Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (45) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Първа глава
ОБРЕЧЕНИТЕ

Революцията е понякога прибързано великодушна. От много неща с лека ръка се отказва. Например от думата каторга. А това е хубава, тежка дума, не някакво недоносче като ДОПР или плъзгава като ИТЛ. Думата „каторга“ пада от съдийския ешафод като гилотина след малка засечка и още в залата на съда пречупва гръбнака на осъдения и убива всичките му надежди. Думата „каторжници“ е толкова страшна, че другите арестанти, които не спадат към тях, споделят помежду си: виж къде били истинските палачи! (Ех, това страхливо и спасително свойство на човека: да си въобразява, че не е най-лошият и не е в най-лошото положение. Каторжниците носят номера — следователно са отявлени! На нас с вас няма да ни ги накачат!… Почакайте, ще ви ги накачат!)

Сталин много обича старите думи, той помни, че държавите могат да се крепят на тях със столетия. Без някаква пролетарска необходимост той присъжда отсечените необмислено: „офицер“, „генерал“, „директор“, „върховен“. И двадесет години след като Февруарската революция е отменила каторгата, Сталин отново я въвежда. Това става през април 1943 г., когато той усеща, че май нещата тръгват на добре. Първи граждански плодове на сталинградската народна победа са: Указът за военизирането на железопътните линии (хлапетата и женорята да бъдат съдени от трибунали) и един ден по-късно (17 април) — Указът за въвеждане на каторгата и смъртното наказание чрез обесване. (Бесилката е също отдавнашна хубава традиция, а не някакво щракване на пистолета, тя разтяга смъртта и може да бъде показана в детайли пред цяла голяма тълпа.) Всички по-нататъшни победи доставят на каторгата и бесилката обречени попълнения — отначало от Кубан и Дон, сетне от левобреговата Украйна, от районите на Курск, Орел и Смоленск. Армията е следвана от трибунали, едни от тях бесят публично на място, други пращат осъдените в новосъздадените каторжни лагпунктове.

Най първият очевидно е на 17-тия рудник във Воркута (скоро след това — и в Норилск, и в Джезказган). Целта почти не е скривана: на каторжниците предстои да умрат. Това е нещо като фашистката газкамера, но според традициите на ГУЛАГ разтегната във времето — за да могат обречените да се мъчат по-дълго и да поработят преди смъртта си.

Настаняват ги в „палатки“ с размери седем на двадесет метра, обичайни на Север. Обшити отвън с дъски и засипани отгоре със стърготини, те имат вид на леки барачни постройки. В такава палатка, ако са на вагонки, живеят 80 души, ако са на нарове от единия до другия край — 100 души. Каторжниците са събирани в тях обаче до двеста души.

Но това не е сгъстяване! Това е само разумно използуване на жилищната площ. Каторжниците работят на две смени по дванадесет часа без почивни дни — така че сто души са винаги на работа, а сто — в бараката.

По време на работа са обкръжени от конвой с кучета, непрекъснато ги бият и заплашват с автомати. На връщане в зоната по прищявка пускат често през строя им по някой картечен откос от автоматите — и никой не търси сметка от войниците за загиналите. Изтощената колона на каторжниците и отдалече се различава лесно от обикновената арестантска — толкова безнадежден е видът им, с такава мъка се придвижват.

Техните безкрайни дванадесет работни часа са плътно запълнени. (При ръчното къртене на камъни в кариерите сред полярните виелици им се разрешават само 10 минути на половин денонощие, за да се сгреят.) А и възможно най-безсмислено е използувана и другата половина от денонощието: вместо да ги оставят да почиват, ги разкарват през тези дванадесет часа от зона в зона, строяват ги и ги обискират, а палатката, където ги заключват да пренощуват, няма прозорци и никога не се проветрява. През зимата въздухът там е толкова смрадлив, влажен и прокиснал, че непривикнал човек не би издържал и две минути вътре. За каторжниците жилищната зона е по-недостъпна дори от работната. Абсолютно недопустимо е отиването до тоалетната, столовата или санитарната част. За целта се използуват кофата в ъгъла и хранилката на вратата. Така че сталинската каторга от 1943 — 1944 г. съчетава най-лошото от лагера с най-лошото от затвора.

Царската каторга, ако съдим по Чехов, е значително по-малко изобретателна. Каторжниците в Александровския затвор (на Сахалин) могат по всяко време да излизат не само на двора и до тоалетните (кофите в помещенията са дори непознати там), но и до града. Така че истинският смисъл на думата „каторга“ — гребците да са приковани към веслата — го разбира само Сталин.

12-те часа „почивка“ включват още сутрешната и вечерната проверка на каторжниците — не просто установяването на броя им, както е при зековете, но с най-големи подробности, с поименното извикване на всекиго, което ще рече, че всеки от стоте каторжници два пъти в денонощието трябва без запъване да обяви на висок глас своето омразно фамилно, малко и бащино име, годината и месеца на раждането си, членовете, по които е осъден, продължителността на присъдата, от кого е осъден и кога изтича срокът му; а останалите деветдесет и девет души трябва два пъти в денонощието да го слушат и да се измъчват. През същите дванадесет часа стават, и двете раздавания на храната: паниците се подават и прибират през хранилката. На никого от каторжниците не се разрешава да работи в кухнята, на никого — да разнася баката с храната. Цялото това обслужване се поверява на криминалните и колкото по-нагло, по безпощадно обират проклетите каторжници, толкова по-добре живеят самите те и толкова по-доволни остават стопаните на каторгата — тук както винаги при член Петдесет и осми интересите на НКВД и криминалните престъпници съвпадат.

Но тъй като историята не трябва да узнае, че каторжниците са унищожавани и чрез глад, по ведомости им се водят жалки и тутакси триж разграбвани добавки — тъй наречените „миньорски“ и „премиални блюда“. И всичко това се извършва като дълга процедура през хранилката — с извикването по фамилно име, с подаването на паницата срещу талон. И когато най накрая би трябвало да се проснат на наровете и да заспят — отново се отваря хранилката и отново започва повикването по имена, за да им раздадат същите талони за следващия ден (обикновените зекове не се занимават с такива неща. Техните талони получава бригадирът и ги предава в кухнята).

Така от дванадесетте часа „свободно време“ остават едва четири часа за сън.

Плюс всичко останало на каторжниците не се плащат никакви пари, те нямат право да получават колети и писма (в тяхната бучаща замъглена глава трябва да загасне бившият живот на свобода и нищо да не остане в непрогледната полярна нощ на земята, освен труда и тази барака).

Всичко това е причина каторжниците бързо да грохват и да умират.

Първият воркутински азбучник (28 букви, на всяка — номерация от единица до хиляда) — 28 хиляди първи воркутински каторжници — отива под земята за една година.

Пак добре, че не за месец.^[1]

В Норилск в 25-и кобалтов завод в зоната влиза да натовари рудата влакова композиция — и каторжниците лягат под влака, за да сложат по-бързо край на мъките. Две дузини нещастници бягат от отчаяние в тундрата. Откриват ги от самолети, разстрелват ги, а след това излагат труповете им пред останалите по време на развода.

На шахта № 2 във Воркута има женски каторжен лагпункт. Жените носят номера на гърбовете си и на забрадките. Те работят на всички подземни работи и дори, и дори… — преизпълняват нормите!…^[2]

Но аз вече чувам как моите съотечественици и съвременници ми крещят гневно: стига! За кого се осмелявате да ни говорите? Да! Били са обречени на изтребване — и правилно! Та нали са предатели, полицаи, кметове при немците! Така им се пада! За тях ли ви е жал? (В тези случаи, както знаем, критиката излиза извън рамките на литературата и подлежи на Органите.) А жените там не са нищо друго освен немски пачаври — крещят ми женски гласове. (Не съм ли преувеличил? Нима наши жени могат да нарекат други наши жени пачаври?)

