Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sisters & Secrets, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle (2015)
Издание:
Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън. Сестри и тайни
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN: 954–585–060–4
ИК „Бард“, София 1999
История
- — Добавяне
Глава 5
— Още една екстра. — Питър кимна към изградената в селски стил, но луксозна колиба с изглед към езерото; бяха стигнали до върха на скалата.
Преди да поемат към небесата, той настоя да си разделят една от прочутите шоколадови сладки на главния готвач. За да заредят с гориво, обясни й той, и да имат енергия за катеренето. Излязоха от градината, минаха покрай мястото, където я видя за пръв път, а после продължиха нагоре по виещата се пътечка.
Сега в очарователната всекидневна на частното му убежище Питър започна да вади съдържанието на плетената кошница. Беше я носил все едно е празна.
— Хапни — подкани Питър нежно, след като нареди върху ниската масичка, заобиколена от меки, тапицирани столове, достатъчно деликатеси за разкошен банкет.
Лорън се подчини. Тънките й пръсти взеха сандвич с краставичка. При вида му веждите на Питър се стрелнаха нагоре, но бе възнаграден: тя се развесели, очите й сияеха.
— Не е ли достатъчно? — попита го.
— Никак.
— Е — отбеляза тя удивена, — важното е, че наистина съм гладна.
„Гладна съм за храна, за живот, за цветя… И за начина, по който ме гледаш.“
— Добре, ти хапни, а аз ще говоря. Или ще мълча.
— Искам да говориш.
— Тогава съм изцяло твой, Лорън. Питай каквото желаеш.
„Каквото желая? Толкова много неща. Защо ми се струва, че очите ти проникват в душата ми, а сенките там те безпокоят? И това, което съзирам, дали е желание? Желание за мен, сякаш съм страстна жена? Сякаш се превръщам в чувствено същество, когато ме погледнеш. Чувствам се така… жива.“
Такива мисли нахлуха в главата на Лорън, ала тя ги прогони. Току-що се роди от сурова зима, продължила десетилетия. Едно странно пробуждане — сякаш зависеше от волята на друг. И все пак тя се придържаше към среднощния си обет да се наслаждава на чудесата около себе си. Всичко друго, нещо в повече, е незряло… И извънредно опасно.
Наоколо, наоколо…
— Добре. Този рододендрон до вратата на колибата — тъмносиният. Не си спомням за такъв вид в градината.
— Защото няма. Хималайски е, много рядък и капризен. От цялото имение благоволява да вирее единствено тук. Не съм сигурен защо. Сигурно, защото е малко по-нависоко. Или заради мъглата, която обикновено се задържа до обяд, или защото боровете едва пропускат слънчевата светлина. Каквато и да е причината, изборът къде да живее е каприз на самото растение.
— Каприз?
„Нали знаеш — като суетата при избора на имена: Александра Частейн или Вероник дьо Боа.“ Питър прогони неканената мисъл и се усмихна на непретенциозната жена, разположила се насреща му.
— Синият красавец отвън е истински благородник. И е чистокръвен, а не хибрид. Малко примес би му придал издръжливост.
— Правил ли си го някога, Питър? Създал ли си хибриден вид?
— Не. — Поне не засега, мина му през ума. Знаеше техниката, естествено, но никога не бе проявявал търпението. Представи си как създава най-необичайния хибрид, цвете на име Лорън — изключителна кръстоска между сапфирено и кремаво. Сега Питър Кейн се чувстваше безкрайно търпелив… И същевременно твърде неспокоен. — Никога не съм проявявал търпение. Откакто се помня, все съм неспокоен, още от детството си в Алоха.
— Алоха? — „Алоха, Джон. Върви по пътя си, довиждане. Алоха, Лорън. Здравей.“ — Израснал си на Хаваите?
— Не. В Алоха, щата Вашингтон. Малко градче, само на няколко километра оттук. Всъщност минала си оттам на път за вилата. В началото на века го е основал Уилфред Доул, родом от Хаваите; дошъл на континента да учи в Станфорд, а после се преместил по северозападното крайбрежие на Тихия океан. Компанията му за дървен материал също се казвала „Алоха“.
Лорън долови симпатията в тона на Питър.
— Роднина ли ти е? Баща? Дядо?
— Не. Просто бе чудесен човек, щедър, честен и добър. Баща ми работеше в дъскорезницата „Алоха“, а когато почина — смъртта му нямаше нищо общо с работата му — господин Доул се погрижи семейството ни да е добре осигурено. Такъв човек беше.
В резултат на подобно добро отношение Питър Кейн, наел хиляди хора по света, се отнасяше към подчинените си не по-малко предано и грижовно.
— Самият ти работил ли си в дъскорезницата?
— За кратко.
— Докато не стана прекалено неспокоен.
Той се усмихна.
— Да. Напуснах Алоха и пътувах известно време — гонех вятъра и дъгата. Но сега се завърнах, като Дороти.
— Дороти? О, от „Магьосникът от Оз“.
— Помниш ли думите й? „Няма друго място на света като дома!“ — „Няма друго място на света като дома.“ — Е, Лорън, това съм аз и животът ми накратко. Разкажи ми за себе си.
