Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (33) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Петнадесета глава
ШИзо, БУРи, ЗУРи

Сред многото радостни откази, които ни носеше новият свят — отказа от експлоатация, отказа от колонии, отказа от задължителна военна повинност, отказа от тайната дипломация, от тайните назначения и размествания, отказа от тайната полиция, отказа от „закон божи“ и още много други приказни откази — няма наистина отказ от тъмниците (не рушат стените им, а внасят в тях „ново класово съдържание“, но има безусловно отказване от карцерите — от това безжалостно изтезание, което е могло да се роди само в извратените от злоба умове на буржоазните тъмничари. ИТК-1924 (трудово-изправителният кодекс от 1924 г.) допуска наистина изолацията на особено провинилите се затворници в отделна килия, но предупреждава: тази отделна килия по нищо не трябва да напомня карцер — тя трябва да бъде суха, светла и оборудвана с всичко необходимо за спане.

А сега не само тъмничарите, не и самите арестанти биха се чудели и маели, ако, кой знае защо, няма карцер, ако карцерът е забранен.

Ала съвсем не защото времената са станали по-отстъпчиви, а защото по това време вече са усвоени по пътя на опита други традиции на вътрешнолагерните наказания, когато е непоносимо не от самотата, а от „колектива“, че на всичко отгоре наказаните трябва и да превиват гръб в:

 

РУРи — Роти с Усилен Режим, заменени по-късно с БУРи — Бараки с Усилен Режим, наказателни бригади, и ЗУРи — Зони с Усилен Режим, наказателни командировки. А вече по-късно, някак си между другото, се намъкват сред тях и — не карцерите, не! а —

ШИзо[1] — Наказателни Изолатори.

 

Ами че ако затворникът не е заплашван, ако не предстои повече никакво наказание за него — какво може да го накара да се подчинява на режима?

И къде ще се затварят заловените бегълци?

За какво се присъжда ШИзо? За каквото и да било: не угодил на началника, не поздравил както се полага, не станал или не легнал навреме, закъснял за проверката, не дошъл откъдето следва да дойде, не бил облечен както трябва, не пушил на разрешеното място, държал излишни вещи в бараката — и ето ви — денонощие, три, пет. Не изпълнил нормата, заварили го с жена — ето ви пет, седем и десет денонощия. А за отказвачите да работят има и петнадесет денонощия. И макар че по закон (по кой ли всъщност?) повече от петнадесет денонощия в никакъв случай не се полагат (а по ИТК и това е недопустимо!), тази хармоника се разтяга и до една година. През 1932 г. в Дмитлаг (пише го Авербах, това е черно на бяло!) за съзнателно самонараняване изпращат за цяла година в ШИзо! Ако си спомним още, че в подобни случаи отказват и лечението, съвсем ясно става, че раненият болен човек бива обречен да гние в карцера цяла година!

На какви условия трябва да отговаря ШИзо? Той трябва да бъде: а) студен; б) влажен; в) тъмен; г) с оскъдна храна. Поради тези причини там не отопляват (Липай: дори когато навън е минус 30 градуса!), не поставят стъкла на прозорците, оставят стените да плесенясат (или пък кариерното мазе се изгражда върху мокър терен). Прозорчетата са нищожни или изобщо няма такива (най-често). Дажбата е сталинска — 300 грама на ден, а „топлата храна“, тоест голата чорба, се дава едва на третия, шестия и деветия ден. Но във Воркута-Вом дават само по двеста грама хляб, а вместо топла храна на третия ден — парче сурова риба. Та в тези именно рамки трябва да си представяме и всички карцери.