Най-лесно ще бъде да им отговоря така, както е прието сега, като „разоблича култа“. Да разкажа за няколко изключителни каторжни присъди. (Например за трите комсомолки доброволки, които с леките си бомбардировачи не посмяват да бомбардират набелязаната цел, хвърлят бомбите насред някакво поле, връщат се благополучно и докладват, че са изпълнили задачата. Но след това комсомолската съвест на една от трите започва да я гризе и тя разказва на комсомолската секретарка на своята авиационна част, а онази, естествено — в Специалния отдел, и на трите им лепват по 20 години каторга.) Ще възкликнат: ах, на какво страшно наказание е подлагал Сталиновият произвол честните съветски хора! Й по-нататък вече ще негодуват не срещу произвола всъщност, а срещу съдбоносните грешки спрямо комсомолци и комунисти, по наше време вече щастливо коригирани.

Недостойно ще бъде обаче да не разгледаме въпроса в цялата му дълбочина.

Отначало за жените — както е известно, сега вече разкрепостени. Не от двойната им работа наистина — но от църковния брак, от потисничеството на социалното презрение и от кабанихите^[3]. Но какво виждаме? Не ги ли сюрпризираме с още по-страшна Кабаниха, след като третираме за антипатриотизъм и криминално престъпление правото да се разпореждат по своя воля със собственото си тяло и личността си? А и не възпява ли цялата световна (досталинска) литература независимостта на любовта от националните разграничения? От волята на генералите и дипломатите? Но ето че и тук сме приели Сталиновата мярка: без Указ на Президиума на Върховния съвет хич и не мислете да се свързвате. Вашето тяло е преди всичко достояние на Отечеството.

И преди всичко — на каква възраст са те, когато се срещат с противника не в боя, а в леглото? Във всеки случай не по-възрастни от тридесет, че и от двадесет и пет години. Ще рече — като не броим първите им детски впечатления, те са възпитани след Октомври, в съветски училища и при съветската идеология! Ето как се сърдим на плодовете от собствените си усилия! На едни от тези момичета им се е набило в съзнанието непрекъснато повтаряното цели петнадесет години, че понятието родина е фикция, че отечеството е реакционна измишльотина. На други им идва до гуша блудкавата пуританщина на нашите събрания, митинги, манифестации и филми без целувки, танци без прегръдки. Трети са покорени от любезността и галантността, от онези детайли във външния вид на мъжа и във външните признаци на ухажването, на които никой не е учил момците от нашите петилетки и командирския състав на фрунзенската армия. Четвърти са просто гладни — да, примитивно гладни, тоест не са имали какво да ядат. А пети може би не са виждали друг начин освен този, за да спасят себе си или своите близки, за да не се разделят с тях.

В град Стародуб, Брянска област, където се оказах по още горещите следи на отстъпващия противник, ми разказаха, че там имало дълго време унгарски гарнизон — за охрана от партизаните. Но ето че се получила заповед да напусне града — и десетки местни жени, забравили всякакъв срам, отиват да се простят с окупаторите на гарата и така ревали, както (добавя един шегаджия обущар) „не бяха изпращали собствените си мъже на война“.

Трибуналът пристига в Стародуб няколко дни по-късно. Вероятно не е оставил доносите без внимание и все тази-онази от стародубските оплаквачки ще е пратил във воркутската шахта № 2.

Но чия ще е тук вината? Чия? На тези жени ли? Или на нас, на всички нас, съотечественици и съвременници? Какви бяхме пие, за да хукнат нашите жени при окупаторите? Не е ли това една от безчетните цени, които плащаме и още дълго ще плащаме за нашия комунистически път, прибързано поет, припряно изминат, без оглед на загубите, без заглеждане напред?

Всички тези жени би следвало вероятно да бъдат нравствено порицани (но и да бъдат изслушани преди това), би следвало вероятно да бъдат язвително осмени — но да бъдат изпратени за това на каторга? В полярната „газова камера“.

Ама тях ги бил пратил там Сталин! Берия!

Не, извинете! Тези, които ги изпращат и държат там, и ги довършват — сега са в обществените съвети на пенсионираните и следят за нашата по-нататъшна нравственост. А ние, всички останали? Ние слушаме това „немски пачаври“ и кимаме одобряващо глави. Това, че и сега смятаме всички тези жени за виновни, е къде по-опасно за нас, отколкото дори това, че те са били репресирани навремето.

„Е, добре, но затова път мъжете са попаднали заслужено! Те са предатели на родината, а също социални предатели.“

Бихме могли и на това да намерим отговор. Бихме могли да напомним (и ще бъде вярно), че главните престъпници, естествено, не са изчаквали идването на нашите трибунали с техните бесилки. Те са гледали да се измъкнат на Запад и мнозина от тях са успели. Нашето следствие, раздаващо възмездие, допълва набелязаните цифри за сметка на „шараните“ (тук доносите на съседите облекчават работата): у еди кого си немците живели на квартира — какво толкова са му харесали? А този пък бил карал с шейната си сено на немците — направо сътрудничество с врага.^[4]

Не може ли и тук да стоварим всичко на култа: имало е крайности, сега вече са коригирани. Всичко е нормално.

Но като сме почнали, да стигнем до края.

Ами учителите? Тези, които нашата армия при паническото си отстъпление зарязваше с техните училища и с учениците им за година, за две, че и за три. За това, че интендантите се оказват глупави, а генералите лоши, какво са виновни учителите? Трябва ли да продължат да учат своите деца, или не? И какво да правят децата, не тези, които са вече по на петнадесет и могат нещо да припечелят или да идат при партизаните — а най-малките? Да продължават да учат ли, или да живеят като говеда година две, за да изкупят грешките на върховния главнокомандуващ? Не дал тате капа, нека мръзнат ушите, така ли?…

Такъв въпрос неизвестно защо не възниква нито в Дания, нито в Норвегия, нито в Белгия, нито във Франция. Там не смятат, че народът, с лекота оставен под немска власт от неразумните си управници или по силата на господствуващите обстоятелства, трябва изобщо да престане да живее. Там работят в окупация и училищата, и железниците, и местните самоуправления.

Но нечии мозъци (разбира се, техните) са обърнати на сто и осемдесет градуса. Защото у нас учителите получават тайни писма от партизаните: „Не смейте да преподавате! Ще се разплащате за това!“ И работата по железниците също става сътрудничество с врага. А колкото до местното самоуправление — това е нечувано предателство.

Известно е, че прекъснете ли детето от учението, то може да не се върне никога повече към него. Така че ако Гениалният Стратег на всички времена и народи е допуснал грешка — да продължава ли тревата да расте, или трябва да изсъхне? Да учат ли децата, или не?

Естествено, за това ще трябва да се плати. Ще трябва да се изнесат от училището портретите с мустаците и може би да се внесат портретите с мустачките. Елхата ще трябва да се прави вече не за Нова година, а за Коледа и директорът ще трябва да държи до нея (а и на още някаква имперска годишнина вместо на октомврийската) реч в прослава на новия прекрасен живот, колкото и лош да е той всъщност. Но нали и преди са били държани речи в прослава на прекрасния, а всъщност лош живот?

Тоест преди това се е налагало много повече да си кривим душата и да лъжем децата поради това, че за лъжата е имало достатъчно време да се утаи и просмуче в програмите на вникващите във всичко методисти и инспектори. На всеки урок, по повод и без повод, дали при изучаване строежа на червеите или сложно-подчинителните съюзи, е трябвало непременно да се тегли шут на Бога (дори и самият ти да вярваш в Него); трябвало е непременно да се възпее нашата безгранична свобода (дори ако не си се наспал в очакване на нощното трополене по вратата); или когато четеш на глас Тургенев, когато сочиш с показалката по Днепър, трябвало е непременно да прокълнеш предишната мизерия и да възславиш днешното изобилие (макар че пред твоите очи и на децата още много преди войната измират цели села, а срещу детските купони в градовете дават по триста грама хляб).

