Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (47)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 34 гласа)

Трета глава
ОКОВИ, ОКОВИ…

Ала нашето въодушевление, нашите нетърпеливи очаквания бързо се оказаха попарени. Вятърът на промените духаше само на теченията — в етапните затвори. Дотук, зад високите стобори на Спецлагерите, той не достигаше. И макар че лагерите бяха комплектувани само от политически — никакви бунтовни позиви не висяха по стълбовете.

Разправяха, че в Минлаг ковачите отказали да коват решетки за барачените прозорци. Слава на тях, макар и неназовани! Били са хора. Затворили ги в БУР. Решетките за Минлаг били изковани в Котлас. И никой не подкрепил ковачите.

Спецлагерите започват със същата безсловесна и дори подлизурска покорност, която ИТЛ възпитават в продължение на три десетилетия.

Докараните от полярния Север етапи не дочакват да се порадват на казахстанското слънчице. На гара Новорудное те скачат от червените вагони върху червеникавата земя. Това е тъкмо онази джезказганска мед, при чийто добив белите дробове не издържат повече от четири месеца. На първите провинили се още веднага радостните надзиратели демонстрират новото си оръжие: белезници, никога неприлагани в ИТЛ — бляскави, никелирани белезници, чието масово производство започва в Съветския съюз за тридесетгодишнината от Октомврийската революция (все в някой завод са ги фабрикували работници с прошарени мустаци, образцовите пролетарии на нашата литература — все пак не са ги правили самите Сталин и Берия я?). Особеното на тези белезници е, че могат да се пристягат максимално плътно: те са снабдени с метална пластинка със зъбци и след като бъдат сложени на ръцете, конвоят ги затяга на коляно, като вкарва колкото се може повече зъбци в ключалката, за да боли. По такъв начин белезниците от ограничително средство, сковаващо действията на затворника, се превръщат в оръдие за мъчение: те стискат китките с постоянна остра болка и ги държат така с часове, при това винаги върху извитите зад гърба ръце. Изработи се и специален начин за притискане на четирите пръста от белезниците и това причиняваше остра болка в ставите.

В Берлаг белезниците се прилагаха най-ревностно: за всяка дреболия, за несваляне на шапката пред надзирателя. Слагат ти белезниците (ръцете отзад) и те поставят до портала. Ръцете ти отичат, изтръпват и възрастни мъже стигат дотам да плачат: „Гражданино началник, няма повече! Свалете ми белезниците!“ (Изобщо в Берлаг съществуват славни порядки — по команда става не само отиването в столовата, но и сядането на масата, лъжицата в чорбата, ставането от масата и излизането от столовата.)

Колко е било на някой да драсне с писалката: „Да се създадат Спецлагери. Да се доложи проект за режима до еди коя си дата.“ А тружениците тъмничнолози (и душеведи, и познавачи на лагерния живот) трябва едно по едно, по точки да премислят: какво още може да се постегне по-яко? С какво още да се донатовари затворникът? С какво още да се обремени и без това несладкият живот на туземеца зек? При преминаване от ИТЛ в Спецлагера тези животни трябва веднага да почувствуват много по-голямата строгост и тежест — да, но някой преди това трябва да изобрети всичко по точки.

Е, усилват се, естествено, охранителните мерки. Във всички Спецлагери се укрепват допълнително зоналните полоси, бодливата тел се обтяга по нагъсто, че разхвърлят пред зоната и спиралите на Бруно. На всички важни кръстовища и завои по пътя на колоните за работните места са наредени предварително картечници със залегнали зад тях бойци.

Всеки лагпункт има в солидна тухлена постройка затвор — БУР[1]. На затваряните там зекове се съблича задължително ватенката: измъчването чрез студ е най-важната особеност на БУР. Но и всяка барака си е затвор, защото всички прозорци са с решетки, а през нощта вътре се внасят отходни кофи и вратите се заключват отвън. Освен това във всяка зона има една-две бараки за наказани със засилена охрана и отделна малка зоничка в зоната; те се заключват веднага с връщането на арестантите от работа — по образеца на предишната каторга. (Всъщност това са типични БУР, но ние ги наричахме режимки.)

Нататък съвсем откровено е заимствуван ценният хитлеристки опит с номерата: да се замени името на затворника, неговото „аз“, личността му, с номер, така че да се отличават вече не по човешките си особености, а само плюс-минус съответната единичка в еднообразния строй. Тази мярка може също да се превърне в потискаща, стига да се провежда докрай последователно. И се прави всичко възможно. Всеки новопостъпил, след като „посвири на пиано“ в спецчастта на лагера (тоест остави отпечатъците от пръстите си, както това се прави в затворите, но не и в ИТЛ), нахлузва на врата си връв с дъсчица. На нея е нанесен номерът му, например Щ-262 (в Озьорлаг стигат и до буквата „ы“, къса ни е азбуката!), и в този вид го заснема фотографът на специалната част. (Всички тези фотографии се пазят някъде. Все някога ще ги видим!)

После свалят дъсчицата от врата на арестанта (не е все пак куче) и му дават четири (в някои лагери — три) бели парцалчета с размери 8 на 15 сантиметра). Той трябва да ги зашие на места, не във всички лагери еднакво установени, но обикновено на гърба, на гърдите, на шапката отпред и на крака или ръката (фот. 41)[2]. Ватените дрехи предварително се изрязват на определените места — има специални шивачи в лагерните работилници, които нанасят тази повреда върху новото облекло: те изрязват квадратчетата от фабричния плат и отдолу излиза ватата. Това се прави, за да не може зекът, ако се реши да бяга, да отпори номерата и да мине за свободен гражданин. В други лагери се правят още по-лесно: номерът се нанася върху плата с химикал.

gulag_photo-41.jpgОбиск при преминаване (фот. 41)

 

 

