Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (25) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Седма глава
ТУЗЕМНИЯТ БИТ

Като че ли най-лесно и най-достъпно от всичко е да се разкаже за външния еднообразен туземен живот на Архипелага. А същевременно и най-трудно. Както за всеки бит, трябва да се разкаже какво става от сутринта до следващата сутрин, от зимата и до зимата, от раждането (пристигането в първия лагер) и до смъртта (смъртта). И едновременно за всички острови и островчета.

Никой не може да обхване това, разбира се, а да четеш цели томове, ще е и скучно.

 

А животът на туземците се заключава в работа, работа и работа, в глад, студ и хитрост. За тези, които не са съумели да изтикат другите и да се уредят на меко местенце, тази работа е обща, същата, която изгражда от земята социализъм, а нас ни вкарва в земята.

Видовете на тези общи работи не могат да се преброят, изредят, пресметнат. Количка да буташ (машината на ОСО, две дръжки, едно колело). Тарги да мъкнеш. Тухли да разтоварваш с голи ръце (кожата от пръстите ти бързо се свлича). Тухли да носиш като „коза“ (с носилка на гърба). Да къртиш от кариерите камъни и въглища, да копаеш глина и пясък. Да изкопаеш шест кубика златоносна скална маса и да я пренесеш до промивния барабан. А и просто да гризеш земята (камениста почва, че и през зимата; на пътя Тайшет — Абакан при 40° студ — с кирка и лопата да извадиш 4 кубически метра). Въглища да добиваш под земята. Пак там — оловна и медна руда. Медната руда може още да се мели (сладък страничен вкус в устата, от носа тече водичка). Може да напояваш траверси с креозот (и покрай това — цялото си тяло). Може да се прокарват тунели за пътищата. Пътищата да се досипват за изравняване. Може затънал до кръста в кал да вадиш торф от блатото. Може да промиваш руда. Може да лееш метал. Може да косиш тревата по грамудите из мокрите ливади (като ходиш във вода до пищялките). Може да бъдеш коняр или каруцар (и да си пресипваш овес от конската торба в канчето, а пък конят, този търбух, е държавен, все ще издържи, само ти едва ли ще издържиш). А изобщо на полето може да вършиш цялата селска работа (и по-добра от нея няма: все нещо ще изровиш от земята.)

Но баща на всички е нашият руски лес с неговите наистина златни стволове (от тях се добива златце). Но от всички работи на Архипелага най-стар е дърводобивът. Той всички призовава, за всички ще намери място, включително за инвалидите (безръките ги изпращат в отделни звена от по трима души да утъпкват половинметровия сняг). Снегът стига до гърдите. Ти си дървосекач. Отначало си утъпкваш мястото около ствола. Сечеш го. После, като се провираш с мъка през снега, отсичаш всичките клони (за което пък си принуден да ги натикваш в снега и да се добираш до тях с брадвата). Все в този рохкав сняг влачиш всички клони на едно място и ги изгаряш на куп (а те не горят, а димят). По-нататък разрязваш с триона годната за обработка част от ствола на съответни по размер части, които подреждаш на стифи. И нормата ти е пет кубически метра на ден, а ако работите двама — десет. (В Бурелом — седем кубометра, но затова пък пъновете трябва да се секат на цепеници.) Ръцете отказват да вдигат брадвата, краката — да пристъпват.

През войната (при военния режим на хранене) ние, лагерниците, наричахме трите седмици сеч в гората сух разстрел.

Този лес, тази земна красота, възпята в стихове и проза, ти става омразна! С тръпки на отвращение ще влизаш под боровите и брезовите сводове! Че и десетки години след това, едва затворил очи, ще виждаш смърчовите и трепетликовите пънове, които си влачил стотици метра до вагона, като си затъвал и падал в снега и си се вкопчвал за тях в страха си да не ги изпуснеш, защото не си сигурен, че след това ще можеш да ги вдигнеш от дълбокия сняг.

Каторжните работи в Русия преди революцията с десетилетия са били определяни от Договорното положение от 1869 г., издадено за волнонаемните. При назначаването на работа са били вземани под внимание физическите сили на работника и степента на навика (и нима това в наше време е за вярване?!). Работният ден е бил през зимата 7 часа (!), през лятото — 12,5. На Акатуйската свирепа каторга (П. Ф. Якубович, 1890-те години) работата е била лесно изпълнима за всички освен за него. Работният ден през лятото там е възлизал заедно с отиването и връщането на 8 часа, от октомври — на 7, а през зимата — само на 6. (И това още преди каквато и да било борба за всеобщ осемчасов работен ден!) Що се отнася до омската каторга на Достоевски, там изобщо са безделничили, както лесно може да установи читателят. Работата там е вървяла весело, с настроение и началството дори ги е обличало с бели платнени куртки и панталони! За какво сравнение може да става дума? У нас в лагера има една приказка: „направо бяла якичка да си пришиеш“ — когато е вече съвсем леко, когато съвсем няма какво да правиш. А при тях и куртките им били бели! След работа каторжниците от „Мъртвия дом“ дълго се разхождали из двора на затвора — ще рече, не са се преуморявали. Впрочем цензурата не е искала да разреши „Записки от мъртвия дом“, ръководена от опасението, че лекият по строгостта си живот, изобразен от Достоевски, няма да респектира престъпниците. И Достоевски добавя за цензурата нови страници с внушението, че каторжният живот е все пак тежък![1] У нас само нагаждачите в неделни дни се разхождат, че и пак се свенят. А по повод „Записките на Мария Волконска“ Шаламов обръща внимание на това, че декабристите в Нерчинск трябвало да изкопаят и натоварят за един ден три пуда руда на човек (четиридесет и осем килограма! — да ги вдигнеш от един път, дето е думата!), докато за Шаламов на Колима те са — осемстотин пуда. Шаламов пише още, че лятно време работният им ден стигал до 16 часа! Не знам как е при шестнадесет, но тринадесет часа са нещо обикновено за мнозина — и за изкопните работи в Карлаг, и за дърводобива на север — при това става дума за чисти часове, невключващи петте километра път до гората и петте обратно до лагера. Впрочем какво да спорим за продължителността на работния ден? Ами че нормата е по-важна от продължителността на работния ден и когато бригадата не изпълнява нормата, се сменя навреме само конвоят, а бачкаторите остават в гората до полунощ, на прожектори, за да се върнат едва малко преди разсъмване в лагера и да изгълтат вечерята си заедно със закуската, след което — отново в гората.[2]

Няма кой от тях да разкаже за това — всички са измрели.

А ето как още се вдига нормата, като се доказва нейната изпълнимост: при студ под 50° дните се актират, тоест записва се, че затворниците не са излизали на работа; тях обаче ги изкарват насила и което се удава да изстискат от тях през тези дни, се разпределя между останалите и по този начин се покачва процентът. (А загиналите от студ през този ден се отчитат от услужливата санитарна част по други поводи. А които падат на връщане, които не могат повече да вървят или пълзят на четири крака с разтегнати сухожилия, конвоят застрелва, за да не избягат, докато се върнат за тях.)