Наивна е представата, че карцерът трябва да бъде непременно като някакъв вид килия — с покрив, врата и катинар. Нищо подобно. В Куранах-Сала при минус 50 градуса за карцер се използуват едни разкривени дървени основи за къща. (Волнонаемният лекар Андреев: „Като лекар заявявам, че може да се издържи в такъв карцер!“. Да прехвърлим целия Архипелаг: на същата Воркута-Вом през 1937 г. карцерът за отказвачите е: дървени основи без покрив или обикновена яма. В такава яма (за да се спасят от дъждовете, опъвали над главите си някой парцал) Арнолд Рапопорт живее като Диоген в бъчвата си. С храната им се гаврели така: излиза надзирателят от порталната будка с дажбите хляб и извиква хората от бараката без покрива: „Елате да си получите хляба!“ Но едва показали носовете си оттам, часовоят насочва към тях от кулата пушката и им крясва: „Стой, ще стрелям!“ Надзирателят се прави на учуден: „Какво, и хляб ли не щете? Е, отивам си тогава.“ А в ямата хвърлят просто отгоре хляба и рибата направо върху размекналата се от дъждовете глина.

В Мариинския лагер (както и в много други, разбира се) стените на карцера са целите в сняг — но преди да влязат там, свалят на хората лагерните им дрешки и ги пускат вътре по долно бельо. На всеки половин час надзирателят отваря хранилката и съветва Иван Василиевич Швед: „Ей, няма да издържиш, ще пукнеш, върви по-добре да сечеш дърва!“ И наистина — решава Швед — тук по-рано ще свършиш. Отива в гората. За прекараните си 12 години и половина в лагерите Швед лежи в карцера 148 денонощия. За какво само не е бил наказван! За отказ да върви дневален в „Индия“ (бараката на рецидивистите) получава 6 месеца наказателен лагер. За отказ да се прехвърли от осигурената с храна селскостопанска командировка на дърводобива е съден вторично като за икономическа контрареволюция, следва 58 — 14 и нова десетка. Само криминалният престъпник, който не желае да иде в наказателния лагпункт, може да си позволи да удари началника на конвоя, да избие нагана от ръцете му — и в резултат на всичко това да го оставят на мира. За кроткия политически няма изход — така или иначе, ще му разкатаят фамилията. На Колима през 1938 г. дори и карцерите ги отопляват за криминалните, къде такова нещо за Петдесет и осмия член.

В БУР изпращат за по-продължителен срок. Там затварят за месец, за три месеца, за половин година или година, а често и безсрочно просто защото арестантът е смятан за опасен. Попаднал веднъж в черния списък, след това те натикват в БУР всеки път по Първи май и Седми ноември, при всяко извършено бягство или непредвидено произшествие в лагера.

БУР може да бъде и най-обикновена барака, оградена отделно с бодлива тел, с извеждане на затворените в него на най-тежката и неприятната в този лагер работа. Но може да е и тухлена постройка в лагера, с всичкия му тъмничен ред: с побоища в надзирателната стая на извиканите поединично (за да не остават следи, добре е биенето да става с тухла, обвита в кече); с резета, катинари и шпионки по вратите; с циментова настилка, че и с отделен карцер за изтърпяващите наказанието си в БУР.

Точно такова нещо представлява Екибастузкият БУР (впрочем там има такъв и от първия тип). Килиите там са без нарове (спят на пода върху ватенките си). Намордник от стоманена ламарина закрива изцяло малкото прозорче-капандура под тавана. В него са пробити с гвоздей дупчици, но през зимата снегът запушва и тях и в килията става съвсем тъмно. През деня електрическата крушка се гаси, така че денят е по-тъмен от нощта. Никога не се проветрява. Половин година (през 1950 г.) не извеждат никого на разходка. Така че нашият БУР не се различава по нищо от най-свирепия затвор и по нищо не приличаше на лагер. Не извеждат хората до тоалетната, всичко се извършва в килията. Изнасянето на голямата кофа е за дневалните направо щастие: така те могат да глътнат малко въздух навън. А банята е вече общ празник. Хората така са натъпкани в килията, че едва има как да легнат, да не говорим, че няма къде да се разтъпчат. И така — половин година. Чорбата е чиста водичка, хлябът — шестстотин грама, нито троха тютюн. Ако се случи да получиш колет от къщи, докато си затворен в БУР, нетрайните продукти ги „минават в разход“ с документ (присвоява си ги надзорът или ги продават евтино на нагаждачите), останалото се предава в склада за многомесечно съхраняване. (Когато такива режимчици ги извеждат след това на работа, те вече са много по-подвижни, за да не ги затварят отново.)

