Как да го разбираме — килия и изведнъж любов?… Аа, сигурно: по време на ленинградската блокада ще да са те затворили в Големия дом! Ясно тогава защо си останал жив — защото са те пъхнали там. Това тогава е най-доброто място в Ленинград — и не само за следователите, които всъщност живеят там и имат в мазето кабинети, за да се опазят от обстрелите. Но шегата настрана, в Ленинград тогава хората не се мият, лицата им са покрити с черен слой, а в Големия дом арестантът взема горещ душ всеки десет дена. Е, наистина отопляват се само коридорите заради надзирателите, не и килиите, но пък в тях има и течаща вода, и тоалетна — къде такова нещо в Ленинград? А хлябът е както за всеки на свобода — сто двадесет и пет грама. Плюс веднъж дневно екстракт от скапано конско месо в чорбата! И веднъж кашичка!

Завидяла котката на кучешкия живот! Ами карцерът? Ами наблюдателните кули?

Не, не за това, не за това…

Сядам, прехвърлям наум със затворени очи: в колко килии съм лежал? Трудно е дори да възстановя броя им. И във всяка — хора, хора… Понякога двама души, понякога до петдесет. В коя съм бил пет минути, в коя — цяло лято.

Но винаги от всички тях с особено внимание си спомняш за първата си килия, в която си срещнал себеподобни, със същата обречена съдба. Цял живот ще се сещам за нея с вълнение, сравнимо единствено с първата любов. И за тези хора, поделили си с теб пода и кубическия сантиметър въздух сред каменните стени в дните, когато си премислял целия си живот поновому — за тези хора ще си спомняш някога като за членове на собственото си семейство.

Пък и в ония дни точно те са били твоето семейство.

С преживяното в първата следствена килия няма нищо сходно в целия ти живот преди, в целия ти живот след това. Макар хилядолетия преди теб да е имало тъмници и вероятно ще ги има още толкова след теб (хубаво ще е да е за по-кратко…) — единствена и непоправима ще си остане именно килията, в която си лежал по време на следствието.

Може тя да е ужасна за човешкото същество. Клетка, гъмжаща от въшки и дървеници, без прозорци, без вентилация, без нарове — с мръсен под, кутийка, наричана КПЗ^[1] — в селсъвета, милицията, в някоя гара или на пристанището. (КПЗ и ДПЗ са пръснати в изобилие по цялата ни земя, в тях се държат огромен брой хора.) Единичната килия в архангелския затвор, където стъклата са замазани с миниум, та осакатената Божия светлина да прониква пурпурна до вас, и на тавана вечно свети крушка от петнадесет свещи. Или единичната килия в град Чойбалсан, където на шест квадратни метра с месеци седите плътно притиснати четиринадесет души и местите по команда подвитите си крака. Или една от лефортовските „психически“ килии от рода на 111-а, цялата боядисана в черно и също с денонощно светеща крушка от двадесет вата, а останалото е като във всяка друга лефортовска килия: асфалтов под; кранът на парното в коридора — в ръцете на надзирателя; а главно — многочасов раздиращ рев (от аеродинамичния комин на съседния ЦАГИ^[2], но не ти се вярва, че не е нарочно), рев, от който паницата и канчето вибрират и падат от масата, рев, при който няма смисъл да разговаряш, но може да пееш с пълен глас и надзирателят няма да чуе — а когато ревът стихва, настъпва блаженство, къде по-голямо, отколкото на свобода.

Но ти си обикнал не мръсния под, не мрачните стени, не вонята от кофата за изпражненията, а ей тези хора, с които си се обръщал по команда; нещо туптящо между вашите души; техните понякога удивителни думи; и породилите се в теб именно там такива едни освободени плаващи мисли, до които преди това никога не би могъл да стигнеш, да се възнесеш.

Пък и какво ли не си само преживял, докато стигнеш до тази първа килия! Държали са те в яма или в бокса, или в мазето. От никого не си чул човешка дума, никой не те е погледнал по човешки — само са кълвали с железни клюнове мозъка и сърцето ти, крещял си, стенал си — а онези са се смеели.

Седмица или месец си бил сам-самичък сред врагове и вече си се прощавал с разума и живота; и вече си падал от радиатора на парното, за да разбиеш главата си в чугунения конус на преливника — и не щеш ли, си жив и те отвеждат при твои приятели. И разумът се връща в теб.

Ето какво значи първата килия!

Ти си я чакал, мечтал си за нея почти като за свободата, а са те натиквали от една дупка в друга, от Лефортово в проклетата прословута Сухановка.

Сухановка е най-страшният затвор в МГБ. С нея заплашват нашего брата, следователите изговарят името й със зловещо съскане. (А който е бил там — повече нищо не ще научиш от него: или несвързано бръщолеви, или вече не е между живите.)

Сухановка е бившият Екатеринински манастир, две здания — за излежаване на присъдата и следствено с 68 килии. Дотам се пътува с гарваните два часа и малцина знаят, че този затвор е на няколко километра от Ленинские Горки и от бившето имение на Зинаида Волконска. Местността е чудно хубава.

Постъпващият там арестант бива зашеметен със стоящ карцер — толкова тесен, че ако не си в състояние повече да стоиш, остава ти само да висиш на опрените си колене, няма никакъв друг начин. В такъв карцер те държат и повече от едно денонощие — за да обуздаят духа ти. Храната в Сухановка е добра и вкусна както никъде другаде в МГБ, защото я носят от почивния дом на архитектите и не държат отделна кухня за свинска помия. Но онова, което изяжда един архитект — и пържените картофки, и кюфтенцата, се поделя тук между дванадесет души. И това е причината да си не само вечно гладен, както навсякъде по затворите, но много по-мъчително раздразнен.

Всички килии там са пригодени за двамина, но подследствените ги държат най-често поотделно. Квадратурата е метър и половина на два.^[3] В каменния под са заварен и две кръгли столчета, наподобяващи пънове, върху всяко едно от които, щом надзирателят отключи в стената секретната брава, пада за седем часа през нощта (т.е. през часовете на следствието, денем то не се води изобщо там) легло със съвсем малък, като за дете, сламеник. Денем столчетата се освобождават, но е забранено да се седи на тях. Освен това има и маса върху четири тръби, напомнящи дъска за гладене. Горното прозорче е винаги затворено. Надзирателят го отваря с прът само сутрин за десет минути. Стъклото на малкия прозорец е армирано. Никога не извеждат арестантите на разходка, а до клозета — само в шест сутринта, т.е. когато на стомаха не е нужно, вечер пък не се полага. На един сектор от седем килии се падат по двама надзиратели, затова те така често надничат през шпионката — колкото да изминат разстоянието покрай двете врати до третата. Това е и целта на беззвучната Сухановка: да не остава нито минута за сън, да не остават минути, откраднати за личен живот — винаги си под наблюдение, винаги си подвластен.

Но ако си издържал двубоя с безумието, с всички изпитания на пълната изолация — значи си заслужил своята първа килия! И ще може да излекуваш в нея душевните си рани.

Но и бързо да си капитулирал, да си отстъпил във всичко и всички да си предал — пак си узрял за своята първа килия; само че за теб ще е по-добре да не доживяваш до този щастлив миг, а да умреш като победител в мазето, без да си подписал нито един лист хартия.

Сега ще видиш за пръв път — не врагове. Ще видиш за пръв път — други живи[^[4], които също са поели по твоя път и с които можеш да се обединиш чрез радостната дума ние.

Да, думата, която може би си презирал, докато си бил на свобода, когато с нея са заменяли твоята личност („Ние всички сме като един!… Ние негодуваме от дън душа!… Ние решително настояваме!… Ние се кълнем!…“) — сега се открива пред теб като сладостното: ти не си самичък на света! Още ги има мъдрите духовни същества — хората!!!

* * *

След четирите денонощия на моя двубой със следователя надзирателят дочака да легна в полагащото се за тази цел време в своя ослепително осветен бокс и взе да отваря вратата. Чувам всичко, но преди да каже: „Стани! На разпит!“, искам още три стотни от секундата да държа главата си върху възглавницата и да си въобразявам, че спя. Надзирателят обаче нарушава заученото: „Стани! Събирай завивките!“

Недоумяващ и ядосан, че ми отнема най-скъпоценното време, аз намотавам партенките, нахлузвам ботушите, шинела, зимния калпак и прегръщам като вързоп държавния дюшек. Надзирателят на пръсти, правейки ми непрекъснато знаци да не шумя, ме повежда по гробно смълчания коридор на четвъртия етаж на Лубянка покрай бюрото на дежурния по корпус, покрай лъскавите номерца на килиите и маслинените капачки върху шпионките и отключва килия 67. Влизам и той мигом заключва зад гърба ми.

Макар след отбоя да е минал само четвърт час, подследственият разполага с толкова несигурно крехко време за сън, при това за толкова кратко, че когато влизам, обитателите на 67 килия вече спят на металните си кревати, поставили ръце над завивките.

Различните ограничителни мерки в допълнение към някогашните тъмнични си въвеждани във вътрешните затвори на ГПУ—НКВД—КГБ постепенно. Лежалите тук в началото на 20-те години не познават тази мярка, пък и през нощта тогава са гасели светлината, както се и полага. Започват да не я гасят с логичния довод: да наблюдават арестантите непрекъснато през нощта (когато са палели светлината за проверка, е било още по-непоносимо). Нареждат ръцете да се държат над завивката, за да не може затворникът да се удуши под одеялото и да се измъкне по такъв начин от справедливото следствие. При направената експериментална проверка се оказва, че през зимата човек винаги иска да скрие ръцете си, да ги сгрее — и поради това мярката окончателно се въвежда.

От звука на отварящата се врата тримата в килията трепват и тутакси надигат глави. Те също очакват да бъдат изведени на разпит.

И тези три изплашено надигнати глави, тези три небръснати, сънливи, бледи лица ми се сторват такива човешки, такива мили, че аз стоя, прегърнал дюшека, и се усмихвам от щастие. И те ми се усмихват. Какъв забравен израз! А е минала само седмица!

— Отвън ли идваш? — питат ме (обичайният първи въпрос към всеки новак).

— Нее — отвръщам аз (обичайният първи отговор на всеки новак).

Те подразбират, че съм арестуван вероятно отскоро, което за тях значи, че идвам отвън. Аз пък след деветдесет и шест часа следствие никак не смятах, че съм „отвън“, нима не бях вече изпитан арестант?… И все пак идвах отвън! И голобрадото старче с непрекъснато мърдащите черни вежди започва да ме разпитва за военните и политическите новини. Потресаващо! — макар да бе краят на февруари, те нищо не знаят нито за Ялтенската конференция, нито за обкръжаването на Източна Прусия, нито изобщо за нашето настъпление край Варшава от средата на януари, нито дори за декемврийското плачевно отстъпление на съюзниците. Съгласно с инструкцията подследствените не бива да узнават нищо за външния свят — и ето че те не знаят нищо!

Готов съм до среднощ да им разказвам за всичко — с гордост, сякаш всички победи и обкръжения са дело на собствените ми ръце. Но тук дежурният надзирател ми внася кревата и трябва безшумно да го наместим в килията. Помага ми младеж на моята възраст, също военен: куртката и кепето му на летец висят окачени на кревата. Той дори преди старчето ме пита — само че не за войната, а дали имам тютюн. Но колкото и да съм отворил душата си за своите нови приятели, колкото и малко думи да сме разменили за тези няколко минути, нещо чуждо ме лъхва от този мой връстник и съфронтовак и аз се затварям за него веднъж завинаги.

(Още не знаех думата „ухо“, нито че такова има във всяка килия, не бях успял изобщо да си дам сметка и да си кажа, че този човек — Г. Крамаренко — не ми допада, а вече бе задействувало в мен някакво духовно реле, реле опознавач, което завинаги ме затвори за този човек. Нямаше да споменавам случая, ако той беше единичен. Скоро обаче с учудване, с възторг и тревога започнах да усещам работата на това реле опознавач като постоянно природно качество. Годините се изнизваха, аз лежах на едни и същи нарове, вървях в един и същи строй, работех в едни и същи бригади със стотици хора и винаги това тайнствено реле опознавач, за чието създаване нямах никаква заслуга, задействуваше още преди да си спомня за него, задействуваше при вида на човешкото лице, на човешките очи, при първите звуци на гласа — и ме разкриваше изцяло за едни или само малко за други, или плътно ме закриваше за трети. При това го правеше винаги до такава степен безпогрешно, че всичките старания на оперативните работници да вкарват доносници сред нас започнаха да ми се струват съвсем напразни: ами че който се е заел да става предател, не може да скрие това от лицето си, от гласа си, някои успяват ловко да се престорят — и въпреки всичко им личи. Напротив, опознавачът ми помагаше да отлича хората, пред които може от първите минути на запознанството да им разкриеш най-съкровеното, дълбочини и тайни, за каквито летят глави. Така изкарах осем години затвор, три години заточение, още шест години нелегално писателство, не по-малко опасни — и през всичките тези седемнадесет години, без много да му мисля, се разкривах пред десетки хора, и не сгреших нито веднъж! Никъде не съм чел за това и го казвам тук за любителите на психологията. Струва ми се, че мнозина от нас носят в себе си такива духовни устройства, но като хора на прекалено технически и умствен век пренебрегваме това чудо и му пречим да се развива в нас.)

Наместваме кревата — и аз вече се каня да разказвам (разбира се, шепнешком и легнал), за да не ме пратят незабавно от този уют в карцера, но третият ни съкилийник, човек на средна възраст, ала вече с бели, досущ като иглички косъмчета на стриганата си глава, ме наблюдава не съвсем доволно и казва с характерната за северняците суровост:

— Утре. Нощта е за спане.

Без съмнение, най-разумното. Всеки миг могат да измъкнат всеки от нас, разбира се, на разпит и да го държат там до шест сутринта, след което следователят ще иде да спи, а тук вече ще е забранено дори да подремнеш.

Една нощ спокоен сън е по-важна от съдбините на планетата.

От първите фрази на своя разказ усещам още нещо, препятствуващо, но не веднага уловимо, ала не съм в състояние да го назова толкова бързо: че с арестуването на всеки от нас световните полюси са се разменили, че всички понятия са се преобърнали на сто и осемдесет градуса и това, че съм започнал да разказвам с такова упоение — за нас може би съвсем не е толкова радостно.