И всичко това не се смята за престъпление нито срещу истината, нито срещу детската душа, нито срещу Светия дух.

Сега пък, при временния незадържал се режим на окупаторите, се налага да лъжеш значително по-малко, но в обратната посока, в обратната посока! Там е работата! И затова гласът на отечеството и моливът на нелегалния районен комитет забраняват родния език, географията, аритметиката и естествознанието. Двадесет години каторга за такава работа!

Съотечественици, кимайте! Ето, водят ги с кучета в бараката с отходната вътре кофа. Замерете ги с камъни — те са учили вашите деца.

Но съотечествениците (особено пенсионерите от МВД и КГБ, такива кратуни, пенсионирани на четиридесет и пет години) надигат юмруци срещу мен: кого съм взел да защищавам? Поставените от немците кметове и старейшини ли? Полицаите ли? Преводачите ли? Всякаквите там мерзавци и утайката на обществото?

Но нека не спираме дотук. Гледахме на хората като на нули, докато не направихме много бели. Но бъдещето така и така ще ни накара да се замислим за причините.

Загърмяхме, запяхме „И нека в благороден гняв…“ — и как да не ти настръхнат косите? Нашият природен — забранен, осмян, обстрелван и прокълнат патриотизъм внезапно бе разрешен, поощрен, дори прославен като свещен. И как всички ние, руснаците, да не се окрилим, да не се обединим с благородно развълнувани сърца и да не простим с присъщото си великодушие на своите палачи пред приближаването на палачите отвъд кордона? За да може след това, като заглушаваме смътните си съмнения и своето прибързано благородство, толкова по-задружно и бясно да проклинаме изменниците — тези толкова явно по-лоши, по-злопаметни от нас хора?

Единадесет века, откак съществува Русия, много врагове е видяла тя и много войни е водила. А много ли са били предателите й? Дали тълпи от предатели е родила тя? Май че не. Май че и враговете ни не са обвинявали руския характер в предателство, в безпринципност, в неверност. И всичко това е било при един строй, както се казва, враждебен на трудовия народ.

Но ето че настъпва най справедливата война при най-справедливия строй — и изведнъж нашият народ ражда десетки и стотици хиляди предатели.

Откъде се появяват? Защо?

Да не би отново да се е разгоряла непотушената гражданска война? Да не би да са недоизтребените бели? Не! Беше вече споменато по-горе, че мнозина от белоемигрантите (включително и триж проклетият Деникин) застават на страната на Съветска Русия и срещу Хитлер. А тъкмо те имат свободен избор — и избират така.^[5]

А всички десетки и стотици хиляди — полицаи и палачи, кметове и преводачи — са съветски граждани. И тези, израсли след Октомври, никак не са малко.

Какво ги заставя да направят такъв избор?… Какви са те?

Преди всичко това са хората, по чиито семейства, а и по самите тях минават гьсеничните вериги на Двадесетте и Тридесетте години. Тези, които в мътните потоци на нашите канализации са загубили родители, близки и любими хора. Или те самите са тънели в лагери и заточение и изплували оттам. Тези, които са останали без крака да висят пред прозорчето на затвора за предаване на вещи и продукти. Или на които през тези жестоки десетилетия са пресекли, изключили достъпа до най скъпото нещо на земята — до самата земя, обещана впрочем с декрет и за която всъщност се е проляла толкова много кръв през Гражданската война. (Вилните имоти на офицерите от Съветската армия и оградените краймосковски имения са друга работа: това е за нас, това може.) Че и тоз-онзи, прибран за няколко стръка житни класове. И тоз-онзи, лишен от правото да живее там, където иска. Или от правото да упражняват отколешния си и обичан занаят (громяхме всички занаяти с фанатизъм, но това вече не го помним).

За всички такива у нас говорят (най-често — агитаторите, а още по-често — напостовците октябристи^[6]) с презрително присвиване на устните: „обидени от съветската власт“, „бивши репресирани“, „кулашки синчета“, „спотаили черна злоба срещу съветската власт“.

Един ще го каже, а друг ще кимне с глава. Сякаш всичко е напълно ясно. Сякаш народната власт има право да обижда своите граждани. Сякаш в това тъкмо се заключава основният порок, главната язва: обидени… затаили омраза…

И не се намира никой, който да им викне: ама почакайте, дявол да ви вземе! Нали според вас битието определя в края на краищата съзнанието? Или само тогава го определя, когато това е изгодно за вас? А ако не е изгодно, не трябва ли да го определя?

Умеят у нас да говорят освен това още и с леко угрижен вид: „Да, бяха допуснати някои грешки.“ И винаги — тази невинно-разпусната безлична форма — допуснати, само че неизвестно от кого. Едва ли не от работягите, хамалите и колхозниците. Никой няма смелостта да каже: комунистическата партия ги допусна! Допуснаха ги несменяемите и безотговорни съветски ръководители! А и от кого друг освен от властвуващите биха могли да бъдат „допуснати“. Всичко единствено на Сталин ли да се приписва? Трябва да имате и чувство за хумор. Сталин бил допуснал — а вие, милионите ръководещи, къде бяхте?

Впрочем и тези „грешки“ се разплуха в очите ни някак бързо в мъгливо, неясно, безконтурно петно и не минават вече за плод на тъпостта, фанатизма и злонамереността, и се свеждат изключително само до това, че комунисти репресирали комунисти. А че 15-17 милиона селяни бяха разорени и изпратени за унищожаване, бяха пръснати по страната, без право да помнят и назовават родителите си — това като че ли не е грешка. А и всички Потоци на канализацията, разгледани в началото на тази книга, също като че ли не спадат към грешките. А и това, че ни най-малко не бяхме готови за война с Хитлер, перчехме се измамнически, отстъпвахме позорно, като сменяхме лозунгите си в движение, и само Иван, и то в името на святата Русия, може да спре немците на Волга — това вече се смята не за несполука, а едва ли не за главна заслуга на Сталин.

За два месеца оставихме на противника едва ли не една трета от своето население — с всички тези недоунищожени семейства, с многохилядните лагери, разбягали се, след като офейква техният конвой, със затворите в Украйна и Прибалтика, където още димят изстрелите от разстрелите на Петдесет и осми.

Докато силата беше в ръцете ни, притеснявахме всички тези нещастници, тормозехме ги, не ги назначавахме на работа, гонехме ги от жилищата им, карахме ги да умират. А щом се прояви нашата слабост, тутакси поискахме от тях да забравят злото, което сме им причинили, да забравят родителите и децата си, умрели от глад в тундрата, да забравят разстреляните, да забравят разорението и нашата неблагодарност към тях, да забравят разпитите и изтезанията в НКВД, да забравят гладните лагери — и мигом да станат партизани, да минат в нелегалност и да защищават Родината, без да щадят живота си. (А колкото до нас, не е необходимо да се променяме! Пък и никой не им дава надежда, че като се върнат, ще имаме някакво по-друго поведение към тях и ще престанем да ги изтезаваме, преследваме, затваряме и разстрелваме.)

При това положение на какво би трябвало повече да се чудим — на това ли, че мнозина се радват на идването на немците? Или на това, че те не са чак толкова много? (А в редица случаи немците сами са принудени да извършват правосъдие, например над доносниците от съветско време, какъвто е случаят с разстрелването на дякона от Крайбрежно-Николската черква в Киев, а и тези случаи не са единични.)

А вярващите? Двадесет години неспирно вярата е преследвана и черквите затваряни. Идват немците — и черквите започват да се отварят. (Нашите не се решават да ги затворят веднага след немците.) В Ростов на Дон например тържеството по откриването на черквите намира израз в масово ликуване, в голямо стичане на тълпи. Нима е трябвало да проклинат за това немците?

