Челси Хендлър
Моят хоризонтален живот (16) (Колекция от свалки за една нощ)

Зад борда

Тъпа-Тъпа ме попита дали искам да отидем на круиз за Нова година. Никога не бях пътувала с кораб в океана и се колебаех, защото с Тъпа-Тъпа е толкова забавно, колкото да участваш в турнир по боулинг на трева. Представата й за хубаво прекарване е да отиде в пицарията и да си поръча два ордьовъра, вместо един. Но следвайки моята продължаваща безкрайно мисия да осигуря разкъсването на двайсет и осем годишния й химен, се съгласих.

— Ще отидем само ние двете — каза тя.

— Няма начин — отговорих аз. — Ще поканя Айвъри и Лидия.

— Добре — каза тя, — само че те няма да искат да дойдат с мен.

Беше права. И Лидия, и Айвъри отговориха, че предпочитат да прекарат новогодишната вечер на концерт на Майкъл Болтън и че по принцип съм идиотка, щом съм се съгласила да отида. След като изслушах напълно рационалните им откази, преосмислих решението си и се помъчих да се измъкна от уговорката, като казах на Тъпа-Тъпа, че ми се отваря прекрасна възможност да храня бездомните през новогодишната вечер и трябва да се откажа. Час по-късно намерих Тъпа-Тъпа да плаче в стаята си. Мразя, когато хората плачат, особено ако е по моя вина, затова не само се съгласих да отида с нея, но и накрая й платих екскурзията. Кой сега е Тъпа-Тъпа, а? — помислих си аз.

Още от началото Тъпа-Тъпа невероятно се вълнуваше от пътуването. През следващите три седмици тя говореше само за това. Повтаряше непрекъснато колко хубаво ще прекараме и с какви секси мъже ще се запознаем. Накарах я да ми обещае, че най-малкото ще позволи на някой да й препипа циците, иначе ще кажа на всички на борда, че още е девствена.

— Да не си посмяла! — изкрещя тя. — Ще те убия! Мислиш ли, че ще се запозная с някой? Мислиш ли наистина? Представи си, че срещна съпруга си на кораба? Ще е толкова романтично!

Тя непрекъснато изнасяше модни ревюта в апартамента ни, като ми представяше саронги и различни горнища на бански костюми.

— Какво мислиш? Кой саронг ти харесва — този на точките или другия със слънцата?

Беше изтощителна. Мразех този глупав круиз повече, отколкото мразех курса за възстановяване на точки, след като ме хванаха да карам пияна. Нещата се влошаваха и от факта, че Лидия и Айвъри планираха да отидат на ски екскурзия в Аспен с Хю Грант.

В последното си модно ревю тя показа горнище с нещо, което много приличаше на шорти стил делфин, които й бяха два номера по-малки. Ако се появеше с този костюм, щях да почна да й викам „изхвръкналата вагина“.

— Слушай, Изхвръкналата вагина, искам да кажа Тъпа-Тъпа — обясних й аз, — на този круиз има много възможности да се запознаеш с мъже, затова искам да си подготвиш теми за разговор.

— Аз знам как да разговарям с хората, Челси — каза тя.

Това не би могло да бъде по-далече от истината. Единствените хора, с които Тъпа-Тъпа можеше да общува, бяха деца и слабоумни възрастни. И освен ако човек не е гледал всички епизоди на „Ергенът“ или „Сватбена история“ по канала Ти Ел Си, Тъпа-Тъпа страдаше от липса на теми за разговор. Тя непрекъснато гледаше реалити шоута, не само първото излъчване, но и повторенията, и ако видео рекордерът не запишеше нещо, което вече беше гледала, тя се обаждаше на баща си, за да го пита дали не може някак си да й го изпрати от Ню Джърси. Гледах „Ергенът“ веднъж и реших, че искам да направя свой собствен вариант на шоуто. В него щях да правя секс с всички участници и после да ги елиминирам въз основа на размера на пениса. А по време на церемонията с розите щях да нося някаква блестяща сатенена рокля по дизайн на Никол Милър, за предпочитане в патладжанен цвят, и да кажа: „Лирой, Тайрън и Джамал, приемате ли тези рози?“ Мисълта за пътуването никак не ми харесваше и колкото повече се приближаваше новогодишната вечер, толкова по-хубави ми се виждаха плановете на всички други.

— Ще е прекрасно, ще се запознаем с толкова много мъже — повтаряше Тъпа-Тъпа до втръсване.

— Хайде стига вече! Държиш се така, като че ли отиваме на развлекателен парк, пълен с мъже. Ако храниш големи надежди, ще останеш разочарована — казах й аз. Самата аз имах много малки надежди и усещах, че определено ще бъда разочарована. Плюс това не знаех дали ще мога да издържа толкова дълго време само с Тъпа-Тъпа. Сериозността, с която се отнасяше към всичко, събуждаше в мен плашеща склонност към насилие. Мъчех се с всички сили да не й крещя, но ми беше много трудно и никога не оставах с нея повече от два часа.

— Познай какво! Направо ще умреш! — възторжено почна Тъпа-Тъпа. Току-що се връщаше от пътническата агенция с билетите ни. — Круизът е с алкохол и отиваме в Енсенада!