На надзирателите е наредено да се обръщат към затворниците само по номерата им и да не знаят или да не помнят имената им. Това би било убийствено, ако спазваха стриктно заповедта — но те не издържат (руснакът все пак не е немец) и още първата година започват да се объркват и да повикват тоз-онзи по име и с течение на времето все по-често. За по-голямо удобство на надзирателите съответно на всяко спално място на вагонката се заковава шперплатова дъсчица с номера (и фамилното име) на спящия. По този начин, без да се налага да чете номера върху спящия, надзирателят винаги може да го извика или в негово отсъствие да знае на чие легло се пада нарушението. Пред надзирателите се открива и такава полезна дейност: или тихо да отключат вратата, да влязат на пръсти в бараката преди сигнала за ставане и да запишат номерата на станалите преждевременно, или да нахлуят точно със сигнала и да запишат онези, които се бавят да станат. И в двата случая може веднага да последва наказание в карцер, но в Спецлагерите се полага преди това да се представят обяснителни бележки — и то при забраната да разполагате с мастило и писалка и при липсата на всякаква хартия. Системата на обяснителните бележки е тягостна, мудна, противна, хитро изобретение, толкова повече, че лагерният режим разполага за целта с платени безделници и с време за четене. Не те наказват просто веднага, а ти искат писмено да обясниш: защо твоето легло е лошо застлано; как си допуснал табелката с твоя номер да се изкриви върху пирона; защо номерът върху ватенката ти се е замърсил и защо своевременно не си го почистил; защо си пушил вътре; защо не си свалил шапка пред надзирателя.[3] Тези дълбокомислени въпроси правят писмения отговор дори още по-тягостен за грамотните, отколкото за неграмотните. Но отказът да пишеш бележка води до утежнение на наказанието. Бележката се написва, тя трябва да е чиста и четлива от уважение към служителите на режима, отнасят я на надзирателя на бараката, след това я разглежда помощник-началникът на режима или лично началникът, който написва върху нея определеното наказание.

Също и в бригадните ведомости се вписват номерата преди името — но все пак и фамилните имена! Рисковано, е да ги пренебрегнат! Все пак фамилното име е сигурен белег, човек е вързан с фамилното си име за вечни времена, докато номерът е вятър работа, едно духване — и вече го няма. Виж, ако номерата се жигосваха или ги татуираха! Но до това не се стигна. Можеше, защо не — още малко, и биха могли!

Друга причина да отпадне унижението с номерата е това, че не бяхме изолирани един от друг, не чувахме само надзирателите, а се чувахме и помежду си. А пък арестантите не само никога не биха се обърнали един към друг по номер, но дори не си ги забелязваха (макар че как би могъл човек да не забележи тези натрапващи се бели парцалчета върху черната дреха? И когато ни събираха в многолюдна тълпа — по време на развода или за проверка, — изобилието от номерата се шаренееше като логаритмична таблица — но само за непривикналото око) — дотам, че на най-близките си приятели и на бригадниците никога не знаеха номерата им, всеки си помнеше само своя. (Сред нагаждачите се срещаха контета, които твърде много държаха номерата им да са пришити прилежно и дори с кокетство — с подгънати ръбове, със ситен бод, възможно по-красиво. Вечното подлизурство! Ние с приятелите, напротив, се стараехме номерата да изглеждат върху нас колкото се може по безобразно.)

Режимът на Спецлагерите разчита на пълна дискретност: на това, че оттук никой на никого не ще се оплаче, никой никога не ще се освободи, никой за никъде не ще се измъкне. (Нито Освиенцим, нито Катин бяха поне от малко научили на нещо ръководителите им.) Ето защо ранните Спецлагери са Спецлагери с палки. Често с такива бяха въоръжени не самите надзиратели (надзирателите носеха белезниците), а упълномощените от тях зекове — комендантите и бригадирите, но можеха да бият с тях колкото си-искат при пълното одобрение на началството. В Джезказган преди развода пред вратата на бараката заставаха нарядниците с тояги в ръце и по стар обичай крещяха: „Излизай без последния.“ (Читателят отдавна трябва да е разбрал защо, ако все пак някой се окаже последен, то мигом като че ли изобщо не го е имало.)[4] Затова началството не се огорчава много, когато, да речем, зимният етап от Карабас до Спаск — 200 души — замръзва по пътя, оцелелите препълват всички стаи и проходи между леглата в лазарета, разлагат се живи с отвратителна воня и доктор Колесников ампутира десетки ръце, крака и носове.[5] Изолацията е толкова надеждна, че знаменитият началник на режима капитан Воробьов и неговите помагачи отначало „наказват“ арестуваната унгарска балерина с карцер, след това с белезници и вече с надянатите й белезници я изнасилват.

Режимът е замислен да прониква бавно във всички дреболии. Забранява се например да притежаваш нечии снимки, не само свои (бягство!), но и на близки. Отнемат ги и ги унищожават. Отговорничката на женската барака в Спаск, жена на възраст, учителка, поставя върху масичката портрет на Чайковски. Надзирателят го маха незабавно и я праща в карцера за три денонощия. „Ама това е Чайковски!“ — „Не знам кой е, но се забранява на жените в лагера да държат мъжки портрети.“ В Кенгир е разрешено да получават колети с булгур (а и защо не?), но категорично е забранено варенето му и ако зекът се опита да го направи върху запален огън между две тухли, надзирателят ритва канчето му с крак и кара виновния да гаси огъня с голи ръце. (Вярно, че по-късно построяват сушинка за тази цел, но след два месеца разрушават печката и настаняват там офицерските свине и коня на оперативника Беляев.)

Като въвеждат различни режимни нововъведения, организаторите не забравят обаче и проверения опит на ИТЛ. В Озьорлаг капитан Мишин, началник на лагпункта, завързва отказваните за шейни и така ги довлича до работата им.

Но в общи линии режимът е до такава степен задоволителен, че някогашните първи там каторжници ги държат вече в Спецлагерите на общи равни основания с останалите зекове, в общи зони, само дето те носят други букви върху пришитите номерирани парцалчета. (Е, все пак при недостиг на бараки, както в Спаск, ги настаняват да живеят по плевни и конюшни.)

Така, без да са наречени официално каторга, Спецлагерите стават неин правоприемник и наследник, сливат се с нея.

Но за да може режимът добре да се усвои от арестантите, той трябва да бъде обоснован също с правилна работа и правилно хранене.

