, но не и темата, хронистът би написал, с голяма болка в сърцето, че болестите тук не са само храносмилателни, било поради липса на достатъчно храна или заради болестотворното разлагане на поетата такава, тук не бяха дошли само здрави хора, макар и слепи, дори и някои от тези, които на пръв поглед бяха здрави като бикове, сега лежаха като останалите, без да могат да станат от бедните постели, повалени от тежки грипове, които незнайно как бяха проникнали тук. И в никоя от петте стаи не можеше да се намери дори обикновен аспирин, който да може да свали температурата и да облекчи леко тоя главобол, съвсем бързо свърши и малкото, което имаше, намерено при преравянето на дамските чанти до самия хастар. Хронистът внимателно би се отказал да прави обстоен преглед на всички болести, измъчващи близо тристате души, поставени под тази нечовешка карантина, имаше поне два случая на рак в доста напреднал стадий, за които властите не бяха пожелали да проявят човешко разбиране в момента на залавянето на слепи и довеждането им на това място, казаха, че законът, когато се ражда, е еднакъв за всички и че демокрацията е несъвместима с оказването на разни услуги. Но при толкова хора злата участ беше пожелала да има само един лекар, при това офталмолог, такъв, от какъвто най-малко имаше нужда. Стигайки до това място, слепият счетоводител, уморен да описва толкова мизерия и болка, би оставил металното острие да падне върху масата, би потърсил с разтреперана ръка парчето сух хляб, което е оставил настрана, докато изпълнява задължението си на хронист на свършека на дните, ала не би го открил, тъй като друг сляп, послужвайки си достатъчно добре с обонянието при такава нужда, вече щеше да го е откраднал. Тогава, отказвайки се от братския жест, от самоотвержения импулс, довел го до тази страна, слепият счетоводител би решил, че най-добре ще е, ако все още има време, да се върне в третата стая от лявата страна, там, колкото и да се бунтува духът му от благородно възмущение пред несправедливостта на злодеите, поне няма да гладува.

Тъкмо за това става дума в действителност. Всеки път щом натоварените със задачата да отидат да вземат храна се върнат по стаите с малкото, което им е било дадено, избухват гневни протести. Винаги се намира някой, който да предложи да се предприемат колективни действия, масово шествие, представяйки като силен аргумент многократно утвърждаваната сила на численото превъзходство, издигнато в диалектическото твърдение, че волята на мнозинството, общо взето, се сумира, а при дадени обстоятелства е в състояние и да се умножава до безкрайност. Но не след дълго духовете се укротяваха, достатъчно беше някой по-разумен и с обективното намерение да вземе под внимание предимствата и рисковете на предложените действия да припомни на ентусиастите смъртоносните поражения, които имат пистолетите, Онези, които тръгнат напред, казваха, знаят какво ги чака там, а що се отнася до другите отзад, по-добре хич и да не си представяме какво ще стане в много вероятния случай, че се уплашим от първия изстрел, повечето от нас ще умрат смачкани, а не от изстрели. Като средна мярка в една от стаите беше решено, а оттам това решение се разчу из останалите също, че ще изпратят да вземат храната не обичайните, вече опитни пратеници, а една подсилена група от такива, очевидно неподходящ начин, десет или дванадесет души, които да се опитат да изразят в хор всеобщото недоволство. Потърсиха се доброволци, но, може би заради познатите предупреждения на благоразумните, в никоя от стаите не се събраха толкова за мисията. Слава Богу, това очевидно доказателство за морална слабост престана да е от значение и дори да е повод за срам, когато, давайки право на благоразумието, се разбра какъв е бил резултатът от организираната експедиция на стаята, направила предложението. Осмината смелчаци, които събраха кураж, бяха невъздържано прогонени с тояги и ако е истина, че само един куршум беше изстрелян, не е по-малко истина и това, че той не беше изстрелян толкова нависоко като първите, доказателството е, че оплакващите се после се заклеха, че са го чули да изсвистява близо до главите им. Дали тук е имало намерение за убийство, може би ще разберем по-късно, засега предоставяме на стрелеца правото да се съмняваме, т.е., че този изстрел в действителност или не е бил нищо повече от предупреждение, макар и по-сериозно, или водачът на злодеите се е объркал за височината на участниците в шествието, тъй като си ги е представял по-ниски, или пък, тук вече предположението е обезпокоително, е сгрешил, защото си ги е представял по-високи, отколкото са, и в този случай намерението да убие някого ще трябва да се приеме еднозначно. Оставяйки сега встрани тези подробности и връщайки се към общите интереси, които наистина имат значение, беше истински мъдра предпазна мярка, макар и станала по случайност, че делегатите бяха казали, че са от стая номер еди-кой си. Така само на тях им се наложи да гладуват три дни за наказание и за късмет, защото можеха да им отрежат храната завинаги, както е справедливо да се постъпи с онези, които хапят ръката, която ги храни. Та хората от въстаналата стая нямаха друг избор в продължение на тези три дни, освен да обикалят от врата на врата и да си просят по някоя коричка хляб, за бедните души, ако може с нещичко отгоре, не умряха от глад, то се знае, но им се наложи да изслушат всякакви приказки, С подобни провалени идеи можете само да се хвалите, Ако се бяхме вслушали в думите ви, в какво ли положение щяхме да сме сега, но най-зле стана, когато им казаха, Спокойно, имайте търпение, нямаше по-страшни думи, по-добре да ги бяха обидили. А когато трите дни наказание изтекоха и вече вярваха, че се задава нов ден, се оказа, че бедите на нещастната стая, онази, в която бяха приютени всичките четиридесет слепи бунтовници, в крайна сметка не бяха приключили, тъй като храната, която дотогава едвам стигаше за двадесет души, стана толкова малко, че сега и на десетима не би могла да залъже глада. Та можем да си представим недоволството, възмущението и, колкото и да боли, фактите са си факти, страха на останалите стаи, които вече бяха нападнати от нуждаещите се и се разкъсваха между класическите задължения на човешката солидарност и съблюдаването на старото и не по-малко класическо правило, че добре разбраното милосърдие трябва първо да започне от нас самите.