Бях се надявала, че никога няма да ми се наложи да ходя пак в Енсенада. Това не е място, което човек иска да види втори път. Преди няколко години прекарах там една вечер с двама мъже, с които се запознах в бара, и си спомням, че не ядох нищо в продължение на двайсет и четири часа. Целият град миришеше лошо и освен това не горя от желание да си купувам одеяла и канадки, които се търкалят по тротоара. Не разбирам манталитета на мексиканците и се чудя как може да са толкова близо до цивилизацията и да не знаят, че тако се прави с хрупкава коричка, а не с тортила.

— Круизът е с алкохол! — пак проплака Тъпа-Тъпа.

— Ти изобщо не пиеш — напомних й аз.

— Е, ще пия, щом като круизът е с алкохол. Ще си прекараме по-хубаво от всякога!

Прибрах се в стаята си и, изпаднала в паника, се обадих на майка ми.

Обясних й, че ако продължа по този отчаян път, накрая сигурно ще нанеса някакви травми на Тъпа-Тъпа — психологически или — по-вероятно — физически. Признах също, че понякога паля цигара и че ще пропуша по-сериозно, ако бъда принудена да отида на круиз с Тъпа-Тъпа. Майка ми отговори, че в живота невинаги се случва това, което ти е приятно и понякога трябва да направиш нещо единствено за да доставиш удоволствие на друго човешко същество. Напълно се съгласих с нея, но й припомних, че за тази цел си има сбирки. Тя каза, че Тъпа-Тъпа е двайсет и осем годишна девственица, която гледа на този круиз като на най-хубавата ваканция в живота си и че трябва да имам позитивна нагласа, вместо да изпадам в мрачно настроение и в главата ми да се въртят гадни мисли. Любопитно беше, че майка ми сега сипеше мъдри прозрения, а когато преди години намери в стаята ми един джойнт, каза: „О, направо фантастично. Значи вече пушиш цигари?“ Тя продължи да ми обяснява, че съм имала щастието да бъда изложена на много разнообразни влияния и трябва да помагам на хората, които не са израснали в такава културна среда. Майка ми положи всички усилия да извърти нещата така, сякаш съм момиче от висшето общество, което току-що е било прието в Сорбоната, а Тъпа-Тъпа се е родила под моста в Ню Джърси. Тази гледна точка ми хареса и реших да възприема нова нагласа.

Чудно как понякога се развиват нещата. Ако се преструваш, че много се въодушевяваш от нещо, което не ти е приятно, постепенно започваш да си вярваш. След няколко дни с абсолютен възторг говорех за приключенията, които ни очакват на борда на този кораб. Дори не трепнах, когато чух Тъпа-Тъпа да казва, че ще плаваме с компанията „Карнавал Круиз“ .

— Звучи прекрасно! — отговорих с леко стиснати зъби; нямаше да си позволя да кажа нищо лошо за тази компания, нито за Кейти Дий Гифърд — побърканата жена, която се явява в тяхната реклама.

Започнах да си представям всички онези бални зали, в които ще показвам моите нови обувки „Роберто Кавали“. Нямах подходяща рокля за тях, но се надявах да намеря нещо във веригата за спортни дрехи „Експрес“. Представях си цялото нещо като прекрасен романтичен епизод от сериала „Корабът на любовта“. Късно в една звездна вечер се намирам на палубата „Лидо“ във вечерна рокля и търся Голямата мечка, когато зад мен се приближава двойникът на Леонардо ди Каприо и ме прегръща. Стоим на носа на кораба и разперваме ръце към морето, а аз се провиквам: „Ти си господар на света!“

А и кой знае какви вълнуващи спортове на открито предлагат? Всички ми разказваха каква прекрасна храна поднасят на круизовете; нямах търпение да се натъпча с агнешко и пресни омари. Тъпа-Тъпа ме попита дали според мен ловят рибата направо от океана и същата вечер я сервират на кораба.

— Вероятно — отговорих аз. Това изглежда съвсем логично.

Повярвах в този круиз и знаех, че ще бъде приятно. Представях си всички различни любовни връзки, които ще възникнат на различните етажи на нашия кораб. Как хората влизат и излизат от каютите си в малките часове на нощта, как се разхождат по дебелите червени килими, докато горе в Голямата бална зала двамата с моя нов двойник на Леонардо сме останали сами на дансинга и танцуваме под звуците на „Дай ми цялата нощ“ на Карли Саймън, кавър версия.

Тъпа-Тъпа дори се съгласи да си купи книга за круиза — нещо, което да чете, докато лежим край басейна между две къпания. Отидохме в книжарницата „Барне енд Ноубъл“, където си избрах една неавторизирана биография на рапъра Ем Си Хамър, и тъй като не исках да претоварвам Тъпа-Тъпа с първата книга през живота й, я насочих към „Избери си сам приключение“ за деца между 9 и 12 години.

Круизът траеше четири дни и три нощи, корабът тръгваше от Лонг Бийч и се връщаше на първи януари. В деня на пътуването трябваше да се явим на пристанището в девет часа сутринта. Бях в толкова приповдигнато настроение, че не беше проблем да стана в седем и половина, за да стигна на време, като поддържах прекрасната си нова нагласа. Преосмислих цялостното си отношение към играта, наречена Живот. Може би все пак Тъпа-Тъпа не беше толкова глупава. Щастието е въпрос на избор. Вече бях започнала да споделям с Айвъри и Лидия моята нова философска система, но в този момент двете внезапно и необяснимо престанаха да говорят с мен.