За Спецлагерите се подбира най-неблагоприятната за работа местност в околността. Както вярно отбелязва Чехов: „В обществото и отчасти в литературата се е наложил възгледът, че истинската най-тежка и най-позорна каторга може да бъде само в рудниците. Ако в „Руските жени“ героят на Некрасов… би ловял риба за затвора или сякъл дърва в гората — мнозина читатели щяха да останат неудовлетворени.“ (Само защо толкова пренебрежително за дърводобива, Антон Павлович? Него също си го бива, напълно е подходящ.) Първите филиали на Степлаг, с които той започва, са заети до един с добива на мед (1-вият и 2-рият филиал — Рудник, 3-тият — Кенгир, 4-тият — Джезказган). Сондирането е сухо, скалнотобрашнопредизвиквабърза силикоза и туберкулоза.[6] Изпращат заболелите арестанти да умират в знаменития Спаск (недалеч от Караганда), наречен „общосъюзен инвалидник“ на Спецлагерите.

За Спаск си струва да се спрем и отделно.

Там изпращат инвалидите — безпомощните инвалиди, които не могат повече да бъдат използувани в техните лагери. Но, удивително! — прекрачили целебната зона на Спаск, те мигом се превръщат в пълноценни работяги. За полковник Чечев, началник на целия Степлаг, Спаският лагерен филиал е един от най-любимите. Този зъл набит човек пристига тук от Караганда със самолет, спира да му лъснат ботушите на портала, след което тръгва из зоната да проверява кой се осмелява да не работи. Обича да казва: „В целия Спаск имам само един инвалид, без два крака. Но и него съм уредил на по-лека работа — куриер.“ Всички еднокраки са заети със седяща работа: разбиват камъните на чакъл, сортират годните за покривни шинди. Нито патериците, нито дори едноръкостта са препятствие за работата в Спаск. Чечев дори измисля как четирима едноръки да товарят носилките (двама с дясна ръка и двама с лява). Също по негово време измислят да се въртят на ръка машините на механичните работилници, когато няма ток. На Чечев му харесва да си има „свой професор“ и той разрешава на биофизика Чижевски да уреди в Спаск „лаборатория“ (с голи маси). Но когато Чижевски разработва от най-отпадъчните материали маска срещу силикозата за джезказганските работяги, Чечев не я внедрява в производството. Да работят без маски и много-много да не умуват. Нали и бездруго трябва да има обращаемост на контингента.

В края на 1948 г. в Спаск има около 15 хиляди зекове от двата пола. Това е огромна зона, чиито стълбове се катерят по хълмове и се спускат в падини, без ъгловите наблюдателни кули да имат възможност да се видят една друга. Постепенно се извършва са-мообособяване: зековете строят вътрешни стени и зоните се разделят на женска, работна и чисто инвалидна (това, от една страна, ограничава вътрешнолагерните контакти, а от друга — създава удобства за началството). Шест хиляди души ходят да работят на дигите на 12 километра от лагера. Тъй като те са все пак инвалиди, пътят дотам трае повече от два часа и толкова още за връщането. Самият работен ден е 11-часов. (Рядко някой издържа на тази работа повече от два месеца.) Следващата по-сериозна работа е на каменните кариери, намиращи се в самите зони (на острова има собствени полезни изкопаеми!), и в женската, и в мъжката. В мъжката зона кариерата е разположена на хълм. Там след отбоя взривяват камъните с амонал, а през деня инвалидите разбиват скалните късове с чукове. В женската зона не прибягват до взривни вещества, а жените се добират до рудния пласт на ръка с кирки, след което раздробяват скалната маса с чукове. Чуковете, естествено, се измъкват от дръжките си или пък дръжките им се чупят, а за поставянето на нови дръжки трябва да се ходи до другата зона. Въпреки това от всяка жена се иска норма от 0,9 кубически метра на ден, а тъй като те не могат да я изпълнят, дълго получават за наказание намалена дажба от 400 грама хляб, докато не научават от мъжете: преди да предадат изработеното, да прехвърлят камъни от старите места на новите. Ще напомним, че цялата тази работа се извършва не само от инвалиди и не само без никаква механизация, но и в условията на суровата степна зима (30-35° студ със силен вятър) с лятно облекло, тъй като на неработещите (тоест на инвалидите) не се полагат през зимата топли дрехи. Естонката П-р си спомня как в такъв студ, почти необлечена, е разбивала камъните с огромен чук. Ползата от тази работа за отечеството ни става особено ясна, ако добавим, че камъкът от женската кариера се оказва негоден за строителството и в един прекрасен ден някакъв началник се разпорежда цялото количество камък, ваден от жените в продължение на една година, да се изсипе обратно в кариерата, да се затрупа с пръст и там да се направи парк (до парк, естествено, не се стига). В мъжката зона камъкът се оказва добър и доставянето му до строителния обект се извършва така: след проверката целият строй (близо осем хиляди, които през този ден са още живи) се откарва на хълма, а назад се допускат само натоварени с камъни. През почивен ден инвалидната разходка дотам се извършва два пъти — сутрин и вечер.

Има и друг вид дейности: поддържане на зоната; строителство на селище за служителите в лагера и за конвоите (жилищни домове, клуб, баня, училище); работа на полето и в зеленчуковите градини.

Зеленчукът също е само за свободните граждани, а зековете получават стъблата и листата на цвеклото, които докарват с камиони, стоварват ги на купища до кухнята и там те се мокрят, гният, а кухненските работници ги прехвърлят с вили в казаните. (Донякъде напомня ли това храненето на домашния добитък?) От стъблата и листата се вари неизменната затворническа чорба с добавка от един черпак кашица на ден. Ето ви и една спаска сценка в зеленчуковата градина: около сто и петдесет зекове, наговорили се предварително, се спускат изведнъж към една такава градина, лягат по корем и започват да гризат зеленчука направо от лехите. Охраната притичва, започва да ги налага с тояги, но те лежат и гризат.

На неработещите инвалиди се дава по 550 грама хляб, а на работещите — 650.

Спаск не познава никакви медикаменти (отде да ги вземат за такова огромно сборище, пък и все едно ще пукнат!) и спални принадлежности. В някои бараки вагонките се събират и върху долепените дъски лягат вече не по двама, а по четирима, доста сгъстени.

