Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (20)

Глава 19

Дайна излезе от спалнята и завари Джейк да зяпа през прозореца. Извърна се леко — колкото да й хвърли преценяващ поглед — и отново насочи вниманието си навън.

— Джинсите ти стоят добре — отбеляза той тихо, сякаш на себе си.

— Благодаря — отвърна тя.

Огледа се и се зачуди какво ли е станало с чантата и куфарчето й. Е, по-късно ще научи. В момента имаше други планове. Например да намали част от напрежението помежду им. Взе решението, докато се преобличаше. Щом Джейк ще изчака Ей Джей, тя все пак има някакъв шанс. Стига да поопознае похитителя си, да разбере какво ще спечели той. Само за да помогне на брат си ли нарушава закона? И има ли някой или нещо, което би загубил?

— Гюс още го няма, а? — Той не й отговори, но тя продължи, все едно бе очаквала тъкмо това. — Всеки момент ще дойде. Ще се появи, преди да се е стъмнило. Защо не продължиш да наблюдаваш, а аз ще сваря кафе.

— В хладилника има два стека с по шест бири — обади се той. — Не ми правиш впечатление на човек, който пие бира.

Тя вече се намираше в миниатюрната кухня, отделена от всекидневната само с ред шкафове. Извади филтър от чекмеджето, постави го в кафемашината и отвори кутията с кафе.

— От време на време изпивам с удоволствие една хубава студена бира, но истината е, че винаги държа няколко за Гюс. Обича да пийне по някоя, докато работи тук. Тези в хладилника сигурно са от седмици.

Пусна водата и не чу думите му. Напълни машинката и натисна копчето.

— Извинявай, какво каза?

— Нищо. Кафето е добра идея. Ще пийна едно с теб, щом пазачът ти дойде и си отиде.

— Какво точно ще му кажеш? — попита Дайна.

Той се извърна да я погледне — остана смаяна колко привлекателен изглежда върху фона на спускащия се здрач: единствено отблясъците от огнените езици в камината осветяваха изваяния му профил. Беше подчертано мъжествен дори с дългите си мигли; имаше дълбоки зелени очи и мускулеста, силна физика, подчертана от избелелите джинси и риза. Независимо от невисокия си ръст — някъде към метър и шестдесет и пет — бе добре сложен и силен. Човек, който работи на открито, ако се съди по загара му дори и през зимата, от жилестия врат и очертаните под ръкавите мускули.

Усмивка се появи по лицето му; тя отново изпита подозрение, че за пореден път успешно е проследил хода на мислите й. Реши да посмачка малко самочувствието му.

Грабна кърпа от плота да си избърше ръцете и се приближи към камината.

— Приличаш на един от онези типове по телевизията, дето рекламират туристически обекти. От типа „Елате вижте Аляска“.

Той отново се ухили и искреното изражение му придаде вид на момче.

— И понякога, когато навън е студено, имам чувството, че работя в Аляска.

— С какво се занимаваш?

Усмивката му изчезна.

— Строя къщи. Строежи „Джей и Джей“. Брат ми ръководи деловите въпроси на компанията, аз имам грижа за строителството.

Дайна въздъхна. Почти успя да намали напрежението помежду им. Е, пак ще опита. В момента адвокатската й интуиция подсказваше да не дълбае в тази посока.

— Не съм хапвала от сутринта. Ще извадя малко сирене, сух салам, солени бисквити и плодове. Щом Гюс си тръгне, да хапнем, а? Какво ще кажеш?

Не й отговори, а бързо се отдръпна от прозореца — в следващия момент светлини на фарове пробягаха по предната фасада на къщата. Дайна разпозна тежкото боботене на пикапа на Гюс.

— Къде…

— В банята — прекъсна я той. — Иди до вратата. Дръж се както обикновено. Дори го покани, ако така постъпваш, но не му позволявай много да се заседява.

— Знам — отвърна Дайна, все още изплашена, но и малко отегчена от постоянните напомняния за големия пистолет и за последствията, ако го предизвика. — Ще убиеш и двамата ни, ако му подскажа, че си тук. Схванах.

С тъжна въздишка отвори вратата.

— Ей, госпожичке — провикна се възрастният мъж, докато слизаше тежко от поочукания пикап, — добре, виждам, че си се справила. С госпожата се притеснявахме. Опасявахме се снегът да не натрупа, преди да дойдеш.

