Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (9) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Седма глава
В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ

В съседния бокс на бутирската „гара“ — известният блуждаещ бокс (там се обискираха новопостъпилите и достатъчното пространство позволяваше на пет-шест надзиратели да обработват наведнъж до двадесет зека) — този път нямаше никого, грубо скованите маси за претърсване пустееха и само отстрани под крушката седеше на малка, по-различна масичка спретнат чернокос майор от НКВД. Преобладаваща в израза на лицето му бе търпеливата скука. Той напразно си губеше времето, докато чака да докарат и откарат един по един зековете. Можеше много по-бързо да им събере подписите.

Кимна ми към столчето срещу себе си и попита как се казвам. Вдясно и вляво от мастилницата пред него имаше две топчета еднакви бели листчета с формат половин машинописен лист — такива, на каквито домоуправителите дават бележки за отоплителни материали, а в учрежденията — пълномощни за покупка на канцеларски материали. След като се порови в купчинката отдясно, майорът намери листчето, отнасящо се до мен. Измъкна го, прочете го в равнодушна скоропоговорка (разбрах, че съм осъден на осем години) и мигом записа с автоматична писалка на гърба, че текстът ми е съобщен на тази и тази дата.

Сърцето ми не откликна нито дори с половин излишен удар — толкова делнично беше всичко. Наистина ли това е моята присъда, решаващият прелом в живота ми? Исках да се развълнувам, да изживея дълбоко този момент — и все не успявах. А майорът вече ми подаваше листчето от другата му страна. Пред мен имаше ученическа перодръжка с лош писец за седем копейки, с влакънце на върха, закачено от мастилницата.

— Не, трябва да го прочета.

— Да не мислите, че ще ви лъжа? — отпуснато възрази майорът. — Ето, прочетете.

И без желание пусна листчето от пръстите си. Обърнах го откъм лицето и нарочно започнах да се взирам бавно, не в думите дори, а в буквите. Беше написано на пишеща машина, но пред мен бе не първият, а вторият екземпляр:

Извлечение

от решението на ОСО на НКВД на СССР от

7 юли 1945 година^[1]

№……………

След това с пунктирана линия всичко това бе подчертано и пак с пунктир вертикално разграфено:

…………………………………………………
Разгледано бе                                Решено бе:
обвинението срещу еди-кого си                еди-кой си (името) да се осъди
(име, година нареждането,                        за антисъветска агитация и опит
място на раждането)                                за създаване на антисъветска
                                                организация на 8 (осем) години в
                                                трудово-изправителни лагери
Копието е вярно.                                Секретар………

И нима трябваше просто да подпиша и да си тръгна мълчаливо? Погледнах майора — няма ли да ми каже, да ми обясни нещо? Не, нямаше такива намерения. Той вече кимна на надзирателя до вратата да готви следващия.

За да предам поне от малко значителност на момента, попитах с трагични нотки в гласа:

— Но това е ужасно! Осем години! За какво?

Дори сам усетих колко фалшиво звучат думите ми: нищо ужасно не изпитвах нито аз, нито той.

— Ето тук — още веднъж ми посочи майорът къде да се подпиша.

Подписах се. Просто не виждах какво друго да направя.

— Но тогава ми разрешете да напиша обжалване. Тази присъда е несправедлива.

— По установения ред — механично ми кимна майорът и върна моето листче в лявата купчинка.

— Отдръпнете се! — заповяда ми надзирателят.

И аз се отдръпнах.

(Не се оказах находчив. Георгий Тенно, на когото наистина му дават листче, на което пише двадесет и пет години, отвръща така: „Ами че това е доживотен затвор! Някога, когато човека са го осъждали до живот, са биели барабани, събирали са тълпата. А тук като във ведомост за сапун — двадесет и пет, и много ти здраве!“

Арнолд Рапопорт взема перодръжката и написва на обратната страна: „Категорично протестирам срещу терористичната незаконна присъда и настоявам незабавно да бъда освободен.“ Обявяващият чака отначало търпеливо, но след като прочита листчето, се ядосва и го скъсва заедно с извлечението. Ефект никакъв: присъдата си остава в сила: това било само копието.

А Вера Корнеева очаква петнадесет години затвор и с възторг вижда, че на листчето пише само пет. Засмива се със сияйния си смях и побързва да подпише, за да не вземат да размислят нещо. Офицерът се усъмнява: „Не разбрахте ли какво ви прочетох?“ — „Да, да, много ви благодаря! Пет години трудово-изправителен лагер!“

На Янош Рожаш, унгарец, му прочитат десетгодишната присъда в коридора на руски и не му я превеждат. Той се подписва, без да разбере, че това е присъдата му, и дълго след това чака съд. (Много по-късно, вече в лагера, смътно си спомня този случай и се досеща.)

Върнах се в бокса усмихнат. Странно, от минута на минута ми ставаше все по-весело и по-леко. Всички се връщаха с десетки. Валентин също. От нашата днешна компания само побърканият счетоводител (държаха го в затвора, макар и невменяем) бе получил най-детската присъда.

Зад прозореца една клонка все така весело се поклащаше от юлския ветрец сред слънчевите пръски. Ние оживено бъбрехме. В бокса ту тук, ту там все по-често се чуваше смях. Смеехме се, че всичко бе минало гладко; смеехме се на смаяния счетоводител; смеехме се на сутрешните си надежди и как, когато ни изпровождаха от килиите, се уговаряхме за разни пароли — четири картофа, два геврека!

