Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (42) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Втора глава
ИЛИ УПАДЪК?

Но ме прекъсват: не говорите по същество! Отново се хванахте за затвора! А трябва да говорите за лагера.

Но, струва ми се, че говорих и за лагера. Е, добре, ще замълча. Ще дам място на противоположните възгледи. Мнозина лагерници ще ми възразят, че не са забелязали никакъв „възход“, това били празни приказки, а, виж, упадък се забелязвал на всяка крачка.

Най-настойчиво и по-значително от другите (защото всичко това го има вече написано при него) ще ми възрази Шаламов:

„В лагерната обстановка хората никога не остават хора, лагерите не са създадени за това.“

„Всички човешки чувства — любов, дружба, завист, човеколюбив, милосърдие, жажда за слава, честност — ни напуснаха заедно с мускулната ни плът… Ние нямахме гордост и самолюбие, а ревността и страстта ни се струваха марсиански понятия… Останала бе само злобата — най-дълговечното човешко чувство.“

„Разбрахме, че правдата и лъжата са сестри.“

„Другарството не се заражда нито в нуждата, нито в бедата. Ако възниква дружба между хората, това ще рече, че условията за живот не са били достатъчно трудни. Ако бедата и нуждата са ви сплотили, това ще рече, че те не са били крайни. Мъката не е достатъчно остра и дълбока, ако е в състояние да бъде споделена с приятели.“

 

Само за една разлика ще се съгласи тук Шаламов: възходът, задълбочеността, развитието на хората са възможни в тъмницата. Докато

„… лагерът е изцяло и напълно отрицателна житейска школа. Никой нищо нужно и полезно не може да отнесе оттам. Затвореният там се учи на подлизурство, лъжа, на дребни и големи подлости… При завръщането си вкъщи той вижда, че не само не е израснал за времето, прекарано в лагера, но и че интересите му са станали бедни и груби.“

 

Шаламов смята също като признак за потиснатостта и нравствения упадък на човека в лагера това, че той „дълги години живее с чужда воля и чужд ум“. Но, първо, това може да се каже и за мнозина в живота им на свобода (без да изтъкваме простора за дейност в дреболиите, който го имат и затворниците); второ, принудително фаталистичният характер, изработен у туземеца от Архипелага вследствие на непознаването на съдбата си и неспособността му да влияе върху нея, по-скоро го облагородява, освобождава го от суетните изхвърляния.

С подобно разграничаване е съгласна и Е. Гинзбург: „Затворът възвисява хората, лагерът ги покварява.“

Как да възразиш на това?

В затвора (в единична или обща килия) човекът е противопоставен на мъката си. Тази мъка е цяла планина, но той трябва да я вмести в себе си, да свикне с нея, да я преработи в себе си и себе си в нея. Това е висша морална дейност, това винаги е възвисявало всички.^[1] Двубоят с годините и стените е морална работа и път към възвисяването (ако успееш да надделееш в този двубой). Ако тези години ги прекарваш заедно с някой другар, не се налага да умреш заради неговия живот, а и той не е нужно да умира, за да оцелееш ти. И двамата имате възможност да влезете не в противоборство, а във взаимна подкрепа и обогатяване.

А в лагера такъв изход, струва ме се, няма. Хлябът не е раздаден на равномерни парчета, а е хвърлен в безредния куп от тела. Лови! Събаряй съседите си и изтръгни хляба от ръцете им! Той ви е отпуснат в такова количество, че на всеки останал жив да се падат един или двама умрели. Хлябът е окачен на боровото дърво — отсечи го. Хлябът е поставен в шахтата — набутай се в нея да си го вземеш. Къде и кога ще мислиш за мъката си, за миналото и бъдещето, за човечеството и Бога? Главата ти е заета със суетни сметки, днес те ти запречват небето, утре не струват вече нищо. Ти ненавиждаш труда — той е твоят главен враг. Ненавиждаш околните — твои съперници в живота и смъртта.^[2] Ти изхождаш от изострената завист и тревога, че някъде зад гърба ти сега изяждат хляба, който е можел да попадне в твоите ръце, някъде зад стената измъкват от казана ония картофи, които са могли да попаднат в твоята паница.