Независимо от затрудненото си положение посрещането и ласкавият глас на стария планинец мигом стоплиха Дайна.

— Справих се, Гюс. Но винаги се чувствам по-безопасно, като знам, че някой ме чака, ако евентуално изпадна в беда.

— Е, ние сме тук. Винаги сме с теб. — Стъпи на верандата и изтръска снега от крачолите си. В ръката си държеше пакет, обвит с шарена хартия. Връчи й го още на прага. — Весела Коледа, госпожичке — пожела той. — От мен и Доли… от двамата.

— О, и аз имам нещо за вас. Влез, Гюс. В спалнята е, в куфара. Само минутка да го взема.

— Не, не. Добре ми е тук. Не искам да оставям мокри следи по пода. Вчера Доли чисти тук, пък и няма да дам повод хората да се чудят какво ли съм правил в къщата на хубавата си съседка, когато е била сама.

Усмихната, Дайна забърза към спалнята да вземе подаръка, сложен в единия куфар. На минаване край банята малко се стресна — през открехнатата врата видя насоченото дуло на пистолета.

— Ето, Гюс. Весела Коледа — пожела тя и му подаде подаръка.

— Е, нали знаеш, не е необходимо да ни правиш подаръци, но ти благодаря. — Почеса се по наболата си бяла брада, притеснен заради следващата част от посланието си. — Ами… Наясно сме какво ти е на този празник, госпожичке, и уважаваме чувствата ти. Наистина. Ама госпожата настоява да те поканя за коледния обяд. То и децата ще дойдат… всичките — седемнадесет внучета и осемте възрастни, та ще бъде претъпкано. Но пък ще се повеселим шумно и ще се позабавляваме славно. Та си добре дошла, ако решиш…

Сълзите напираха в очите й.

— Благодаря ти, Гюс — отвърна тя и разтвори вратата по-широко, за да пристъпи напред и да обгърне силно врата му. Бързо отпусна ръце — не искаше да го притеснява. — Трогната съм от поканата, но…

— Да, да, знам. Но не ми харесва. Не разбирам, а и няма полза да идваш тук и всяка година да се затваряш, докато минат празниците. — Сви рамене. — Е, не е моя работа, предполагам.

Снегът се сипеше и вятърът го навяваше вътре през отворената врата. Дайна се засмя, докато избърсваше една от окото си.

— Доста силно заваля. Най-добре да се прибираш, Гюс. Както виждаш добре съм и на топло.

— Да. Виждам, запалила си камината, но не заспивай, преди да е изгаснала.

— Гюс, трета Коледа карам тук. Вече си ме научил.

— Е, тогава да вървя. — Обърна се и с тежка крачка се запъти към пикапа. Отвори вратата, но поспря, постави ръце като фуния до устата си и извика: — Клетъчният телефон у теб ли е, госпожичке, в случай че ти потрябва нещо?

Дайна долови само някои от думите, но достатъчно, за да кимне.

— Да — провикна се тя. — Благодаря.

Изчака да направи маневрата по обръщането на стария пикап и да поеме по стръмния път. Не затвори вратата преди червената светлина от стоповете да изчезне. Не се притесняваше за безопасността на възрастния човек — би изминал със затворени очи трите километра до дома си и през най-голямата виелица. Необходимо й бе време: трябваше да овладее въодушевлението си още тук, та в стаята то да не проличи по лицето или в издайническите й очи. Ала нямаше полза. Надеждата продължаваше да нараства и отказваше да я напусне.

Телефонът! Каква идиотка беше. Абсолютно забрави за малкия телефон в дипломатическото си куфарче. През цялото време се бе съсредоточила върху дамския пистолет, скрит в чантата й. А клетъчният телефон предлагаше идеалното разрешение за края на този кошмар! Дайна се изхили, като си го представи.

— Какво толкова смешно има? — гласът на Джейк, прозвучал зад гърба й, я накара да подскочи.

Извърна се и се опита да мине покрай него.

— Ако обичаш — промълви тя с наведена глава и поглед, забоден в пакета. Отнесе го до малката маса и седна на дивана. Прибра косите си зад ушите и започна да развързва панделката. — Не ми обръщай внимание — изрече и най-после се осмели да го погледне. — Радвам се като дете на подаръците.

— Виждам — отвърна той тихо.