Те се обръщат, покриват с носните кърпи очите си срещу двеставатовата крушка, увиват с пешкирите ръката, мръзнеща над завивката, а другата крадливо скриват и заспиват.

А аз лежа, преливащ от празника, че съм с хора. Само преди час дори не допусках, че ще ме оставят да се срещна с някого. Можех да завърша живота си и с куршум в тила (следователят през цялото време ми обещаваше това), без да видя някого. Над мен все тъй виснеше следствието, но колко силно бе отстъпило то! Утре ще им разказвам (не за делото си, естествено), утре ще ми разказват и те — колко интересен ще бъде утрешният ден, един от най-хубавите в живота ми! (Та ето го това толкова ранно и толкова ясно съзнание: че затворът за мен не е пропаст, а много важен прелом в живота.)

Всяка дреболия в килията ми е интересна, вече изобщо не ми се спи и когато надзирателят не наднича през шпионката, крадешком изучавам всичко. Ей там, горе, на една от стените има малка ниша, дълбока три тухли, и на нея виси синя хартиена щора. Вече бяха успели да ми кажат какво е това: прозорец, да! — в килията има прозорец! — а щората е за противовъздушна маскировка. Утре ще има слаба дневна светлина и през деня за няколко минути ще загасят режещата очите ни крушка. Малко ли е — да живееш през деня при дневна светлина!

В килията има още — маса. На нея, на най-видното място — чайник, шах, купчинка книги. (Още не знам защо — на най-видното място. Оказва се, че все според установения на Лубянка ред при всекиминутното надзъртане през шпионката надзирателят трябва да се убеди, че никой не злоупотребява с тези дарове на администрацията: никой не дълбае с чайника стената, никой не гълта шахматните фигурки в опита да си отмъсти на СССР и да престане да бъде негов гражданин, никой не е подпалил книгите, за да изгори затворът. А очилата на арестантите се смятат за толкова опасно оръжие, че не се полага да ги слагаш през нощта дори на масата и администрацията ги прибира до сутринта.)

Какъв уютен живот! — шах, книги, пружинени кревати, дебели дюшеци, чисто бельо. Не помня да съм спал така нито веднъж през войната. Лъснат паркетен под. Може да направиш почти четири крачки от прозореца до вратата. Не, все пак този централен политически затвор е направо курорт.

И не падат снаряди… Спомням си ту тяхното високо хлипане над главата, ту нарастващото свистене и охване при експлодирането им. И как нежно свистят мините. И как всичко се тресе от тях. Спомням си кишата край Вормдит, където ме арестуваха и където нашите сега газят калта и мокрия сняг, за да не изпуснат немците от „котела“.

Вървете по дяволите, щом не искате, няма да воювам!

* * *

Покрай многото загубени мерки сме загубили още една: за високата стойност на хората, които преди нас са говорили и писали на руски. Странно, те почти не са описани в нашата дореволюционна литература. У нас са описани или излишните хора, или отпуснатите неприспособени мечтатели. От руската литература на XIX век почти не се разбира: благодарение на кого Русия е съществувала десет столетия, кой я е опазил? Впрочем дали не благодарение пак на тях тя се крепи и през последния половин век? Преди всичко — на тях.

Че дори и мечтателите — те са виждали твърде много неща, за да изберат само едно. Стремели са се твърде силно към възвишеното, за да стъпят твърдо на земята. Преди да рухне едно общество, има една такава мъдра прослойка от мислещи — мислещи и нищо повече. И как ли не им се надсмиват! Вземат ги на подбив! Не ги удостояват с нищо друго освен с прозвището гнилоч. Тези хора са преждевременно разпъпили се цветя с извънредно нежен аромат, точно затова ги и унищожават. Особено безпомощни са те в личния си живот: нито се прегъват, нито се преструват, нито се спогаждат, всяка тяхна дума е мнение, порив, протест. Тъкмо тях най-напред подбира косата. Тъкмо тях стрива сламорезачката.^[5]

Така че тъкмо те са минавали през нашите килии. Но стените на килиите — оттогава тук за кой ли път са сменяли тапетите и са мазали, и са белосвали, и са боядисвали — стените на килиите не ни разкриват нищо от миналото (наопаки, самите те с вградените си микрофони се напрягат да ни подслушват). За предишните обитатели на тези килии, за водените тук разговори, за мислите, с които са тръгвали оттук на разстрел и към Соловки — никъде нищо не е записано, не е казано — навярно никога няма и да има такъв том, равняващ се на четиридесет вагона наша литература.

А които от тях са още живи, ни разказват какви ли не подробности: че някога тук имало нарове със сламеници. Че преди да сложат намордници на прозорците, са варосвали изцяло стъклата — още през 1920 г. А намордниците ги е имало още през 1923 г. (а ние всички ги приписвахме на Берия). Разправят, че тук през 20-те години все още се отнасяли търпимо към почукванията между килиите: все още продължавала нелепата традиция от царските зандани, че ако затворниците не си почукват — каква друго да правят? И още нещо: през 20-те години надзирателите са били до един латвийци (предимно от латвийските стрелци) и храната са я разнасяли снажни латвийки.

Все дребни неща наистина, но току се замислиш.

Много исках да видя този главен политически затвор на Съюза и бях благодарен, че съм попаднал в него: бях мислил много за Бухарин, искаше ми се да си представя всичко това. Усещането ми обаче беше такова, че ние вече не струваме, че за нас стига който и да е вътрешен затвор на Държавна сигурност.

Ала не можех да се оплача от хората, които заварих. Имаше кого да послушам, кого да вземам за пример.

Старчето с вечно мърдащите вежди (за своите шестдесет и три години съвсем не се държеше като старче) се казваше Анатолий Илич Фастенко. То направо красеше лубянската ни килия — и като блюстител на старите руски тъмнични традиции, и като живата история на руските революции. С онова, което помнеше, като че ли правеше по-мащабно всичко, което бе ставало и ставаше. Подобни хора са рядкост не само за тъмничната килия, но и за цялото общество.

Още тук, в килията, открихме името Фастенко в попадналата ни книга за революцията от 1905 г. Фастенко бе от толкова отдавна социалдемократ, че за нас той сякаш бе престанал да е такъв.

Своята първа тъмнична присъда получава съвсем млад, през 1904 г., но след манифеста от 17 октомври 1905 г. е окончателно освободен.

Колцина измежду нас не знаят още от училищната скамейка и не са назубрили от „Краткият курс“, че този „провокационно-подъл манифест“ е издевателство със свободата, че царят издава заповед: „за мъртвите — свобода, за живите — затвор“? Но тази епиграма е лъжлива. С царския акт са разрешени всички политически партии, свикана е Думата, обявява се също така честна и максимално широка амнистия, а именно: освобождават се ни повече, ни по-малко всички политически затворници без изключение, независимо от присъдата и вида на наказанието. В затвора остават само криминалните престъпници. Докато Сталиновата амнистия от 7 юли 1945 г. постъпва точно наопаки: оставя в затвора политическите.

Интересен е неговият спомен за обстановката около тогавашната амнистия. През ония години, естествено, още не са имали представа за „намордниците“ върху тъмничните прозорци и от килиите на белоцерковската тъмница, в която лежи Фастенко, арестантите наблюдават на воля тъмничния двор, идващите и заминаващите, както и улицата, и си разменят реплики с когото искат от свободните граждани. И ето че на 17 октомври през деня научават по телеграфа за амнистията, минувачите съобщават от улицата новината на затворниците. Надига се радостна вълна сред политическите, те започват да чупят стъклата на прозорците, да разбиват вратите и да настояват пред директора на затвора да ги освободи незабавно. Да са ритали някого от тях с ботуши по лицето? Да са го вкарвали в карцера? Да са лишавали някоя килия от книги или от достъп до лавката? Нищо подобно! Обърканият директор тича от килия на килия да ги увещава: „Господа! Моля ви! Бъдете благоразумни! Нямам право да ви освобождавам въз основа на телеграфно съобщение. Трябва да получа преки указания от началството в Киев. Много ви моля: налага се да пренощувате тук.“ И наистина, тях варварски ги задържат още едно денонощие!… (При сталинските амнистии, както ще видим по-нататък, амнистираните ги държат по два-три месеца, принуждават ги все така да вършат безсмислена работа и това на никого не му изглежда незаконно.)

Веднага с пускането им от затвора Фастенко и другарите му се включват в революцията. През 1906 г. Фастенко е осъден на 8 години каторга, което ще рече: 4 години окован с вериги и 4 години заточение. Първите четири години той излежава в севастополския централен затвор, където впрочем става свидетел на масово бягство на затворници, организирано отвън съвместно от революционните партии: есери, анархисти и социалдемократи. Пробиват с бомба отвор в тъмничната стена, през който може да мине цял конник, и двадесетина затворници (не всички, не по желание, а само посочените от техните партии предварително, още в затвора — чрез надзирателите! — въоръжени с пистолети) се измъкват с изключение на един. По нареждане на РСДРП Фастенко не трябвало да бяга, а да отвлича вниманието на надзирателите и да създава суматоха.

Затова пък не остава дълго в енисейското си заточение. Сравняваш разказите му (и по-късно — разказите на други оцелели) с широко известния факт, че стотици и стотици наши революционери успяват да избягат от заточението си, и то предимно в чужбина, и стигаш до убеждението, че от царското заточение не е бягал само който го е мързяло, толкова лесно е било това. Фастенко „бяга“, тоест чисто и просто напуска без паспорт мястото на заточението. Отправя се за Владивосток, където се надява с помощта на свой познат да се качи на някой параход. Така или иначе, не успява. Тогава, все така без паспорт, спокойно прекосява с влак цялата майчица Русия и стига до Украйна, където става нелегален болшевишки функционер и бива арестуван. Набавя си обаче чужд паспорт, с който тръгва да пресича австрийската граница. Този замисъл е съвсем безопасен, Фастенко изобщо не усеща потеря по петите си и проявява учудващо нехайство: стига границата и връчва паспорта си на полицейския чиновник, когато изведнъж се сеща, че не помни новото си фамилно име! Какво да прави? Пътниците били около четиридесет души, а чиновникът вече започнал да ги вика по име. Фастенко съобразява да се престори на заспал. Чува как връщат паспортите на всички, как няколко пъти извикват някой си Макаров, но все още не е съвсем сигурен, че това е неговото фамилно име. Най-сетне драконът на императорския режим се навежда над конспиратора и учтиво го докосва по рамото: „Господин Макаров! Господин Макаров! Моля, вземете паспорта си!“

Фастенко заминава за Париж. Познава Ленин и Луначарски, нагърбва се с някакви стопански задължения в партийната школа в Лонжюмо. Едновременно учи френски, оглежда се — и ето че го обзема желанието да потегли нататък, за да опознае света. Малко преди войната се установява в Канада, става работник, отива и в Съединените щати. Свободният спокоен бит в тези страни го поразява: стига до заключението, че никаква пролетарска революция не е възможна и че едва ли дори е необходима.

А през това време в Русия избухва — по-рано от предвижданото — дългоочакваната революция и всички започват да се връщат, после идва и втората революция. Фастенко не изпитва вече предишния порив към тези революции. Но се завръща, за да се подчини на същия закон, който гони птиците в техните прелети.

Скоро след Фастенко в родината се връща и негов канадски познат, бивш моряк от кораба „Потьомкин“, който бяга в Канада и става там заможен фермер. Разпродава фермата и добитъка си и се прибира в родния край с парите от продажбата и с новичък трактор — да помага в изграждането на заветния социализъм. Влиза с трактора си в една от първите комуни. Кой ли не работи с трактора както намери за добре, така че той бързо се разваля. А морякът вижда вече със съвсем други очи онова, което си е представял цели двадесет години. Издават разпоредби хора, които не би трябвало да се разпореждат, и налагат да се вършат неща, каквито за един образцов фермер са дивашка безсмислици. Освен това той съвсем изпосталява, одрипавява и изхарчва канадските си долари, разменени срещу рубли. Накрая измолва да му разрешат да напусне родината със семейството си, пресича границата беден, както когато е бягал от „Потьомкин“, преплава океана, както и тогава като моряк (няма пари за билет:), а в Канада започва отново като ратай.

Тогава все още не разбирах във всичко Фастенко. За мен едва ли не най-важното и учудващото в него бе, че лично е познавал Ленин, въпреки че самият той си спомняше за това съвсем равнодушно. (Моето настроение тогава беше следното: някой в килията се обърна към Фастенко по бащиното му име, без малкото, тоест просто: „Илич, твой ред ли е да изнасяш кофата?“ Кипнах, засегнах се, стори ми се кощунство и не само подобното съчетаване на думите, но изобщо да бъде наричан Илич някой друг освен един-единствен човек на земята!) Затова Фастенко не можа да ми обясни още много неща, както би искал.

Той ми казваше ясно на руски: „Не си прави кумир!“ А аз не го разбирах!

Виждаше ме колко съм възторжен и настойчиво, неведнъж ми повтаряше: „Като математик не ви е простено да забравяте Декарт: всичко подлагай на съмнение! Всичко подлагай на съмнение.“ Как така — „всичко“? Разбира се, че не всичко! Струваше ми се: и бездруго достатъчно нещо съм подложил на съмнение, стига толкова!

Или казваше: „От старите политкаторжници не остана почти никой, аз съм от най-последните. Всички стари каторжници бяха премахнати до крак, а нашата компания я разгониха още през тридесетте години.“ — „Защо?“ — „Ами за да не се събираме, да не обсъждаме.“ И макар че тези прости думи, изречени със спокоен тон, би трябвало да разтърсят небето, да строшат стъклата — аз ги възприемах само като поредното злодеяние на Сталин. Труден факт, но — без корени.

Съвсем ясно е, че не всичко, което влиза в ушите ни, прониква нататък в съзнанието. Онова, което не съвпада с настроението ни, се губи — дали в ушите, дали след ушите, но се губи. И макар ясно да си спомням многобройните разкази на Фастенко — неговите разсъждения са останали смътно в паметта ми. Той ми препоръчваше различни книги, които съм трябвало непременно да намеря и прочета, когато изляза на свобода. Предвид на възрастта и здравето си той не се надяваше да излезе жив и много му се щеше да обхвана тези мисли. Бе невъзможно да запиша нещо, а за помнене и без това имаше много нещо в тъмничния ни живот, но все пак запомних имената, близки до тогавашните ми вкусове: „Несвоевременни мисли“ на Горки (тогава ценях твърде високо този писател: той превъзхождаше всички руски класици по това, че беше пролетарски) и „Една година в родината“ на Плеханов.

