Челси Хендлър
Моят хоризонтален живот (4) (Колекция от свалки за една нощ)

Глупав и по-глупав

Едно лято двете с приятелката ми Айвъри решихме, че след всички тези тежки купони в колежа заслужаваме ваканция. Вилата на родителите ми в Мартас Винярд щеше да е празна до средата на юли, затова с Айвъри щедро предложихме да я наглеждаме безплатно.

През това лято имахме много правила. След дълъг разговор за парите и отговорността и двете се съгласихме, че да започнем някаква работа би подложило на прекалено голям натиск нашия много напрегнат график за пиене. В определен момент през това лято, когато наистина нямахме никакви пари, не ни остана друг избор, освен да постъпим в една фирма за чистене. На мен ми бяха достатъчни само петнайсет минути търкане на вътрешността на клозета, за да осъзная, че мога да се почувствам удобно с лице, навряно в тоалетна чиния, единствено след тежка вечер с коктейли маргарита. Точно тогава решихме, че трябва да е отговорност на мъжете да плащат за алкохола ни и каквото там малко количество храна ни е необходимо.

Другите ни правила бяха, че и двете трябва да се печем на слънце, като използваме крем с фактор на защита не по-висок от 2 и за не по-малко от три часа на ден. Обясних на Айвъри, че може да получиш по-добър тен, ако се потопиш в океана, но въпреки че родителите й бяха кубинци, тя никога не се беше научила да плува. Аз не бях достатъчно добър плувец, за да я науча, и вместо това й купих чифт жълти раменки за плуване.

С Айвъри носехме в Мартас Винярд достатъчно марихуана, за да ни изкара до края на месеца. Аз се имах за много печен пушач. По пътя към вилата обаче така се надрусахме, че свихме и последното листенце трева на тънки джойнтове и после изпушихме целия си запас още първата вечер на острова. Веднъж имах подобно преживяване с макарони и сирене. Оттогава повече не съм опитвала нито едното, нито другото.

Едно от по-приятните правила, които въведохме през това лято, беше да снимаме жертвите си, които подлагаме на сексуален тормоз. Снимахме се с всяко момче, което водехме във вилата.

Една вечер бяхме в бара и играехме билярд с две момчета. Двете с Айвъри бяхме отбор и не отбелязахме нито една точка, затова взех топката с ръка и я напъхах в една странична дупка. Момчетата последваха примера ми и билярдът се превърна в хандбал, като всички хвърляхме топките във всяка посока, където имаше дупка. За съжаление нямам най-добрата координация между очи и ръце и докато се мъчех да вкарам топката в един ъглов джоб, я запратих през масата право в стената и тя се заби в нея. Малко след това барманът ни помоли да си тръгваме.

Послушахме го и се върнахме във вилата на родителите ми, натряскахме се и после отведохме мъжете си в съответните любовни гнезда. Докато се търкалях в леглото, в което вероятно съм зачената, свалих тениската на моето момче и установих, че по гърдите му не се виждат косми. Тъй като нямаше белези от изгаряния, налагаше се да предположа, че този млад човек си е причинил това доброволно. По цялото му тяло нямаше нито един косъм. Нито в боксерките, нито по краката му.

— Къде са ти космите? — попитах го аз.

— Обръснах ги — отговори той.

— Нарочно?

Моментално ми стана лошо и може и да съм повърнала малко, което в крайна сметка се оказа полезно, за да оркестрирам измъкването си.

— Добре ли си? — попита ме той.

Изчервих се и отговорих, че тази вечер за пръв път през живота си съм пила алкохол.

— Изглежда пиенето не ми понася — излъгах аз.

Той каза, че ще ми мине и на сутринта може би ще се чувствам по-добре.

— Може би — казах аз, — но ти няма да си тук, за да разбереш.

За съжаление се наложи да разваля купона на Айвъри, за да откара моето момче вкъщи. Тя не остана много доволна, но се оказа, че и нейният мъж страда от липса на косми. Само че на главата. Докато се мятали по леглото, тупето му излетяло и се приземило на машата, която държим включена може би през цялото лято. Айвъри харесваше по-стари мъже, но не толкова стари, че да нямат коса. Очевидно този мъж наистина беше ощетен от съдбата, що се отнася до външността. Така и не разбрахме дали съдбата го е ощетила и в други отношения.