Лагерният живот е така уреден, че завистта кълве от всички посоки дори и най неподвластните и души. Завистта се разпространява и върху годините на присъдата, и върху самото освобождаване. През 1945 година например ние, по Петдесет и осми член, съпровождаме до портала битоваците (освободени по Сталиновата амнистия). Какво изпитваме към тях? Дали радост за тях, че си отиват вкъщи? Не, завист, защото ги освобождават несправедливо, а нас ни държат. Или да вземем В. Власов, получил двадесет години, първите десет ги изтърпява спокойно — защото кой не лежи 10 години? Но през 1947–1948 г. мнозина започват да се освобождават — и той завижда, нервничи, тормози се: как точно на него са тръснали 20? Колко обидно е да изтърпяваш тази следваща десетка. (Не го попитах, но предполагам: а ако вземат да връщат в лагера същите за по нови десет, ще се успокои тогава, нали?) А ето че през 1955–1956 г. масово започва да се освобождава Петдесет и осми, а битоваците ги оставят в лагера. Какво изпитват те? Дали чувство на справедливост от това, че многострадалният Петдесет и осми член след четиридесет години непрекъснати гонения най-после е помилван? Ами! Повсеместна завист (сума такива писма получих през 1963 г.): „Тия, дето са баш врагове, ги освободиха, а нас, криминалните, не — защо?…“

Отгоре на всичко си притиснат постоянно от страха: да не загубиш жалкото равнище, на което се държиш, да не загубиш своята не от най-тежките работа, да не те вдигнат в нов етап, да не попаднеш в зоната с усилен режим. Плюс всичко останало те бият, ако си по-слаб от останалите, или пък ти биеш по-слабия от тебе. И това ако не е нравствен упадък! Старият лагерник А. Рубайло нарича това бързо окраставяване на човека под влияние на външния натиск „душевен пършей“.

Кога и как да се възвисяваш при тези злобни чувства и напрегнати дребни сметчици?

Чехов още преди нашите ИТЛ разпознава и назовава душевния упадък на Сахалин. Той пише вярно: пороците у арестантите са от тяхната подчиненост, поробване, страх и постоянен глад. Тези пороци са: лъжливост, лукавство, страхливост, малодушие, доносничество, крадливост. Опитът доказва на каторжника, че в борбата за съществуване измамата е най-сигурното средство.

А не е ли в десетки пъти по-голяма степен всичко това у нас? Така че е време не да възразяваме, не да защищаваме мнимото лагерно „възвисяване“, а да опишем стотиците, хилядите случаи на истинското нравствено разложение. Да приведем ли примери за това как никой не може да устои срещу лагерната философия, изказана от джезказганския Яшка нарядника: „Колкото по-големи мръсотии правиш на хората, толкова повече те уважават.“ Да разкажем ли как доскорошните войници фронтоваци (Краслаг, 1942 г.), едва вдишали престъпния въздух, се залавят сами да мошеничествуват — да ограбват литовците и да укрепват здравето си с техните продукти и срещу техните вещи, а те ако ще да изпукат, завалиите! Или как някои власовци започваха да се правят на бандити, убедени, че само така ще оцелеят. Или за онзи доцент по литература, който става главатар на рецидивистите. Да покажем ли колко заразна е тази лагерна идеология по примера с Чулпеньов? Чулпеньов изкарва седем години на общия дърводобив, става знаменит дървосекач, но попада в болницата със счупен крак, а след като излиза оттам, му предлагат да поработи като нарядник. От това той ни най-малко не се нуждае, двете години и половина, които му остават, ще може да изкара уверено като секач, началството се отнася добре с него — но как да не се поддаде на тази съблазън? „Дават ли ти — вземай!“ — гласи лагерната философия. И Чулпеньов става нарядник — само за шест месеца, най-неспокойните, най-мрачните и тревожните в излежавания от него срок. (И ето че отдавна е излязъл на свобода и за сечта в гората разказва с простодушна усмивка, но камък му лежи на сърцето, щом си спомни как от него е умрял един двуметров латвиец, капитан далечно плаване — и само той ли?…)