 

И как ги хранят за всичко това? В казана се налива вода и се прибавят, пак добре, ако са небелени, картофи, а обикновено — черно зеле, кръмно цвекло, какви ли не боклуци. А още — фий, трици — тях не ги жалят. (А където има недостиг на вода, както е на лагпункта Самарка край Караганда, там се дава само по една паница чорба на ден и ти се сипват още две чаши възсолена мътна вода.) Всичко по-годно винаги и непременно се присвоява за началството (вж. Девета глава), за нагаждачите и за рецидивистите — готвачите са сплашени, само покорността им ги спасява. Да не говорим колко нещо се изписва от склада, колко мазнини и месни „субпродукти“ (тоест не наистина продукти), колко риба, грах, булгур — но почти нищо от това не се изсипва в казана. И дори из затънтените места началството прибира солта за своите туршии. (През 1940 г. по железопътната линия Котлас — Воркута правят и хляба, и чорбата неосолени.) Колкото по-лош е продуктът, толкова по-често стига той до зековете. Когато им попада месо от измъчените и издъхнали на работа коне, макар и да не може да се сдъвче — това за тях е пиршество. Иван Добряк си спомня сега: „Навремето си бях изгълтал сума делфиново месо, моржово, тюленово и на други животински морски боклуци. (Да поясня: ние и в Москва, на Калужка застава, бяхме яли и китово месо.) Животинските екскременти не ме плашеха. А върбовката, лишеите и лайкучката бяха най-добрите блюда.“ (Очевидно ги е добавял към дажбеното си меню.)

Невъзможно е да бъде нахранен по нормите на ГУЛАГ човек, работил на студа тринадесет, па дори и десет часа. И съвсем невъзможно е, след като и мизерната дажба е окрадена. Тогава в кипящия казан влиза в действие сатанинската бъркачка на Френкел: да бъдат нахранени едни работяги за сметка на други. „Казаните“ се разделят: при изпълнение (във всеки лагер си има свое изчисляване), да речем, на по-малко от 30 % от нормата — казанът е кариерен: 300 грама хляб и паница чорба на ден; от 30 до 80 % — санкциониращ: 400 грама хляб и две паници чорба; от 81 до 100 % — производствен: 500-600 грама хляб и три паници чорба; по-нататък следват ударните казани, при това различни: 700-900 грама хляб и допълнителна каша, две каши, „премблюдо“ („премиално“) — някаква тъмна, нагарчаща ръжена пирожка с грахов пълнеж.

И за цялата тази водниста храна, която не е в състояние да компенсира разходите на тялото, мускулите загиват от непосилна работа и ударниците и стахановците свършват по-рано от отказващите се да работят. Старите лагерници са разбрали това и казват: по-добре е каша да не ра̀ча, но на работата да не ме закачат! Ако ти се падне такова щастие — да те оставят на наровете поради „липса на облекло“, ще получиш гарантираните 600 грама. Ако те облекат според сезона (това е знаменит израз) и те изведат на трасето — и да се съдереш, повече от триста грама при замръзналата почва не можеш да изкараш.

Но не от тебе зависи да останеш на наровете… Че трябва и да бягаш на развода, за да не останеш последен. (В един известен период в някои лагери последният е бил разстрелван.)

Разбира се, не навсякъде и невинаги хранят толкова лошо, но това са типичните цифри в КрасЛаг по време на войната. Във Воркута тогава миньорската дажба е най-високата като че ли в ГУЛАГ (защото с добиваните там въглища се отоплява героична Москва): за 80% под земята и за 100 % на повърхността — килограм и триста грама.

А преди революцията? В най-ужасния и убийствен Акатуй в неработен ден („на наровете“) са давали по два фунта и половина хляб (килограм!) и по 32 золотника месо — тоест 133 грама! През работен ден — три фунта хляб и 48 золотника (200 грама) месо — повечко от нашата фронтова войнишка дажба, нали? Арестантите отнасят чорбата и кашата с цели чибури на надзирателските свине. П. Якубович намира рядката елдена каша (! — ГУЛАГ никога не я е мирисал) за „неописуемо отвратителна на вкус“. Опасността да умрат от изтощение никога не е висяла и над каторжниците на Достоевски. Какво да говорим, след като при тях в затвора („в зоната“) се разхождат гъски (!!!) — и арестантите не им откъсват главите[3]. В трапезарията хлябът им е в неограничено количество, на Рождество им отпускат по фунт говеждо месо, а масло за кашата — колкото пожелаят. — На Сахалин минните и „пътните“ арестанти през месеците на най-напрегнатата работа получават на ден: хляб — 4 фунта (килограм и шестстотин грама!), месо — 400 грама, булгур — 250 грама! И добросъвестният Чехов изследва: действително ли са достатъчни тези норми или, при лошото качество на изпичане и варене, не са задоволителни? Да можеше да надникне в паницата на нашия работяга, направо би умрял.

Би ли се намерила фантазия в началото на века, която да си представи, че „след тридесет — четиридесет години“ не само на Сахалин, а по целия Архипелаг ще се радват на още по-суров, замърсен, клисав и с какви ли не примеси хляб — и че седемстотин грама от него ще бъдат завидна „ударна“ дажба?!

Не, нещо повече! — че по цяла Русия колхозниците ще завидят и на тази арестантска дажба! — „ние и нея я нямаме!…“

Дори в нерчинските царски рудници са плащали „златотърсачески“ — допълнително възнаграждение за всичко, извършено извън държавната задължителна работа (винаги умерена). В нашите лагери през по-голямата част от годините на Архипелага не е плащано за труда нищо или пък толкова, колкото за сапун и прах за зъби. Само в броени на пръсти лагери и в кратки периоди, когато кой знае защо са въвеждали стопанска сметка (и на затворника се е начислявала от една осма до една четвърт част от истинското му трудово възнаграждение), зековете са могли да си купуват допълнително хляб, месо и захар — и изведнъж, о чудо! — върху масата в трапезарията остава коричка хляб и пет минути никой не протяга ръка към нея.

 

Как са облечени и как са обути нашите туземци?

Всички архипелази са като архипелази: синият океан мие бреговете им, растат кокосови палми, и администрацията на островите не прави разходи по облеклото на туземците — те ходят боси и почти голи. А не можем и да си представим нашия проклет Архипелаг под лъчите на горещото слънце: той е вечно покрит със сняг, вечно фучат фъртуни над него. И цялото това десет-петнадесетмилионно арестантско население трябва още и да се облече и обуе.

За щастие, родени извън пределите на Архипелага, те пристигат тук не съвсем голи. Може да бъдат оставени с това, с което са дошли — по-скоро, с което ги оставят социално-близките — само за отличителен знак на архипелага ще изскубнат парче от дрехата, както се стриже ухото на овена: шинелите са с полегато изрязани поли, на будьоновките им се прерязват шлемовете и по този начин на темето остава дупка. Уви, гражданското облекло не е вечно, а обувките за една седмица се разпадат о пъновете и грамудите на Архипелага. И става нужда туземците да се обличат, макар че те няма с какво да се разплатят за това.

Все някога руската сцена ще види това! руският екран! — връхната дреха е с различни по цвят ръкави. Или пък ще има толкова кръпки по нея, че вече не личи основата й. Или дреха-огън (парцалите й висят като езици на пламък). Или кръпките върху панталоните са от опаковъчната торба на някой колет, та още дълго може да се чете ъгълчето с адреса, написан с химически молив.[4]

А на краката — изпитаните руски цървули, само дето без добри навои към тях. Или парче от автомобилна гума, завързана направо към босия крак с тел или електрически шнур (Сиромах човек — жив дявол…) Ако това парче гума е хванато с тел като обувка лодка, се получава знаменитото „ЧТЗ“ (Челябински тракторен завод). Или плъстени „ботуши“, съшити от парчета разкъсани стари ватенки, а подметките им — пласт кече и пласт гума.[5] Сутрин, преди тръгване на работа, изслушал оплакванията от студа, началникът на ОЛП им отговаря с гулаговско остроумие:

— Моята гъска цяла зима ходи боса и не се оплаква, е, вярно, краката й са червени. А вие всички сте с вървени обуща.