Когато Фастенко се връща в РСФСР, настоятелно искат да го издигнат от уважение към старите му конспиративни заслуги и той е могъл да заеме важен пост, но не е пожелал, постъпил на длъжност в издателство „Правда“, сетне на още по-скромна и накрая в тръста „Мосгороформление“, където работи вече съвсем незабелязан.

Чудех се: защо е отказвал? Той отвръщаше странно: „Старо куче на синджир не свиква.“

Разбира, че не може да направи нищо по човешки, и пожелава просто да оцелее. Вече е пенсионер със скромна пенсия (съвсем не персонална, защото тя би подсказала, че е близък с мнозина от разстреляните) — и така е щял да доживее сигурно до 1953 г. Но за нещастие арестуват съседа му — вечно пияния разпасан писател Л. Соловьов, който в пийнало състояние заразмахвал нейде пистолет. Пистолетът говори недвусмислено за терор, а Фастенко с неговото отдавнашно социалдемократическо минало си бил завършен терорист. И ето че сега следователят му лепва терор плюс, естествено, служба във френското и канадското разузнаване, а значи и обвинението, че е бил осведомител на царската тайна полиция — охранката^[6]. И през 1945 г. за своята тлъста заплата тлъстият следовател най-сериозно прелиства архивите на провинциалните жандармски управления и пише съвсем сериозни протоколи на разпитите за нелегалните имена, паролите, явките и събранията от 1903 г.

А старата му съпруга (бяха бездетни) всеки десети ден, според както беше разрешено това, носеше на Анатолий Илич онова, което бе по джоба й: триста грама черен хляб (купуван от пазара, където един килограм струваше сто рубли!) и дузина варени и обелени (а при обиск и пробити с шило) картофи. И при вида на тези оскъдни — действително свети! — колетчета ти се късаше сърцето.

Толкова бе заслужил човекът за своите шестдесет и три години честност и съмнения.

* * *

Четирите легла в нашата килия оставяха все още по средата пътечка за минаване и за маса. Но няколко дни след идването ми вкараха пети човек и поставиха за него още едно легло напреки.

Новакът бе доведен един час преди сигнала за ставане — през най-сладкото за сън време, така че трима от нас не вдигнахме глави да го видим и само Крамаренко скочи, за да изкопчи тютюн (а може би и материал за следователя). Взеха да разговарят шепнешката, ние се опитвахме да не слушаме, но бе невъзможно да не отличим шептенето на новака: толкова то бе високо, тревожно, напрегнато и дори близко до плач, че беше ясно — някакво неописуемо нещастие идва да се настани между нас. Новакът питаше мнозина ли са осъждани на разстрел. Все пак, без да извръщам глава, аз ги помолих да се отдръпнат, за да не ги чуваме.

Когато по сигнала за ставане всички дружно скочихме (излежаването заплашваше с карцер), видяхме — един генерал! Тоест по него нямаше никакви отличителни знаци, нито дори свалени или отвинтени, нито дори петлици — ала скъпата куртка, мекият шинел, а и цялата фигура и лицето! — не, това беше несъмнено генерал, типичен генерал и дори непременно пълен генерал, а не някакъв там генерал-майор. Беше среден на ръст, набит, доста широк в тялото и в раменете, а в лице твърде дебел, но тази придобита дебелина не му придаваше ни най-малко достъпно добродушие, а по-скоро важност, принадлежност към висшите кръгове. Лицето му наистина завършваше не горе, а долу — с челюст на булдог, и тук бяха концентрирани неговата енергия, воля, властност, които са му позволили да се домогне до такъв чин на своята средна възраст.

Запознахме се и се оказа, че Л. В. З-в е още по-млад, отколкото изглежда — щял да навърши през същата година едва тридесет и шест („ако не ме разстрелят“), и най-странното: той не е никакъв генерал, нито дори полковник или изобщо военен, а — инженер!

Инженер ли?! Бях възпитан именно в инженерска среда и добре помня инженерите от двадесетте години: открито излъчван интелект, непосредствен и деликатен хумор, лекота и широта на мисълта, непринуденост в превключването от една инженерна област в друга и изобщо от техниката — към обществото, към изкуството. Сетне — възпитаност, изтънченост на вкусовете; добър език, плавно съгласуван и без паразитни думички; при един — малко музициране; при друг — малко живопис; и винаги при всички — духовен отпечатък върху лицето.

От началото на 30-те години загубих връзката с тази среда. После дойде войната. И ето че пред мен стоеше — инженер. От тези, които бяха дошли да сменят унищожените.

Притежаваше обаче едно безспорно превъзходство: бе значително по-силен, по-земен от предишните. Бе запазил мощните си рамене и ръце, макар отдавна да не се нуждаеше от тях. Бе освободен от отегчителните учтивости, поглеждаше сурово, говореше неоспоримо, дори без да очаква, че може да му се възрази. Бе расъл различно, бе работил различно от някогашните.

Баща му орал земята в най-пълния и истински смисъл на думата. Льоня З-в е едно от онези чорлави неуки селянчета, за чиито погубени таланти съжаляват и Белински, и Толстой. Не беше чак Ломоносов и самичък не би отишъл в Академията, но явно бе от талантливите — и да не беше революцията, също би орал земята и би живял заможно, защото бе енергичен, с пъргав ум, може би от него би излязъл и добър търговец.

В съветско време тръгва по линията на комсомола и това негово комсомолство, изпреварвайки другите му таланти, го измъква от неизвестността, от низините, от селото, пренася го като ракета през работническия факултет и го издига до Промишлената академия. Там попада през 1929 г. — тъкмо когато подкарват на стада в ГУЛАГ онези инженери. Трябва спешно да бъдат подготвени свои — съзнателни, предани, стопроцентови и не толкова вършещи работата си, колкото ръководители на производството, накъсо — съветски бизнесмени. Такъв е моментът, че прословутите командни ключови позиции над още несъздадената промишленост са незаети. И съдбата на неговия набор е — да ги заеме.

Животът на З-в се превръща в низ от успехи, в гирлянда, навивана към върха. Годините от 1929 до 1933 са изтощителни: гражданската война в страната се води не с тачанки^[7], а с овчарски кучета, умиращите от глад се нижат на върволици към железопътните гари с надеждата да заминат за града, където могат да намерят хляб, но не им дават билети и лишени от възможността да заминат, те умират поголовно с покорна селска безсловесност около гарите — по това време З-в не само не знае, че гражданите получават хляб срещу купони, но има студентска стипендия от деветстотин рубли (общият работник получава тогава шестдесет). За селото, с което е скъсал окончателно, не го боли: новият му живот вече протича тук, сред победителите и ръководителите.

Не успява да поработи дори като обикновен десетник: веднага в негово подчинение минават десетки инженери и хиляди работници, той е главен инженер на големи строителни обекти край Москва. От началото на войната има, разбира се, резервация, евакуира се със своя главнокомандуващ в Алма Ата и тук ръководи още по-големи строежи на река Или, само че този път му работят затворници. Тогава видът на тези сиви хорица го занимава твърде малко — не го навежда на размисли, не приковава вниманието му. За блестящата орбита, по която се движи, са важни единствено цифрите за изпълнявания от тях план. За З-в е достатъчно да накаже обекта, лагпункта, техническия ръководител — а вече те да си търсят средствата за изпълнението на нормите; по колко часа се работи там, при каква дажба — в такива подробности той тогава не вниква.

Военните години в дълбокия тил са най-добрите в живота на З-в. Такова е вечното и всеобщо свойство на войната: колкото повече страдания събира тя на единия полюс, толкова повече радости освобождава на другия. З-в има не само челюстта на булдог, но и бърза, пресметлива, делова хватка. Веднага умело влиза в новия военен ритъм на народното стопанство: всичко за победата, дърпай и давай, а войната ще мине всичко това в разход! Единствената отстъпка, която прави на войната, е: отказва се от костюмите и вратовръзките и като се влива в защитния цвят, си ушива хромови ботуши и навлича генералска куртка — същата, с която се яви пред нас. Така е било модерно, всички са ходели така, за да не предизвикват раздразнението на инвалидите или упрекващите погледи на жените.

Но жените обикновено го гледат с други очи; те го търсят, за да се нахранят, стоплят, повеселят. През ръцете му минават луди пари, портфейлът му е издут като буре, десетрубльовките ги има за копейки, хилядите — за рубли. З-в не прави сметка, не пести, не брои. Води сметка само за жените, които са минавали през ръцете му, и особено за тези, които са се отдавали за пръв път, това му е било хоби. Той ни уверяваше, че арестът прекъсва бройката му на двеста деветдесет и някоя си и досадно му попречва да стигне до триста. Тъй като времето е било военно, жените са били самотни, а у него освен властта и парите е имало и разпътна мъжка сила, та може и да му се вярва. Разказваше с удоволствие епизод след епизод, стига да бяхме готови да го слушаме. Макар да не го заплашвала отникъде никаква опасност, но както вземаме раците от чинията, гризем ги, смучем ги и се пресягаме за още, така и той през последните години трескаво посягал към тези жени, мачкал ги и ги зарязвал.

Така свикнал към податливостта на материята, към своя глигански тръс по земята! (В минути на особена възбуда бягаше из килията именно като мощен глиган, който, ако набере скорост, ще прекърши и дъб.) Така свикнал, че сред ръководителите всички са свои хора, винаги всичко може да се съгласува, да уреди, да замаже! Забравя, че колкото по-голям е успехът, толкова по-голяма е и завистта. Както узнава сега, по време на следствието, още от 1936 г. в досието му е записан виц, безгрижно разказан от него в пияна компания. Избиват на повърхността още доносчета и показания на агенти (ами нали жените трябва да се водят на ресторанти, а кой няма там да те види!). И още един донос — че през 1941 г. не бързал да напусне Москва в очакване на немците. Той действително се задържа тогава (май заради някаква жена). З-в внимателно следи стопанските му комбинации да са чисти — съвсем забравя, че има още 58-и член. И все пак тази канара би могла дълго още да не го връхлети, но главозамаян, той отказва да отпусне на някакъв прокурор строителни материали за вилата. Тук вече делото му се събужда, трепва и тръгва надолу по стръмното. (Още един пример, че съдебните дела започват от користните подбуди на Сините кантове…)

Кръгът на представите у З-в е следният: той смята, че съществува американски език; в килията за два месеца не прочете нито една книга, дори нито една пълна страница, а и да прочете някой пасаж, то е колкото да се отвлече от тежките мисли за следствието. От разговорите ставаше ясно, че е чел още по-малко, докато е бил на свобода. Познаваше Пушкин като герой на непристойни вицове, а за Толстой знаеше вероятно само, че е депутат във Върховния съвет.

Но затова пък нали е стопроцентов? но затова пък нали е най-съзнателен пролетарий, от тези, възпитавани да сменят Палчински и фон Мек? Ала което е най-поразително: не! Веднъж говорехме с него за хода на цялата война и аз казах, че още от първия ден нито за миг не съм се съмнявал в нашата победа над немците. Той рязко ме погледна, не повярва: „Какви ги приказваш? — и се хвана за главата. — Ех, Саша, Саша, бях сигурен, че немците ще победят! Тъкмо това ме погуби!“ Ха сега де! — той, един от „организаторите на победата“, всеки ден е вярвал в немците и е очаквал неминуемото им идване! — не защото ги е обичал, а просто защото много трезво е познавал нашата икономика (нещо, което, разбира се, аз не знаех — и вярвах).

Всички в килията бяхме много потиснати, но никой от нас не бе паднал така духом, както З-в, никой не бе възприел своя арест така трагично. Още при нас можа да се убеди, че го чакат не повече от десет години, че през тези години ще бъде в лагера, разбира се, технически ръководител и няма да познае страданията, както и не ги познаваше. Но това ни най-малко не го утешаваше. Бе твърде силно разтърсен от провалянето на славния си живот: нали бе проявявал интерес именно към него, към този единствен на земята живот, и към нищо друго през всичките си тридесет и шест години! И често, седнал на кревата пред масата, подпрял масивната си глава на късата си дебела ръка, той с печални замъглени очи започваше тихо да си тананика:

Изоставен, захвърлен

още крехко дете,

тъй останах самотен…

И никога не бе в състояние да продължи по-нататък — разтърсваха го ридания. Цялата силица, която напираше от него, но която не можеше да му помогне да пробие стените, обръщаше в жалост към себе си.

И — към жена си. Тя, отдавна разлюбена от него, сега на всеки десет дена (по-често не се разрешаваше) му носеше изобилни богати колети — от бял по-бял хляб, краве масло, червен хайвер, телешко, есетра. Той ни даваше по някое сандвиче, тютюн за по една цигара, навеждаше се над своите разстлани лакомства (ликуващи с аромата и богатия си колорит върху фона на синкавите картофи на стария конспиратор) и отново, двойно повече, лееше сълзи. Спомняше си на глас сълзите на жена си, дълги години изливани: ту заради любовни бележчици, намерени в джоба на панталона му; ту заради нечии дамски пликчета в джоба на палтото, напъхани в залисията в колата и там забравени. И когато биваше разтърсван от такава стапяща го жалост към самия себе си, когато падаше ризницата на злата енергия — пред нас се разкриваше един съсипан и явно добър човек. Чудех се как може да ридае така. Естонецът Арнолд Сузи, наш съкилийник с посипано на иглички сребро в косите, ми обясняваше: „Жестокостта винаги се опира на сантименталността. Това е законът на допълването. При немците например това съчетание е дори национална черта.“

А Фастенко, обратно, бе най-бодрият човек в килията, макар че по възраст беше единственият, който не можеше да се надява, че ще доживее да се върне на свобода в живота. Той ме прегръщаше през раменете и ми казваше:

Правдата не отстоявай,

а вземи я излежи!

Или ме учеше да тананикам песента на каторжниците:

Ако все пак загина

в мрачен, усоен зандан,

няма да бъде мърцина —

а за живите дан!

Вярвам в това! И нека тези страници помогнат да се сбъдне неговата вяра!