Кимна, като се насили да го дари с усмивка — надяваше се да е убедителна. Продължи да разопакова подаръка.

Изпитваше усещането, че втораченият му взор я изпепелява.

В следващия момент измъкна бяло, ръчно плетено одеяло и му го показа.

— Прекрасно е, нали?

— Да. Изглежда някой си е дал доста труд. Тези хора, бих казал, са доста привързани към теб. Надявам се да не създадат проблеми.

Дайна усети как се разгневява; залови се да сгъва одеялото, за да го прибере в кутията.

— Ти ни слушаше. Сигурно чу обясненията на Гюс колко гости ще изпълнят къщата им. Не вярвам през следващите няколко дни да ми посветят нещо повече от „Горкичката Дайна сама вкъщи“. Дотогава брат ти ще дойде и ще си тръгне. А после няма за какво да се притеснявате — нито той, нито ти. Нали?

— Да — промърмори той и се върна на наблюдателния си пост при прозореца.

Дайна го видя как с ръкава на ризата си избърса кръг по замъгленото стъкло; после се надигна от дивана и тръгна към кухнята. Към възбудата заради телефона се прибави и нервното туптене на сърцето й. Защо е това бдение при прозореца? Джейк наистина ли се притесняваше от съседи и неочаквани посетители, или вече очакваше Ей Джей? В такъв случай ще има ли време да извади телефона и да позвъни в полицията?

— След като приготвя нещо за ядене, възразяваш ли да поработя малко… Джейк? — попита тя с небрежен тон, докато вадеше продукти от хладилника.

Той сви рамене.

Тя се намръщи.

— Какво означава това? Не те интересува дали ще работя, или не? Или е глупаво от моя страна да работя, щом скоро ще бъда мъртва? Или Ей Джей вече пътува за насам и няма да имам време? Какво?

Не просто я погледна — очите му срещнаха нейните и дълго не се откъснаха от тях.

— Просто свих рамене. Нищо не съм искал да кажа. Оставих куфарчето в килера в антрето. След като се нахраним, ще ти го дам.

Надеждата отново изгря. Всъщност той не изрази предположение за часа, когато Ей Джей ще пристигне, и възнамеряваше да я остави да поработи — следователно разполага поне с тази вечер.

— Добре — съгласи се тя. — А ако ми върнеш един от ножовете, ще нарежа сиренето и салама, та да хапнем.

„А после ще отида в спалнята и ще се обадя за помощ.“

— Аз ще нарежа салама и сиренето — обяви той.

— Щом искаш. Аз пък ще измия плодовете и ще сложа бисквитите.

— Чудесно — подхвърли той, тръгвайки към кухнята.

Дайна сведе поглед към гроздето, което миеше, и прехапа устна, за да не се ухили победоносно. Вдигна поглед навреме, за да види как той извади нещо от джоба си. Извърна се и раздразнено извика, осъзнавайки какво е.

— Надявам се, че не си разчитала да използваш това.

Задържа клетъчния й телефон в ръката си за миг, преди да го пъхне в джоба.

— Пипал си нещата ми! — смая се тя.

Защо е толкова шокирана, зачуди се. Той я отвлече, ще я държи като заложница до появата на брат му, който ще я убие, а тя е изненадана, че е ровил в нещата й. Запуши устата си с ръка — нещо средно между изхлипване и нервен кикот напираше да излезе от гърлото й.

— В съда остави куфарчето си отворено, не помниш ли? Още тогава го взех.

— О, в такъв случай от все сърце и душа те моля да ме извиниш за обвинението, че си ровил в нещата ми. Колко несправедливо от моя страна! — Остави гроздето, избърса ръцете си и мина покрай него. — В края на краищата, като се изключи, че помагаш на един убиец, вероятно си изключително почтен човек и никога не би се ровил в чужди вещи без позволение.

— Къде отиваш?

Спря в средата на всекидневната и прокара треперещи пръсти през косите си, докато обмисляше въпроса му. Наистина къде отиваше? Извърна се и го изгледа свирепо.

— Да си легна. Вече нямам апетит. Пък и не ми се работи. А най-много искам да съм далеч от теб, затова си лягам. Ще се постарая да си внуша, че всичко това е някакъв ужасен кошмар. — Разпери безпомощно ръце. — И кой знае? Когато се събудя, теб може да те няма и да разбера, че това просто е било началото на поредната ми окаяна Коледа.