Когато стигнахме на пристанището, отидохме на митническия пункт и показахме документи за самоличност. Сякаш хиляди американци се мъчеха да имигрират нелегално в Мексико. Регистрирахме багажа си и се наредихме на опашка с другите пътници. Ако се съдеше по вида им, беше ясно, че не спадат към хората с доходи от категорията, която предпочитам. Но тъй като аз също не спадах към хората с доходи от категорията, която предпочитам, се сдържах да изкажа на глас първоначалното чувство на отчаяние. Имах намерение да направя круиза колкото е възможно по-приятен. Посочих към един мъж, който стоеше на края на опашката.

— Онзи мъж непрекъснато те заглежда — излъгах аз.

— Наистина ли? — попита тя. — Къде е?

— Ето го, ето там. — Посочих й го пак. Тя го видя.

— Не е чак толкова симпатичен — отговори тя. Той не беше чак толкова симпатичен, но и тя не беше Мис Ню Джърси, така че останах изненадана от безразличието й. Надявах се да не се кани да краде от моите мъже. От доста време съм в тази игра и си знам цената. Тя очевидно не съзнаваше, че човек трябва да се придържа към някакви реалистични граници. Тъпа-Тъпа носеше няколко излишни килограма и доколкото ми беше известно, никак не бързаше да ги стопи. Не беше дебела, но и едва ли скоро би могла да покаже корема си в къса блуза, без хората веднага да извърнат очи.

— А, май сте много придирчива, госпожице — казах й аз.

— Имам добро предчувствие за този круиз — каза ми тя. — Просто знам, че ще срещна някого.

Бях сигурна, че има по-голям шанс да родя пингвин, отколкото Тъпа-Тъпа да се запознае със сродна душа на борда на този кораб, но новото ми любящо сърце надделя. Първата ми цел беше някой да проникне в нея или поне да я погали. Втората ми цел беше някой да проникне и в мен. Майка ми ме убеди, че имам щедра природа и въпреки че изпитвах съмнения, приех новата си роля с гордост.

Като тръгнахме по моста, за да се качим на кораба, гордостта бързо ме напусна и започнах да изпитвам чувството, което се явява веднага след порция развалено суши: повдигане, доста подобно на морска болест, но в случая по-скоро ставаше въпрос за дълбоко отвращение. Този кораб беше страшно мръсен. Ароматът на лайна, който се носеше от някакво подобие на мокет, беше миризма, която съм усещала само веднъж, когато се събудих в един бар. Мокетите бяха с някакъв ужасен психеделичен дизайн, който изглежда беше нанесен със сито печат върху оригиналната шарка в безуспешен опит да се прикрие разнообразния асортимент от петна.

Едни членове на екипажа носеха сини ризи с логото на „Карнавал“, а други бяха със собствените си дрехи с табелка с името и значка на „Карнавал Круиз“. Едни носеха ризите си вътре в панталона, други не. Екипажът изглеждаше напълно незаинтересован, сякаш всички си мислеха за нещо съвсем друго, а на стената имаше снимки в рамки на други незаинтересовани служители на компанията, като всички бяха поставени накриво. Повечето членове на екипажа изглежда не бяха навършили осемнайсет години. Започнах сериозно да се питам с какво всъщност се занимават.

Тъпа-Тъпа ме хвана за ръка и каза:

— Хайде да отидем в стаята си, имаме апартамент.

Не отговорих, защото все още бях в състояние на шок, обзета от отвращение, което може да се свърже единствено с дълбоко разочарование или остро обоняние.

Отидохме в каютата си, което означаваше да изкачим четири етажа стълби и да преминем през коридор достатъчно широк само за един човек — ако се движи странично. Къде ли е бил този кораб, ухаещ на лайна, когато са снимали „Корабът на любовта? Отворихме вратата и видяхме две койки и люк с толкова дебело стъкло, че беше невъзможно да определим дали синьото от другата страна е океанът или небето“.

— Това ли е гледката ни към океана? — попитах Тъпа-Тъпа, като се спънах на прага. Очевидно се движехме.

— О, боже господи — отговори тя. — Това е много лошо.

Тя почна да се смее. Аз не се засмях.

— Не мога да остана тук — казах аз. — Не мога.

— Не е толкова лошо — каза тя. — Няма как да си тръгнем. Корабът вече отплава от пристанището.

— Ще се наложи да плуваме до брега.

— Престани! Това ще е едно голямо приключение!

Трябваше веднага да намеря капитан Стъбинг — и другите герои от „Корабът на любовта“, Айзък и Доктора. Къде беше тази надрусана с кокаин курва Джули? Това беше моята компания. Исках да отседна в техните големи, разкошни спални с двойни легла и безупречно обслужване.

След като се поуспокоих, осъзнах, че е време да формулирам план. Първата стъпка беше да започна да пия незабавно. Винаги мисля по-логично, когато пия. Втората стъпка беше да намеря начин за бягство.