Да, и още една дейност: всеки ден 110-120 души излизат да копаят гробове. Два студебейкеъра извозват труповете в ремаркета — с решетки, през които стърчат ръце и крака. Дори в летните благополучни месеци на 1949 г. умират на ден по 60-70 души, а през зимата по стотина (според естонците, които работят към моргата).

(В другите Спецлагери смъртността не е толкова висока и храната е по-добра, но и работата е по-тежка, нали не са инвалиди — читателят може вече сам да си направи баланса.)

Всичко описано става през 1949 (хиляда деветстотин четиридесет и девета) година — на тридесет и втората година от Октомврийската революция, четири години след края на войната и суровите й неизбежности, три години след завършването на Нюрнбергския процес, когато цялото човечество научава за ужасите на фашистките лагери и въздъхва с облекчение: „Това няма да се повтори!…“[7]

 

Към целия този режим да добавим и това, че с пристигането в Спецлагера почти прекъсваш връзката с живота на свобода, с жена си, която чака теб и твоите писма, с децата, за които се превръщаш в мит. (Две писма на година — но и те не заминават, а в тях си вложил най-хубавото и главното, събирано с месеци. Кой смее да проверява цензорките, сътрудничките на МГБ? Те често си облекчават труда — изгарят част от писмата, за да не ги проверяват. А че писмото ти не е получено — винаги може да бъде виновна пощата. В Спаск повикват веднъж арестанти да ремонтират печката в помещението на цензорите — там намират стотици неизпратени, но още и неизгорени писма — цензорите забравили да ги подпалят. Такива работи в Спецлага: печкаджиите пък не смеят да разкажат на приятелите си! — гебистите могат бързо да се разправят с тях… Тези цензорки от МГБ, изгарящи за свое удобство душите на неволниците, да не би да са по-хуманни от есесовките, дето събират кожата и косите на убитите?) Колкото пък до свиждания с близките в Спецлагерите, и дума не може да става — адресът на лагера е зашифрован и не се допуска пристигането на никого.

Ако добавим също, че Хемингуеевият въпрос да имаш или да нямаш почти не стои в Спецлагерите, защото от първия ден на създаването им той окончателно е решен и отговорът е: да нямаш. Да нямаш пари и да не получаваш заплата (в ИТЛ все пак съществува възможността да припечелиш някой грош, тук — нито стотинка). Да нямаш втори чифт обувки или кат дрехи за смяна, да нямаш нищо за отдолу, за затопляне, за изсушаване. Бельото (едва ли Хемингуеевите бедняци биха го навлекли върху себе си) се сменя два пъти в месеца, връхните дрехи и обувките — два пъти в годината, повече от ясно. (Не в първите дни на лагера, но по-късно се въвежда „вечен“ гардероб — до деня на „освобождаването“, смята се за важно провинение да не предадеш в него някаква своя вещ: явна подготовка за бягство, следователно карцер, следствие.) Да нямаш никакви продукти в шкафчето (а сутрин да стоиш на опашка пред хранилището, за да ги предадеш, вечерта пък — за да си ги получиш; така ти се запълват сполучливо сутрешният и вечерният половин час, време, което би могло да ти остане свободно за ума). Да няма в теб нищо, писано на ръка, да нямаш мастило, химически и цветни моливи, да нямаш повече от една ученическа тетрадка с чисти листа. Да нямаш в края на краищата и книги. (В Спаск изземват собствените книги при приемането на арестанта в лагера. У нас отначало се разрешаваше да имаме една две, но по-късно излезе мъдър указ: всички собствени книги да бъдат регистрирани в КВЧ и върху титулната страница да се отпечата: „Степлаг. Лагпункт…“ Всички книги без този печат да бъдат занапред изземвани като незаконно притежание, а с печата да се смятат библиотечни и непринадлежащи повече на собственика им.)

Накрая да напомним, че в Спецлатерите обиските са много почести и брутални, отколкото в ИТЛ: ежедневни щателни при излизане от зоната и при влизане; планомерни обиски на бараките с вдигането на дюшемето, изкъртване на железните скари в печките и дъсчените стъпала пред входа; поголовни лични обиски от тъмничен тип с разсъбличане, опипване, разпаряне на хастарите и подметките. Че с течение на времето започват да изгарят в зоната цялата трева („за да не може да се скрие в тревата някое оръжие“). Че почивните дни се запълват със стопански работи в зоната.

На фона на всичко това едва ли носенето на номера изглежда толкова нараняващ или язвителен начин за унижаване достойнството на арестанта. Когато Иван Денисович казва, че „номерата не тежат“, това ни най-малко не говори за загубено чувство на достойнство (какъвто упрек отправят гордите критици — самите те никога не са носили номера, а и никога не са гладували), а просто за здрав смисъл. Досадата, изпитвана от номерата, не е психологическа, не е морална (както е замислено от ръководителите на ГУЛАГ), а практическа, защото под страх от карцер си принуден през свободното си време да зашиваш някое отпрано ъгълче, да подновяваш цифрите при художника, да подновяваш изцяло изпокъсаните по време на работа номера и да търсиш нови парцалчета.

Виж, ако за някого номерата бяха наистина най-дяволската от тукашните приумици, то бяха истинските вярващи. Такива имаше в женския лагфилиал недалеч от гара Суслово (Камъшлаг) — жени, осъдени заради религията, една трета от всички там изобщо. Защото е предсказано в Апокалипсиса:

13;16 — да се даде белег на дясната им ръка или на челата им…

И тези жени се отказват да носят номер — клеймото на сатаната! Не се съгласяват също да се подписват (на сатаната пак) срещу раздаваното облекло. Администрацията на лагера (началник на Управлението — генерал Григориев, началник на ОЛП — майор Богуш) проявява достойна твърдост: нарежда да оставят тези жени само по една риза и без обувки (надзирателките комсомолки не се поколебават да изпълнят заповедта), та зимата да принуди безумните фанатички да приемат задължителното облекло и да му пришият номерата си. Но и в студа жените ходят боси из зоната и по ризи, непреклонни пред изкушението да отдадат душите си на сатаната!