Нещата бяха в такова състояние, когато дойде нареждане от злодеите да им се предадат още пари и ценни предмети, тъй като според тях предоставената храна вече беше надвишила стойността на първоначалното заплащане, впрочем пак според тях, те щедро бяха изчислили в полза на останалите слепи. Стаите, притеснени отвърнаха, че вече няма и пукната пара останала по джобовете, че всички събрани ценности съвсем стриктно са били предадени и че, този аргумент наистина е срамен, не би било справедливо решението, което не вземе под внимание различията в стойността на даденото, т.е. с думи прости, не е редно праведният да плаща вместо грешника, и затова не бива да се отрязва храната на онези, които вероятно имат още салдо в сметките си. Очевидно никоя стая не знаеше стойността на даденото от останалите, но всяка смяташе, че има основания да продължи да се храни, когато на другите вече са им свършили запасите. За щастие, благодарение на това назряващите конфликти умряха още в зародиш, злодеите бяха категорични, нареждането се отнасяше за всички и трябваше да бъде изпълнено от всички, дали е имало разлики при оценяването, ще си остане тайна в записаното от слепия счетоводител. В стаите дискусиите бяха горещи, груби, в някои случаи се стигна дори до насилие. Някои подозираха, че определени егоисти и злонамерени хора бяха скрили част от ценностите си в момента на събирането и по този начин се бяха хранили за сметка на онези, които съвсем почтено се бяха лишили от всичко за благото на общността. Други твърдяха, използвайки за лични цели онова, което допреди беше колективен аргумент, че предаденото от тях само по себе си е достатъчно да продължат да се хранят още много дни, вместо да трябва да влачат на гърба си разни паразити. Заплахата, която слепите злодеи бяха отправили в началото, че ще преровят стаите и ще накажат нарушителите, накрая бе изпълнена вътре във всяка една поотделно, добри слепи срещу лоши слепи, също злодеи. Не откриха кой знае какви богатства, но все пак намериха няколко часовника и няколко пръстена, повечето принадлежаха на мъже, а не на жени. Що се отнася до вътрешните правораздавателни мерки, не се случи нищо повече от няколко блъсканици напосоки и няколко слаби, зле насочени удара. Чуха се най-вече обиди и някоя и друга фраза от старата обвинителна реторика, като например, Ти може дори родната си майка да обереш, представете си, сякаш подобно безочие и други, още по-тежки деяния, за да бъдат извършени, трябваше да се изчака денят, в който всички щяха да ослепеят, и бидейки слепи, да изгубят пътеводната светлина на почтителността. Слепите злодеи приеха заплащането със заплахи за жестоко възмездие, които за късмет после не изпълниха, предположи се, че са забравили, но сигурното е, че в главите им вече се въртяха други идеи, както не след дълго ще стане ясно. Ако бяха изпълнили заплахите си, още повече нови несправедливости щяха да влошат положението, по случайност с незабавни драматични последици, тъй като две от стаите, за да прикрият престъплението за скритите ценности, за което бяха отговорни, се представиха за други стаи, натоварвайки невинните със собствената си вина, при положение че едната от стаите беше толкова почтена, че си беше предала всичко още първия ден. За щастие, за да не си създава повече работа, слепият счетоводител реши да записва поотделно на един лист хартия новите приходи и това се оказа добре дошло за всички, както за невинните, така и за виновните, понеже счетоводните нарушения със сигурност веднага щяха да му се набият в очите, ако ги отнесеше към съответните сметки.