* * *

Шестнадесетчасовите дни в нашата килия са бедни на външни събития, но са толкова интересни, че за мен например е къде по-мъчително да чакам шестнадесет минути тролейбуса на спирката. Уж няма събития, достойни за внимание, а вечерта съжаляваш, че времето не е стигнало и денят отново е отлетял. Уж дребни събития, но за пръв път в живота се научаваш да ги разглеждаш под увеличително стъкло.

Най-тежките часове през деня са първите два: скачаме незабавно щом прогърми ключът във вратата (на Лубянка няма „хранилка“^[8] и за да ни викнат „ставай“, също трябва да отворят вратата), застиламе леглата и седим все още на електрическа светлина, отчаяни, в пълно бездействие. Това насилствено сутрешно ставане в шест часа, когато мозъкът ти е още толкова ленив от съня и целият свят ти се струва противен, и целият ти живот — погубен, и няма нито глътка въздух в килията, е особено нелепо за тези, които през нощта са били на разпит и съвсем преди малко са заспали. Но не се опитвай да хитруваш! Ако все пак направиш опит да дремнеш, опрян на стената или с лакти върху масата, уж че мислиш над шахматната дъска, или пък отпуснат над книга, демонстративно разтворена на коленете — ще се раздаде предупредително почукване на вратата с ключа или още по-лошо: заключената с громолящия катинар врата внезапно се разтваря безшумно (до такава степен са се усъвършенствували лубянските надзиратели) и младши сержантът като бърза безшумна сянка, като дух през стената прави три крачки в килията, издебва те в дрямката и може би ще те прати в карцера или ще лиши от разходка цялата килия — жестоко, несправедливо наказание за всички, а има и тъмнична разпоредба, написана с черни редове — чети! тя виси във всяка килия. Впрочем, ако не можеш без очила, не ще четеш нито книги, нито дори святата наредба през тези два изтощителни часа: очилата ти са иззети за през нощта и още по-опасно ще е да ги имаш през тези два часа. През тези два часа никой нищо не донася в килията, никой не идва, никой за нищо не пита, никой не е викан — следователите спят още сладък сън, тъмничното началство още се окопитва и само бдящият вертухай поглежда през минута през шпионката^[9].

Но все пак през тези два часа се извършва една процедура: сутрешният тоалет. Още при ставането надзирателят определя кой днес от килията трябва да изнесе кофата за ходене по нужда. (В своеобразните, мрачни затвори затворниците имат думата и избора сами да решават този въпрос. Но в главния политически затвор подобно събитие не може да бъде поверено на стихията.) И ето че скоро вас ви строяват един зад друг с ръце отзад, а отпред отговорният кофоносец крепи пред гърдите си осемлитровата тенекиена бака с капак отгоре. Там, при целта, отново ви затварят, но преди това ви връчват по една хартийка с размерите на кибритена кутийка. (На Лубянка това не е интересно: хартийките са бели. А има такива интригуващи затвори, в които раздават изрезки от книжния печат — на това му се вика четене! Да отгатнеш откъде е текстът, да го прочетеш от двете страни, да вникнеш в съдържанието, да оцениш стила — лесно ли е при изрязаните думи? — да си размените хартийките. Някъде ще ви дадат изрезки от модната някога енциклопедия „Гранат“, че дори (страшно е да го произнесем) от класиците, само че не от художествените… Посещението в нужника се превръща в акт на познанието.)

Но смешното е малко. Става дума за грубата потребност, за която в литературата не е прието да се споменава (макар да е казано с безсмъртна лекота: „Блажен е, който сутрин сам…“). В това на пръв поглед естествено начало на тъмничния ден за арестанта е поставена вече примка до края на деня — и което е обидно, примка за духа му. При затворническата неподвижност и оскъдната храна, при немощното си полусънно състояние вас не ви бива да следвате природата си още със ставането си от леглото. Но ето че вас бързо ви връщат и заключват — до шест вечерта (а в някои затвори — и до следващата сутрин). Сега ще се вълнувате, че наближава време за дневния разпит, и от събитията през деня, и ще натоварите стомаха си с хляба, водата и чорбата, но никой вече няма да ви пусне в това мило помещение, достъпа до което хората на свобода не са способни да оценят. Изтощителната вулгарна потребност обикновено се появява малко след сутрешното облекчаване и ви терзае през целия ден, потиска ви, пречи ви свободно да разговаряте, четете и мислите и дори да поглъщате оскъдната храна.

Понякога в килиите умуват: как се е установил лубянският, а и изобщо тъмничният режим — дали той е премислено зверство, или се е наложил от само себе си? Мисля, че всичко е конкретно. Вдигат те така от сън, разбира се, от злоба, но останалото в повечето случаи се е получило напълно механично (както и повечето зверства в нашия общ живот), а сетне е признато от шефовете за полезно и е одобрено. Смените застъпват в осем сутринта и осем вечерта, а най-удобно е да те извеждат до нужника в края на смяната (а да извеждаш всеки поотделно през целия ден, ти създава допълнителни грижи и те кара да вземаш предпазни мерки, за което никой не ти плаща). Така е и с очилата: защо да си отварят работа със ставането на затворниците? Ще ги върнат при предаването на нощното дежурство.

Ето, чува се вече как ги раздават — вратите се отварят. Може да се разбере дали в съседната килия носят очила. (А вашият съучастник по делото дали не е с очила? Връзката с почукванията по стената се преследва много строго и ние не се решаваме на това.) Накрая донасят очилата и на нашите. Фастенко ги ползува само при четене, а Сузи ги носи постоянно. Ето че той престава да примижава, след като ги слага. В роговите му очила — надочните линии са прави, лицето му изведнъж става строго, проницателно, само такова си представяме лицето на образования човек от нашето столетие. Още преди революцията той следва в историко-филологическия факултет в Петербург и през двадесетте години, когато Естония е независима, запазва абсолютно чистия си и безупречен руски. По-късно, вече в Тарту, получава юридическо образование. Освен родния си естонски, знае английски и немски, през всичките тези години следи постоянно лондонския „Икономист“ и немските научнопопулярни „Bericht“, изучава конституциите и кодексите на различните страни — и сега вече представя достойно и сдържано Европа в нашата килия. Той е известен адвокат в Естония и го наричат „kuldsuu“ (златни уста).

В коридора настъпва ново движение: един готованец със сив халат, млад здравеняк, а не е на фронта, донася върху поднос нашите пет дажби и десет бучки захар. Нашето ухо се навърта около тях. Макар че сега неизбежно ще теглим чоп — има значение и крайчето, и броят на добавките при тегленето, и дали коричката се дели от средата на хляба, нека съдбата реши всичко (нима някъде не е така? Такава е нашата всенародна дългогодишна незаситеност. Всички делби в армията стават по същия начин. И немците, наслушали ни се от своите траншеи, ни заяждат: „На кого?“ — „На заместник-командира по политическата част!“) — но ухото поне ще подържи всичко това и върху дланите му все ще се налепят хлебни и захарни молекули.

Тези четиристотин и петдесет грама клисав недопечен хляб с блатна влажност по средата, наполовина от картофи, е нашата патерица^[10] и най-същественото събитие на деня. Животът започва! Започва денят, ето кога започва той! Всеки си има сума проблеми: правилно ли е разпределил предишния ден хлебната си дажба? рязал ли я е с конец? или лакомо я е трошил? или си е чупил по малко! да чака ли чая, или да омете всичко още сега? да си остави ли нещо за вечеря или само за обяда? и по колко?

А освен тези жалки колебания — какви широки диспути (у нас и езиците ни този път са поразвързани, с хляба ставаме вече хора!) предизвиква това четиристотин и петдесет грамово парче в ръката, съдържащо повече вода, отколкото зърно. (Впрочем Фастенко обяснява: същия хляб го ядат сега и московчани.) Изобщо дали е хляб този хляб? И какви примеси има в него? (Във всяка килия има човек, който разбира от примесите, кой ли не ги е опитвал през тези десетилетия?) Започват се разсъждения и спомени. А какъв бял хляб се месеше още през двадесетте години! — меки самуни, шуплести, горната коричка румено-кафява, напоена с масло, а долната напепелена, с овъглени следи от дъното на пещта. Хляб, безвъзвратно преминал в небитието! Родените през 30-а година никога няма да знаят какво е истински хляб! Приятели, това е вече забранена тема! Разбрали сме се: за яденето нито дума!

Отново движение в коридора — разнасят чая. Нов здравеняк със сива престилка и кофи в ръце. Ние му подаваме нашия чайник в коридора и той налива от кофата без чучурка в чайника и покрай него, върху пода. А целият коридор е лъснат като в първокласен хотел.

Скоро ще доведат тук от Берлин биолога Тимофеев-Ресовски, вече стана дума за него. На Лубянка май нищо не ще го вбесява така, както изливането на чая върху пода. В това той ще види поразяващ признак на професионалната незаинтересованост на тъмничарите (както и на всички нас) от извършената работа. Той ще умножи 27 години престой на Лубянка по 730 пъти в годината и по 111 килии — и още дълго ще се горещи, че се е оказало по-лесно да разлееш два милиона сто осемдесет и осем хиляди пъти вряла вода върху пода и още толкова пъти да го сушиш с парцал, отколкото да се направят кофи с чучурки.

Та това е и цялото ни ядене. А онова, което се вари, ще следва едно подир друго: в един и в четири часа през деня, и след това двадесет и един часа живей със спомена за него. (Също не от зверство: кухнята бърза да свърши с готвенето и да приключва.)

Девет часът. Сутрешна проверка. Ключовете дълго гърмят в ключалките, особено силно отеква чукането по вратите — и един от дежурните етажни лейтенанти, който застъпва на смяна, стегнат, почти в стойка „мирно“, прави две крачки в килията и строго оглежда нас, останалите. (Дори не смеем да си спомним, че политическите затворници биха могли да не стават.) Не е трудно да ни преброи, един поглед му стига, но този миг е изпитание за нашите права — все някакви права имаме, но не ги знаем и той трябва да ги скрие от нас. Цялата сила на лубянската обиграност е в пълната механичност: никакъв израз върху лицето, никаква интонация, никаква излишна дума.

Правата, дето ги знаем, са: заявка за поправка на обувките; да идеш на лекар. Но извикат ли те при лекаря — няма да се зарадваш, там особено силно ще те порази тази лубянска механичност. В погледа на лекаря няма да прочетеш не само загриженост, но дори елементарно внимание. Той няма да те попита: „От какво се оплаквате?“, защото това иска твърде много думи, а и тази фраза не може да се произнесе без интонация, затова ще отсече: „Оплакване?“ Ако вземеш надълго и нашироко да разказваш какво ти е, ще те прекъснат. И така е ясно. Зъб? Ще го извадят. Може арсеник. Да го лекуват ли? Тук не лекуват. (Това би увеличило броя на визитите и би създало сякаш обстановка на човечност.)

Тъмничният лекар е най-добрият помощник на следователя и палача. Пребитият от бой идва в съзнание върху пода и чува гласа на лекаря: „Може да продължите, пулсът му е нормален.“ След пет денонощия студен карцер лекарят гледа вкочаненото голо тяло и казва: „Може още.“ Умира някой след побой — лекарят подписва протокол: смърт от цироза на черния дроб, от инфаркт. Или срочно го викат при умиращия в килията, а той не бърза да иде. А който се държи другояче — няма място в нашия затвор. Доктор Ф. П. Гааз не би се напечелил при нас.

Но нашето ухо е осведомено по-добре за правата (твърди, че бил под следствие вече единадесет месеца; на разпит го извеждат само денем). Ето че той моли да го запишат за среща с началника на затвора. Как, с началника на цялата Лубянка? Да. И го записват. (И вечерта след отбоя, когато следователите са вече на местата си, го извикват и той ще се върне с махорка. Нескопосно, естествено, но нищо по-добро не измислят. А да се мине изцяло на микрофони, също е неизгодно: не може по цели дни да се слушат и всичките сто и единадесет килии. Кой би се нагърбил с такова нещо? Доносниците са по-евтини и още дълго ще се прибягва до тях. Но на Крамаренко му е трудно с нас. Понякога той се вслушва напрегнато, до изпотяване в разговора, ала по лицето му се вижда, че не схваща.)

А ето още едно право — свободно подаване на заявления (в замяна на свободата на печата, събранията и гласуванията, които губим от момента, в който попадаме в затвора)! Два пъти в месеца сутрешният дежурен пита: „Кой ще пише заявление?“ И без възражения записва всички желаещи. По някое време през деня ще те извикат в отделен бокс и ще те затворят в него. Там можеш да пишеш до когото си искаш — до Бащата на народите, до ЦК, Върховния съвет, министър Берия, министър Абакумов, Генералната прокуратура, Главната военна, Управлението на затворите, Следствения отдел, можеш да се оплакваш от ареста си, от следователя, от началника на затвора! — във всички случаи твоето заявление няма да има никакъв успех, няма да бъде сложено в папка и най-много да го прочете твоят следовател, но не ще можеш да го докажеш. Ала и той едва ли ще го прочете, тъй като е невъзможно то да бъде прочетено от някого: на късчето хартия с размери 7x10 см, малко по-голямо от това, което ти връчват сутрин за клозета, ще съумееш да напишеш с разчекнатия или изкривен като кука писец, който топиш в мастилото с влакънца и разредено с вода, единствено „Заявл…“ — и буквите вече се стичат, стичат се по отвратителната хартия и „ление“ не се помества на реда, а от другата страна на листчето вече всичко е избило.

Възможно е да имате и други права, но дежурният мълчи. Ала едва ли ще загубите много, ако не узнаете за тях.

Проверката минава — започва денят. Някъде там вече пристигат следователите. Вертухаят ви повиква с голяма тайнственост: произнася само първата буква (и в такъв вид: „На кого името започва със Си?, на кого — с Фе?“, че дори „на кого с Ам?“), вие трябва да проявите съобразителност и да се предложите в жертва. Този ред е въведен, за да се избегнат надзирателските грешки: току-виж, повикали някого с пълното му фамилно име не в килията, в която той лежи, и по този начин разберем кой още е в затвора. Но и изолирани от целия затвор, все пак не сме лишени от новини между килиите: в старанието си да натикат повече арестанти на едно място се налага често да прехвърлят тоз-онзи, а всеки от тях внася в новата килия целия натрупан опит от старата. Така че, без да мръднем от четвъртия етаж, знаем и за избените килии, и за боксовете на първия етаж, и за тъмнината на втория, където са събрани жените, и за двуетажното устройство на петия, и за последната му килия — сто и единадесета. Преди мен в нашата килия бе лежал детският писател Бондарин, който още по-рано бил лежал на женския етаж с някакъв полски кореспондент, а полският кореспондент пък още по-преди лежал с фелдмаршал Паулус — и ето че ние също знаем всички подробности за Паулус.

