Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (53) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Девета глава
СИНКОВЦИТЕ С АВТОМАТИТЕ

Охранявани сме били от хора с дълги шинели с черни маншети. Охранявани сме били от червеноармейци. Охранявани сме били от възрастни запасняци. И накрая идват да ни охраняват, грабнали новички автомати, млади здравеняци, родени през първата петилетка, немирисали дори войната.

Два пъти по час на ден сме заедно, съединени с мълчалива смъртна връзка: всеки един от тях е в правото си да убие когото си иска от нас. Всяка сутрин тръгваме заедно на път, те от двете ни страни, тътрим се вяло натам, където това не е притрябвало нито на нас, нито на тях. Всяка вечер бързаме по скоро да се приберем: ние — в своята кошара, те — в своята. И тъй като нямаме истински дом, тези кошари ни служат за домове.

Вървим и ни най-малко не поглеждаме към техните полушубки, към автоматите им — изтрябвало ни е! Те вървят и не откъсват очи от нашите черни редици. Така им е наредено по устав, в това се заключава службата им. Трябва да пресекат с изстрел всяко наше излишно движение или стъпка.

Как ли им изглеждаме с нашите черни ватенки, с нашите сиви ушанки, с нашите уродливи, кърпени-прекърпени валенки и с пришитите по нас парцалчета с номера — че как да искаме да постъпват с нас като с истински хора?

За чудене ли е, че видът ни поражда погнуса? Та нали тъкмо това се преследва с този наш вид? Свободните жители в селището, особено учениците и учителките, поглеждат с боязън от тротоара към нашите колони, карани по платното на улицата. Разправят ни за техния страх: да не би ние, фашистките изчадия, да се пръснем изведнъж във всички посоки, да пометем конвоя и да се втурнем да грабим, да изнасилваме, да палим и убиваме. Ами че вероятно за тези толкова звероподобни същества могат да бъдат достъпни само такива желания. И ето че конвоят охранява жителите на селището от тези зверове. Благороден конвой. В клуба, построен от нас, сержантът от конвоя може да се чувствува напълно като рицар, когато кани учителката да танцуват.

Тези синковци ни наблюдават непрекъснато — и от кордона, и от кулите, но нямат възможност да знаят поне малко нещо за нас, затова пък им е дадена възможността да стрелят но нас без предупреждение.

Ех, ако биха могли да идват вечер при нас, в нашите бараки, да сядат на нашите вагонки и да слушат: за какво е затворен този на старец, за какво този на баща. Биха опустели тогава кулите, биха престанали да стрелят автоматите.

Но цялата хитрост и сила на системата е в това, че нашата смъртна връзка почива върху неведението. Тяхното съчувствие към нас се наказва като родоотстъпничество, желанието им да поговорят с нас — като нарушение на свещената клетва. А и защо да говорят с нас, след като в назначения по график час ще дойде заместник-командирът по политическата част и ще проведе беседа с тях — за политическия и морален облик на охраняваните народни врагове. Подробно и с повторения ще им разясни до каква степен тези плашила са вредни и тежат на държавата. (Толкова по-съблазнително е да ги провериш като жива мишена.) Той ще дойде с някакви папки под мишница и ще каже, че в спецчастта на лагера са му предоставили за една вечер някои дела. Ще прочете оттам няколко машинописни листа за злодейства, достойни за всички пещи на Освиенцим — и ще ги припише на електротехника, който е поправял електричеството на стълба, или на дърводелеца, на когото еди кои си редови другари необмислено са искали да поръчат нощно шкафче.

Заместник-командирът няма да се обърка, да се изтърве с нещо. Никога няма да разкаже на момчетата, че тук има затворени хора просто заради вярата им в Бога и просто заради жаждата им за истина, и просто заради любовта им към справедливостта. И-още — изобщо заради никакви прегрешения.

Цялата сила на системата е в това, че човек не бива да говори просто с човек, а само чрез офицера и заместник-командира по политическата част.

Цялата сила на тези момчета е в тяхното незнание.

Цялата сила на лагерите — в тези момчета. В червенопагонниците. В убийците от наблюдателните кули и в ловците на бегълците.

Да се спрем на една такава политбеседа по спомените на тогавашния конвой (в Нироблаг): „Лейтенант Самутин — с тесни рамене, върлинест, с глава, присплесната в слепоочията, напомня змия. Бял, почти без вежди. Знаем, че е разстрелвал лично хората. Сега на политзанятията чете монотонно: «Враговете на народа, които охранявате, са същите тези фашисти, паплач. Ние сме силата и раздаващият възмездие меч на Родината и трябва да бъдем твърди. Никакви сантименталности, никаква жал.»“

Та ето как се изграждат момчетата, които гледат да ритат с крака беглеца непременно в главата. Момчетата, които изритват с крак хляба от устата на беловласия старец. Момчетата, които равнодушно наблюдават как окованият беглец удря главата си в дъските на каросерията, забиваща треските си в нея. Ами че те са раздаващият възмездие меч на Родината.