— Ще има амнистия! — твърдяха някои. — Това е само проформа, да ни сплашат, та да ги запомним. Сталин е казал на един американски кореспондент…

— А как се казва кореспондентът?

— Не знам…

В този момент ни заповядаха да си вземем вещите, построиха ни по двама и отново ни поведоха през същата чудесна градинка, изпълнена с лято. И закъде? Пак на баня!

Тогава вече се запревивахме от смях — ама че хапльовци! Съблякохме се с все същия смях, окачихме дрехите си на същите куки и ни ги отнесоха отново за дезинфекция, както и сутринта. С все същия смях получихме по люспа отвратителен сапун и влязохме в просторното кънтящо от гласове помещение да се изкъпем като за празник. Взехме да се плискаме, да се поливаме с горещата чиста вода и да лудуваме като ученици, заведени на баня след последния изпит. Този пречистващ, облекчаващ смях беше, мисля си, дори не мъчителен, той бе жива защита и спасение за организма.

Докато се търкахме, Валентин ми говореше успокояващо, мило:

— Е, нищо, още сме млади, тепърва има живот пред нас. Главното е оттук нататък да не сбъркаме нещо. Пристигнем ли в лагера — нито дума с никого, за да не ни лепнат нови присъди. Ще работим честно — и ще мълчим, и мълчим.

Колко вярваше той в тази програма, колко се надяваше — невинно зрънце между сталинските воденични камъни! Искаше ми се да се съглася с него, кротичко да си излежа присъдата, а сетне да зачеркна преживяното от ума си.

Но започнах да усещам в себе си: ако трябва да не живеем, за да живеем — какъв е тогава смисълът?…

* * *

Не може да се каже, че ОСО са го измислили след революцията. Още Екатерина II осъжда неугодния й журналист Новиков на петнадесет години, може да се каже, по ОСО, защото не го изправя пред съд. И всички императори току изселват бащински неугодните им без съд. През 60-те години на XIX век се извършва коренна съдебна реформа. И у властниците, и у поданиците започва да се формира сякаш нещо като юридически възглед за обществото. Въпреки това и през 70-те, и през 80-те години Короленко проследява случаи на административна разправа, заменила съдебните присъди. Самият той през 1876 г. с още двама студенти е изселен без съд и следствие по разпореждане на заместник-министъра на държавните имоти (типичен случай на ОСО). Без съд в друг случай е въдворен с брат си в Глазов. Короленко споменава за Фьодор Богдан — селски пратеник, добрал се до самия цар и след това изпратен на заточение; за Пиянков, оправдан от съда, но заточен по височайша повеля; и за още няколко души.

Така че традиция е имало, макар и доста непоследователна. А и съвсем безотговорна: кой е ОСО? Ту царят, ту губернаторът, ту заместник-министърът. А и да ме извините, това не е размах, щом сме в състояние да изброяваме имена и случаи.

Размахът започва от 20-те години, когато за постоянен натиск върху съда се създават постоянно действуващи тройки. Отначало дори с тях се парадира — Тройката на ГПУ! Имената на заседателите не само не се крият, а дори се рекламират! Кой в Соловки не знае прословутата московска тройка Глеб Боки, Вул и Василиев?! Пък и самата дума си я бива — тройка! Шумотевицата напомня за празничните звънчета по конете, за веселбите по Заговезни, а заедно с това в нея има и нещо загадъчно: защо „тройка“? Какво значи това? Съдът да не би да е четворка? А и тройката не е съд! Загадъчното й е най-вече в това, че тя действува тихомълком. Не сме били там, не сме видели, дават ни само хартийка: подпишете се. Тройката се оказва още по-страшна и от революционния трибунал. А по-късно тя се обособява, затваря се в себе си, настанява се в отделна стая, и имената изчезват. Свикнахме, че членовете им не пият, не ядат и не се събират с хора. А оттеглят ли се на съвещание — край, присъдите ни ще идват чрез машинописките. (И после ги връщаме: такъв документ не бива да се оставя в ръцете ни.)

Тези тройки (за всеки случай си служим с множественото число, тъй като не знаем никога къде съществува божеството) отговарят на възникналата наложителна необходимост: веднъж арестуваните да не бъдат пускани на свобода (е, нещо като отдел за технически контрол към ГПУ: за да няма брак). И ако се окаже, че не си виновен и изобщо не бива да те съдят, ще получиш поне чрез тройката своите „без тридесет и два“ (губернски града) или заточение за две-три години, а, току-виж, ти остригали и главата — и вече завинаги си белязан, занапред ще бъдеш „рецидивист“. (Нека читателят ни прости: ние пак се объркахме с този десен опортюнизъм — понятието „вина“, виновен-невиновен. Малко ли ни се втълпява, че работата не е в личната вина, а в обществената опасност: може и невинен да бъдеш прибран, ако си социално чужд, може и виновен да бъдеш пуснат, ако си социално близък. Но за нас, нямащите юридическо образование, това е простено, щом самият Кодекс от 1926 г., по който живяхме двадесет и пет години, се критикува за „недопустим буржоазен подход“, за „недостатъчен класов подход“, за някакво „Буржоазно отмерване на наказанието според тежестта на извършеното престъпление“^[2].