И пред този дух (естествено, реакционен, ние сме хора просветени, не бихме възразявали срещу номерата) администрацията капитулира, връща на жените собствените им дрехи — и те ги обличат без номера! (Елена Ивановна Усова излежава своите 10 години със собственото си облекло, което накрая съвсем се скапва, свлича се от раменете й, но счетоводството не може да й отпусне никакви дрехи без разписка.)

Номерата ни бяха противни и с това, че поради големината се четяха още отдалеч от конвоя. Конвоят ни виждаше винаги само от разстояние, което му позволяваше да заеме положение за стрелба с автоматен откос, така че, естествено, не познаваше никой от нас по име и както бяхме еднакво облечени, не би ни различавал, ако ги нямаше номерата ни. Благодарение на номерата обаче конвоите забелязваха кой точно в колоната разговаря или не е на мястото си в петорката, или не държи ръцете си отзад, или вдига нещо от земята — и достатъчно е началникът на караула да подаде рапорт в лагера, за да отиде провинилият се в карцера.

Конвоят е още една сила, която доизгасява нашия мъждукащ живот. Тези редовни войници с червени пагони, тези синковци с автомати са тъмна, неразсъждаваща сила, която не знае нищо за нас и никога не приема обяснения. Нищо не може да стигне от нас до тях, а от тях до нас — само крясъци, кучи лай, прещракване на затворите и куршуми. И винаги правите са те, а не ние.

В Екибастуз при попълването на железопътното платно, където няма зона, а работещите са обкръжени от кордон, един зек прекрачва позволената черта, за да вземе хляба от захвърлената Си куртка. Конвоят мигом вдига автомата и го убива. И, разбира се, не може да не е прав. И може да получи само благодарност. И, разбира се, не се разкайва до ден днешен. А ние с нищо не изразяваме възмущението си. И, разбира се, не пишем никъде (пък и кой би дал ход на нашите жалби).

На 19 януари 1951 г. нашата колона от 500 души се бе отправила към обекта АРМ (авторемонтните работилници). От едната ни страна беше зоната и там вече нямаше войници. Всеки момент трябваше да ни пуснат през вратата. Внезапно затворникът Малой (ще рече малък, а всъщност едър широкоплещест момък) се отдели без никакъв повод от редиците и тръгна някак замислен срещу началника на конвоя. Той сякаш не беше на себе си, не си даваше сметка какво върши. Не посегна, не направи нито един заплашителен жест, а просто вървеше замислен. Началникът на конвоя, един подъл, винаги наконтен офицер, се изплаши и заотстъпва от Малой с пискливи крясъци, като не успяваше да измъкне пистолета си. Срещу Малой се изпречи бързо сержантът автоматчик и почти от упор изстреля няколко откоса в гърдите и корема му, бавно отстъпвайки назад. И Малой направи още една-две бавни крачки, преди да се строполи, а от гърба му подир невидимите куршуми цъфнаха видимите памуци от ватенката. Но макар Малой да падна, а ние — цялата останала колона — да не помръднахме, началникът на конвоя така се беше изплашил, че изкряска към войниците бойна команда и от всички страни затрещяха автомати, а току над главите ни зачатка и картечница, разположена предварително на позиция, и от всички страни, кой от кой по-истерични, към нас екнаха крясъци: „Легни! Легни! Легни!“ И куршумите се насочиха надолу, по-надолу, към телената мрежа на зоната. Ние, петстотин души, не се втурнахме срещу стрелците да ги пометем, а налягахме по корем и забили лица в снега, в това позорно, безпомощно положение лежахме като овце четвърт час в мразовитата богоявленска сутрин — всички до един можеха да ни изпозастрелят, без да става нужда да носят отговорност: просто опит за бунт! Такива потиснати жалки роби бяхме през първата и втората година в Специалните лагери — и за този период доста изчерпателно е разказано в „Иван Денисович“.

Как да си го обясним? Защо много и много хиляди от този добитък, от Петдесет и осми член, но политически, дявол да го вземе, при това вече отделени, подбрани, събрани заедно — се държахме така нищожно? Така покорно?

Тези лагери не можеха да не започнат така. И потиснатите, и техните потисници идваха от лагерите на ИТЛ с десетките им години съответно робска и господарска традиция. Начинът на живот и начинът на мислене се пренасят от живите хора, те ги кътат у себе си и ги подкрепят взаимно, защото пътуват по неколкостотин души от един и същ лагер. На новото място пристигат с всеобщата възприета увереност, че в лагерния свят човек за човека е плъх и канибал и че няма как иначе. Пристигат с интереса единствено към собствената си съдба и с пълно равнодушие към общата. Пристигат, готови да се борят безпощадно за заемане на бригадирските места, за топлите нагаждачески места в кухнята, хлеборезачницата, складовете и хранилищата, в счетоводството и в КВЧ.

Но когато пристига сам на новото място, за да се уреди добре, зекът може да разчита само на шанса и на собствената си наглост. Когато всички пътуват две-три седмици заедно в общ вагон, мият се заедно в едни и същи етапни затвори, движат се в един и същи строй, добре оценили вече в другите и бригадирския юмрук, и умението да се угажда на началството, и умението коварно да ухапеш, и умението да се измъкнеш по „втория начин“ за сметка на работягите — когато с етапа пътува сработилото се вече гнездо на нагаждачите, — естествено е да не се отдават на свободолюбивите си мечти, а дружно да пренесат щафетата на робството и да се споразумеят как да си разпределят ключовите постове в новия лагер, като изтикат оттам нагаждачите от другите лагери. А обикновените работяги, напълно смирили се с горчивата си безрадостна съдба, се сговарят как да направят на новото място по-добра бригада и да попаднат на по-сносен бригадир.

И всички тези хора окончателно забравят не само че всеки един от тях е човек и че носи у себе си Божия огън и е достоен за по-висока участ, но забравят дори, че може поне да си изправят гърбовете, че има просто свобода, като тази да дишаш въздуха, че всички те са така наречените политически и сега вече други между тях няма.

Вярно, намират се все пак неколцина криминални: загубили надеждата да прекратят честите бягства на своите любимци (82-ри член от Наказателния кодекс дава за бягство само до две години, а криминалните натрупват с десетки и стотици отгоре, така че защо да не бягат, след като няма кой да ги спре?), властите решават накрая да им присъждат за бягство 58 — 14, тоест икономически саботаж.