Оставихме си чантите и отидох в банята да се пооправя. Банята беше метър и двайсет на метър и двайсет, като трябваше да прескочиш тоалетната чиния, за да стигнеш до душа. Взирах се озадачена в тази абсурдна подредба, като се мъчех да се сетя къде да си поставя краката, докато пишкам, тъй като между предната част на тоалетната чиния и стената на банята имаше само пет сантиметра. Реших да ги сложа под душа, като седнах странично на тоалетната. Извиках Тъпа-Тъпа при мен, за да види и тя какъв круиз наистина беше този.

— О, боже господи! О, боже господи! Как ще ходим в банята? — попита тя.

— Това ли е скапаният ти апартамент? За това ли платих деветстотин долара?

— Много съжалявам. Ще ти върна моята част. Не е нужно ти да ми плащаш — каза тя.

— Добре. Предпочитам в брой — отговорих аз.

Излязохме от „апартамента“ си, за да разгледаме кораба и да пийнем нещо. Тъпа-Тъпа взе една рекламна брошура, в която ни информираха, че казиното ще отвори веднага щом напуснем границата на Калифорния. Нещата изглеждаха по-обещаващи. Хазартът е мое любимо занимание и като прибавим и факта, че плавах по море, в главата ми нахлуха спомени за любимия ми филм „Бар Порки“, в който група тийнейджъри се мъчат да загубят девствеността си. Отидохме да си купим чипове за казиното и се наредихме на опашка зад една жена, която носеше две чантички на кръста си и нямаше един преден зъб.

След това се насочихме към палубата „Лидо“ където огледахме ситуацията около басейна и пийнахме нещо на бара. На бара седеше мъж с коса до кръста и черни три четвърти джинси. Проблемът с прическата му беше, че по-голямата част от главата му беше плешива, а дългата проскубана коса, която му беше останала, растеше от ушите надолу.

Приближих се към единствения плешив мъж с цъфтяща коса, който съм виждала, и го попитах откъде можем да си поръчаме питие.

— Ще ви донеса — каза той.

— Тук ли работите? — попитах го аз.

— Понякога — отговори той.

Тъпа-Тъпа направи гримаса, но аз не се отказвах.

— Ще пия водка „Кетъл Уан“ с каквото и да е. Две водки. — После попитах нашия барман: — Къде е басейнът?

Той посочи зад нас, където имаше нещо като кръгло корито — приличаше на реквизит от развлекателния парк „Морски свят“ като се изключи това, че нямаше вода и беше покрит с декоративен брезент в червено, бяло и синьо.

— Това ли е басейнът?

— Един от тях. На кораба има още четири, но сега не е сезон и всички са затворени.

— Не е сезон ли? — попита Тъпа-Тъпа.

— Да, госпожице. От ноември до февруари — каза той, като ни подаде питиетата в пластмасови чаши.

— Сега вече искаш ли да плуваме към брега? — попитах Тъпа-Тъпа.

Благодарихме на Цъфтящата коса за питиетата, преди да разбера, че се състоят от евтина водка и лимонада на прах, която Тъпа-Тъпа, разбира се, хареса, защото й напомняше за забавачницата.

На палубата „Лидо“ нямаше никой, освен нас, затова слязохме няколко етажа надолу. Когато забелязах третия мъж с коса до кръста, казах на Тъпа-Тъпа, че трябва да се приберем в каютата и да спим.

— Нека поне да се попечем — каза тя.

— Навън няма и петнайсет градуса — казах й аз.

— На тази температура се почернява най-добре — отговори тя.

Взехме банските си костюми и менюто за вечеря и се върнахме на палубата „Лидо“. Цъфтящата коса все още беше там. Помолих го за истинска водка в истинска стъклена чаша, но той ми каза, че сервират само в пластмасови, освен на вечеря, и се престори, че не е чул забележката ми за истинската водка.

— Кога е вечерята? — попита Тъпа-Тъпа.

— Може да се храните в седем или в девет в официалната зала — каза той.

— В официалната зала официално облекло ли трябва? — попитах аз.

— О, да — каза той. — Не може по шорти, по маратонки и блузи над корема.

— Няма проблеми — казах аз. Беше прекалено ветровито, за да си сложим банските костюми, затова продължихме да седим на пластмасовите шезлонги пред покрития с брезент басейн/корито и да гледаме небето. Помислих си дали да не вдигна брезента и да скоча с главата надолу; бях сигурна, че нямаше да съм първата. Опитах се да позвъня на 911, но телефонът ми беше извън обхват. Катастрофата беше пълна. Положителната ми нагласа отдавна се беше включила в програмата за защитени свидетели, но се мъчех да запазя спокойствие.

Тъпа-Тъпа ме попита в колко часа си избирам да вечерям и й казах в седем, защото се надявах до девет да съм в безсъзнание. Очевидно казиното нямаше да отвори до утре (голяма изненада), затова продължихме да пием. Заспахме на столовете или, както обичам да казвам, отпуснахме се да подремнем някъде към един и се събудихме сред ято чайки, които се хранеха с фъстъците, останали на бара. Точно когато си мислех, че нещата не могат да се влошат повече, някой обяви по високоговорителите, че след пет минути на палубата „Лидо“ започва състезание по шафълборд. Беше време да се пораздвижим.

Прегледахме брошурата с идиотски развлечения на кораба и решихме да играем бинго в Карнавалната зала в пет. Седнахме до мъж и жена, които ни съобщиха, че ще се оженят на кораба. При тази новина Тъпа-Тъпа изпадна в силно вълнение.