В допълнение към това на екрана ще се покажат бронзово-сините лагерни лица. Сълзящи очи, почервенели клепачи. Бели напукани устни, целите в обриви. Небръсната четина на петна. Посред зимата — летен каскет с пришити наушници.

Не мога да не ви позная! — това сте вие, жителите на моя Архипелаг!

 

Но колкото и часове да продължава работният ден — все по някое време работниците трябва да се завърнат в бараката.

Барака ли? Може да бъде и землянка дълбоко в земята. А на Север най-често — палатка, засипана, наистина, с пръст, и обшита с дървени летви. Често вместо електричество — газени лампи, но се случва да бъдат заместени и с борина, и с памучни фитили, натопени в рибено масло. (В Уст-Вим две години не виждат газ и дори в щабната барака използуват за осветление масло от продоволствения склад). Та ето, на това окаяно осветление ще разгледаме и ние нашия погубен свят.

Наровете са на два, дори на три етажа, вагонките са признак за разкош. Дъските най-често са голи, без нищо върху тях: на някои „командировки“ обират всичко до шушка (после го пласират чрез волнонаемните) до такава степен, че става безсмислено зековете да се снабдяват с това, което им се полага. А и нищо лично не се държи в бараките: всеки си носи на работа канчето или паницата (дори земята копаят с раници на гърба), нахлузват одеялата навити на врата си, ако ги имат (филмов кадър!), или ги доверяват на познати нагаждачи в тяхната охранявана барака. През деня бараката остава празна като необитаема. Нощем могат да оставят мокрите си работни дрехи в сушилнята (и сушилня има), но без тях ще замръзнат на голия под, затова ги оставят да изсъхнат върху телата си. Нощем ушанката прилепва от студа до стената на палатката, а на жените — косите. Дори цървулите си зековете крият под главите, за да не им ги смъкнат от краката (Бурелом, годините през войната). — Насред бараката — бензинов варел, приспособен за печка — добре, ако е нажежена, макар че тогава влажният, пропит от миризмата на партенки въздух плъзва по цялата барака, — но обикновено суровите дърва в нея не горят. — Някои бараки така гъмжат от насекоми, че не помагат и четиридневните опушвания със сяра и ако през лятото зековете отиват да спят на открито върху земята в зоната — дървениците пълзят след тях и ги настигат и там. А въшките зековете изваряват с бельото си в своите канчета за храна.

Всичко това е станало възможно само в социалистическата държава през XX век и тук не се удава да сравним нищо с тъмничните летописци от миналия век: те не са писали за подобни неща.

Към всичко това следва още да прибавим как бригадният хляб се носи на поднос от хлеборезачната в трапезарията под охраната на най-яките от бригадата, въоръжени със сопи — иначе ще го изтръгнат, съборят, разграбят. Да прибавим как колетите се изтръгват от ръцете на самия изход от колетното отделение. Да прибавим постоянната тревога дали началството няма да отнеме почивния ден (защо да говорим за войната, след като в „совхоза Ухта“ една година преди войната не се полага нито един почивен ден, а в Карлаг не помнят такъв от 1937 до 1945 г.). Да прибавим още — вечната лагерна неустойчивост на живота, нервните спазми от промените: ту слухове за етап, ту самият етап (каторгата на Достоевски не е познавала етапите, и по десет, и по двадесет години хората са отбивали наказанието си в една тъмница, това е съвсем друг живот); ту някакво неясно и внезапно разместване на „контингентите“; ту инвентаризация на имуществото; ту внезапни нощни обиски със събличане и прехвърляне на оскъдните парцали; плюс отделните старателни обиски пред 1 май и 7 ноември (Рождество Христово и Великден през миналия век в каторгата не са знаели нещо подобно). И три пъти в месеца погубващите, разорителни бани. (За да избегна повторенията, няма да пиша тук за тях: има подробен разказ-изследване на Шаламов, има разказ и от Домбровски.)

И сетне още твоята постоянна (за интелигента — мъчителна) неотделеност, не състояние на личност, а на член от бригадата, и необходимостта през цялото денонощие, през цялата година и през целия продължителен срок да действуваш не както сам решиш, а както е нужно на бригадата.

Да не забравяме още и това, че всичко казано се отнася до стационарния лагер, имащ зад гърба си вече не една година. А нали някога някой (кой, ако не нашият нещастен брат) трябва да започне да строи тези лагери: да се явиш в ледено студената заснежена гора, да отбягваш бодливата тел по дърветата, а и да доживееш до първите бараки — те ще бъдат за охраната. През ноември 1941 г. недалеч от гара Решота бива открит 1-вият ОЛП на Краслаг (за 10 години те стават седемнадесет). Докарват 250 непокорни бойци, извадени от армията за нейното морално укрепване. Те секат гората, строят дървени жилища, но няма с какво да ги покрият и живеят така под открито небе край чугунени печки. Докарват им хляба замразен, секат го с брадва, раздават го в шепи — насечен, начупен, намачкан. Другата храна е обилно насолена морска пъстърва. В устата ти гори и огъня го гасиш със сняг.

(Когато ще си спомняме за героите от отечествената война, да не забравяме и за тези…)

Ето това е битът на моя Архипелаг.

* * *

Философите, психолозите, медиците и писателите биха могли да наблюдават в нашите лагери както никъде другаде подробно и под различни форми специфичния процес на стесняване на интелектуалния и духовния кръгозор на човека, на изравняването на човека с животното и процеса на умиране приживе. Но на психолозите, попадащи в лагера, в повечето случаи не им е до наблюдения: самите те попадат в същата струя, смиваща личността в изпражнения и прах.

Оцелелите в лагерите правоверни партийци ми отправят сега възвишени възражения: колко низко били чувствували и мислели героите на „Един ден на Иван Денисович“! Къде били техните страдащи размишления за хода на историята? (Впрочем там има и такива.) В ума им само хляба и чорбата, а съществуват значително по-тежки мъки в сравнение с глада!

Ах — имало значи? Ах — значително по-тежки мъки (мъките на ортодоксалната мисъл)? Не сте видели какво е глад при вашите санчасти и складови помещения, господа благомислещи правоверни!

От векове е установено, че Гладът управлява света. (И върху Глада, върху това, че гладните неминуемо ще въстанат уж срещу ситите, е изградена впрочем и цялата Прогресивна Теория. А нищо подобно: въстават само едва прегладнелите, докато на действително гладните не им е до въстания.) Гладът управлява всеки гладуващ човек, стига самият той да не е решил съзнателно да умре. Гладът, принуждаващ честния човек да посегне на чуждото („празен търбух съвест няма“). Гладът, принудил най-безкористния човек да гледа завистливо към чуждата паница, мъчително да пресмята кога съседът му ще свърши с яденето. Гладът, който замъглява мозъка и не дава с нищо да се отвлечеш, за нещо друго да мислиш, за нещо друго да разговаряш, освен за ядене, ядене и ядене. Гладът, от който не можеш да заспиш: и в съня, и в безсъницата ти пред тебе е все яденето. И скоро безсъницата се превръща в постоянна. Гладът, от който, стане ли късно, не можеш вече и да се нахраниш: човекът се превръща направо в някаква тръба и всичко излиза от него във вида, в който е погълнал храната.