Уви, не ние ще пишем увлекателната история на този Орган. Дали през всичките години на своето съществуване тройката на ГПУ има право в своята задочна присъда да дава също и разстрел (както в случаите с известния княз кадет Павел Долгоруки през 1927 г., с Палчински, фон Мек и Величко през 1929-а? Дали тройките действуват само в случаите на недостатъчни доказателства, но при явна социална опасност на дадена личност — или по-неограничено? И как след това през 1934 г. при печалното преименуване на ОГПУ в НКВД Тройката в белокаменната столица започва да се нарича Специално съвещание, а тройките в областите — специални колегиуми към областните съдилища, т.е. състоящи се от трима постоянни членове и действуващи без каквито и да било народни заседатели и винаги при закрити врати. А от лятото на 1937 г. областите и автономните републики се обогатяват и с други тройки — от секретаря на областния комитет, началника на областното НКВД и областния прокурор. (А над тези нови тройки в Москва стои просто Двойката, съставена от народния комисар на вътрешните работи и генералния прокурор на СССР — съгласете се, неудобно е все пак Йосиф Висарионович да бъде викан да заседава като трети, нали?) Но от края на 1938 г. някак незабелязано се загубват и тези тройки, и тази Двойка (а и Николай Ежов е премахнат) — но толкова повече се утвърждава родното ни ОСО, което поема правата да издава задочно и без съд присъди — отначало до десет години, а после и повече, докато се стигне накрая и до разстрел. И родното ни ОСО процъфтява чак до 1953 г., когато ни напуска и нашият благодетел Берия.

ОСО съществува деветнадесет години, но никой не знае кой от нашите мастити горди големци е влизал там; колко често и колко дълго са заседавали; със или без чай ли и с какво към чая; как протича самото обсъждане — разговарят ли за случая, или дори не разговарят? Не ние ще пишем за това — защото не знаем. Чували сме само, че същността на ОСО си остава триединна и макар че сега не сме в състояние да посочим усърдните му заседатели, все пак са ни известни трите органа, които имат свои постоянни представители: един от ЦК, един от Министерството на вътрешните работи и един от прокуратурата. Ала няма да се учудим, ако някога разберем, че не е имало никакви заседания, а просто щаб от опитни машинописки, съставящи извлечения от несъществуващи протоколи, и един началник-канцелария, ръководещ машинописките. Че машинописките съществуват — това не подлежи на съмнение!

ОСО не се споменава никъде — нито в Конституцията, нито в Кодекса, обаче се оказва най-удобната машинка за кюфтета — послушна, непретенциозна и ненуждаеща се от смазване чрез законите. Кодексът си е отделно, ОСО няма нищо общо с него и леко се върти без всичките му там двеста и пет члена, без да се ползува от тях и без да се позовава на тях.

Както се шегуват в лагера: когато няма — нищо няма, а има Специално Съвещание.

Разбира се, за удобство то също се нуждае от някакъв входящ код, но за целта си изработва буквени членове, значително облекчаващи боравенето (не се налага да си блъскаш главата, да се съобразяваш с формулировките в Кодекса), и поради ограничения си брой лесни за запомняне дори от децата (част от тях вече споменахме):

АСА — Антисъветска Агитация;

НПДГ — Нелегално Преминаване на Държавната Граница;

КРД — КонтраРеволюционна Дейност;

КРТД — КонтраРеволюционна Троцкистка Дейност (тази буквичка „т“ доста усложнява после живота на зека в лагера);

ПШ — Подозрение в Шпионаж (шпионажът, надхвърлящ подозрението, се предава на съда);

ВВПШ — Връзки, Водещи (!) до Подозрение в Шпионаж;

КРМ — КонтраРеволюционно Мислене;

ИАС — Изповядване на АнтиСъветски настроения;

СОЕ — СоциалноОпасен Елемент;

СВЕ — СоциалноВреден Елемент;

ПД — Престъпна Дейност (на драго сърце я лепват на бившите лагерници, ако няма за какво друго да се хванат).

Е, накрая, най-обемния член:

— ЧС — Член на Семейството на осъден по някоя от предишните букви).

Да не забравяме, че тези букви не се разпределят равномерно по хората и годините, а подобно на членовете в Кодекса и параграфите от Указите, настъпват като внезапни епидемии.

И още една уговорка: ОСО изобщо не претендира да произнася присъди — то не произнася присъди! — то налага административно наказание, и толкоз. В реда на нещата е да разполага и с юридическа свобода!

Но макар наказанието да не претендира да бъде съдебна присъда, то може да бъде до двадесет и пет години, че и разстрел и да включва още:

— лишаване от звания и награди;

— конфискация на цялото имущество;

— строг тъмничен затвор;

— лишаване от право на кореспонденция

и човекът изчезва от лицето на земята още по-сигурно, отколкото чрез примитивната съдебна присъда.

Друго важно предимство на ОСО е, че неговите решения не подлежат на обжалване — няма къде да се оплачеш: не съществува никаква инстанция, нито по-висша, нито по-нисша. То се подчинява само на министъра на вътрешните работи, на Сталин и на Сатаната.

Голямо качество на ОСО е и експедитивността му: единственото, което я ограничава, е машинописната техника.

