Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (61) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Пета глава
СЛЕД ИЗЛЕЖАВАНЕ НА ПРИСЪДАТА

За осем години затвори и лагери не чух добра дума за заточението от никой, който бе имал случая да се окаже в такова. Но още от най първите следствени и етапни затвори, защото твърде много притискат човека шестте каменни доближени плоскости на килията, започва да просветва тихата арестантска мечта на заточението, тя трепти, прелива се в мираж и съсухрените арестантски гърди въздишат върху мрачните нарове:

— Ах, заточение! Де сега да ме заточат!

Аз не само не избягнах общата участ, но в мен тази мечта за заточението бе пуснала особено дълбоки корени. В йерусалимската глинена кариера бях слушал петлите от съседното село и бленувах за заточението. И от покрива на Калужката застава се взирах в монолитната чужда грамада на столицата и бях възкликнал: по-далече оттук, в по-далечно заточение! И дори подадох наивна молба до Върховния съвет да ми заменят 8-те години лагер с доживотно заточение, та макар и с най-отдалеченото и затънтеното. В отговор слонът дори не кихна. (Нямах още представа, че доживотното заточение няма да ми избяга, само че ще бъде не вместо лагера, а след него.)

През 1952 г. от трихилядния „руски“ лагпункт Екибастуз бяха освободени десетина души. Това изглеждаше доста странно по онова време: да излязат през портите осъдени по Петдесет и осми член! В продължение на трите години от създаването на Екибастуз нито един човек не бе освобождаван, пък и на никого не бе изтичала излежаваната присъда. А това значи, че бяха изтекли първите военни десетки на малцината, които бяха оцелели.

С нетърпение чакахме писма от тях. Пристигнаха няколко — преки или косвени. И разбрахме, че почти всички са били откарани от лагера на заточение, макар по присъда да нямаха никакво заточение. На нашите тъмничари беше ясно, както и на нас, че работата не е в съдопроизводството, не е в присъдата, в срока или в бумагите, а в това, че нас, веднъж наречени врагове властта по правото на силния ще ни тъпче, мачка и души до самата ни смърт. Това изглеждаше и за властта, и за нас самите единствено нормално, до такава степен бяхме свикнали, бяхме се примирили.

През последните сталински години будеше тревога не съдбата на заточениците, а на мнимо освободените, на тези, които уж бяха пускани от прага на портите без конвой, тези, от които охранителното сиво крило на ПВД уж се отказваше. Докато заточението, което властта по недоумение смяташе за допълнително наказание, бе продължение на обичайното безотговорно съществуване, фаталистичната основа, върху която толкова здраво е стъпил арестантът. Заточението ни избавяше от необходимостта сами да избираме местоживеенето си и следователно — от тежки съмнения и грешки. Има едно единствено място и то е където ни заточаваха. Само на това единствено в целия Съюз място не можеха да ни упрекнат защо сме пристигнали. Само на това място имахме безусловното окончателно право на два квадратни метра земя. Особено хора като мен, самотни, никъде и от никого нечакани, имаха чувството, че само в заточение ще могат да срещнат някоя близка душа.

 

У нас са много бързи, когато те арестуват, но никак не бързат да те освобождават. Ако някой нещастен грък от демократическата или някой турчин от социалистическата партия бъде задържан в затвора макар и един ден повече, за такова нещо ще вдигне шум цялата световна преса. А ето, че аз щях да се чувствувам щастлив, ако биха ме задържали няколко дни повече в лагера след изтичането на присъдата ми, стига след това да знаех, че ще ме… освободят. Но не, след това ме подкараха с нов етап. И още цял месец бях лашкан насам-натам вече за сметка на моето време.

Все пак и когато излизахме от лагера под конвой, гледахме да се придържаме към последните затворнически суеверия: за нищо на света да не обърнеш глава към своя последен затвор (иначе ще се върнеш отново в него), правилно да се разпоредиш със затворническата си лъжица. (Но кое е правилното? Едни ти казват: вземи я, за да не се връщаш заради нея; други — зарежи, да не тръгне затворът да те гони заради нея. Бях си отлял самичък своята лъжица в леярницата, затова не я оставих.)