В тази задуха и неподвижност арестантите съвсем остават без нерви, особено криминалните като по-напористи. (Попадналите в Екибастуз криминални ги третират като по Петдесет и осми член и не им се правят никакви отстъпки.) Най-популярно сред арестантите в БУР е да гълтат алуминиевите лъжици, когато им ги раздадат за обяда. Всеки, глътнал такава, го преглеждат на рентген и след като се убедят, че наистина е глътнал лъжицата си, го изпращат в болницата, за да отворят там стомаха му. Льошка Карноухий гълта три пъти лъжици и от стомаха му не остава нищо. Колка Салопаев прибягва до номера с умствено мръдналия: обесва се през нощта, но момчетата по предварителна уговорка го „виждат“, свалят го от въжето и той е отведен в лазарета. Друг един замърсява конец в устата си (прокарва го между зъбите си), вдява го в иглата и го провира под кожата на крака си. Инфекция! Болница! А там вече дали ще е гангрена, или не, само и само да се отърве.

 

Но за да накарат наказаните плюс всичко останало и да работят, ги затварят в отделни наказателни зони (ЗУРи). В ЗУР преди всичко храната е изключително лоша, с месеци наред затворените там могат и да не получат второ, хляб също им се полага по-малко. Дори в банята през зимата прозорецът е без стъкло, бръснарите, облечени с ватени дрехи, стрижат затворниците голи. Възможно е да няма и столова, но и в бараките не раздават чорбата, а я получаваш около кухнята, след което трябва да я носиш по студа до бараката и там да я ядеш изстинала. Мре се масово, стационарът е претъпкан с умиращи.

Дори само изброяването на наказателните зони някога ще представлява историческо изследване, толкова повече, че няма да е леко да се установи това, всичко ще се заличи.

Ето какви работи измислят за наказателните зони. Коситба на 35 километра от зоната, където хората живеят в незащитени при дъжд колиби от сено. Косят из блатисти места и краката им са винаги във водата. (При по-благосклонни конвои събират горски плодове, а бдителните стрелят и убиват, но така или иначе, хората продължават да събират горски плодове: нали гладът ги мъчи.) Набавяне на силажна маса по същите блатисти места, сред облаци от хапещи мушички, без някакви защитни средства. (Лицето и врата са изхапани, покрити със струпеи, клепачите подпухват, човек почти ослепява.) Набавяне на торф в лъката на река Вичегда: през зимата с помощта на тежък чук пробиват слоя от смръзнала се тиня, изпод която изваждат размразения торф, след което го карат на един километър нагоре с шейни, в които сами се впрягат (лагерът си скъпи конете). Просто изкопни работи („изкопен“ ОЛП край Воркута). Е, и обичайната наказателна работа — варовита кариера и гасене на варта. И каменни кариери. Всичко не може да се изброи. Всичко най-тежко от тежките работи, всичко най-непоносимо от непоносимите, ето какво е наказателната работа. Всеки лагер си има своя такава.

А обикновено в наказателните зони изпращат: вярващите, упоритите и рецидивистите (да, и тях, тук великата възпитателна система се проваля поради невъздържаността на местните възпитатели). Там държат цели бригади от „монаси“, отказващи да работят за дявола. (На наказателната „подконвойка“ в Печорския совхоз ги държат в карцер с вода до коленете. През есента на 1941 г. им лепват 58 — 14 и ги разстрелват до един.) Изпращат в наказателната зона свещеника отец Виктор Шиповалников „за религиозна агитация“ (отслужил всенощна служба по Великден за пет санитарки). Изпращат дръзките инженери и други нагли интелигенти. Изпращат заловените бегълци. И с искрено съжаление изпращат социално близките, които хич не искат да се прилепят към пролетарската идеология. (Не ще упрекнем началството в неволната понякога бъркотия, породена от сложната умствена работа по класификацията: от Карбас например изпращат две каруци с религиозни жени за детското градче да наглеждат лагерните деца, а рецидивистките и сифилитичките — в Конспай, в наказателния участък на Долинка. Но объркват кои на коя каруца да товарят вещите си и криминалните сифилитички тръгват да се грижат за децата, а „монахините“ — за наказателния изолатор. По-късно разбрали грешката си, но така и оставили нещата.)