Най-сетне, ОСО не само не се нуждае да погледне обвиняемия в очите (и по този начин облекчава междутъмничния транспорт), но дори не се интересува от неговата снимка. При голямо задръстване на затворите има и това удобство, че щом следствието свърши, арестуваният може да не заема вече място върху тъмничния под, да не яде даром хляба, а незабавно да бъде пратен в лагер и честно да се труди там. Може да прочете копието от извлечението на присъдата си и значително по-късно.

В привилегированите случаи става така, че арестантите ги свалят от вагоните на гарата на местопребиваването им и още тук, край железопътното платно, ги карат да седнат на колене (за да не избягат, но излиза като за молитва пред ОСО) и начаса им прочитат присъдите. Ала е възможно и друго: през 1938 г. пристигащите в Перебори етапи не знаят нито по кой член са осъдени, нито присъдите си, но писарят, който ги посреща, вече го знае и незабавно намира в списъка: СВЕ — пет години.

А други, работили вече по много месеци в лагера, така и не си знаят присъдите. След това (разказва И. Добряк) тържествено ги строяват — и не кога да е, а на 1 май 1938 г., на фона на разветите червени знамена, и обявяват присъдите им, издадени от тройката в Сталинска област: от десет до двадесет и пет години на човек. А моят лагерен бригадир Синебрюхов бива отправен през същата 1938 г. с цял ешелон неосъждани от Челябинск за Череповец. Нижат се месеци, зековете работят. Изведнъж през зимата, през един почивен ден (забележете в какви дни! Каква полза има ОСО от това?), в лют студ ги изкарват на двора, строяват ги и пристигналият лейтенант им предава, че е изпратен да им обяви решението на ОСО. Но момъкът, изглежда, не лош човек, хвърля поглед към пробитите им обувки, към слънцето в ледени стълбове и казва:

— А впрочем, момчета, няма какво да мръзнете повече. Знайте: на всички ви ОСО е дало по десет години и в много, много редки случаи по осем. Ясно ли е? Марш в бараките!…

* * *

Но при такава откровена машинност на Специалното съвещание за какво са изтрябвали и съдилища? Защо ни е конен трамвай, след като си имаме безшумен електрически, от който не можеш да скочиш? За да хрантутим съдиите ли?

Е, просто е неприлично в държавата съвсем да няма съдилища. През 1919 г. VIII конгрес на партията записва в програмата: да се стреми цялото трудещо се население да бъде привличано повсеместно към упражняване на съдийски задължения. „Цялото повсеместно“ да бъде привлечено не става, съдийската професия е сложна, но пък и съвсем без съд не бива!

Впрочем нашите политически съдилища — спецколегиите на областните съдилища, военните трибунали на окръзите, а и всички върховни съдилища — дружно се влачат след ОСО, те също не са обременени от публичното съдопроизводство и пренията между страните.

Първата и основната им черта е скритостта. Те са преди всичко тайни — за собствено удобство.

И вече така сме свикнали милиони и милиони хора да бъдат осъждани на закрити заседания, до такава степен сме го приели в реда на нещата, че понякога манипулираният син, брат или племенник на осъдения ще му възрази убедено: „А ти какво искаш? Значи делото е важно… Враговете ще узнаят! Не бива…“

В страха си, че „враговете ще узнаят“, си крием главата между коленете. Кой днес в нашето отечество освен книжните плъхове помни, че на Каракозов, стрелял срещу царя, е предоставен защитник? Че Желябов и всички народоволци са съдени публично, без никой да се страхува, че „турците ще узнаят“? Че Вера Засулич стреля, ако трябва да си послужим с нашите термини, в началника на столичното управление на милицията (и не го ранява смъртоносно просто защото не го улучва където трябва, иначе куршумът е с калибър за мечка) — и не само не е унищожена в царските зандани, не само не я съдят при закрити врати, но в публичен съд е оправдана от съдебните заседатели (не от Тройката) — и приветствувана от тълпата, си заминава с каретата?

С тези сравнения не искам да кажа, че Русия никога не е имала безукорен съд. Вероятно достойният съд е най-късният плод на най-зрялото общество или пък ни трябва цар Соломон. Владимир Дал отбелязва, че Русия преди реформата „няма нито една пословица в похвала на съдилищата“! Това все нещо значи. А и земските началници също никой нито в една пословица не ги похвалва. Но съдебната реформа от 1864 г. все пак поставя поне градската част от нашето общество върху основа, близка до английските образци.

Като говоря всичко това, не забравям и казаното от Достоевски срещу нашите съдебни заседатели („Дневникът на писателя“): за злоупотребата с адвокатското красноречие („Господа съдебни заседатели, че каква ще е тая жена, дето няма да заколи съперницата си?… Господа съдебни заседатели, че кой от нас не би изхвърлил детето през прозореца?…“), за това, че минутният импулс у съдебните заседатели може да надделее над гражданската отговорност^[3]. Но Достоевски се опасява не от това, от което трябва да се опасява! Той смята, че публичният съд вече е установен завинаги!… (А и кой ли от неговите съвременници би могъл да повярва в ОСО?…) На друго място той пише: „… по-добре да сбъркаш в милосърдието, отколкото в наказанието“. О, да, да!