В същия Ростов през първите дни на войната арестуват инженер Александър Петрович М.-В., който умира в следствената килия. Жена му няколко месеца трепери и очаква да приберат и нея — едва с идването на немците спокойно ляга да спи. „Поне сега ще мога да се наспя!“ Не, трябвало е да се моли за връщането на своите палачи!

През май 1943 г., при немците, във Виница, в градската градина на улица Подлесна (в началото на 1939 г. градският съвет огражда градината с висок зид и я обявява за „зона на Народния комисариат по отбраната“, започват да разкопават случайно съвсем незабележими вече, обрасли с буйна трева гробове, и намират 39 такива — масови, дълбоки 3,5 метра, с размери 3×4 м. Във всеки гроб намират отначало слой горни дрехи, след това труповете, наредени като в картите — обратно едни на други. Ръцете на всички са вързани с въжета, всички са били разстрелвани в тила от малокалибрени пистолети. Разстрелвали са ги, изглежда, в затвора, а през нощта са ги извозвали, за да ги заровят. По запазените документи са идентифицирани някои от осъдените през 1938 г. „на 20 години без право на кореспонденция“. Ето една от сцените на разкопките: виницките жители са дошли да гледат и да разпознаят своите (фот. 40). Нататък е още по-зле. През юни до болницата „Пирогов“, недалеч от православните гробища, разкопават още 42 гроба. След това — в „парка за култура и отмора „М. Горки“, под атракционните естради, „стаите на смеха“, игралните и танцовите площадки — откриват още 14 масови гроба. И в общо 95-те гроба — 9439 трупа. Но това е само във Виница, където са открити случайно. А колко неразкрити гробове ще има в останалите градове? И как ще искате от населението, видяло тези трупове, да се включва в редиците на съветските партизани?

 

 

Може би справедливостта изисква най сетне да допуснем, че както ни боли, когато тъпчат самите нас или онова, което обичаме, така не по-малко ще ги боли и тези, които ние тъпчем? Може би справедливо ще бъде да допуснем, че тези, които унищожаваме, имат право да ни мразят? Или — не, нямат право? Трябва да умират с благодарност?

Приписваме на тези полицаи и кметове някаква извечна, вродена злоба, докато ние самите сме посели тази злоба в тях, това е нашето „шкарто“. Как беше го казал Криленко? „В нашите очи всяко престъпление е продукт на дадена социална система.“^[7] На вашата система, другари! Трябва да помните своето Учение!

А да не забравяме и това, че сред съотечествениците ни, тръгнали срещу нас с меч или слово, се срещат и напълно безкористни и лично незасегнати, на които не им е отнемано никакво имущество (а и нищо не са притежавали, за да им се отнема) и самите те не са лежали в лагерите, нито дори някой от семействата им, но които отдавна са се задъхвали от цялата наша система, от незачитането на отделната човешка съдба; от преследването за чужди убеждения; от тази издевателска песничка:

Друга аз страна съвсем не зная,

где свободно диша тъй човек;

от тези благоверни поклони пред Вожда; от това дърпане на молива от ръцете — дай по-скоро да се подпиша за облигациите! От ръкоплясканията, преминаващи в овации. Можем ли да допуснем, че на тези нормални хора им е липсвал нашият смрадлив въздух? (Обвиняват на следствието отец Фьодор Флоря — как е дръзнал да разказва пред румънци за Сталиновите мерзавщини? Той отвръща: „А как можех да говоря за вас иначе? Каквото знаех — това говорех. Каквото беше — това разправях.“ А по съветски: лъжи, криви си душата и сам загивай, стига така да е удобно за властта! Но това, струва ми се, вече не е материализъм, как мислите?)

Случи се през септември 1941 г., малко преди да ме вземат в армията, в градчето Морозовск, превзето на следващата година от немците, ние с жена ми, млади начинаещи учители, да наемем квартира в един двор с други квартиранти — с бездетната двойка Броневицки. Шестдесетгодишният инженер Николай Герасимович Броневицки беше интелигент от чеховски тип, много предразполагащ, тих и умен човек. Сега, когато искам да възстановя в паметта си неговото продълговато лице, все ми се струва, че го виждам с пенсне, макар че може би не носеше. Още по-тиха и мека беше неговата жена — някак безцветна, със светла като лен прилепнала коса, 25 години по-млада от мъжа си, но по поведение съвсем не млада вече. Те ни бяха мили, вероятно и ние на тях, особено с това, че явно се различавахме от алчните си хазаи.

Вечер седяхме четиримата върху входните стъпала. Бяха тихи топли лунни вечери, още неразкъсвани от рева на самолетите и експлозиите на бомбите, но за нас тревогата от немското настъпление пропълзяваше като невидими, но задушни облаци по млечното небе срещу беззащитната малка луна. Всеки ден на гарата спираха все нови и нови ешелони, поели към Сталинград. Бежанците изпълваха пазарния площад на градчето със слухове, страхове, с някакви безумни стотачки в джоба и заминаваха по нататък. Те изреждаха отстъпените градове, за които още дълго след това Информбюро мълчеше в страх от истината за народа. (За такива градове Броневицки не казваше „предали се“, а „взели ги“.)

Седяхме на стъпалата и разговаряхме. Ние, младите, бяхме изпълнени с живот и тревога за този живот, но по същество не можехме да кажем нищо по-умно за него освен това, което се пишеше във вестниците. Затова ни беше леко с двамата Броневицки: говорехме всичко, както го мислехме, и не забелязвахме различие във възприятието им.

А те вероятно с изненада са откривали в нас два екземпляра от изпълнената с телешки възторг младеж. Току-що бяхме излезли от Тридесетте години, но сякаш не бяхме живели в тях. Те ни питаха с какво сме запомнили 37-а и 38-а година? С какво ли?! С академичната библиотека, с изпитите си, с веселите спортни походи, с танците, със самодейността, е, и с любов, разбира се, бяхме във възрастта на любовта. А нашите професори не са ли ги арестували по това време? Да, вярно, двама трима ги затвориха като че ли. Смениха ги доценти. А студенти нямаше ли арестувани? Спомнихме си — да, вярно, прибраха няколко от горните курсове. Е, и какво?… Ами нищо, ние танцувахме. А никого ли от вашите близки не… закачиха?… Ами не…

Това е страшно и искам да си го спомня на всяка цена съвсем точно. Но беше именно така. И толкова по-страшно, че лично аз ни най-малко не спадах към спортно танцувалната младеж, нито пък към маниаците, вторачени в своята наука и формули. Бях се интересувал определено от политиката — още от десетгодишна възраст, някакъв си сополанко, вече не вярвах на Криленко и се чудех на нагласените прочути съдебни процеси, но нищо не ме караше да продължа, да свържа тези нищожни по мащаб московски процеси (а ми изглеждаха грандиозни) с превъртащото се огромно колело, премазващо страната (броят на неговите жертви оставаше някак незабелязан). Детството ми премина по опашки — за хляб, за мляко, за булгур (месото тогава ни беше непознато), но не можех да свържа, че липсата на хляб значи разорение на селото, нито пък да си обясня на какво се дължи. За нас имаше приготвена друга формула: „временни трудности“. В нашия голям град всяка нощ арестуваха, арестуваха, арестуваха — но нощем аз не ходех по улиците. Денем семействата на арестуваните не окачваха черни знамена, а моите състуденти не продумваха нищо за отведените им бащи.

Още по-безоблачно и бодро изглеждаше всичко във вестниците.

А на младия човек толкова му се ще всичко да е наред.

Сега вече ми е ясно колко са се пазели Броневицки да не разкажат нещо. Но все пак за някои неща старият инженер, попаднал под един от най-жестоките удари на ГПУ, можа да ни отвори очите. Бе загубил здравето си по затворите, зад гърба си имаше няколко присъди и не един лагер — но с припламнало увлечение си позволи да разкаже само за ранния Джезказган: за отровената с мед вода; за отровения въздух; за убийствата; за безплодните жалби до Москва. Дори самата тази дума Джез-каз-ган минаваше като ренде по кожата ми, подобно на тези безжалостни истории. (И какво? Дали поне от малко този Джез-каз-ган промени нашето възприятие за света? Не, разбира се. Защото не беше пред нас. Защото не беше с нас. Защото не можеш да го споделиш с никого. По-лесно е да не мислиш за него. По-лесно е да го забравиш.)

