Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (22)

Глава 21

Джейк знаеше колко е изплашена. По дяволите, самият той се плашеше. Но какво му оставаше да направи? Ей Джей му бе брат. Затова обеща да му помогне. Кръвта вода не става.

Започваше обаче да полудява, затворен в бунгалото. А и беше уморен. И се бореше с потребността от няколко часа сън; сън, какъвто нямаше да види, преди цялата тази объркана история да приключи.

Хвърли поглед през рамо към жената, която миеше чинии. Представляваше нещо друго, специално. Дребна и крехка като порцеланова кукла. Изключително красива с почти прозрачната си бяла кожа и копринени черни коси. Имаше широка, щедра уста, съвършен нос и огромни сиви очи — в момента те бяха диви! Бяха в състояние да прободат сърцето на всеки мъж със своята честност и да го хвърлят в ада, когато засилваха сребристи и остри като бръснач. Но той се възхищаваше несравнимо повече на смелостта й, отколкото на екзотичната й красота.

През първите няколко минути на отвличането тя се изплаши. Но не рухна. Вместо това веднага започна да обмисля как да се спаси. А по-късно, когато разби надеждите й, показвайки й телефона в ръката си, тя се обезсърчи. Ала нито за миг не се предаде, не се поддаде на ужаса, който той ясно забелязваше във великолепните й очи.

Да, да. Тя определено е нещо друго.

— Ей — подвикна той. После с по-умерен тон добави: — Дайна.

Тя се обърна.

— Забелязах, че държиш канадка и ботуши в килера.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Хайде — продължи той. — Сложи ги и да излезем. Започва да ми призлява от това бунгало, а и ти вероятно не се чувстваш по-добре.

— Добре съм — отвърна тя и продължи да бърше последната чиния от закуската, за да я прибере. — Но ти излез без мен, ако искаш.

Той се изсмя. Тя проявяваше остро чувство за хумор — той се съмняваше, че много мъже го приемат.

— Опасявам се, но няма да стане. Аз съм градско момче. Сам ще се загубя.

— Би било много жалко.

Той отново се ухили.

— Хайде — подкани я повторно с по-агресивен тон. Беше му неприятно да я насилва, но тя не му оставяше друг избор. Отиде в кухничката, спря до нея и опря дулото на пистолета във врата й. — Настоявам.

Няколко минути по-късно излязоха през задната врата на бунгалото.

— Добре. — Тя отметна поръбената с кожа качулка, за да го погледне. — Накъде?

— Ами магистралата Н е зад нас, на запад. На юг живеят семейство Абът, а на север е плажът Осадж, нали? — Тя кимна и той посочи на изток. — Какво има нататък?

— Дива пустош. След склона има поляна, а неколкостотин метра по-нататък — поточе; там е и границата на имота ми.

— И няма други бунгала?

Тя поклати глава.

— Чак на няколко километра надолу по поточето. Семейство Бринкли притежават двеста акра, но къщата им е в другия край на имението.

— Разхожда ли ти се?

Дайна засенчи с ръка очите си от ярката светлина, за да го погледне.

— Да. Обожавам да се разхождам, но ми кажи нещо преди това.

— Стреляй.

— Защо го правиш?

— Вече ти казах. Започнах да се чувствам неудобно в бунгалото, а и ти видимо се готвеше да експлодираш. Помислих си, че малко движение ще се отрази добре и на двама ни.

Тя отвори уста, сякаш да зададе още въпроси, но поклати глава, явно променила решението си.

— Какво? — настоя той.

— Нищо — отвърна му категорично и тръгна към пустоша, далеч от местата, където би срещнала някой съсед.

Той я догони, хвана я за рамото и я принуди да спре.

— Не те изведох навън, за да те убия, ако това си мислиш.

Тя отпусна рамене, загърна яката на канадката и сведе поглед. Дявол да ги вземе тези нейни очи. Пак я бяха издали.

— Щом казваш.

— О, по дяволите — възнегодува той. Повдигна главата й така, че тя трябваше да го погледне в очите. — Какво щеше да правиш сега, ако не бях…

— … те отвлякъл? — сряза го тя.

Той стисна зъби, по брадичката му заигра мускул.

— Добре, така да бъде. Какво щеше да направиш днес след закуска, ако не бях дошъл с теб?

Продължаваше да държи лицето й между ръцете си, но Дайна откри късче небе през рамото му и се взря в него.

— Какво? — настоя той.

— Щях да дойда да се поразходя тук — призна накрая.

Той въздъхна, доволен от трудно изкопченото признание.

— Значи, нищо не се е променило. Само дето имаш компания. Така ли е?

Очите й потъмняха и придобиха сиво-черния цвят на буреносно небе. Посегна да отмести ръцете му от лицето си.

— Не, Джейк, ти не си компания. Компания се кани. А ти си негодник, който ме държи под ключ и ужас вече двадесет и четири часа. Колкото и да искаш да мисля друго, тук, навън, аз съм твоя заложница, точно както и в бунгалото.

Горчивият й смях отекна в ушите на Джейк, а изразът в очите й го смути. Той разпознаваше разгрома, когато го видеше, и го ненавиждаше.

— Съжалявам — промълви дрезгаво.

Дайна махна с ръка.

— Забрави. Не си виновен само ти. Днес е Бъдни вечер…

Гласът й замря, а очите й станаха много тъжни.

Джейк я наблюдава известно време, после я хвана за лакътя и я насочи към пътечката, по която щяха да поемат.

— Хайде. Разходката ще се отрази и на двама ни добре, колкото и нежелани да са обстоятелствата.

Тя вирна глава, за да го погледне иронично.

— Четох статия как разхождат осъдените на смърт всеки ден. Според някакъв психиатър било гениален лек срещу отчаянието. Прозвуча ми доста глупаво. А сега, когато лично го изпитвам, ми се струва още по-нелепо.

Джейк се засмя, взе ръката й в своята и внимателно я поведе по заледената пътека.

— Вероятно човекът е противник на смъртното наказание.

— Ъхъ… — изсумтя Дайна. — Колкото Папата е протестант. Или още по-хубаво: ти всъщност си преоблечен агент и имаш задача да ме отвлечеш, да ме държиш в безопасност, докато колегите ти хванат лошия тип.

Джейк не й отговори. Какво да й каже? Той я провокира, защото искаше да запали огъня, който видя, че тлее у нея. А сега, когато успя… По дяволите, защо жените винаги прекаляват?

Стисна я по-силно за ръката и ускори крачка.

Дайна буквално усети как краката й почти се отделят от земята, докато я теглеше напред.

— Ей, по-бавно…

Джейк мълчеше. Закрачи още по-бързо. Усещаше напрежението в ръката си, докато тя се стараеше да не изостава и същевременно да пази равновесие, ала повече протести от нейна страна не се чуха. Почувства се виновен.

Докато стигнат до билото на стръмния хълм, гърдите му горяха и в очите му се мярнаха сълзи, предизвикани от вятъра. Пусна ръката на Дайна, свлече се на колене, претърколи се и легна по гръб.

— Охо! — възкликна той. — Имам чувството, че съм тичал километри. А ти, Дайна, как си?

Отговор не последва и изведнъж той осъзна защо. Чу го в изхруптяването по снега на няколко метра от него и в забързаното дишане, докато тя се устремяваше надолу по склона на хълма.

— По дяволите — изруга и сковано се изправи.

Ритна ядосано купчината сняг до себе си и отново изруга. Не съзнаваше ли, че ще я хване и че ще й се наложи да извърви двойно по-голямо разстояние обратно? Както, по дяволите, щеше да се наложи и на него.