След една седмица слепите злодеи заявиха, че искат жени. Просто така, Доведете ни жени. Това неочаквано, макар и не дотам необичайно искане, предизвика възмущение, каквото лесно можем да си представим, сразените емисари, които донесоха заповедта, веднага се върнаха там, за да съобщят, че стаите, трите отдясно и двете отляво, като слепите мъже и жени, спящи на земята, не правят изключение, са решили единодушно да не зачетат долнопробното нареждане, противопоставяйки му мнението, че не може до такава степен да се потъпква човешкото достойнство, в този случай на жената, и че ако третата стая от лявата страна си няма жени, отговорността, ако изобщо има такава, не може да им бъде приписана. Отговорът беше кратък и сух, Ако не ни доведете жени, няма да ядете. Унизени, емисарите се върнаха по стаите със заповедта, Или ще отидат там, или няма да ни дадат да ядем. Жените, които бяха сами, които нямаха партньор или нямаха постоянен такъв, веднага изразиха своя протест, не бяха съгласни да плащат храната на чуждите мъже с онова между краката си, една от тях дори се осмели да каже, забравяйки дължимото на пола си уважение, Аз мога да си позволя да отида там, но каквото изкарам, ще си е за мен, а ако пожелая, ще остана да живея при тях, така ще си имам осигурено легло и храна. Каза го точно с тези думи, но не го приведе в действие, навреме се сети за това, колко гадно щеше да е, ако трябва сама да задоволява сексуалния апетит на двадесет невъздържани мъжкари, които, съдейки по спешността на случая, май бяха заслепени от мерак. Обаче това изявление, направено така лекомислено във втората стая от дясната страна, не беше съвсем напразно, един от емисарите, притежаващ особено чувство за момента, веднага го поде, за да предложи да се излъчат доброволки за службата, имайки предвид, че това, което се прави по собствено желание, в общи линии е по-леко от онова, което се прави по задължение. Само една последна предпазливост, една последна проява на благоразумие го възпря да не завърши призива си с цитиране на добре познатата поговорка, че Който бяга за удоволствие, не се уморява. Въпреки това протестите избухнаха, още преди да приключи да говори, надигна се гняв от всички страни, най-безмилостно мъжете бяха унищожени морално, нарекоха ги сутеньори, сводници, паразити, вампири, експлоататори, мръсници, според културата, социалната среда и личния стил на справедливо възнегодувалите жени. Някои от тях обявиха, че съжаляват, задето са отстъпили, от чиста проба съчувствие и милосърдие, пред сексуалните молби на другарите по неволя, които сега толкова лошо им се отплащат, като искат да ги тласнат към най-злочестата съдба. Мъжете се опитаха да се оправдаят, че не е точно така и да не драматизират, по дяволите, хората се разбират с приказки, просто обикновено се търсят доброволци в подобни трудни и опасни ситуации, каквато е настоящата несъмнено, Всички рискуваме да умрем от глад, и вие, и ние. Някои от жените се успокоиха, бидейки призовани към разума по този начин, но една от останалите, получила внезапно вдъхновение, хвърли нова съчка в огъня, когато иронично попита, А какво щяхте да направите, ако те вместо да поискат жени, бяха поискали мъже, а, какво щяхте да направите, кажете ни да чуем. Жените ликуваха, Кажете, кажете, викаха в хор, въодушевени от това, че са притиснали мъжете до стената, че са ги уловили в собствения им капан на логиката, от който нямаше да могат да избягат, сега искаха да видят докъде ще стигне толкова хвалената мъжка адекватност, Тук няма педерасти, се осмели да протестира един мъж, Нито проститутки, отвърна жената, която беше отправила провокативния въпрос, А дори и да има, може да не са готови да бъдат такива тук заради вас. Почувствали неудобство, мъжете се свиха със съзнанието, че може да има само един отговор, който да удовлетвори отмъстителните жени, Ако бяха поискали мъже, щяхме да отидем, но нито един от тях не събра кураж да произнесе тези кратки, ясни и безсрамни думи, и толкова много се смутиха, че дори не се сетиха, че нямаше нищо опасно, ако ги бяха казали, след като копелетата не искаха да се облекчават с мъже, а с жени.

Ала онова, за което нито един мъж не помисли, май го помислиха жените, нямаше иначе друго обяснение за тишината, която малко по малко обгърна стаята, където се осъществиха тези сблъсъци, сякаш бяха осъзнали, че победата в словесната битка няма да се отличи от неизбежната загуба после, впрочем в останалите стаи дебатите не трябва да са били по-различни, тъй като се знае, че човешките доводи се повтарят, както също и антидоводите. Човекът, който тук произнесе крайната присъда, се оказа една петдесетгодишна жена, чиято майка също беше дошла с нея и нямаше друг начин да я нахрани, Аз ще отида, каза, не знаеше, че думите й са отзвук на други такива, изречени в първата стая от дясната страна от жената на лекаря, Аз ще отида, в тази стая жените са малко, може би затова протестите не бяха толкова многобройни и толкова жарки, беше момичето с тъмните очила, беше жената на първия ослепял, сестрата от кабинета, камериерката от хотела, имаше една, за която нищо не се знаеше, също и онази, която не можеше да спи, беше тук, но тя беше толкова нещастна и посърнала, че по-добре беше да не я закачат, от женската солидарност не биваше само мъжете да извличат полза. Първият ослепял беше започнал да обяснява, че неговата жена няма да се подложи на срама да отдава тялото си на непознати в замяна на каквото и да било, че нито тя го желае, нито той ще й го позволи, че достойнството няма цена, че ако човек отстъпва за малките неща, накрая губи смисъла на живота. Лекарят го попита тогава какъв смисъл на живота вижда в ситуацията, в която се намират всички присъстващи, гладни, покрити с мръсотия до ушите, полазени от въшки, изядени от дървеници, нахапани от бълхи, Аз също не