Както нищо, в което се крепи живот, не може да съществува, без да отделя отработеното, така и Архипелагът не би могъл да живурка, без да отлага на дъното своя главен отпадък — мръшляците. И всичко, което е построено от Архипелага, е изстискано от техните мускули (преди да се превърнат в мръшляци).

И още нещо трябва да види руският екран: как мръшляците хвърлят ревниво скришни погледи към съперниците си и чакат пред кухненската врата, когато ще отнесат отпадъците в помийната яма. Как се нахвърлят, как се бият помежду си за някоя рибена глава, или кост, или обелки от плодове. И как някой мръшляк бива убит на това сметище. И как след това те мият, варят и поглъщат тези отпадъци. (А любознателните оператори могат да продължат със снимането и да покажат как през 1947 г. в Долинка доведените от свободния живот бесарабски селянки се нахвърлят със същия замисъл върху вече проверената от мръшляците помийна яма.) Екранът ще покаже как под одеялата в болницата лежат с все още неотделени помежду си кости и умират почти без движение — и ги изнасят. Изобщо — колко просто умира човек: говори и млъква; върви си по пътя и пада. „Трак — и готово.“ Как (лаг-пунктовете Унжа, Нукша) мутрестият социално-близък нарядник издърпва от наровете хората за краката, и току главата на някой вече мъртъв тупне на пода. „Пукнал ли си, мършо?“ Че и весело ще го ритне още с крак. (В същите лагпунктове по време на войната няма нито помощник-лекар, нито дори санитар, затова няма и болни, а който се прави на такъв, бива извеждан под ръка в гората от другарите му, които носят още дъска и въже, та по-лесно да го влачат назад, ако не успее да умре там. На работа поставят болния по-близо до накладения огън и всички — затворници и конвои — са заинтересовани по-скоро да умре.)

Каквото не влезе в кадъра, ще ни го опише бавната внимателна проза, която ще различи тези оттенъци на смъртоносния път, наричани ту скорбут, ту пелагра, ту безалбуминен оток, ту алиментарна дистрофия. Ето на, върху отхапаното парче хляб остава кръв — това е скорбут. По-нататък започват да изпадат зъбите, да изгният венците, появяват се рани по краката и плътта започва да се свлича на цели парчета, от човека започва да се носи трупна миризма, краката се сгърчват от огромни подутини, в болницата такива не ги прибират и те пълзят на четири крака по зоната. — Лицето почернява като след печене на слънце, започва да се лющи, а самият човек получава диария — това е пелагра. Диарията трябва някак да бъде спряна — някъде прибягват до три лъжици тебешир на ден, другаде разправят, че ако намериш сельодка и се наядеш с нея, храната ще може да се задържи в организма. Но откъде да намериш сельодка? Човекът слабее, слабее и толкова по-бързо, колкото по-едър е бил на ръст. Той е вече толкова слаб, че няма сили да се покачи на горните нарове, не може да прекрачи напречната греда: трябва да повдигне крака си с две ръце или да пропълзи на четири крака. Диарията лишава човека от сила и от всякакъв интерес — към останалите хора, към живота, към самия себе си. Той оглушава, оглупява, загубва способността да плаче, дори когато го повличат по земята, завързан за шейната. Смъртта вече не го плаши, той е овладян от някакво отпуснато розово състояние. Преминал е всички граници, забравил е как се казват жена му и децата му, забравил е как се нарича самият той. — Понякога цялото тяло на умиращия от глад се покрива със синьо-черни пъпки, големи колкото грахови зърна с гнойни връхчета по-малки от главичките на карфици — по лицето, ръцете, краката, трупа, дори по торбичките на тестикулите. Докосването до тях е много болезнено. Гнойниците узряват, пукат се, от тях изтича като шнурче гъста червообразна гной. Човекът изгнива жив.

Ако по лицето на съседа ти върху наровете недоумяващо са плъзнали черни, въдещи се в главата въшки — това е верен признак за смъртта.

Пфу, какъв натурализъм. Трябва ли да говорим още за това?

И изобщо, твърдят сега тези, които сами не са страдали, които са били палачи или са си умивали ръцете, или са си придавали невинен вид: защо да си спомняме за всичко това? Защо да човъркаме стари рани? (Техните рани!!!)

На това още Лев Толстой отговаря на Бирюков („Разговори с Толстой“): „Как защо да си спомняме? Ако съм боледувал от лоша болест и съм се излекувал и съм се очистил от нея, винаги с радост ще си спомням за това. Няма да си спомням само когато продължавам все така да боледувам и още по-зле, и ми се иска да заблудя себе си. Ако си спомним старото и го погледнем право в лицето, тогава и нашето сегашно насилие ще излезе наяве.“

Тези страници за мръшляците искам да завърша с разказа на Н. К. Г. за инженер Лев Николаевич (навярно в чест на Толстой!) Е. — мръшляк-теоретик, намерил формата за съществуване на мръшляка за най-удобна форма, гарантираща запазването на собствения живот.

Ето с какво е зает инженер Е. в някой уединен кът на зоната през горещия неделен ден: човекоподобно същество седи в падинката над яма, в която се е събрала кафява торфена вода. Около ямата са наредени рибени глави и кости, хрущяли, корички хляб, бучици каша, сурови измити картофени обелки и още нещо, което е трудно дори да се назове. Върху парче тенекия е накладен малък огън, над него виси войнишко опушено до черно канче с чорба. Като че ли е готово! Мръшлякът започва да гребе с дървена лъжица тъмната помийна чорба от канчето и да хапва подред ту от корфените обелки, ту от хрущялите, ту от рибените глави. Той дълго, твърде дълго съзнателно внимателно дъвче (общата беда на мръшляците е, че гълтат направо, без да сдъвкват храната). Носът му едва се показва сред тъмносивата четина, покрила шията, брадата и бузите му. Носът и челото му са с кафяво-восъчен цвят, на места се лющят. Очите му сълзят и мигат непрекъснато.

Види ли, че към него приближава друг човек, мръшлякът бързо прибира всичко, което не е успял да изяде, притиска канчето до гърдите, ляга на земята и се свива като таралеж. Сега вече могат да го бият, да го тъпчат — той е устойчив върху земята, няма да се отмести и да отстъпи канчето.

Н. К. Г. разговаря дружелюбно с него — таралежът малко се отпуска. Успокоява се, че няма да го бият и да му отнемат канчето. Завързва се разговор. И двамата са инженери (Н. Г. е геолог, Е. — химик), и ето че Е. разкрива пред Г. своята вяра. Като оперира с незабравени цифри от химическите състави, той доказва, че всичката необходима храна може да се получи и от отпадъците, трябва само да се преодолее погнусата и да се насочат всички усилия тази храна да се извлече оттам.

Въпреки горещината Е. е навлечен с няколко ката дрехи, при това мръсни. (И това е подкрепено с доводи: Е. е установил експериментално, че в прекалено мръсните дрехи въшките и бълхите престават да се размножават, сякаш се гнусят. Една от долните му дрехи е дори някакъв парцал за бърсане, използуван в работилницата.)

А ето и външния му вид: шлем-будьоновка с черен обгорен връх; обгорени места има и по целия шлем. Към омазнените слонски уши на шлема са прилепнали къде сено, къде кълчища. От връхната дреха на гърба и отстрани се размахват като езици съдрани парчета. И кръпки до кръпки. Слой смола на единия хълбок. Памучни подложки провисват изпод полите. Двата външни ръкава разкъсани до лактите и когато мръшлякът вдигне ръце, те се размахват като крила на прилеп. А краката му са с лодкоподобни вървени обуща, слепени от червени автомобилни гуми.

