Едно от първите туземни понятия, на които се натъква пристигналият от лагера новак, е нагаждач. Така презрително наричат туземците онези, които са съумели да не споделят общата участ на обреченост: или са се измъкнали от общите работи, или не са попадали на тях.

Нагаждачите на Архипелага не са малко. Ограничени в обитаемата зона чрез строг процент по отчетната група „Б“, а в производството чрез щатното разписание, те обаче винаги надхвърлят този процент: отчасти заради бездарността на лагерното началство, което не умее да ръководи стопанството и управлението с малко хора.

Според статистиката на НКЮ от 1933 г. с обслужване на местата за лишаване от свобода, включително на стопанските работи, заедно наистина със самоохраняването, се занимават тогава 22 % от общия брой туземци. Дори да намалим тази цифра до 17-18 % (без самоохраната), все пак това ще възлезе на една шеста част. Вече е ясно, че в тази глава ще стане дума за едно много значително лагерно явление. Но нагаждачите са много повече от една шеста: тук са взети предвид само зонните нагаждачи, а има още и производствени; освен това съставът на нагаждачите се мени и за своя лагерен живот през положението на нагаждачи ще минат очевидно повече хора. А най-главното: сред оцелелите, сред освободилите се, нагаждачите заемат доста внушителен дял; сред оцелелите предсрочно освободени от Петдесет и осми член те са според мен девет десети.

Почти всеки зек-предсрочник, когото вие поздравявате с това, че е оцелял, е нагаждач. Или е бил такъв през по-голям период от излежаването на присъдата си.

Защото лагерите са изтребителни — да не забравяме това.

Никоя житейска класификация няма резки граници, а всички преходи са постепенни. Така и тук: краищата са размити. Изобщо всеки, който не излиза от обитаемата зона през работния ден, може да се смята за зонен нагаждач. Работещият в стопанския двор живее значително по-леко от зека на обща работа: не е принуден да става сутрин за развод, значи може и по-късно да се надигне от леглото и да закуси; той не е придружаван под конвой до работния обект и обратно, подложен е на по-малко строгост, на по-малко студ, по-малко изразходва сили; при това и работният му ден завършва по-рано; той работи обикновено на топло или пък няма да го спрат, ако иде да се стопли на огъня. А и работата му в повечето случаи не е бригадна, а самостоятелна работа на майстор, значи другарите му няма да го побутват и ще е зависим само от началството. А тъй като той често тъкми нещо по лична поръчка на това началство, вместо подтиквания получава дори нещо отгоре, някоя и друга отстъпка, разрешение най-напред да се обуе и облече. Има и добрата възможност да припечели от поръчки на други зекове. За да бъде по-ясно: стопанският двор е нещо като домашната прислуга на помешчика. Ако шлосерът, дърводелецът, печкаджията не е още напълно изразен нагаждач, обущарят, и толкова повече шивачът е вече нагаждач от висока класа. „Шивач“ звучи и означава в лагера приблизително така, както в живота на свобода — „доцент“. (Обратно, истинският доцент звучи подигравателно, за предпочитане е да не ставаш за посмешище и да не се издадеш. Лагерната скала на значенията на специалностите е напълно обратна на скалата в живота на свобода.)

Перачката, санитарката, миячката на съдове, огнярят и работещите в банята, обслужващият казана, обикновените хлебопекари, дневалните в бараките — всички те също са нагаждачи, но от по-ниска класа. Те трябва да работят с ръцете си и понякога не малко. Всички те впрочем са сити.

Същински зонни нагаждачи са: готвачите, хлеборезачите, магазинерите, лекарите, фелдшерите, бръснарите, „възпитателите“ от КВЧ, завеждащият баните, завеждащият пекарните, завеждащите инвентарните помещения, завеждащият колетното, старшите на бараките, комендантите, нарядниците, счетоводителите, писарите от щабната барака, инженерите в зоната и стопанския двор. Всички те са сити, не само че ходят с чисти дрехи, не само че са пощадени от вдигане на тежки предмети и от болки в кръста, но имат голяма власт над онова, което е нужно на човека, и следователно — власт над хората. Понякога стават борби между отделните групи, възникват интриги, детронират се и се въздигат едни други, карат се заради „жени“, но най-често живеят в единна кръгова отбрана срещу простолюдието като задоволена върхушка, която няма какво да дели, защото всичко веднъж завинаги е разделено и всеки се движи в своята орбита. И толкова по-силна в лагера е тази клика на зонните нагаждачи, колкото повече се осланя на нея началникът и сам зарязва задълженията си. Всички съдби на пристигащите и тръгващите в етап, всички съдби на обикновените работяги се решават от тези нагаждачи.

Според обичайната кастова изолация на човешкия род на нагаждачите много скоро става неудобно да спят с обикновените бачкатори в една и съща барака, в обща вагонка и изобщо дори във вагонка, а не на креват, да се хранят на една маса, да се събличат в една баня, да навличат същото бельо, в което се е потил и което е изкъсал бачкаторът. И ето че нагаждачите се уединяват в малки стаи по 2-4-8 души, там ядат нещо избрано, добавят нещо незаконно, там обсъждат всички лагерни назначения и дела, съдбата на хората и бригадите, без да рискуват да се натъкнат на оскърбление от страна на работягите или бригадира. Те отделно прекарват свободното си време (на тях им остава свободно време), на тях по отделен цикъл се сменя бельото („индивидуалното“). Според същата кастова безсмисленост те се стараят да се отличават и с дрехите си от лагерната маса, но възможностите за това са малко. Ако в даден лагер преобладават черните ватенки или куртки, те се стараят да получат от инвентарното сини, ако пък преобладават сините, навличат черните. Още — разширяват в шивачницата чрез наставяни триъгълници тесните лагерни панталони, за да станат клош.

Производствените нагаждачи са инженери, технически ръководители, десетници, цехови майстори, плановици, нормировчици и още счетоводители, секретарки, машинописки. Отличават се от зонните нагаждачи по това, че се строяват за развод, вървят в конвоирана колона (понякога впрочем са безконвойни). Но положението им в производството е привилегировано, не изисква от тях физически изпитания, не ги уморява. Напротив, от мнозина от тях зависи трудът, храната и животът на бачкаторите. Макар и по-малко свързани с жилищната зона, те се стараят и там да отстоят своето положение и да получат значителна част от привилегиите на зонните, макар че никога не им се удава да се изравнят с тях.

И тук не съществуват точни граници. Тук влизат също конструктори, технолози, геодезисти, мотористи, дежурни по механизмите. Това вече не са „производствени командири“, те не си поделят убийствената власт и върху тях не лежи отговорността за гибелта на хората (в степента, в която тази гибел не е резултат на избраната или обслужвана от тях производствена технология). Това са просто интелигенти или дори полуобразовани работяги. Както и всеки зек по време на работа, те клинчат, заблуждават началството, гледат да протакат цяла седмица онова, което могат да свършат и за половин ден. Обикновено живеят в лагера почти като бачкаторите, често са включени и в работническите бригади, само дето при тях в производствената зона е топло и спокойно, и тъкмо там в работните кабинети и кабинки, останали без волнонаемните, те зарязват пряката си работа и завързват приказка за присъдените срокове, за миналото и бъдещето, най-вече — за слуховете, че излежаващите по Петдесет и осми (а самите те най-често са по Петдесет и осми) скоро ще бъдат изпратени на общите работи.

Това също си има своето дълбоко единствено научно обяснение: ами че социално чуждите не подлежат почти на никакво превъзпитание, до такава степен са закоравели в своята класова поквара. Само гробът може да поправи повечето от тях. Ако все пак има между тях единици, поддаващи се на превъзпитание, то е единствено само благодарение на труда, и то на физическия, тежкия труд (заменящ този на машината), на труда, който е унизителен за лагерния офицер или надзирателя, но който въпреки това е създал някога човека от маймуна (а в лагера необяснимо защо го превръща отново в маймуна). Та ето защо — ни най-малко отмъстителност, а само от слабата надежда за превъзпитаването на отбиващите Петдесет и осми член в гулаговските инструкции е строго наредено (и това указание непрекъснато се възобновява), че лицата, осъдени по 58-и член, не могат да заемат никакви привилегировани постове нито в жилищната зона, нито в производството. (Да заемат постове, свързани с материални ценности, могат само такива, които в живота си на свобода са се проявили вече в разхищения.) Нищо против това указание — лагерните началници и така не обичат Петдесет и осми! Само че никъде по всички останали членове, взети заедно, няма и една пета такива специалисти както по 58-и. Почти всички лекари и инженери са Петдесет и осми, а и просто по-честни хора и работници от Петдесет и осми няма и сред волнонаемните. И ето, тайно от Единствено Научната Теория работодателите започват да поставят Петдесет и осми на нагаждачески места (впрочем най-добрите места се запазват винаги за битоваците, с които и на началството е по-лесно да се спогоди, а твърде голямата честност би пречила дори). Те ги поставят на тези места, но при всяко обновяване на инструкцията (а инструкциите непрекъснато се обновяват), преди пристигането на всяка проверочна комисия (а те непрекъснато пристигат) Петдесет и осми без колебание и без съжаление, с едно махване на бялата ръка на началника се пращат на общите работи. Търпеливо изгражданото с месеци междинно благополучие се пръсва яко дим за един ден. И самото това прогонване едва ли е толкова мъчително, колкото вечните слухове за неговото наближаване. Те са, които изтощават, сломяват нагаждачите по 58-и член. Те са, които отравят цялото съществуване на нагаждача. Единствено битоваците могат да се наслаждават безгрижно на положението си на нагаждачи. (Впрочем, след като комисията мине, работата лека-полека започва да изостава и инженерите отново тихомълком се поставят на нагаждачески места, за да ги изритат оттам при следващата комисия.)

А още има и не просто Петдесет и осми член, а жигосан в тъмничното му дело член със специално проклятие от Москва: „Да се използува само за общи работи.“ Мнозина от колимчаните през 1938 г. са с такова клеймо. Да се уредят като перачка или сушач на валенки остава за тях непостижима мечта.

Как е написано в „Комунистическия манифест“? „Буржоазията лиши от свещения ореол всички видове дейност, които допреди нея са се смятали за почетни и на които се е гледало с благоговеен трепет“ (доста наподобяващо). „Лекаря, юриста, свещеника, поета, човека на науката тя превърна в свои платени наемни работници.“ Е, поне платени! Поне ги е оставила да работят „по специалността им“! Но нали не на общите работи? На дърводобива? И безплатно! И безхлебно!… Вярно, че лекарите рядко са изпращани на общите работи: нали трябва да лекуват и семействата на началниците. Затова пък „юристите, свещениците, поетите и хората на науката“ изгниват единствено само на общите работи, те нямат работа при нагаждачите.

