Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (34)

Глава 33

Кайл паркира джипа и изтича до къщата на Ярдли и Ким. Нетърпеливо изчакваше след позвъняването. Отговор не последва; надникна през прозореца и пак позвъни. Отново нищо.

Отиде в малкия двор и се огледа. На улицата бяха паркирани няколко коли, всичко изглеждаше спокойно. Изтича до задната врата, потропа силно и извика:

— Ким! Вътре ли си? Отвори.

С ръце край очите си, притисна лице към прозореца и огледа вътре. Кухнята и всекидневната бяха празни, което го убеди, че тя не е вкъщи.

 

 

Дочувайки от гаража звука при запалването на Кайловата кола, Ким почувства как сърцето й се свива. Явно той се беше отказал да я търси. По бузата й се стече сълза и падна върху острието на ножа, все още притиснат към гърлото й. Опряното в нея оръжие вече не й се струваше нито студено, нито заплашително. Изпитваше необяснимо желание да се притисне към него, да опита каквото и да е, дори да се пореже и да потече кръв, но да отвлече вниманието на Остин и да възвърне контрола върху живота си.

Устните на Остин бяха така близо до ухото й, че Ким неволно трепна, когато усети топлия му дъх.

— Той е, нали? — просъска той. — Заради него ме заряза! Сигурно е дошъл да те откара до къщата за оглед. Май най-добре да ти покажа какво правя, като се гаврят с мен. — Блъсна я към багажника на колата й и бързо я натика вътре. — Ще го открием и ще ти покажа какво точно съм замислил, погледнеш ли някога отново друг мъж.

Тя изхлипа, но успя да промълви:

— Не… Той е приятел на Ярдли. Наистина. Познавам го съвсем бегло.

— Да, да… Всичко ми е ясно за вас двамата: само дето не се чукахте на предната веранда. Лицето ти бе на сантиметри от оная му работа и го галеше по бедрото! Щом е само приятел, защо сега беше готов почти да счупи входната врата? В случай, че не забеляза, той викаше твоето име, а не на Ярдли!

— Представа нямам защо дойде! — хленчеше тя, докато капакът на багажника се затваряше. — Моля те, Остин, пусни ме. Моля те…

 

 

Липсата на кислород заслепяваше Ярдли, пред очите й закръжиха разноцветни петна. В замъгленото й съзнание се прокрадна мисълта, че цветните петна вероятно чертаят пътя към Рая. Или към ада.

От месеци не се бе сещала за семейството си; сега изведнъж се появи образът на майка й — рееше се в далечината. Ярдли се насили да намери утеха в присъствието на жената, ала видението изчезна така внезапно, както се и появи.

Обви я черна пелена. Тя усети как всичко й се изплъзва. Ръцете й се отпуснаха, сякаш разбираха колко са безпомощни срещу него… „Свърши се… Не мога… Той е прекалено силен…“

Със същата скорост, с която изчезнаха, ослепителните светлини се появиха отново — танцуваха около умоляващите очи на жената фантом, съвсем ясно отправяща й послание: „Още не ти е време! Животът е скъпоценен! Бори се!“

Дланта, току-що отпуснала се покрай брошката на баба й, изведнъж се стрелна нагоре. Сграбчи бижуто, откъсна го от дрехата и заби заострения край на четката в ръката на Чък.

Той изкрещя и я пусна. Ярдли намери сили, извърна се и размахвайки като обезумяла брошката, успя да нарани лицето му. Почти заслепена, грабна чантата от пода и хукна по коридора. Сети се за задното стълбище; отправи се натам и докато тичаше, ровеше за скрития в чантата пистолет.

Гърлото й гореше; от всяка глътка въздух я болеше цялото тяло. Постепенно ярките светлини избледняха и тя се изправи пред мрачната действителност. Пъхна се в дрешника и затръшна вратата зад себе си.

Спря за момент, пое си дъх и се обърна с пистолет в ръка. Пусна чантата на пода. Направи отчаян опит да спре треперенето на ръцете си, ала не откъсваше поглед от вратата; чакаше.

Всяка глътка въздух я изгаряше; всяка секунда й се струваше дълга като часове. Като на забавен каданс видя как дръжката се завърта. Пръстът й върху спусъка трепна; чуха се няколко оглушителни изстрела.