бих искал моята жена да отиде там, но това мое желание за нищо няма да послужи, тя каза, че е готова да отиде, това беше нейното решение, знам, че моето мъжко достойнство, онова, което наричаме мъжко достойнство, ако след толкова унижения все още сме запазили нещо, което да заслужава това име, знам, че ще страда, вече страда, не мога да го избягна, но навярно това е единственото ни средство да продължим да сме живи, Всеки постъпва според морала си, аз мисля по този начин и не смятам да променя мнението си, отвърна нападателно първият ослепял. Тогава момичето с тъмните очила каза, Онези не знаят колко жени има тук, затова можете да си задържите вашата само за лично ползване, а ние ще ви храним, вас и нея, но ми се иска да видя как ще се чувства достойнството ви после, какъв вкус ще има хлябът, който ние ще ви донесем, Въпросът не е в това, започна да отговаря първият ослепял, въпросът е, но остана с незавършено изречение, защото в действителност не знаеше какъв е въпросът, всичко, което беше казал преди това, бяха просто откъслечни мнения, нищо повече, принадлежаха към друг свят, не към този, а той трябваше, да, трябваше да вдигне ръце към небето и да благодари на съдбата, че срамът му, така да се каже, може да остане вкъщи, вместо да трябва да понася позора да бъде хранен от чуждите жени. От жената на лекаря, за да бъдем по-точни и конкретни, тъй като що се отнася до останалите, като изключим момичето с тъмните очила, свободна и необвързана, за чийто разпилян живот вече знаем предостатъчно, ако изобщо имаха съпрузи, то те не се намираха там. Тишината, която последва след недовършеното изречение, сякаш очакваше някой окончателно да изясни ситуацията, затова не след дълго заговори точно който трябваше да говори, беше жената на първия ослепял, която каза, без да й потрепери гласът, И аз съм като останалите, ще направя това, което и те, Ще правиш само каквото аз ти наредя, прекъсна я съпругът й, Я стига си важничил, тук не можеш да командваш, сляп си като мен, Това е непочтено, В твоите ръце е да не бъдеш непочтен, от този момент нататък няма да ядеш, такъв беше жестокият отговор, неочакван за жена, която до момента се беше държала кротко и с уважение към съпруга си. Чу се рязък смях, беше камериерката от хотела, О, ще яде, ще яде, какво ще прави, внезапно смехът премина в плач, думите се смениха, Какво ще правим ние, приличаше на въпрос, един примирен въпрос, за който нямаше отговор, като отчаяно поклащане на главата, дотолкова, че сестрата от кабинета просто повтори, Какво ще правим ние. Жената на лекаря вдигна поглед към окачената на стената ножица, съдейки по изражението на очите й, изглеждаше сякаш отправя към нея същия въпрос, но в същото време те търсеха отговор и на въпроса, който ножицата връщаше към нея, Какво искаш да направиш с мен.

Ала всяко нещо с времето си, човек не умира рано само защото е ставал рано сутрин. Слепите от третата стая от лявата страна са организирани хора, вече бяха решили, че ще започнат с онова, което се намира най-близо до тях, с жените от тяхното крило. Прилагането на ротационния принцип, този е възможно най-точният термин, има само предимства и нито едно неудобство, на първо място, защото ще позволи да се знае във всеки един момент какво е свършено и какво остава да се върши, то е като да погледнеш часовника си и да кажеш за деня в момента, Живях от тук до тук, остава ми толкова или съвсем малко, на второ място, защото когато обиколката на стаите приключи, връщането към началото ще носи повей на новост, особено за по-късопаметните в чувствено отношение. Та нека жените от дясното крило ликуват, проблемите на съседите ми не ме касаят, думи, които никоя от тях не каза, но които всички си помислиха, в действителност все още не се е родило първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм, доста по-дебела от другата, която кърви от всичко. Трябва да добавим също, че тези жени ликуват двойно, такива са загадките на човешката душа, тъй като очертаващата се по всички признаци близка заплаха от унижението, на което щяха да бъдат подложени, събуди и изостри във всяка стая сексуалния апетит, който беше отслабнал поради дългото съжителство, сякаш мъжете отчаяно искаха да бележат жените си, преди те да бъдат отведени, сякаш жените искаха да изпълнят съзнанието си със спомени за доброволно изпитани усещания, за да могат по-добре да се предпазят от агресията на онези, които ако можеха, щяха да откажат. Няма начин да не си зададем въпроса, вземайки за пример първата стая отдясно, как беше решен проблемът с различното количество мъже и жени, дори и без да броим неспособните от мъжки пол, каквито има подобно на възрастния с черната превръзка и на други незнайни, стари или млади, които поради някакви си причини не казаха и не направиха нищо, което да има отношение към разказа ни. Вече казахме, че жените в тази стая са седем, като броим и сляпата с безсънието, както и онази, за която нищо не се знае, и че нормалните двойки не са повече от две, от което следва, че сами остават доста неравномерно количество мъже, без да включваме сред тях кривогледото момченце. По случайност в другите стаи има повече жени отколкото мъже, но според неписаното правило, възникнало тук и после превърнало се в закон, всички въпроси трябва да бъдат уреждани в стаите, където са възникнали, по пример на древните умници, чиято мъдрост ние неуморно ще възхваляваме, Отидох в дома на съседката и се посрамих, върнах се вкъщи и се оправих. Та жените от първата стая от дясната страна ще облекчат нуждите на мъжете, с които живеят под един покрив. Без жената на лекаря, която незнайно защо, никой не посмя да помоли, било с думи, било протягайки ръка. Що се отнася до жената на първия ослепял, след крачката напред, която направи с резкия отговор към мъжа си, стори, макар и дискретно, каквото и