Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (4)

Глава 3

Питър извади от заключен шкаф поверителния доклад на полицейския участък в Ел Ей. Лейтенант Джак Шанън обобщаваше думите на изтъкната психотерапевтка в Бевърли Хилс, казани пред лосанджелиски детектив, занимаващ се с убийства. Опасната история бе накарала терапевтката да наруши мълчанието.

„Задължение да се предупреждава“ се наричаше разпореждането — правен казус, който позволяваше на положилите Хипократовата клетва да нарушават тайната на пациента. Ако животът на друг е в опасност — например мъж съобщава намерението си да убие съпругата си — не само е допустимо, но и се изисква лекарят да предупреди и потенциалната жертва, и съответните власти.

Именно по тази причина се появи въпросната психотерапевтка.

Нейна пациентка твърдяла, че е черна вдовица — жената се омъжвала изгодно и още по-сръчно убивала. До момента, споделила тя, била убила четирима съпрузи и начинанието се оказало толкова лесно, че започвало да става скучно.

Убивала в първата брачна нощ, часове след като ставала главната наследница на богатия си възрастен съпруг. Като оръжие използвала отрова — сипвала по няколко капки в чашата с шампанско. Убийцата отказала да сподели с терапевтката каква точно отрова, но приписвала откритието си на чудесата на киберпространството.

Моя собствена WWW — световна мрежа — добавяла духовито елегантната жена паяк. Обхождала мрежата в блажена анонимност, спотайвала се и се учела, когато попадала на страниците, често посещавани от химици, криминолози и всякакви чудаци, привличани от всичко патологично.

Черната вдовица изразила огромно възхищение от познанията на нищо неподозиращите й съконспиратори; хвалела също и отровата, с която я снабдили: безцветна като диамант и бързо действаща; можело да бъде открита единствено ако човек специално я търси — нещо, което, естествено, никой никога не правел.

При всички случай аутопсията извършвал местен съдебен лекар; неизменно констатирал спиране на сърдечната дейност в резултат на погълнато голямо количество шампанско, на недостатъчно сън и на високо ниво на адреналин, поради това че се е оженил за млада и красива жена.

При първите три смъртни случая тя била единственият свидетел в уединението сред лукса на брачното ложе. За да направи живота по-интересен, да добави малко риск, решила да умъртви съпруг номер четири на самото сватбено тържество. Пететажната торта била разрязана, булката и младоженецът завършили първия танц и докато осемдесетгодишният й съпруг бъбрел с децата си от предишния брак в Мейн Лайн, тя пуснала няколко капки отрова в шампанското му. Доказателство за огромното й въздържание, похвалила се тя на терапевтката, било, че не сипала по няколко от смъртоносните капки и в пенливото питие на децата.

Съпрузите от номер едно до номер четири били възрастни, богати, но познати само в собствените си кръгове. Понеже усъвършенствала техниката си, а възрастната плячка вече й доскучала, съпруг номер пет ще бъде млад, жизнен и прочут. И защо не, задала тя риторичния си въпрос, докато се намествала по-удобно върху тапицирания в жълто диван на терапевтката. Заслужавала награда и мъжът, когото имала предвид, определено отговарял на изискванията й: прекрасен, подчертано мъжкар, изключително богат и заклет ерген.

„Е — измъркала тя доволно, — възнамерявам да променя възгледите му за брака.“ „А ако не успеете“ — попитала лекарката. Пациентката се намръщила за секунда, после се усмихнала. Не че имала нужда от милионите му. Но, отбелязала тя нацупено, щяла да се почувства разочарована, ако й се изплъзнело подобно предизвикателство — неговата смърт по време на първата им брачна нощ.

Този път престъплението трябвало да бъде извършено по-умело. Никой съдебен лекар не би приел версията, че мъж на неговата възраст и в неговото състояние е получил сърдечен удар, независимо колко провокираща е булката и колко страхотен е сексът. Но ако има наличие и на кокаин… Тя се усмихнала при тази мисъл. Това щяло да е най-голямото предизвикателство: да убеди въпросния мъж доброволно да замърси великолепното си тяло с незаконния бял прашец.

Щяло да бъде по-лесно, завършила тя, ако той не се оженел за нея. Би могла да го прелъсти, да му се наслади и на тръгване да му поднесе отровена бутилка шампанско.