— Ще се жените! Това е тооолкова романтично. Как се запознахте? Как й предложи?

Щеше ми се да напомня на Тъпа-Тъпа, че нямаше нищо романтично в това да се ожениш на круиз, нито двама души да носят еднакви тениски със Зи Зи Топ, но не исках да я обидя.

Този круиз щеше да бъде и меденият им месец, защото жената не можеше да отсъства повече от седмица от електроцентралата, където работеше. Това беше последното, което чух, преди да изкрещя:

— Бинго!

— Млъквай! Млъквай! Спечели ли?! — извика жената. Водещият ме посочи в тълпата, аз станах и всички започнаха да ми ръкопляскат.

— Само се пошегувах — казах аз и си излязох.

Вече бях много пияна и ми трябваше свеж въздух. Тъпа-Тъпа тръгна след мен, но й казах, че имам нужда да остана сама.

— Да не се каниш да скочиш? — попита ме тя.

— Не, не се каня да скоча, но след малко трябва да ям. Съсипана съм.

— Спри да пиеш — каза ми тя.

— Няма такъв вариант.

В седем без петнайсет отидохме на Жълтата палуба и огледахме положението. Тъпа-Тъпа предложи да се върнем в каютата, за да се приготвим.

— Да се приготвим за какво? — попитах я аз. Отправихме се към определената ни маса в залата, където седяха три жени на възраст между четирийсет и петдесет.

— Прекрасно. Виж с кого ще се храним — казах й аз.

Седнахме при дамите на нашата кръгла маса — останаха пет празни места.

— Здравейте, дами — каза Тъпа-Тъпа и започна да ни представя. Те бяха много мили, стегнати и прилични жени, очевидно от някакъв град, където нямаше нито телевизия, нито списания.

— Ние сме от Небраска — каза една от жените. Очаквах, че ще са от щат като Небраска. Единствената изненада беше, че има хора, които биха пътували със самолет, за да се качат на този круиз. Те се хилеха дяволито, докато ни разказваха, че са решили да пътуват „по женски“, без съпрузите си. Бях сигурна, че най-неприличното нещо, в което тези жени някога са участвали, е било да играят „Не се сърди, човече“ с момчетата.

След още минута празни приказки слабата, тъмнокоса жена с най-бледата кожа, която съм виждала, ни попита:

— Християнки ли сте?

— Да, аз съм християнка — отговори Тъпа-Тъпа.

— О, колко хубаво — казаха те. — Толкова ни е приятно, че се запознахме. — Жените веднага станаха по-дружелюбни.

— Не, ти не си християнка — казах аз на Тъпа-Тъпа. — Ти си презвитерианка. Има голяма разлика. — Това беше толкова типично за Тъпа-Тъпа. Тя не знаеше нищо за себе си.

— Е, все едно — каза Тъпа-Тъпа, — аз вярвам в Исус Христос.

Точно за това не исках да отида на ваканция с нея. Тя няма никаква лоялност. Тя е също като сестра ми Слоун. Не исках да бъда единствената невярваща на масата. За щастие бях достатъчно пияна, за да се защитя.

— Аз съм еврейка — им казах и си поръчах двойна водка със сок от боровинки. Помислих си, че е невъзможно в „официалната зала“ да не сервират истинска водка.

— Това е хубаво — каза една от жените.

И веднага след това, сякаш изобщо не бях отвърнала нищо, дамите се впуснаха в разговор за греховната природа на евреите, които са убили техния господ Исус Христос. Не знаех дали да вярвам на ушите си, защото бях вече много пияна, но се чудех как човек може да отиде на ваканция и да говори за религия. Как беше възможно мис Небраска да си мисли, че средата е подходяща за обсъждане на нещо толкова спорно? Една от другите жени добави, че ако зависи от нея, президентът Буш не само би изкарал още един мандат, но и се надява абортите да бъдат напълно забранени. Тази жена очевидно представляваше обществена опасност и се налагаше да бъде спряна.

— Извинете — прекъснах ги аз, — имам един въпрос. Лошо ли е да пиеш, когато си бременна… ако планираш да дадеш бебето за осиновяване?

Този път Тъпа-Тъпа не ме последва навън.

На палубата „Лидо“ висяха четирима мексиканци. Ще ги наричам чолоси, само защото единият носеше шапка, на която пишеше CHOLO.

— Здравейте, земляци — казах аз, като се отпуснах на един шезлонг до тях. Пушеха марихуана от нещо, което приличаше на пура.

— Това трева ли е? — попитах аз.

— Да, mija^[1], искате ли да си дръпнете?

От горчив опит знаех, че не трябва да пуша марихуана, смесена с друго, а бях прекалено пияна, за да пуша чиста марихуана.

— Не, благодаря, земляк. Вие момчета в Мексико ли се връщате?

Единият се приближи към мен.

— Казвам се Рико — представи се той.

Носеше бели волейболни чорапи до коленете с кафяви три четвърти панталони и широк черен колан. Тоалетът му беше допълнен с бял потник на човек, който бие жена си. Главата му беше бръсната, но имаше рунтави мустаци.