До какъв „душевен пършей“ само може да доведе лагерниците съзнателното им насъскване едни срещу други! В Унжлаг през 1950 г. вече загубилата разсъдъка си Моисеевна (но още водена с конвой на работа) не обръща внимание на кордона и тръгва „при мама“. Залавят я, завързват я за един стълб и обявяват, че „за бягството“ целият лагер ще работи през следващия неделен ден (обичаен похват). Та ето, завръщащите се от работа бригади плюят върху завързаната, този-онзи я удря: „Заради тебе, мамка ти, ни лишават от почивката!“ Моисеевна блажено се усмихва.

А колко нравствено разложение внася демократичното и прогресивно „самокараулничене“, а понашему — самоохрана, провъзгласено още през 1918 г.? Ами че това е един от главните отъпкани пътища за лагерното разложение: да поставиш арестанта в самоохраната. Самият ти си паднал, самият ти си наказан, самият ти си изтръгнат от живота — но не искаш да бъдеш на самото дъно, нали? Искаш все още да се изправиш над някого с пушка? Над твоя брат? На! Дръж! А побегне ли — стреляй! Ще те наричаме дори другар, ще получаваш червеноармейска дажба.

И се гордее. И нископоклоннически стиска пушката. И стреля. И е по безпощаден дори от чисто волнонаемните охраняващи. (Как да го разбираме: дали властите с наистина кокоша слепота са убедени в „социалистическата самодейност“. Или разчитат с ледено презрение на най-долните човешки чувства?)

А и единствено самоохраната ли? Тук са и самонадзорът, и самопотисничеството — включително до началниците на ОЛП всички са от зековете през 30-те години. И завеждащият транспорта. И завеждащият производството. (А и как иначе, ако 37 чекисти се падат на 100 000 зекове на Беломорканал?) Ами че и оперативно упълномощените се подбират измежду зековете!!! А и къде повече в „самодейността“, щом сами над себе си водят следствие! Сами срещу себе си организират доносничество!

Да. Да. Но аз няма да разглеждам тук тези безбройни случаи на разложение. Те са известни на всички, описвани са и ще ги описват и занапред. От мен се иска да ги призная. Това е обща тенденция, това е закономерност.

Защо е нужно за всеки дом да повтаряме: стегне ли студ, той изстива. По-забележителното е, че има домове, които запазват топлината си и на студа.

Шаламов твърди: всички, които са минали през лагерите, са духовно обеднели. Аз пък не мога да си спомня или да не срещна бивш зек, който да не е, личност.

А и самият Шаламов пише на друго място: как бих си позволил да доноснича срещу другите! Как бих си позволил да стана бригадир и да карам другите да работят!

Защо не, Варлам Тихонович? Защо пък да не станете кука или бригадир, след като никой в лагера не може да избегне това падение по наклонената плоскост на разложението? След като правдата и лъжата са сестри? Значи сте се хванали все пак за някакъв клон? Значи сте се спрели о някакъв камък — и сте престанали да се плъзгате надолу? Може би злобата все пак не е най-дълготрайното чувство? Не опровергавате ли все пак с личността си и стиховете си собствената си концепция?

А как успяват да се запазят в лагера (вече го видяхме не един път) истински религиозните хора? На страниците на тази книга вече отбелязахме тяхното уверено шествие през Архипелага — някакво мълчаливо кръстно шествие с невидими свещи. Те падат, покосени от картечния огън, и следващите заемат местата им, и продължават да вървят. Твърдост, невиждана през XX век! И как това става без каквито и да било пози, без декламации. Ето, някаква лелка Дуся Чмил — кръглолика, спокойна, съвсем неграмотна старица. Конвоят я извиква по име:

— Чмил! Членовете, по които лежиш!