На него. Като се изключат някои намеци за външността му, жизнеността му, банковата му сметка и нежеланието му да се жени, убийцата не дала никакви указания за самоличността на следващата си жертва. „Градинар, достигнал смайващи върхове“ — споменала тя. И още нещо, първоначално пропуснато от психотерапевтката, но Джак Шанън го измъкнал от нея — някаква сприхава забележка за район, който приличал по-скоро на „фризьорски хаос“.

Вероник дьо Боа посетила терапевтката само веднъж. Платила в брой, а се оказало, че името и адресът й на Белагио в Бел Еър принадлежат на друга. Дрехите й били от „Диор“, а бижутата й, според терапевтката — истински. За разлика от тях цветът на косите й вероятно бил дело на някой от скъпите фризьорски салони по Родео Драйв. Бил безупречен — кестеняв с кичури злато. Но психотерапевтката определила истинския цвят на косите й като доста тъмен. Гримът й също бил безукорен и не по-малко сложен. Но тя щяла да бъде доста красива, дори поразителна, и без грим; а ако се махнат зелените контактни лещи, очите й щели да бъдат сини.

Винаги се дегизирала, признала убийцата. Налагало се. Но и маскарадът представлявал част от артистичността й. Изучавала набелязания мъж, а после се превръщала точно в жената на неговите мечти — в негова идеална куртизанка.

Тонът на психиатърката бил извинителен, докато разказвала всичко това на лейтенант Шанън. Не изпитвала никакви угризения, че нарушавала професионалната тайна. Но това било светът на киното, където истината и измислицата се преплитали. Не било изключено Вероник дьо Боа да е актриса, вживяваща се в предстояща роля. Най-вероятно случаят бил точно такъв.

Същевременно липсата на морал така се натрапвала, а враждебността й към обществото изглеждала така убедителна, че лекарката не можела да гледа на случая просто като на холивудска шега. Или тази жена била извънредно надарена, или действително била обсебена от идеята си — логика на човешко същество без никаква съвест; схема, неприемлива за обществото като цяло, но напълно допустима за съзнание, насочено единствено към себе си.

Джак Шанън нито отхвърли, нито прие чутото безрезервно. Обмисли го добре, като започна с опита веднага да се сдобие с отпечатъците на тайнствената жена. Кестенявата красавица, припомни си терапевтката, бе държала с любов статуетката „Оскар“ — подарък от клиент, спечелил наградата, но впоследствие захвърлил всякакви лъскави трофеи, за да запази самоуважението си.

В луксозния кабинет на терапевтката мнозина от пациентите обичали да докосват златната статуетка — името на притежателя бе махнато. Джак Шанън успя да намери необходимия му отпечатък. Тръгна по следата на децата от Мейн Лайн. Мейн Лайн означаваше Филаделфия. Шест месеца по-рано, патриарх мултимилионер бе умрял в подновената си къща на Белвю Стратфорд по време на сватбеното си тържество.

Децата не подозираха младата булка на баща си в нечестна игра, а само в ненаситна алчност. Бе изчезнала скоро след погребението заедно с милионите на баща им. Всички наследници на покойника живеели в къщи, където прислугата почиствала основно всеки ден. Най-малката дъщеря обаче се сетила за лицемерния интерес на бъдещата й мащеха, проявен към албум със семейни снимки. Върху целофановото покритие на снимка на семейната вила в Кан се бяха запазили отпечатъци, идентични с тези върху статуетката „Оскар“ в кабинета на терапевтката. А след като подложили ексхумираното тяло на младоженеца на множество разнообразни тестове, открили високи дози на рядка и бързодействаща отрова.

Джак Шанън имаше задължението да предупреди, но не и да тревожи излишно идентифицираните потенциални жертви. Голям брой бивши градинари наистина бяха изкачили високи върхове на успеха. Той разговаря с всички. Но градинарят, който действително се беше издигнал в обществото и чийто дом се намираше на известното с дъждовете си северозападно крайбрежие на Тихия океан — място, което спокойно можеше да бъде оприличено на „фризьорски хаос“ — бе този, когото Джак предупреди първо и лично.

Срещата им предшестваше със седмици ексхумацията и откриването на отровата — неопровержимото доказателство за извършеното убийство. На този етап лейтенантът от отдел „Убийства“ разполагаше единствено със съвпадащите отпечатъци и една чута от другиго история, което означаваше, че в момента ролята на Питър щеше да бъде крайно опасна. Трябваше да заловят черната вдовица, след като тя пусне отровата в шампанското му и преди той да отпие.

Джак щеше да се навърта наблизо, разбира се, както и цялата армия полицаи под прикритие, но рискът, опасността, деликатният баланс между живота и смъртта щяха да бъдат изцяло в ръцете на Питър. Той обожаваше подобни моменти на ръба. Буквално се стремеше към тях — физически, интелектуално, по време на работа или отдих.