Вече след смъртта на Сталин, вече като вечен заточеник можах да постъпя в обикновена ташкентска клиника за „свободни граждани“. И там можах да чуя: някакъв млад узбек, болен, разказва на съседите си за своята служба в армията. Тяхната част охранявала палачи и зверове. Узбекът си призна, че конвоите също не били достатъчно хранени и че умирали от яд да гледат как зековете миньори получавали дажба (полагаща се за 120%, естествено), малко по-малка от тяхната честна войнишка. Изпълвала ги злоба още и за това, че те, конвоите, е трябвало да мръзнат през зимата (вярно, в кожуси до петите) по наблюдателните си кули, докато в същото време враговете на народа се греят в работната зона около накладени огньове (той и от наблюдателната си кула е можел да види, че това не е така) и спят там по цял ден (той сериозно си въобразяваше, че държавата облагодетелствува своите вратове).

Имах интересен случай! Да погледна Спецлагера с очите на конвоя. Започнах да го разпитвам що за мерзавци са били това и дали е могъл да разговаря с тях лично. Тогава той ми разказа, че всичко това бил научил от заместник командирите по политическата част, че те им четели дори „делата“ по време на политбеседите. И това негово озлобение, че затворниците спят по цял ден, също се е затвърдило у него не без кимането за съгласие от страна на офицерите.

О, вие, съблазнители на малките сили!… По-добре да не сте се раждали!…

Узбекът разказваше още, че обикновеният войник от МВД получава 230 рубли на месец (12 пъти повече от армейския! Откъде такава щедрост? Да не би службата му да е 12 пъти по-трудна?), а в Заполярието дори и 400 рубли — и това при срочна служба и при всичко безплатно.

Че и какви ли не още различни случаи разказваше. Например на негов другар му се сторило, че някакъв от колоната иска да бяга. С натискането на спусъка убива петима. Всички от конвоя свидетелствуват после, че колоната се е движела спокойно и затова войникът е наказан извънредно строго: пратен е за петнадесет денонощия в ареста (при топла храна и отоплено помещение естествено).

А и има ли някой от туземците на Архипелага, който да не знае и да не ви разкаже подобни случаи?… Малко ли такива знаехме и ние в ИТЛ: на работните ни места, където няма зона, а някаква невидима черта на обкръжение, току ще екне изстрел и някой от затворниците пада мъртъв; престъпил е, казват, чертата. Може дори съвсем да не я е престъпвал — ами че линията е невидима и никой няма да иде да я проверява, за да не повалят и него там. Нито пък ще дойде комисия да се увери къде лежат краката на убития. А и дори да е прекрачил тази черта, нали тъкмо това е работата на конвоя — да следи за невидимата черта, а на затворника — да работи. Тъкмо зекът, който най-увлечено и честно работи, получава този куршум. На гара Новочунка (Озьорлаг) по време на сенокос зекът вижда на две-три крачки от себе си сенце, селското му сърце се свива: дай да го усетя върху дланта, и — куршум! А на войника — месец отпуска.

Или пък конвоят храни злоба тъкмо към този затворник (не е изпълнил поръчката му или молбата) и тогава изстрелът е отмъщение. Понякога с коварство: конвоят заповядва на зека да вземе нещо извън чертата и да го донесе. И когато той отива там доверчиво, го настига изстрел. Или ще му подхвърли цигара — на, запуши! Зекът е такова презряно същество, че ще се втурне и за цигарка.

Защо стрелят? Невинаги можеш да си го обясниш. В Кенгир например, в благоустроена зона, през деня, когато няма никакви признаци за бягство, младата западна украинка Лида простира току-що изпраните си чорапи върху склона на предзоновото заграждение. Боецът се прицелва от кулата и я поваля на място. (Смътно се говореше, че след това и самият искал да си сложи край на живота.)

Защо ли? Ами има в ръцете си пушка! И безконтролната власт да убие или да не убие някого.

А плюс всичко е и изгодно! Началството е винаги на твоята страна. За убийство няма никога да те накажат, напротив — ще те похвалят, ще те наградят и колкото по-рано си му светил маслото, още на половината от първата му крачка, толкова по-голяма е, ще рече, твоята бдителност, толкова по-голяма ще бъде и наградата! Цяла месечна заплата! Цял месец отпуска. (А и влезте в положението на Командуването: ако дивизионът няма регистрирани случаи на проявена бдителност, що за дивизион ще е това? Що за командири ще са? Или зековете са значи толкова кротки, че охраната би трябвало да я съкратят. Веднъж създадена, охранната система изисква отчитане на смъртни бройки.)