Изтича времето за повикване на разпит — и за оставащите в килията се открива дълъг приятен ден, разнообразен с възможности и не твърде помрачен от задължения. От задълженията може да ни се случи два пъти в месеца да прогаряме креватите си с поялна лампа (кибритът на Лубянка е категорично забранен и за да запалим цигарата си, трябва търпеливо да „гласуваме“ с пръст при отваряне на шпионката и да измолим огънче от надзирателя, а поялните лампи ни ги предоставят спокойно). Може още да получим правото, макар че то е по-скоро задължение: веднъж в седмицата един по един ни викат в коридора и там с тъпа машинка ни стрижат лицето. Или пък може да ни се падне задължението да търкаме паркета в килията (З-в винаги избягва тази работа, тя го унижава както всяка друга). Ние се уморяваме бързо, защото сме гладни, а иначе бихме могли да отнесем това задължение и към правата — работата е толкова весела и здравословна: с бос крак тикаш четката напред — а тялото е отметнато назад, и обратно, напред-назад, напред-назад, и не му мислиш за нищо! Паркетът е като огледало! Потьомкинска тъмница!

Че отгоре на всичко не сме вече натъпкани в нашата предишна 67-а. В средата на март вкараха при нас шести човек, а тъй като тук още ги няма наровете от единия до другия край, нито пък е в сила обичаят хората да спят направо върху пода, ето че ни прехвърлят в пълен състав в красавицата килия 53. (Горещо ви съветвам: който не е бил в нея — да опита.) Каква ти килия! Направо дворцов покой, предоставен за спалня на знатни пътешественици! Без да държи сметка за стойността на строежа, застрахователното дружество „Русия“^[11] издига в това крило етаж с височина пет метра. (Ех, какви четириетажни нарове би вдигнал тук началникът на фронтовото контраразузнаване и би настанил като нищо стотина души!) Ами прозорецът? — толкова голям, че стъпил на перваза му, надзирателят едва достига вентилационното прозорче, за да го отвори. Дори горният край на такъв прозорец може да служи за цял прозорец в някой апартамент. И единствено занитените стоманени листове на намордника, закриващи четири пети от този прозорец, ни напомнят, че не сме в дворец.

Все пак при ясно време и над този намордник от напомнящия кладенец лубянски двор, от някое стъкло на шестия или седмия етаж, до нас прониква отразено вторично бледо слънчево петно. Възприемаме го като някакво живо скъпо същество! Нежно следим как пълзи по стената, всяка негова крачка е изпълнена със смисъл, предвещава времето за разходка, отброява няколко половинчасови отрязъци до обяда, а преди самия обяд изчезва от погледа ни.

Та това са нашите възможности: да ходим на разходка! да четем книги! да си разказваме за миналото! да слушаме и да се учим! да спорим и да се възпитаваме! И за награда ще имаме още обяд с първо и второ! Невероятно!

Разходката за първите три етажа на Лубянка не е приятна: тя е на долното усойно дворче — дъното на тясната дупка между тъмничните здания. Затова пък арестантите от четвъртия и петия етаж ги извеждат на орловата площадка — върху покрива на петия. Бетонна настилка, бетонни триметрови стени, край нас невъоръжен надзирател, а на кулата часовой с автомат — но въздухът е истински и небето е истинско! „Ръцете отзад, движи се по двама! Не разговаряй! Не спирай!“ — но забравят да ни забранят да вдигаме главите си нагоре! И ти, разбира се, я вдигаш. Тук виждаш не отразеното, не вторичното, а същинското Слънце! или златистите му лъчи, пробили пролетните облаци.

Пролетта изобщо обещава щастие на всички, а на арестанта — десетократно повече. О, априлско небе! Нищо, че съм в затвора. Мен, както изглежда, няма да ме разстрелят. Затова пък тук ще стана по-умен. За много неща ще прогледна тук, небе! Ще поправя грешките си — не пред тях — пред теб, Небе! Тук можах да ги проумея — и ще ги поправя!

До нас като от яма, от дълбоко дъно, от площад Дзержински достига хрипкавото непрекъснато земно пеене на автомобилните клаксони. На ония, които се носят с тези клаксони, те им се струват тържествуващи рогове — а оттук е така ясно тяхното нищожество.

Разходката трае всичко на всичко двадесет минути, но колко грижи около нея, колко неща трябва да свършиш!

Първо, много е интересно, докато те водят напред и назад, да разбереш разположението на целия затвор и къде са тези висящи дворчета, та един ден на свобода, когато вървиш по площада, да знаеш. По пътя си много пъти завиваме и аз изобретявам следната система: от самата килия всеки завой надясно да се смята за плюс един и всеки наляво — за минус един. Колкото и бързо да ни въртят, да не бързам да го изчислявам, само да смогвам да броя. А ако освен това видиш по пътя през някой прозорец на стълбището гърбовете на лубянските нимфи, прилегнали до куличката с колоните над самия площад, че и запомниш броя им, в килията след това ще можеш да се ориентираш и да разбереш накъде гледа вашият прозорец.

След това на разходката трябва просто да дишаш колкото се може по-съсредоточено.

Но и там пак, в уединението си, под светлото небе, трябва да си представиш бъдещия си светъл безгрешен и безупречен живот.

Но и там е най-удобно да говориш на най-острите теми. Макар че разговорите по време на разходка са забранени, това не е толкова важно, стига да умееш — затова пък тъкмо тук няма да ви чуе нито някое ухо, нито микрофон.

На разходката ние със Сузи гледаме да попаднем в една двойка — разговаряме и в килията, но обичаме да си доизясняваме главното тук. Не стигаме лесно до взаимно съгласие, това става бавно, но той вече е успял да ми разкаже много неща. С него усвоявам едно ново за мен качество: търпеливо и последователно да възприемем онова, което никога не съм имал предвид и сякаш няма никакво отношение към ясно набелязаната линия на живота ми. Още от най-ранна възраст, кой знае защо, съм си въобразил, че моята цел е историята на руската революция, а останалото изобщо не ме засяга. За разбирането на революцията пък отдавна не ми е нужно нищо друго освен марксизма; всичко останало, което се е наслагвало, премахвах и пренебрегвах. Но ето че съдбата ме срещна със Сузи, който беше пристрастен към съвсем друга област. Запалено ми разказваше все за своето, а то беше Естония и демокрацията. И макар че никога преди не съм проявявал интерес към Естония, още по-малко — към буржоазната демокрация, аз слушам ли, слушам влюбените му разкази за свободния живот през двадесетте години на този сдържан трудолюбив малък народ от едри мъже с техния бавен солиден обичай; изслушвам принципите на естонската конституция, извлечени от най-добрия европейски опит, и как парламентът с една камара от сто души работи въз основа на тях; не е известно за какво ми е, но всичко това започва да ми харесва, започва да се натрупва в личния ми опит. (По-късно Сузи ще си спомня за мен така: странна смесица от марксист и демократ. Да, учудваща комбинация.) Отзивчиво вниквам в тяхната съдбоносна история: малка естонска наковалня, захвърлена от памтивека между двата чука — тевтонския и славянския. Редували са се върху нея удари от изток и от запад — и краят на това не се е виждал, а и досега не се вижда. Ето ви известната (съвсем неизвестната…) история как през 1918 г. сме искали да ги завладеем с внезапно нападение, но те се възпротивяват. Как по-късно Юденич ги презира като чухонци, ние ги хулим като белобандити, а естонските гимназисти се записват доброволци. Пак удряме по Естония и през четиридесета година, и през четиридесет и първа, и едни от синовете й ги лови съветската армия, други немската, а трети хващат гората. Възрастните талински интелигенти хранят надежди да се измъкнат от проклетото колело на фортуната, да се отделят някак и да живеят самостоятелно (е, и хипотетично министър-председател да е например Тииф, а министър на народната просвета — Сузи). Но нито на Чърчил, нито на Рузвелт им е до тях, затова пък до тях им е на „чичо Джо“ (Йосиф). И още с влизането на нашите войски през първите нощи всички тези мечтатели са измъкнати от талинските си жилища. Петнадесетина души от тях лежаха сега на московската Лубянка в различни килии, всеки с обвинение по член 58–2 в престъпното желание за самоопределение.

Всеки път завръщането ни в килията от разходка е малък арест. Дори в нашата тържествена килия въздухът след разходката ни се струва спарен. Хубаво би било след разходката да закусиш, но не бива, не бива да мислиш за това! Лошо е, ако някой извади нетактично получената отвън храна и вземе да яде по никое време. Нищо, тренираме самообладанието си! Лошо е, ако те подведе авторът на книгата, която четеш, и вземе подробно да описва храната — по-надалеч такава книга! И Гогол — по-надалеч! И Чехов също! Твърде много говорят за ядене! „Не му се ядеше, но все пак изяде (кучият ми син!) порция телешко с халба бира.“ Чети духовни неща! Достоевски — ето кого трябва да четат арестантите. Но забележете, писал го е пак той: „Децата гладуваха, вече няколко дни не бяха виждали нищо друго освен хляб и салам.“

А библиотеката на Лубянка е нейното украшение. Наистина, библиотекарката е отвратителна — русолява мома с малко конска конструкция, постарала се да изглежда колкото се може по-непривлекателно: лицето й е така напудрено, че прилича на неподвижна кукленска маска, устните й са виолетови, а изскубаните вежди — черни. (Изобщо нейна си работа, но би ни било по-приятно да имаме насреща си някоя хубавелка — може пък началникът на Лубянка да е изхождал тъкмо от тези съображения?) И най-странното: веднъж на десет дни, когато идва да прибере книгите, тя изслушва нашите поръчки! Изслушва ги с характерната за Лубянка механичност, от което не може да се разбере — чувала ли е тези имена? Тези заглавия? Изобщо дали чува думите ни? Тръгва си. Преживяваме няколко тревожно-радостни часове, през които прелистват и проверяват всички върнати от нас книги: търсят не сме ли оставили дупчици или точки под буквите (съществува такъв начин за тъмнична кореспонденция) или подчертани с нокът харесали ни места. Вълнуваме се, макар да нямаме такива вини — ще дойдат и ще кажат: открили са точки, и както винаги те са правите, и както винаги не са нужни доказателства и най-малкото ни лишават три месеца от книги, ако не поставят дори цялата килия на карцерен режим. През тези най-добри, светли затворнически месеци, докато не сме се потопили в лагерната яма, е много досадно да стоиш без книга! Не само треперим от страх, докато си даваме поръчките за книги, но се вълнуваме като младежи, които очакват отговора на любовна бележка: ще дойде или няма да дойде? И какъв ли ще е?

Най-сетне книгите пристигат и определят следващите десет дни: дали ще гледаме повече да четем, или са ни донесли боклук и ще предпочетем повече разговорите? Носят книги, колкото са хората в килията — съображение като при раздаване на хляб, а не на книги: на един — една, на шестима — шест. Многолюдните килии печелят.

Понякога по чудо момата изпълнява нашите поръчки! Но и да ги пренебрегне, пак е интересно. Защото самата библиотека на Болшая Лубянка е единствена по рода си. Вероятно са я попълвали от конфискувани частни библиотеки; библиофилите, които са събирали книгите, вече са предали Богу дух. Но главното е, че след като цензурират и кастрират поголовно десетилетия наред всички библиотеки в страната, органите не се досещат да се поровят в собственото си леговище — тук човек можеше да прочете Замятин, Пилняк, Панталеймон Романов и който и да е том от пълните съчинения на Мережковски. (Някои се шегуват: смятат ни за загинали, затова не ни спират да четем забранените книги. А аз си мисля, че лубянските библиотекари от мързел и невежество нямат понятие какво ни дават.)

През тези предобедни часове четеш до премала. Но някоя фраза може да те накара да скочиш и да търчиш от прозореца до вратата и от вратата до прозореца. И ти се иска да покажеш на някого какво си прочел и какво следва от това, и ето че вече възниква спор. По това време и споровете са по-остри от обичайното!

Често кръстосваме шпаги с Юрий Евтухович.

* * *

През мартенската сутрин, когато нас петимата ни прехвърлиха в 53-та килия, ни вкараха шести човек.

Той влезе като сянка — без да тропа с обувките по пода. Влезе и неуверен, че ще се задържи на краката си, се облегна на касата на вратата. Крушката в килията вече бе угасена и сутрешната светлина бе мътна, новодошлият обаче не напрягаше зрението си, а присвиваше очи. И мълчеше.

Сукното на военната му куртка и панталона отхвърляше вероятността да бъде причислен към съветската, немската, полската или английската армия. Лицето му бе удължено, не руско. А и бе ужасно слаб. И много висок за тази си слаботелесност.

Заговорихме го на руски — мълчеше. Сузи го попита на немски — мълчание. Фастенко опита на френски, на английски — никакъв отзвук. И постепенно върху изтощеното му жълто полумъртво лице се появи усмивка — една-единствена такава усмивка съм виждал през живота си!

— Хоора… — слабо се изтръгна от гърдите му, сякаш идваше на себе си след припадък или бе прекарал нощта в очакване на разстрела си. И протегна слабата си изтъняла ръка. Тя държеше дрипаво вързопче. Нашият доносник веднага се досети какво ще е това, спусна се да вземе вързопчето, развърза го на масата — там имаше около двеста грама слаб тютюн, и се зае да си свива четворно по-дебела от обикновеното цигара.

Така след триседмичен престой в подземния бокс при нас се появи Юрий Николаевич Евтухович.

По време на сблъсъка по Китайско-източната железопътна линия през 1929 г. в страната се ползува с популярност песничката:

Двайсет и седма стои на стража

и с гръд отблъсва силата вража!

Началник на артилерията на тази 27-а стрелкова дивизия, формирана още през Гражданската война, е царският офицер Николай Евтухович (спомних си тази фамилия, бях я срещал сред авторите на нашия артилерийски учебник). В товарен вагон с печка пътува, винаги придружаван от жена си, от Волга и Урал ту на изток, ту на запад. В този товарен вагон прекарва първите години от живота си и синът му Юрий, роден през 1917 г., връстник на революцията.