Положението на бригадирите в лагера е по-особено. Според лагерните представи те не са нагаждачи, но и бачкатори няма да ги наречеш. Та затова разсъжденията в тази глава се отнасят и до тях.

* * *

В лагерния живот, както и в боя, няма кога да се разсъждава: падне ли ти длъжност за нагаждач — вкопчваш се здраво в нея.

Но минават години и десетилетия, ние сме оцелели, нашите другари са загинали. Малко по малко започваме да преоткриваме пред изумените хора на свобода и пред равнодушните ни наследници нашия тамошен свят, нямащ почти нищо човешко, който ще трябва да оценяваме според човешката съвест.

И един от главните морални въпроси тук е за нагаждачите.

При избора на герой за своята лагерна повест се спрях на бачкаджията и на никого другиго, киното само чрез него могат да проличат истинските съотношения в лагера (както само войникът от пехотата може да изпита истински бремето на войната, но, кой знае защо, не той пише мемоари. Този мой избор на героя и някои резки изказвания в повестта озадачиха и оскърбиха някои бивши нагаждачи — а девет десети от оцелелите, както вече казах, бяха именно нагаждачи. Тутакси се появиха и „записки на нагаждача“ (Дяков — „Записки за преживяното“), самодоволно утвърждаващи умението да се самоуредиш, ловкостта да оцелееш на всяка цена. (Тъкмо такава книга бе редно да се появи още преди моята.)

През кратките месеци, когато изглеждаше възможно да се поразсъждава, се разгоря някаква дискусия за нагаждачите, някаква обща постановка на въпроса за моралността в положението на нагаждача в лагера. Но никаква информация у нас не може да бъде пълна, никаква дискусия не може да излезе наистина извън границите на предмета. Всичко това се задушава неизменно в самото му начало и за да не падне лъчът върху голото тяло на истината, всичко това се стоварва в една безформена многогодишна купчина и съхне там с десетилетия, докато към ръждясалите кюлчета сред този боклук се загубят и интересът, и пътищата за анализ. По същия начин и дискусията за нагаждачите бе прекъсната в самото начало, за да премине от журналистическите статии в частните писма.

А различаване между нагаждача и бачкаджията (впрочем не по-рязко от различието, което съществува в действителност) трябваше да се направи, и много добре, че то е направено при зараждане на лагерната тема. Но в цензурираната статия на В. Лакшин^[1] се е получило известно престараване в изразите за лагерния труд (сякаш се възхвалява именно трудът, заменил машината и сътворил ни от маймуната) и общата вярна посока на статията, а отчасти и моята повест бяха посрещнати с вълна от негодувание от страна на бивши нагаждачи и на техни никога немирисали лагерите интелигентни приятели: какво излиза, че трябва да прославяме робския труд („сцената със зидането“ в „Иван Денисович“)?! Какво излиза — „вади си хляба с пот на челото“, тоест върши това, което иска гулаговското началство? А ние тъкмо с това се и гордеем, че отбягвахме да се трудим, че не навличахме хомота.

Сега, когато отговарям на тези възражения, съжалявам, че няма скоро да бъдат прочетени.

Според мен не е благородно от страна на интелигента да се гордее с това, че не се бил унизил, виждате ли, до робския физически труд, тъй като съумял да постъпи на канцеларска работа. В това положение руските интелигенти от миналия век биха си разрешили да се гордеят само ако в този случай биха освободили от робския труд и своя по-малък брат. Ами че тоя изход — да се уреди на канцеларска работа — Иван Денисович го няма! Какво да правим с „по-малкия брат“? На малкия значи брат се разрешава да влачи робския хомот? (Ами че как! Нали неотдавна сме му разрешили да го влачи в колхоза. Ние самите го натикахме там.) А щом се разрешава, може би ще му позволим, макар понякога, макар за час-два, преди събирането на плодовете от този труд, когато работата е тръгнала сполучливо, да намери и интерес от него? Ами че ние и в лагера намираме известно задоволство от това, че скърцаме с перото по листа или когато прокарваме тушовката върху кадастрона. А как да преживее Иван Денисович своите десет години, ако проклина ден и нощ труда си? Нали ще вземе да се обеси на първата греда!

Или да вземем една такава почти невероятна история: Павел Чулпеньов работи седем години без прекъсване в дърводобива (че на всичко отгоре и в наказателен лагпункт). Как би могъл да издържи и да работи, ако не е намерил в това занятие смисъл и интерес? Могъл е да се задържи на краката си ето как: заинтересован да разполага с известен брой постоянни работници, началникът на ОЛП (за чудене началник!) храни хората си, първо, с чорба „на корем“, второ, на никого освен на ударниците не разрешава да работи нощем в кухнята. Това се е смятало за премия! След сечта в гората през целия ден Чулпеньов отива да мие и пълни казаните, да пали печките, да чисти картофите — до два часа през нощта, сетне се наяжда добре и отива да поспи три часа, без да снема връхната си дреха. Един път, също като премия, работи цял месец в хлеборезачната. И още един месец си отпочива след самоосакатяване (като ударник никой не го заподозира). Това е всичко. (Разбира се, и тук има едно допълнително обяснение. В звеното им работи около година като превозвачка някаква крадла по пазарните площади, която живее едновременно с двама нагаждачи: с приемача на дървените трупи и със завеждащ склада. Това е причината тяхното звено винаги да преизпълнява нормите и главно конят им Герчик да яде до насита овес и здраво да тегли колата — че то и конят получава овеса си… според изработеното от звеното! Стига сме говорили „бедните хора!“, да кажем поне веднъж и „бедните коне!“) И все пак — седем години в дърводобива без прекъсване — това е почти мит! Та как ще работиш седем години, ако не си създадеш навик, ако не съобразяваш, ако не вникваш в интереса на самата работа? Трябваше само да ме хранят, разправя Чулпеньов, а работата хич не ме плашеше. Руска натура… Усвоява похвата на „масово поваляне“: първото отсечено дърво пада така, че да се опре, да не повисне, лесно да се освободи от пъна. И всички отсечени дървета след това се наслагват едно срещу друго, по този начин клоните им се кръстосват, за да попаднат след това в един-два накладени огъня, без да става нужда да ги влачат. Той умее да насочва падането на ствола точно накъдето трябва. И когато научава от литовците за канадските дървосекачи, които поставят на бас в земята кол и след това отсеченото дърво го забиват в земята, се амбицира и той: „Хайде, и ние ще опитаме!“ И става.

Та ето на: такава е природата на човека, че понякога дори непосилната проклета работа я върши с някакво необяснимо злобно увлечение. След като и самият аз поработих две години с двете си ръце, можах да изпитам това странно свойство и върху себе си: да се увлечеш изведнъж от работата, взета сама по себе си, независимо от това, че е робска и нищо не ти дава. Можах да изпитам такива странни минути и при зидането на тухли (иначе не бих описал това), и в леярството, и в дърводелството, и дори в разгорещеното разбиване на един стар котел с каменарски чук. Та не бива ли да разрешим и на Иван Денисович невинаги да се измъчва от своя неизбежен труд, невинаги да го ненавижда?

Е, тук, мисля, няма да ни възразят. Няма да ни възразят, но с непременното условие, че не трябва да се отправят по този повод упреци към нагаждачите, които нито за минута не са изкарвали хляба си с пот на челото.

С пот или без пот, но те изпълняват старателно заповедите на гулаговското началство (иначе — на общите работи!) и вещо, с познаване на работата. Та нали всички значителни нагаждачески места са брънки от управлението на лагера и лагерното производство. Това са тъкмо специално изкованите „квалифицирани“ брънки от веригата, без които (ако всички зекове биха се отказали поголовно от нагаждаческите места) би се разпаднала цялата верига за експлоатиране, цялата лагерна система! Защото свободното общество никога не е в състояние да достави такова количество добри специалисти, че и съгласни на това отгоре да живеят при кучешки условия в продължение на години.

Та коя е причината да не се откажат? Защо веригата на злия магьосник не се разпада?

Постовете на нагаждачите са ключови постове на експлоатацията. Нормировчиците! А много ли по-безгрешни са техните помощници — счетоводните работници? Техническите ръководители! А чак толкова ли чак неопетнени са технолозите? Кой нагаждачески пост не е свързан с докарване пред висшестоящите и с участие в общата система на принудата? Непременно ли трябва да работиш като възпитател в КВЧ или дневален на „кума“, за да помагаш непосредствено на дявола? И ако Н. работи като машинописка — всичко на всичко като машинописка, но изпълнява поръчките на административната част на лагера, — това нищо ли не значи? Да помислим. А размножаването на заповедите? — съвсем не за благото на зековете. А оперативният работник няма своя машинописка. Но трябва да му се напечатат обвинителни заключения, да се обработят доноси срещу волнонаемни и зекове, които утре ще бъдат затворени. Така че той ще ги даде на нея — и тя печати и мълчи, няма да предупреди застрашения. Какво да говорим — ще посмее ли нисшият нагаждач, железарят на стопанския двор, да не изпълни заповедта за белезниците? Да не укрепи решетката на БУР? Или да вземем заетите с книжата — плановика например. Не съдействува ли безгрешният плановик за плановата експлоатация?

Не разбирам с какво целият този интелигентен робски труд е по-чист и благороден от робския физически?

Така че не от потта на Иван Денисович трябва да се възмутим преди това, а от спокойното поскърцване на перото в лагерната кантора.

Че и самият аз половината от присъдата изкарах с работа, вдъхваща съмнения, на един от тези Райски острови. Там бяхме откъснати от останалия Архипелаг, не виждахме робското му съществование, и не бяхме ли следователно също такива нагаждачи? Нима в най-широк смисъл, със своята научна работа ние не укрепвахме също Министерството на вътрешните работи и общата система за потискане?^[2]

Нима цялото зло, което се върши на Архипелага или по цялата земя, не се извършва чрез самите нас? А ние се нахвърляме върху Иван Денисович — защо зидал тухли. Нашите тухли там са повече.

В лагера се изказват по-често противоположни обиди и упреци: че нагаждачите живеят на гърба на бачкаторите, подяждат ги, оцеляват за тяхна сметка. Това се отнася особено до зонните нагаждачи и в повечето случаи не без основание. А кой отмерва по-малко хляб на Иван Денисович? Или като я намокри с вода, му краде от захарта? Кой не досипва в общия казан мазнина, месо и годен булгур?