Тя отвръща меко и кротко:

— Какво ще ме питаш, драги? Там е написано, помня ли ги всичките? — (При нея — цял букет от параграфи на 58-и член.)

— За какъв срок!

Леля Дуся въздъхва. Тя отговаря така заплетено на конвоя съвсем не за да го дразни. Простодушно се замисля над този въпрос: какъв срок ли? Нима на хората е дадено да си знаят сроковете?…

— Какъв срок?… Докато Бог ми отпусне греховете, дотогава ще лежа.

— Ама и ти си една глупачка! — смее се конвоят. — Петнадесет годинки имаш и всичките ще си ги излежиш, а може да ти тръснат и още.

Но минават две години и половина от присъдата и, не е писала до никаква инстанция — и изведнъж нареждане: да се освободи!

Как да не завидиш на тези хора? Да не би обстановката да е по-благоприятна за тях? Едва ли! Известно е, че в наказателните ОЛП държат „монахините“ с проститутките и криминалните. А кой от вярващите, между другото, се е разложил? Умирали са — да, но не са се разлагали нравствено!

А как да си обясним това, че някои колебливи хора именно в лагера се обръщат към вярата, получават сили от нея и оцеляват, запазили напълно моралната си устойчивост?

И колко още такива, разединени и незабележими, преживяват своя съдбовен поврат и не сбъркват в избора си — онези, които успяват да забележат, че не само те са зле, че хората наоколо са още по зле, че им е още по-тежко.

Ами всички, които въпреки заплахите за наказателна зона или нова присъда отказват да станат доносници?

Как изобщо да обясним Григорий Иванович Григориев, почвовед по професия? Учен, той доброволно се включва през 1941 г. в народното опълчение, по-нататък е известно — плен край Вязма. Целия немски плен прекарва в лагер. По-нататък е пак известно — затворен е у нас. Десетка. Запознах се с него през зимата на общите работи в Екибастуз. Някаква непреклонна откровеност се излъчваше от големите му спокойни очи. Този човек просто не бе в състояние духовно да се огъва — и в лагера не се бе огънал, макар че от десетте години, прекарани в него, само две беше работил по специалността си и почти през всичкото време не получаваше колети. От всички страни бе атакуван от лагерната философия, от лагерното тлеене, но той ни най-малко не се поддаваше на въздействието им. В Кемеровските лагери (Антибесс) оперативният работник на ЧК упорито се мъчи да го вербува. Григориев му отвръща напълно откровено: „Противно ми е да разговарям с вас. Ще си намерите много желаещи и без мен.“ — „На четири крака ще ми долазиш, гадино!“ — „По скоро ще увисна на първия клон.“ И го изпращат в наказателната зона. Изкарва там половин година. Но какво да говорим, той допуска още по-непростими грешки: на селскостопанската командировка, където попада, се отказва от предложеното му (като на почвовед) бригадирство! И усърдно се заема да плеви и коси. А и още по-глупаво: в Екибастуз на каменната кариера се отказва да бъде отчетник пак по същата причина: да не приписва тухта за работягите, за която по-късно, дошъл на себе си, ще плаща (а и ще плаща ли?) вечно пияният волнонаемен десетник. И отива да чука камъни! Чудовищната му неестествена честност стига дотам, че когато отива с бригадата на хранилището за зеленчуци да преработват картофите, той не посяга към нито един картоф, макар че там всички крадат. Изпратен на работа в привилегированата бригада на механичните работилници при уредите на помпената станция, напуска и това място, защото се отказва да пере чорапите на волнонаемния несемеен технически ръководител Трейвиш. (Бригадниците го уговарят: какво значение има работата, която ще вършиш? Не, отказва се, не е все едно.) А и малко ли пъти избира най-лошия и тежък жребий, само и само да не си криви душата — и не си я изкривява нито веднъж, свидетел съм на това. Нещо повече: от удивителното влияние на светлия непорочен човешки дух върху тялото (сега съвсем са престанали да вярват в подобно влияние, не го разбират) организмът на вече не младия (близо 50-годишен) Григорий Иванович се заякчава в лагера, съвсем изчезва предишният му ставен ревматизъм, а след прекарания тиф той става съвсем здрав: ходи през зимата с хартиен чувал с пробити в него дупки за главата и ръцете — и не се простудява!