Злоупотребата с красноречието е слабост не само на формиращия се съд, но в по-широк аспект — и на установилата се вече демокрация (установила се, но и успяла да загуби своите нравствени цели). Прехвалената Англия ни дава примери как, за да осигури надмощието на своята партия, водачът на опозицията не се свени да приписва на правителството много по-тежко положение на нещата в страната, отколкото е в действителност.

Злоупотребата с красноречието е, разбира се, лошо нещо. Но с каква дума тогава да назовем злоупотребата със закритостта? Достоевски мечтае за съд, в който всичко нужно в защита на обвиняемия ще бъде изложено от прокурора. Колко века ни трябват още, за да го дочакаме? Нашият обществен опит засега ни е обогатил неизмеримо с адвокати, които обвиняват подсъдимия („Като честен съветски човек, като истински патриот не мога да не изпитвам отвращение при разглеждането на тези злодеяния…“).

А колко е хубаво на закрито заседание! Няма нужда от мантия, можеш да запретнеш и ръкави. Колко леко се работи! — нито микрофони, нито кореспонденти, нито публика. (Не, защо, случва се и публика, но от следователи. Така например те обичат да послушат денем в Ленинградския областен съд как се държат техните питомци, а през нощта навестяват тези, които трябва да накарат да се вразумят^[4].)

Втората основна черта на нашите политически съдилища е определеността в работата. Т.е. предрешеността на присъдите.

Все съшият този сборник „От затворите към възпитателните учреждения“ ни натрапва: предрешеността на присъдите било уж нещо отминало, дори през 1924–1929 г. съдебните присъди били регулирани от общовалидните административно-икономически съображения. Уж, като се почне от 1924 г., поради безработицата в страната съдилищата намалявали броя на присъдите, определящи трудово-изправителен режим и домашен арест, и увеличавали леките тъмнични присъди (става дума, естествено, за битовите закононарушения). Това довежда до препълване на затворите с хора, получили леки присъди (до шест месеца), и до недостатъчното им използуване в трудовите колонии. В началото на 1929 г. Народният комисариат на правосъдието на СССР с циркуляр 5 отхвърля издаването на леки присъди, а от 6.XI.1929 г. (в навечерието на дванадесетгодишнината от Октомври и в началото на строителството на социализма) с решение на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари влиза в сила вече забраната да се издават присъди, по-малки от една година!

Съдията предварително знае — или конкретно по твоето дело, или от общата инструкция — каква присъда е желателна. (А и в съдийската стая обикновено има телефон!) Дори по примера на ОСО са написани предварително на машина присъди, остава само да се впише по-късно фамилното име на ръка. И ако някакъв си Страхович се провикне на съдебното заседание: „Немислимо е да съм бил завербуван от Игнатовски, тогава съм бил на десет години“ — председателят (на военния трибунал на Ленинградския военен окръг, 1942 г.) само изкрещява: „Не клеветете съветското разузнаване!“ Всичко вече отдавна е решено: за цялата група на Игнатовски — разстрел. Оцелява само някакъв прикачен към групата Липов: никой не го познава, и той никого не познава от групата. Та само за този Липов — десет години, от тях да мине.

Предрешеността на присъдите — колко облекчава тя трънливия живот на съдията! Става дума не толкова за умствено облекчение — какво има толкова да му се мисли, — колкото за морално: няма защо да се измъчваш, че, току-виж, си сбъркал с присъдата и си оставил децата си сираци. Предрешеността предразполага към добродушие дори такъв заклет съдия убиец като Улрих — няма голямо разстрелване на хора, което да не е обявено от неговите уста. Ето, през 1945 г. Военната колегия разглежда делото на „естонските сепаратисти“. Председателствува ниският набит простодушен Улрих. Той не пропуска случая да се пошегува не само с колегите си, но и с подсъдимите. (Ами че не е ли тъкмо това човещината! Нова черта, къде сте виждали подобно нещо?) Разбрал, че Сузи е адвокат, той му се усмихва: „Ето че и вашата професия ви влезе в работа!“ А и какво в края на краищата има да делят? Защо да се озлобяват един срещу друг? Заседанието протича по установения приятен ред: направо на съдийската маса пушат, в подходящо време е и хубавата обедна почивка. А щом се свечери, се оттеглят да се съвещават. Но кои се съвещават нощем? Оставят подсъдимите затворени цялата нощ в залата и се разотиват по домовете си. На другия ден в девет сутринта се появяват бодри, избръснати: „Стани, влиза съдът!“ — и на всички по десет години.

И накрая, третата черта на нашите съдилища е диалектиката (а по-рано грубо се казваше: „законът е като ок на каруца — кой накъде го завърти, натам върви“). Кодексът не бива да бъде застинал камък посред пътя на съдията. Членовете на Кодекса отмерват вече по десет, петнадесет, двадесет години от мимолетния живот и както казва Фауст:

Светът мени се, движи се напред,

та аз ли да държа на свойта дума?

Всички членове са затлачени с тълкувания, указания, инструкции. Ако деянието на обвиняемия не попада под ударите на Кодекса, тогава той може да бъде осъден още:

— по аналогия (какви възможности се разкриват само!);

— просто заради произхода си (7–35, принадлежност към социалноопасна среда);

— за връзка с опасни лица^[5] (Какъв простор! Кое лице е опасно и в какво се изразява връзката — само съдиите си знаят.)