Защо се е навлякъл посред жегата така? Първо, лятото е късо, а зимата дълга, трябва всичко това да се опази до зимата, а къде другаде, ако не върху себе си? Второ, и главно, по този начин той си осигурява мекота, въздушни възглавници — не чувствува болката от ударите. Бият го и с ритници, и с тояги, а синини по тялото му не остават. Това е единствената му защита. Трябва само винаги да успее да забележи кой иска да го удари, да успее да падне, да свие колене пред корема си, за да го прикрие, да наведе глава над гърдите и да я обгърне с дебелите си ватени ръце. И тогава могат да го бият само по меко. А за да не го бият дълго — трябва бързо да внуши на биещия чувството за победа. За целта Е. се е научил от първия още удар да квичи сърцераздирателно като прасе, макар ни най-малко да не го боли. (В лагера много обичат да бият слабите, и не само нарядниците и бригадирите, но и обикновените зекове, за да се изпълнят със съзнанието, че още не са съвсем слаби. Какво да се прави, след като хората не могат да повярват в силата си, ако не причинят жестокост?)

На Е. му се струва напълно възможен и разумен избраният от него начин на живот — при това без да се предполагат компромиси със съвестта. Той на никого не причинява зло.

Той се надява да изтърпи присъдата си.

Интервюто на мръшляка завършва.

Старият колимчанин Томас Сговио (италианец от Бафало) твърди: „Най-често мръшляци стават интелигентите; всички мръшляци, които познавам, бяха от интелигенцията. Никога не съм виждал някой обикновен руски селянин да стане мръшляк.“ Може би това е вярно наблюдение: за селянина няма друг път, освен труда, чрез труда се спасява и чрез труда загива той. А понякога интелигентът няма друга защита, освен тази да стане мръшляк и дори да разработи виртуозно такава теория като Е.

* * *

В нашето славно отечество най-важните и смели книги остават непрочетени от съвременниците, не оказват навреме влияние върху народната мисъл (едни, защото са забравени, преследвани, неизвестни, други, защото образованите читатели се отнасят предварително с отвращение към тях. И тази книга я пиша единствено от съзнанието за дълг — защото в моите ръце са струпани твърде много разкази и спомени, които не трябва да се оставят да изчезнат. Не се надявам да я видя някъде напечатана; слабо се надявам, че ще я прочетат измъкналите костите си от Архипелага; съвсем не вярвам, че тя ще обясни истината за нашата история, докато все още може нещо да се поправи. В самия разгар на работата над тази книга ме връхлетя най-силният шок в живота: змеят излезе за минутка, с грапав червен език близна моя роман, още няколко стари работи — и се скри засега зад пердето. Но аз усещам дъха му и знам, че той точи зъбите си за моя врат, само че още не е ударил часът. И с опустошена душа аз се насилвам да завърша това изследване, за да избегне поне то зъбите на змея. В дните, когато Шолохов, отдавна вече не писател, потегли от страната на разтерзаните и арестувани писатели да получава Нобеловата премия — аз търсех как да се скрия от ченгетата и да спечеля време за моето потайно задъхано перо, за завършването на тази книга.

Малко се увлякох, а исках да кажа, че у нас най-добрите книги остават неизвестни за съвременниците и много е възможно да повтарям сега напразно някого, а ако бих знаел нечий таен труд, щях да съкратя своя. Но за седемте години хилава анемична свобода нещо все пак изплува, една глава на плувец забеляза в развиделяващото се море друга и нададе пресипнал вик. Така се натъкнах на шестдесетте лагерни разказа на Шаламов и на неговото изследване за криминалните.

Искам да заявя тук, че с изключение на няколко отделни пункта между нас никога не е възниквало противоречие в изясняването на Архипелага. В общи линии сме оценили еднакво целия туземен живот. Лагерният опит на Шаламов е по-горчив и по-продължителен от моя и аз с уважение признавам, че именно на него, а не на мен, се е удало да се докосне до дъното на озверяването и отчаянието, към което ни теглеше целият лагерен бит.

Това обаче не пречи да му възразя по точките на нашите различия. Една от тях е лагерната санчаст. Шаламов говори за всяко лагерно учреждение или орган с омраза и жлъч (и е прав!) — и само за санитарната част прави винаги пристрастно изключение. Той поддържа, ако не я създава, легендата за благодетелната лагерна санчаст. Твърди, че всичко в лагера е против лагерника, а ето че лекарят е единственият, който може да му помогне.

Но може да помогне още не значи: помага. Може да помогне, ако пожелае, и техническият ръководител, и нормировачът, и счетоводителят, и нарядникът, и домакинът, и готвачът, и дневалният — но много ли помагат?

Може би до 1932 г., докато лагерната санитария се е подчинявала още на народния комисариат по здравеопазването, лекарите са могли да бъдат лекари. Но през 1932 г. те са предадени изцяло на ГУЛаг и цел за тях става да помагат на потисничеството и да бъдат гробари. Без да говорим за добрите случаи при добрите лекари — кой би търпял тази санчаст на Архипелага, ако тя не служи на общата цел?

Когато комендантът и бригадирът пребиват мръшляка от бой за отказа му от работа — до такава степен, че той ближе раните си като пес, две денонощия лежи в безсъзнание в карцера (Бабич), два месеца след това не може да изпълзи от наровете — не е ли санчастта тази (1-ви ОЛП на Джидинските лагери), която отказва да състави акт за установяването на жестокия побой, а след това се отказва и да лекува?

И кой, ако не санчастта, подписва всяко постановление за вкарване в карцера? (Впрочем началството не се нуждае чак толкова от лекарския подпис за тази работа. В лагера близо до Индигирка волнонаемен „цапач“ (тоест фелдшер — а лагерната думичка не е случайна!) е С. А. Чеботарьов. Той не подписва нито едно постановление на началника на ОЛП за карцер, тъй като смята, че в него няма да издържат и кучета, камо ли хора: печката топли само надзирателя в коридора. Все тая, затварянето в карцера става и без неговия подпис.)

Когато по време на производствена работа загива зек по вина на техническия ръководител или майстора, пропуснали да вземат защитни мерки, кои, ако не помощник-лекарят и санитарната част подписват акт, че той е умрял от разрив на сърцето? (И, следователно, всичко да си остане както си е било и утре да загиват други. В противен случай и помощник-лекаря го чака на другия ден забоят. А след него и лекаря.)

Когато се извършва тримесечната комисовка — тази комедия на общ медицински преглед на лагерното население с квалификация за ТФТ, СФТ, ЛФТ и ИФТ (тежък-среден-лек-индивидуален физически труд) — смеят ли добрите лекари да възразят на лошия началник на санитарната част, който и сам се крепи благодарение ма това, че доставя колони за тежък труд?

Или може би санитарната част проявява милосърдие поне към тези, които посягат сами на част от тялото си, за да спасят останалото? Всички знаят закона, това не се отнася до един само лагпункт: на самосъсичащи се, членовредители и мостиршчици[6] медицинска помощ изобщо не се оказва! Заповедта е на администрацията, а кой не оказва помощ? Лекарите… Откъснал си някой с взривна капсула четири пръста, отива в болницата — не му дават бинт: върви пукни, куче! Още на Волгоканал по време на ентусиазма от всеобщото съревнование изведнъж кой знае защо (?) зачестяват твърде много мостирките. Тогава се намира незабавно обяснение: акция на класовия враг. Та тях ли да лекуваме?… (Разбира се, тук много нещо зависи от хитростта на мостиршчика: може да осъществиш така мостирка, че да не се докаже. Анс Барнщейн обгаря умело ръката си с вряла вода през парцал — и с това спасява живота си. Друг някой ще остави умело ръката си да измръзне без ръкавица или пък ще подмокри валенките си и така ще върви в студа. Но невинаги сметките излизат точни: започва гангрена, а след нея идва и смъртта. Понякога мостирката е неволна: незаздравяващите от скорбута язви по тялото на Бабич биват взети за сифилис, няма къде да му направят кръвен анализ и той с радост излъгва, че и той, а и всичките му сродници боледуват от сифилис. Прехвърлят го във венерическата зона и по този начин той избягва смъртта си.)