Физическото предизвикателство, което му предложи Джак Шанън, изглеждаше сурово като самия живот. А колкото до интелектуалното, то също всяваше почти толкова страх, защото неподдаващият се на съблазън мъж трябваше да се превърне в актьор и да изпълни ролята на изцяло запленен и безнадеждно очарован.

Каквато и драма да се разиграеше, тя изцяло се предопределяше от откриването на отровата в безжизнената тъкан на мъртвия съпруг. Полицията разполагаше с необходимите доказателства поне за едно от убийствата и компютрите из цялата страна издирваха богати възрастни мъже, чиито брачни свидетелства бяха бързо последвани от смъртен акт.

Макар да пуснаха Питър като стръв, засега ролята му не криеше опасност, риск или предизвикателство — пълна скука. От него се искаше единствено да осигури отпечатъци. После полицията щеше да се намеси и щяха да го освободят.

Питър си представяше, че ако убийцата действително го е нарочила за следващата си жертва, то издайническите отпечатъци ще бъдат оставени върху кристална чаша за шампанско, а не върху перлената дръжка на пистолет.

А сега? Сега навъсеният поглед на Питър се премести от полицейския доклад на Джак Шанън към взетия пистолет — един „Смит“, предназначен за дами, достоен за колекция и вероятно от първите, произведени някога. А тя, дамата от гората, се представи като Лорън Смит. Име, твърде обикновено в сравнение с Вероник дьо Боа; без вдъхновение, ако се сравни с Александра Частейн — булката от Филаделфия.

Лорън Смит. Дамата Смит. Тя ли беше черната вдовица, която го караше да чака досега? Или беше жената фантом, която той, нетърпелив и трескав, търсеше цял живот?

На пръв поглед Лорън Смит отговаряше на описанието на терапевтката от Бевърли Хилс: тъмни коси, сини очи, красива, очарователна и без никакъв грим.

Но къде беше непоклатимата й увереност, че нещата ще тръгнат в желаното от нея русло?

Питър бе очаквал изключителна увереност, породена от арогантността на лудостта. Но тази дама — неговата дама — бе уязвима, деликатна, омайваща и лъжкиня.

Лъжите й бяха великолепни — уплахата й при появата му в гората; неподправената й прямота, когато съобщи обикновеното си, вероятно фалшиво име; абсолютната й невинност, докато симулираше неведение кой е той.

Не на нескромност се позоваваше Питър в предположението си, че тя знае кой е. Фактът беше всеизвестен. Жената, вписана в книгата за регистрация на рецепцията, живееше в Сиатъл почти от година; беше изключено да не е чула за него и за смайващо успешния му щурм на връх К-2.

Независимо от внезапната снежна буря Питър Кейн върна всички участници в експедицията живи — само неколцина имаха незначителни измръзвания. Колегите му алпинисти оцениха постижението като подвиг и при триумфалното завръщане, обзети от еуфория, не спряха да говорят пред медиите. И все за него.

„Сиатъл Таймс“ пусна материали за градинаря, превърнал се в крупен бизнесмен, на икономическите страници, на спортната страница, а едно от неделните издания бе посветено изцяло на вила „Рододендрон“ — някогашното му лично имение, което сега предлагаше цялата си прелест от цветя за всеки желаещ да ги види.

Много беше писано за него и в националните вестници и списания. „Форчън“ пусна материал за най-новия самоизградил се милиардер от северозападното крайбрежие на Тихия океан, а „Пийпъл“ го обяви за един от петдесетте мъже на годината. След излизането на броя пощенската кутия на списанието щеше да се пръсне. Публикуваха и снимката му, дело на колега алпинист; безброй читателки го обявяваха в писмата си за най-сексапилния мъж на света — абсурдността на твърденията им само го накара да се изсмее на глас.

Питър не се радваше на известността си, създадена от пресата. Точно обратното. Стараеше се колкото е възможно по-дълго да отсъства от страната. Случайно се намираше в Щатите, когато Джак Шанън се обади, а после се появи, за да обсъдят „черната вдовица“.

Ако убийцата действително беше набелязала Питър за жертва, то именно шумът в медиите я беше насочил към него. Иначе тя нямаше откъде да знае за съществуването му. И никой не би могъл да знае. Питър успя да натрупа състоянието си, да изкачи два пъти Еверест и да отвори елегантния си хотел в блажена анонимност още преди да щурмува Хималайския връх в снежната буря.