И се заредиха отново Павлодарският, Омският и Новосибирският етапен затвор. Макар присъдите ни да бяха изтекли, нас отново ни обискирваха, отнемаха ни неполагащото се за един затворник, натикваха ни в тесни препълнени килии, в „гарвани“ и арестантски вагони заедно с рецидивисти и все така ръмжеха срещу нас конвойните песове, и все така ни кряскаха автоматчиците: „Не се оглеждай!“

Но в Омския етапен затвор добродушният надзирател, който ни извикваше по делата, се обърна към нас, петимата екибастузки зекове: „Кой бог се е молил за вас?“ — „Защо? Закъде сме?“ — веднага наострихме уши, разбрали, че мястото е добро. — „Ами на юг“ — зачуди се надзирателят.

И наистина от Новосибирск ни подкараха на юг. Пътувахме към топлото! А там има и ориз, грозде, ябълки. Какво е това? Толкова ли другарят Берия не е могъл да ни намери по-лошо място в Съветския съюз? Че съществува ли такова заточение изобщо? (За себе си аз вече вътрешно се канех да напиша за заточението цикъл стихове, които щях да озаглавя: „Стихове за Прекрасното заточение“.)

На гара Джамбул ни свалиха от вагонзака с все същите строгости, поведоха ни към камиона по жив коридор от конвои и все така ни накараха да насядаме върху пода в каросерията, като че ли, отбили вече присъдите си, се каним тепърва да бягаме. Беше дълбока нощ, имаше нащърбена луна, която слабо осветяваше тъмната алея, по която ни подкараха, но все пак това беше именно алея, и то от пирамидални тополи! На това му се вика заточение! Не сме ли в Крим случайно? В края на февруари у нас на Иртиш сега е люта зима, а тук ни облъхва гальовно пролетен ветрец.

Откараха ни в затвора и той ни прие без обичайния обиск и без баня. Все по-меки ставаха проклетите стени! С торбите и куфарите ни заключиха в килията. На сутринта корпусният отвори вратата и отсече: „Излизай с всичките си вещи.“

Разтваряха се дяволските нокти…

Пролетното алено утро ни обгърна в двора. Зората сгряваше тухлените затворнически стени. Посред двора ни чакаше камион и в каросерията му седяха вече двама зекове присъединени към нас. Иска ти се да дишаш, да се оглеждаш, да се отдадеш на неповторимостта на момента — но и не бива да изпускаш новото запознанство! Един от новите, съсухрен побелял старец със сълзящи светли очи, седеше върху своите вещи толкова изправен, толкова тържествено, сякаш беше цар, който приема посланици. Можеше да си помисли човек, че той е или глух, или чужденец, който не се надява да намери с нас общ език. Едва качил се на камиона, аз реших да го заговоря и той съвсем не с треперещ старчески глас на чист руски език ми се представи:

— Владимир Александрович Василиев.

И между нас пробяга душевна искра! Сърцето предчувствува приятеля и врага. Този е приятел. В затвора бързай да узнаеш хората! Не е известно, няма ли да ви разлъчат след минута. Е, уж не сме вече в затвора, но все едно… И като се мъча да надвикам шума от мотора, аз го интервюирам, без да забележа как камионът излиза от тъмничния асфалт на уличния калдъръм, като забравям, че не трябва да хвърлям поглед назад към последния затвор (колко ще бъдат тези последни?), и не поглеждам дори късото разстояние от живота на свобода, което изминаваме, когато отново сме вече в широкия вътрешен двор на областното МВД, откъдето излизането в града ни е отново забранено.

В първия миг можех да му дам и деветдесет години — толкова някак се съчетаваха тези извън времето очи, острото лице и побелялата коса. А всъщност беше на седемдесет и три. Оказа се, че е един от най старите руски инженери, от най-големите хидротехници и хидрографи. В „Съюза на руските инженери“ (а какво е това? За пръв път го чувам; а това е мощно обществено създание на техническата мисъл, но всички такива у нас пропаднаха) Василиев е виден деятел и дори сега с голямо удоволствие си спомня: „Ние се отказвахме да се правим, че можем да отглеждаме фурми върху сухи пръчки.“

Заради това и ги разгонват, естествено.