В онова далечно време баща му се установява в Ленинград, в Академията, живее заможно и знатно и синът завършва командирската школа. През Финландската война, когато Юрий гори от желание да воюва за родината, приятелите на бащата уреждат сина адютант в щаба на армията. На Юрий не се налага да пълзи срещу финландските дотове, нито да попада при разузнавателни акции в обкръжение или да замръзва в снега под куршумите на снайперистите, но орденът — „Червено знаме“, не какъв да е! — прилежно обкичва рубашката му. Така той завършва войната с Финландия с мисълта за нейната справедливост и за своята полза в нея.

Но през следващата война не му върви толкова гладко. Юрий знае отлично разговорен немски, преобличат го с униформата на един от пленените немски офицери, с чиито документи го изпращат на разузнаване. Той се справя със задачата, преоблича се за връщането със съветска униформа (на един убит), но също е пленен от немците. И е изпратен в концентрационен лагер край Вилнюс.

Във всеки живот има някакво събитие, решаващо целия човек — и съдбата, и убежденията, и страстите му. Двете години, прекарани в този лагер, преобразяват Юрий. Лагерът, в който се озовава, е нещо, което не се поддава на думи и не може да бъде заобиколено със силогизми — в този лагер трябва да умреш, а който не е умрял — да си направи извода.

Да оцелеят, могли „орднерите“ — вътрешните лагерни полицаи, от своите. Естествено, Юрий не става орднер. Оцеляват още готвачите. Както и преводачите — има нужда от такива. Но Юрий скрива, че знае немски: разбира, че преводачът е принуден да предава своите. Друга възможност да отдалечиш смъртта, е да копаеш гробове, но за тази работа се хващат много по-яки и чевръсти от него. Юрий се обявява за художник. Наистина, разнообразното му домашно възпитание е включвало и уроци по живопис. Юрий рисува доста прилично с масло и само желанието да следва пътя на баща си, с когото се гордее, го възпира да постъпи в художественото училище.

На него и на още един възрастен художник (съжалявам, че не помня името му) предоставят отделна кабина в бараката и там Юрий рисува на немските коменданти безплатни картини — пир при Нерон, танцуващи елфи, за което му носят нещо за хапване. Буламачът, за който пленените офицери се редят с канчетата си на опашка от шест часа сутринта под ударите на палките или черпаците на орднерите и готвачите — този буламач не може да поддържа човешкия живот. Вечер Юрий вижда през прозореца на кабината една и съща картина, за която може да използува умението си да рисува: вечерна мъглица над крайблатната ливада. Ливадата е обградена с бодлива тел и горят множество запалени огньове, около тях — някога съветски офицери, а сега звероподобни същества, които гризат костите на издъхнали коне, пекат питки от картофени обелки, пушат конски тор и всички гъмжат от въшки. Още не всички от тези двуноги ще издъхнат. Още не всички са загубили членоразделната си реч и в пурпурните отблясъци на огньовете се вижда как забавеното осъзнаване прорязва лицата им, заприличващи все повече на неандерталски.

Горчилка в устата! Животът, който Юрий поддържа в себе си, вече не му е мил. Той не е от тези, които леко приемат да забравят. Не, писано му е да оцелее — и той трябва да си направи изводите.

Те вече са убедени, че работата не е в немците или не само в тях, че сред пленниците от най-различни националности единствено съветските живеят и умират така — никой по-зле от тях. Дори поляците, дори югославяните са държани значително по-сносно, да не говорим за англичаните или норвежците — те са отрупвани с колети от Червения кръст, от къщи и просто не ходят да си получават немската дажба. Там, където лагерите са в съседство, съюзниците от добри чувства подхвърлят по нещо на нашите през бодливата тел и те се спускат като сюрия кучета върху кокал.

Руснаците са поели кръста на цялата война — и точно на тях такъв жребий! Защо е така?

Оттам, оттук постепенно идват обясненията: СССР не признава подписа на Русия под Хагската конвенция за пленниците, следователно не поема никакви задължения по третирането на пленниците и не претендира за защитата на своите поданици, попаднали в плен.^[12] СССР не признава международния Червен кръст. СССР не признава своите вчерашни войници: няма сметка да ги поддържа в чуждия плен.

И сърцето на възторжения връстник на Октомври се сковава. Там, в кабината на бараката, той се кара и спори със стария художник (до съзнанието на Юрий трудно прониква, Юрий се съпротивлява, а старият човек му открива всичко малко по малко). Как така? Нима Сталин? Но не се ли приписва прекалено много на Сталин, на неговите къси ръце? Който прави извод до половината, не го прави изобщо. А — останалите? Там, около Сталин и по-надолу и навсякъде в родината — изобщо онези, на които родината е разрешила да говорят от нейно име?

И какъв трябва да е изводът, ако майката ни е продала на циганите, не, по-лошо — захвърлила ни е на кучетата? Нима тя си остава наша майка? Ако жена ви тръгне по вертепите — нима сте свързан с нейната вярност? Нима родината, изменила на своите войници, остава родина?

Как всичко се обръща за Юрий! Възхищавал се е от баща си — и ето че го проклина! За пръв път си дава сметка, че всъщност баща му е изменил на клетвата, дадена на армията, в която е израснал — изменил е, за да налага именно този ред, предал сега своите войници. И защо Юрий трябва да е свързан чрез клетвата си с този предателски ред?

Когато през пролетта на 1943 г. в лагера пристигат вербувачи от първите руски „легиони“, повечето от склонилите отиват, за да се спасят от глада, но Евтухович тръгва с твърдо, ясно съзнание. В легиона обаче не се задържа: смъкнат ли ти кожата, вече не ти е до козината й. Юрий престава вече да крие, че знае добре немски, и скоро някакъв шеф, немец от Касел, получил задача да създаде шпионска школа с ускорено военно обучение, го взема при себе си и го прави своя дясна ръка. Така започва спускането надолу, което Юрий не е предвиждал, започва подмяната му. Горял е от желанието да освобождава родината, а ето че го пращат да подготвя шпиони — немците си имат свои планове. А къде е разграничителната черта?… От кой момент не е бивало да я престъпва? Юрий става лейтенант от немската армия. С немска униформа пътува сега по Германия, бива често в Берлин, посещава руски емигранти, чете недостъпните му преди Бунин, Набоков, Алданов… Юрий очаква, че у всички тях, че у Бунин — всяка страница ще кърви с живите рани на Русия. А те? За какво са изразходвали неоценимата си свобода? Все за женското тяло, за разгаряне на страстта, за залезите, за красотата на дворянските главици, за анекдотите от време оно. Пишат така, сякаш не е имало никаква революция в Русия или пък им е твърде недостъпно да я обяснят. Те оставят руската младеж сама да търси азимута на живота. И Юрий се мята, бърза да види, бърза да научи, а между другото по отдавнашен руски обичай все по-често и все по-сериозно започва да прибягва до алкохола в своето объркване.

Какво представлява шпионската им школа? Съвсем не истинска, то се знае. За шест месеца се научават да боравят само с парашута, взривните вещества и радиостанцията. Много-много не им се доверяват. Хвърлят ги, за да създадат инфлация на доверието. А за умиращите, безнадеждно изоставените руски военнопленници тези школички според Юрий са добър изход: момчетата тук ги охраняват, носят нови топли дрехи, че и джобовете им са натъпкани със съветски пари. Учениците (както и учителите) си дават вид, че всичко ще бъде именно така: ще шпионират в съветския тил, ще вдигат във въздуха набелязаните обекти, ще се свързват чрез радиокод и ще се връщат. А чрез тази школа всъщност се отдалечават от смъртта и плена, искат да останат живи, но не с цената на това да стрелят на фронта по своите.

Нашето следствие, то се знае, не приема такива доводи. На какво основание искат да живеят, след като семействата на осъдените по буквените членове и без това си живеят добре в съветския тил? Не, то не признава на тези момчета никакви смекчаващи вината обстоятелства за взетата немска карабина. За тяхната шпионска игра им тръсват най-тежкия 58–6 член плюс умишлена диверсия. Това ще рече: да се държат затворени, докато пукнат.

Прехвърлят ги през фронтовата линия и по-нататък свободният им избор зависи от нрава и съзнанието им. Те захвърлят незабавно тринитротолуола на властите (както моят чипонос „шпийон“ в армейското контраразузнаване) или отначало ще го ударят на живот с падналите им от небето пари. И няма нито един случай някой от тях да се е върнал зад фронтовата линия отново при немците.

Но ето че веднъж в навечерието на новата 1945 г. един оперен момък се завръща и долага, че е изпълнил задачата си (върви го проверявай!). Необичаен случай. Шефът не се съмнява, че е изпратен от СМЕРШ, и решава да го разстреля (съдбата на добросъвестния шпионин!). Но Юрий настоява, че, напротив, трябва да го наградят и да го представят на курсистите. А върналият се шпионин кани Юрий да изпият литър шнапс и с пламнало лице, приведен над масата, му открива: „Юрий Николаевич! Съветското командуване обещава да ви прости, ако преминете веднага при нас.“

Юрий трепва. Сърцето му, успяло да се ожесточи, да се отрече от всичко, се залива от топлина. Родината?… Враждебната, несправедливата и все пак толкова скъпата? Ще му прости?… И ще може да се завърне при семейството си? И да се поразходи по Каменноостровска? Какво пък, нали в края на краищата сме руснаци! Простете ни, ще се върнем и ще видите колко добри ще бъдем!… Тази година и половина, откакто е излязъл от лагера, не донасят щастие на Юрий. Не че се разкайва, но и не вижда бъдещето си. Когато други такива злополучни руснаци се срещат около бутилката, всички ясно чувствуват: нямат опора, животът им не е истински. Немците ги въртят според своите виждания. Сега, когато те губят войната, пред Юрий се открива изход: шефът го обича и му разкрива, че има в Испания резервно имение, където след краха на империята биха могли да се измъкнат двамата. Но ето че седи пиян съотечественик отсреща на масата и с риск на живота си го примамва: „Юрий Николаевич! Съветското командуване цени опита и знанията ви, иска да научи от вас организацията на немското разузнаване…“

Две седмици Евтухович е измъчван от колебания. Но по време на съветското настъпление оттатък Висла, докато изтегля школата си в дълбочина, той заповядва да свърнат към уединен полски чифлик, там строява школата и обявява: „Аз преминавам на съветска страна! Всеки има право на свободен избор!“ И тези пишман шпиони с мляко на устата, само час преди това даващи си вид, че са предани на германския райх, този път възторжено закрещяват: „Ураа! И ние!“ (Викали са „ура“ за своя бъдещ каторжен труд…)

Тогава цялата шпионска школа се скрива в пълен състав до идването на съветските танкове, а сетне и на СМЕРШ. Юрий не вижда повече своите момчета. Отделят го, десет дни той описва цялата история с школата, програмата й, диверсионните задачи и наистина мисли, че „неговият опит и знания…“. Дори вече се обсъжда въпросът за завръщането му вкъщи, при близките.

И едва на Лубянка разбира, че дори в Саламанка се е намирал по-наблизо до своята Нева… Остава му да чака разстрел или най-малко двадесет години.

Така безвъзвратно се поддава човек на пелената, обгърнала родния бряг… Както зъбът не престава да боли, докато не му извадят нерва, така навярно и нас ни боли по родината, докато не глътнем арсеник. Лотофагите от „Одисеята“ са знаели срещу това някакъв лотос…

Юрий бе сред нас само три седмици. През цялото това време ние с него спорехме. Аз разправях, че нашата революция е била великолепна и справедлива, изопачена ужасно едва през 1929 г. Той ме гледаше със съжаление и свиваше нервно устни: преди да се захванем за революцията, трябваше да отървем страната от дървениците! (Тук някъде те с Фастенко кой знае как стигаха до един извод, макар и от диаметрални позиции.) Аз твърдях, че дълго време съветската страна е била ръководена от самоотвержени хора с възвишени намерения. Той твърдеше — всички са един дол дренки със Сталин, от самото начало. (В това, че Сталин е бандит, бяхме на едно мнение с него.) Аз превъзнасях Горки: колко е умен! Каква вярна гледна точка! Какъв голям творец! Той ме парираше: нищожна прескучна личност! Съчинил и самия себе си, и героите си, а и всичките му книги са изцяло измислени. Лев Толстой — това е царят на нашата литература!

Заради тези всекидневни спорове, такива разпалени, защото бяхме млади, не успяхме да се сближим и да открием един у друг повече общи неща, отколкото различия.

Изведоха го от килията и оттогава, колкото и да разпитвах, никой не е лежал с него в Бутирки, никой не го е виждал на етапните пунктове. Дори редовите власовци изчезнаха до един някъде безследно, най-вероятно — в земята, а някои от тях и сега нямат документи, за да напуснат затънтения север. Дори и сред тях съдбата на Юрий Евтухович не бе обикновена.^[13]

Употребявам тук и по-нататък думата „власовец“ в неясния й, но траен смисъл, както с възникнала и се е утвърдила в съветския език и никога не се е поддавала на точно определение, каквото неофициалните лица е опасно да търсят, а официалните — нежелателно: „власовец“ с изобщо всеки съветски човек, преминал през тази война с оръжието си на страната на противника. Ще трябват още години и книги, докато това понятие бъде анализирано, докато се очертаят няколко категории и чак тогава като остатък се получат „власовците“ в истинския им смисъл — тоест преки привърженици или подчинени на генерал Власов от момента, в който той дава в немски плен името си на антиболшевишкото движение. През някои месеци на войната такива привърженици наброяват едва неколкостотин и всъщност власовска армия с централно подчинение изобщо не успява да се създаде. Но през декември 1942 г. немците прибягват до пропаганден трик: съобщават за състояло се (никога несъстояло се) „учредително заседание“ на „Руския комитет“ в Смоленск, който уж претендирал да бъде някакво подобие на руско правителство. Съобщението запазва тази неувереност — и при това в него са споменати имена: генерал-лейтенант Власов и генерал-майор Малишкин. Немците са могли да си позволят такава измислица: да я обявят, после да я опровергаят, накрая да действуват и срещу нея — но листовките хвърчат от самолетите, падат на нашите фронтови полета и остават в нашата памет — с „власовския“ комитет, естествено, се свързва представата за движение, за въоръжени сили и когато в немската армия срещу нас започват да се появяват наши въоръжени съотечественици — руски или национални части, към тях прилепва единствено известната дума „власовци“ и нашите политически командири не препятствуват за това. Така условно, но трайно цялото това движение се свързва с името на Власов.