В Джезказган, когато Броневицки е разконвоиран накрая, пристига, още момиче, днешната му жена. Там, до опънатата телена мрежа, те се оженват. А малко преди войната се оказват по някакво чудо на свобода, в Морозовск, с ненадеждни, естествено, паспорти. Той започва да работи в някаква жалка строителна кантора, тя — счетоводителка.

После бях взет в армията, жена ми замина от Морозовск. Градчето беше окупирано. След това бе освободено. Веднъж жена ми писа до фронта: „Представяш ли си, разправят, че в Морозовск Броневицки станал кмет при немците! Каква мерзост!“ Аз също останах потресен и си помислих: „Каква мерзост!“

Но изминаха още години. Веднъж, докато лежах на тъмничните, потънали в мрак нарове и прехвърлях наум живота си, можах да си спомня и за Броневицки. И вече не намерих в себе си момчешката лекота да го упрекна. Без никакво основание са го лишавали от работа или са му възлагали недостойна работа, заточавали са го, изтезавали са го, били, смазвали, плюели са в лицето му — а той? Трябвало е да вярва, че всичко това е прогресивно и че собственият му живот — телесен и духовен, и животът на неговите близки, и приклещеният живот на целия народ нямат никакво значение.

Иззад подхвърленото ни късче мъгла, наречено „култ към личността“, и иззад пластовете на времето, в които ние се променяхме (а от пласт до пласт ставаше пречупване и отклонение на лъча), можем да видим вече и себе си, и 30-те години не на мястото, на което всъщност сме били, и не във вида, в какъвто всъщност сме изглеждали. Обожествяването на Сталин и вярата във всичко, без капка на съмнение и за вечни времена, съвсем не са общонародно състояние, а само такова на партията; на комсомола; на градската учаща се младеж; на заместителя на интелигенцията (поставен вместо унищожените и прогонените); отчасти и на градските занаятчии (работническата класа)^[8], които не изключват транслационните си репродуктори от сутрешното биене на Спаския часовник в Кремъл до Интернационала в полунощ, за които гласът на Левитан се е превърнал в глас на тяхната съвест. („Отчасти“ — защото производствените укази за „двадесетминутното закъсняване“ и закрепостяването към заводите също трудно си намират защитници.) Има обаче и градски еснаф, и не чак толкова малоброен, във всеки случай от няколко милиона, които с отвращение изключват радиоточката в дома си, стига да им стигне смелост за това; които на всяка страница във всеки вестник виждат само лъжа, разлята от първата до последната буква; за които денят за гласуване не е нищо повече от ден на мъка и унижение. За тази част от градския еснаф съществуващата у нас диктатура не е нито пролетарска, нито народна, нито (който точно помни първоначалния смисъл на тази дума) съветска, а обсебена диктатура от комунистическото малцинство, отличаващо се с твърде скотски характер.

Човечеството почти е лишено от неемоционално, безчувствено опознаване на явленията. В онова, което е възприел като лошо, човекът почти не може да се застави да вижда също и хубавото. Не всичко от край до край е отблъскващо в нашия живот и не всяка дума във вестниците е лъжа, но това подгонено, тормозено и просмукано отвътре с доносници малцинство възприема живота на страната изцяло като нещо отвратително и вестникарските колони изцяло като лъжа. Да напомним, че тогава няма още западни предавания на руски език (а и радиоапаратите са нищожно малко), че единствената информация жителят може да получи само от нашите вестници и от официалното радио, а тъкмо на тях Броневицки и подобните им гледат от собствен опит като на абсолютна натрапчива лъжа или като на страхливо прикриване на истината. И всичко, което се пише за чужбина: и за несъмнената гибел на западния свят през 1930 г., и за предателството на западните социалисти, и за единния порив на цяла Испания срещу Франко (и през 1942 г. за предателските попълзновения на Неру да освободи цяла Индия — нали това отслабва съюзната английска империя!) също се оказва лъжа. Омразната, дошла ни до гуша агитация по системата „който не е с нас, е против нас“ никога не е правила разлика между позициите на Мария Спиридонова и Николай II, между Леон Блум и Хитлер, между английския парламент и германския райхстаг. И защо Броневицки трябва да приеме за истина фантастичните по своя характер разкази за изгарянето на книги по площадите на Германия и за връщането към някакво древно тевтонско зверство (за зверството на тевтонците впрочем доста послъгват и руските вестници през Първата световна война), а в германския нацизъм (обруган почти в рамките на същите — тоест пределни — изрази, както по-рано Поанкаре, Пилсудски и английските консерватори) да вижда някакво четирикрако животно, макар че то едва ли се отличава от онова, което вече четвърт столетие напълно реално души, отравя и окървавява и него самия, и Архипелага, и руския град, и руското село? И всяко обръщане на 180 градуса във вестниците по отношение на хитлеристите — в началото описващи приятелските срещи на нашите добри часови в мръсната Полша, а и цялата вълна на вестникарска симпатия към тези мъжествени воини срещу англо-френските банкери, и дословно предаваните речи на Хитлер на цели страници в „Правда“, а после една сутрин (втората от започването на войната) взрив от заглавия, че цяла Европа ужасно стене под тяхната пета, само идва да потвърди повратливостта на вестникарската лъжа и ни най-малко не може да убеди Броневицки, че на света има по-големи палачи от нашите, които той познава на практика. И ако този път, за да го убедят, поставят всеки ден пред него информационното сведение на Би Би Си, най-многото, в което той би могъл още да се убеди, е, че Хитлер е втората опасност за Русия, но съвсем не първата, докато го има Сталин. Би Би Си обаче няма нищо общо с приписваните сведения; а Информбюро още с появата си се ползува с толкова доверие, колкото и ТАСС; а слуховете, разнасяни от евакуираните, също не са от първоизточника (не от Германия, не от окупираните територии, откъдето не се е появил още нито един жив свидетел); а от първоизточника е само Джезказганският лагер и 37-а година, и гладът през 32-ра, и разкулачването, и разгромяването на църквата. И с приближаването на немската армия Броневицки (и десетки хиляди други такива като тях) усещат, че приближава техният час — единственият неповторим час, за който цели двадесет години не е имало никаква надежда и който веднъж само може да навести човека при краткотрайността на нашия живот в сравнение с бавните исторически промени, — часът, в който той (те) може да заяви своето несъгласие с всичко станало, извършено, прахосано и прокарано по страната, и да бъде полезен по някакъв още съвсем неизвестен, неясен начин за спасяването на страната, за възраждането на някаква руска общественост. Да, Броневицки е запомнил всичко и нищо не е простил. И за нищо на света не може да му бъде родна властта, която избива Русия, довежда я до пълната нищета на колхозното село, до нравствено израждане, и ето сега и до зашеметяващо военно поражение. Той трябва да е гледал с мъка на такива като мен, като нас, без да е в състояние да ни разубеди. Чакал е някого, все някого, който да смени Сталиновата власт! (По известното психологическо противопоставяне: всичко друго, само не омразното ни наше! Нима може да си въобразим на света нещо по-лошо от нашите? Впрочем областта там е донска, половината от населението чака със същото нетърпение идването на немците.) И ето, прекарал целия си живот като аполитичен, Броневицки изведнъж решава в седмото си десетилетие да направи политическа крачка.