Целият този край, Семиречие, където бяхме пристигнали сега, той бе изходил пеша и пропътувал на кон още преди половин век. Още преди Първата световна война замисля проекти за водоснабдяване на Чуйската долина, за Наринската каскада и прокарване на тунел през Чулийските планини и още преди Първата световна започва сам да ги осъществява. Шест „електрически ескаватора“ (и шестте надживяват революцията и през 30-те години са представяни в Чирчикстрой като съветска новост) са изписани от него още през 1912 г. и вече работят тук. А сега, излежал вече 15 години за „вредителство“, от които трите последни във Верхнеуралския изолатор, той успява да си издействува като милост: да отбива заточението и да умре именно тук, в Семиречие, където е започнал всичко. (Но и тази милост не биха му оказали, ако лично Берия не го помнил от 20-те години, когато инженер Василиев разпределя водите на трите задкавказки републики.)

Та ето защо седеше той днес върху своята торба в камиона такъв вглъбен и сфинсксоподобен: за него това бе не само първия ден на свободата, но и завръщане в страната на младостта, в страната на вдъхновението. Не, не чак толкова кратък е човешкият живот, ако оставиш по цялото му протежение обелиски.

Съвсем наскоро дъщерята на В.А. се спряла на Арбат пред една витрина с разгънатите страници на вестник „Труд“. Дръзкият кореспондент, щедър на добре заплащаните слова, енергично разказвал за пътуването си по Чуйската долина, обводнена и съживена от съзидателите болшевики, за Наринската каскада, за мъдрата хидротехника, за щастливите колхозници. И изведнъж — кой ще му е нашепнал това? — накрая: „Но малцина знаят, че всички тези преобразования са осъществената мечта на талантливия руски инженер Василиев, който не намира съчувствие в стара бюрократична Русия.^[1] Колко жалко, че младият ентусиаст не е дочакал да види как възтържествуват неговите благородни идеи!“ Тези скъпи редове във вестника се замъгляват, разливат се пред очите на дъщерята, тя смъква вестника от витрината и го отнася, преследвана от свирката на милиционера.

Младият ентусиаст лежи през това време във влажната килия на Верхнеуралския изолатор. Ревматизъм или някакво кой знае какво костно заболяване прегъва стария човек в гръбнака и той не можел да се изправя. Добре пак, че не бил самичък в килията, а с някакъв швед, който му излекува гръбнака със спортен масаж.

В съветските затвори шведите не лежат чак толкова често. С един швед, казвам му, съм лежал и аз. Казваше се Ерик…

— … Арвид Андерсен? — оживено пита В. А. (Той говори и се движи много живо.)

Гледай ти! Значи Арвид го е излекувал с масажи! Кажете след това, че светът не е малък! Напомня ни Архипелагът като напътствие. Значи Арвид е бил откаран преди три години в Уралския изолатор. Май Атлантическият пакт и таткото милиардер не са се застъпили особено за милото момче.^[2]

А през това време нас започват да ни извикват един по един в областната комендатура — това е пак тук, в двора на областното МВД, това са полковник, майор и мнозина лейтенанти, които управляват всички заточеници от Джамбулска област. До полковника впрочем не стигаме, майорът прехвърля само погледа си по лицата ни като по заглавия във вестник, а ни оформят лейтенанти, те пишат красиво с перодръжки.

Лагерният опит ме кара явно да съм нащрек: внимавай! В тези кратки минути се решава цялата ти бъдеща съдба! Не губи време! Искай, настоявай, протестирай! Напрегни се, измисли, изобрети нещо: защо непременно трябва да останеш в областния град или да получиш най-близкия и удобен район. (А причината я има, само че аз още не знам за нея: втора година растат в мен ракови метастази след незавършената операция в лагера.)

Не, не съм вече същият… Не съм вече този, който започна да излежава присъдата си. Някаква висша слабоподвижност ме е обзела и ми е приятно да пребивавам в това състояние. Приятно ми е да не използувам суетливия лагерен опит. Противно ми е да измислям сега някакъв мизерен жалък предлог. Никой човек не знае нищо предварително. И най-голямото нещастие може да те сполети на най-хубавото място, и най-голямото щастие може да те изненада на най-лошото. Не успях дори да науча, да разпитам кои райони на областта са добри и кои лоши — бях погълнат от съдбата на стария инженер.

На делото му стои някаква защитна резолюция, защото му се разрешава да иде пеш със собствените си крака в града, да стигне до областния водстрой и да си потърси там работа. А всички останали получават едно назначение: Кок-Терекския район. Това е част от пустинята в северната част на областта, началото на безжизнената Бет-Пак-Дала, заемаща целия център на Казахстан. На ти сега грозде!…

Фамилното име на всекиго от нас се вписва със заоблен почерк на бланка, отпечатана на грапава червеникава хартия, поставят датата и ни я подават за подпис.