Само не се съмнявайте в точността на издаваните закони. Ето че на 13 януари 1950 г. излиза указ за възстановяване на смъртната присъда (макар че тя едва ли е напускала мазетата на Берия). Записано е: на екзекуция подлежат диверсантите, занимаващи се с подривна дейност. Какво ще рече това? Никой не ти казва. Йосиф Висарионович обича такива неща: да недоизкаже, да намекне. Дали се отнася само за онези, които взривяват релсите с тротил? Не пише. „Диверсанта“ си го знаем отдавна: този, който е произвел некачествена продукция, е диверсант. А кой ли се занимава с „подривна дейност“? Може би който с разговорите си в трамвая подкопава авторитета на правителството? Или пък момичетата, дето се омъжват за чужденци — нима не подронват с това величието на нашата родина?…

Не е съдията този, който съди — той получава само заплата, съди инструкцията! Инструкцията от тридесет и седма година: десет — двадесет — разстрел. Инструкцията от четиридесет и трета: двадесет години каторга — смърт чрез обесване. Инструкцията от четиридесет и пета: на всички наред по десет плюс пет лишавана от граждански права (работна сила за три петилетки).^[6] Инструкцията от четиридесет и девета: за всички наред по двадесет и пет. (И така истинският шпионин — Шулц, Берлин, 1948 г. — получава десет години, а Гюнтер Вашкау, който никога не е бил шпионин — двадесет и пет. Защото такава е вълната през 1949 г.)

Машината щампова. Веднъж арестуван, ти си лишен от всички права още щом ти изрежат копчетата на портала пред Държавна сигурност и не можеш да избегнеш присъдата си. Юридическите служители свикват толкова с това, че през 1958 г. стават за смях: публикуват във вестниците проект за нови „Основи на наказателното производство в СССР“ и в него забравят за включат алинея за евентуална оправдателна присъда! Правителственият вестник („Известия“, 10.IX.1958 г.) меко ги укорява: „Може да се създаде впечатление, че нашите съдии издават само обвинителни присъди.“

Но да погледнем нещата с очите на юристите: защо всъщност съдът трябва да допуска два изхода, щом и общите избори включват само един кандидат? Ами че оправдателната присъда е икономически безсмислена! Ами че това ще рече, че и осведомителите, и оперативните работници, и следствието, и прокуратурата, и вътрешната охрана в затвора, и конвоят — всички са се трудили нахалост!

 

Ето ви едно просто и типично съдебно дело. През 1941 г. в нашите бездействуващи войски, разположени в Монголия, оперативните чекистки отдели трябвало да проявяват активност и бдителност. Военният фелдшер Лозовски ревнува някаква жена от лейтенант Павел Чулпеньов и се сеща: Задава на Чулпеньов на четири очи три въпроса: 1. Защо според теб отстъпваме пред немците? (Чулпеньов: имат повече техника, пък и по-рано са мобилизирани. Лозовски: не, това е маньовър, ние ги прилъгваме.) 2. Вярваш ли в помощта на съюзниците? (Чулпеньов: вярвам, че ще ни помогнат, но не безкористно. Лозовски: ще ни излъжат, изобщо няма да ни помогнат.) 3. Защо Ворошилов е назначен да командува Северозападния фронт?

Чулпеньов му отговаря и забравя. А Лозовски написва донос. Извикват Чулпеньов в политотдела на дивизията и го изключват от комсомола: за пораженски настроения, за възхваляване на немската техника, за подценяване стратегията на нашето командуване. Повече от всички ораторствува комсомолският секретар Калягин (същият на Халхин Гол проявява пред Чулпеньов малодушие и сега му се пада удобен случай да се отърве завинаги от свидетеля).

Арест. Една-единствена очна ставка с Лозовски. Предишният им разговор не се обсъжда дори от следователя. Само един въпрос: познавате ли този човек? — Да. — Свидетелят да излезе. (Следователят се страхува, че обвинението може да отпадне.)^[7]

Депресиран от едномесечното си пребиваване в ямата, Чулпеньов се изправя пред трибунала на 36 мотодивизия. Присъствуват: комисарят на дивизията Лебедев, началникът на политотдела Слесарев. Свидетелят Лозовски дори не е призован пред съда. (За да оформят обаче лъжливите показания, вече след съдебното заседание вземат подписа и на Лозовски, и на комисаря Серьогин.) Въпросите на съда: имали ли сте разговор с Лозовски? Какво ви е питал? Какво сте му отговорили? Чулпеньов простодушно обяснява, че все още не вижда своята вина. „Че малко ли хора разговарят?“ — наивно възкликва той. Съдът е отзивчив: „Кой именно? Назовете ги.“ Но Чулпеньов не спада към тяхната порода! Дават му последната дума. „Моля съдът още веднъж да провери моя патриотизъм, да ми възложи смъртно опасна задача!“ И, о, наивен юначага: „На мен и на този, който ме е оклеветил, на двамата заедно!“

Е, не, казано ни е да преследваме подобни рицарски прояви сред народа. Лозовски има за задача да изписва хапове на бойците, а Серьогин — да ги възпитава^[8].) Има ли значение дали ще умреш, или не? Важното е, че ние сме стояли на стража. Излизаме, изпушваме по цигара и се връщаме: десет години лагер и три без граждански права.