Той се съгласява да оглави морозовската градска управа…

Мисля, че там бързо е видял, че се е оказал наникъде: че за дошлите Русия е още по-нищожна и омразна, отколкото за отишлите си. Че вампирът има нужда само от руска кръв, а тялото да погива. На новия кмет предстои да води не руската общественост, а помагачите на немската полиция. Но веднъж надянат върху оста, добре или зле, той е трябвало да се завърти. Освободил се от едните палачи, да служила другите. Изведнъж вижда, че патриотичната идея, която е имал за противоположна по същността си на съветската, се слива всъщност с нея: по необясним начин от изповядващото я трезво малцинство тя преминава като през решето към изиграното мнозинство — бързо се забравя как заради тази идея са разстрелвали и как са издевателствували над нея, а ето че тя става главният дънер на чуждото дърво.

Трябва да предположим вероятно, че му (им) става страшно и безизходно. Проломът се стеснява и остава само този изход: или смърт, или каторжна присъда.

Естествено, не всички там са като Броневицки. Естествено, на този кратък чумен пир се събират и лешояди, жадуващи за власт и кръв. Но те пък къде ли не се събират! Такива биха паснали прекрасно и на НКВД. Такъв е и Мамулов, и дудинският Антонов, и някой Пойсуйшапка — нима може да има по-отвратителни палачи от тях? Те властвуват с десетилетия и изтерзават стократно повече народа. Но ето че видяхме и надзирателя Ткач (Част трета, двадесета глава), който успява да се прояви и при едните, и при другите.

Споменахме града, но не трябва да забравяме и селото. Сред днешните либерали е прието да се упреква селото в политическо невежество и консерватизъм. Но селото преди войната почти изцяло се отличава със своята трезвост, несравнимо по-голяма от тази на града, то ни най-малко не споделя обожествяването на татко Сталин (а и световната революция също). То се отличава просто с нормален разсъдък и добре помни как са му обещавали земя и как накрая са му я отнели; как е живяло, яло и обличало преди колхозите и как след това при тях; как са отвеждали от двора на селяка телето, овчицата и дори кокошката, как са опозорявали и осквернявали черквите. Тогава радиото Още не гъгне по селските къщя и не във всяко село грамотните четат вестници, а и всички тези Чжан-Цзолиновци, Макдоналдовци или Хитлеровци са за руското село чужди, ненужни, все от един дол дренки.

В едно село до Рязан на 3 юли 1941 г. се събират край ковачницата да слушат по високоговорителя речта на Сталин. Винаги толкова железен и неумолим към сълзите на руските селяни, този път таткото има глупостта да се обърне към тях с объркан й почти плачещ глас: „Братя и сестри!…“, на което един селяк се обръща към черното хартиено гърло на репродуктора:

— Аааа, к…во, а такъв не щеш ли? — И размахва насреща му с познатия груб руски жест ръка, прихваната до лакътя с другата.

И всички наоколо започват гръмогласно да се смеят.

Ако вземем да разпитваме очевидците из всички села — ще узнаем за хиляди такива случаи, че и за къде по-хапливи.

Та ето какво е настроението на руското село в началото на войната — и, ще рече, на запасняците, които допиват последната бутилка на междинната гара и се тръскат сред прахоляка в танци с близките си преди раздялата. А отгоре на всичко се стоварва и невиждано за руската памет поражение, и огромни селски пространства до подстъпите на двете столици и до Волга заедно с множеството милиони селяни мигновено се измъкват изпод колхозната власт, и — достатъчно сме лъгали и боядисвали историята! — оказва се, че републиките искат единствено независимост! Селото — единствено премахването на колхозите! Работниците — премахването на закрепостяващите ги укази! И ако пришълците не се оказват толкова безнадеждно тъпи и високомерни, ако не запазват за Велика Германия удобната бюрократична колхозна администрация, ако не замислят такава мръсотия като превръщането на Русия в колония — едва ли националната идея би се върнала там, където вечно са я потискали, и едва ли бихме празнували сега двадесет и пет години руски комунизъм. (И още тоз-онзи ще трябва да разкаже за партизаните, за това как съвсем невинаги по свой избор стават такива селяните от окупираните територии. Как в самото начало те се въоръжават срещу партизаните, за да не им отнемат хляба и добитъка.)

Който помни великото изтегляне на населението от Северен Кавказ през януари 1943 г., ще му намери ли аналог в световната история? Ще намери ли случай, в който населението, особено селското, да напуска родните си места масово с отстъпващия враг, с чужденците, само и само да не остава у победителите свои — обози след обози в свирепия януарски студ с бурни ветрове!

Та тук трябва да търсим обществените корени на стотиците хиляди, които дори и при хитлеристката уродливост навличат доброволно в своето отчаяние вражеската униформа. Тук ще се наложи отново да се върнем към власовците.

В първата част на тази книга читателят не беше още подготвен да приеме цялата истина (а и едва ли аз я познавам напълно, ще има тепърва специални изследвания, за мен тази тема е странична). Там, в началото, докато читателят не премина заедно с нас целия лагерен път, му бе подсказано само да бъде нащрек, да помисли. Сега, след всички етапи, етапни тъмници, дърводобиви и лагерни помийни ями читателят ще стане може би по склонен да се съгласи с нас. В първата част вече говорих за власовците, които грабват оръжието от отчаяние, като изход от гладната смърт в концлагерите, от чувство за безизходност. (Впрочем и в този случай трябва да се замислим: обърнете внимание, че немците започват да използуват руските военнопленници само за нестроева и тилова служба в помощ на своите войски, и като че ли това е най-добрият изход за тези, които току-що са се спасили — защо тогава грабват оръжието и тръгват фронтално срещу Червената армия?)

А този път няма за кога повече да отлагаме, трябва да разкажем и за тези, които още до 1941 г. не мечтаят за нищо друго, освен да грабнат оръжието и да бият тези червени комисари, чекисти и колективизатори. Спомнете си какво казва Ленин: „Потиснатата класа, която не се стреми да си служи добре с оръжието и да го притежава, заслужава да се обръщат с нея като с роби.“^[9] Та ето на, за наша гордост съветско-германската война показа, че не сме чак такива роби, за каквито ни представяха във всички либерално-исторически изследвания: едва ли са роби тези, които гледат с четири очи да грабнат сабята, за да отсекат главата на Сталин. (А и не роби се надигат с червеноармейските си шинели и от тази страна — тази сложна форма на кратката свобода е невъзможно да бъде предсказана социологически.)

Тези хора, преживели на собствен гръб 24 години комунистическо щастие, знаят вече през 1941 г. неща, които никой друг на този свят още не знае: че на цялата планета и в цялата история не е имало по-зъл, по-кървав и заедно с това по-лукаво-извъртащ режим от болшевишкия, самонарекъл се „съветски“. Че никакъв Друг режим на света, нито дори ученическият хитлеристки, засенчил по онова време всичко друго пред очите на Запада, не може да се сравни с него по броя на безмилостно изтребените, по стегнатата за дълги години мъртва хватка, по обсега на кроежите и пронизващата му унифицирана тоталитарност. Но ето че тези хора дочакват времето, когато могат да получат оръжие в ръцете си — и нима ще трябва да позволят на болшевизма да преживее своя смъртен час, отново да се укрепи в жестокото си потисничество и едва тогава да се надигнат на борба срещу него (незапочната и до ден днешен почти никъде по света)? Не, естествено е да бъде повторена захапката на болшевизма: както сам той се вкопчва със зъби в тялото на Русия, обезсилена от Първата световна война, така и по него да ударят в подобен момент по време на Втората!

Още през съветско-финландската война от 1939 г. проличава нашето желание да не воюваме. Б. Г. Божанов, бивш близък помощник на Сталин, се опитва да използува това настроение: да обърне пленените червеноармейци срещу съветския фронт не за да се сражават, а за да убеждават. Опитът се проваля поради внезапната капитулация на Финландия.

