Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (9)

Глава 8

— О, Питър, твоят делови партньор идва, но изглежда малко суров. Вероятно не е успял да намери разрешение на обмисляния проблем. А може би, женен или не, съжалява, че вечеря сам.

„Или — помисли си Питър — отпечатъците не съвпадат — поне не тези върху кристалните чаши — а има съвпадение с отпечатъците от деликатните ръце на омайната булка, облечена в кремавата коприна? Какво ако се окаже, че все пак са спрели Лорън? Джак Шанън е прекалено опитен, за да допусне един заподозрян да си тръгне?“

Искането да й снемат отпечатъци би изненадало Лорън, ала с готовност би се съгласила. В края на краищата тя не изпитваше никаква вина.

— Ще позволиш ли да разменим няколко думи, Питър? — Попита Джак Шанън. — Във фоайето.

Във фоайето, където в копринената, украсена с перли рокля, избрана специално за него, тя сигурно стоеше замаяна, объркана, нуждаеща се от него.

— Разбира се.

— О — небрежно подхвърли лейтенантът, — на твоята сътрапезница вероятно също ще й бъде интересно да дойде.

Да й е интересно да отиде? Неочакваната покана насочи мислите на Питър в съвършено друга, еуфорична посока. Джак искаше да изведе „черната вдовица“ от Салона на орхидеите, пълен с невинни хора, и да я вкара в своята мрежа, в своята примка, изцяло под негов контрол…

Детективът от отдел „Убийства“ определено контролираше фоайето на вила „Рододендрон“. Наоколо не се мяркаха нито хора от персонала, нито от гостите на вилата, затова пък екипът от официално облечени полицаи оформяше извита като дъга елегантна стена.

— Госпожице Грегори — подхвана Джак, — аз съм лейтенант Шанън от полицията в Лос Анжелес и ви арестувам за убийствата на Майлс Чандлър…

— Какво?

— Стюард Лангстьорм и Холдън Уърт. Имате право да запазите мълчание.

— Не ми е нужно да запазя мълчание.

— Е, изтърпете ме поне докато съобщя правата ви.

Тя се подчини и с високомерно презрение и отегчение изслуша Джак, който изрецитира правата й.

Лицето й остана неразгадаемо. И въпреки това, прецени Питър, дори на приглушената светлина се виждаше коренната му промяна. „Дали е така — зачуди се той, — защото я огрява не меката милувка на кристалния полилей, а блясъкът на безспорната й вина?“

Независимо от причината изведнъж пролича, че златистите й коси са боядисани и той видя скритите някак си досега черни коренчета; красотата й започна да се топи пред очите му и премина в гротескна маска.

Ала актрисата продължаваше да играе.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — настоя тя, когато Джак замълча.

— Просто отпечатъците ви съвпадат с тези на жената, убила тримата мъже, за които споменах — осведоми я лейтенантът.

— Моите отпечатъци? Нямате право да ми взимате отпечатъците.

— Разполагаме с цялото право, уверявам ви, госпожице Грегори. Имаме и редовно издадена призовка, която между другото ни позволява да претърсим стаята ви.

— Това е възмутително!

— Възмутителни са убийствата — уточни Джак. — Особено добре обмислените и хладнокръвно извършените убийства.

„Черната вдовица“ отвори силно начервените си устни, за да изрече нещо, но се отказа. Дори сега, след като я заловиха, тя бе предпазлива и самоуверена.

— Искам адвокат. Ще дам под съд всички… Особено теб, Питър.

Домакинът й спокойно отвърна:

— Нямам нищо против.

— Ще го направя. Не се съмнявай.

Статутът на Мишел Грегори като гостенка на Питър Кейн приключи светкавично. Само след секунди я изведоха от фоайето навън, под дъжда; дори за късото разстояние до полицейската кола без отличителни знаци нейната реплика за „фризьорски хаос“ се оказа пророческа.

Питър нетърпеливо изчака да потеглят, защото самият той бързаше да тръгне, да шофира като вятъра, докато не настигне колата, с която днес следобед видя как Лорън отпътува.

Колата обаче все още бе тук. Значи и Лорън бе тук. Наскърбена, наранена, но в безопасност… в безопасност.

Ала дали наистина беше така?

 

 

Питър хукна през силния дъжд към дълбоките тъмни гори. Небето все още плачеше, когато навлезе сред дърветата — продължаваше да чува как падат тежките капки върху гъстите листа.

През тази раздирана от бурята нощ страшна тъма цареше в гората. Питър следваше пътеката със сърцето си. Неговото сърце на превъзходен атлет. Но сега то биеше лудо от див страх, от надежда, от чувства.

Гръмотевичен тътен разкъса нощта, сякаш нанасяше смъртоносен удар. Дали изтрещя природата, или пистолетът с перлена дръжка?

„Нека да е природата. Моля се“ — каза си той.