Къде съм срещал вече нещо подобно? Ах, когато ми обявяваха постановлението на ОСО. Тогава също всичко се сведе до това да взема писалката и да се разпиша. Само че тогава хартията беше московска, гладка. Писалката и мастилото впрочем бяха същите такива калпави.

И така, какво ми се съобщава на днешна дата? Че аз, еди кой си, се заточавам за вечни времена в еди кой си район под открития надзор на районното МГБ и в случай на самоволно отлъчване извън пределите на района ще бъда съден по Указа на Президиума на Върховния съвет, предвиждащ наказание от 20 (двадесет) години каторжна работа.

Какво пък, всичко е законно. Нищо не ни изненадва.

Години по-късно ще попадна на Наказателния кодекс на РСФСР и с удоволствие ще прочета там в член 35-ти, че заточението се назначава за срок от три до десет години, като допълнително към заточението може да се прибавят максимум още пет години. (Това е гордост за съветските юристи: че като се почне още от наказателния кодекс от 1922 г., в съветското право няма безсрочни ограничавания на гражданските права и изобщо безсрочни репресии, с изключение на най-смразяващото от тях — безсрочното изгнание извън пределите на СССР. И в това е „важната принципна разлика между съветското и буржоазното право“, сборник „От тюрем…“.) Уж е така, но за да си спестят труда в МВР, вечното заточение се изписва по-просто: не трябва да държат сметка за края на присъдата и да си отварят работа с подновяването й.

А освен това в член 35-и е казано, че заточението се дава само със специално определение на съда. Е, поне на ОСО? Но дори не и на ОСО, а дежурният лейтенант ни изписва просто вечното заточение.

Ние на драго сърце подписваме. В главата ми настойчиво се занизва епиграма, малко дългичка наистина:

На гибел за миг ме обрече, съдбата ми счупи на две туй листче: заточеник вечен, под контрола на МГБ. Подписах безгрижно. Та вечни са Алпите, оня път Млечен, дори и звездите, не тези, които проблясват по теб. За мен не е зле да съм вечен. Но вечно ли ще е МГБ?

 

Владимир Александрович се връща от града, прочитам му епиграмата и се смеем, смеем се като деца, като арестанти, като безгрешни хора. Смехът на В.А. е някак светъл — напомня ми смеха на К. И. Страхович. И сходството между тях е дълбоко: тези хора са се превърнали изцяло в интелект и страданията на тялото не са в състояние да разрушат тяхното душевно равновесие.

А всъщност и сега животът му не е много по-весел. Заточили са го, разбира се, не тук, сбъркали са, както се предполага. Само от Фрунзе биха могли да го пратят в Чуйската долина, в местата на неговата бивша дейност. А тук водстрой се занимава с напоителни канали. Самодоволният полуграмотен казах, началник на водното строителство, заставя създателя на Чуйската иригационна система да постои на прага в кабинета му, звъни в областния комитет и се съгласява да го приеме като младши хидротехник, като някакво момиченце след училище. А във Фрунзе не може: там е друга република.

Как с една фраза да опишеш цялата руска история? Страна на погазените възможности.

Но все пак беловласият потрива ръце: учените го познават, може би ще издействуват да го прехвърлят. Той също се разписва, че е заточен за вечни времена и че ако се отлъчи, ще отбива каторга до 93-годишната си възраст. Помагам му да отнесе вещите си до портата, до чертата, която ми е забранено да престъпя. Сега ще се нанесе при някои добри хора и се заканва да изпише жена си от Москва. А децата?… Децата няма да дойдат. Не бива да зарязват московските си жилища. А няма ли и други роднини? Има брат. Но съдбата му е дълбоко нещастна: макар и историк по професия, неразбрал Октомврийската революция, напуснал родината и сега горкият преподава историята на Византия в Колумбийския университет. Още веднъж прихваме да се смеем, жалим брат му и се прегръщаме на сбогуване. Мярва се още един забележителен човек в живота ми и отминава завинаги.