— За мен?
— Къде е твоят дом?
Никъде. Но идваше време току-що роденото цвете да пусне нежни корени в богатата, топла земя. Вероятно в Сиатъл, в Смарагдовия град… А защо не в тези гори, в тази колиба, с него? Гласът на Питър звучеше така нежно, когато произнесе думата „дом“, а зелените му очи се стоплиха от вложеното интимно значение, сякаш и тя имаше нещо общо със завръщането му.
— Лорън?
— Филаделфия… Поне там живеех като момиче.
— В Мейн Лайн ли? — попита той спокойно.
— Майка ми беше от Мейн Лайн.
Както и нещастният съпруг на Александра Частейн. Просто съвпадение, уверяваше го неговият вътрешен глас. Питър прекара този вълшебен следобед, като се остави на глупавите мечти и загърби логиката. А сега логиката и мечтите се сливаха. Защото Питър знаеше — знаеше, — че Лорън Смит не е убийца. Не можеше да бъде.
— Разкажи ми за пистолета, Лорън. Спомена нещо за семейна реликва.
— Да. Прадядо ми по майчина линия го поръчал за булката си — ръчна изработка е. Искал тя да бъде в безопасност, когато той отсъства.
— Като любовен подарък.
— Точно така; наследствен е — оттогава се предава от майка на най-голямата дъщеря.
— Ти ли си най-голямата?
Лорън кимна.
— Имам три по-малки сестри.
— И — предпазливо започна Питър — тъй като дамата „Смит“ е у теб, майка ти явно не е жива.
— Не, не е. — Лорън направи пауза, после тихо прибави: — Много обичаше пистолета. Беше добър стрелец и сигурно щеше да стане олимпийска шампионка, ако не е било по-важно — или поне за семейството й — да направи дебюта си в обществото и да се омъжи добре.
— И успяла ли?
— Дебютирала в обществото, да… Но с брака не случила. Родословието на баща ми не е знатно като нейното. Тя имаше благородническо потекло, с чиста кръв, точно като твоя хималайски рододендрон.
Вероятно затова не е била по-издръжлива.
— Лорън?
— Да?
— Има още, нали?
Да. Да. И никога не го бе споменавала пред когото и да било.
„Трябва да го кажеш на Питър — настояваше вътрешен глас. Вероятно мъдрият глас на лекарката в нея я убеждава, че изповедта е нещо добро за потъналата й в сенки душа. — Докторке, излекувай се.“
Но гласът сякаш звучеше по-скоро иронично, отколкото мъдро; сякаш говореше от опит. Кажи му за поредицата провали, за смъртта.
Редно беше, съзнаваше го. Ала нямаше сили да го стори.
В измъченото си мълчание Лорън долови глас, неговия глас, дълбок като гората и нежен като цветовете на току-що разцъфнала роза.
— Майка ти се е самоубила, нали? Самоубила се е с този пистолет.
— Да.
— Съжалявам — прошепна той.
— И аз. Имаше толкова неща, заради които да живее — сестрите, баща ми.
— Теб. — Теб! — Нищо чудно, че не се доверяваш лесно.
Толкова ли очевидно беше? Или просто той също е ясновидец като нея? Лорън, надарената рентгеноложка, разчиташе сенките на болестите, предвестници на смъртта.
Но в състояние ли бе този мъж, този елегантен магьосник на цветя и цветове, да разчете сенчестите тайни в сърцето й?
— Такава ли съм? — промълви тя.
— Как да не си! Какво по-голямо нарушаване на доверието от това да те изостави родител? — Питър Кейн не бе страдал от подобно предателство. Той проявяваше инстинктивна бдителност, плод на разяждащото го неспокойство и силно желание за уединение. В някои моменти обаче се налагаше да се доверява — на скалата например, когато само едно тънко въже го свързва с друго човешко същество. Тогава доверието му бе пълно. Тогава… когато ставаше въпрос за неща на живот и смърт.
„Довери ми се, Лорън. Довери ми се.“
— Какво правеше в гората?
„Кажи му! Кажи всичко на Питър.“ — Умолителният глас представляваше току-що появила се новост, някакво непознато досега нашепване за кураж… и надежда.
— Исках, предполагам, да разбера какво е изпитвала, да схвана защо го е направила.
— И си се питала дали и ти не можеш да го направиш?
— За това се чудя от много отдавна… От смъртта й.
— И? Научи ли?
Или заключеният в сейфа пистолет все още я примамваше, изкушаваше, предизвикваше?
Лорън видя изражението му — смесица от свирепост и нежност.
— О, знам, Питър. Никога не бих постъпила като нея. Никога. Независимо от всичко.
— Това е добре — прошепна той. Идеше му да я вземе в обятията си и винаги да я брани. Ала неговото изтъкано от сапфир и екрю диво цвете бе така сдържано, така самовглъбено. И Питър се задоволи само да докосне бледата, хладна буза. Кожата на Лорън се стопли под нежната му ласка и стана бледорозова. — Защо не се отървеш от пистолета? Намерила си отговора си. Преминала си изпитанието.