Ала анонимността на Питър Кейн вече принадлежеше на миналото. Следователно — освен ако дамата сред боровете не бе прекарала последната година в катерене на далечни височини или не бе обитавала тъмна пещера — тя трябваше да знае кой е. Както и да е наясно, че горите, където той настоява да не се носи оръжие, са негова собственост.

Така че нейното невинно: „Вие… лесничей ли сте?“ си беше абсолютна преструвка. Същевременно бе великолепно изиграна — той почти напълно й повярва, едва ли не видя пръста на съдбата, че тя е намерила пътеката, позната само нему и на сърните: онази красива и тясна като панделка пътека сред папратите, по която обичаше да минава от обширния си апартамент във вилата до любимата си отдалечена колиба.

А после дойде най-очебийната лъжа — изненадваща грешка за изкусна актриса като нея, чието изпълнение до момента бе перфектно.

„Аз съм градинарка“ — заяви тя. Дългите й тъмни мигли трепнаха, докато го изричаше, и като деликатни ветрила издадоха измамата й.

Тя беше мираж, фантазия, създадена за него; неговата съвършена куртизанка най-после пристигна.

И сега се налагаше да направи едно-единствено нещо — да се обади на Джак Шанън. Детективът и екипът му щяха да пристигнат тук с частния му самолет за часове и Питър можеше да покани Лорън на среднощна вечеря в Салона на орхидеите. Нямаше никакво значение, че изтри отпечатъците от дамския пистолет, защото специалистите на лейтенант Шанън щяха да открият достатъчно нови следи по приборите, докато Питър и Лорън танцуват в Залата на камелиите.

До два сутринта всичко щеше да приключи. Белезниците щяха да се заключат около китките на „черната вдовица“, един от многото агенти щеше да я съпроводи до полицейската кола, а Питър отново щеше да бъде свободен и нямаше да изпитва чувството, че го държат в капан.

Което желаеше, или бе желал. А сега? Сега искаше тя да е Лорън Смит, градинарка от Сиатъл, и наистина да не знае кой е той; една случайно появила се на любимото му място в гората жена, чийто пистолет наистина е семейна реликва и чието „благодаря“ идва от прекрасно, наранено сърце.

Питър изгаряше от любопитство да научи всичко за тази Лорън Смит — нейният образ го преследваше. Интересуваше се какво би я накарало да се усмихне, какво я вълнуваше, когато я откри, откъде намира отровата.

Мисълта го връхлетя със силата на внезапно разразила се буря. Питър усети хлад.

Да се обади ли на лейтенант Шанън? Да победи предизвикателството? Да премахне риска?

Няма начин. Не и преди да научи за дамата от гората всичко, което желае; не и преди двамата да изтанцуват бавния танц на смъртта… или най-чудния от всички танци.

Питър се усмихна и набра петцифрения вътрешен номер на стаята й.

Тя отговори при второто позвъняване с омайващо, несигурно „ало“.

Усмивката на Питър изчезна. Той се напрегна.

— Лорън, Питър се обажда.

— О, Питър, здравей.

— Здравей. Исках да знаеш, че пистолетът ти е на сигурно място.

„На съвсем сигурно, избърсан от отпечатъци. Но ти, дамо Смит, ти съвсем не си в безопасност.“

— Благодаря.

— Няма за какво. Чудя се дали не би искала да ти покажа градините.

— Ами аз…

— Утре следобед става ли? Към един? — Много работа очакваше Питър: трябваше да ръководи империята си, да проведе няколко разговора с чужбина, да отговори на електронната си поща, да прегледа една статия, както бе обещал. Статията бе най-важна. Не се отнасяше за него, а за самото изкачване — как бяха оцелели хората от експедицията му, как и други алпинисти могат да се спасят при подобни обстоятелства. Питър харесваше статията като цяло, включително, че не се наблягаше на неговото участие. Той и журналистът на свободна практика контактуваха цивилизовано, ефективно и електронно. Сега Майк Грегори чакаше единствено окончателното му одобрение; Питър щеше да му го изпрати по електронната поща сутринта. Именно тези делови ангажименти му пречеха да се срещне с Лорън сутринта. А го възпираше и друга причина. Не би трябвало да има значение, но сякаш натежаваше най-много: тъмните черни сенки под сините й очи. — Какво ще кажеш?

„Какво ще кажеш за една разходка с Питър сред цветята. Няма ли да е ужасяващо… привлекателно?“

— Добре — промълви тя. — В един часа.