И колко ли са такива въоръжени наши съотечественици, вдигнали оръжие срещу своята родина? „Не по-малко от 800 хиляди съветски граждани влизат в бойни организации с цел да се борят срещу съветската държава“ — свидетелствува един изследовател (Thorwald — „Wen sie verderben wollen…“ Stuttgart, 1952). Близки до тази оценка са и други (например Sven Steenberg — „Wlasow — Verräter oder Patriot?“ — Köln, 1968). Трудността да се посочат точни цифри се дължи отчасти и на обстоятелството, че се води борба между различни течения в германската администрация и военното командуване и за подчинените инстанции, реалистично настроени по време на войната, е изгодно тази цифра да се намалява, за да не плаши върховете с нарастването на антиболшевишката, ала не прогерманска сила. Всичко това значително предхожда създаването на отделната Руска освободителна армия в края на 1944 г.

* * *

Накрая настъпваше моментът и за лубянския обяд. Дълго преди това до слуха ни достигаше радостното дрънчене в коридора, после внасяха на поднос като в ресторант по две алуминиеви чинии за всеки (именно чинии, а не паници): с черпак за супа и черпак за воднистата постна кашица.

По време на първите вълнения на подследствения всичко му засяда на гърлото, някой денонощия наред не се докосва и до хляба, не знае къде да го дене. Но постепенно апетитът се възвръща, заменен с непрекъснато гладното състояние, разгарящо се до ненаситност. По-късно, ако успееш да си наложиш мярка, стомахът ти се свива, приспособява се към оскъдицата и тукашната жалка храна става дори достатъчна. Това предполага да се самовъзпиташ, да отвикнеш да поглеждаш какво яде съседът ти, да се прекратят чревоопасните затворнически разговори за ядене и колкото се може по-често да витаеш във високите сфери. На Лубянка това се облекчава от двата часа разрешено следобедно лежане — също учудващ курортен лукс. Лягаме с гръб към шпионката, слагаме за камуфлаж разтворени книги пред себе си и дремем. Спането всъщност е забранено и надзирателите виждат дълго непрелистваната книга, но през тези часове обикновено не чукат. (Обяснението на тази хуманност е в това, че на когото не се полага да спи, той през това време е на дневен разпит. За упорствуващите, които не подписват протоколите, контрастът е дори по-силен: връщат ги точно в края на часовете, отредени за почивка.)

А сънят е най-доброто средство срещу глада и душевните терзания: и организмът не изгаря толкова енергия, и мозъкът не прехвърля отново и отново допуснатите от теб грешки.

Идва и вечерта — още по черпак кашица. Животът бърза да ти поднесе всичките си дарове. Сега вече пет-шест часа до отбоя не ще сложиш нищо повече в уста, но това не е страшно, вечер лесно свикваш да не ти се яде — това е известно отдавна и на военната медицина, в запасните полкове вечер също не дават храна.

Накрая идва времето да те изведат до нужника, което си чакал целия ден с огромно напрежение. Колко облекчено възприемаш изведнъж целия свят! Как изведнъж се опростяват в него всички велики въпроси — чувствуваш ли?

Безтегловни лубянски вечери! (Впрочем безтегловни само когато не очакваш нощен разпит.) Безтегловно тяло, задоволено с кашица, точно колкото душата да не чувствува неговия гнет. Колко леко те спохождат свободните мисли! Сякаш сме се възнесли на Синайските върхове и истината ни се явява от пламъците. Не мечтае ли за това и самият Пушкин:

Да бъда жив за мисъл и за скръб!

Ето че и скърбим, и мислим, и няма нищо друго в нашия живот. И колко лесно се оказва постигането на този идеал…

Спорим, разбира се, и вечер, като се отказваме със Сузи от партията шах и от книгите. Най-горещо се впускаме в спор отново с Евтухович, защото всички въпроси са експлозивни, например — за изхода на войната. Ето, надзирателят влиза в килията, без дума да обели и без всякакъв израз на лицето и спуска синята маскировъчна щора на прозореца. Сега там, зад щората, вечерна Москва започва да изстрелва салюти. Както не виждаме салютното небе, така не виждаме и картата на Европа, но се мъчим да си я представим в подробности и да отгатнем кои градове са взети. Юрий особено се вбесява от тези салюти. Той призовава съдбата да поправи сторените от него грешки и ни убеждава, че войната ни най-малко не е свършена, че сега Червената армия и англо-американците ще се врежат едни в други и едва тогава ще започне истинската война. Килията проявява към подобно предсказание жаден интерес. И как ще завърши? Юрий уверява, че с бърз разгром на Червената армия. (И, ще рече, с нашето освобождаване? Или с разстрел?) Тук аз му възразявам и започваме особено яростно да спорим. Неговите доводи са, че нашата армия е изтощена, обезкръвена, лошо снабдена и, главно, не ще воюва вече с такава твърдост срещу съюзниците. С пример от частите, които познавам, аз настоявам, че армията не е толкова изтощена, колкото придобила опит, че сега тя е силна и зла и в този случай ще громи съюзниците още по-яростно от немците. — Никога! — крещи (но с полушепот) Юрий. — А Ардените? — крещя (с полушепот) аз. Намесва се Фастенко и ни се надсмива, че не познаваме Запада, че сега никой не е в състояние да застави съюзническите войски да воюват срещу нас.

Но все пак вечер не си склонен толкова към спор, повече ти се иска да чуеш нещо интересно и дори примиряващо и всички да говорим дружелюбно.

Един от любимите затворнически разговори е за затворническите традиции, за това как са лежали преди^[14]. Ние си имаме Фастенко и затова слушаме тези разкази от първа ръка. Най-вече ни умилява, че преди е било висока чест да си политзатворник, че не само истинските им роднини не са се отричали от тях, но са ходели непознати момичета и уж като годеници са се домогвали до свиждания с тях. Ами някогашната всеобща традиция да се изпращат по празниците колети на арестантите? Никой в Русия не е отговявал, преди да занесе нещо за безименните арести, за общия затворнически казан. Носели са коледни свински бутове, баници, месни млинове, козунаци. Някаква бедна бабичка — и тя мъкне десетина вапцани яйца и на сърцето й олеква. Къде се дяна тази руска доброта? Замениха я със съзнателността! Само как сурово и безвъзвратно наплашиха нашия народ и го отучиха да се грижи за страдащите. Сега това изглежда вече нелепо. Опитайте се в някое учреждение да откриете предпразнично събиране на вещи или храна за затворниците от местния затвор — това ще бъде възприето от блюстителите на реда почти като антисъветско въстание! Ето колко сме озверели.

А какво са означавали тези празнични подаръци за арестуваните? Нима само вкусна храна? Те внасят топлото чувство, че навън мислят и се грижат за тях.

Фастенко ни разказва, че и в съветско време е съществувал политически Червен кръст, но тук вече, не че не му вярваме, а просто не можем да си го представим. Той разправя, че Е. П. Петкова, благодарение на личната си неприкосновеност, е ходела в чужбина, за да събира пари (у нас няма да я оставят много да събере) — а сетне тук са купували продукти за политзатворниците без близки. За всички ли политически затворници? И тук се изяснява: не, не за каерите, тоест не за контрареволюционерите (тоест не за Петдесет и осми член), а само за членовете на бившите социалистически партии. Аааа, така кажете!… А впрочем по-късно и самият Червен кръст, заобикаляйки Пешкова, също е натикан предимно по затворите…

Приятно е още да поговорим вечер, ако не чакаш разпит — за освобождаването. Да, разправят — имало такива удивителни случаи, когато освобождават някого. Ето, изведоха от килията ни 3-в „с вещите“ — ами ако е пуснат на свобода? Следствието не би могло да приключи толкова бързо. (След десет дена той се връща: мъкнали го до Лефортово. Там той е започнал, изглежда, бързо да подписва и го връщат при нас.) В случай че те освободят — слушай, сам казваш, че лежиш за дребна работа — обещай тогава: обади се на жена ми и в потвърждение нека в колета ми има, да речем, две ябълки… — По това време никъде няма ябълки. — Тогава три гевречета. — Може да се случи в Москва да няма и гевреци. — Е, добре, тогава четири картофа. (Така се договарят, а после действително Н го извеждат с вещите, а М получава в колет четири картофа. Поразително, изумително! освободили го, а делото му беше къде по-сериозно от моето така че може би и мене ще ме пуснат скоро?… А всъщност у жената на М петият картоф се е развалил в чантата, а Н е вече в трюма на парахода на път за Колима.)

Така се разбъбряме за какво ли не, припомняме си и нещо смешно — и се чувствуваш весело и отлично сред интересни хора, които съвсем не са от твоя живот, от твоя кръг на опит — но ето че безмълвната вечерна проверка минава и очилата са прибрани — и лампата премигва три пъти. Това значи — след пет минути отбой!

По-скоро, по-скоро, грабваме одеялата! Както на фронта, където не знаеш няма ли снарядният вихър да те връхлети ей сегинка, след минута, на педя от теб — така и тук не знаем своята съдбоносна нощ за разпит. Лягаме, поставяме едната ръка над одеялото и се мъчим да издухаме вятъра на мислите от главите си. Трябва да спим!

В подобен момент през една априлска вечер, скоро след като се разделихме с Евтухович, катинарът на килията ни загърмя. Сърцата ни се свиха: кого ли ще изведат? Сега надзирателят ще изсъска: „Който започва на Се!“, „Който започва на Зе!“ Но надзирателят не съска. Вратата се затваря. Надигаме глави. До вратата стои новак: мършав, млад, със семпъл син костюм и син каскет. Не носи никакви вещи. Разсеяно се озърта.

— Коя килия е тази? — пита тревожно той.

— Петдесет и трета.

Той трепва.

— Сега ли ви вкарват? — питаме го.

— Нее… — измъчено поклаща глава.

— Кога са ви арестували?

— Вчера сутринта.

Това ни разсмя. Имаше простовато, много добродушно лице, веждите му бяха почти бели.

— За какво?

(Това е нечестен въпрос, на него не може да се чака отговор.)

— Не знам… Така, за нищо…

Всички отговарят така, всички лежат за нищо. И че е така за нищо, се струва най-вече на самия подследствен.

— Е, все пак?

— Аз… написах възвание. Към руския народ.

— Каквоо??? (Такива „за нищо“ още не бяхме срещали!)

— Ще ме разстрелят ли? — източи се лицето му. Той подръпваше козирката на каскета си, без да го сваля.

— Е, не — успокояваме го ние. — Сега никого не разстрелват. Виж, десетката ти е в кърпа вързана.

— Какъв сте — Работник? Служещ? — попита го социалдемократът, верен на класовия си принцип.

— Работник.

Фастенко му протегна ръка и тържествено възкликна към мен:

— Ето ви, А.И., настроението на работническата класа!

И се обърна да спи, като предполагаше, че няма какво повече да се очаква и няма защо да слуша. Но грешеше.

— Как така — ни в клин, ни в ръкав възвание? От чие име?

— От свое.

— Че кой сте вие?

Новакът виновно се усмихна:

— Императорът. Михаил.

Нещо ни прониза като искра. Понадигнахме се дори на леглата, вгледахме се. Не, стеснителното му простодушно лице ни най-малко не приличаше на лицето на Михаил Романов. Пък и по възраст…

— Утре, утре, сега да спим! — строго изрече Сузи.

Докато заспивахме, предвкусвахме, че утре двата часа преди сутрешната дажба няма да са скучни.

На императора също внесоха креват и завивки и той тихо легна до кофата за по нужда.

* * *

През хиляда деветстотин и шестнадесета година в дома на московския локомотивен машинист Белов влиза непознат снажен старец с руса брада и се обръща към набожната жена на машиниста: „Пелагея! Имаш дете на годинка. Пази го за Господа бога. Ще дойде време — отново ще те навестя.“ И си отива.

Кой е бил този старец, Пелагея не знае, но той изрича това толкова ясно и величествено, че думите му покоряват майчиното й сърце. И тя пази детето повече от очите си. Виктор расте кротък, послушен, набожен, често му се явяват ангели и Богородица. После по-рядко. Старецът не се появява повече. Виктор учи за шофьор, през 1936 г. го вземат в армията, служи в Биробиджан, в авторота. Ни най-малко не е разпуснат, но може би тъкмо с тази си нешофьорска тихост и кротост спечелва сърцето на едно момиче от волнонаемните и пресича пътя на своя взводен командир, ухажващ това момиче. През това време при тях пристига за маневри маршал Блюхер и тъкмо тогава неговият личен шофьор тежко заболява. Блюхер заповядва на командира на авторотата да му изпрати най-добрия си шофьор. Ротният командир извиква взводния, който веднага се сеща да пробута на маршала своя съперник Белов. (В армията е често така: издига се не този, който е достоен, а от когото искат да се отърват.) При това Белов не пие, работи съвестно, няма да те подведе.

Блюхер харесва Белов и го оставя при себе си. Скоро повикват Блюхер правдоподобно в Москва (така изолират маршала, преди да го арестуват от послушния му Далечен изток), той пристига с шофьора си. Останал сам, Белов попада в кремълския гараж и започва да вози ту Михайлов (ЛКСМ), ту Лозовски, още не знам кого си и накрая Хрушчов. Белов успява да се нагледа (и много нещо да ни разкаже) на пиршествата, на нравите, на предпазните мерки. Като представител на редовия московски пролетариат той присъствува и на процеса срещу Бухарин в Дома на съветите. От своите господари се изказва топло единствено за Хрушчов: само в неговия дом шофьорите сядат на общата семейна трапеза, а не отделно в кухнята; само тук през ония години се запазва работническата непринуденост. Жизнерадостният Хрушчов също се привързва към Виктор Алексеевич и когато заминава през 1938 г. за Украйна, настойчиво го вика със себе си. „За нищо на света не бих напуснал Хрушчов“ — казва Виктор Алексеевич. Но нещо го задържа в Москва.

