Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (23)

Глава 22

От поляната, където я залови след отчаяния й опит за бягство, Джейк отнесе Дайна до бунгалото на рамо. Този път обаче тя не се поколеба да се съпротивлява. И не даваше повече никакви признаци за сътрудничество.

Хвърли му изпепеляващ поглед, когато той безцеремонно я стовари върху дивана и му пречеше дори когато се опита да изтърси снега от канадката и ботушите й. Щом понечи да свали ципа на канадката й, тя изпищя и се сви, но посегна да издере лицето му с нокти и същевременно отблъсна ръцете му. Пробва и да го ритне в слабините, но уцели твърдото му бедро и определено я заболя повече, отколкото него.

Забитото в ребрата й дуло на пистолета рязко преустанови боричкането.

— О-ооо… — нададе тя болезнен вик.

Не големият и зловещ пистолет, а заплахата, която зърна в очите му, я ужаси.

— Не мърдай — прошепна той, едва поемайки си дъх. — Да не си посмяла да вдигнеш пръст или да издадеш звук. Разбра ли ме?

О, да, определено, и се надяваше, че е прочел отговора в очите й — тя дори не посмя да мигне.

Мина сякаш цяла вечност, преди да се отдалечи от нея. Но дори и тогава тя не откъсваше поглед от него. Видя го как напъхва зловещото оръжие в колана на джинсите си, сваля якето и сяда на стола срещу нея, за да свали ботушите.

Очите й го следваха, докато запали огъня и излезе да донесе дърва от верандата.

Очите й се разшириха, когато извади ръчно плетеното одеяло от кутията и мълчаливо я зави, а после изчезна в кухнята.

Опита се да разбере какво прави. Не виждаше, защото диванът бе с гръб към плота между двете помещения. Трябваше да се надигне, но нямаше намерение да го направи. От време на време зърваше раменете и главата му.

Лекото свирене на чайника беше последвано от аромата на хубав чай.

Трепереше дори под топлото одеяло, макар че го бе придърпала към брадичката си. Едва не възкликна от радост, когато той се появи и постави таблата върху масичката пред нея.

— Благодаря — промълви тя, без да е сигурна дали изобщо я чу, защото тръгна към камината да хвърли още малко дърва, без да реагира, а после безмълвно излезе от стаята.

„Е, да го вземат дяволите“ — помисли си тя, изцеждайки лимон в димящата чаша с любимия си чай. А и защо да си дава труда да бъде възпитана? Та този мъж я държеше като затворничка!

Вдигна чашата с две ръце и бавно отпи от великолепната топла напитка.

Джейк бе нарязал и малко от домашния тиквен пай на Доли и Дайна взе парче, докато мислите й продължаваха да витаят около похитителя й.

Някак бе подценила ролята на Евън Джейкъбс в цялата история. Омаловажи опасността заради сексапилната усмивка и дълбоките зелени очи. Заради чаровния му плътен глас и нежния досег на такъв силен мъж. Защо е била толкова глупава? Дайна Клейтън Смит, известна адвокатка по бракоразводни дела, водеше делата си вещо, с точността на хирургически скалпел и кастрираше съпрузите на своите клиентки.

Но не забравяше ли тя другата Дайна? Онова меко, игриво котенце, което нямаше нищо общо с тигрицата в съда? Момичето, което отказваше да види грозотата, стига само да я привлечеше зрънце красота в нещо. Нали тъкмо по тази причина не пожела да повярва — дори когато откриха трупа на Рона Харкър в апартамента й — че е дело на онзи изпълнителен директор с благи маниери, когото срещна набързо един-единствен път по време на бракоразводното дело, а всъщност той стоеше зад заплахите за убийство?

Осъзнавайки личната си отговорност за сегашното си положение, я обзе самосъжаление. Отново онова вечно раздвояване, плод на зодиакалния й знак — Близнаци.

Стисна клепачи за миг, после остави чашата върху подноса. Легна и се сви — дори не забеляза как одеялото се свлече на пода.

— Господи — простена тя, усетила зараждането на силна болка в гърдите си.

След случилото се нещастие на днешната дата преди двадесет години Дайна позволи на Лорън да я утешава, да я прегръща нежно, да бърше сълзите й, макар да съзнаваше невъзможността някога да престане да плаче в душата. По-късно доказа колко малко е засегната като човек, останал без майка — преуспяваше във всичките си начинания. Никой обаче не се досещаше за какво става дума. Нито веднъж. И никой не подозираше как другата — сладката, доверчива Ди — неспирно търси онази любов, която отново ще събере двете части на душата й и ще я направи едно цяло.