Когато Рико седна до мен, аз се наведох напред и силно повърнах. Тримата му приятели се дръпнаха с отвращение. Стана ми неудобно, но продължаваше да ми се повдига. Неясно си спомням, че тримата си тръгнаха, но Рико реши да остане при мен и да ми държи косата.

Накрая той ме премести на място, където можех да повръщам през балкона и така прекарах следващите четири часа. Не бях в състояние да се помръдна нито на сантиметър и Рико напълно ме разбираше. В някакъв момент извади от джоба си ластиче и стегна косата ми на конска опашка. Оказа се, че е човек, на когото може да се разчита. Без него имаше голям шанс да падна зад борда. Той ме пребърка, за да намери ключа ми, и към полунощ каза, че е време да ме заведе в каютата.

— Ще спя тук, само ме остави на мира — проплаках аз.

— Не, госпожице, не може да спите тук. Ще замръзнете като пуйка.

Беше доста студено, но едва ли щях да замръзна и бих искала да не споменава Деня на благодарността.

След още час се съгласих да ме занесе на ръце в каютата ми, което се оказа трудна задача, като се има предвид колко тесни бяха коридорите. Хората ни гледаха изумени, докато той крачеше гордо и ме носеше на ръце, като в някоя сцена от „Английският пациент“, и питаха дали всичко е наред. Помъчих се да им отговоря, но не ми се разбираше.

Когато отвори вратата на каютата, Тъпа-Тъпа скочи на крака в пижамата си с мотиви от „Шрек“ и изкрещя:

— О, господи, добре ли си? — И после: — А ти кой си?

— Успокойте се, госпожице, само ви нося приятелката — каза Рико.

— Излизай! — изкрещя тя. — Помоооощ!

— Хей, хей, спокойно, спокойно — каза Рико, обърна се да си излезе, а тя грабна една обувка и я хвърли след него.

— Благодаря — изфъфлих аз, когато чух, че вратата се затваря. Легнах на долната койка. — Млъкни, той се погрижи за мен — казах аз на Тъпа-Тъпа и заспах.

На другата сутрин се събудих с чувството, че съм олекнала с три килограма, и съобщих на Тъпа-Тъпа, че трябва да слезем от кораба в Енсенада и да платим на някой мексиканец да ни откара до Лос Анджелис.

— Не мога да прекарам Нова година на този кораб.

— Няма начин, това е лудост. Може да ни изнасилят — каза тя.

— Е, поне ще прекараме приятно Нова година! — изкрещях аз. Изнасилването ми се виждаше по-приемливо от това да издържа още един ден на този круиз. — Помисли си — продължих аз. — Знам, че по мексиканските плажове се предлагат полети с парапланер; може би ще успеем да се приберем с парапланер.

— Вече можеш да играеш в казиното. Сега сме в Мексико — каза Тъпа-Тъпа, когато ме събуди два часа по-късно.

Веднага се почувствах по-добре. Тъй като имах нужда от чийзбъргър и два-три часа, за да се възстановя преди следващия си коктейл, отидохме да хапнем в кафенето. Обясних й, докато ядях най-отвратителния чийзбъргър на света, че Рико се е погрижил добре за мен снощи и че не трябва да си съставя мнение за хората по чорапите им.

— Бях изплашена. Не знаех къде си и баща ми ми каза да не излизам от каютата, след като се стъмни — отговори тя. Не се изненадах, че се е обадила на баща си.

Тя му се обажда в Ню Джърси по няколко пъти на ден, за да го пита такива неща като дали в Калифорния ще вали и дали може да се храни в „Събуей“ — веригата за сандвичи. От всичките му съвети най-много обичах този — никога да не използва тампони, а само макси превръзки, защото: „Там дебне убиец и името му е токсичен шок синдром“. Исках да кажа на баща й, че съм живо доказателство за това, как тампонът може да оцелее в женското тяло до три дни, без да предизвика никакви сериозни симптоми, но се бях научила в какви битки не трябва да влизам.

Попитах Тъпа-Тъпа дали е помислила върху предложението ми да се върнем в Лос Анджелис.

— Баща ми каза не, в никакъв случай, ще е прекалено опасно — отговори тя.

Чудех се дали да не тръгна сама, но не можех да я оставя тук. Все още не можех да повярвам, че ми е писано да празнувам Нова година на този кораб.

— Добре — казах аз. — Хайде да отидем в казиното. Ще те науча да играеш блекджек.

Играх почти осем часа без прекъсване, като Тъпа-Тъпа ме пазеше. Спечелих около четиристотин долара и се чувствах прекрасно. Тя беше прекалено нервна, за да рискува собствените си пари, затова накрая й дадох сто долара в чипове и тя започна да играе с тях. Изглежда й вървеше, но винаги залагаше минимална сума, което беше добре, защото означаваше, че ще е заета по-дълго време.

Щях с удоволствие да продължа да играя в малките часове на нощта, ако беше необходимо, и попитах нашето крупие до колко ще е отворено.

— През следващите трийсет часа — каза той, — докато се върнем в Калифорния.

В този момент покрай масата ни мина двойникът на Скот Улф. Все още не бях пила нищо и самото му присъствие беше достатъчен повод за празнуване. Не беше чак толкова сладък, колкото Скот Улф, но това се отнасяше и за всички други на този круиз. Имаше по-светла коса и доста набита физика за мъж, не по-висок от метър и шейсет и пет. Тъпа-Тъпа ме мушна с лакът. И двете знаехме, че е най-хубавият мъж на този кораб и гладката му, мека кожа ми напомни за самата мен отпреди няколко месеца.