Блясък на светкавица, пронизал мрака, отвърна на молбата му. И тогава той я видя, осветена в убежището под изумрудените листа; стоеше права, жива… И сякаш продължаваше да сияе дори след като небесното проблясване се стопи.

Лорън сияеше със своя прелестна светлина — светлата, обсипана с перли рокля и копринената й кожа подсилваха ефекта.

Ангел.

Булка.

Привидение. Сякаш остър нож прониза Питър, когато погледът му се плъзна по ръката й. Същата ръка, докоснала нежно кадифените цветове на рододендрона.

Тази прекрасна ръка бе бяла; прекалено бяла върху перлените слюди. Сега се движеше, надигаше се…

— Лорън!

Тя замръзна все едно гласът принадлежеше на сънищата й.

— Лорън — прошепна той.

Обърна се към него с грацията на балерина.

— Питър?

— Здравей.

— Здравей.

Той видя съвсем ясно беглата й, потреперваща усмивка. Очите му се бяха приспособили към тъмнината или по-скоро нейното вътрешно сияние му помагаше.

Приближи се достатъчно близо до нея, за да я докосне, и ръката му се насочи към нейната нежно, но решително.

Ала в ръката на Лорън не откри дамския пистолет „Смит“ с перлената дръжка. Тя стискаше мънистена чантичка. Да не би смъртоносното оръжие да бе скрито вътре?

Не. Не. Той напипа единствено ключовете за колата и червило — нищо друго.

— Пистолетът не е у теб.

— Не. В куфара ми е, заключен в багажника. О — прошепна тя, — помислил си… Съжалявам, Питър.

— Съжаляваш?

— Че съм те разтревожила. Добре съм. Не съм като майка си. Никога няма да постъпя като нея.

— Независимо колко си наранена?

Лорън сви рамене.

— Трябваше да тръгна, когато днес следобед ме помоли, и да не се връщам. А тази вечер… Чаках дъждът да попремине. Но май трябва…

— Не съм влюбен в Мишел Грегори.

— Не си?

— Никак. Тя има жестокия навик да убива съпрузите си. Трябваше да бъда следващата й жертва. Наложи се да се включа в играта, като се преструвам на заинтригуван, докато пристигне полицията, за да сравни отпечатъците й. Междувременно исках ти да си колкото е възможно по-далеч.

— Но ти не ми каза.

— Така е — съгласи се той.

— Защото — промълви тя — имаше вероятност аз да съм тя. Ето причината да не ми кажеш кой си наистина — смятал си, че вече го знам — и затова прекара толкова много време с мен.

Питър бе настоял пред тази жена, която имаше толкова малко основания да вярва, да му има доверие — на него. Следователно сега бе длъжен да й признае цялата истина.

— Ти отговаряше на физическото описание. И се появи на това място, известно само на мен и на сърните; преструваше се, че нямаш представа кой съм. А всъщност не е било преструвка, нали? Отначало излъга, че си градинарка. Затова — да, в първия момент те взех за онази. Но дали затова прекарах толкова много време с теб? Не.

— Искал си да сравниш отпечатъците ми от дулото на пистолета?

— Никога не съм сравнявал отпечатъците ти, Лорън. Знаех, че не си убийца, че не е възможно да си.

— Но ти едва ме познаваш.

— Познавам те достатъчно, за да се влюбя в теб.

— Питър… — Тя свъси леко вежди, ала сапфирените й очи бяха изпълнени с надежда.

Обърна лицето й с ръце и нежно заговори на красивите очи:

— Има ли нещо, което не знам за теб, Лорън, нещо, което смяташ, че трябва да ми кажеш?

— Аз съм лекарка, рентгенолог.

Питър се усмихна.

— Нещо друго? Нещо важно?

Тя също се усмихна.

— Всъщност не.

— А за мен? Открила си, че не се занимавам единствено с градинарство.

— Да. Например ръководиш корпорация на стойност милиарди долари, което няма никакво значение. Но Питър Кейн правеше и нещо друго и по някакъв начин то бе ужасно и много важно. — Катериш се по планини.

— Но вече няма да го правя.

— Наистина ли?

— Наистина. Трябваше да се изкача на Еверест и К-2, защото как иначе щях да узная за пъстрите като дъги гори на Хималаите. И ако не бяха онези гори, никога нямаше да построя вила „Рододендрон“, което означава… — „Че никога нямаше да те срещна.“ Питър не изрече тези думи. Замълча още преди меките й като листенца на цвете пръсти да докоснат устните му. Когато отново се обади, зелените му като гората очи блестяха. — Търсих именно теб, Лорън, и сега, когато те намерих… Теб обичам, завинаги, лейди Смит.

— И аз те обичам — прошепна тя. — Теб.

Едва тогава я целуна — дълбоко, с обещание завинаги.

Напуснаха изумрудения си Рай. Небесата над главите им вече не плачеха, сребърни звезди обсипваха нощното небе.

Любиха се през цялата тази сребърна нощ със златна, копринена любов, обсипана с перли, ухаеща на цветя… И нямаше никакви сенки.