Съвсем малко са криминалните затворници, които пътуват за Спецлагерите, във всеки етап се броят на пръсти, но това ни най-малко не пречи да се държат дръзко, нагло, да стават коменданти с тояги в ръце (както двамата азербайджанци в Спаск, по-късно заклани) и да помагат на нагаждачите да вдигат на новите острови на Архипелага все това черно лайняно знаме на робските подли трудовоизправителни лагери.

Екибастузкият лагер бе създаден една година преди нашето пристигане — през 1949 г., и всичко в него беше като в предишния лагер, както е било пренесено в умовете на лагерниците и началството. Има комендант, помощник-комендант и старши отговорници на бараките, които било с юмруци, било с доноси утежняват живота на своите подвластни. Има отделна барака за нагаждачите, където на вагонките и по време на чая по приятелски се решават съдбите на цели обекти и бригади. Има (благодарение на особеното устройство на финландските бараки) отделни „кабини“ във всяка барака, заемани според положението от един-двама зекове. Нарядниците все така избиват зъби, бригадирите все така трошат глави, надзирателите все така бият с камшика. Готвачите пак са като подбрани, нагли и зурлести. И всички хранилища на продукти и вещи се пазят от свободолюбивите кавказци. А технически ръководители стават група мошеници, всички уж инженери. Куките редовно и безнаказано носят доносите си на оперативните работници. И започнал преди година с палатки, лагерът има вече и тухлена постройка за затвор — но все още недостроена и затова страшно препълнена: за карцера се чака ред с вече изписано нареждане по цял месец, че и по два — направо беззаконие: опашка за карцер! (Аз също бях наказан с карцер, който така и не дочаках.)

Вярно, че тази година криминалните започнаха да посърват (по-точно песовете, понеже не пренебрегваха разните постове в лагера). Изведнъж някак се почувствува, че са лишени от истински размах — няма я предишната криминална младеж, няма ново попълнение, никой не се натяга пред тях. Някъде ставаше засечка. Комендантът Магеран, когато началникът на режима го представи пред строения лагер, се опита да си придаде мрачна бодрост; но неувереността вече го беше обхванала и скоро звездата му безславно залезе.

Върху нашия етап, както върху всеки нов, се опитаха да окажат натиск още в първата приемна баня. Баняджиите, бръснарите и нарядниците бяха нащрек и дружно налитаха срещу всеки, който протестираше, макар и най-плахо, срещу изпокъсаното бельо или студената вода, или реда по изваряването на дрехите. Само чакаха подобни протести, за да налетят наведнъж неколцина като сюрия, прекалено театрално и с твърде високи крясъци: „Това да не ви е Куйбишевският етапен затвор!“ И размахваха под носовете ни охранените си юмруци. (Психологически това е много добре преценено. Голият човек е десетократно по-беззащитен срещу облечени хора. И ако новият етап бъде посплашен още от първата му баня, той и в лагерния живот ще се посвие.)

Ученикът Володя Гершуни, за когото вече стана дума и който смяташе, след като се огледа в лагера, да разбере „с кого да се обедини“, бе поставен още от първия ден да копае ями за електрическите стълбове. Беше слаботелесен и не изпълни нормата. Помощникът по битовата част Батурин, от песовете, също от притихващите, но не напълно притихнал, го нарече „пират“ и го удари в лицето. Гершуни захвърли лома и изобщо заряза ямата. Отиде в комендатурата и обяви: „Затворете ме, изобщо няма да ходя повече на работа, докато вашите пирати бият.“ (За това, че го бяха нарекли „пират“, се чувствуваше особено уязвен.) Да го затворят не му отказаха, естествено, той изкара на два пъти общо 18 денонощия карцер (това се прави по следния начин: отначало се определят 5 или 10 денонощия, а по-късно след изтичането на наказанието затвореният не се освобождава, изчакват го да започне да протестира и да проклина — и тогава вече „законно“ му цапват втори карцер). След карцера му дадоха за буйство още два месеца БУР, тоест да остане в същия затвор, но да получава топла храна и хляб само срещу изработеното във варниците. Убедил се, че закъсва все повече и не на шега, Гершуни се опита да намери спасение чрез лазарета, но нямаше още представа за неговата началничка мадам Дубинска. Предположи, че там ще го освободят заради дюстабана му от отиването до отдалечените варници. Но му отказаха да го прегледат дори в лазарета, екибастузкият БУР не се нуждаеше от амбулаторни прегледи. За да може да попадне все пак там, наслушал се как трябва да се протестира, Гершуни остана по време на развода по долни гащи на нара. Надзирателите Варда (психически мръднал бивш моряк) и Коненцов го смъкнаха за краката и в този му вид го завлякоха на развода. Докато го влачеха, той се хващаше за камъните, стоварени там за градеж, в опита си да се задържи за тях. Гершуни беше вече съгласен да работи и във варниците и само крещеше: „Оставете ме да си сложа панталоните“, но не му обърнаха внимание. При портала, задържайки целия четирихиляден развод, този слаб момък крещеше: „Гестаповци! Фашисти!“, и се съпротивяваше срещу белезниците, които искаха да му поставят. Все пак Варда и Коненцов превиха главата му до земята и му надянаха белезниците, след което взеха да го тикат напред. Тях и началника на режима лейтенант Мачеховски не ги смущава, че ще го поведат по долни гащи през селището, това смущава единствено Гершуни; как ще позволи такъв срам? И той отказва да върви. Близо до него е застанал чипонос боец с куче. Володя запомня как онзи тихо му прошепва: „Какво се инатиш, върви в колоната. Ще поседиш до огъня, кой ще ти гледа дали работиш!“ И здраво задържа кучето си, което е готово да захапе Володя за гърлото — нали е видяло, че този момък се съпротивява на сините пагони! Свалят Володя от развода и го повеждат обратно в БУР. Ръцете в белезниците зад гърба го стягат все повече, а надзирателят казах го държи за гърлото и го рита с коляно в диафрагмата. После го хвърлят на пода, някой се разпорежда професионално-деловито: „Бийте го така, че да се посере!“ И го ритат с ботушите дори в главата, докато той загубва съзнание. На другия ден го изправят пред опера и му пришиват ново престъпление — намерение за терор: докато са го влекли, се е хващал за камъните! Защо?