А нас останалите, кой знае защо, ни държат още няколко денонощия в една малка стаичка, където спим плътно един до друг върху под с широки цепнатини между дъските и едва можем да изопнем крака. Това ми напомня за карцера, в който бях започнал излежаването на присъдата си преди осем години. Нас, освободените, ни заключват с катинар отвън — предложили са ни, ако желаем, да вземем в стаята една кофа за по нужда. Разликата от затвора е само в това, че вече не ни хранят безплатно, а трябва да даваме пари, за да ни купят нещо от пазара.

На третия ден пристига истински конвой с карабини, дават ни да се разпишем, за да получим пари за из път и за храна. Конвоят мигом прибира пътните ни пари (уж за да купят билетите ни, а всъщност ще наплашат шафнерите, ще ни превозят безплатно, а парите ни ще останат за тях, това си е вече тяхна печалба), строяват ни в колона по двама с вещите и ни отвеждат пеша до гарата, отново между споменатите тополи. Птици пеят, пролетта ехти, а е едва втори март! Облечени сме с ватенки, горещо ни е, но сме радостни, че сме на юг. Не знам за другите, но неволникът най много си пати от студовете.

Цял ден пътуваме с бавен влак натам, откъдето бяхме пристигнали, сетне от гара Чу десетина километра ни карат пеша. Торбите и куфарите ни изпотяват здравата, ние се олюляваме, препъваме се, но ги влачим със себе си: всяко парцалче, изнесено през лагерния портал, все ще е от полза за нашето сиромашко тяло. А аз съм се навлякъл с две ватенки (едната можах да отмъкна при инвентаризацията) и отгоре им с многострадалния фронтови шинел, протрит от носене и по фронтовата земя, и по лагерната — как да го захвърлиш сега, ръждивия, омърляния?

Денят преваля, а ние все още не сме пристигнали. Ще рече, отново ще пренощуваме в затвор, в Новотроицкия. Колко време вече, откакто сме свободни, а все затвори и затвори. Килия, гол под, шпионка, ръцете отзад, канче гореща вода и само дето не те хранят: нали сме вече свободни.

На сутринта ни качват на един камион, идва за нас същият конвой, пренощувал този път извън казармата. Пътуваме още 60 километра навътре в степта. Засядаме в мокрите низинки, скачаме от камиона (като зекове това не ни се позволяваше) и го бутаме в калта, за да минава по-бързо предлаганото от пътя разнообразие, за да пристигнем по скоро във вечното си заточение. А конвоят е застанал в полукръг и ни охранява.

Изнизват се километри в степта. Докъдето ти стигне окото — отдясно и отляво, — твърда, сива, непригодна за паша трева и рядко, рядко казахски сиромашки аул с малко дървета наоколо. Накрая отпреде ни, оттатък степната заобленост, се показват върховете на няколко тополи (Кок-Терек — „зелена топола“).

Пристигаме! Камионът се носи между чеченските и казахските кирпичени паянтови къщета сред облаци от прах и привлича вниманието на сюрия негодуващи кучета. Милите магарета, запрегнати в малки каручки, отбиват встрани от нас, от един двор бавно и презрително ни оглежда някаква камила. Има и хора, но очите ни виждат само жените, тези необикновени забравени същества: там една мургавичка наблюдава камиона ни от прага, поставила длан над веждите; по-нататък наведнъж три вървят с пъстри червени рокли. Нито една рускиня. „Нищо, все ще се намерят и за нас моми за женене!“ — бодро ми крещи в ухото четиридесетгодишният капитан за далечно плаване В. И. Василенко, който в Екибастуз бе живял по мед и масло като завеждащ пералнята, а сега се канеше да разпери свободно крила и да си търси кораб.

Камионът ни минава покрай районния магазин, чайната, амбулаторията, пощата, районния изпълнителен комитет, покрития с шиферни плочи районен комитет, покрития с камъш културен дом и накрая спира пред дома на МВД-МГБ. Всичко е потънало в прах, ние скачаме от камиона, влизаме в дворчето отпред и без да се стесняваме, че сме на централната улица, се залавяме да се мием до кръста.

През улицата, точно срещу МГБ, се издига едноетажно, но високо удивително здание: четири дорийски колони не на шега крепят фалшива портика, в подножието на колоните — две облицовани с гладък камък стъпала, а над всичко това потъмнял сламен покрив. Сърцето ти не може да не затупа: това е училището! До десети клас. Но не се вълнувай, кротувай, клето: това здание не те засяга.