Подобни дела през войната надхвърлят десет във всяка дивизия (иначе ще е скъпичко да се издържа трибунал). А колко са всичко дивизиите — нека читателят пресметне сам.

… Заседанията на трибуналите са потискащо еднообразни. Потискащо безлични и безчувствени са съдиите — същински гумени ръкавици. Присъдите са като от конвейер.

Всички се правят на сериозни, но всички разбират, че се разиграва просто цирк и най-ясно е това на простодушните конвоиращи момчета. В новосибирския транзитен затвор през 1945 г. конвоят приема арестантите един по един по име и по делата им: „Еди-кой си! — 58-1-а, двадесет и пет години.“ Началникът на конвоя проявява интерес: „За какво?“ — „Ами за нищо.“ — „Лъжеш. За нищо се полагат десет години!“

Когато трибуналът бърза, „съвещанието“ трае само минута — колкото съдиите да влязат и да излязат. Когато работният ден на трибунала се проточи до шестнадесет часа — през вратата на съвещателната стая се виждат бяла покривка, наредена маса, фруктиери с плодове. Ако не бързат много — обичат да прочетат присъдата „с психология“: „… осъжда се на смърт!…“ Пауза. Съдията гледа осъдения в очите, интересно му е: как ще го преживее, какво ли изпитва в този миг? „Но предвид на чистосърдечното разкаяние…“

Всички стени в чакалнята на трибунала са издраскани с гвоздеи и моливи: „осъден съм на разстрел“, „на двадесет и пет години“, „на десет“. Не заличават надписите: нека служат за назидание. Страхувай се, превивай гръб и не мисли, че би могъл да промениш нещо с поведението си. Дори да произнесеш Демостенова реч за свое оправдание в пустата зала пред групата следователи (Олга Слиозберг пред Върховния съд, 1938 г.) — това ни най-малко не ще ти помогне; виж, ако им креснеш: „Вие сте фашисти! Срам ме е, че няколко години съм бил член на вашата партия!“ (Николай Семьонович Даскал — пред спецколегията на Азовско-Черноморския край, председател Хелик, Майкоп, 1937 г.) — тогава ще ти изфабрикуват ново дело, тогава ще те погубят.

Чавдаров разказва случай, когато на съда обвиняемите се отказват изведнъж от всички свои лъжливи показания пред следствието. Е, та какво? Дори да има забавяне, колкото да си разменят погледи, то е само за няколко секунди. Прокурорът обявява почивка, без да обяснява защо. От следствения затвор притичват следователите и техните помагачи биячи. Всички подсъдими, разпратени по боксовете, ги пребиват наново здравата със заканата през втората почивка да ги довършат. Почивката е изтекла. Съдията пита отново всички — и всички този път си признават.

Завидна съобразителност проявява Александър Григориевич Каретников, директор на научноизследователски текстилен институт. Малко преди да се открие заседанието на Военната колегия на Върховния съд (а защо за цивилни, за военно необвързани — пак тези трибунали и Военна колегия? Вече сме престанали да се чудим, не питаме), той заявява чрез охраната, че иска да даде допълнителни показания. Това, разбира се, поражда любопитство. Приема го прокурорът. Каретников му показва своята загнила ключица, която следователят е премазал със стола, и заявява „Всичко съм подписал под въздействието на изтезанията.“ Кой знае колко се е проклинал прокурорът заради престараването си да получи „допълнителни“ показания, но е късно. Всеки от тях е невъзмутим само докато си остава незабележима част от общата действуваща машина. Но стига върху него да се фокусира известна лична отговорност, светлинният лъч се спира право на него — той пребледнява, разбира, че и той е нищо, че и той може да се подхлъзне на някоя динена кора. Така Каретников хваща прокурора на въдицата и той не се решава да претупа делото. На започналото заседание на Военната колегия Каретников повтаря всичко и тогава… Ето кога Военната колегия се оттегля действително да се съвещава! Но в този случай тя може да издаде само оправдателна присъда и следователно незабавно да освободи Каретников. Затова… не издава никаква присъда!

Връщат Каретников отново в затвора. Сякаш нищо не е било, лекуват го, държат го три месеца. Появява се нов следовател, много учтив, попълва нова заповед за арест (ако Колегията се е придържала към принципното положение, поне тези три месеца Каретников е могъл да прекара на свобода!), задава му отново въпросите на първия следовател. В предчувствие на свободата си Каретников се държи твърдо и не се признава за виновен. И какво?… Тръсват му осем години по ОСО.

Този пример демонстрира достатъчно ясно възможностите на задържания и възможностите на ОСО. Державин пише:

По-зъл съдът и от грабеж е,

законът спи: пред съдник лих

протегнах кротко, най-прилежно

врата си и не възразих.

Но на Военната колегия на Върховния съд рядко се случват такива неприятности, пък и изобщо тя рядко вторачва мътните си очи в някое отделно оловно арестантче. През 1937 г. А. Д. Романов, електроинженер, е повлечен нагоре, към четвъртия етаж по стълбите от двама тичащи конвои, хванали го под мишниците (асансьорът вероятно работи, но довеждат толкова често задържани граждани, че едва ли служителите биха се вредили от тях). Разминават се с излизащия, вече осъден, и се втурват в залата. Военната колегия бърза толкова много, че и тримата й членове дори не седят, а стоят прави. Дишащ с мъка (обезсилен от дългото следствие), Романов изрича трите си имена. Нещо си казват помежду си, споглеждат се и Улрих — пак той! — обявява: „Двадесет години!“ И пак на бегом помъкват Романов, и пак на бегом вкарват следващия.