Та няма ли да бъде по-вярно това, че никакъв лагер не може да разложи нравствено тези, чиято същност остава непоклатима, отколкото жалката идеология „човекът е създаден за щастие“, избивана с първия удар на тоягата в ръцете на нарядника?

Развращават се в лагера онези, които преди лагера не са били обогатени с никаква нравственост, с никакво духовно възпитание случаят ни най-малко не е теоретичен, за изминалото съветско петдесетилетие такива са израснали милиони.)

Развращават се в лагера онези, които вече и в живота на_свобода, са се развращавали или са били подготвени за това. Защото и в живота на свобода хората се развращават, и то много по очебийно от лагерниците понякога.

Да не би конвойният офицер, заповядал да вържат Мойсеевна за стълба за издевателства над нея, да е по-малко развратен от заплюващите я лагерници?

А и дали всички от бригадите са я плюели? Може би от всяка бригада не повече от двама души? Най-вероятно ще да е така.

Татяна Фалике пише: „От наблюденията си върху хората съм се убедила, че не може човек да стане подлец в лагера, ако не е бил такъв преди него.“

Ако някой в лагера започне явно да става все по-подъл, то едва ли това е промяна, по-скоро избива заложената вътре в него подлост, от която по-рано не е имал такава нужда.

М. А. Войченко смята: „В лагера битието не определя съзнанието, напротив, от съзнанието и пълната вяра в човешката същност зависеше дали да се превърнеш в животно, или да си останеш човек.“

Сериозно, решително изявление… Но не само той мисли така. Художникът Ивашов-Мусатов пламенно доказва същото.

Да, лагерното разложение е масово. Но не само защото лагерите са ужасни, а и затова, че ние, съветските хора, стъпвахме върху почвата на Архипелага духовно обезоръжени — отдавна подготвени за нравствено разложение, още в живота си на свобода засегнати от него, зяпнали да слушаме от старите лагерници „как трябва да живеем в лагера“.

А как трябва да живеем (и как да умрем), сме длъжни да знаем и без никакъв лагер.

И може би, уважаеми Варлам Тихонович, другарството между хората възниква в нуждата и бедата, и дори в крайната беда — ала не и между такива сухи и противни хора, каквито ни направи възпитанието на нашите десетилетия?

Ако нравственото разложение е чак толкова неизбежно, откъде се взе човек като Василий Мефодиевич Яковенко? Отбива две присъди, току-що са го освободили и живее като волнонаемен във Воркута, едва що е почнал да се движи без конвой и да свива първото си гнезденце. Годината е 1949-а. Във Воркута започват да прибират отново бившите зекове, лепват им нови присъди. Психоза от хайките! Сред слободняците — паника! Как да се предпазят? Как да останат незабелязани? Но арестуват Я. Д. Гродзенски, приятел на Яковенко от воркутинския лагер. Той е докаран до критично състояние от глад по време на следствието, няма кой да го поддържа с храна отвън. И Яковенко му носи безстрашно продукти! Вижте ме, кучета, можете да пипнете и мен!

Защо, кажете, този не се е разложил?

А и всички оцелели не могат да си спомнят за някого, който им е протегнал в лагера ръка и ги е спасил в критичната минута.

Да, лагерите са предназначени за нравствено разложение. Но това не значи, че са успявали всекиго да смачкат.

Както в природата никъде никога не протича процес на окисляване без възстановяване (нещо се окислява, а друго в същото време се възстановява), така и в лагера (а и навсякъде в живота) няма разложение без възход. Те вървят успоредно едно с друго.