По особен начин се подбират зонните нагаждачи, от които зависи храната и облеклото. За да се добереш до тези постове, са необходими пробивност, хитрост и подмазване; а за да се удържиш на тях — безсърдечие, липса на съвест (и най-често да бъдеш още доносник). Разбира се, всяко обобщение страда от пресиленост и аз напрягам паметта си, за да издиря противоположни примери за безкористни и честни зонни нагаждачи — само че такива дълго не се задържат на тези места. За масата зонни благополучни нагаждачи обаче може уверено да се каже, че те концентрират в себе си средно повече опорочени души и лоши намерения, отколкото средно ще се намерят такива в туземното население. Не случайно именно тук началството назначава всички бивши свои хора, тоест осъдени служители от Държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи. Щом като е осъден вече началникът на МВР на Шахтинския окръг, никой няма да го остави да сече дървета, той ще цъфне като нарядник на комендантския ОЛП в Усоллаг. Щом като е осъден вече меверистът Борис Гуганава („веднъж само си позволих да сваля кръст от черква и оттогава не видях щастие в живота“), ще го оставят на гара Решота да завежда лагерната кухня. Но към тази група леко се присламчва и съвсем друга на пръв поглед порода. Руският следовател в Краснодон, който при немците води делото на младогвардейците^[3], е почетен, уважаван нарядник в един от отделите на Озьорлаг. Саша Сидоренко, в миналото разузнавач, попаднал незабавно при немците, където веднага започва да работи за тях, този път е завеждащ инвентарното помещение в Кенгир и умира да си го връща на немците за своята съдба. Капнали от работа през деня, те току-що са заспали след проверката, а той нахлува при тях леко пийнат и ги вдига с див рев: „Немци! Achtung! Аз съм вашият бог! Пейте ми!“ (В полусънно състояние, приповдигнали се на наровете, изумените немци започват да му пеят „Лили Марлен“.) А що за хора трябва да са били счетоводителите, които пускат Лошчилин^[4] на свобода през късна есен само по риза? Или обущарят в Буреполом, който без срам и свян взема от гладния Анс Бернщейн новите му военни ботуши срещу една хлебна дажба?

Когато ги виждаме на стълбите пред входа дружно да пушат, увлечени в разговор за лагерния живот, е трудно да си представим кой само сред тях не е отбил от правия път!

Е, все нещо за свое оправдание (обяснение) могат да кажат и те. Ето, И. Ф. Липай пише страстно писмо:

„Дажбата на затворника я крадяха по най-нахален и безжалостен начин навсякъде, винаги и от всички страни. Кражбата от страна на нагаждачите лично за себе си е дребна кражба. А нагаждачите, които се решаваха на по-сериозна кражба, бяха принудени за това. Служителите от Управлението — и волнонаемните, и затворниците, особено по време на войната, присвояваха от работниците в отделите, а работниците в отделите — от работниците в лагпунктовете, а последните — от инвентарните помещения и кухните за сметка на затворническата дажба. Най-страшните акули бяха не нагаждачите, а волнонаемните началници (Курагин, Пойсуй-шапка, Игнатченко от Севдвинлаг), те не крадяха, а «грабеха» от инвентарните помещения, и не с килограми, а с чували и бъчви. И пак не само за себе си, пак с някого трябваше да делят. А нагаждачите трябваше да оформят и заглаждат всичко това. Който се противеше на това — него не само го снемаха от заеманата длъжност, но го изпращаха в наказателен и режимен лагпункт. И по този начин съставът на нагаждачите по волята на началството се пресяваше и комплектуваше от страхливци, бягащи от физическите работи, от нехранимайковци и мошеници. И ако се случеше да съдят някого, то пак домакините и счетоводителите, а началниците оставаха настрани: нали не даваха разписки за присвоеното. Показанията на домакините срещу началниците се смятаха от следователите за провокация.“

Картината е доста вертикална…

Наталия Милиевна Аничкова, една добре известна ми, пределно честна жена, се случва веднъж по волята на съдбата да завежда лагерната хлебопекарница. Още в самото начало тя установява, че тук е прието от изпеклия се хляб (дажбения хляб на затворниците) определено количество ежедневно (и без всякакви, естествено, документи) да се изнася от зоната, за което лекарите получават от лавката малко сладко и масло. Тя забранява това, спира изнасянето на хляба извън зоната — и тутакси хлябът започва да се изкарва недопечен, клисав, след това започва да се закъснява с изпичането (това — от хлебопекарите), да се задържа брашното от склада, началникът на ОЛП (той получава повече от всички останали!) отказва да даде кон за извозването и превоза. Няколко дни Аничкова се бори, накрая се предава — и моментално се възстановява плавната работа.

Дори зонният нагаждач да е устоял да не се омърси с поголовната кражба, почти е невъзможно да се откаже от ползуване на предимството си при получаване на другите блага — ОП без чакане на ред, болнична храна, по-добро облекло, бельо и по-добри места в бараката. Не знам и не си представям такъв светец сред нагаждачите, който никога нищо да не е използувал за себе си от всички тези изсипани блага. Та той би изплашил съседните нагаждачи, те биха го изгонили! Всеки макар косвено, макар по заобиколен начин, макар дори без почти да подозира — но се е ползувал, а значи в известна степен е живял за сметка на бачкаторите.

Трудно, трудно е на зонния нагаждач да запази неопетнена съвестта си.

Че стои още и въпросът за средствата, с които той се е добрал до мястото си. Тук рядко е налице неоспоримостта на специалността както при лекаря (или както при мнозина производствени нагаждачи). Безспорно средство е инвалидността. Но не в редки случаи и покровителството на „кума“. Естествено, има на пръв поглед и неутрални начини: някои се уреждат по старо познанство от затвора; или чрез групово колективно гарантиране (най-често на национална основа, някои малки народи имат късмет в това отношение и обикновено се натикват по нагаждаческите места; по същия начин и комунистите негласно си помагат един на друг).

А стои и въпросът: след като си се издигнал, как си се държал по отношение на останалите, на относително сивите добичета? Колко само надменност откриваме тук, колко грубост, колко бързо забравяне, че всички сме туземци и силата ни е преходна.

И накрая най-главният въпрос: ако с нищо не си бил вреден за арестантите, бил ли си поне полезен с нещо за тях? Използувал ли си поне веднъж своето положение, за да отстоиш общото благо, или си мислил само за себе си?

Към производствените нагаждачи никак няма да е справедливо да бъдат отнесени упреците „подяждат“, „увиснали са на шията ти“, не се заплаща трудът на работягите, вярно, но не защото трябва да се хранят нагаждачите, техният труд също не се заплаща — всичко потъва в същата бездънна яма. Ала останалите нравствени съмнения остават в сила: и тази почти неизбежност да се ползуваш от битовите отстъпки, и невинаги чистите начини да се устроиш, и надутостта. И все същият най-важен въпрос: какво си направил за общото благо? Макар и най-малкото? Макар един-единствен път?

А нали все пак има, има такива, подобно на Василий Власов, които могат да си спомнят за свои шмекерии в полза на всеобщото благо. Само че такива умници със светли глави, дето надхитрят лагерния произвол и помагат така да се уреди общият живот, че не всички да умрат, дето успяват да преметнат и тръста, и лагера, такива герои на Архипелага, разбиращи своята длъжност не като грижа за собствената си персона, а като бреме и дълг пред арестантското добиче — такива езикът не се обръща да нарече „нагаждачи“. И най-често ще ги срещнете измежду инженерите. И слава на тях!

А за нас останалите няма слава. Няма какво да се издигаме на пиедестал. Няма с какво да се перчим пред Иван Денисович, че сме били избегнали долната робска работа и не сме зидали тухли с пот на челото. И дори не си струва да прибягваме до доказателството, че уж ние, размишляващите, когато сме на общите работи, изразходваме двойно повече енергия: веднъж в работата и втори път в психическото изгаряне, в размишленията-преживявания, които не сме в състояние да прекъснем; така че основателно избягваме, един вид, общите работи — нека да бачкат само грубите натури. (Само че не е известно дали наистина изразходваме двойна енергия.)

Да, за да се откажем от всякакво „уреждане на положението си“ в лагера и за да оставим силите на тежестта свободно да ни повлекат към дъното, е необходимо да имаме много издръжлива душа, много избистрено съзнание, отбито в по-голямата си част наказание и вероятно колети от домашните, иначе си е чисто самоубийство.

Както казва благодарно-виновно старият лагерник Д.С.Л-в: ако съм жив днес, значи вместо мен са разстреляли някого другиго в онази нощ по списъка; ако съм жив днес, значи някой друг вместо мен се е задушил в долния трюм; ако съм жив днес, значи на мен са се паднали излишните двеста грама хляб, които не са стигнали на умрелия.

Всичко това не го пиша като упрек. В тази книга е прието вече и така ще бъде до края: всички страдали, всички потиснати, всички, поставени пред жесток избор, е по-добре да бъдат оправдани, отколкото обвинени. По-справедливо ще е да ги оправдаем.

Но като си прощаваш за този избор между гибелта и спасението, не хвърляй, вече забравил, камък по този, който е трябвало да избира при още по-горчиви обстоятелства. Такива също вече видяхме в тази книга. И още ще видим.

* * *

Архипелагът е свят без дипломи, свят, в който се атестираш чрез самоописание. На зека не се полага да има каквито и да било документи, включително и за образованието си. И когато пристига в новия лагпункт, той трябва да изобрети: за какъв да се представи този път?

В лагера е изгодно да бъдеш фелдшер, бръснар, хармонист — не смея да изреждам по-нагоре. Няма да пропаднеш, ако си тенекеджия, джамджия, автомеханик. Но тежко ти, ако си генетик или, не дай боже, философ, ако си пък езиковед или изкуствовед — направо си загинал! Ще хвърлиш топа на общите работи след две седмици.

Неведнъж съм мечтал да се обявя за фелдшер. Колко литератори, колко филолози са се спасили на Архипелага по този начин! Но всеки път се възпирах — не заради привидния дори изпит (познавайки медицината в пределите на един грамотен човек, а отгоре-отгоре и латинския, все някак бих ги преметнал), ала ми беше страшно да си представя как ще слагам инжекции, без да умея. Ако нещата опираха само до праховете, сиропите, компресите и вендузите, щях да се реша.

Усвоил след опита си в Нови Йерусалим, че да си командир в производството, е противно занятие, при прехвърлянето ми в следващия лагер, на Калужката застава, в самата Москва, още от прага, направо на портала, излъгах, че съм нормировчик (тази дума я научих за пръв път в лагера; не бях и сънувал какво ще е това нормиране, но допусках, че ще е по математическата част).