Лорън поклати глава леко и отмести ръката му. Усетила хладината от загубата, се намръщи, после сякаш вътрешно се стегна, като че ли допирът му и топлината му са били просто мираж.
— Не мога да се отърва от пистолета. Не и преди да съм го обсъдила със сестрите си.
— Което отново ще пробуди тъгата им, свързана със смъртта на майка ви.
— Което ще им разкрие истината. Те не знаят как точно е умряла… Поне двете по-малки не знаят. Възможно е Ардат да се е досетила.
— Наистина ли ти е необходимо да им разкриеш истината? Статистиките са доста ясни и категорични относно опасността да се държи оръжие вкъщи.
— Вярно е. Но ние съхраняваме дамата „лейди Смит“ като съкровище, а не като оръжие, и сега е поверено в моите ръце…
„И ти го държеше в гората, където се подлагаше на изпитание, терзаеше се.“ Лорън пазеше пистолета, пазеше сестрите си, пазеше най-мрачната тайна на семейството. „Какво тежко бреме“ — помисли си Питър. Но тя твърдо бе решила да го понесе — и го понасяше. Сама.
— Поне ще обмислиш ли предложението ми? — Деликатното свиване на раменете й прониза сърцето му. — Е — подхвана той нежно, — ще ми разкажеш ли за сестрите си?
Лорън прие поканата му с благодарност и облекчение. Докато разказваше за Ардат, Дайна и Ярдли, очите й сияеха от любов и гордост.
Питър искаше да спре времето, да запази завинаги тези моменти, освободени от всички и всякакви сенки. Но дори и най-безстрастните желания на един страстен милиардер не могат да спрат хода на Земята; след време телефонното иззвъняване наруши идилията. Гостите му бяха пристигнали — делови колеги, с които щеше да вечеря в луксозния си апартамент.
— Тази вечер има събиране на персонала във вилата — излъга той. — Налага се да присъствам.
— О! — Лорън се надигна. — Да, разбира се. Най-добре да си вървя.
— Ще тръгнем заедно — спря я Питър. — Ще те отведа в стаята ти, за да ти оставя кошницата с храната.
— Не съм в състояние да хапна нищо повече.
— До обилната закуска сутринта?
Лорън се усмихна.
— До късно след това. Наистина. Всичко беше толкова вкусно… Защо не го занесеш на събирането?
— Добре.
На път за апартамента си щеше да остави кошницата в кухнята. Имаше кой да се възползва от изисканите деликатеси. Персоналът с удоволствие щеше да се справи с вкусните неща.
Питър бързо прибра храната в кошницата и те поеха. В здрача мъглата се спускаше като сребърен дантелен воал. Беше вълшебно пътуване — следваха виещата се пътека надолу, обгърнати от блестящата сребристост. Когато стигнаха кедровата веранда пред скромната й стая, среброто се примеси със злато — лампата заблестя като пълна луна.
Питър постави кошницата на парапета и освободи неспокойните си, жадуващи за нея ръце.
Неспокойни, сръчни ръце; силни, но и нежни, когато обгърнаха талията й.
— Разрешаваш ли да те целуна?
— Да.
— Но? — попита той, забелязал сянката върху лицето й.
— Не ме бива много.
— Нима? Трудно ми е да повярвам.
„Но е истина. Аз съм лед.“
Или поне досега беше.
Щом я целуна, в нея се надигнаха най-прекрасните вълни от топлина и я изпълниха с радостни сребристи и златни нишки, които я оплитаха в неземен сън.
Неземен… докато не свърши целувката. Но завършекът бе земен, защото обещаваше още; един тържествен обет, даден с тихо простенване и блеснали зелени очи.
— Не искам да си вървя — прошепна той дрезгаво, а устните му докосваха нейните. — Но наистина се налага. Сутринта, ако желаеш, ще те представя на розите.
— Да… Моля те.
Докосна страната й като милувка за сбогом и изчезна в мъглата.
Влажната пелена стана по-гъста: мрачна, зловеща, предупреждаваща, сива. Всичко това придружаваше Питър ту като живи същества, ту като фантоми, които плуват във влажния въздух и дебнат, наблюдават.
Кой може да го следи, зачуди се той. Сянката на жената, откраднала сърцето му?
Възможно ли е да е едновременно и ангел, и убиец? Раздвоена личност, обсебена от насилствена смърт и грубо предателство?
Литър не попита за бащата на Лорън. Но тя сподели, че майка й, родом от Мейн Лайн, не е оправдала с брака си надеждите на семейството. Нима мъжът с по-низше потекло е довел майката на децата си до самоубийство, а предизвиканата травма е тласнала най-голямата им дъщеря да търси отмъщение чрез съпрузите си?
Ако беше така, Лорън не знаеше нищо за озлобената си близначка, хитроумната убийца, която дори сега го наблюдава от спусналата се тъмнина.
Ако е така, Питър ще обича едната… и ще брани другата.
„Довери ми се, лейди Смит. Довери ми се.“