останалите жени, точно както беше предупредила. Ала има и съпротива, срещу която нито аргументите, нито чувствата могат да променят нещо, като в случая с момичето с тъмните очила, което помощник-фармацевтът колкото и доводи да прилагаше, колкото и молби да отправяше, не можа да склони и по този начин заплати за липсата на уважение, проявена в самото начало. Същото това момиче, който може, нека разбира жените, което беше най-красиво от всички намиращи се тук, с най-хубаво тяло и най-привлекателно, момичето, което всички желаеха, когато тръгна слух за това, колко струва, накрая през една нощ доброволно се пъхна в леглото на възрастния с черната превръзка, който я прие като летен дъжд и направи най-доброто си изпълнение, доста добро за възрастта, като по този начин показа още веднъж, че за силата на духа не трябва да се съди по лицето и по пъргавостта на тялото. Всички в стаята разбраха, че момичето с тъмните очила се беше предложило на възрастния с черната превръзка от чисто съжаление, но имаше и мъже, най-чувствителните и най-мечтателните, които вече насладили се на тялото й, започнаха да бленуват и да мислят, че надали има по-голяма награда на тоя свят от това, един мъж да си лежи сам в леглото, да си фантазира невъзможното и да усети как една жена надига завивките му и се пъхва под тях, отърквайки леко тялото си в неговото, докато накрая притихва, без да промълви, в очакване кипналата кръв да успокои внезапното потреперване на настръхналата кожа. Такъв късмет не се случва току-така, понякога е необходимо да си стар и да носиш черна превръзка, която прикрива абсолютно ослепялата ти очна орбита. Или пък е по-добре някои неща да си останат без обяснение, просто да кажем какво се е случило и да не задаваме интимни въпроси на хората, като при онзи случай, когато жената на лекаря беше станала от леглото си, за да завие отвилото се кривогледо момченце. Не си легна веднага. Облегната на стената в дъното, в тясното пространство между двете редици с легла гледаше отчаяно вратата в другия край, онази, през която бяха влезли един ден, който сега изглеждаше далечен и не водеше наникъде. Стоеше така, когато видя как мъжът й става, с вперени очи, като сомнамбул, и се отправя към леглото на момичето с тъмните очила. Права, без да помръдне, видя как той надига завивките и после ляга отдолу, как момичето се събуди и го прие без протести, как двете усти се потърсиха и се намериха, удоволствието на единия, удоволствието на другия, удоволствието на двамата, приглушения шепот, тя каза, О, докторе, и тези думи можеха да са смешни, но не бяха, той каза, Извинявай, не знам какво ми стана, значи сме били прави, как бихме могли ние, които просто гледаме, да знаем онова, което дори той не знае. Легнали в тясното легло, не можеха да си представят, че ги наблюдават, всъщност лекарят да, внезапно станал неспокоен, се запита дали жена му спи, дали не обикаля по коридорите, както всяка нощ, тръгна да става, но един глас каза, Не ставай, и една ръка бе поставена на гърдите му лека като птиче, той се канеше да заговори, може би да повтори, че не знае какво му е станало, но гласът каза, Ако не кажеш нищо, ще те разбера по-добре. Момичето с тъмните очила заплака, Колко сме нещастни, мърмореше, и после, И аз исках, аз също исках, докторът не е виновен, Замълчи, каза благо жената на лекаря, нека всички да замълчим, има случаи, когато думите не служат за нищо, какво не бих дала да можех и аз да заплача, да изкажа всичко със сълзи, да не трябва да говоря, за да бъда разбрана. Седна на ръба на леглото, протегна ръката си над двете тела, сякаш за да ги привърже в една силна прегръдка, и навеждайки се над момичето с тъмните очила, прошепна тихичко в ухото й, Аз виждам. Момичето остана неподвижно, спокойно, единствено чувстваше смущение от това, че не изпита никаква изненада, сякаш знаеше още от първия ден, но не беше пожелала да сподели на висок глас тайна, която не беше нейна. Извърна леко глава и на свой ред прошепна в ухото на жената на лекаря, Аз знаех, не знам дали съм сигурна, но смятам, че знаех, Това е тайна, не бива да го казваш на никого, Бъдете спокойна, Имам ти доверие, Можете да имате, по-скоро бих искала да умра, отколкото да ви измамя, Трябва да ми говориш на ти, Не, това не мога. Шепнеха си в ушите, ту едната, ту другата, с устни докосваха косите, ушната мида, беше един маловажен диалог, беше един дълбок диалог, ако тези две противоположни неща могат да бъдат заедно, един малък заговорнически диалог, който сякаш изключваше легналия помежду им мъж, но който все пак го включваше в логика, чужда на света на идеите и простата действителност. После жената на лекаря каза на мъжа си, Остани още малко, ако искаш, Не, отивам си в нашето легло, Тогава ще ти помогна. Стана, за да направи място за движенията му, за миг се вгледа в двете слепи глави, разположени една до друга на мръсната възглавница, в изпоцапаните лица, в оплетените коси, само очите блестяха напразно. Лекарят стана бавно, като търсеше помощта й, после застана до леглото неуверено, сякаш внезапно бе забравил къде се намира, тогава тя направи както правеше винаги, хвана го под ръка, ала сега вече жестът имаше нов смисъл, защото той никога не беше изпитвал по-голяма нужда да го водят както в този миг, но и сам не подозираше до каква степен, само двете жени го разбраха истински, когато жената на лекаря докосна с другата си ръка лицето на момичето, а тя импулсивно я поднесе към устните си. На лекаря му се стори, че чува плач, един почти недоловим звук, какъвто може да бъде само звукът от сълзи, бавно стичащи се към крайчетата на устните, където изчезват, за да започнат отново вечния цикъл на необяснимите човешки мъки и радости. Момичето с тъмните очила щеше да остане само, то трябваше да бъде утешено, затова ръката на жената на лекаря се задържа толкова дълго.