Без да проявява никакво любопитство, дали някой от куршумите е попаднал в целта, тя се обърна и побягна. Поради кънтенето в ушите си нямаше представа дали той е по петите й. Хукна по стълбите и стъпи върху теракотата в кухнята с боси крака — явно по време на борбата бе изгубила някъде обувките си. Треперещите й ръце все пак се справиха с резето на френския прозорец. Разтвори го широко и изскочи в задния двор.

Пистолетът все още беше в ръката й, но нямаше нито ключове за колата, нито как да сложи преграда между себе си и цялата тази лудост. Питаше се колко ли куршума е изстреляла. Два патрона ли й оставаха? Или три?

Приведена се придвижи към храстите; тичешком прекоси откритото пространство и стигна до портичката. Беше заключена! А как ли е влязъл Маккей, зачуди се тя. Но докато си даваше сметка, че няма къде да се скрие, бързо прогони безполезната мисъл. Върна се да потърси прикритие в храстите по задната стена; очите й не се откъсваха от прозорците, сякаш очакваше някакво предупреждение от огромната пуста къща. И о, чудо! По някакъв начин го получи.

Движение в кухнята я накара да замръзне на място. На мивката Чък Маккей грижливо миеше кръвта от ръцете и лицето си. Той вдигна глава, загледа се през прозореца и се усмихна.

Явно я беше забелязал, но кой знае защо не бързаше. Изведнъж всичко й стана ясно. „Той убива жените заради спорта. Копелето си въобразява, че е спечелило! Дава ми преднината, за да му бъде по-забавно. За него това е игра!“

Ярдли хукна; опита да си вдъхне смелост, като си повтаряше ядосано: „Голяма грешка, Чък. Никога не подценявай врага, особено ако е жена, на която наистина й е писнало!“

В тъмния прашен багажник на хондата нямаше абсолютно нищо, което Ким да използва като оръжие. Докато Остин караше безразсъдно из града, тя търсеше начин да се освободи от пленничеството си. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Внезапно се сети за едно предаване, посветено на отвличането на деца. Между другото водещият бе дал съвети какво да се прави в случай, че някое дете се озове затворено в багажник на кола.

Ким мигом отвори очи. През стоповете се процеждаше достатъчно светлина, за да види каквото й трябва. Макар да се движеше трудно, зае криво-ляво подходяща поза и започна бясно да рита вътрешната страна на единия стоп — трябваше да го избие от гнездото, та някой в минаваща кола да я види в багажника. Понеже беше боса, след всеки удар стъпалото я заболяваше все повече, но тя не се отказа, докато топлата, лепкава кръв, която усети да се стича чак до глезена й, не я принуди да спре.

Все още решена да се освободи, се претърколи и се озова точно над задната гума. С мъчителни движения — ръцете й бяха завързани зад гърба — опипваше багажника и най-после се докопа до някакви жици: горещо се надяваше да са за светлините на спирачките. Хвана проводниците и изчака Остин да вземе остро някой завой; възползва се от центробежната сила, която я изхвърли в другия край на багажника, но не й пукаше — беше изтръгнала жиците. Изви се обратно и направи същото и с втория стоп. Знаеше колко голяма вероятност има полицията да спре кола с повредени стопове.

Операцията напълно я изтощи, но затова пък я изпълни с надежда. Кръв се стичаше от раните по краката и челото й, ала тя отказваше да се предаде. Придвижи се към купето и успя да отвори отделението за крика. Ако го извади по някакъв начин, би могла да освободи ръцете си, като протрие въжето на острия му ръб, а после да го използва, за да пребие Остин.

 

 

Ярдли съзнаваше, че без обувки няма да стигне далеч, а и едва ли ще й се удаде да прескочи високата ограда на имението. Нямаше полза и да вика — съседите от прекалено отдалечените къщи едва ли щяха да я чуят. Чък все още не бе използвал оръжие срещу нея, но подозираше, че той разполага със скрит пистолет или нож. Много внимателно — да не би поклащане на храстите да издаде местонахождението й — се насочи към къщата. Сърцето й се бе свило, защото съзнаваше, че няма да й бъде лесно да се спаси.

Облегна се на каменната къща, загледа се и в главата й постепенно се оформи идея. От земята до втория етаж външната стена бе иззидана от големи камъни, които се издаваха достатъчно от хоросана — човек би могъл да се покачи по тях, но разстоянието не бе никак малко.

— По дяволите — промърмори Ярдли и напъха пистолета в джоба на якето.

Прескочи внимателно лехата с червени лалета и започна изкачването си.