На друг развод отказва да иде на работа Твердохлеб, който обявява дори гладна стачка: няма да работи за сатаната! Без да дават пет пари за гладуването и стачката му, го влачат насила, само че от всекидневната барака, и Твердохлеб успява да се протегне, за да изпочупи прозорците. Строшените стъкла рязко дрънчат по целия плац и акомпанират мрачно на гръмогласното преброяване, извършвано от нарядниците и надзирателите.

Акомпанират на тягостния еднообразен тон на нашите дни, седмици, месеци и години.

И никакъв светъл лъч. Нито е предвиден в плана на МВД, когато са създавани тези лагери.

Ние, двадесет и петимата новопристигнали, главно западни украинци, си направихме бригада и успяхме да си издействуваме да излъчим бригадир от самите нас — същия онзи Павел Баранюк. Бригадата ни беше кротка, работлива (западните украинци, дошли почти направо от селската работа, по-скоро трябваше да бъдат възпирани, отколкото подтиквани). Няколко дни минавахме за общи работници, но скоро се разбра, че сред нас има майстори зидари, а други се заловиха да изучат от тях занаята и така се превърнахме в зидарска бригада. Градежът вървеше добре. Началството го забеляза и ни премести от строежа на жилищния обект, предназначен за волнонаемните — оставиха ни в зоната. Показаха на бригадира купчината камъни до БУР — същите, за които се бе хващал Гершуни, — обещаха ни, че ще ни карат непрекъснато камъни от кариерата. И ни обясниха, че този БУР, който виждаме, е построен само наполовина, а сега трябва да се дострои останалото, което всъщност се възлага на нашата бригада.

Така, за наш позор, се заловихме да строим тъмница за самите себе си.

Есента се оказа дълга и суха — целия септември и половината от октомври не падна капка дъжд. Сутрините бяха тихи, но постепенно излизаше вятър, към обяд се усилваше и вечер отново стихваше. Понякога беше постоянен — духаше тънко, угнетяващо и създаваше особено тягостно усещане за тази равна степ, откриваща ни се дори от скелето над строящия се БУР — нито селището с първите му заводски здания, нито военното градче на конвоя, нито толкова повече нашата заградена с телена мрежа зона можеха да затулят от нас безпределността, безкрайността, абсолютната равнинност и безнадеждност на тази гола степ, по която се беше проточил на североизток към Павлодар първият ред от едва що издяланите телефонни стълбове. Понякога задухваше изведнъж студен вятър от Сибир, принуждаваше ни да слагаме памуклийките и ни биеше в лицата с едър пясък и ситни камъчета, които носеше по степта. Изглежда, по-лесно ще е да повторя тук стихотворението, което бях измислил в ония дни при строежа на БУР.

Зидар

Зидар съм. И тъй както е във песните,

от камъка съграждам аз затвор.

Тук няма град, а зона. Оградени сме.

В небето ястреб рее се унесено.

И вятър над степта. Въпрос — не е от лесните:

за кого работя в тоя див простор?

Пазят с тел бодлива, с кучета, с картечници —

всуе! И в затвора трябва им тюрма.

Спорно и ритмично, сякаш с увлечение,

работата някак тегли ме сама.

Бе майорът тук: била стената калпава.

Обеща да тикне вътре първи нас.

Само туй да беше — думичка изпаднала.

В личното ти дело — нова птичка палава.

В доноса — за мене още нещо капнало,

свързано (във скоби) с някой друг от нас.

В хор потракват, пеят пъргавите чукчета.

Зад стената — нова. Между две стени.

Пушим и се смеем, до разтвора скупчени.

Чакаме вечерята — хляб и каша блудкава.

А помежду камъка — дебне във килиите

скръб и мъка нечия с неми дълбини.

Нишката една е тук — автомобилна.

Звънки жици. Стълбове под строй.

Господи! Ох, колко сме безсилни!

Роби! Нищо друго! Боже мой!

Роби! Не затова дори, че в страха си от заплахите на майор Масименко поставяхме камъните върху повече цимент, та бъдещите затворници да не могат лесно да съборят стената. А защото наистина, макар да не изпълнява и стопроцентно нормата, на бригадата, строяща затвора, се отпускаха допълнителни и ние не ги хвърляхме в лицето на майора, а ги изяждахме. А нашият другар Володя Гершуни лежеше във вече достроеното крило на БУР. А Иван Спаски, без никакви провинения, заради някаква незнайна чавка вече лежеше в режимката. А и на мнозина от нас предстоеше да полежим в същия този БУР, в същите килии, които така старателно яко зидахме. А и докато още работехме там, забързани с разтвора и камъните, внезапно чухме изстрели в степта. Скоро пред портала на лагера, недалеч от нас, спря „гарван“ (съвсем истински, градски, от конвойната част, само дето отстрани не беше написано за наивниците: „Пийте съветско шампанско!“). От „гарвана“ изтикаха четирима — пребити от бой, окървавени; двама се препъваха, единия го влачеха и само този най-отпред — Иван Воробьов, вървеше гордо и зъл.

Бегълците минаха под краката ни, под нашето скеле — отведоха ги в готовото крило на БУР.

А ние зидахме тъмничните стени…

Бягство! Що за отчаяна смелост! Без да имаш цивилни дрехи, без храна, с празни ръце да преминеш държаната под обстрел зона и да бягаш в откритата безводна безкрайна гола степ! Това дори не е замисъл, това е предизвикателство, гордо средство за самоубийство. Значи на такава съпротива са способни най-силните и смелите от нас.

А ние… зидаме стените на тъмницата…

И коментираме. Това е вече второто бягство за месеца. Първото също не беше успяло, но то спадаше към крайно глупавите. Василий Брюхин (с прякора „Блюхер“), инженер Мутянов и още един бивш полски офицер изкопават в механичните работилници под стаята, в която работят, яма — един кубически метър, запасяват се с храна и се скриват в нея. Наивно се надяват, че вечерта, както обикновено, охраната на работната зона ще бъде свалена и те ще могат да се измъкнат. Но след приключването на работата проверката открива липсата на трима души, а телената мрежа наоколо е непокътната — и оставят охраната за няколко денонощия. През това време над главите им тършуват хора, довеждат и куче — скрилите се слагат напоен с бензин памук до пролуката, за да притъпят обонянието на кучето. Три денонощия остават в ямата, без да разговарят, без да помръднат, с преплетени и прегънати ръце и крака, защото са се наблъскали трима в един кубически метър. Накрая не издържат и излизат.