През 1941 г., около началото на войната, за известно време прекъсва работата си в правителствения гараж и военният комисар тутакси мобилизира беззащитния момък. Поради лошото му здравословно състояние обаче го изпращат не на фронта, а в работнически батальон — отначало пеш чак до Инза, а там — да копае траншеи и строи пътища. След сития безгрижен живот през последните години му се връща тъпкано. Белов изпитва на гърба си нуждата и неволята, вижда, че хората не само не са почнали да живеят по-добре отпреди войната, но напълно са оголели. Едва оцелява и демобилизиран по болест, се завръща в Москва, където отново като че ли се подрежда: кара Шчербаков^[15]. После — народния комисар на нефтената промишленост Седин. Но Седин е уличен в кражби (за общо 35 милиона), тихомълком е отстранен, а Белов се лишава отново от работата при вождовете. И постъпва шофьор в автобаза, а през свободните часове припечелва по нещо от незаконен частен превоз до Красная Пахра.

Но мислите му са насочени вече в друга посока. През 1943 г. е при майка си. Един ден тя пере и излиза с кофите до чешмата. Точно тогава вратата се отваря и на прага й застава непознат снажен старец с бяла брада. Той се прекръства пред иконата, поглежда строго Белов и казва: „Здравей, Михаил! Бог те благославя!“ „Аз се казвам Виктор“ — отвръща Белов. „Ще бъдеш Михаил, император на светата Рус!“ — не спира старецът. В този момент влиза майката и от страх изпуска кофите с водата: това е старецът отпреди двадесет и седем години — с побелели вече коси, но същият. „Бог да те закриля, Пелагея, опазила си сина си!“ — обръща се към нея старецът. И се уединява с бъдещия император, за да го възкачи, като патриарх, на престола. Той разказва на потресения Виктор, че през 1953 г. ще се смени властта (ето защо 53-тия номер на нашата килия така го бе поразил!) и момъкът ще бъде император на цяла Русия^[16], а за целта от 1948 г. трябва да започне да събира силите. Не му дава други напътствия — как да събира тези сили, и си заминава. А Виктор Алексеевич не смогва да го попита.

Оттук нататък спокойствието и простотата на живота го напускат! Друг вероятно би се отдръпнал от невероятния замисъл, но тъкмо Виктор е човек с непосредствени впечатления от тези най-висши, нагледал се е на михайловци, шчербаковци, седини, наслушал се е и от другите шофьори за тях и му става ясно, че тук няма абсолютно нищо необикновено, дори напротив.

Новопомазаният цар, тих, почтен, деликатен като Фьодор Йоанович, последния от Рюриковците, изпитва върху себе си тежко притискащия обръч на царската корона. Нищетата и народната мъка наоколо, за които дотогава не е носел отговорност, този път лягат върху плещите му и той е виновен, че те все още продължават. Струва му се странно, че трябва да чака до 1918 г., и през есента на същата 43-та написва своя пръв манифест към руския народ. Прочита го на четирима работници в гаража на народния комисариат на нефтената промишленост…

… Наобиколихме още на сутринта Виктор Алексеевич и той ни разказа кротко всичко това. Все още не си давахме сметка за детската му доверчивост, увлякохме се от необикновеното му повествование и — вината е наша! — не успяхме да го предпазим от доносника. А и не можехме да допуснем, че от простодушно разказаното ни тук още не всичко е известно на следователя!… След като изслуша този разказ, Крамаренко взе да моли да го пуснат „за тютюн до началника на затвора“ или до лекаря, но така или иначе, скоро беше извикан. Там е докладвал за тези четирима работници, за които никой никога нямаше да научи… (На другия ден, след като се върна от разпит, Белов се чудеше откъде следователят е могъл да разбере за тях. Тогава чак се сетихме и ние…) Четиримата прочели манифеста, одобрили всичко в него и никой не издал императора! Ала самият той почувствувал, че е рано! рано! И изгорил манифеста.

Минава цяла година. Виктор Алексеевич работи като механик в гаража на автобазата. През есента на 1944 г. отново написва манифест и го дава на десет души да го прочетат все шофьори и шлосери. Всички го одобряват. И никой не го издава! (От десет души никой, по онова време доносничеството е рядко явление! Фастенко не се лъже, когато си прави изводи за „настроението на работническата класа“.) Наистина, императорът прибягва в случая до невинни уловки: намеква, че разполага със силна ръка в правителството; обещава на своите привърженици служебни командировки за сплотяване на монархическите сили по места.

Минават месеци. Императорът се доверява още на две момичета в гаража. И тук вече номерът не минава — момичетата се оказват на идейна висота! Сърцето на Виктор Алексеевич мигновено се свива в предчувствие на бедата. В неделята след Благовещение той е на пазара и носи манифеста със себе си. Един стар работник от неговите съмишленици го среща и му казва: „Виктор! Вземи да изгориш оная хартийка, а?“ И Виктор остро чувствува: да, рано го е написал! трябва да го изгори. Но двама приятни млади хора го повикват още тук, на пазара: „Виктор Алексеевич! Елате с нас!“ И го откарват с лека кола на Лубянка. Те така бързат и така се вълнуват, че не го обискират по обичайния ритуал и има момент, когато императорът едва не унищожава своя манифест в клозета. Но решава, че ще почнат да протакат още повече: казвай, та казвай! И мигом го качват с асансьора при генерала и полковника и генералът собственоръчно измъква от издутия му джоб манифеста.

Оказва се обаче, че е достатъчен и един разпит, за да се успокои Болшая Лубянка: всичко е толкова несериозно. Десет ареста в гаража на автобазата. Четири в гаража на Комисариата на нефтената промишленост. Предават следствието вече на полковник и той се превива от смях, докато чете възванието:

— Ето тук, ваше величество, вие пишете: „Ще дам указание на моя министър на земеделието да разпусне колхозите още първата пролет“ — но как ще разделят инвентара? Това при вас не е дообмислено… По-нататък пишете: „Ще ускоря жилищното строителство и ще настаня всеки в съседство с работното му място… ще повиша заплатата на работниците…“ А откъде ще вземете пари, ваше величество? Ще трябва май да ги печатате? Отменяте заемите!… После, ето на: „Ще залича от лицето на земята Кремъл.“ Но къде ще разположите собственото си правителство? Устройва ли ви например зданието на Болшая Лубянка? Не искате ли да го огледате?…

Да се присмиват над всеруския император, идват и младите следователи. Не намират това за нищо друго освен за смешно.

Невинаги и ние в килията сдържахме усмивките си. „Надяваме се, че няма да забравите и нас, от 53-та?“ — говореше З-в, като ни подмигаше.

Всички му се надсмиваха…

Виктор Алексеевич, беловежд, простоват, с мазолести ръце, ни гощаваше с варени картофи; които бе получил от злополучната си майка Пелагея, без да дели на твое и мое: „Яжте, яжте, другари…“

Усмихваше се срамежливо. Отлично разбираше колко несъвременно и смешно е да си император на цяла Русия. Но какво да се прави, след като Господ се е спрял на него?!

Скоро го изведоха от нашата килия.^[17]

* * *

Малко преди Първи май свалиха от прозореца светомаскировката. Войната явно завършваше.

Оная вечер на Лубянка беше като никога тихо, беше още едва ли не вторият ден от Великден, празниците се застъпваха. Следователите продължаваха да празнуват в Москва, никого не викаха за следствието. Чуваше се в тишината как някой протестира срещу нещо. Отведоха го от килията в бокса (със слуха си усещахме разположението на всички врати) и дълго го биха там при незатворена врата на бокса. В надвисналата тишина до нас ясно достигаше всеки удар по меко и по давещата се уста.

На втори май Москва даде тридесет залпа, това означаваше — европейска столица. Бяха останали непревзети две — Прага и Берлин, трябваше да гадаем коя от двете.

На девети май ни донесоха обяда заедно с вечерята, както ставаше на Лубянка само за Първи май и Седми ноември.

Само по този признак се досетихме за края на войната.

Вечерта дадоха още един салют от тридесет залпа. Не оставаха повече непревзети столици. И същата вечер дадоха още един салют — струва ми се, от четиридесет залпа — това беше вече краят на всичко.

И ние, бившите пленници и фронтоваци, наблюдавахме над намордника на нашия прозорец и от другите килии на Лубянка, и от всички прозорци на московските затвори изпъстреното с фойерверки и прорязано с прожекторни лъчи московско небе.

Същата вечер Борис Гамеров — млад противотанкист, вече демобилизиран по инвалидност (неизлечимо ранен в белия дроб), вече осъден заедно с неколцина студенти, седеше в многолюдната бутирска килия, в която половината бяхме пленници и фронтоваци. Той описа този последен салют със сдържано осемстишие, с най-обикновени редове: как сме легнали вече на наровете, завити с шинелите си; как сме се събудили от шума; вдигнали сме глави с присвити очи към намордника: виж ти, салют; и сме легнали.

И пак се завихме с шинелите.

Със същите тези шинели — в глинестата пръст на траншеите, в пепелта на огньовете, в дрипи от немските снаряди и парчета.

Не беше за нас тогавашната Победа. Не беше за нас тогавашната пролет.

Бележки

[1] КПЗ (ДПЗ) — Килия (Дом) за предварителен арест, т.е. в нея (него) не се отбива присъдата, а се води следствието. — Б.а. ↑

[2] Централен аерохидродинамичен институт „Н. Е. Жуковски“. — Б.пр. ↑

[3] А по-точно: 156 х 209 см. Откъде знам ли? Това е триумфът на инженерната мисъл и на силния дух, несломен от Сухановка — пресметнал го е Александър Долган. Той не се оставя да полудее и да падне духом и за да не стане това, си налага непрекъснато да смята. В Лефортово брои крачките си, превръща ги в километри, спомня си по картата колко километра има от Москва до границата, колко след това през цяла Европа, колко през целия Атлантически океан. Има такъв стимул: мислено да се върне у дома си в Америка; и за годината, прекарана в Лефортово в пълна изолация, се спуска на дъното на Атлантика, докато накрая го прехвърлят в Сухановка. Тук разбира, че едва ли някой ще може да разкаже за този затвор (целия този разказ го имаме от него) и измисля как да измери килията. На дъното на затворническата паница прочита дробта 10/22 и се досеща, че „10“ ще е диаметърът на дъното, а „22“ — диаметърът на разширението й. След това измъква от пешкира конец, прави от него метър и с него измерва всичко. По-късно изнамира начин да спи прав, опрян с коляно на столчето, и как надзирателят да мисли, че очите му са отворени. Изнамира тези неща и само заради това не полудява. (Рюмин го държи цял месец без сън.) — Б.а. ↑

[4] Ако е било в Големия дом по време на ленинградската блокада — възможно е да си видял и людоеди: някои са яли човешко месо, търгували са с човешки черен дроб, отмъкнат от помещението за аутопсии. Кой знае защо, държаха тези хора в МГБ заедно с политическите затворници. — Б.а. ↑

[5] Не смея да кажа, но в началото на седемдесетте години на века и едните, и другите като че ли отново се активизират. Удивително! На това почти никой всъщност не се е надявал. — Б.а. ↑

[6] Любимият мотив на Сталин: на всеки арестуван еднопартиец (и изобщо на всеки бивш революционер) да се приписва служба в царската тайна полиция. Дали не от нетърпима подозрителност? Или… от вътрешно чувство?… По аналогия?… — Б.а. ↑

[7] Ресорни каручки с открита лека каросерия за двоен впряг, употребявани в кавалерията по време на Гражданската война като подвижни бойни площадки, въоръжени с леки картечници. — Б.пр. ↑

[8] Голям капак във вратата на килията, който при отварянето си пада във вид на масичка. През отвора му надзирателите разговарят, подават храната и нареждат да се подпишат тъмничните документи. — Б.а. ↑

[9] По мое време тази дума бе много популярна. Разправяха, че тръгнала от надзирателите украинци: „Стой, та нэ вэртухайсъ!“ Но уместно е да си спомним и как е на английски „надзирател“ = turnkey — „въртиключ“. Може би и у нас вертухай е който върти ключа? — Б.а. ↑

[10] На жаргона на затворниците: крайно малката тъмнична дажба, онова последно нещо, което все още поддържа загиващия живот. — Б. р. ↑

[11] На това дружество му се пада късче неравнодушна към кръвта московска земя: близо до дома на Ростопчин, след като се пресече Фуркасовският булевард, с умъртвен през 1812 г. невинният Верешчагин, а от другата страна на улицата, на Болшая Лубянка, е живяла (и е убивала крепостните) убийцата Салтичиха. („По Москве“, под ред. Н.А. Гейнике и др. Изд-во Сабашниковых, М., 1917, стр. 231) — Б.а. ↑

[12] Тази конвенция СССР признава едва през 1955 г. — Б.а. ↑

[13] През 1974 г. („Русская мисль“, 27. VI.) един бивш зек разказа, че Юрий бил осъден на 25 години лагер и ги излежавал на Сахалин, на 505-и строителен обект. — Б.а. ↑

[14] В залисията на Февруарската революция радикалният журналист Ер. Печерски („Ранное утро“, 7.III.1917) се хвали, че докато лежи в Московското отделение на тайната полиция, наблюдава дни наред през шпионката на килията целия живот на отделението. Плаши ни с ужасите на Тайната полиция, а шпионката не е имала дори защитна капачка отвън. — Б.а. ↑

[15] Разказваше как охраненият Шчербаков не обичал при идването си в своето Информбюро да вижда хора и всички сътрудници се измитали от стаите, през които той трябвало да мине. Запъхтян от тлъстините си, той се навеждал и отмятал някое ъгълче от килима. И тежко на цялото Информбюро, ако отдолу било прашно. — Б.а. ↑

[16] Старецът почти отгатва с тази малка грешка, че сбърква шофьора с човека, когото той кара! — Б.а. ↑

[17] Когато през 1962 г. ме запознаха с Хрушчов, ми беше на езика да му кажа: „Никита Сергеевич! А ние с вас имаме общ познат.“ Но му казах друга, по-важна фраза на бившите арестанти. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александър Солженицин Архипелаг ГУЛАГ (7) (1918–1956Опит за художествено изследване)

Метаданни

Данни

Архипелаг ГУЛАГ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаПЪРВАТА КИЛИЯ — ПЪРВА ЛЮБОВ

Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (7) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Пета глава
ПЪРВАТА КИЛИЯ — ПЪРВА ЛЮБОВ