Припомняйки си всичко научено от Кайл, тя търсеше места, където да стъпи или да се захване. Камъните стърчаха от хоросана само на по няколко сантиметра, а тя се вкопчваше с всичка сила и скоро пръстите й се ожулиха. Без креда за ръцете и подходящи обувки катеренето не беше никак забавно. И въпреки това напредваше по-бързо, отколкото очакваше; скоро главата й се удари в долния край на стряхата.

„Кайл би казал, че това е само един малък «таван», дребно препятствие между мен и върха. Намери сигурно място, на което да стъпиш, преметни крак и се притегли нагоре.“

Гласът на Маккей, долетял от задния двор, й даде така нужния й тласък. Хвана се здраво с лявата ръка, сви пръстите на крака върху издадените камъни и протегна нагоре дясната си ръка. Като опипваше, изведнъж го усети: пирон! Сграбчи го и докато се надигаше с всички сили, се помоли да издържи тежестта й. Друг пирон закачи крачола й, но тя успя да преметне крак през ръба. Изведнъж се озова отгоре на стряхата; лежеше върху покрива запъхтяна.

 

 

Чък Маккей мина бавно по тясната пътека край къщата. Стиснал одрасканата си от куршума ръка, той търсеше. Беше чакал този момент от месеци — знаеше, че Ярдли ще бъде най-голямото предизвикателство. Поспря да избърше с ръкав кръвта от пресните рани по лицето си. Бил е прав.

На устните му се появи усмивка. До изцапаната му с кръв маратонка лежеше издайническа червена диря — премазано лале. Осветена от следобедното слънце, в основата му проблесваше перлената дръжка на малък пистолет. Вдигна го и усети все още съхранената й топлина. Беше близо. Много, много близо.

Върна се по пътя, по който дойде, без да си даде труда да погледне нагоре. Знаеше, че Ярдли е там и чака. „Умна си точно колкото очаквах… Обещавам ти да не останеш разочарована… А и аз няма да бъда разочарован…“

Тя предпазливо се придвижваше нагоре по топлите керемиди. Ако е вътре, дори и най-малкият шум ще я издаде. Каменният комин се издигаше на метър от върха на скосения покрив и предлагаше прикритие срещу поглед от двора долу. Зад нея върхът на покрива я криеше откъм улицата — идеалното място за укритие!

Придвижваше се бавно към комина, но само на сантиметри от него се подхлъзна върху хлабава керемида. Залитна, загуби равновесие, падна и се плъзна към ръба на покрива. Успя да намери пролука, за която да се задържи. Направи гримаса при вида на хлабавата керемида, едва не провалила фатално всичките й усилия.

Затвори очи и отпусна глава върху коленете си — вслушваше се напрегнато. Слабо бучене в ушите й напомни за неотдавнашните изстрели. Бръкна в джоба да извади пистолета, но не го откри. Едва разпозна собствения си глас, когато дрезгаво прошепна:

— О, Боже, не…

Макар да й се струваха часове, знаеше, че са минали само няколко минути. Събра смелост и надникна иззад комина. Задният двор беше празен. Маккей не се виждаше никакъв. Облекчението й обаче не трая дълго.

Извърна се назад и видя ръцете му да се подават през върха на покрива. Пистолетът й бе в дясната му ръка; показалецът му беше върху спусъка, готов да стреля.

Ярдли измъкна хлабавата керемида и безразсъдно тръгна по покрива. Точно когато злите му очи се подадоха, тя запрати с всички сили керемидата в лицето му. Сепнат, той неволно разтвори ръка, пистолетът се плъзна надолу по покрива и спря, удряйки се в комина. Маккей се просна през покрива: ръцете и главата му — от едната страна, тялото и краката — от другата.

Ярдли се изправи, без да откъсва поглед от него. Все още дишаше, но тя беше сигурна, че е в безсъзнание.

— Ярдли!

Дочула гласа на Кайл някъде отдолу, тя замръзна. Въздъхна с огромно облекчение. Извърна се да извика:

— Помощ! Тук съм, горе!

В следващия миг усети как ръката на Маккей хваща глезена й. От внезапното дръпване се просна по корем върху стръмния покрив. С изненадваща лекота той скочи на гърба й — тежестта му я притискаше към керемидите, но двамата започнаха бавно да се плъзгат надолу.

Ярдли се съсредоточи върху оръжието и същевременно се молеше коминът да й попречи да падне. Протегна ръка към пистолета, ала не успя да го достигне. Двамата тежко се блъснаха в тухления комин.