В наказателните зони изпращат често и за отказ да станеш доносник. Повечето такива отказали умират там, в наказателните зони, така че не могат да разкажат за себе си. Още по-малко ще разкажат за тях убийците чекисти. Изпращат така и почвоведа Григорий Иванович Григориев, но той оцелява. Изпращат така и редактора на естонското селскостопанско списание Елмир Нугис.

Има и дамски истории. За тях не може да се съди достатъчно обстойно и строго, защото винаги остава неизвестна за нас интимна подробност. Историята на Ирина Нагел обаче е изложена от самата нея. В совхоза Ухта била машинописка в администрацията, тоест била е благоустроен нагаждач. Представителна, солидна, с коса, сплетена на плитка около главата й, и за удобство ходела с шалвари и скиорско яке. Който познава лагера, знае каква примамка е това. Чекистът младши лейтенант Сидоренко изразява желание да влезе в по-тясна връзка с нея. Нагел му отвръща: „По-добре да ме целуне последният бандит! Как не ви е срам, детето ви плаче оттатък!“ Отблъснат по този начин, Чекистът изведнъж променя израза си и казва: „Да не си въобразявате, че ми харесвате? Исках просто да ви изпитам. Та чуйте ме, ще трябва да ни сътрудничите.“ Тя отказва и е изпратена в наказателния лагпункт.

А ето и впечатленията на Нагел от първата вечер: женската барака е пълна с рецидивистки и „монахини“.[2] Пет момичета ходят, загърнати с чаршафи: предния ден апашорите проиграли на карти всичко по тях, заповядали им да го свалят и да го предадат. Внезапно влизат с китара банда криминални — по долни гащи и с меки шапки на глава. Пеят апашката си песен, все едно, че правят серенада. Изведнъж нахълтват други криминални, сърдити. Те залавят едно свое момиче, събарят го на пода, бият го със скамейката и го тъпчат. Момичето крещи, после вече и да крещи не може. Всички си остават спокойни наоколо и не само че не се намесват, но сякаш дори и не забелязват какво се върши. По-късно идва фелдшерът: „Кой те би?“ — „Паднах от наровете“ — отвръща пребитата. Същата вечер проиграват на карти и самата Нагел, но я спасява мръсникът Васка Кривой: той съобщава на началника, който идва и отвежда Нагел да нощува на портала.

Командировките (като Парма на Нироблаг, в най-затънтеното място на тайгата) се смятат от войниците и надзирателите също за наказателни, там ги изпращат за някое провинение, но много скоро ги заменят след това със самоохраняващи.

След като в обикновените трудово-изправителни лагери няма закон и правда, какво остава до наказателните? Криминалните си правят там каквото си щат, ходят открито с ножове (Воркутския „изкопен“ ОЛП, 1946 г.), надзирателите се крият от тях извън зоната и това е още когато затворените по Петдесет и осми са мнозинство.

В наказателния лагер Джантуй край Печора криминалните от необузданост запалват две бараки, забраняват готвеното ядене, прогонват готвачите, заколват двама от офицерите. Останалите офицери дори под заплахата да бъдат разжалвани се отказват да влязат в зоната.

В такива случаи началството се спасява чрез провокирането на разпри: за комендант на Джантуй назначават някакъв пес, срочно докаран с помощниците му отнякъде. Още първата вечер те заколват трима рецидивисти и напрежението малко спада.

Крадец от крадеца не чака пощада, отдавна е предвидила пословицата. Съгласно Прогресивното Учение, след като развъждат тези социално близки извън всякаква мярка, така че дори те се задушават от тях, бащите на Архипелага не намират друг изход, освен да ги разделят и насъскат едни срещу други на бой до смърт. (Войната между криминалните и песовете, разтърсила Архипелага през последните години.)