Заспиваше, а сълзите, които проливаше от години на този ден, се стичаха от очите й; някак несъзнателно се сгуши под одеялото, нежно поставено върху нея, и без да разбира защо се усмихна под звуците на мъжки глас, изричащ някакви думи.

— Събуди се, Дайна.

Тя се надигна сепнато и разтърка очи. Сърцето й биеше лудо, а тялото я болеше, макар да не си спомни веднага защо. После го видя, коленичил до нея.

— Не… смятах, че ще заспя — промълви тя, припомняйки си всичко.

Хвърли поглед към прозореца и с изненада установи, че се е стъмнило. Значи е спала през целия късен следобед.

— Няма нищо. Радвам се, че си почина.

— Тогава защо ме събуди? — попита тя. — Какво не е наред?

Джейк се усмихна и в очите му се появи нещо ново. Доброта? Съжаление? Не бе в състояние да го определи.

— Какво има?

Той отпусна ръка върху нейната и я стисна, а тя с неудоволствие отбеляза как още по-лудо заби сърцето й. Нещо определено беше по-различно. Но какво? В следващия миг се сети!

— Хванали са го! Адам! — Вкопчи се в ризата му, търсейки отговора в изражението му. — Това е, нали?

Освободи се от ръцете й и стана. Погледна настрана и разби надеждите й.

— Не, Дайна, не са хванали Адам. Но си права — нещо се случи и трябва да поговорим. — Пъхна палци в джобовете на джинсите и извърна поглед. — Сготвих яхния. Отивам да видя как е, докато се събудиш напълно. После ще ти кажа, какво точно става.

Дайна започна да се бори с одеялото, заплетено в краката й, а той изчезна зад шкафовете.

— Джейк, почакай. — Забърза след него и почти се сблъскаха, когато той спря и се обърна към нея. — Извинявай — изрече тя.

Крайчетата на устните му леко се вдигнаха нагоре в плах опит за усмивка.

— Какво ще кажеш за чаша вино или бира? — попита той и посегна към хладилника.

Дайна отвори уста да отговори, но все още затъкнатият в колана на джинсите му пистолет привлече вниманието й. „Господи, какво значение има какво е станало?“ Ала после се сети за дамския „Смит“ в чантата си — освен ако не го е открил, както клетъчния телефон. В този момент той се извърна с бутилка бяло вино в едната ръка и бира в другата?

— Кое предпочиташ?

— Вино. — Едва прикриваше раздразнението си. — Но, Джейк…

— Да?

— Трябва да си взема чантата.

— Кое? О, да… Разбира се. В килера до дипломатическото ти куфарче е, на полицата. Да ти я донеса ли?

— Не — отвърна тя бързо. Прекалено бързо. — Налей ми вино. Ей сега ще дойда.

Едва се въздържа да не хукне. Но още по-трудно потисна желанието си да се развика от радост: откри малкия пистолет точно където го бе оставила. Отнесе го в банята; ръцете й трепереха, докато проверяваше дали не е извадил патроните, преди да го върне в чантата й. Съобрази, че всъщност влизането й в банята предполага да се освежи; пусна водата и се облегна на мивката, за да преодолее пристъпа на слабост. Нерви!

Плискаше лицето си със студена вода и се питаше способна ли е да застреля друго човешко същество. Промени въпроса: не друго човешко същество, а Джейк, когото започваше да опознава. Мъжът, който я отвлече, но и мъжът, който подпъхва под главата й като възглавница палтото й.

Същият мъж, който се извини за грубото си държане след опита й за бягство, а после внимателно свали покритите й със сняг дрехи, направи й чай и я зави с одеяло. Усмихна се на отражението си, припомняйки си думите му, докато се унасяше в сън: „Почивай, красавицо. Може би, когато се събудиш, този кошмар ще е свършил.“ Отметна кичур коса от челото й, а лицето му бе така близо, че усети топлия му дъх върху бузата си. После нашепна нещо успокоително като стихче от приспивна песен: „Прости ми, мъничка. Ще те пазя, кълна се.“

В очите й се появиха сълзи, спомняйки си точно сега тези думи. Би се заклела, че е сънувала, ако не помнеше мазолестите му ръце, които го превръщаха в прекалено истински.

Не, не беше в състояние да го застреля. Та тя дори не можеше да го мрази.

Той ти е враг, Дайна.

Стисна очи. Отказваше да приеме тази истина. Не желаеше да се разплаче. С цялото си същество жадуваше да си позволи емоцията, в която сърцето й я караше да повярва.