Защо трябваше да лъжа именно на портала и на прага? Защото началникът на участъка, младши лейтенант Невежин, навъсен, висок на бой гръбльо, въпреки нощния час бе дошъл да разпита новия етап направо на входа: искаше още на сутринта да знае кого къде да изпрати, толкова бе делови. С недоверчив поглед огледа моя брич, чиито крачоли бях наврял в ботушите, дългополия ми шинел, лицето ми с жадната готовност да служи предано, попита ме за нормирането (бях решил, че ловко съм отговорил, по-късно разбрах, че Невежин ме е разбрал от две думи) и още с настъпването на утрото бях оставен в зоната — значи удържал съм победа. Минаха два дни и той ме назначи… не за нормировчик, не, отгатнете: по-високо! — за „завеждащ производство“, тоест по-старши от нарядника и началника на всички бригади! Попаднал бях от трън, та на глог. Преди мен тук такава длъжност дори не бе имало. До каква степен бе решил значи, че изглеждам верен пес. И къде още по-добър се надяваше да ме направи!

Но отново моята кариера удари на камък. Господ ме пазеше: същата седмина Невежин го снеха заради кражба на строителни материали. Той бе много силен човек, с почти хипнотизиращ поглед, и дори не се налагаше да повишава глас, строят го слушаше замрял. И по възраст (над петдесет), и по лагерен опит, и по жестокост би трябвало отдавна да е генерал от НКВД, а и разправяха, че бил вече веднъж подполковник, само че не можал да надмогне страстта си да краде. Никога не бе даван под съд като свой човек, а само го сваляли временно от длъжност и всеки път го понижавали в звание. Но ето че и на младши лейтенант не бе могъл да се задържи. Заменилият го лейтенант Миронов нямаше неговото възпитателно търпение, а и на мен самия не ми минаваше през главата, че искат да направят от мен раздробяващ чук. Миронов бе недоволен от мен във всичко и отместваше с досада дори моите енергични докладни.

— Ти и да пишеш смислено не умееш, стилът ти е грапав. — И ми подаваше докладната на десетника Павлов. — Виж как пише човекът: „При анализацията на отделните факти на понижаване изпълнението на плана се явява

1/ недостатъчно количество стройматериали

2/ след непълното снабдяване с инструмент за бригадата

3/ за недостатъчно организиране на работите от страна на техническия персонал

4/ а така също не се спазва техниката по безопасността.“

Ценността на стила беше, че за всичко виновно се оказваше производственото началство и в нищо — лагерното.

Впрочем устно този Павлов, бивш танкист (така и ходеше с шлема си), се обясняваше ето как:

— Ако толкова разбирате от любов, докажете ми какво е това любов. (Той разсъждаваше за познат предмет: жените, имали случая да бъдат в близки отношения с него, което не се криеше особено в лагера, единодушно го хвалеха.)

На втората седмица ме изпратиха с позор на общите работи, а вместо мен назначиха същия този Вася Павлов. Тъй като не се борех за мястото си с него, не се съпротивлявах срещу снемането ми от тази длъжност, то и той не ме прати да работя като изкопчия, а ме остави в бригадата на бояджиите.

Цялата тази кратка история на моето господство имаше за резултат една битова изгода: като завеждащ производството бях настанен в специалната стая на нагаждачите в една от двете привилегировани стаи в лагера. А Павлов вече живееше в другата подобна стая и когато ме разжалваха, не се оказа достоен претендент за моето легло, така че можах да остана да живея там няколко месеца.

Тогава аз ценях само битовите предимства на тази стая: вместо вагонки — обикновени кревати, нощно шкафче — едно на двама, а не на цялата бригада; денем вратата се заключваше и можеше да оставиш вещите си; най-сетне държахме полулегално електрически котлон и не се налагаше да ходим и да се блъскаме пред голямата обща печка на двора. Роб на своето измъчено, изплашено тяло, аз ценях тогава само това.

Но сега, когато се запалих да пиша за моите съседи от същата тази стая, разбрах в какво ми беше провървяло: никога повече в живота нито по влечение на сърцето, нито из лабиринта на обществените преградки не бях се приближавал и не бих могъл да се приближа до такива хора като авиационния генерал Беляев и мевериста Зиновиев, ако не съвсем генерал, нещо такова.

Сега вече знам, че писателят не трябва да се поддава на гняв, отвращение или презрение. Вземеш ли да възразяваш разпалено на някого, значи да не го дослушаш и да не вникнеш в системата на неговите възгледи. Гледаш ли да избегнеш някого от отвращение, от теб ще се изплъзне съвсем неизвестен ти дотогава характер — тъкмо такъв, какъвто ще ти потрябва. Но със закъснение се усетих, че винаги съм отделял време и внимание на хората, които са ме възхищавали, били са ми приятни, пораждали са съчувствие, и ето че виждам обществото като луната — винаги от едната страна.

Но както луната, едва поклащайки се, ни показва част от обратната си страна („либрация“), така и тази стая с изроди ми откри незнайни дотогава хора.

Генерал-майорът от авиацията Александър Иванович Беляев (всички в лагера му викаха именно така — „генерала“) не можеше да остане незабелязан за всеки новопристигнал още през първия ден на първия развод. Сред цялата черно-сива въшлива лагерна колона той изпъкваше не само с ръста и стройността си, но и с изисканото си кожено палто, вероятно вносно, каквото и на московските улици няма да видиш (такива хора пътуват в автомобили), и с още по-особената си осанка на неприсъствие. Дори в лагерната колона, без да помръдне, той умееше да показва, че няма никакво отношение към тази гъмжаща наоколо лагерна паплач, че и до смъртния си час няма да проумее как се е оказал сред нея. Източен, той гледаше над тълпата, сякаш приемайки съвсем друг, невидим от нас парад. Когато пък започваше разводът и дежурният на портала плясваше с дъсчица по гърба на последния зек от излизащата петорка, Беляев (в своята бригада от производствени нагаждачи) гледаше да не бъде краен в петорката си. Ако ли му се случеше да бъде, гнусливо потръпваше и се извиваше, когато минаваше през портала, с целия си гръб демонстрирайки своето презрение към дежурния. И последният не смееше да го докосне.

Още докато бях завеждащ производството, тоест важен началник, можах да се запозная с генерала при следните обстоятелства: в строителната кантора, където той работеше като помощник-нормировчик, забелязах, че пуши, и се приближих, за да запаля от него. Учтиво го помолих да ми разреши и вече се наклоних над масата му. С отсечен жест Беляев отдръпна цигарата си от моята, сякаш от страх да не я заразя, извади разкошна никелирана запалка и я постави пред мен. За него бе по-приемливо да ми даде да замърся и повредя запалката му, отколкото да се унижи да ми прислужва — да държи за мен цигарата си! Останах смутен. И така пред всеки нахал, пожелал да запали от него, той неизменно поставяше скъпата си запалка и по този начин решително смачкваше фасона му и отнемаше желанието му втори път да се обърне към него. Ако издебваха момента, когато сам той палеше от запалката си, за да подложат там и своята цигара, той затваряше капачката й и в този й вид я поставяше пред обезпокоилия го пушач. Така по-ясно се разбираше цялата величина на жертвата му. И всички волнонаемни десетници и затворниците бригадири, навъртащи се в кантората, ако нямаше от кого да припалят, предпочитаха да потърсят някого навън, отколкото да помолят него.

След като се настаних в една и съща стая с генерала, че и креват до креват с неговия, можах да се убедя, че погнусата, презрението и раздразнението са главните чувства в неговото положение на затворник. Той не само никога не ходеше в лагерната трапезария („Дори нямам представа къде се намира вратата й!“), но и не заставяше нашия съсед Прохоров да му носи друго освен хляба от цялата дажба. Не знам дали би се намерил макар и само още един такъв зек на целия Архипелаг, който така да издевателствуваше над бедния хляб. Беляев внимателно го хващаше като мръсна жаба — нали са го пипали с ръце, носили са го на дървени подноси — и го изрязваше с нож по шестте му краища! — и коричките, и мекото. Тези шест изрязани пласта той никога на никого не отстъпваше — било на Прохоров или на стареца дневален, а изхвърляше самичък в помийната кофа. Веднъж се осмелих да го запитам защо не ги дава на Прохоров. Той гордо вирна глава с късо подстриганото си алабросче от бели коси (носеше го толкова късо, за да минава сякаш и за прическа, и за лагерно подстригване). „Веднъж моят съкилийник на Лубянка ме помоли: разрешете ми да доям оставената от вас супа. Направо потръпнах от погнуса! Винаги болезнено съм възприемал човешкото унижение!“ Той не даваше на гладните хляб, за да не ги унижава!

Генералът можеше да запазва толкова леко цялото това високомерие, защото недалеч от нашия портал бе спирката на тролейбус № 4. Всеки ден в един часа следобед, когато се завръщахме от работната зона в жилищната по обедната почивка, от тролейбуса пред външния вход слизаше жената на генерала: тя му носеше в термоси горещ обяд, приготвен час преди това в домашната кухня на генерала. В делнични дни, когато нямаше право да се среща с жена си, термосите му ги предаваше тъмничният надзирател. Но в неделен ден те седяха половин час на портала. Разправяха, че жена му винаги си тръгвала, обляна в сълзи: Александър Иванич си изкарваше върху нея всичко, натрупано за една седмица в гордата му страдаща душа.

Беляев бе стигнал до правилно наблюдение: „В лагера вещите или продуктите не бива да се държат просто в сандък и просто под ключ. Трябва този сандък да е железен и завинтен за пода.“ Но от това веднага следваше изводът: „В лагера от сто човека — осемдесет са подлеци!“ (Той не казваше „деветдесет и пет“, за да не загуби събеседниците си.) „Ако на свобода срещна някого от тукашните и той се спусне насреща ми, ще му кажа: не сте с всичкия си! Аз ви виждам за пръв път.“

„Как ме измъчва това съжителство! — говореше той (това съжителство от шест човека!). — Ако можех само да се храня сам, в заключена стая!“ Дали не намекваше, че трябва да излизаме, докато се храни? Искаше му се именно самичък да яде! — дали не защото ядеше днес неща, които другите не можеха да ядат, или просто от утвърдилия се в неговия кръг навик да крият от гладните собственото си изобилие.

Напротив, да разговаря с нас, му беше приятно и едва ли щеше да се чувствува добре в отделна стая. Но обичаше да разговаря тенденциозно — на висок глас, уверено, само за себе си: „На мен изобщо ми предлагаха друг лагер, с по-удобни условия…“ (Допускам, че им се предлага и избор.) „Аз никога не допускам това…“ „Знаете ли, аз…“ „Когато бях в Англо-египетски Судан…“ — но по-нататък нищо интересно, някаква глупост, само и само да намери оправдание това звънко встъпление: „Когато бях в Англо-египетски Судан…“

Наистина доста бе пътувал и видял. Нямаше още петдесет, още се държеше добре. Само едно беше странно: генерал-майор от авиацията, а не ни разказа нито за едно бойно излитане, нито за един дори боен полет. Затова пък, по думите му, бил началник на нашата изкупвателна авиационна мисия в Съединените щати по време на войната. Америка явно го беше поразила. Съумял да накупи и доста неща. Беляев не падаше дотам да ни обяснява за какво именно са го прибрали, но очевидно във връзка с това пътуване до Америка или с разказите за нея. „Оцеп^[5] ми предлагаше да направя пълни признания. (Тоест адвокатът повтаря следователя.) Казах му: по-скоро ще понеса двойно наказание, не съм виновен в нищо!“ Вярвам, че пред властта той не е бил виновен в нищо: получава двойно по-малка присъда — пет години, дори на шестнадесетгодишни дърдорковци им лепват повече.