На другия ден, в часа за вечеря, ако някакви си оскъдни парчета корав хляб и вмирисано месо заслужават изобщо подобно име, на вратата на стаята се появиха трима слепи, дошли от другата страна, Колко жени имате тук, попита един от тях, Шест, отвърна жената на лекаря, с доброто намерение да изключи жената с безсънието, но тя я поправи с глух глас, Седем сме. Слепите се засмяха, По дяволите, каза един, значи вие ще трябва доста да поработите тази нощ, а другият предложи, Може би ще е по-добре да потърсим подкрепление от следващата стая, Не си струва, каза третият сляп, който можеше да смята, практически се падат по трима на жена, ще издържат. Отново се засмяха и онзи, който беше попитал колко жени има, разпореди, Когато приключите, елате при нас, и добави, Тоест, ако искате да ядете утре и да накърмите мъжленцата си. Повтаряха тези думи във всички стаи, но продължаваха да се забавляват със смешката, както и в деня, когато я бяха измислили. Превиваха се от смях, тропаха с крака, удряха с дебелите си тояги по земята, един от тях се сети внезапно, Ей, ако някоя от вас е с мензис, не я искаме, ще остане за следващия път, Никоя не е с мензис, каза спокойно жената на лекаря, Тогава се пригответе и не се бавете, чакаме ви. Обърнаха се и изчезнаха. Стаята потъна в тишина. Минута по-късно жената на първия ослепял каза, Не мога да ям повече, почти нищо нямаше в ръката й, а тя дори него не можеше да изяде, И аз не мога, каза сляпата с безсънието, И аз така, каза онази, за която нищо не се знаеше, Аз приключих, каза камериерката от хотела, Аз също, каза сестрата от кабинета, Аз ще повърна върху лицето на първия, който се приближи до мен, каза момичето с тъмните очила. Всички бяха прави, разтреперани, но решителни. Тогава жената на лекаря каза, Аз ще вървя напред. Първият ослепял покри главата си с одеялото, сякаш това можеше да послужи за нещо, вече и бездруго беше сляп, лекарят придърпа жена си към себе си, без да продума, я целуна бързо по челото, какво повече можеше да направи, на останалите мъже трябва да им беше все едно, нямаха нито права, нито задължения на съпруг спрямо някоя от жените, които тръгваха, затова никой не можеше да им каже. Рога, сложени с позволение, са двойно по-големи. Момичето с тъмните очила се нареди зад жената на лекаря, след нея, последователно, камериерката от хотела, сестрата от кабинета, жената на първия ослепял, онази, за която нищо не се знае, и накрая сляпата с безсънието, една гротескна колона от миризливи жени с парцаливи кирливи дрехи, изглежда невъзможно животинската сила на секса да е толкова могъща, че да притъпява обонянието, което е най-деликатното сетиво, не липсват и теолози, твърдящи, макар и не точно с тези думи, че най-голямото препятствие да се живее добре в ада е миризмата там. Бавно, водени от жената на лекаря, всяка поставила ръка върху рамото на тази преди нея, жените тръгнаха. Всички бяха боси, защото не искаха да загубят обувките си сред притесненията и бедите, през които им предстоеше да минат. Когато стигнаха до атриума на входа, жената на лекаря се отправи към вратата, навярно искаше да провери дали навън все още има свят. Когато усети свежия въздух, камериерката от хотела се сети стресната, Не бива да излизаме, войниците са отвън, а сляпата с безсънието каза, По-добре, за по-малко от минута ще сме мъртви, такива би трябвало да сме, мъртви до една, Ние ли, попита сестрата от кабинета, Не, всички, всички, които се намираме тук, поне бихме имали добро основание за това, че сме слепи. Никога не беше произнасяла толкова много последователни думи, откакто я бяха докарали. Жената на лекаря каза, Да вървим, само на когото му е писано да умре, ще умре, смъртта избира без предупреждение. Минаха през вратата, която водеше към лявото крило, тръгнаха по дългите коридори, жените от първите две стаи, ако пожелаеха, можеха да им кажат какво ги очаква, но се бяха свили в леглата си като пребити животни, мъжете не се осмеляваха да ги докоснат, дори не се опитваха да се приближат до тях, защото те започваха да крещят.

В дъното на последния коридор жената на лекаря видя един сляп, който стоеше на пост както обикновено. Той навярно беше чул провлечените стъпки, защото сигнализира, Вече идват, идват. Отвътре се чуха викове, цвилене, смях. Четирима слепи бързо отстраниха леглото, което служеше за бариера на входа, Бързо, момичета, влизайте, влизайте, всички тук сме като коне, хубаво ще си го получите, казваше един от тях. Слепите ги обградиха, мъчеха се да ги опипат, но веднага отстъпиха назад, препъвайки се, когато шефът им, онзи с пистолета, извика, Пръв избирам аз, вече знаете. Очите на всички онези мъже жадно търсеха жените, някои протягаха нетърпеливо ръце, ако случайно докоснеха някоя от тях, знаеха накъде да гледат. По средата на пътеката между леглата жените стояха като войници, които чакат да им бъде направена проверка. Шефът на слепите с пистолет в ръка се приближи толкова ловко и пъргаво, сякаш можеше да вижда с очите си. Постави свободната си ръка върху сляпата с безсънието, опипа я отпред и отзад, задника, гърдите, между краката. Сляпата започна да крещи и той я блъсна, Нищо не струваш, курво. Мина на следващата, която беше онази, за която нищо не се знаеше, сега вече опипваше с две ръце, беше пъхнал пистолета в джоба на панталона си, Вижте, тая не е никак лоша, и веднага премина на жената на първия ослепял, после на сестрата от кабинета, после на камериерката от хотела, възкликна, Момчета, тия мацки наистина са добри. Слепите изцвилиха и започнаха да блъскат с крака по пода, Да ги почваме, че вече става късно, Спокойно, каза онзи с пистолета, нека първо проверя останалите. Опипа момичето с тъмните очила и подсвирна, Олеле, падна ни се голямата