Едно девойче с накъдрена коса, спретнатичко, пристегнато в талията на жакета като осичка, пресича централната улица, запътено натам. То върви и дали докосва земята? Това е учителка Толкова е млада, че едва ли е могла да завърши института. Значи седем класа плюс пълен курс на педагогическия техникум. Как й завиждам! Каква бездна стои между нея и мен, общия работник. Ние сме от различни съсловия и аз никога не бих се осмелил да я придружа под ръка.

А през това време с новопристигналите, извиквани един по един в безмълвния кабинет, започва да се занимава… кой, мислите? Ами че кумът, разбира се, криминалният инспектор! Той фигурира и в заточението, при това тук е главното лице.

Първата среща е много важна: та нали ще играем с него на котка и мишка не месец, а вечно. Сега аз ще прекрача прага му и ще вземем да се оглеждаме скришом. Той е млад казах, който се прикрива зад своята саможивост и учтивост, аз пък зад своята простоватост. И двамата разбираме, че нищо незначещите ни фрази от рода на „ето ви лист“, „а с какво да пиша?“ са вече двубой. Но за мен е важно да покажа, че не се досещам дори за това. Просто съм явно винаги такъв, чистосърдечен човек, без хитрости. Набий си го в мозъка, дяволе: този не се нуждае от специално наблюдение, пристигнал е да живее мирно, затворът му е подействувал полезно.

Какво трябва да запълня? Анкета, естествено. И автобиография. С това ще се отвори нова папка, ето я там, приготвена на масата. В нея ще се подшиват доносите срещу мен, характеристиките от длъжностните лица. И щом се трупне ново дело и от центъра постъпи сигнал за арестуването ми, ще ме натикат отново (тук, в задния двор, има затвор, построен от кирпичени тухли) и ще ми лепнат нова десетка.

Подавам първоначалните сведения за себе си, оперът ги прочита и ги вмъква в папката.

— Бихте ли ми казали къде е отделът за народна просвета? — питам го изведнъж безгрижно-учтиво.

А той учтиво ми обяснява. Не надига изненадан вежди. Оттук си правя извода, че мога да опитам да ме назначат. МГБ не възразява. (Разбира се, като стар арестант не съм толкова наивен, че да го питам направо: а може ли да работя в системата на народната просвета?)

— А кога ще мога да ида дотам без конвой?

Той повдига рамене.

— Общо взето, докато за вас не дойдат… — желателно е да не излизате. Но ако е по служебен въпрос, вървете.

И ето, че аз тръгвам! Осъзнавате ли тази велика свободна дума? Тръгвам самичък! Към мен не се насочват автомати нито отстрани, нито в гърба ми. Обръщам се назад: няма никой! Ако искам, ще тръгна от дясната страна, покрай училищната ограда, където в една локва рови голяма свиня. Ако искам, ще тръгна от лявата страна, където се щурат кокошки пред самия отдел на народното образование.

Едва съм изминал само двеста метра до отдела, и моят гръб, вечно превит, малко по малко започва да се изправя и ставам по-непринуден. С тези двеста метра преминавам в следващото гражданско съсловие.

Влизам със старата си вълнена рубашка от фронтовите времена, със старите си престари панталони. А обувките ми са лагерните, от свинска кожа, от тях надничат като уши зле събраните краища на партенките.

Седят двама дебели казахи — двама инспектори от отдела за образование, ако съдя по надписите.

— Бих желал да постъпя на работа в училището — говоря с нарастваща убедителност и дори с известна лекота, като да питам все едно къде им е гарафата с водата.

Те наострят уши. Все пак в един аул, сред пустинята, не идват на всеки половин час да им предлагат нови преподаватели. И макар Кок Терекският район да е по-обширен от Белгия, тук всички със седмокласно образование ги познават по физиономия.

— А какво сте завършили? — на доста добър руски ме питат.

— Физико-математическия факултет на университета.

Чак трепват. Споглеждат се. Бързо-бързо бръщолевят помежду си нещо на казахски.

— А… откъде пристигате?

Като че ли не е ясно, та трябва подробно да им разказвам. Какъв ще е този глупак, който ще дойде да търси работа при тях, при това през март месец?

— Преди един час пристигнах тук на заточение.