Връщат се в зоната бригадирите и разказват как е бягала групата на Воробьов: разкъсват зоновото ограждение с камион.

Изтича още една седмица. Продължаваме да зидаме. Вече доста ясно се очертава второто крило на БУР — ама уютни карцер-чета, единични килийки, преддверийца, на толкова малко пространство що нещо сме иззидали, а продължават и продължават да ни докарват камъни от кариерата: камъкът е без пари, работната ръка и там, и тук е също гратис, само циментът дето е държавен.

Още една седмица минава, достатъчно време четирите хиляди екибастузци да си дадат сметка, че бягството е безумие, че не може да доведе до нищо добро. И ето — в един също такъв слънчев ден отново гърмят изстрели в степта — бягство!!! Направо епидемия някаква: отново довтасва конвойният „гарван“ и докарва двама (третият е убит на място). Отвеждат покрай нас тези двамата — Батанов и някакъв съвсем малък, млад, целите окървавени; те минават под нашето скеле и влизат в готовото крило, за да продължат да ги бият там и разсъблечени да ги захвърлят на каменния под без храна и вода. Какво изпитваш ти, робът, когато гледаш тези осакатени и горди мъже? Дали подличката радост, че не тебе са хванали, не тебе са пребили от бой, не тебе са обрекли?

„По-скоро, по-скоро привършвайте с лявото крило!“ — крещи ни шкембестият майор Максименко.

И ние зидаме. Вечерта ще получим допълнително каша.

Капитан втори ранг Бурковски носи разтвор. Всичко, което се строи, е от полза за Родината.

Вечерта научаваме: Батанов също е бягал с камион, уцелили колата.

Е, не разбрахте ли най-сетне, роби, че да се бяга е самоубийство, никой не е успял да избяга на повече от километър, участта ви е да работите и да умрете!

Минават пет дни и никой никакви изстрели не чува повече, но сякаш небето е от метал и удрят по него с огромен лом — такъв е ефектът от новината: бягство! Отново бягство! И този път сполучливо!

Бягството в неделя на 17 септември е извършено толкова чисто, вечерната проверка минава благополучно и при вертухаите всичко е наред. Едва сутринта на 18-и забелязват, че нещо не е както трябва — разводът се отменя и се извършва всеобща проверка. Няколко общи проверки на плаца, после проверки по бараки, проверки по бригади, накрая извикване по формуляри — тия кучета знаят само да си броят парите от касата. Както и да броят, резултатите им все различни! Така и не могат да разберат колко души са избягали. Кой именно? Кога? Къде? С какво?

Настъпва вечерта на понеделника, а не сме получили дори обяда си (готвачите от кухнята също са извикани да се строят на плаца за преброяване) — но това ни най-малко не ни обижда, напротив, изпълва ни с радост! Всяко успешно бягство е огромна радост за арестантите. Колкото и да се озверява след това конвоят, колкото и да се стяга режимът, всички се чувствуваме като щастливци! Ходим гордо. По-умни сме от вас, господа копои! Ето че можахме и за избягаме! (Но току поглеждаме началството в очите с тайната надежда: дано не са ги хванали! Дано не ги хванат!)

Отгоре на всичко не ни извеждат на работа и понеделникът минава като втори почивен ден. (Добре, че момчетата не драснаха в събота: съобразили са, че не бива да ни развалят неделята!)

Но кои са те? Кои са те?

В понеделник вечерта се разнася: това са Георгий Тенно и Колка Жданко.

Зидаме стената на затвора все по-нависоко, направихме щурца, носещ хоризонталната греда, довършихме отгоре малките прозорчета, вече оставяме гнезда за мертеците.

Три дни от бягството. Седем. Десет. Петнадесет.

Няма известия!

Избягали са!

Бележки

[1] И по-нататък ще наричам този затвор БУР, както беше прието сред нас по навик от ИТЛ, макар че не е съвсем така — беше именно лагерен затвор. — Б.а.

[2] Направих си снимка, вече в заточение, но и ватенката, и номерът са истински, лагерни, и похватите са именно тези. Целия Екибастуз изкарах с номер Щ-232 и едва през последните месеци трябваше да го сменя с Щ-262. Успях да изнеса тайно от Екибастуз номерата и да ги запазя. — Б.а.

[3] Дорошевич остава изненадан на Сахалин, че арестантите свалят шапки пред началника на затвора. А ние сме длъжни да ги сваляме пред всеки обикновен надзирател. — Б.а.

[4] В Спаск през 1949 г. обаче става някаква засечка. Извикват бригадирите в „щаба“ и им заповядват да предадат тоягите си. Внушава им се занапред да се откажат от тях. — Б.а.

[5] Доктор Колесников е измежду „експертите“, подписали малко преди това фалшифицираните изводи на Катинската комисия (тоест че не ние сме убили там полските офицери). Затова е изпратен тук от справедливото Провидение. Но за що от властта? За да не се раздрънка. Мавърът вече е излишен. — Б.а.

[6] Според закона от 1886 г. работи, вредни за здравето, не се разрешават дори по желание на самите арестанти. — Б.а.

[7] Предвиждам вълнението на читателя и бързам да го уверя: всички те, и Чечев, и Мишин, и Воробьов, и надзирателят Новгородов си живеят отлично. Чечев е в Караганда, о.з. генерал. Никой от тях не е съден, нито пък ще бъде. А и за какво да ги съдят? Те просто са изпълнявали заповед. Не бива да ги сравняваме с нацистите, които просто са изпълнявали заповед. А и да са си позволили нещо повече от заповедта — то ще е за чистотата на идеологията, с пълна искреност, просто по незнание, че Берия, „верният съратник на великия Сталин“ бил също и агент на международния империализъм. — Б.а.