печалба, от тая стока още не сме имали. Възбуди се, докато опипваше момичето, и премина на жената на лекаря, отново подсвирна, Тая е от по-зрелите, но май и тя ще се окаже страшна женска. Дръпна към себе си двете жени, почти му течаха лигите, когато каза, Ще взема тия, като свърша с тях, ще ви ги прехвърля. Завлече ги в дъното на стаята, където бяха струпани кутиите с храна, пакетите, консервите, килер, от който можеше да се изхрани цял полк. Всички жени вече крещяха, чуваха се удари, шамари, заповеди, Млъквайте, курви, тия женски са еднакви, дай им само да викат, Напъни я и ще млъкне, Я да им дойде ред при мен, да видите как ще молят за още, Побързай, че не издържам и минута повече. Сляпата с безсънието виеше от отчаяние под един сляп дебелак, останалите четири бяха обградени от мъже със смъкнати панталони, които се блъскаха едни други като хиени около мърша. Жената на лекаря се намираше до леглото, където я беше замъкнал шефът на слепите, стоеше права и с ръце конвулсивно стискаше рамката на леглото, видя как слепият с пистолета дръпна и разкъса полата на момичето с тъмните очила, как събу панталона си и с пръсти насочи члена си към вагината на момичето, как го вкара и тласна навътре, чу хрипове и мръсни думи, момичето с тъмните очила не казваше нищо, само отвори уста, за да повърне, извърнала глава настрани, очите й бяха насочени към другата жена, а той дори не забеляза какво става, миризмата на повърнато може да се забележи само когато въздухът и всичко останало не миришат на същото, накрая мъжът се разтърси целият, направи три мощни тласъка, сякаш забиваше три клина, задъха се като давещ се шопар, беше свършил. Момичето с тъмните очила плачеше тихо. Слепият с пистолета измъкна члена си, който все още капеше и каза с неравен глас, докато протягаше ръка към жената на лекаря, Не ревнувай, сега ще се погрижа за теб, а после повишил тон, Хей, момчета, можете да я вземете тая, но се отнасяйте към нея с нежност, че може пак да ми потрябва. Половин дузина слепи се втурнаха на кълбо по пътеката, хванаха момичето с тъмните очила и я понесоха почти влачейки я, Първо аз, първо аз, казваха всички. Слепият с пистолета беше седнал на леглото, мекият му член опираше в края на дюшека, панталоните му бяха омотани около краката. Коленичи тук, между краката ми, каза. Жената на лекаря коленичи. Смучи, каза той, Не, каза тя, Или ще ми го смучеш, или ще те фрасна, а и няма да вземеш храна, каза той, Не те ли е страх, че може да ти го отхапя, попита тя, Можеш да опиташ, ръцете ми са на гушата ти, ще те удуша, преди да успееш да ме разкървавиш. После каза, Разпознавам гласа ти, А аз лицето ти, Ти си сляпа, не можеш да ме видиш, Не, не мога да те видя, Тогава защо казваш, че разпознаваш лицето ми, Защото този глас може да има само такова лице, Смучи и престани с изисканите разговори, Не, Или ще ме смучеш, или в твоята стая никога повече няма да влезе и трохичка хляб, върви да им кажеш, че няма да ядат, защото си отказала да ме смучеш, и после ела да ми разкажеш какво е станало. Жената на лекаря се наведе напред, с върховете на два от пръстите на дясната си ръка хвана и повдигна лепкавия член на мъжа, а с лявата се подпря на пода, докосна панталона, опипа го, усети твърдия и студен метал на пистолета, Мога да го убия, помисли. Не можеше. Така както бяха панталоните му, свлечени и омотани около краката, беше невъзможно да стигне до джоба, където се намираше оръжието. Не мога да го убия сега, помисли. Приближи глава, отвори уста, затвори я, затвори очи, за да не гледа, започна да смуче.

Вече съмваше, когато слепите злодеи пуснаха жените да си вървят. Наложи се сляпата с безсънието да бъде носена на ръце от другарките си, които също едвам си стояха на краката. В продължение на часове бяха минавали от мъж на мъж, от унижение на унижение, от обида на обида, всичко, което е възможно да бъде причинено на една жена, но да я остави жива. Вече знаете, заплащането е в натура, кажете на вашите мъжленца там да дойдат да си вземат супа, се подигра на раздяла слепият с пистолета. И добави, шегувайки се, Доскоро момичета, пригответе се за следващата сесия. Останалите слепи повториха почти хорово, Доскоро, някои казаха, мацки, други казаха, курви, но се забелязваше умора в либидото им, съдейки по вялите гласове. Глухи, слепи, мълчаливи, препъващи се, единствено с достатъчно воля да не пуснат ръката на вървящата отпред, ръката, а не рамото, както бяха направили на идване, със сигурност никоя от тях не би могла да отговори, ако я запитат, Защо вървите хванати за ръце, така се беше получило, има жестове, за които невинаги може да се намери лесно обяснение, понякога дори и трудно не може да се намери. Когато прекосяваха атриума, жената на лекаря погледна навън, войниците бяха там, имаше и една камионетка, която навярно разнасяше храната по местата с карантина. Точно в този момент сляпата с безсънието буквално се свлече от краката си, сякаш я бяха покосили с един удар, сърцето й също спря, дори не довърши удара, който беше започнало, най-накрая разбрахме защо тази сляпа не можеше да спи, сега вече ще спи, да не я будим. Мъртва е, каза жената на лекаря, а гласът й беше напълно безизразен, ако изобщо е възможно такъв глас да излезе от жива уста, беше толкова мъртъв, колкото и думата, която произнесе. Взе на ръце внезапно строполилото се тяло, краката бяха оцапани в кръв, коремът беше насилен, бедните гърди открити, белязани от бяс, имаше ухапано на рамото, Това е портрет на моето тяло, помисли, портрет на всяка една от нас тук, сред обидите и болките ни има само едно нещо, което ни отличава, ние засега сме живи. Къде я носим, попита момичето с тъмните очила, Сега в стаята, по-късно ще я погребем, каза жената на лекаря.