По-нататък се надявам да покажа как в други лагери — в Специалните, се създава от един момент нататък друго поле: процесът на нравственото разложение среща решителен отпор, а процесът на духовното възвисяване става привлекателен дори за лагерните себелюбци.

* * *

Добре де, а поправянето? Как стоят нещата с превъзпитаването, с поправянето? („Поправянето“ е обществено-държавно понятие и не съвпада с нравствения възход.) Всички съдебни системи в света мечтаят престъпниците не просто да отбиват присъдения им тъмничен срок, но да се поправят, тоест друг път да не ги виждаме на подсъдимата скамейка, особено по същия член.

Впрочем никога не се е искало да се „поправят“ тия по Петдесет и осми член, тоест да не ги прибират повторно. Вече цитирахме откровените изказвания на специалистите по тъмнично дело. Искали са да изтребят всички по Петдесет и осми член чрез труд. А това, че някои успяхме да оцелеем, е вече наша самодейност.

Достоевски възкликва: „Кого кога е поправила каторгата?“

Идеала за поправянето срещаме и в руското следреформено законодателство (целият чеховски „Сахалин“ има за основа този идеал). Но дали успешно се е осъществявал?

П. Якубович мисли много над това и пише: терористичният режим на каторгата „поправя“ само неразложените, но те и бездруго няма да извършат втори път престъпление. А този режим само развращава още повече разложения, кара го да бъде хитър, лицемерен, по възможност да не оставя улики.

Какво да кажем за нашите ИТЛ?! Теоретиците на тъмничното дело (Gefangniskunde) са смятали винаги, че принудителната изолация трябва не да довежда до абсолютно отчаяние, а да оставя надежда и изход. Читателят вече видя, че нашите ИТЛ довеждат само и именно до пълно отчаяние.

Чехов вярно отбелязва: „Вглъбяване в себе си — ето какво е наистина необходимо за поправянето.“ Но тъкмо от такова вглъбяване в себе си най-много се страхуват уредниците на нашите лагери. И общите бараки, бригадите и трудовите колективи са призвани да отвлекат вниманието, да ликвидират това опасно самовглъбяване.

За какво поправяне може да става дума в нашите лагери! Не поправяне, а разваляне: усвояване на престъпния рецидивистки ГУЛАГ жестоките лагерни нрави като общожитейски закон („криминогенните места“, казано с езика на специалистите по тъмнично дело, школа за престъпност).

И. Г. Писарев, отбил вече дългата си присъда, пише (1963 г.): „Особено тежко се чувствуваш от това, че излизаш оттам неизлечим нервен изрод, с невъзстановимо здраве от недояждане и всекичастно подстрекателство. Тук хората се развалят окончателно. Ако този човек преди съда се е обръщал дори към коня на „вие“, сега от неговата деликатност и следа не е останала. Ако цели седем години наричате човека „свиня“, той ще загрухти… Само първата година наказва престъпника, а останалите го ожесточават, той се адаптира към условията, и толкоз. Със своята продължителност и жестокост законът наказва повече семейството на престъпника, отколкото самия престъпник.“

Ето и друго писмо. „Болно и страшно е, след като нищо не си умеел да виждаш и нищо не си направил в живота, да го напуснеш и никой не го е грижа за теб, освен сигурно майка ти, която не престава да се надява през целия си живот.“

Ето пък какво казва доста поразмишлявалият за всичко Александър Кузмич К. (писал го е през 1963 г.):

„Замениха ми разстрела с 20 години каторга, но честна дума, не го смятам за благодеяние… Изпитах върху кожата и костите си „грешките“, както сега е прието да ги наричат, те не отстъпваха по нищо на Майданек и Освиенцим. Как да различим мръсотията от истината? Убиеца от възпитателя? Закона от беззаконието? Палача от патриота? Ако той се изкачва нагоре, ако от лейтенант става подполковник? Как, след като съм прекарал 18 години в лагер, мога да се ориентирам в цялата тази главоблъсканица? Завиждам ви на вас, образованите хора, с гъвкавите мозъци, които, без да си блъскате дълго главите, знаете как да постъпите или как да се приспособите, което всъщност и не бих искал за себе си.“

Забележително казано: „И не бих искал за себе си!“ Но в такъв случай поправил ли се е то в държавническия смисъл? Ни най-малко, За държавата той е изгубен.