Като го гледах и слушах, си мислех: това сега — след като грубите пръсти са смъквали пагоните му (представям си как се е извивал), след обиските, след боксовете, след „гарваните“, след „ръцете отзад!“ — той не си позволява да възрази дори срещу дребни неща, камо ли срещу крупното (крупното той и не би обсъждал с нас, не сме достойни, освен само Зиновиев.) Но нито веднъж не забелязах да е усвоил някаква мисъл, изказана не от него. Той просто бе неспособен да възприеме някакъв чужд довод. Той всичко знаеше преди нашите доводи! Какво е бил по-рано, главата на изкупвателната мисия, пратеникът на Съветите на Запад? Гланцов белолик непробиваем сфинкс, символ на „Нова Русия“, както са разбрали на Запад. Какво би било да се иде при него с някаква писмена молба? С такава молба да провреш глава в кабинета му? Как само би креснал, нагрубил! Щеше да е обяснимо, ако произхождаше от потомствено военно семейство — но не. Тези Хималаи на самоувереността са усвоени от съветския генерал през първото поколение. Ами че през Гражданската война в Червената армия той вероятно е бил хлапе с вървени цървули, едва се е подписвал. Откъде толкова бързо?… Винаги в избрана среда — дори във влака, дори на курорт, винаги между своите, зад железни порти, с пропуски.

А онези, другите? По-скоро приличаха, отколкото да не приличаха на него. И какво ли ще бъде, ако истината „сборът от ъглите на триъгълника е равен на сто и осемдесет градуса“ засегне разкошните им жилища, чиновете и задграничните им командировки? Ами за начертаването на триъгълник ще режат глави! Ще събарят триъгълните фронтони от зданията! Ще издадат декрет ъглите да се измерват само в радиани!

А друг път си мисля: а от мен? А защо и от мен за двадесет и пет години да не направят такъв генерал? Напълно би било възможно.

А си правя и други заключения: Александър Иванич съвсем не е лош човек. Докато чете Гогол, добродушно се смее. Той и нас ще разсмее, когато е в добро настроение. Усмивчицата му е умна. Както лежим един до друг на леглата си, не бих могъл да насадя в себе си омраза към него, дори и да искам. Не, нищо не му пречи да стане напълно добър човек, но след като изстрада. След като изстрада.

Павел Николаевич Зиновиев също не ходи в лагерната трапезария и също иска да уреди да му носят обяда в термос. Да остане назад, да бъде по-долу от Беляев, това за него е непоносимо. Но обстоятелствата са по-силни: при Беляев е нямало конфискация на имуществото, при Зиновиев частична такава е имало. Парите, спестяванията — всичко това, изглежда, му е отнето, останал само хубавият му богат апартамент. Затова той разказва най-вече за него. По всяко време, надълго и широко, като особено обича да описва банята предвид очаквания ефект върху нас. Той си имаше дори афоризъм: от четиридесет години нататък за човека съдят според жилището му! (Всичко това той разказва в отсъствие на Беляев, който не би го оставил да продължи и сам би взел да разказва, разбира се, не за жилището, тъй като се имаше за интелектуалец, а макар пак за Судан.) Но, разправя Павел Николаевич, жена му е болна, дъщеря му е принудена да работи — няма кой да му носи термоса. Впрочем и това, което му се носи неделен ден, е доста скромно. Трябваше с гордостта на обеднял дворянин да понася своето положение. Все пак не ходи в трапезарията, презира тамошната нечистотия и обкръжението на мляскащите простаци, но пък моли Прохоров да му носи оттам и чорбата, и кашата, които подгрява върху котлона в стаята. На драго сърце би изрязал и парчето хляб от шестте му страни, но друг хляб няма повече да получи и се задоволява с това, че търпеливо го държи над котлона, за да изгори по всичките му шест страни микробите, пренесени чрез ръцете на хлеборезача и Прохоров. Не ходи в трапезарията и понякога може да се откаже дори от чорбата, но все пак му липсва шляхтишката гордост да се въздържи тук, в стаята, да не помоли плахо: „Бихте ли ми разрешили един залък? Отдавна не съм опитвал от това…“

Той изобщо е прекалено мек и учтив, докато нещо не го засегне. Тази му учтивост се откроява особено върху фона на ненужната рязкост на Беляев. Затворен в себе си, затворен пред хората, бавно разтягащ думите, предпазлив в постъпките си, той с такава точност се покрива с Чеховия герой в калъф, че останалото може и да не се описва — всичко му е както при Чехов, само дето не е гимназиален учител, а генерал от МВД. Не е възможно дори за миг да използуваш котлона, ако Павел Николаевич е решил, че през това време той се полага на него: под змийския му поглед вие тутакси отдръпвате канчето си, в противен случай той веднага ще ви направи забележка. При дългите дневни проверки на двора в неделен ден аз се опитвам да излизам с книга (по-далеч се държа от литературата, винаги с нещо по физика), скривам се зад гърбовете и чета. О, какви мъки коства на Павел Николаевич това нарушение на дисциплината! — как ще чета в строя, в свещения строй! Ами че с това аз подчертавам своето предизвикателство, парадирам с разпуснатостта си. Той не ме срязва направо, но така ме поглежда, така мъчително гримасничи, така стене и мърмори, а и други нагаждачи започва да ги дразни моето четене, че съм принуден да се откажа от книгата и по цял час да стърча като глупак (а в стаята вече не ще почетеш, там трябва да се слушат разказите). Веднъж една от момите счетоводителки от строителната кантора закъсня за развода и по този начин задържа за пет минути излизането на нагаждаческата бригада в работната зона, поради което, вместо да излезе начело на развода, бригадата потегли последна. Нещо, което се беше случвало и друг път, така че нито нарядникът, нито надзирателят му обърнаха внимание, но Зиновиев, с тъмносивия си шинел от меко сукно, със строго нахлузената си сивозелена фуражка, отдавна без звездичката й, с очилата си, срещна закъснялата с гневно съскане: „Как си позволявате да закъснявате?! Заради вас стоим!“ (Той не можеше повече да мълчи! Беше се измъчил за тези пет минути! Беше се поболял!) Момата се извърна и с просияли от наслаждение очи му даде отпор: „Мазник! Нищожество! Чичиков! (Защо пък Чичиков? Навярно го бе сбъркала с Беликов.) Затвори си плювалника!…“ И още, и още, и по-нататък вече на границата на най-сочните псувни. Тя си служеше само с агресивното си остро езиче, без да вдигне ръце — но сякаш невидимо го пляскаше по бузите, защото неговата матова нежна кожа взе да се покрива с червени петна, ушите му станаха пурпурни, а устните му потреперваха, той се присви, но не каза нито дума повече, не се опита да вдигне ръка в защита. Същия ден ми се оплака: „Какво да правя с този мой непоправимо прям характер! Моето нещастие е, че и тук не мога да отвикна от дисциплината. Принуден съм да правя забележки, това дисциплинира околните.“

Той винаги нервничеше на сутрешния развод — нямаше търпение по-скоро да започне работа. Щом нагаждаческата бригада влезеше в работната зона, той твърде демонстративно изпреварваше небързащите, разпуснато движещите се и почти на бегом влизаше в кантората. Дали не искаше да го забележи началството? Не това бе важно. Дали не за да се убедят зековете колко е зает той на работа? Отчасти, да. А главното и най-искреното бе по-скоро да се отдели от тълпата, да излезе от лагерната зона, да се затвори в тихата стаичка на Плановия отдел и там… Там ни най-малко да не върши онова, което вършеше Василий Власов, да не умува как да се помогне на работните бригади, а по цели часове да безделничи, да пуши, да мечтае за амнистия и да си представя, че седи зад друга маса, в друг кабинет, със звънци за повикване, с няколко телефона, с раболепни секретарки, със стегнато изправени пред него посетители.

Малко знаехме ние за него! Той не обичаше да говори за миналото си в МВР, нито за чиновете, нито за длъжностите, нито за характера на работата — обичайна „стеснителност“ на бившите меверисти. А шинелът му бе тъкмо такъв сив на цвят, както ги описват авторите на „Беломорканал“, и не се сещаше дори в лагера да махне сините кантове от куртката и панталоните си. За близо двете години в лагера, изглежда, все още не се бе натъкнал на истинската омраза на Архипелага, не бе почувствувал неговата бездна. Нашият лагер му се бе паднал, естествено, по избор: жилището му се намираше на няколко тролейбусни спирки, някъде около Калужкия площад. И без да осъзнава докрай колко враждебен е на своето днешно обкръжение, той се изпускаше понякога в стаята да признае колко отблизо познавал Круглов (тогава още не министър) или Френкел, или Завенягин, все от най-големите гулаговски чинове. Веднъж спомена, че през войната ръководил строежа на голям участък от железопътната линия Сизран — Саратов, това значи във френкелското ГУЛЖеДеСе. Какво би могло да означава ръководил? Не беше никакъв инженер. Значи началник на лагерното управление? И ето че бе рухнал от тази височина до равнището на почти прост арестант. Водеха го по 109 член, за МВД това ще рече: посегнал не според чина си. Осъждат го на седем години като свой човек (значи престъплението му е заслужавало двадесет). Сталинската амнистия бе отменила вече половината от оставащите му години, трябваше да лежи още две години и половина. Но той страдаше, страдаше като от пълна десятка.

Единственият прозорец на нашата стая гледаше към Нескучний сад. Съвсем близко до прозореца, малко в ниското, се клатушкаха върховете на дървета. Върху тях наблюдавахме всички промени: снежните вихрушки, топенето на снеговете, първата зеленина. Когато Павел Николаевич не бе раздразнен, а умерено тъжен, той заставаше пред прозореца и загледан в парка, си тананикаше тихо, приятно:

О, заспи, сърце мое, дълбоко!

Не събуждай мига в мен чудесен…

Я виж ти! Съвсем приятен човек в гостната ви стая. А колко арестантски общи ями е оставил покрай своя железопътен насип!…

Кътчето от Нескучний сад, обърнато към нашата зона, бе преградено с височинки от разхождащите се и бе усамотено — би било, ако не се смята, че от нашите прозорци надзъртахме ние, с бръснатите глави. Срещу Първи май някакъв лейтенант бе довел тук, на скрито, своето момиче с пъстра рокля. Бяха се скрили от парка, а от нас не се стесняваха, все едно, че ги наблюдаваха котки или кучета. Офицерът търкаляше момичето си по тревата, а и то не бе от срамежливите.