Маккей сграбчи ръката й, болезнено я изви зад гърба й, после обърна младата жена настрани, така че тя легна върху лакътя си. Възседна я и впи пръсти в шията й. Със зловеща усмивка на устните закрещя:

— Спечелих! Спечелих!

— Какво, по дяволите, става там горе? — провикна се Кайл.

Маккей замръзна, после леко се наведе напред, за да погледне през ръба на покрива. Променяйки центъра на тежестта си, той даде така необходимата на Ярдли възможност — с всички сили го оттласна и го запрати на земята два етажа по-долу.

Тя мигновено изпита облекчение, но от рязкото движение се плъзна към стрехата. Отчаяно търсеше за какво да се залови. Увисна на ръба с една ръка вкопчена в улука. Отдолу дочу спокойния глас на Кайл:

— Добре си! Има чудесна стъпенка само на няколко сантиметра от левия ти крак. Ето, намери я. Сега протегни дясната ръка към комина и се отблъсни, докато усетиш, че тежестта ти се е прехвърлила върху крака. Браво! Да ти помагам или вече можеш да слезеш и сама?

Лицето й се намираше на сантиметри от каменната стена.

— Къде е следващата стъпенка?

— Надолу и наляво. Дръж тежестта върху десния крак. Добре. Сега се отпусни…

Беше на метър от земята, когато силите й я напуснаха. Не уцели последната стъпенка и падна в ръцете на Кайл.

Той я притисна силно в прегръдките си и прошепна:

— Много бързо се учиш.

Тя не отговори. Няколко секунди потъна в насладата да усеща твърда почва под краката си, свеж въздух в дробовете си, приятна топлота в грижовната прегръдка на Кайл.

Най-после вдигна глава; сияйната му усмивка й вдъхна сили. Видя Чък Маккей, проснат по очи на тротоара с глава, заобиколена от лалета. Неестествено извитият му врат й подсказа, че го е счупил при падането. Едва след като се увери, че тя може да се държи на крака, Кайл я пусна. Отиде до Маккей, коленичи, за да провери дали има пулс — поклати глава и се изправи.

— Мъртъв е.

— Слава Богу — въздъхна облекчено Ярдли.

Със смесица от смайване и тревога Кайл попита:

— Кой, по дяволите, е той?

— Името му е Чък Маккей. Той е… беше ми началник.

— И защо го запокити от покрива?

Тя се взря в очите му и с безизразен тон заяви:

— Той е убиецът от празните къщи.

В продължение на няколко секунди стояха до тялото на Маккей. Най-сетне тя проговори:

— Трябва да взема клетъчния телефон от чантата си и да се обадя в полицията. Горе е.

Той кимна и я подкрепи, защото тя тръгна твърде неуверено. Видимо загрижен, попита:

— Сигурна ли си, че си добре? Шията ти ми изглежда насинена, а и краката ти кървят. Веднага трябва да те види лекар.

Ярдли плъзна ръка по натъртената си шия.

— Копелето се опита да ме удуши, а и явно съм се порязала по керемидите.

— Очевидно. Но как въобще се озова горе?

— Изкатерих се — отвърна тя с лукава усмивка.

— Впечатляващо. Имаше ли някакви проблеми?

— Имам добър учител, пък и извадих късмет при преодоляването на стряхата. — Посочи нагоре и гордо обяви:

— Вкопчих се в един от пироните, на който вероятно са закачали коледната украса, и прехвърлих крак. Другият сам последва, както казваше ти.

Той я прегърна отново, а тя шеговито го побутна в ребрата.

— Урокът ти по катерене ми спаси живота. Нямам думи да ти благодаря.

Минаха покрай рисунката й с червените като кръв лалета и Кайл попита:

— Между другото, къде е Ким?

Ярдли се напрегна.

— Не е идвала тук. Нямаше ли я вкъщи?

— Може и да е била, но не се обади. Всичко обаче изглеждаше спокойно, затова дойдох.

— Каза, че Чък й се обадил да не идва. Бас държа, че клетият Вини си е изкарал ума, докато си звънял. Звънецът го подлудява.

Забеляза изопнатото лице на Кайл и предпазливо попита:

— Чу го да лае, нали?

Той поклати мрачно глава:

— Нито чух звук, нито го видях. А звъних много пъти… Дори тропах по задната врата.

Тя се втурна да вземе чантата, а Кайл я последва вътре. Понеже не помнеше къде я е оставила, Ярдли предложи:

— Ще погледна на задното стълбище, а ти провери в главната спалня.