„Поправянето“ — такова, каквото би се искало (?) на държавата, изобщо не се постига в лагерите. „Випускниците“ на лагера се научават само на лицемерие — как да се престорят на поправили се; и се изпълват с цинизъм — към призивите на държавата, към нейните закони и обещания.

Ами ако човекът няма от какво да се поправя? Ако той изобщо не е престъпник? Ако е затворен, защото се е молел на Бога или е изразявал независимо мнение, или е попаднал в плен, или заради баща си, или просто по планово разпределение — какво ще дадат на такъв лагерите?

Сахалинският тъмничен инспектор казва на Чехов: „Ако в края на краищата от сто каторжници излизат 15-20 порядъчни, това го дължим не толкова на изправителните мерки, които прилагаме, колкото на нашите руски съдилища, дето изпращат на каторга толкова много добър и надежден елемент.“

Какво пък, нека да се спрем върху едно такова заключение за Архипелага, ако вдигнем, да речем, до 80 процента цифрата на невинно затваряните, но и да не забравяме, че в нашите лагери се вдига също така и коефициентът на покваряваните.

 

Ако пък имаме предвид не месомелачката за неугодните милиони, не помийната яма, в която захвърлят без жал своя народ, а сериозната поправителна система, тук ще възникне изключително сложният въпрос: как е възможно по общия наказателен кодекс да се дават еднообразни, оприличени едно на друго наказания? Нали външно еднаквите наказания за различните хора, по-нравствени или по-разложени, по-деликатни или по-груби, по-образовани или по-некултурни, са напълно нееднакви наказания (вж. Достоевски, „Записки от мъртвия дом“, на много места в книгата).

Английската мисъл е дозряла до това виждане и там сега говорят (не знам до каква стенен се осъществява на дело), че наказанието трябва да съответствува не само на престъплението, но и на личността на всеки престъпник.

Общата загуба например на външната свобода за човек с богата душевност е по-малко тежка, отколкото за слабо развития човек, за живеещия повече телесно. Вторият „се нуждае повече от външни впечатления, инстинктите го влекат по-силно към живота на свобода“ (П. Якубович). Първият преодолява по-лесно и изолацията в единичната килия, особено ако има достъп до книги. (Ах, как някои от нас жадуваха за такъв вид изолация вместо лагера! При теснотата за тялото — какви простори се откриват за ума и душата в затвора! Николай Морозов не се е проявявал с нищо особено, преди да влезе в затвора, нито — най-удивителното! — след него. А тъмничното вглъбяване в себе си му дава възможност да се сети за планетарния строеж на атома, за различната зареденост на ядрото и електроните — и всичко това десет години преди Ръдърфорд! Но на нас не само не ни предлагаха молив, хартия и книги, но ни ги отнемаха.) Вторият може би не би понесъл и година пълна изолация, просто ще се стопи, ще изсъхне. За него ще е все едно кой — стига да има жив някой до него. А за първия неприятното общуване е по-непоносимо от самотата. Затова пък лагерът (където поне донякъде те хранят) се понася значително по-леко от втория. И бараката за 400 души, където всички крещят, бръщолевят врели-некипели, играят на карти и домино, кикотят се и хъркат, че на всичко отгоре дъни ушите ти и несекващото радио, предназначено за тъпаците. (Лагерите, в които съм бил, бяха наказани с лишаване от радио! Истинско спасение!)

Следователно именно системата на ИТЛ със задължителния нечовешки физически труд и задължителното участие в унизително-бучащата многолюдност е къде по-действен начин за унищожаване на интелигенцията, отколкото затворът. Тази система ликвидираше тъкмо интелигенцията бързо и без остатък.