По-нататък същото лято започнах да се виждам с едно момче, което се казваше Костенурка. Беше ми писано това да се превърне в повтарящ се мотив — да излизам с мъже с прякори на животни. После имаше един, който се казваше Пиле, и поради кратък двуседмичен период на разсеяност — друго момче, на което викаха Петльо. Пилето беше получил това име, защото тичаше по-бързо от всички, а Петльо — защото всяка сутрин ставаше призори. Излишно е да казвам, че бройката ми с Петльо не продължи след първото ни преспиване. Пилето и Петльо нямаха роднинска връзка.

Харесвах Костенурката. Запознах се с него, когато спрях на бензиностанцията, където работеше. Имаше само една тоалетна и докато стоях наведена над чинията с бикини, смъкнати до глезените, и покривах дъската с тоалетна хартия, вратата рязко се отвори.

— О-о! Извинявам се — веднага каза той и затвори вратата.

Когато излязох, той ме чакаше отвън със смутено изражение.

— Не ме видя от най-добрия ми ъгъл — казах му аз.

И двамата се изчервихме от смущение и започнахме да се смеем до припадък. Толкова, че се наложи пак да вляза в тоалетната.

— Остави ли ми малко тоалетна хартия? — попита той, когато излязох от тоалетната за втори път.

— Да, на дъската остана малко.

Двамата с Костенурката се разбирахме прекрасно. Той беше от този тип бачкери алкохолици, с които можеш да направиш наистина солиден запой. Костенурката беше по-релаксиран от Далай Лама. Той беше идеалният човек за лятна свалка: сладко момче от острова на флиртовете, което няма да ти липсва наесен. През лятото работеше на бензиностанцията, където поправяше велосипеди и определено не беше студент. Речникът му превъзхождаше само този на шестгодишния ми племенник.

Костенурката имаше един чичо на име Марти, по когото Айвъри веднага си падна. Той беше собственик на бензиностанцията, а Айвъри обожаваше миризмата на бензин.

Така че представете си как ние, две еврейски момичета от добри семейства от Джърси, висим на бензиностанцията, където работеха нашите възлюбени. Родителите ни щяха да са толкова горди с нас. В продължение на цял месец се отбивахме там на връщане от плажа, надувахме раменките на Айвъри на компресора и гледахме как нашите мъже поправят коли. Съвсем в стил Джоуи Бутафуоко — онзи автотенекеджия, чието невръстно гадже застреля жена му, ако помните случая. Седяхме там, отпивахме от бутилките си алкохолна лимонада „Майк“ и чакахме момчетата да свършат работа, за да се насочим към някой бар, който приемаше фалшиви документи за самоличност. Всяка от нас си имаше любим чифт отрязани джинси „Ливайс“, които носехме смъкнати на ханша и съдрани отстрани. Понякога слагахме ризи, но ако бяхме пропуснали да ядем през деня, пропускахме и ризите и стояхме по горнищата на банските.

— Това е нещо като най-хубавото време в живота ни — каза ми Айвъри един ден, докато гледахме как нашите мъже работят, а аз току-що бях напълнила резервоара на един клиент.

— Да — усмихнах се аз и си запалих едно червено марлборо.

— От това по-хубаво, здраве му кажи.

Една вечер бяхме в бар с много пръснати дървени стърготини по пода и между Марти и Айвъри избухна голям скандал. Той й направи забележка да не пие повече и тя се развика: „О, значи сега съм и алкохоличка, така ли?“ Марти обикновено беше много тих човек, но сигурно той и черният му дроб вече не издържаха. Четиримата излизахме заедно вече цял месец, всяка вечер.

Тъй като съм лоялна приятелка, реших да си тръгна заедно с нея. За съжаление се спънах, паднах на пода и в задника ми, точно под дясната буза, се заби треска. Падам често, но като се изключи това, умея да се владея доста добре, когато съм пила. Айвъри е от онези момичета, които се напиват и веднага започват да завалят думите. Имам много такива приятелки и сигурно заради тях изглежда, че аз мога да „нося“ повече.