Не зови туй, що вече потокът

на живота навеки отнесе.

Изобщо нашата стаичка беше като по модел. Меверистът и генералът напълно ни управляваха. Само с тяхно разрешение можехме да ползуваме електрическия котлон (той беше народен) в случаите, когато те нямаха нужда от него. Само те решаваха въпроса: да се проветрява ли стаята, къде да поставяме обувките, къде да закачаме панталоните си, кога да преставаме да говорим, кога да спим, кога да се събуждаме. На няколко крачки по коридора беше вратата на голямата обща стая, там бушуваше републиката, там правеха на пух и прах всички авторитети, а тук бяха привилегиите и като се държахме за тях, ние също трябваше по всякакъв начин да спазваме законността. След като се сгромолясах до нищожен бояджия, аз бях станал безсловесен: бях станал пролетарий и всеки момент можех да излетя на обща работа. Селянинът Прохоров, макар и да се смяташе за „бригадир“ на производствените нагаждачи, бе назначен на тази длъжност именно като прислужник — да носи хляба, да носи канчетата ни, да се обяснява с надзирателите и дневалните, с една дума, да върши цялата мръсна работа (това е същият, който хранеше двамата генерали). И така, ние принудително трябваше да се подчиним на диктаторите. Но къде бе и къде гледаше великата руска интелигенция?

Доктор Правдин (ни най-малко не съм му измислил фамилното име!), невропатолог, лекарят на лагучастъка, беше на седемдесет години. Това значи, че революцията го е заварила на петото му десетилетие, че се е формирал в най-добрите години на руската мисъл, в духа на почтеността, честността и народолюбието. А и как изглеждаше само! Огромна мастита глава със сребристи поклащащи се власи, до които не дръзваше да се докосне лагерната машинка (привилегия от началника на санитарната част). Портретът му би украсил корицата на най-доброто в света медицинско списание. Всяка страна би се гордяла да има такъв министър на здравеопазването! Едрият му, със самочувствие нос внушаваше пълно доверие при неговата диагноза. Движенията му бяха почтено солидни. Докторът бе толкова обемист, че почти не се поместваше върху единичния си метален креват и провисваше от него.

Не знам що за невропатолог е бил. Може наистина да е бил добър, но единствено в отпуснатата любезна епоха и по никой начин не в държавна болница, а вкъщи, с медна табелка на дъбовата врата и с мелодичните удари на стенния часовник, за никъде небързащ и на нищо неподчиняващ се освен на собствената си съвест. Оттогава обаче здравата са го стреснали — наплашили са го за цял живот. Не знам дали не е излежавал присъда някога преди това, дали не са го извеждали на разстрел през Гражданската (не би имало нищо за чудене), но него и без револвер го бяха наплашили достатъчно. Стигало му е да поработи в амбулаториите, където е длъжен да преглежда по девет болни на час — толкова време, колкото да чукне с чукчето по коляното; да участвува като член на ТЕЛК (Трудово-експертна лекарска комисия), член на курортната комисия, член на военно-комисариатската комисия и навсякъде да подписва, да подписва, да подписва хартийки и да знае, че с всеки подпис си слага главата в торбата, че някои от лекарите вече са прибрани, че някои са вече заплашвани, а ти продължаваш да подписваш болнични листове, заключения, експертизи, извършени прегледи, истории на болестта и всеки подпис те разтърсва по хамлетовски: да освободиш или да не освободиш? Годен ли е или негоден? Болен или здрав? Болните го молят за едно, началството го натиска за друго, наплашеният доктор се обърква, съмнява се, трепери и се разкайва.

Но всичко това е още докато е на свобода, това са бели кахъри! А вече като арестуван враг на народа, наплашен до смъртоносен инфаркт от следователя (представям си колко хора, че и целия мединститут би могъл да повлече той след себе си при този страх), какво е той сега? Най-обикновеното поредно посещение на волнонаемния началник на санитарната част на ОЛП, някакъв стар пияница без лекарско образование, довежда Правдин до такова вълнение и обърканост, че той не е в състояние да прочете руския текст върху болничния картон. Съмненията му този път нарастват десетократно, в лагера той още повече се обърква и не се знае: има ли право да освобождава за един ден от работа при температура 37,7°? Ами ако вземат да го ругаят? И идва да се съветва с нас в стаята. Той можеше да живее в уравновесено състояние не повече от едно денонощие — едно денонощие след похвалата на началник-лагера или поне на младшия надзирател. След такава похвала 24 часа той се чувствуваше сякаш в безопасност, но от следващата сутрин неумолимата тревога отново се промъкваше в него. Веднъж трябваше да отправят от лагера много спешен етап и така бързаха, че нямаше кога да уредят банята (пак добре, че не погнаха хората голи в леденото помещение). Старши надзирателят дойде при Правдин и му заповяда да напише справка, че етапираните са минали през санитарна обработка. Както винаги Правдин се подчини на началството, но да бяхте видели какво беше с него после! Той се прибра в стаята, стовари се на кревата като подкосен, държеше се за сърцето, стенеше и не слушаше нашите успокоения. Ние заспахме. Той пушеше цигара след цигара, току притичваше до тоалетната, накрая, някъде след полунощ, се облече и с обезумял вид отиде при дежурния надзирател с прякора Дребосъка — неграмотен питекантроп, но със звездичка на фуражката! — да се съветва с него: какво го очаква след всичко това? Ще получи ли за това си престъпление втора присъда по член 58-и? Или само ще го прехвърлят от московския лагер в някой далечен? (Семейството му беше в Москва, носеха му богати пакети с продукти и вещи и той много държеше на нашето лагерче.)

Разбит и наплашен, Правдин бе загубил воля във всичко, дори в санитарната профилактика. Той вече не умееше да изисква нищо нито от готвачите, нито от дневалните, нито от своята санчаст. В трапезарията беше мръсно, паниците в кухнята се миеха лошо, в самата санчаст одеялата кой знае кога се изтръскваха — той знаеше всичко това, но да настоява за чистотата, не можеше. Споделяше с цялото лагерно началство (това забавление е познато в много лагери) единствено манията да се мият ежедневно подовете в стаите за живеене. Това се изпълняваше неотклонно. Въздухът и леглата ни оставаха влажни заради вечно мокрите гниещи подови дъски. Правдин не се ползуваше с уважението и на последния нагаждач. Той не бе ограбван и мамен по тъмничния си път само от ония, които не са поискали. Само защото стаята ни през нощта се заключваше, вещите му бяха цели, разхвърляни около кревата, а неокраденото му нощно шкафче, от което всичко се изсипваше и падаше, бе най-безпорядъчното в целия лагер.

Правдин лежеше по членове 58–10 и 11 с присъда от осем години, тоест като политик, агитатор и организатор, но аз виждах у него наивността на едно недоразвито дете. Дори през третата година от затварянето му той все още не бе дозрял до мислите, които бе признал за свои на следствието. Той вярваше, че всички ние сме затворени временно, едва ли не на шега, че се подготвя великолепна щедра амнистия, за да ценим след това повече свободата и да бъдем вечно благодарни на Органите за дадения ни урок. Той не се съмняваше в разцвета на колхозите, в гнусното коварство на плана Маршал за поробването на Европа и в интригите на съюзниците, стремящи се към разпалване на трета световна война.

Помня, веднъж той дойде успокоен, излъчващ тихо добро щастие, каквото се наблюдава у вярващите след хубава всенощна служба. На едрото му добродушно открито лице винаги големите му очи с провиснали под тях торбички светеха с неземна благост. А ето какво било: току-що имало съвещание със зонните нагаждачи. Началникът на лагпункта отначало им крещял, удрял с юмрук и изведнъж притихнал и казал, че им се доверява като на свои най-верни помощници. И Правдин с умиление ни откри: „Просто след тези думи се появи ентусиазъм за работа!“ (Трябва да отдадем заслуженото на генерала, който презрително изкриви устни.)

Фамилното име на доктора не лъжеше: той бе правдолюбив, обичаше правдата. Обичаше я, но не бе достоен за нея!

В нашия малък модел той е смешен. Но ако трябва този път да минем от малкия към големия модел, ще застинем от ужас. Каква част от нашата духовна Русия е станала такава — от един-единствен страх само…

Правдин израства в културна среда, през целия си живот е зает с умствена работа, обкръжен е с умствено развити хора, но бил ли е интелигент, тоест човек с индивидуален интелект?

С годините започнах да се замислям над тази дума интелигенция. Всички ние много обичаме да се причисляваме към нея, ала не всички спадаме към тази категория. В Съветския съюз тази дума е придобила съвсем извратен смисъл. Към интелигенцията започнаха да отнасят всички, които не работят (и се боят да работят) с ръцете си. Тук попадат всички партийни, държавни, военни и профсъюзни бюрократи. Всички счетоводители и счетоводни работници — тези механични роби на Дебита. Всички канцеларски служители. С още по-голяма лекота се причисляват тук всички учители (и ония, които не са нищо повече от едни говорящи учебници и нямат нито самостоятелни знания, нито самостоятелен възглед върху възпитанието). Всички лекари (и ония, които ги бива само да шарят с писалката по историята на болестта). И вече без никакво колебание отнасят тук всички, които се навъртат около редакциите, издателствата, киностудиите, филхармониите, да не говорим пък за тия, които публикуват, снимат филми или движат лъка.

А всъщност нито но един от тези признаци не бива да причисляваме човека към интелигенцията. Ако не искаме да загубим това понятие, не трябва да злоупотребяваме с него. Интелигентът не се определя от професионалната си принадлежност и характера на заниманията. Доброто възпитание и доброто семейство също невинаги създават интелигента. Интелигентът е този, чиито интереси и воля към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, непораждани от външните обстоятелства и дори въпреки тях. Интелигент е този, чиято мисъл не е подражателна.

В нашата стая с изроди Беляев и Зиновиев се смятаха за първи интелигенти, а що се отнася до Орачевски и магазинера инструменталчик, селяка Прохоров, те направо оскърбяваха чувствата на тези висши същества и докато аз бях министър-председател, генералът и меверистът побързаха да се обърнат към мен с настояването да изхвърлим от нашата стая тези двама селяндури заради тяхната нечистоплътност, заради навика им да лягат с обувките на кревата, а и изобщо заради неинтелигентността им (генералите бяха намислили да се избавят от хранещия ги селяндур!). Но на мен тези двама ми харесваха — самият аз по душа съм селянин — и в стаята имаше равновесие. (А скоро след това и за мен навярно генералите трябва да са говорили на някого да бъда изхвърлен.)