Когато започва съветско-германската война — 10 години след ликвидиралата селото колективизация, 8 години след грандиозния украински мор (шест милиона измрели и дори незабелязани от съседна Европа), 4 години след сатанинското развихряне на НКВД, една година след заробващите закони за производството и всичко това — при 15-милионните лагери в страната и при ясния спомен на цялото възрастно население за живота преди революцията; естествено е народът да си поеме дъх и да се освободи, да изпита отвращение към своята власт. И не „внезапността на нападението“, нито „численото превъзходство на вражеските самолети и танкове“ (впрочем работническо-селската Червена армия притежава всички числени превъзходства) затваря с такава лекота катастрофалните котли — по 300 хиляди (Белосток, Смоленск) и по 650 хиляди въоръжени мъже (Брянск, Киев), разстройва цели фронтове и отхвърля в такъв стремителен и дълбок откат армиите, какъвто Русия не познава за всичките си 1000 години дотогава, а навярно и нито една друга страна нито в една война, а мигновеният паралич на нищожната власт, от която поданиците се отдръпват като от поклащаш се на бесилото труп. (Районните и градските комитети на партията се издухват за пет минути и Сталин се задавя.) През 1941 г. това сътресение е могло да доведе до пълния край. Към декември 41-ва 60 милиона от съветското население от всичко 150 са вече извън властта на Сталин! Не случайно в заповедта на Сталин (0019 от 16.7.41 г.) е казано: „На всички (!) фронтове има многобройни (!) елементи, които дори сами тичат към противника и при първо съприкосновение с него захвърлят оръжието.“ (В Белостокския котел в началото на юли 1941 г. от 340 хиляди пленени 20 хиляди са доброволно предали се!) Положението се струва на Сталин толкова отчайващо, че през октомври 1941 г. той предлага на Чърчил по телеграфа да дебаркира на съветска територия 25-30 английски дивизии. Има ли друг комунист, който да е падал духом до такава степен?

Ето и настроението през онова време: на 22 август 1941 г. командирът на 436 стрелкови полк майор Кононов открито обявява пред своя полк, че преминава към немците, за да се присъедини към Освободителната армия за свалянето на Сталин, и кани със себе си желаещите. Той не само не среща съпротива, но целият полк тръгва с него! И само три седмици по-късно Кононов създава оттатък доброволчески казашки полк (сам той е донски казак). Когато пристига в лагера за военнопленници край Могильов, за да вербува желаещи, от 5000 тамошни пленници 4000 изразяват незабавно желание да минат към него, но той не може да ги вземе. В лагера край Тилзит през същата година половината от съветските военнопленници 12 хиляди души — подписват заявление, че е дошло време да превърнат войната в гражданска.

Не сме забравили и всенародното движение на Локот Брянски: създаването на автономно руско самоуправление още преди идването на немците и независимо от тях, простиращо се върху една устойчива процъфтяваща област от 8 района с повече от един милион жители. Исканията на локотяни са съвсем ясни: руско национално правителство, руско самоуправление във всички заети области, декларация за независимостта на Русия в границите на 1938 г. и създаване на освободителна армия под руско командуване.

Донските станици също посрещат немците с хляб и сол. Те не забравят как комунистите са изпоклали мъжкото им население от 16 до 65-годишна възраст.

През август 1941 г. край Луга ленинградският студент медик Мартиновски създава партизански отряд предимно от съветски студенти: за да се освободят от комунизма. През септември 1941 г. край Порхов формира такъв противокомунистически отряд от ленинградски (василеостровски) студенти и войници, попаднали в обкръжение, и лейтенант Рутченко, неотдавнашен ленинградски аспирант. Но немците изтеглят този отряд да обслужва войсковите им части.

Пред населението на СССР до 1941 г. се чертае следната картина: идването на чуждата армия означава свалянето на комунистическия режим и никакъв друг смисъл не може да има за нас при подобна ситуация. И всички очакват политическа програма, освобождаваща ги от болшевизма.

Нима — през непроходимостта на съветската пропаганда и през плътността на хитлеристката армия — е лесно да повярваме у нас, че западните съюзници влизат в тази война не за свободата изобщо, а само за своята западноевропейска свобода, само против националсоциализма, да използуват колкото се може повече съветската армия и с това да се свърши? Нима не беше по-естествено да вярваме, че нашите съюзници са верни на самия принцип на свободата — и няма да ни зарежат под още по-лоша тирания?… Вярно, че тъкмо тези съюзници, за които умирахме и през Първата световна война, и тогава изоставиха разгромената ни армия и побързаха да се затворят в своето благополучие. Но опитът е твърде жесток, за да бъде усвоен от сърцето.

Свикнали съвсем основателно да не вярваме ни най-малко на съветската пропаганда, ние, естествено, не вярвахме на желанието на нацистите да превърнат Русия в колония, а нас — в немски роби, не можеше да се допуска такава глупост през XX век, невъзможно бе да й повярваме, преди да я изпитаме на собствения си гръб. Още през 1942 г. руското формиране в Осинторф привлича повече доброволци, отколкото може да приеме. В Смоленско и Белорусия за самоохраната на селските жители от партизаните, ръководени от Москва, се създава доброволна стохилядна „народна милиция“ (забранена от явно уплашилите се немци). Дори и през пролетта на 1943 г. Власов е посрещан все още с повсеместно въодушевление и при двете му пропагандни пътувания — смоленското и псковското. Още и тогава населението чака: кога ще има наше независимо правителство и наша независима армия? Разполагам със свидетелско доказателство от Пожеревицкия район на Псковска област как селското население се отнася радушно към тамошната власовска част: тя не граби, не вилнее, носи старата руска униформа, помага в събирането на реколтата, гледат на нея като на руска неколхозна власт. В нея идват да се записват доброволци от гражданското население (както се записват и в Локот при Воскобойников). Би трябвало да се замислим: по каква необходимост? Ами че те не са от лагер за военнопленници! — а и немците забраняват на власовци да приемат попълнения (нека да се записват в полицията). Още през март 1943 г. в лагера за военнопленници край Харков се четат позиви за власовското движение (тогава мнимо) и 730 офицери подписват обръщение за встъпване в руската освободителна армия — това са хора с опита на водена две пълни години война, мнозина от тях герои от сталинградската битка, сред тях командири на дивизии, комисари на полкове! При това лагерът не е гладувал, така че не това е причината да вземат такова решение. (Но характерно за немското тъпоумие: от 730 подписали се 722 до края на войната не са освободени от лагера и не са включени в действия.) И през 1943 г. — дълги обози след отстъпващата немска армия, десетки хиляди бежанци от съветските области на дълги върволици — само и само да не останат под комунистическа власт.

Осмелявам се от себе си да кажа: колко би струвал нашият народ, ако се състоеше само от безнадеждни подлизурковци, ако в тази война бе пропуснал възможността поне веднъж да замахне и напсува родния Баща. При немците е разкрит генералски заговор — а у нас? Нашите висши генерали са (и си остават и до днес) нищожни, развратени от партийната идеология и користолюбие, лишени от национален дух, какъвто го имат в другите страни. И единствено войнишко-селяшко-казашките низини не се поколебават да се надигнат. Това са изцяло низини, там няма почти никакво участие на бившето дворянство от емиграцията или на бившите богати слоеве, на интелигенцията. И ако бе дадено на това движение свободен размах, какъвто се наблюдава през първите седмици на войната, то би се превърнало в някоя нова пугачовщина: по широтата и равнището на обхванатите слоеве, по подкрепата от страна на населението, по казашкото участие, по своя дух — да им се види краят на велможните злодеи, по стихийността на напора при очевидната слабост на ръководството. Във всеки случай това движение е къде по-народно, по-простонародно в сравнение с интелигентското „освободително движение“ от края на XIX век до февруари 1917 г., включително с неговите мнимо-народни цели и февруарско-октомврийските му плодове. Но не му е съдено да се разгърне, а загива с позорното клеймо: измяна на нашата свещена Родина!