То се знае, че въпреки очевидната слободия на криминалните също не им е леко в наказателните зони и чрез разюздаността си те се опитват някак да се измъкнат. Като типични паразити те предпочитат да живеят сред онези, от които могат да смучат. Понякога криминалните си отрязват пръстите, само и само да не ги пратят в наказателна зона, например в знаменитите воркутски варници. (За някои рецидивисти след войната още в съдебното решение им се записваше: „С изтърпяване на наказанието във воркутските варници.“ Болтовете се затягат отгоре.)

Там всички носят ножове. Песовете и бандитите се колят всеки ден помежду си. Готвачът (пес) налива както си иска: на кого гъсто, на кого рядко, на кого просто с черпака по главата. Нарядни-кът ходи с арматурен прът и с едно свистящо замахване убива от място. Песовете държат при себе си момченца за педерастия. Там има три бараки: една за песовете, една за крадците, една за балъците, във всяка по стотина души. Балъците работят: долу край лагера вадят вар, после с носилки я качват на скалата и там я изсипват в пригодени за целта конуси, като оставят отвътре отвори за дима; гасят варта: разстилат кипящата вар сред дим, сажди и варовита прах.

В Джидинските лагери е известен наказателният участък Баянгол.

В наказателния ОЛП на Краслаг „Ревучий“, преди още каквито и да било наказани, изпращат „работническо ядро“ — около сто и петдесет в нищо непровинили се яки работяги. (Наказани или ненаказани, а началството си гони плана.) И ето как обикновените работяги са хвърлени на наказателни работи! По-нататък изпращат криминални и такива с дългосрочни присъди по 58-и член — тъй наречената тежка категория. Рецидивистите се боят от тях, защото с максималната си в следвоенните условия 25-годиш-на присъда те дори и след убийство на криминален няма с какво повече да утежнят положението си, подобно нещо вече не се смята (както и Каналите) за враждебна проява на класовия враг.

Работният ден в „Ревучий“ е уж 11 часа, но с пътя до гората (5-6 км) и обратно стига до 15 часа. Зековете стават в 4,30 сутрин, а се връщат в зоната в 8 часа вечерта. Бързо стигат до пълно изтощение, тоест появяват се отказвачи. След общия развод строяват в клуба отказвачите, нарядникът минава покрай строя им и си подбира жертвите. Такива отказвачи с вървени цървули („обут по сезона“. 60 градуса студ), със съдрани ватенки ги натирват извън зоната и там насъскват срещу тях овчарски кучета: „Дръж!“ Кучетата ръфат, разкъсват и повалят отказвачите. След кучетата пристига китаец с волска кола за събиране на нечистотии, натоварват в нея отказвачите и ги откарват до един дол, в който ги изсипват от колата. А там долу чака бригадирът Льоша Слобода, който започва да налага с тояга нещастниците, докато те не размислят и не започнат да работят за него. Изработеното от тях той записва на своята бригада, а на отказвачите им се дава само по 300 грама хляб — колкото се полага в карцера. (Който е измислил тази стъпаловидна система, е просто един малък Сталин!)

Галина Иосифовна Серебрякова, защо не напишете за това? Защо вашите герои в лагера нищо не правят, не превиват гръб, а само разговарят за Ленин и Сталин?

За обикновения работяга по Петдесет и осми член е почти невъзможно да издържи в такъв наказателен лагпункт.

На наказателната подкомандировка в Северния железопътен лагер (с началник полковник Ключкин) през 1946 — 1947 г. се стига до човекоядство: режат хора на късове, после ги варят и ядат.

И това е веднага след световно-историческата победа на нашия народ.

Ей, полковник Ключкин! Къде си построил пенсионния си заможен дом?

Бележки

[1] От руското „Штрафной“ — наказателен. — Б. пр.

[2] Кой друг в световната история е дръзнал да ги приравни?… Какъв трябва да бъдеш, за да ги смесиш? — Б.а.