Между бойците от охраната възниква дори дух на съревнование: ти уби и с премията си купи масло. Тогава и аз ще убия и също ще си купя краве масло с премията. Искаш да си идеш за малко вкъщи, да помачкаш, понатиснеш момичето си? Застреляй някое от тези сиви същества и заминавай за месец.

Всички тези случаи ни бяха добре известни в ИТЛ. Но ето че в Спецлагерите се появиха нови похвати: да се стреля например направо в строя, както в случая с другаря на този узбек. Както в Озьорлаг пред портала на 8 септември 1952 г. Или както от наблюдателните кули по зоната.

Значи така са ги подготвяли. Това е работа на заместник командирите по политическата част.

През май 1953 г. в Кенгир тези синковци с автомати откриват внезапен и с нищо непредизвикан огън по колоната затворници, които са пристигнали вече в лагера и очакват обичайния обиск на входа. Ранени са 16 души — но да са просто ранени! Стреляно е по тях с куршуми дум-дум, отдавна забранени от всички конвенции на капиталистите и социалистите. Куршумите излизат от телата като от кратери — разкъсват вътрешностите, раздробяват челюстите и крайниците.

Защо тъкмо с куршуми дум-дум е въоръжен конвоят на Спец-лагерите? Кой е въвел това? Никога няма да разберем.

Как се обиди обаче охраната, когато прочете в моята повест, че затворниците ги наричат „дирници“ и че ето на, сега това ще стане известно на целия свят. Не, затворниците трябвало да ги обичат и да ги наричат ангели-закрилници!

А един от тези синковци, вярно, от най-добрите, не се е обидил, но иска да отстои истината — Владилен Задорний, роден 1933 г., служил във ВСО (Военизирана стрелкова охрана) на МВД в Нироблаг от осемнадесетата до двадесетгодишната си възраст. Написа ми няколко писма.

„Момчетата не постъпваха доброволно там, а бяха изпращани от военния комисариат. Той ги предаваше на МВД, където ги учеха да стрелят и да стоят на пост. Момчетата мръзнеха и нощем плачеха — за какво им са притрябвали тези Нироблагери и всичко там! Не трябва да обвиняваме момчетата — те бяха войници и служеха на Родината. И макар в тази нелепа и страшна служба не всичко да беше обяснимо (а нима е имало нещо обяснимо?… Или всичко, или нищо. — А.С), те бяха положили клетва, службата им не беше лека.“

Искрено ще се замислиш. Оградили тези хлапета с колове — военна клетва! Служба на Родината! Вие сте войници!

Слаб е бил значи общочовешкият им залог, а и просто не го е имало, след като не е устоял срещу клетвата и политбеседите. Едва ли от всички поколения и от всички народи може да се моделират такива момчета.

Дали това не е главният въпрос на XX век: допустимо ли е да изпълняваш заповеди, като предоставяш на други своята съвест? Може ли да нямаш свои представи за лошото и доброто и да ги черпиш от печатните инструкции и устни указания на началниците? Клетвата! Тези тържествени заклинания, произнасяни с треперещ глас и насочени по смисъл за защита на народа от злодеите, могат толкова лесно да бъдат използувани в служба на злодеите и против народа!

Да си спомним какво се кани да каже Василий Власов на своя палач още през 1937 г.: единствено ти! Единствено ти си виновен, че убиват хората! Единствено на теб ще легне отговорността за моята смърт, и живей с това! Ако нямаше палачи, нямаше да има и смъртни наказания.

Ако нямаше конвойни войски, нямаше да има и лагери. Естествено, съвременниците и историята няма да пренебрегнат йерархията в отговорността за вината. Естествено, за всички е ясно, че техните офицери са много по-виновни; техните оперпълномощници — още повече; съставящите инструкциите и заповедите — още повече; а даващите указанията за тяхното написване — най-много от всички.[1]

Но все пак стрелят, охраняват и държат насочени автоматите си не те, а войничетата! И ритат с ботуши легналите на земята все пак същите тези войничета!…

Владилен ми пише още:

„Тъпчеха ни главите, караха ни да зубрим УСО-43 се — устава за стрелковата охрана от 43-та година, строго секретен[2], жесток и зловещ устав Ами клетвата? Ами наблюдението от страна на оперите и заместник-командирите по политическата част? Ами слухтенето и доносничеството? Завеждаха се дела на самите бойци… Разделени с ограда от колове и бодлива тел, хората с ватенките и хората с шинелите бяха еднакво лишени от свобода — едните за двадесет и пет, другите — за три години.“

Е, казано е пресилено, че войниците също били затворници, изпратени обаче не от военен трибунал, а от военния комисариат. Но еднаквото, еднаквото го няма! Защото хората с шинелите косяха, без да им мигне окото, хората с ватенките и дори тълпата, както ще видим по-нататък.