— Не си и помисляй за него — казах й аз с напрегната усмивка. — Давам ти Рико.

Погледнах към момчето, което спасяваше новогодишната ми вечер и казах:

— Извинявай, имаш ли нещо против да дойдеш при нас за малко?

— С удоволствие — каза той и дойде.

— Кевин ли се казваш? — попитах го аз. Това беше новото ми любимо изречение за свалки.

— Не — отговори той.

— Наистина ли? Изглеждам ли ти позната?

— Малко — каза той. Това означаваше, че проявява интерес.

— Е, това е Тъпа-Тъпа, а аз съм Сама — казах му аз.

— Престани, не се казвам така — заяви Тъпа-Тъпа.

Сега той се засмя и знаех, че ще правим секс.

— С приятели ли си тук? — попитах го аз.

— Да — отговори той. — Групата ще се събере в „Парадайз Клуб“ на горната палуба след около час. Искате ли да дойдете при нас?

Мислех си да му припомня, че това е кораб за круизове и да отидем в „Парадайз Клуб“ не означава непременно, че ще отидем и при него, но си замълчах.

— Ще се видим там — казах аз. Той беше много сладък и това ме приповдигна. Оказа се, че все пак ще трябва да си вземем душ.

— Хайде да отидем да се приготвим — казах аз на Тъпа-Тъпа.

Тя беше по-развълнувана от шимпанзе, намерило банан.

— О, боже господи! Това е страхотно! Мислиш ли, че и приятелите му ще са сладки? Какво да си облека? Толкова се вълнувам. Надявам се, че ще има танци.

Аз не желаех да има танци, но нямаше да позволя нищо да провали единствения ми шанс за свалка на Нова година. Това щеше да е третата поредна Нова година, която прекарвах сама, и нямах намерение да я пропусна без свалка. Ако минеше и четвърта Нова година без никакъв екшън, щях да съм официално в рецесия.

Взехме си душ с джапанки в желанието си да избегнем директен контакт с мокета и докато се обличахме, изпих още три пластмасови чаши водка и превключих на портокалов сок за малко витамин С. След като нарочно пропуснах вечерята, за да избегна още една конфронтация със съпругата на пастора, изядох няколко енергийни блокчета, за да имам достатъчно издръжливост на дансинга. Изглеждах секси и най-вече кльощава. Обожавам деня, след като съм повръщала. Чувствах се лека като перце.

Качихме се в „Парадайз Клуб“ което е интересно име, за каквото и да е на кораб, който е бил потопен от торпедо преди много години. Забелязах моя Б-вариант на Скот Улф, заобиколен от две-три други конкурентни фигури. Всички имаха същия невинен вид на студенти и всички изглеждаха под двайсет и пет години. По онова време бях на двайсет и шест и според мен трябваше да се задоволя с това, което се предлагаше в този момент от пътуването. Не че моето момче не беше сладко, но ако се намирахме на сушата, това, че не му липсва нито един зъб, нямаше да бъде допълнителен бонус.

Както обикновено, Тъпа-Тъпа се притискаше към мен, затова накарах един от приятелите му да я покани на танц. Това ми даде възможност да остана насаме с моя мъж. Плюс това не обичам да играя ходовете си пред публика.

Казваше се Лес, което звучеше като име на човек, който обича да подлага деца на сексуален тормоз, но и в този случай знаех, че бог ме поставя на изпитание и трябва да приема каквото ми се предлага. Щом като видях, че Тъпа-Тъпа започва да се отпуска с партньора си, се наведох към Лес и го попитах има ли самостоятелна каюта.

— Не, двама сме — каза той, — но съквартирантът ми е на дансинга.

— В каютата има ли койки? — попитах го аз.

— Да, има — каза той с приятно смутен вид.

— Искаш ли да отидем в каютата ти и да се позабавляваме? — попитах го аз.

— Абсолютно съм навит — беше отговорът му. Помислих си, че това е доста смел отговор за човек с толкова нисък ръст. Започвах да харесвам момчето все повече. Обичам мъж/момче със самочувствие.

Казах на Тъпа-Тъпа, че Лес иска да ми покаже каютата си и ще се върна след час. Тя не остана доволна, затова й дадох малко храна за размисъл. Обясних й, че за нея тази вечер ще е нещо като зрелостен изпит и ако покаже признаци на съзряване, раздяла с детството и навлизане в началните стадии на живота си като възрастен човек, кой знае още колко ваканции заедно ни очакват. Когато това не подейства, й обещах едногодишен абонамент за тийнейджърското списание „Тайгър Бийт“.

Бях доста замаяна, защото не бях яла нищо и ми трябваше малко раздвижване. Затова когато Лес ме хвърли на койката, още преди вратата да се затвори, не оказах никаква съпротива. Всъщност се възбудих като гледах колко е силен и не можех да си представя, че пенисът му ще е по-малък от стандартна четка за дрехи. Провеждах кастинг, в който го готвех за мой новогодишен партньор, и дотук определено изглеждаше, че ще го повикам за повторно прослушване.