Те си придават многозначителен вид и изчезват един след друг в кабинета на завеждащия. Излизат и сега вече улавям погледа на машинописката, рускиня около петдесетте. Миг като искра, с нея сме земляци — и тя е от Архипелага! Откъде е, за какво е съдена, кога е родена? Надежда Николаевна Грекова е от казашко семейство в Новочеркаск, арестувана е през 1937 г. Тя е обикновена машинописка и е обвинена с целия арсенал на Органите, че е членувала в някаква съчинена терористична организация. Десет години, а сега повторничка и — вечно заточение.

Тя понижава глас и като поглежда крадешком притворената врата на завеждащия, ме информира смислено: две училища до десети клас, няколко до седми, районът се задъхва от липса на математици, няма нито един с висше образование, а какво е това физик — такъв не са виждали никога. Позвъняват от кабинета. Въпреки пълнотата си машинописката скача и бодро притичва — цялата е отдадена на службата си, и когато се връща, гръмогласно ме извиква по име с официален тон.

Масата е застлана с червена покривка. На дивана седят двамата дебели инспектори, потънали много удобно в него. На голямото кресло под портрета на Сталин е завеждащата: дребна, подвижна, привлекателна казахка с маниерите на котка и змия. Сталин ми се усмихва заканително от портрета.

Предлагат ми да седна до вратата, на прилично разстояние, като подследствен. Подемат ненужен тягостен разговор, който се точи особено дълго затова, че след всеки две фрази, изречени от мен по руски, те след това десет минути си разменят нещо на казахски, а аз седя като глупак. Разпитват ме подробно къде и кога съм преподавал, изказват съмнение дали не съм забравил предмета си или методиката. И след всички мънканици и въздишки, че нямало места, че училищата били препълнени с математици и физици и че дори трудно би се намерил половин норматив, че възпитанието на младите хора от нашата епоха е отговорна задача, те стигат до главното: за какво съм лежал? Какво именно е моето престъпление? Котката-змия предварително присвива лукавите си очи, сякаш пурпурната светлина на моето престъпление вече я удря в партийното й лице. Аз гледам зловещото над нея лице на сатаната, осакатил целия ми живот. Какво мога да разкажа пред портрета му за отношенията си с него?

Стряскам тези просветители, има такъв арестантски похват: защо ме питат, ами че това е държавна тайна, нямам право да я разгласявам. Накратко, искам да знам приемат ли ме на работа, или не.

И те отново и отново се впускат в разговор на казахски. Има ли такъв смелчага, който на собствен риск ще назначи на работа държавен престъпник? Но те намират изход: дават ми да си напиша автобиографията и да попълня анкетен лист в два екземпляра. Познато! Хартията търпи всичко. Нима само час преди това не бях попълвал вече такъв лист? И като го правя още веднъж, аз се връщам в МГБ.

С интерес обхождам двора им, саморъчно построения им вътрешен затвор, гледам как като деца, подражаващи на възрастните, те са пробили без всякаква нужда прозорче за приемане на вещи и продукти за затворниците в глинената ограда, макар тя да е толкова ниска, че и без прозорче може да предадеш кошница. Но ако няма прозорче, какво ще е това МГБ? Обикалям двора и намирам, че тук ми е много по-леко да дишам, отколкото в спарения отдел на народното образование: оттам МГБ респектира със загадъчността си и инспекторите по просветата се вледеняват. А тук министерството ти е родно. Да вземем тримата дангалаци на комендатурата (от тях двамата са офицери), те открито са поставени да ни наблюдават и ние сме тяхното препитание. Няма никаква загадка.

Комендантите се оказват отстъпчиви и ни разрешават да прекараме нощта не в заключена стая, а в двора, върху сеното.

Нощ под открито небе! Бяхме забравили какво значи това! Винаги катинари, винаги решетки, винаги стени и таван. До спане ли ти е сега? И аз бродя ли, бродя по заления с нежна лунна светлина стопански двор на затвора. Разпрегната каруца, кладенец, водопойно корито, копа сено, черните сенки на конете под навеса — всичко е толкова мирно, дори старинно, без жестокия печат на Органите. Вече е трети март, а нощта е толкова топла, въздухът е почти летен, като през деня. Над пръснатия нашироко Кок-Терек се носи дълго и страстно, отново и отново, ревът на магаретата, те се обясняват в любов, в напираща сила на магаричките. И вероятно в този рев се включват и отговорите на магаричките. Не различавам много гласовете, най-ниските могъщи ревове може да са и на камили. Струва ми се, че ако имах и аз глас, щях да ревна сега срещу луната: тук ще мога да дишам! Тук ще мога да се движа!