Загубили сме вкус към социалните обяснения на събитията, у нас те не са нищо повече от лицемерие — когато както ни отърва. А приятелският сталински пакт с Рибентроп и Хитлер? А Молотовото и Ворошиловото фукане преди войната? И след това — оглушителната некадърност, неготовност, неумение (и страхливото бягство на правителството от Москва), и по половинмилионни армии, оставяни в котлите. Това не е ли измяна на Родината! Не е ли с по-големи последици? Защо толкова много си пазим тези изменници в жилищата им на улица Грановски?

О, дълга, дълга, дълга би била скамейката, на която да седнат всички палачи и всички предатели на нашия народ, ако се заемем с тях от най… до най…

На неудобните неща у нас не се отговаря. Те се премълчават. Вместо това ни крещят:

— Това е въпрос на принцип! С какво право руският човек за постигането на собствените си политически цели, дори и да му се струват правилни, може да се опре върху германския империализъм?!… Че при това и в момент на безпощадна война с него?

Наистина ключов въпрос: може ли да се възползуваме от поддръжката на воюващия с Русия германски империализъм за цели, струващи ни се благородни?

Всички единодушно ще възкликнат днес: Не! Не! Не!

Но спомнете си тогава немския екстериториален вагон от Швейцария за Швеция и с отбиване (както сега вече знаем) до Берлин! Цялата преса от меншевиките до кадетите също крещят: Не! Не! А болшевиките уверяват, че това е възможно, че дори е смешно да бъдат укорявани. А и не само един вагон е имало там. А през лятото на 1918 г. малко ли вагони изнасят болшевиките от Русия — било с продукти, било със злато — и все на Вилхелм в ненаситното гърло! „Да превърнем войната в гражданска“ — това Ленин го предлага много преди власовци.

— Но целите! Но какви бяха целите?!

Какви? А и къде са тези цели?…

— А и тогава е Вилхелм! Кайзер, кайзерче! Да не е Хитлер! А и в Русия нима има тогава правителство? Някакво временно…

Впрочем и за кайзера сме писали навремето с войнствена разпаленост, че е „свиреп“ и „кръвожаден“, а за кайзеровите войници сме крещели без задръжки, че разбивали главите на пеленачетата в камъните. Е, нека да е кайзерът. Затова пък и Временното правителство няма ЧК, не разстрелва в гръб, не изпраща хората по лагери, не ги кара да работят в колхози. Временното правителство също не е сталинско.

Както виждаме, всичко е пропорционално.

* * *

Не че трепва сърцето на някого от това, че каторжниците умират, а просто след войната такова назидание не е вече потребно, нови полицаи не могат да се набират, необходима е работна ръка, а в каторгата умират напразно. И от 1945 г. бараките на каторжниците престават да бъдат затворнически килии, вратите им се отварят през деня, кофите се изнасят в тоалетната, каторжниците получават правото да се движат със собствените“ си крака в санитарната част, а до столовата ги карат да тичат в тръс — за бодрост. И заменят криминалните, които подяждат каторжниците, като обслужването се извършва по-нататък от подбрани каторжници. Накрая им се разрешават и писма два пъти през годината.

През 1946-1947 г. границата между каторгата и лагера започва да се заличава: политически непридирчивото инженерно началство в стремежа си да изпълни производствения план започва (във всеки случай във Воркута) да прехвърля добрите специалисти измежду каторжниците в обикновените лагпунктове, където не им остава от каторгата нищо повече освен номера, а черноработните добичета от лагпунктовете на ИТЛ ги изпращат да попълват освободените каторжни места.

Така навярно биха и обезсмислили неразумните стопански ръководители великата Сталинова идея за възраждането на каторгата, ако през 1948 г. не хрумва на Сталин новата идея изобщо да раздели туземците на ГУЛАГ, да отдели социално близките криминални и битоваците от социално безнадеждния Петдесет и осми член.

Всичко това е част от един още по-велик замисъл за Укрепване на Тила (от названието се вижда, че Сталин се готви за скорошна война). Създадени са Специалните лагери^[10] със специален устав — малко по-мек режим от този в първоначалната каторга, но по-твърд, отколкото в обикновените лагери.

За да ги различават от другите, на тези лагери им дават наименования не по местността, а някакви фантастично-поетични. Разгръщат се: Горлаг (Горний^[11] лагер) в Норилск, Берлаг (Брегови лагер) на Колима, Минлаг (Минерален) на Инта, Речлаг на Печора, Дубровлаг в Потма, Озьорлаг в Тайшет, Степлаг, Песчанлаг и Луглаг в Казахстан, Камъшлаг в Камеровска област.

В лагерите на ИТЛ плъзват мрачни слухове, че ще прехвърлят Петдесет и осмия в Специалните лагери за унищожаване. (Нито на изпълнителите, нито на жертвите им идва наум, разбира се, че за целта ще трябва някаква специална нова присъда.)

В УРЧ^[12] и оперчекистките отдели закипява работа. Изготвят се тайнствени списъци и се изпращат някъде за съгласуване. След това пристигат дълги червени ешелони, прииждат роти бодър конвой с червени пагони и автомати, с кучета и чукове — и враговете на народа, повиквани по списък, неотклонимо и неумолимо се извеждат от затоплените бараки за далечния етап.

Но не вдигат целия Петдесет и осми. Едва по-късно, съобразили по познатите им хора, арестантите разбират кого оставят с битоваците на островите на ИТЛ — оставят чистия 58 — 10, тоест простата антисъветска агитация, еднократна, към никого неадресирана, с никого несвързана, случайна. (И макар че е почти невъзможно да си представим такива агитатори, те са регистрирани с милиони и оставени на старите ГУЛАГовски острови.) Ако агитаторите са били по двама-трима заедно, ако са имали поне някаква наклонност към изслушване помежду си, към диалог или хор — те са с добавка 58 — 11 „групов параграф“ и като подкваса за антисъветските организации заминават вече за Специалните лагери. То се знае, че затам пътуват изменниците на Родината (58 — 1, а и б), буржоазните националисти и сепаратисти (58 — 2), агентите на световната буржоазия (58–4), шпионите (58–6), диверсантите (58–7), терористите (58 — 8), вредителите (58–9) и икономическите саботьори (58 — 14). Тук също удобно настаняват немските военнопленници (Минлаг) и японците (Озьорлаг), които възнамеряват да държат и след 1948 г.

Затова пък в лагерите на ИТЛ остават недонеслите за врага (58 — 12) и помагачите на врага (58 — 3). Напротив, каторжниците, затворени именно заради съдействие на врага, са изпращани този път в Специалните лагери заедно с всички.

Всъщност това разделение е много по-значително, отколкото го описахме. По някакви още необясними признаци в ИТЛ оставят ту изменниците с двадесет и пет годишни присъди (Унжлаг), ту тук-таме компактни лагпунктове от един единствен Петдесет и осми, включително власовците и полицаите — не като Специалните лагери, без номера, но с жесток режим (например Красная Глинка на Волжко-Самарския завой; лагерът Туим в Ширинския район на Хакасия; южносахалинският). Тези лагери се оказват сурови и в тях животът не е по-лек, отколкото в Специалните лагери.

А за да не може веднъж направеното Велико Разделяне на Архипелага да мине отново към смесване, от 1949 г. всеки новообработен на свобода туземец задължително получава освен присъда още и постановление (на областната Държавна сигурност и Прокуратурата) в тъмничното си дело: в какви лагери да бъде държан постоянно.

Така, подобно на зърното, което умира, за да покълне от него растението, зърното на сталинската каторга покълва в Спецлагерите.

Червените ешелони извозват по диагоналите на Родината и Архипелага новия контингент.

А на Инта се досещат и просто прекарват стадото от едните порти през другите.

Чехов се оплаква, че у нас нямало „юридическо определение на това какво значи каторга и за какво е нужна“.

Но то е още в просветения XIX век! А в средата на пещерния XX ние не се и нуждаем да разбираме и определяме това. Решил Таткото, че така трябва да бъде — ето ви цялото определение.

И ние кимаме с разбиране глави.