Орачевски наистина имаше грубовата външност, нищо „интелигентно“. От музиката единствено украинските песни му бяха достъпни, не беше и чувал за старата италианска живопис, нито за новата френска. Дали обичаше книгите, не мога да кажа, защото ние в лагера не разполагахме с такива. Той не се намесваше във възникващите в стаята отвлечени спорове. Сякаш не даваше ухо на най-добрите монолози на Беляев за Англо-египетски Судан или на Зиновиев за неговия апартамент. Свободното си време посвещаваше на това — мрачно и мълчаливо дълго да мисли, поставил крака върху рамката на кревата, опрял фортовете си на самото желязо, с подметките върху генералите (съвсем не предизвикателно, но преди самия развод или в обедната почивка, или вечер, ако ще предстои да се ходи някъде, нима човек може да се откаже от удоволствието да полежи? А да си свали ботушите е сложна работа, те са нахлузени плътно върху две партенки). Безизразно се отнасяше Орачевски и към всички самотерзания на доктора. И ненадейно, след като е мълчал час или два, можеше съвсем ни в клин, ни в ръкав към това, което ставаше в стаята, да изрече: „Да! По-лесно е камила да мине през иглено ухо, отколкото Петдесет и осми да излезе на свобода.“ Затова пък в практическите спорове — за свойствата на битовите вещи, за правилността на битовото поведение той можеше с цялото си украинско упорство да се включи и разпалено да доказва, че валенките се повреждат от сушенето им на печката, че е по-полезно и по-приятно да ги носиш цялата зима, без да ги сушиш. Така че, то се знае, какъв ти интелигент беше той!

Но от всички нас единствен той беше предан на строителството, единствен можеше да говори с интерес за него в извънработно време. Когато разбра, че зековете са се изхитрили да изпочупят вече докрай поставените преградки между стаите и да ги използуват за дърва, той стисна с ръце грубата си глава и се заклати от болка. Не можеше да проумее туземното варварство! — може би защото беше затворен едва от година. Идва някакъв и съобщава: изтървали бетонна плоча от осмия етаж. Всички ахват: „Няма ли жертви?“ А Орачевски: „Не забелязахте ли как се е разбила, накъде са плъзнали пукнатините?“ (Плочите се отливаха по неговите чертежи, искало му се да разбере добре ли е поставил арматурата.) На декемврийския студ се събират в кантората бригадирите и десетниците, за да се стоплят, и тогава разказват всякакви лагерни сплетни. Влиза Орачевски, сваля ръкавицата и тържествено, внимателно вади от нея и поставя на масата замръзнала, но жива оранжево-черна красавица пеперуда. „Ето ви пеперуда, издържала 19-градусов студ! Беше кацнала върху покривния трегер.“

Всички се струпват около пеперудата и мълчат. Ония от нас, които ще имат щастието да излязат живи оттук, едва ли ще са по-подвижни от тази пеперуда.

Самият Орачевски получава само пет години. Затварят го заради „лицепрестъпление“ (съвсем като по Оруел) — заради една усмивка! Бил преподавател в сапьорска школа. И там, докато показва на друг един преподавател нещо в „Правда“, той се усмихва. Онзи, другият, скоро е убит и за какво се е усмихвал Орачевски, никой вече не може да разбере. Но усмивката е забелязана и самият факт за усмивката над централния орган на партията е светотатствен! По-късно предлагат на Орачевски да направи политически доклад. Той отвръща, че ще се подчини на нареждането, но ще направи доклада без настроение. Това препълва чашата!

Та кой от двамата — Правдин или Орачевски — е по-близо до интелигента?

Не може да не споменем тук и за Прохоров. Той беше едър чичко, с тежка походка и тежък поглед, малко приятно имаше в лицето му, а се усмихваше някак замислено. Такива на Архипелага ги наричат „сиви вълци“. Не проявяваше и най-малък намек в нещо да отстъпи, да направи на някого добро. Но което харесвах у него: носеше канчетата на Зиновиев и хляба на Беляев без подмазване, лъжлива усмивчица или излишна дума, носеше тези неща величествено, сурово, за да покаже, че службата си е служба, но и той не е някое хлапе. За да нахрани своето голямо работно тяло, му трябваше много храна. Търпеше унизителното си положение заради генералската чорба и каша, знаеше, че го презират за това, грубо не отвръщаше, но и на пръсти не притичваше. Всички ние, до един, му бяхме напълно ясни, но нямаше подходящ момент да ни го каже. Като гледах Прохоров, имах чувството, че е правен от камък, много нещо в народа се крепи върху такива плещи. Не бърза на никого да се усмихне, гледа навъсено, но и нож в гърба ти никога няма да забие.

Макар и да не лежеше по 58-и, бе вникнал до основи в живота.

Дълги години бил председател на селсъвета край Наро-Фоминск, там също е трябвало умение да се лавира, да се проявява жестокост, да се устоява срещу началството. Ето как разказваше той за своето предателство:

— Да си патриот, ще рече винаги да вървиш напред. Ясно, пръв ще се натъкнеш на всички препятствия. Четеш в селсъвета доклад и макар на село разговорите да опират все до материалното, ще се намери някоя брада да ти подхвърли; а какво значи пер-ма-нент-на революция? Дявол знае каква ще е тя, знам, че женорята в града ходят на перманент^[6], а не отговоря ли, ще кажат: пъхнал си муцуната, дето не му е работата. Е, това е, викам, такава революция, която все се криви и шава, ама в ръце се не дава — иди поглеж как са къдросани женорята у града или при нас кончовете. Когато нашите се сдърпаха с Макдоналд, поправих в доклада си за властта: „А вие, викам, другари, по-малко настъпвайте чуждите песове по опашките.“

С годините и сам той вниква и участвува в привидното благополучие на нашия живот. Ще извика председателя на колхоза и ще му каже: „Да подготвиш там една доячка за златен медал на селскостопанската изложба — така, че дневният й млеконадой да стига шестдесет литра!“ И целият колхоз се залавя с общи сили да готви такава доячка, сипват в яслите на нейните крави подсилен с белтъчини фураж и дори захар. И цялото село, и целият колхоз знаят колко й е цената на тая селскостопанска изложба. Но горе се натягат, сами у глупаците се слагат — значи туй им трябва.

Когато фронтът наближава Наро-Фоминск, възлагат на Прохоров да евакуира добитъка. Но се оказва, че тази мярка е не срещу немците, а срещу селянина: оставят го на голата земя без добитък и без трактори. Селяните не искат да си предадат добитъка, нахвърлят се да се бият (очаквали са навярно, че колхозите ще се разпаднат и добитъкът ще остане за тях) — едва не пречукват Прохоров.

Фронтът отстъпва зад тяхното село — и замира там през цялата зима. Артилерист още от 1914 г., Прохоров, след като не успява с добитъка, се присъединява от мъка към една съветска батарея и носи снаряди, докато не го изгонят. От пролетта на 1942 г. съветската власт се връща в техния район и Прохоров става отново председател на селсъвета. Този път има всичката възможност да си разчисти сметките с враговете си и да стане по-лошо куче и отпреди. И би си живял благополучно и до ден-днешен. Но странно — не става. Трепва сърцето в него.

Тяхната местност била разорена и на председателя отпускали хлебни талони: отмалко поне да подхранва от хлебопекарницата останалите без покрив и най-гладните. Прохоров започва да жали народа, преразходва талоните в разрез с инструкцията и получава закона „седем осми“, 10 години. Макдоналд му прощават по неграмотност, съжалението към човека не му прощават.

В стаята Прохоров обичаше, също както и Орачевски, да лежи мълчаливо с часове и с ботуши върху рамката на кревата, загледан в олющения таван. Изказваше се само когато генералите ги нямаше. Страшно ми допадаха неговите разсъждения и начин на изказване:

— Каква линия е по трудно да прокараш — права или крива? За правата ти е необходим уред, а кривата и пиян ще ти я начертае с крака си. Така и линията на живота.

— Парите станаха пече двуетажни. — (Колко точно само! При това Прохоров каза, че продуктите се купуват по една цена от колхоза, а се продават на хората съвсем по друга. Но той виждаше нещата и по-широко, „двуетажността“ на парите проличава в много неща, тя се отнася до целия живот, държавата ни плаща пари по първия етаж, а трябва да се разплащаме навсякъде по втория, затова и самите ние сме принудени да получаваме отнякъде по втория, иначе бързо ще фалираме.)

— Човекът не е дявол, а не те оставя да живееш — беше друга негова пословица.

И много още в този дух, много съжалявам, че не съм си ги записал.

Нарекох нашата стая — стая на изродите, но не мога да отнеса към тях нито Прохоров, нито Орачевски. Само че от шестимата мнозинството бяхме изроди, защото и самият аз с какво бях по-малък изрод? В главата ми, макар вече разкъсани и разнищени, все още плаваха остатъци от объркани вярвания, лъжливи надежди и мними убеждения. Ала в края на втората си година в лагера аз все още не разбирах пръста на съдбата, какво ми сочи той — на мен, захвърления на Архипелага. Все още се поддавах на повърхностната развращаваща мисъл, внушена ми от спецнарядника на Пресня: „Само да не попадаш на общите! За да оцелееш!“ Духовният ми път към общите работи не бе намерен лесно.

Една нощ пред портала на лагера спря лека кола, в стаята ни влезе надзирателят и като хлопна генерал Беляев по рамото, заповяда да си стяга „багажа“. Отведоха замаяния от преждевременното събуждане генерал. От Бутирки той все пак успя да ни прати бележчица: „Не падайте духом! (Тоест очевидно от неговото заминаване.) Ако бъда жив — ще ви напиша.“ (Не ни писа, но узнахме по заобиколен път. В московския лагер решават, изглежда, че е опасен. Попада в Потма. Там вече ги няма термосите с домашната супа и той, предполагам, не изрязва повече хлебното си парче от шестте му страни. А след още половин година дойде слухът, че се бил много отпуснал в Потма, разнасял чорбата, та да получи допълнително от нея. Не знам дали е вярно; както е приказката в лагера — за колкото ми струва, за толкова го продавам.)

А аз, без да губя време, още на следната сутрин се уредих за помощник-нормировчик на мястото на генерала, без да изуча по тази причина бояджийството. Но и на нормирането не се научих, а само умножавах и делях от нямане какво друго. На новата си работа имах често повод да се скитам по строителния обект и време да поседя на покривната конструкция на осмия етаж на нашето здание, тоест почти като на покрива. Оттам пред арестантския ми поглед се откриваше обширно Москва.

От едната страна — Воробьовие гори, още девствени. Едва-едва се набелязваше, още го нямаше бъдещия Ленински проспект. На фона на недокоснатата първородност се виждаше Канатчиковата дача. От другата страна — кубетата на Новодевичия манастир, разлятата маса от корпусите на Академията „Фрунзе“, а далеч отпред зад гъмжащите улици, в люляковата мъгла — Кремъл, където оставаше само да се подпише готовата вече амнистия за нас.

