Челси Хендлър
Моят хоризонтален живот (10) (Колекция от свалки за една нощ)

Мъничка висулка

Ако малко момченце има малък пенис, няма нищо страшно. Но ако момченцето продължи да расте, а пенисът му — не, става много страшно. Ужасно ми е мъчно за мъже с малки пениси. Какво биха могли да направят? Предполагам, че биха могли да се подложат на уголемяване на пениса, но има ли хора, които наистина правят това? Надявам се.

Едно лято имах кратка свалка с едно лице с малък пенис. Единственото ми извинение беше, че той беше много забавна компания — а аз току-що бях навършила двайсет. По онова време не знаех, че няма нищо лошо да изоставиш някого в критичен момент. И определено не знаех, че е лошо да говориш с него за малкия му пенис.

— Между другото, нали ще ми кажеш, когато си вече вътре?

А и момчето беше след черния ми период, в който никога не срещнах пенис, по-малък от бебешка ръка. Мислех си, че може би това е цената, която трябва да платя на белия човек, защото съм предпочела черни мъже.

Прехвърляме се пет години по-късно в един клуб, който се казва „217“ в Санта Моника, и към малко екстази. „217“ е клуб за танци и за да отида в „217“ и да правя, каквото правят всички други, се налагаше да взимам наркотици. Обичам екстази в малки количества и после обичам да повторя пак след около час — пак в малки количества. Не обичам да предозирам. Може да кажете, че съм старомодна.

Всички бяхме в настроение за бурна нощ. Айвъри току-що се беше разделила с гаджето си, един архитект от Холандия. Айвъри не беше излизала с мъж без акцент, откакто бяхме завършили училище. Лидия се възстановяваше от ужасна раздяла с мъж, който я беше третирал като лайно почти две години. Гледах го в продължение на две години как излиза от кръчмата и не само сваля приятелките й, но и после й разказва какво е станало. Тя си мислеше, че той просто трябва да порасне. Човекът беше трийсет и пет годишен, което в Лос Анджелис е двайсет и пет, и по нищо не личеше, че ще се промени — нито сега, нито по-късно. Най-лошото нещо около него обаче беше неприятният му дъх.

След първата им среща Лидия ми се обади и ми каза:

— Много ми харесва, като се изключи това, че има лош дъх. Отидохме в моя апартамент…

— Какво каза? — попитах аз.

— Отидохме в моя апартамент…

— Чакай малко. След като си разбрала, че има лош дъх, защо сте отишли в твоя апартамент?

— Ами… — Тя замълча.

— Какво ами! — скарах й се аз. — Слушай, Лидия, халитозисът не е началото, а краят на една връзка. Той не е нещо, което се поддава на лечение. Освен ако разполагаш със стъргалка за език, за която не си ми казала.

Двете с Айвъри започнахме да му викаме ДЗ. Дъх на задник. Много преди раздялата и Лидия започна да използва този прякор.

Айвъри, добрата стара Лидия и аз летяхме високо на трите си хапчета екстази. Трийсет минути преди да отидем в клуба Лидия изчезна, а двете с Айвъри танцувахме. Видях, че от бара ме наблюдава един сладур. Любимият ми тип са бели мъже с черна коса и прилични обувки, а този определено отговаряше на това описание. Вероятно се чудеше какво ми дава правото да танцувам, но изглежда се забавляваше от гледката. Както сигурно се чудеше и останалата част от публиката. Скочих от малкия дансинг, като изпълних ножица, и се насочих към него. Трябва да знаете, че когато танцувам на сцена, се освобождавам от всички задръжки.

— Ти си сладур — казах му завалено аз. Името му беше Бък. Лесно беше да го запомня, защото се римуваше с това, което щяхме да правим по-късно. Беше малко по-едър, отколкото обикновено харесвам, но по секси начин, и имаше приятен тен. Помня също, че се смееше от сърце. Обичам мъже, които знаят как да се смеят. Потанцувахме малко, после отидохме в задната част на бара да се натискаме.

Препипването на публично място е едно от нещата, който най-малко обичам. Според мен наистина е неприятно и просто е гадно. Освен ако не препипват мен. Тогава не съм чак толкова против.

Занимавахме се с това около час, като пиехме, пушехме и се целувахме. Може би ще е по-точно да кажа — лигавехме се. В един момент приятелките ми дойдоха при нас, хвърлиха ни един поглед и почнаха да се смеят. Сякаш никога не се бяха натискали пред хора. И особено Лидия, която само преди седмица се беше събудила на пода в банята си.

Към един часа усетих, че стигам върха и знаех, че ми остават само няколко часа преди да отпаднат всичките ми задръжки. Казах на Бък да ме закара до нас, за да взема колата си и после ще карам след него. Той също живееше в Санта Моника и настояваше да отидем направо у тях, като предложи на сутринта да ме закара вкъщи. Това вече ми се беше случвало и ако има една грешка, която никога не правя, то е да остана без собствен транспорт. При никакви обстоятелства не приемам да се возя в чужда кола.