Само да знаете колко бях подценила Лес. Не само че пенисът му беше по-голям от средното, но и притежаваше издръжливостта на морски пехотинец в Ирак. Имаше точно същата физика като Серена Уилямс. Нещата се развиха прекалено бързо дори за мен. Преди да се усетя, не само че ме съблече, но и по някакъв начин се озовах на горната койка. Лес се хвърли към другия край на каютата, грабна един презерватив и после се върна с троен скок салто при мен. Това момче трябваше да участва в олимпиада — и не в такава, за каквато бих се квалифицирала аз. Изведнъж той скочи върху мен. Малко преди да почнем да правим секс, ме обърна и се озовах на четири крака. Досега никой не ме беше малтретирал по този начин и наистина ми беше приятно. Все пак този круиз се превръщаше в епизод от сериала „Корабът на любовта“; утре се канех да проверя дали има свободни места за догодина.

Точно в този момент Лес ме удари. Не ме шляпна, не ме погали, а ме фрасна с отворена длан по дясната буза на задника. Ударът беше толкова силен, че се закашлях и почти излетях от леглото. През няколкото секунди, които ми буха нужни, за да си припомня как се казва, той ме удари още три пъти, като редуваше бузите.

— Хей! Ти! Веднага спри! — успях да извикам аз.

— Какво има? — Той спря.

— Не ме ли удари току-що? — Обърнах се да го погледна, за да не се взира в темето ми.

— Не ти ли харесва? — попита той с мек глас. Сега пак придоби приятен вид.

— Е, не знам, сигурно… не съм се представила добре? — Това беше глупостта, която излезе от устата ми под формата на думи. Натупването по задника обикновено е нещо, за което хората се споразумяват предварително. Чувствах се малко изнасилена и си мислех, че като свършим, ще ме накара да му направя сандвич или нещо подобно.

— Изглежда ти харесва — каза той, като дишаше тежко. Истината беше, че донякъде ми харесваше, но същевременно беше прекалено силно и имах чувството, че трябва да възразя. Изпаднах в такова объркване, каквото не бях изпитвала от момента, когато за пръв път чух Джордж У. Буш да говори. Не че не обичам конфронтацията. Обичам я, но до този момент никога не бях влизала в спор по време на сексуален акт и не познавах Лес достатъчно дълго, за да направя скандал. Помислих си дали и аз да не го ударя, но ми се видя много изкуствено. Обикновено аз направлявам действието в леглото и не знаех как да реагирам, когато някой друг поеме кормилото. Особено когато технически бяхме с едни и същи размери.

— Е, хайде, добре — казах му аз. И нещата продължиха така, през следващите петнайсет минути, докато той свърши, при което между другото ръмжеше почти като мечка.

— На колко си години? — попитах го аз. Лежах на горната койка, а той се беше преместил на долната. Чувствах се самотна и имах желание да си поприказвам с някого. Никога не са ме изоставяли толкова скоро след секс, въпреки че аз съм постъпвала многократно така с други хора. Сега, когато ролите бяха разменени, започнах да осъзнавам какво означава да те зарежат.

— На първи януари ще навърша деветнайсет — каза ми той.

— Трябва веднага да се върна при приятелката си — казах му аз и скочих от горната койка, като с една ръка прикривах вагината си, а с другата гърдите. Лявата ми ръка беше изложена на опасност и с цел да избегна удар по нея, бързо се обърнах и се облякох.

В пиянски ступор все още се мъчех да разбера как успях да се озова в леглото с почти малолетен. Това никак не беше хубаво. Никога не бях спала с човек дори една година по-малък от мен и изведнъж се почувствах като педофил. Откъде толкова малко момче се беше научило как да пляска жени по задника? Уплаших се, че може би лъже за възрастта си и съм престъпила закона; представих си как морската полиция ме сваля от кораба с белезници и пранги на краката.

На другата вечер беше Нова година и решихме да гледаме едно шоу, което се казваше „Суинг, суинг, суинг“. Защото късметът в казиното ми изневери и печалбата ми се стопи на двеста долара. Щом седнахме, видях Рико няколко реда зад нас.

— Хей, Рико — извиках аз, — como te llamas^[2]?

Той ни изгледа и после направи жест, който приличаше на среден пръст, но в испанския вариант, с който съобщаваш на другия, че не желаеш да разговаряш с него.

— Това момче наистина ти е много сърдито, сега не иска дори да говори с нас — казах аз на Тъпа-Тъпа, после пак се обърнах към него и извиках: — Благодаря ти, че се погрижи за мен!

Този път той направи жест, който ми беше непознат. Не разбирах защо ми се сърди. Аз не го бях замерила с обувка.

Когато дрипавата завеса се вдигна и представлението започна, първият човек, който излезе на сцената, беше гол до кръста мъж със зелен чорапогащник, дълга бримка на единия крак и изкуствен венец на главата. Той направи две кълба назад, последвани от пирует и салтомортале. Бих разпознала тези движения както по море, така и на суша. Трябваше да призная: на крехката възраст двайсет и шест бях стигнала до най-ниската точка в живота си. Не само че спах с осемнайсетгодишно момче, което ме напляска, но и той изпълняваше главната роля в едно отвратително корабно танцово шоу, наречено „Суинг, суинг, суинг“.

Може би да си имаш истинско гадже не е най-лошото нещо, което може да ти се случи.