Или да не би санчастта да е освобождавала някога всички, които през този ден са били действително болни? Или да не е изкарвала насила някои съвсем болни извън зоната? Лекарят Сулейманов не приема в болницата героя и комика на народа на зековете Пьотър Кишкин, защото диарията му не отговаря на нормата: да се повтаря на всеки половин час и непременно с кръв. Тогава при етапирането на колоната до работния обект Кишкин кляка с риск да бъде застрелян. Но конвоят се оказва по-милосърден от лекаря: спира насрещна кола и праща Кишкин в болницата. — Ще ми възразят, разбира се, че санитарната част е ограничавана чрез строгия процент за група „В“ — стационарно болни и болни на крака.[7] — само че средствата не позволяват такова нещо. Цялата сложност на тези хитрувания от страна на честните лекари идва да потвърди само, че най-малко санитарната част би могла да спре смъртния процес. — Б.а.) Е, ще се намери обяснение за всеки един случай, но във всеки такъв случай остава и жестокостта, която не може да бъде оправдана по никакъв начин със съображението, че „затова пък на някого другиго“ през това време били направили добро.

Да добавим тук и ужасните лагерни болнички от рода на стационара към 2-ри лагпункт на Кривошчоков: малка приемна, тоалетна и стаята на стационара. Тоалетната е зловонна и разваля болничния въздух, но само до тоалетната ли опират нещата? Тук на всяко легло лежат по двама диарични и на пода между леглата също. Изтощените се изхождат направо в креватите. Нито бельо, нито медикаменти (1948–1949 г.) Стационара го завежда един студент от 3-ти курс на мединститута (лежи по 58-и член), той е в отчаяние, но нищо не може да направи. Санитарите, които хранят болните, са силно охранени мъже: те подяждат болните, присвояват си голяма част от болничната дажба. Кой ги поставя на това изгодно място? Вероятно кумът.[8]Студентът няма сили да ги изгони и да защити дажбата на болните. А дали у всеки лекар са се намирали такива сили?…[9]

Или дали в някой лагер санчастта е имала възможност да отстои действително човешко хранене? Та макар за да не вижда вечер тези „бригади с кокоша слепота“, които се завръщат от работа заловени един за друг във верига като слепци? Не. Ако наистина като по чудо някой е успявал да подобри храната, това е производствената администрация, заинтересована да разполага със здрави бачкатори. И ни най-малко санитарната част.

Никой не вини за всичко това лекарите (макар често мъжеството на тяхната съпротива да е слабо заради страха от изпращане на общите работи), но не са желателни и легенди за спасителната санчаст. Подобно на всеки лагерен клон, и санчастта е дяволско творение с дяволска кръв.

Шаламов продължава мисълта си, като казва, че в лагера арестантът може да разчита единствено на санчастта и ни най-малко на труда на своите ръце, който го праща в гроба. „В лагера погубва не малката, а голямата дажба.“

Пословицата е вярна: голямата дажба погубва. И най-якият бачкатор за сезона на дърводобива излиза от строя. Дават му временна инвалидност: 400 грама хляб и каквото остане от казана. През зимата по-голямата част от зековете умира (например 725 от 800). Останалите преминават на „лек физически труд“ и умират вече на него.

Но какъв друг изход можем да предложим на Иван Денисович, след като няма да го вземат за фелдшер, нито за санитар, дори фалшиво освобождение за един ден няма да получи? След като образованието му не достига, а съвестта му е в излишък, за да се устрои като нагаждач в зоната? Има ли друг избор за него, освен да се довери на собствените си ръце? Отдих-пункт (ОП)? Мостирка? Актировка?…

Нека той сам разкаже за тях, имал е много време да ги обмисля.

 

„ОП е един вид почивен лагерен дом. Десетки години зековете превиват гръб, не знаят що е отпуска, така че ето им — ОП за две седмици. Там хранят много по-добре, не те изкарват извън зоната, а те оставят само три-четири часа на лека работа през деня: да трошиш чакъл, да правиш уборка на зоната или да ремонтираш нещо в нея. Ако в лагера има къде петстотин човеци, открива се ОП за петнадесет. То, ако се постъпва честно, за година и нещо пак всички ще минат пред ОП. Но както за нищо в лагера няма правда, така най-вече и с ОП. ОП се открива скришом, раз-два и вече списъкът за трите смени е готов — и пак тъй светкавично ще го закрият, и половин година няма да престои. А и кои се тикат натам — счетоводители, бръснари, обущари, шивачи — все аристокрация, е, ще приберат от кумова срама неколцина истински бачкатори — тъй де, най-добрите производственици. Че на всичко отгоре шивачът Беремблюм ти се пъчи: аз, таквоз, шуба на волнонаемен направих, за нея в лагерната каса хиляда рубли са заплатили, а ти, глупакът му с глупак, цял месец трупи свличаш, за тебе и сто рубли няма да влязат у лагера, та кой, значи, е производственик? На кого се полага ОП? И се щураш ти, блъскаш си главата: как да попаднеш в ОП, малко от малко да си вземеш дъха, а току гледаш — него вече го закрили. Свършили си, значи, работата. И което е най-обидното — никъде в тъмничното ти дело не записват, че си бил в ОП през еди-коя си година, а колко счетоводители стоят така. Не, не записват. Защото не им изнася. Следващата година ще отворят ОП — и пак Беремблюм в първата смяна, и ти пак с пръст в уста. За десет години ще сърбаш попарата на десет лагера, в десетия ще поискаш поне веднъж за целия срок да се събудиш в ОП, да погледнеш добре ли са боядисани там стените, нито веднъж не си бил — а как ще го докажеш?…

Не, по-добре да не се разстройваме с ОП.

Мостирката е друго нещо — така да се осакатиш, че и жив да останеш, и инвалид. Дето му е думата, минута търпение — година лежачка. Крака да си счупиш, че сетне да зарасне накриво. Солена вода да пиеш, че да подпухнеш. Или чай да пушиш — да повредиш сърцето. А тютюнева запарка ако пиеш — за повреда на гърдите е добре. Само с мярка трябва всичко да става, да не се прекали, че да не скочиш с инвалидността си в гроба. Ама мярката кой я знае?…

На инвалида кое му е хубавото: и в котелното може да се уреди, и в работилницата за цървули. Но главното, което умните глави постигат чрез инвалидството, е актировката. Само дето актировката, толкова повече, че е много нарядко, е по-лоша от ОП. Събират комисия, оглеждат инвалидите и на най-закъсалите им пишат акт: на еди-кое си число по здравословно състояние е признат за негоден да излежава по-нататък присъдата си, ходатайствуваме да бъде освободен.

Ходатайствуваме само! А докато този акт стигне горе до началството, че сетне слезе долу — може да те няма вече между живите, честичко така е било. Ами че началството е хитро — актира тия, дето ще хвърлят топа след месец![10] Или пък които ще заплатят добре. Ето на, по делото на Каликман някаква щипнала половин милион, сто хиляди заплатила — и на свобода. Не като нас глупаците.