Мъжете чакаха на вратата, липсваше само първият ослепял, който отново бе покрил с одеяло главата си, като разбра, че жените идват, и кривогледото момченце, което спеше. Без никакво колебание, без да се налага да брои леглата, жената на лекаря остави сляпата с безсънието в леглото, което й принадлежеше. Не се притесни от вероятното учудване на останалите, в края на краищата всички знаеха, че тя беше сляпата, която най-добре познава всяко кътче в тая сграда. Мъртва е, повтори, Какво се случи, попита лекарят, но жена му не му отговори, въпросът му можеше да означава единствено това, което изглеждаше, че означава, Какво й се случи, как умря, но можеше да е и Какво ви направиха там, но нито за единия, нито за другия можеше да има отговор, тя умря, просто така, без значение от какво, да се пита от какво е умрял някой е глупаво, с времето причината се забравя, само една дума остава, Умря, а ние вече не сме същите жени, които бяхме, когато излязохме оттук, думите, които те биха казали, ние вече не можем да кажем, що се отнася до другите, неназоваемото съществува, нищо повече. Вървете да вземете храната, каза жената на лекаря. Случайността, съдбата, ориста, участта или както там точно се нарича онова нещо с толкова имена, е изградено от чиста ирония, по друг начин не би могло да се разбере защо точно съпрузите на две от жените бяха избрани да бъдат представители на стаята и да вземат храната, когато никой не си представяше каква можеше да бъде цената на онова, което току-що беше заплатено. Можеха да бъдат други мъже, ергени, свободни, които нямат да защитават съпружеската си чест, но бяха точно тези, със сигурност сега нямаше да искат да се посрамват, като протягат ръка за милостиня към агресорите и злодеите, изнасилили жените им. Първият ослепял го каза, с всички букви на едно твърдо взето решение, Да върви който си ще, аз няма да отида, Аз ще отида, каза лекарят, Аз ще дойда с вас, каза възрастният с черната превръзка, Храната няма да е много, но ще тежи, Да пренеса хляба, който ям, все още имам сили, Винаги повече тежи хлябът на другите, Нямам право да се оплаквам, тежестта на чуждата част ще плати моята собствена храна. Да си представим не диалога, той си остана дотам, но мъжете, които го проведоха, стоят един срещу друг, сякаш могат да се видят, което в този случай дори не е невъзможно, достатъчно е паметта на всеки от двамата да измъкне от искрящата белота на света устата, която произнася думите, и после с бавно разширяване на радиуса, тръгвайки от центъра, ще се появи и останалата част от лицата, едното на стар човек, другото на не толкова стар, и да не казваме, че е сляп, който дори и така успява да вижда. Когато те се отдалечиха, за да отидат да вземат заплатата за срама си, за което първият ослепял беше изразил своя протест с подчертано възмущение, жената на лекаря каза на другите жени, Стойте тук, ей сега ще се върна. Знаеше какво иска, но не знаеше дали ще го намери. Искаше кофа или нещо подобно, искаше да я напълни с вода, макар и водата да беше застояла и да миришеше, искаше да измие сляпата с безсънието, да я почисти от собствената й кръв и от чуждите телесни течности, да я предаде чиста на земята, ако все още има някакъв смисъл да се говори за чистота на тялото в тая лудница, където живеем, защото що се отнася до чистота на душата, вече знаем, никой не може да стигне дотам. Върху дългите маси в столовата имаше легнали слепи. От един не добре затворен кран, върху умивалник с отпадъци течеше струйка вода. Жената на лекаря се огледа за кофа, за някакъв съд, но не видя нищо, което да може да послужи. Един от слепите, усетил с изненада присъствието й, попита, Кой е там. Тя не отговори, знаеше, че няма да я приемат с добро, никой нямаше да й каже, Искаш ли вода, ами вземи тогава, а ако ти трябва, за да измиеш една покойница, вземи всичката, която ти е необходима. По пода имаше разпилени найлонови пликчета, бяха от храната, имаше и големи торби. Помисли, че навярно са скъсани, после си помисли, че ако пъхне две-три една в друга, ще изтече по-малко вода. Действаше бързо, слепите вече слизаха от масите и питаха, Кой е там, стреснаха се още повече, като чуха, че тече вода, тръгнаха натам, жената на лекаря бутна една маса, за да запречи пътя и да не могат да се приближат, върна се към торбата, водата течеше бавно, отчаяна, тя насили кранчето, тогава, сякаш я бяха пуснали от затвор, водата плисна с всичка сила, шурна мощно и я намокри от главата до петите. Слепите се уплашиха и отстъпиха, помислиха, че се е спукала тръба, и имаха още повече основания да си го мислят, когато потеклата вода заля краката им, не можеха да знаят, че е била излята от непознатия, влязъл при тях, просто жената на лекаря беше разбрала, че не може да носи толкова тежък товар. Усука и нави отвора на торбата, метна я на гърба си и хукна навън.

Когато лекарят и възрастният с черната превръзка влязоха в стаята с храната, не видяха, не можеха да видят седем голи жени. Сляпата с безсънието беше в леглото си, чиста, както никога не е била през живота си, докато друга жена миеше една по една своите другарки, а накрая и себе си.