Владилен разяснява:

„Момчетата бяха най-различни. Имаше ограничени службаши, сляпо мразещи зековете. Впрочем най-ревностни бяха новобранците от националните малцинства — башкири, буряти, якути. Повечето бяха равнодушни. Носеха службата тихо и безропотно. Най-много обичаха календарчетата с откъсващите се страници и времето, когато идваше пощата. И накрая, имаше добри момчета, които съчувствуваха на зековете като на хора, попаднали в беда. Повечето от нас разбирахме, че службата ни е непопулярна сред народа. Когато се прибирахме в отпуска, не носехме униформите си.“

Но най-добре защищава Владилен своята мисъл чрез собствената си история. Макар че такива като него изобщо са единици.

Включват го в конвойните войски по недоглеждане от страна на ленивата спецчаст. Вторият му баща, старият профсъюзен работник Войнино, е арестуван през 1937 г., това е причина да изключат и майка му от партията. Баща му пък, комбриг от ВЧК, член на партията от 1917 година, побързва да се отрече от бившата си жена и заедно с това и от сина си (запазва по този начин партийната си принадлежност, но все пак се лишава от ромбовете на НКВД[3]). Майка му трябва да измива компрометираността си с донорска кръв по време на войната. (Нищо, кръвта й я ползуват и партийни, и безпартийни.) Момчето ненавижда от малко сините фуражки, а ето че на самия него надяват такава на главата… Твърде ярко се е врязала в детската му памет страшната нощ, когато хора със синя униформа, каквато носи и баща му, безцеремонно се ровят в детското му креватче.

„Не бях добър конвоен: влизах в разговори със зековете, изпълнявах някои техни поръчки. Оставях пушката си край накладения огън, ходех да им купувам нещо от лавката или да им пусна писмата. Мисля, че в общите лагерни пунктове Промеждутъчна, Мисакорт и Парма си спомнят още за боеца Володя. Бригадирът на зековете ми каза веднъж: „Взирай се в хората, вникни в мъката им, тогава ще разбереш…“ А аз и така виждах във всеки един от политическите дядо ми, чичо, леля… Направо мразех своите командири. Роптаех, възмущавах се, разправях на другарите си: „Ето истинските врагове на народа!“ По тази причина, за пряко неподчинение („саботаж“), за връзка със зековете, бях подведен под следствие… Върлинестият Самутин… ми удряше плесници, биеше ме с преспапието по пръстите — загдето не подписвах признания за писмата на зековете. Да ми паднеше някъде на тъмно този дългуч, щях да му дам да се разбере, имам втора категория бокс, прекръствах се с тридесет и пет килограмова гира в ръка — но двама надзиратели бяха повиснали на ръцете ми… На следствието обаче не му беше до мен: така се бяха объркали през 1953 година работите в МВД. Не получих присъда, но ми дадоха вълчи билет — член 47-Г: „уволнен от органите на МВД заради крайна недисциплинираност и груби нарушения на устава на МВД“. И от дивизионния гауптвахт — пребит от бой, премръзнал, ме изхвърлиха да си замина вкъщи… По пътя се грижеше за мен освободеният от лагера бригадир Арсен.“

Какво ли е да си въобразим пък, че към затворниците прояви снизходителност офицер от конвоя. Той би могъл да направи това само в присъствие на войниците или чрез войниците. А значи при общата озлобеност това би му било невъзможно, а и „неловко“. Пък и веднага би се намерил кой да донесе срещу него.

Система!

Бележки

[1] Това не значи, че ще ги съдят. Важното е да се провери дали те са доволни от пенсиите и вилите си. — Б.а.

[2] Между другото, дали обръщаме достатъчно внимание на това съскащо „есес“ в нашия живот — било в едно или друго съкращение, като се почне от КПесес и ще рече, КПесесовци? Ето че и уставът им, оказва се, бил „ес-ес“ (както и всичко твърде секретно е винаги „ес-ес“) — съставителите му са си давали значи сметка за неговата подлост, давали са си сметка и са го съставяли, и то по кое време: едва отблъснали немците от Сталинград! Още един плод на народната победа. — Б.а.

[3] Макар и да сме привикнали отдавна към това, понякога се изненадваме: арестуван е вторият мъж на изоставената жена — и това налага да се отречеш от четиригодишния си син? И това — за командира на бригада във ВЧК? — Б.а.