Не е възможно да не пробия тази хартиена завеса на анкетите! В тази фанфарна нощ чувствувам своето превъзходство над страхливите чиновници. Да преподавам! Отново да се почувствувам човек! Стремително да вляза в клас и огнено да обгърна с поглед детските лица. Пръст, протегнат към чертежа, и всички затаяват дъх! Разгадаваш им допълнителната теория и всички въздъхват облекчено.

Не мога да спя! И ходя ли, ходя под луната. Пеят магарета, пеят камили! И всичко в мен пее: свободен съм, свободен!

Накрая лягам до другарите си върху сеното под навеса. На две крачки от нас конете стоят пред яслите си и през цялата нощ мирно хрупат сеното. И сякаш няма нищо по скъпо от този звук в цялата вселена през тази наша първа полусвободна нощ.

Хрупайте, безобидни! Хрупайте, кончета!…

 

На следващия ден ни разрешават да се настаним по частни квартири. Според средствата си намирам за себе си къщичка като курник с едно единствено замътнено прозорче, толкова ниска, че и застанал по средата, където покривът се издига най-високо, не мога да се изправя в цял ръст. „Да се приютя под ниския таван на някоя къщичка…“ — писах някога в затвора мечтателно за заточението. Но все пак не е много приятно, ако не можеш да повдигнеш главата си. Затова пък съм под отделен покрив! Подът е пръстен, мятам си ватенката, ето ми я постелята! Но заточеният инженер Александър Климентиевич Зданюкевич ми услужва с два дъсчени сандъка, върху които се разполагам с комфорт. Не разполагам още с газена лампа (а и с нищо друго, всяка необходима вещ предстои да бъде доставена и купена, като да се появявам за пръв път на земята), но дори не съжалявам, че нямам лампа. През всичките тези години в килиите и бараките задължителната светлина терзаеше душата ми, така че този път блаженствувам в тъмнината. И мракът може да се превърне в елемент на свободата! В тъмното и тишината (площадният репродуктор би могъл да разнася емисиите на радиото, но вече трети ден то бездействува в Кок-Терек) просто си лежа така върху сандъците и се наслаждавам.

Какво още да искам?…

Утрото обаче надхвърля всички възможни желания! Моята хазяйка, новгородската изселена бабичка Часова, ми прошепва от страх да не бъде чута:

— Иди там да чуеш радиото. Дочух нещо, но не смея да го повторя.

Действително радиото отново работи. Отивам на централния площад. Събрали са се около двеста души — доста голяма тълпа за Кок-Терек. Тя е наобиколила стълба с говорителя под облачното небе. Сред тълпата — повечето казахи, главно възрастни. Свалили са разкошните си рижави калпаци от ондатра и ги държат в ръцете си. Видът им е скръбен. Младите стоят равнодушни. Двама-трима трактористи не са свалили фуражки. Няма да си сваля шапката и аз. Още не вниквам в думите на говорителя (гласът му се напряга от драматизъм), но вече ме осенява смисълът им.

Миг, който ние с приятелите ми призовавахме още като студенти! Миг, за който се молят всички зекове на ГУЛАГ (освен правоверните)! Умрял е азиатският диктатор! Пукнал е злодеят! Колко ли открито ликуват сега там у нас, в спецлагера!^[3] А тук учителките, руски момичета, стоят и ридаят горчиво: „Какво ще правим отсега нататък?…“ Загубили Най-родния си… Да вземеш, че да им креснеш през целия площад: „Нищо няма да правите! Ще престанат да разстрелват бащите ви! Да арестуват годениците ви! А и вие самите ще престанете да сте под наблюдение!“

Обзема ме желанието да закрещя пред високоговорителя, да се впусна дори в дивашки танц! Но уви, бавни са реките на историята. И лицето ми, всестранно тренирано, приемат гримасата на печално съсредоточаване. Засега все още да лицемерствуваме, постарому да лицемерствуваме.

И все пак началото на моето заточение е ознаменувано великолепно!

 

Минават десетина дни и в борбата за министерските портфейли, във взаимния страх семибоярщината^[4] изпразва изцяло МГБ! Така че правилно се бях усъмнил: вечно ли ще бъде МГБ?^[5]

И какво тогава е вечно на земята, освен несправедливостта, неравенството и робството?…