Разделиха се: Кайл хукна нагоре по парадното стълбище, а Ярдли закуцука в обратна посока. В празната спалня нямаше никаква чанта, но тъкмо да излезе, и нещо привлече погледа му. Наведе се и нежно вдигна брошката на Ярдли. Закопчалката бе счупена, а златната заострена четка — изкривена и покрита с кръв. Докато я поставяше в джоба си, чу младата жена да вика:

— Намерих я!

Срещнаха се в кухнята. Той погледна чантата и попита:

— Къде е пистолетът?

— Чък го държеше на покрива, но го изпусна, когато го замерих с керемидата. — Забеляза закачливите пламъчета в очите му и се сопна: — И да не си посмял да ми напомниш: „Нали ти казах!“

С лукава усмивка Кайл отвърна:

— След всичко, което си преживяла, дори не ми минава през ума.

— Пистолетът е все още на покрива. Удари се в комина. Дали ще ни е нужен, за да помогнем на Ким?

— Дълбоко се надявам да не ни потрябва. Защо не се обадиш на полицията по клетъчния телефон? В това време ще се изкатеря да взема пистолета… За всеки случай.

Ярдли извади клетъчния телефон. Дигиталният монитор беше празен, затова натисна копчето за включване. Нищо не стана. Чукна го леко по плота и опита повторно, но разбра, че всъщност е излязъл от строя — вероятно при сбиването с Маккей.

— По дяволите — изруга тя.

Грабна чантата и излезе през задната врата. Преди да успее да извика на Кайл, чу шум зад себе си и се извърна. Озова се лице в лице с Остин.

— Къде е? — провикна се той. — Знам, че го криеш за Ким. Постоянно я защитаваш, нали, кучко?

Ярдли забеляза скритата му зад гърба ръка. Отстъпвайки бавно, тя едва не се препъна в кутията с боите.

— Къде е Ким? Какво си й сторил?

— Не ми отговори на въпроса. Къде е той?

Измъкна рязко дясната си ръка иззад гърба и пред очите й блесна дълъг нож.

— Представа нямам за кого говориш, Остин. Наистина. Тук чакам Ким. А в това врече се появи единствено убиецът от празните къщи.

Надяваше се разкритието да го разсее от болезнената му ревност.

— О, нима? — Остин размаха ножа на сантиметри от лицето й.

— Истината ти казвам. Зад ъгъла е. Мъртъв е. Аз го убих. — Вдигна клетъчния телефон и продължи: — Току-що се обадих в полицията. Всеки момент ще дойдат.

— Е, тогава да побързам… — нахвърли се той отгоре й.

Без никакво затруднение Кайл се изкачи до комина. Дамският „Смит“ лежеше точно където каза Ярдли. Той бързо извади патроните и с изненада установи, че само два от петте не са изстреляни. Пъхна ги в джоба и започна да слиза надолу. Гласове от двора го накараха да замръзне на място.

Изпълзя отново нагоре по покрива и предпазливо застана точно над Ярдли и някакъв мъж, който размахваше нож пред лицето й. Наблюдаваше мълчаливо. В един момент направо се шокира: високият мъж изведнъж й се нахвърли. Готов за скок, изчакваше мига, когато няма да застраши живота на Ярдли. Тя се съпротивляваше, но само след секунди мъжът лесно се справи с нея.

Два етажа над тях Кайл видя как мъжът опира ножа в шията на Ярдли и изкрещява:

— Знам, че си тук някъде! Ще убия тая кучка, ако не си дотътриш задника при мен веднага!

За втори път през последния час Ярдли тревожно се питаше още колко й остава да живее. Сълзи от гняв и изтощение пареха очите й:

— Остин, престани. Наистина! Мъжът, когото търсиш, вече е мъртъв. Убих го. Там е, на тротоара зад ъгъла, със счупен врат.

— Не си достатъчно силна, за да счупиш врата на когото и да било — присмя се той.

— Изкарах курс по самоотбрана. Сигурно Ким ти е разказала. Накараха всички жени от службата да…

Той се изсмя и болезнено затегна хватката.

— И много си се научила там, виждам.

Тя повиши глас:

— Погледни. Без обувки съм, панталонът ми е скъсан, ръцете и краката ми кървят. Повярвай ми — убих го, за да не ме убие той!

Шепотът на Остин в ухото й бе дрезгав:

— Добре. Но ще те нарежа на парчета, ако само си помислиш да ме излъжеш. Къде е трупът?