Имаше такава книга — разнасяше се из бараката, студентите в своето кътче я четяха на глас. Някакъв момък се сдобил с цял милион и не знае какво да прави с него при съветската власт — един вид, няма какво да купиш с тия пари, така можеш и да си умреш от глад, с милиончето в джоба де. Смяхме се и ние: разправяйте ги на когото си щете, а ние тези милионери неведнъж сме ги изпровождали до портите. Само здравето божие дето за милион няма да купиш, а свободата се купува, и властта се купува, и хората с всичката им карантия. Колко са плъзнали такива на свобода с милионите си, мале мила, само дето не са се накачили по покривите да махат с ръце.

А за Петдесет и осми член актировката е затворена. Откакто ги има лагерите — три пъти по месец, разправят, имало актировка на Десети параграф, ама дотам и свършвало. И пари от тях никой не ще се реши да вземе — от враговете на народа, — кой ще рискува главата си. Пък и какви пари у тях, у политиканите?“

— У кои тях, Иван Денисович?

— Е, у нас…

* * *

Но има едно предсрочно освобождение, което никоя синя фуражка не може да отнеме на арестанта. Това освобождение е смъртта.

И това е най-основната, постоянната и от никого ненормируема продукция на архипелага.

От есента на 1938 до февруари 1939 г. на един от Уст-Вимските лагпунктове от 550 човека умират 385. Някои бригади (на Огурцов) умират изцяло, заедно с бригадирите си. През есента на 1941 г. Печорлаг (железопътен) наброява 50 хиляди, от които през пролетта на 1942 г. остават десет хиляди. За този период не е пращан никъде нито един етап — къде може да са отишли четиридесет хиляди! Написах „хиляди“ с разредени букви — а защо? Тези цифри ги научих случайно от един зек, имал по онова време достъп до тях — но как да научиш за всички лагери и за всички години и да ги сумираш? В централното стопанство на Буреполомския лагер в бараките на мръшляците през февруари 1943 г. от петдесет души умират за една нощ дванадесет, но никога по-малко от четирима. Сутрин местата им се заемат от нови мръшляци, мечтаещи да си починат тук на разводнена чорбица и четиристотин грама хляб.

Мъртъвците, изсъхнали от пелаграта (без задници, а жените и без гърди), изгнили от скорбута, биват проверявани в определеното за морга помещение, а дори и под открито небе. Рядко това прилича на медицинска аутопсия — вертикален разрез от шията до срамното възвишение, отваряне на черепа. Най-често не анатом, а конвоят проверява дали действително зекът е умрял, или се преструва на такъв. За целта тялото се пробожда с щик или пък главата се разбива с чук. Тутакси към палеца на десния крак на мъртвеца се привързва етикет с номера на тъмничното му дело, под който той се води в лагерните ведомости.

Отначало са погребвали хората с бельото им, по-късно — в най-скапани сиви мръсни парцали. Накрая постъпва общо разпореждане до всички: да се пести бельото (него все още могат да използуват за живите), да погребват мъртвите голи.

Някога в Русия се е смятало: мъртвият не може да остане без ковчег. И най-последните крепостни селяни, просяци и бродяги са погребвани в ковчези. Но на архипелага това биха били милиони непроизводителни разходи на дървен материал и труд. Когато в Инта след войната погребват един заслужил майстор от дърводелския комбинат в ковчег, чрез КВЧ се дава указание да се проведе агитацията: работете добре, за да ви погребат в дървен ковчег!

Изнасянето на труповете става с шейна или каруца — в зависимост от сезона. Понякога за удобство поставят сандък за шест трупа, а когато няма сандъци, връзват ръцете и краката с върви, за да не се клатушкат. След това ги нахвърлят като греди и ги покриват с рогозка. Често пъти ямите се изравят с амонал от специална бригада гробари. Иначе са принудени да копаят почвата винаги за братски ями: големи за повече или малки за четирима. (През пролетта от малките ями започва да се разнася воня до лагера и изпращат мръшляци да ги направят по-дълбоки.)

Затова пък никой не ще ни обвини в газови камери.

Бельото, обувките, парцалите от умрелите, всичко влиза в работа на още живите. А виж — лагерните дела остават, за нищо не служат и са много. Когато няма къде повече да ги държат — ги изгарят. Ето (лагпункта Явас в Дубровлаг, 1959 г.), до котелното на лагера три пъти спира самосвал и изсипва там купища дела. Излишните зекове са отстранени, а огнярите изгарят всичко в присъствието на надзирателите.

Там, където имат повече свободно време — например в Кенгир, — над могилките поставят стълбчета и представител на УРЧ, не някой друг, а сам той важно надписва на тях инвентарните номера на погребаните. Впрочем в същия този Кенгир някой извършва вредителство: посочва на пристигналите майки и съпруги къде е гробището. Те отиват там и плачат. Тогава началникът на Степлаг другарят полковник Чечев нарежда булдозерите да съборят стълбовете и да изравнят могилките, щом не умеят да оценят това.

Ето как е погребан твоят баща, твоят мъж, твоят брат, читателко.

С това приключва пътят на туземеца и завършва неговият бит.

Впрочем Павел Биков разправя:

— Докато не изминат 24 часа от смъртта, не мисли още, че е свършено.

* * *

— Е, как, Иван Денисович, за какво още не сме разказали? От нашия всекидневен живот…

— Ууу! Още не сме и започвали. Колкото години си лежал, толкова още можеш да разказваш. Как, излезеш ли от строя да приклекнеш за някой фас, конвоят те разстрелва…[11] Как инвалидите в кухнята гълтат картофите сурови… Как чаят в лагера служи за разменна монета. Как чифирят[12] — петдесет грама на чаша — и им се въртят в главите видения. Могат да чифирят само големите апаши — те купуват чая с крадени пари от волнонаемните…

Изобщо — как живее зекът?… Ако да прави от нищото нещо не го бива, животът му, пиши го, си отива. Зекът и насън трябва да обмисля как да избута следващия ден. Ако припечелиш нещо, ако си открил някакъв чалъм — мълчи! Мълчи, че научат ли съседите — ще те смажат. В лагера е така: като няма да стигне за всички, гледай на тебе да е добре.

Уж е така, а гледаш — все пак в лагера по хорски обичай току се завърже дружба. Не само старата там — по общото им дело, другаруването им в живота на свобода, а — тук. Откликнали душите им една на друга и вече разделени не могат. Всичко заедно. Каквото има за ядене — на двамата, каквото е кът — наполовина. Полагащата се дажба, вярно, поотделно, а всичко допълнително — в едно канче варят, от едно го сърбат.[13]

Понякога такава дружба е кратка, понякога — дълга. Възниква по съвест, но се случва — и от корист. Кумът обича да пропълзи като змия между такива приятели. За какво ли там не си шепнат над общото канче.

Ще чуеш от старите зекове, а и бившите пленници разказват: тъкмо тоя ще те продаде, дето от едно канче с тебе яде.