На нас, обречените, този свят ни се разкриваше примамливо, почти докосван с богатството и славата му от нашите нозе, а оставащ завинаги недостъпен.

Но както и да се стремях като всеки новак „на свобода“ — този град не пораждаше в мен завист и желание да литна на неговите улици. Всичкото зло, което ни държеше, се преплиташе в този град. Винаги високомерен, той още никога така, както след тази война, не отговаряше по-точно на пословицата:

Москва не вярва на сълзи!

А сега уж няма-няма, а все гледам да използувам тази рядка за бившия зек възможност: да се озова в своя лагер! Всеки път се вълнувам. За определяне мащабите на живота това е толкова полезно — да се потопиш в безизходното минало, да се почувствуваш отново предишният. Където бяха трапезарията, сцената и КВЧ — сега е магазин „Спартак“. Ето тук, до запазената тролейбусна спирка, бе външният портал. Ей там на третия етаж е прозорецът на нашата стая на изродите. Ето колата, с която ни караха на развод. Тук пък се движеше кулокранът на Наполная. А тук М. се шмугна при Бершадер. Хората вървят по асфалтовия двор, разхождат се, разговарят за празни неща — не знаят, че ходят по трупове, по нашите спомени. Те не могат да си представят, че това дворче би могло да не бъде част от Москва на двадесет минуси с превоз до центъра, а островче от дивия Архипелаг, свързано по-близко с Норилск и Колима, отколкото с Москва. Но и аз вече не можех да се кача на покрива, където ходехме с пълно право, не можех да вляза в апартаментите, където шпакловах вратите и настилах подовете. С ръце на гърба, както някога, се разхождам по зоната и си представям, че няма изход за мен, че ми се полага само оттук дотук, и къде ще ме пратят от утре — не знам. И същите дървета на Нескучний сад, сега вече не оградени със зоната, ми свидетелствуват, че помнят всичко, и мене ме помнят, че всичко е било наистина така.

Вървя така по арестантската права глуха линия, като се обръщам в двата й края — и постепенно всички трудности в сегашния ми живот започват да се стапят като восъчни.

Не мога да се стърпя, постъпвам като хулиган: качвам се по стълбите и на белия перваз под прозореца, на половин крачка от кабинета на началник-лагера, написвам с черно: „121-ви лагучастък“.

Като минат и прочетат, може пък и да се замислят.

* * *

Макар и нагаждачи, все пак бяхме от производствените и не нашата стая беше главната, а тази над нас, в която живееха зонните нагаждачи и откъдето триумвиратът на счетоводителя Соломонов, магазинера Бершадер и нарядника Бурщейн управляваше нашия лагер. Там именно бе решено да се уволни Павлов от длъжността завеждащ производството и да бъде заменен с Кукос. И ето че веднъж този нов министър-председател се нанесе в нашата стая (а преди това Правдин, колкото и прилежно да служеше, бе експедиран с етап). Мен също дълго не ме търпяха: изгониха ме от нормировъчната и от нашата стая (в лагера, когато падаш в общественото си положение, обратно, се качваш на вагонката), но докато все още бях тук, имах време да понаблюдавам Кукос, допълнил нелошо нашия малък модел с още една важна следреволюционна разновидност на интелигента.

Александър Фьодорович Кукос, тридесет и пет годишен пресметлив ловък гешефтар (което ще рече „блестящ организатор“), по специалност строителен инженер (но някак рядко проявяваше той тази си специалност, освен дето си служеше с логаритмична линийка), имаше присъда от десет години по закона от 7 август, лежеше вече трета година, напълно се бе нагодил към лагера и се чувствуваше в него толкова свободно, колкото и навън. Общите работи сякаш абсолютно никак не го заплашваха. Толкова по-малко бе склонен да съжалява бездарната маса, обречена именно на тези общи работи. Беше от този тип затворници, чиито действия са по-страшни за зековете и от действията на заядливите стопани на Архипелага: хване ли те такъв за гърлото, вече не те пуска, не му омръзва. Той издействуваше намаляване на дажбите (удвояване на изкопните норми), лишаване от свиждания, изпращане в етапи — само и само да изстиска повече от затворниците. Лагерното началство, както и производственото, се възхищаваше от него.

Но ето какво е интересното: всички тези похвати му бяха явно присъщи и отпреди лагера. Беше се научил да ръководи така именно в живота на свобода и се бе оказало, че този му метод на ръководство е добре дошъл за лагера.

За опознаването ни помага приликата. Бързо забелязах, че Кукос ми напомня твърде много за някого. За кого ли? Ами че за Леонид З-в, моя лубянски съкилийник. И главно, съвсем не по външен вид, не, онзи имаше шопарест вид, а този е строен, висок, досущ джентълмен. Но съпоставени, те позволяваха да се види през тях цялото течение — първата вълна на собственото ни ново инженерство, което очаквахме с нетърпение, за да натирим по-бързо старите „спецове“ от местата им, а и да се справим с мнозина от тях. И те, първите випускници на-съветските ВТУЗове, дойдоха! Като инженери те дори не смееха да се сравняват с инженерите от предишната формация — нито по широтата на техническото развитие, нито по артистичния усет и увлечение в работата си. (Дори пред мечката Орачевски, тутакси изгонен от стаята, бляскавият Кукос веднага се прояви като дрънкало.) Като претендиращи за обща култура, те бяха комични. (Кукос казваше: „Любимото ми произведение е «Трите цвята на времето» от Стендал!“ Бъркаше с книгата за Стендал.) Неуверено улавяйки се за интеграла x²dx, той се хвърляше в тежка битка да спори с мен по всеки въпрос на висшата математика. Бе запомнил пет-десет училищни фрази на немски език и ги употребяваше ни в клин, ни в ръкав. Ни най-малко не знаеше английски, но упорито спореше за правилното английско произношение, каквото бил чул веднъж в ресторанта. Държеше тетрадка с афоризми, които от време на време препрочиташе и зазубряше, за да може при случай да блесне.

Но затова пък от тях — никога невиделите капиталистическото минало, ни най-малко незаразени от неговите язви, се очакваше републиканска чистота, наша съветска принципност. Направо от студентската скамейка мнозина от тях получаваха отговорни постове, много висока заплата, а по време на войната Родината ги освобождаваше от фронта и не искаше нищо друго, освен да работят по специалността си. Затова бяха и такива патриоти, макар че в партията влизаха вяло. Виж, това, което не знаеха, бе страхът от класови обвинения, ето защо не се бояха да сгрешат в своите решения, но откриеше ли им се случай, ги защищаваха с нокти и зъби. По същата причина не изпитваха страх и пред работническите маси, напротив, имаха за тях обща жестока волева хватка.

Но — и това е всичко. И се стараеха по възможност работният им ден да не превишава осемте часа. А по-нататък започваше чашата на живота: артистки, „Метропол“, „Савой“. Тук разказите на Кукос и З-в удивително си приличаха. Ето на, Кукос разказва (не без послъгване, но в общи линии истината, веднага му вярваш) за един обикновен неделен ден през лятото на 1943 г. Разказва и целият сияе, преживява го отново:

— Още в събота вечерта се закотвяме в ресторант „Прага“. Вечеря! Давате ли си сметка какво значи за жената една вечеря? Тя абсолютно не се интересува какви ще бъдат закуската и обядът й или пък работата през деня. За нея е важно: тоалетът, обувките и вечерята! В „Прага“ има затъмнение, но може да се качим на покрива. Балюстрада. Ароматен летен въздух. Затъмненият, потънал в сън Арбат. Редом — жена с копринена (тази дума той винаги подчертава) рокля! Гуляли сме цялата нощ и този път пием само шампанско! Иззад иглата на НКО изгрява малиновото слънце. Лъчи, стъкла, покриви! Плащаме сметката. Кола пред входа! — извикали сме я по телефона. Вятърът брули лицата ни през отворените прозорци и ги освежава. А на вилата — борова гора! Представяте ли си какво е това — борова гора сутрин? Няколко часа сън при пуснати кепенци. Някъде към десет часа се събуждаме — слънцето пречупва лъчите си през щорите. В стаята — разхвърляни в мил безпорядък женски дрехи. Лека (разбирате ли какво е това лека?) закуска с червено вино на верандата. После пристигат приятелите — рекичка, припичане на слънце, къпане. Вечерта се прибираме с коли по къщите си. Ако пък неделята се случи работен ден, след закуска, някъде към единадесет, се отправяш да поръководиш.

Та бихме ли могли когато и да било, когато и да било да се разберем един друг?…

Той седи на моя креват и разказва, като размахва ръце за по-голяма точност при пленителните подробности и върти глава от упойващата сладост на спомените. Спомням си и аз един след друг тези страшни неделни дни през лятото на 1943 година. 4 юли. На разсъмване цялата земя от лявата ни страна на Курската дъга се затресе. А при светлината на малиновото слънце вече четяхме падащите листовки: „Предайте се! Вече можахте да изпитате неведнъж съкрушителната сила на германските настъпления!“

11 юли. На разсъмване многохилядно свистене разцепва въздуха над главите ни — започваше нашето настъпление за Орел.

— „Лека закуска“? Естествено, разбирам. Това е още по тъмно, в траншеята, една консерва американско задушено на осем човека и ура! За Родината! За Сталин!

Бележки

[1] „Новый мир“, 1964, 1. — Б.а. ↑

[2] И този проблем излиза извън границите на Архипелага; неговите мащаби са цялото наше общество. Целият наш образован слой — и техници, и тези от хуманитарната област, през всички тези десетилетия не бяха ли такива също брънки от споменатата верига, такива също обобщени нагаждачи? Ще ни посочат ли сред оцелелите и преуспелите, дори сред най-честните — такива учени или композитори, или историци на културата, които да са се пожертвували заради организирането на общия живот? — Б.а. ↑

[3] Истинското съдържание на това дело, както знам, съвсем не съвпада дори с първия фадеевски вариант, но няма да изхождаме от лагерните слухове. — Б.а. ↑

[4] За неговата удивителна (или твърде обичайна) съдба — Четвърта част, четвърта глава — Б.а. ↑

[5] Известен съветски адвокат. — Б.а. ↑

[6] Трайно къдрене (от лат. permanens — първа съставна част на сложни думи за означаване на някои багрила и лакове със значение траен). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александър Солженицин Архипелаг ГУЛАГ (27) (1918–1956Опит за художествено изследване)

Метаданни

Данни

Архипелаг ГУЛАГ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета главаНАГАЖДАЧИТЕ

Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (27) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Девета глава
НАГАЖДАЧИТЕ