Тя кимна в посоката, накъдето преди няколко минути пое Кайл; молеше се да е разбрал какво го очаква. Остин я притисна още по-силно — по-скоро я влачеше, отколкото носеше. Зад завоя тя с облекчение откри, че се вижда единствено тялото на Чък Маккей.

Заговори с цялата твърдост, на която беше способна:

— Виждаш ли? Нали ти казах? Вратът му е счупен. Сега ще ме пуснеш ли?

Остин внимателно гледаше тялото на тротоара и бавно пристъпваше към него. Ярдли се опасяваше да не би като се приближи съвсем близо, да разбере, че това не е Кайл.

Без да вдига глава — беше извъртяла нагоре само очи, — видя Кайл на покрива. Съобрази, че трябва да разсее Остин. Престори се, че е обзета от истерия, и се развика колкото й глас държи:

— Той се опита да ме убие! Не ме карай да се приближавам. Моля те!

Успя да се измъкне от ръцете на Остин.

През рамо видя как Кайл скочи от покрива и падна върху Остин. Двамата мъже се затъркаляха из тревата, но Остин все още стискаше ножа. В продължение на няколко секунди, цялата изтръпнала, тя ги наблюдаваше, но се сети, че е необходимо да помогне на Кайл.

Затича се с всички сили към двора да потърси нещо, което да използва като оръжие. Видя единствено кутията си с боите и четките. Хукна натам. Трескаво изсипа четките, тубите, гъбичките за акварели. Усмихна се — най-после зърна нещо поне отчасти опасно — трите нови, добре подострени моливи от Кайл.

Върна се бързо, но когато взе завоя, ахна. Остин бе успял да вземе надмощие. Ръцете на Кайл трепереха, докато се напъваше да попречи на острието на ножа да се забие в гърдите му.

Ярдли решително изтича по меката трева, вдигнала над глава съмнителното оръжие в ръцете си, сякаш то притежава смъртоносно острие от блестяща стомана. Спря точно зад гърба на Остин, за да е сигурна, че ще намери подходящия ъгъл. Свлече се на колене и безжалостно заби острите моливи в гърба му. Убеди се в точното си попадение — остриетата потънаха в меката плът. Нечовешки вик се изтръгна от него, преди той да падне настрана. Гърчейки се от болка, запрати ножа към нея.

Ярдли се наведе настрани — ножът прелетя на сантиметри от нея. Отиде при Кайл и го прегърна.

— Добре ли си?

— Ударих си рамото при скока… — Пресегна се, измъкна дамския пистолет от задния джоб и й го подаде. — … и ще имам страхотна синина, задето паднах върху това нещо, но иначе съм добре.

— Съжалявам, че…

Ярдли почувства ужасна отпадналост, нямаше сили да продължи.

Той изпълзя, поклати глава и промърмори:

— За Бога, наоколо има ли още много луди, обзети от манията да те убият?

Очите й не се откъсваха от растящото петно кръв около моливите, забити в гърба на Остин.

— Всъщност той искаше да убие теб, а не мен.

Кайл погледна към ранения.

— Но аз не съм го виждал никога през живота си!

— Това е бившето гадже на Ким. Дълга история. В момента мисля, че трябва да открием Ким. Не е изключено да я е наранил, преди да тръгне по дирите ти.

Макар Остин да изглеждаше в безсъзнание, Кайл взе един градински маркуч и с помощта на Ярдли го омота около ръцете и краката му, в случай, че буйният ревнивец се раздвижи.

— Къде, по дяволите, се бави полицията? — попита той, след като свършиха работата си.

— Клетъчният ми телефон е счупен и не успях да се свържа.

Кайл я прегърна през раменете.

— Тогава да използваме телефона в колата ми — предложи.

Мълчаливо прекосиха къщата, излязоха на предната веранда и замръзнаха на място. От алеята се чуваше странно тупуркане. Втурнаха се по пътеката и дочуха приглушения глас на Ким.

Кайл изтегли ръчката при шофьорското място, за да освободи капака на багажника, а Ярдли бързо го вдигна.

— Ким! Наранена ли си?

— Къде е Остин? — извика тя дрезгаво. — Да бягаме! Извади ме от тук.

Кайл се появи в полезрението й, докато Ярдли я успокояваше:

— Всичко е наред. Остин в момента не е… проблем.

— Нито пък Чък Маккей, убиеца от празните къщи — добави Кайл.

Ким промърмори:

— Шегата не е никак смешна.

Като й помагаше да излезе, приятелката й отбеляза:

— Повярвай ми — не е никаква шега.