Измислих някаква лъжа, че рано сутринта имам среща — среща с бог знае кой. Бък настояваше, че ще ме върне вкъщи рано сутринта. Добре. Налагаше се да бъда по-директна.

— Слушай, няма да дойда без кола, а според мен и двамата знаем, че това ще те натъжи много.

Той се съгласи и ме откара до нас, за да си взема колата. Когато влизах в нея, с крайчеца на окото си видях, че се хили. Горката тойота ехо. Беше видяла толкова много. Хубавото нещо около тойота ехо е, че поради размерите й хората винаги питат дали е електрическа. Аз винаги лъжа и казвам да.

Половин час по-късно стигнахме до къщата и той влезе в един подземен гараж, като ми махна да карам след него. В никакъв случай нямах намерение да влизам в подземен гараж. Мислех си, че иска да ме хване в капан. Този човек си го биваше. Почнах да се чудя дали вече не съм спала с него.

— Не искам да паркирам там — изкрещях аз.

— Защо да не искаш? — изкрещя в отговор той.

— Така, просто не обичам да паркирам в подземни гаражи.

— Защо не? Какво според теб ще се случи?

Продължих да гледам с празен поглед в неговата посока.

В този момент ако той носеше лютив газ, сигурно щеше да ме напръска. Държах се кошмарно. Той изглеждаше изтощен.

— Как ще изляза от паркинга сутринта? — попитах аз.

— Като подкараш колата — отговори изморено той. — Не ти трябва нито ключ, нито нищо. Вратата се отваря сама.

Седях и го гледах объркано.

— Има датчик — обясни той — и вратата се отваря, като стигнеш до нея.

Сега ми говореше сякаш бях единайсетгодишна. Това ми се стори приятно.

— Добре — казах аз. Сигурно си мислеше, че ходя на училище за бавно развиващи се деца.

Качихме се с асансьора в апартамента му. Беше наистина хубав. Преброих поне три картини на Анди Уорхол. Обичам добре организирани мъже. Виждала съм прекалено много мъжки квартири с изпоцапани килими, воня на марихуана и липса на тоалетна хартия. Имаше красив тъмен паркет и миришеше така, сякаш Мистър Пропър снощи беше спал там.

Всичко друго също беше много баровско. Той имаше много електроника. Голям плазмен телевизор с всички възможни устройства към него. Много неръждаема стомана. По-късно в живота си установих, че неръждаемата стомана е добра подложка за съвкупление. Всички други грапави повърхности оставят белези и/или разкъсват кожата.

Той пусна Флийтуд Мак, които обичам, и реших да му се отплатя с малко стриптийз. Побутнах го към спалнята и по пътя започнах да се разсъбличам. Хареса му как танцувам. Единственото обяснение за това беше, че и той беше взел екстази.

Когато свърших, отидох при него и го възседнах по бельо. Свалих дрехите му, докато остана само по боксерки. После пъхнах ръка в тях.

Изобщо не ми беше минало през ум, че може да има малка пишка. „Малка“ е щедра дума, когато описвате нещо с размерите на консервирана виенска биренка. Това нещо беше по-малко от големия пръст на крака ми. Дори не приличаше на пенис, беше нещо като кожна гънка. Изпаднах в ужас. Трябваше да се измъкна оттам.

Аз не съм благотворително дружество. Не можех да правя секс, защото ми е станало мъчно за него. После щях да се чувствам още по-зле. Слязох от него и изкрещях:

— О, боже, о, боже!!!

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Колата ми! — извиках аз. — Забравих защо трябваше да я оставя на улицата.

— Защо? — попита той.

— Защото Айвъри ще дойде да я вземе. Тя ще спи при мен.

— Какво? Какво говориш?

— Айвъри — тя няма кола. Трябва да вземе моята. Съвсем забравих. Затова трябваше да я паркирам на улицата.

— Айвъри, момичето, което остана в клуба? Тя как ще знае къде се намира колата ти? — попита той.

— Колата има проследяващо устройство.

Мълчание.

— Проследяващо устройство? — попита той. — Като гълъб?

— Да! — отговорих аз. Точно като гълъб и тя няма да я намери, ако е в подземен гараж. Ей сега ще се върна.

Преди да може да каже нещо, събрах нещата си и си тръгнах. Изчезнах.

Точно както ми каза, вратата се отвори веднага щом с тойотата ехо се приближихме до нея. Двете с моята тойота ехо си тръгнахме за вкъщи. Нямаше нужда да преповтарям урока за малкия пенис. Беше време за по-голяма играчка.

Когато на другата сутрин разказах на Айвъри колко малък беше пенисът му, тя каза:

— Боже, Челс, не е трябвало да го оставяш така, може да го е бивало за други неща.

— Например за какво? — попитах аз. — За математика?