То си е така донякъде…

А най-добре е да имаш не приятел, а приятелка. Лагерна жена, зечка. Както се казва — да се прижениш. Докато си млад, е добре, че някъде ще я… на скришно място и ще ти олекне на душата. Но все едно, и за стария, за слабия е хубаво. Ти нещо ще набавиш, ще припечелиш, тя пък ще те изпере, в бараката ще ти го донесе, под възглавницата ще ти пъхне ризата, никой няма дори да се засмее — по закона.[14] Тя и ще свари нещо, ще седнете един до друг на леглото, заедно ще хапнете. Дори на стария особено допада на душата това лагерно съпружество, с малката му топлинка, с горчивинката му. Гледаш я през парата от канчето — по лицето й плъзнали бръчки; а и по твоето. И двамата сте в сиви лагерни дрипи, ватенките ви са измазани с ръжда, глина, вар, гипс, автол. Никога не си я знаел преди, и в нейния край кракът ти не е стъпвал, и говори не по нашенски. И при нея има деца навън да растат, и при тебе. Мъжа й са го оставили на свобода — по жени е тръгнал, и твоята е на свобода, няма да се лиши и тя — това са осем, десет години, а всички имат ищах за животеца си. Пък тук твоята лагерна влачи с теб същите окови и не се оплаква.

Живеем не като хора, ще умрем не като родители…

Пристигат при някои на свиждане и родните им жени. В различните лагери при различни началници им дават да поседят двадесет минути на пропуска. А бива и за една-две нощи в отделна колибка. Това, ако изкарваш сто и петдесет процента. Само че тези свиждания са разстройство, нищо повече. За какво да я докосваш с ръце и за какво да й говориш, ако още дълги години няма да живееш с нея? Раздвояват се някои. С лагерната жена всичко е ясно: останало ни е още канче булгур; идната седмица, казват, горена захар щели да раздават. Е, не бяла, разбира се… Пристигнала е жената на шлосера Родичев, а него тъкмо предния ден колибарката му го ухапала по врата, докато са се галели. Псува се Родичев, че жена му е пристигнала, търчи до санчастта ухапаното място да му бинтоват: простудил се е, един вид.

А какви жени има в лагера? Има от криминалните, има разпуснати, има политически, а повечето все кротки, по Указа. И по Указа всички ги тикват за разхищение на държавното имущество. С какво бяха пълни фабриките през войната, че и след нея? С жени и момичета. А кой храни семейството? Пак те. А с какво да го изхрани? Нуждата не познава закон. Ето че и посягат: я сметана в джобовете ще пъхнат, я кифлички между краката си ще изнесат, ще навъртят около кръста чорапи, а за още по-сигурно ще влязат във фабриката боси, а там ще изпоплескат новите чорапи, преди да ги навлекат, пък вкъщи ще ги изперат и — хайде на пазара. Който каквото произвежда, от него и носи. Макарите с конците ги изнасят между гърдите си. На портала пазачите са подкупени до един, те също трябва да живеят и да се препитават криво-ляво. А връхлети ли охраната за проверка — за тази нищо и никаква макара — десет години! Както за измяна на родината, еднакво. И хиляди такива с макари попадат в капана.

Взема всеки, стига работата му да позволява това. Добре го е била намислила Настка Гуркина — работила в багажните вагони и правилно разсъдила: нашият съветски човек е дотеглив, мамка му, заради един пешкир ще се нахвърли връз тебе. Та затуй тя съветските куфари не пипала, а само тия на чужденците. Чужденецът, казва, няма да се сети навреме да провери, а и да се сети — няма да вземе жалби да пише, а само ще се изплюе: мошеници са руснаците! — и ще си замине.

Шитарев, старец счетоводител, укорява Настя: „А не те ли е срам, никаквица такава! Не помисли ли за честта на Русия?“ Не му остава и тя длъжна: „Да те треснат по муцуната, че да се стегнеш! А ти защо не си мислил за Победата? Господа офицерите да мърсуват си ги пускал!“ (А той, Шитарев, бил през войната счетоводител във военна болница, офицерите при изписването си му пъхали подкуп и в справките им той вписвал срок за лечение, за да имат време да се отбият до вкъщи преди фронта. Сериозно престъпление. Осъждат го на разстрел и едва след това заменят тази присъда с десетка.)

Разбира се, и какви ли не нещастници попадат. Една получава петарка за мошеничество: че мъжът й умира в средата на месеца, а до края на месеца тя не връща купоните му за хляб и ги използува с двете си деца. Обаждат я от завист съседите й. Излежава четири години, последната отпада след амнистия.

А и такъв на случай: бомба разрушава къщата, убива жената и децата, а мъжът остава. Всички купони изгарят, но обезумял от скръб, мъжът 13 дни до края на месеца живее без хляб, не отива да му издадат купони. Заподозират го, че значи всички купони е оставил за себе си. Осъждат го на три години, от които излежава година и половина.

 

— Почакай, почакай, Иван Денисич, за това друг път. Та казваш значи другарка? Да се прижениш?… Влачи с тебе същите окови и не се оплаква?…

Бележки

[1] Писма И. А. Груздева к Горькому. Архив Горького, Т. XI. М., 1966, стр. 157 — б.а.

[2] Тези, които увеличават промишлените норми, могат да се самозалъгват все още с успехите на производствената технология. Но тези, които увеличават физическите норми, са палачи над палачите! Те не могат сериозно да вярват, че при социализма човекът е станал два пъти по-висок на ръст и с два пъти по-дебели мускули. Ето кого трябва да съдят! Е го кого трябва да накарат да изпълнява тези норми. — Б.а.

[3] Според мярката на множество тежки лагери Шаламов ме упрекна справедливо „и що за болничен котарак ходи там при вас? Как така не са Го заколили и изяли досега?… И защо вашият Иван Денисович носи лъжица, след като е известно, че всичко, което се вари в лагера, се изпива лесно като всяка течност през ръба на паницата“! — Б.а.

[4] На Акатуй на арестантите са давали шуби. — Б.а.

[5] Нито Достоевски, нито Чехов, нито П. Якубовски ни говорят какво са носели арестантите на краката си. Ясно, че са били обути, иначе биха написали за това — Б.а.

[6] Мостирка — изкуствено създадена видимост за болест или осакатяване с цел да се получи освобождаване от работа или облекчителен режим; мостиршчик — който си причинява мостирка. — Б. р.

[7] Лекарите излизат от това положение както могат. В Симския ОЛП уреждат полустационар, мръшляците лежат върху своите ватенки, ходят да чистят снега, но се хранят от болничния казан. Волнонаемният началник на санитарното отделение А. М. Статников се измъква от група „В“, като съкращава стационарите в работните зони за сметка на ОЛП-болниците, които изцяло се състоят от болни. В официални гулаговски документи понякога четем: „да се повиши физпрофилът на з/к“ (т.е. на арестанта — Б.пр.

[8] Така лагеристите наричат чекиста, който следи за настроенията и намеренията на зековете, държи връзка с осведомителите и ръководи лагерните следствени дела. — Б.р.

[9] Достоевски постъпва в болницата на затвора без никакви пречки. При тях дори санчастта е била обща с конвоя. Недоразвитост! — Б.а.

[10] В разказа «Дядовци» на бившия зек Олег Волков «актираните» старци са изгонени от лагера, но няма къде да идат и се настаняват наблизо, за да умрат, без да им се отнемат дажбата и покривът над главата. — Б.а.

[11] При Достоевски е могло да се излезе от строя за милостиня. В строя са разговаряли и пеели. — Б.а.

[12] Чифир — извънредно силен чай, който се пие като наркотик. — Б.пр.

[13] В каторгата на Достоевски, кой знае защо, „сред арестантите не се наблюдава дружба“, няма да видиш двама да ядат заедно. — Б.а.

[14] По закона (лаг.) — да се намират в лагерен брак (за мъж и жена) при мълчаливо снизходително отношение на началството. — Б.р.