 

Беше като насън: през февруари 1963 г. по същото това стълбище (нарочно се отказах от асансьора, за да мога да го огледам), учтиво придружаван от полковника, партиен секретар, се качих и аз. От целия Архипелаг — единствено аз, съдба! И в залата с кръглата колонада, където, казват, заседава пленумът на Върховния съд на Съюза, с огромната дъговидна маса и вътре в нея с още една кръгла и седем старовремски стола, ме слушаха седемдесет сътрудници на Военната колегия — същата, която бе съдила навремето Каретников и Романов, и още мнозина други… Казах им: „Наистина изключителен ден! Макар и осъден отначало на лагер, после на вечно заточение — никога не съм виждал съдия. И ето че сега ви виждам всички, събрани на едно място!“ (А и те виждаха жив зек, бяха отворили най-сетне очи — за пръв път.)

Но се оказа, че не били същите. Да. Сега те говореха, че не са били те. Уверяваха ме, че онези вече ги нямало. Някои напуснали с почетна пенсия, други били свалени. (Улрих, най-прочутият палач, бил свален, както се разбра, още при Сталин, през 1950 г. заради… безпринципност!) Някои (всъщност единици) ги съдили дори при Хрушчов и те от подсъдимата скамейка заплашвали: „Днес ни съдиш ти, но утре ние теб, мисли му!“ Но както всички начинания на Хрушчов това движение, отначало много енергично, скоро бе зарязано, забравено и не достигна чертата на необратимата промяна, тоест остана в предишната си сфера.

Ветераните на юриспруденцията в един глас се надпреварваха сега да си спомнят, като ми предоставяха, без да съзнават, материал за тази глава. (А ако се бяха запретнали да публикуват спомените си? Но годините се изнизват, ето че минаха още пет, а по-светло не стана^[9].) Спомниха си как на съдебните заседания съдиите се перчели от трибуните, че са правели, стрували, но не са прилагали член 51 от НК за смекчаващите вината обстоятелства, така че все давали по двадесет и пет вместо по десет години! Или колко унизително подчинени са били съдиите на Органите! На някакъв съдия се случило да разглежда делото на гражданин, завърнал се от Съединените щати, който клеветнически твърдял, че автомобилните пътища там са много добри. И толкоз. И по делото нищо друго! Съдията дръзва да върне делото за допълнително разследване, за да получи „пълноценен антисъветски материал“ — тоест да подложат обвиняемия на изтезания и побой. Но не разбират, изглежда, тази добронамерена цел на съдията и му отговарят ядосано: „Какво си въобразявате, на нашите Органи ли нямате вяра?“ — и съдията е… заточен от секретариата на трибунала на Сахалин! (При Хрушчов е по-меко: „провинилите се“ съдии ги изпращат… къде мислите?… да работят като адвокати!^[10]) По същия начин и прокуратурата превива гръб пред Органите. Когато през 1942 г. крайно възмутително се разчува за злоупотребата на Рюмин в северноморското контраразузнаване, прокуратурата не посмява да употреби властта си, а само почтително долага на Абакумов, че неговите момчета си правят шегички. Имал е за какво Абакумов да смята Органите за пъпа на света! (Именно тогава той извиква Рюмин и за своя зла участ го издига.)

Просто нямахме време, иначе щяха да ми разкажат и десет пъти повече неща. Но и за това си струва да се замисли човек. След като и съдът, и прокуратурата са само пионки в ръцете на министъра на Държавна сигурност, може би няма смисъл да пиша и отделна глава за тях?

Надпреварваха се да ми разказват, а аз се оглеждах и се чудех: ама те били хора! Истински хора! Дори се усмихват! Искрено ми обясняват как са мислели само доброто. Е, ако пък нещата се обърнат така, че се наложи пак да ме съдят? — в ей тази зала (показват ми главната зала).

Че какво толкова, ще ме осъдят, естествено. Кое е по-първо — кокошката или яйцето? Хората или системата?

Няколко века се е употребявала у нас пословицата: не се бой от закона, бой се от съдията.

Но ми се струва, че Законът е изпреварил хората, хората са изостанали в жестокостта си. Време е вече тази пословица да бъде обърната: не се бой от съдията — бой се от закона. От закона на Абакумов, естествено.

Ето, те излизат на трибуната и обсъждат „Иван Денисович“. Ето, говорят радостно, че тази книга била облекчила съвестта им (точно така разправят…). Признават, че съм представил нещата твърде меко, че всеки от тях знае и за по-тежки лагери. (Наистина ли са знаели?…) От седемдесетте души, насядали около дъговидната маса, неколцина от взелите думата се оказват познавачи на литературата, дори четат редовно „Новий мир“, те жадуват за реформи, съдят живо за нашите обществени язви, за занемареността на селото…

А аз седя и си мисля: щом първата мъничка капка истина избухна като психологическа бомба, какво ли ще настъпи в нашата страна, когато Истината се стовари върху ни като водопад?

А тя ще се стовари, няма да се размине.