На другата сутрин Айвъри ми каза, че иска да отиде на среща на Дружеството на анонимните алкохолици. Прекрасно, помислих си аз. Само това липсваше. Лятото вървеше толкова хубаво. Наложи се да седна и да й обясня, че Дружеството на анонимните алкохолици е за хора, които са решили да се откажат и че „алкохолик“ е грозна дума. Прекарваш само една нощ в женския затвор и изведнъж ти излиза име! Казах й, че според мен тя няма проблем с пиенето, а и освен това на Мартас Винярд няма клон на Анонимните алкохолици. В края на краищата това е остров. Никой нормален човек не би ми повярвал, но на Айвъри й стана много приятно от моите лъжи, особено когато това означаваше, че няма да се наложи да прави нещо, за което и без това не я биваше.

На другия ден Марти дойде да се извини, не знам точно за какво. Това се случваше с всичките ни гаджета. През нощта те по някакъв начин се самоубеждаваха, че вината е тяхна. Но вече беше много късно. Щом Айвъри реши да остави някое момче, няма връщане назад. След раздялата тя никога не хленчеше и не се оплакваше; винаги продължаваше напред. Тя току-що се беше върнала от утринното си бягане, където се беше запознала с новото си гадже, след като беше решила, че за нас целият този епизод с „банкерите“ е приключил. Нямах нищо против, защото почваше да ми омръзва да крещя в леглото: „О, Костенурко!“

— Преминаваме към Латинска Америка — каза ми тя.

— Salud^[1] — отговорих аз, като вдигнах чаша „Слимфаст“. — Най-после можем да се върнем към твоите корени.

Новото й гадже Хорхе не знаеше дума английски и за щастие имаше приятел, който също не знаеше дума английски. Те се превърнаха в нашите изискани латински любовници и през следващите две седмици ни готвеха разни неща във вилата на родителите ми. Научиха ни на салса, сангрия и как да си говорим само с ojos^[2].

Моето гадже се казваше Хектор, което се произнасяше „Еееектор“. Не можехме да общуваме истински, но той изглеждаше симпатичен и беше добър плувец. Натискахме се с часове, но не стигнахме по-далеч от това. Единствения път, когато той се опита да насочи нещата към секс, бяхме под душа. Аз бях седнала на края на ваната и той взе ръцете ми, за да ме дръпне по-близо към себе си. Докато ставах, се подхлъзнах, излетях между краката му, приземих се по гръб и си ударих главата. Последното нещо, за което се опитах да се хвана, за да запазя равновесие, беше пенисът му. След този случай решихме да го даваме по-леко.

Хорхе, от друга страна, наистина си падна по Айвъри и действително й направи предложение за женитба. Тя има тази особеност — мъжете постоянно й правят предложения за женитба — нещо, което не мога да разбера. Всяко момче, с което излиза, абсолютно се влюбва в нея. Искам да кажа, Айвъри е много привлекателна и забавна, но мъжете се държат така, сякаш от вагината й се изливат розови листенца.

Все едно, Хорхе й предложи и Айвъри прие, както винаги прави. След като изтрезня, се сети, че Хорхе вероятно има нужда от виза.

На другия ден ни се обадиха от полицията в Мартас Винярд — искаха да знаят дали имаме представа къде се намира някой си г-н Хорхе Менендес, който се издирва за кражба на автомобили. Нищо чудно, че ни готвеха вкъщи.

Обясних на полицията, че родителите ми отсъстват и че нашият градинар се казва Алехандро. Добавих, че като се изключи Алехандро, не познавам никой друг от латиноамерикански произход.

Съобщих на Айвъри, че нашето лято на любовта е свършило и трябва да опразним помещенията. Събрахме си багажа, обадих се на родителите си и им казах, че ни е домъчняло за вкъщи. На жаргон това означава: „Трябва да се спасяваме“.

Обсъдихме бъдещето си и решихме, че тъй като и двете сме на двайсет и мразим колежа, както и Ню Джърси и е време да разширим хоризонтите си.

— Как ти звучи Калифорния? — попита ме Айвъри. — Ти може да станеш актриса, а аз — да си намеря истинска работа.

— Най-после — въздъхнах аз. — Ето, че ти дойде умът в главата.

И тръгнахме.