Ан Маккафри
Белият дракон (4)

Глава 3
Утро в холд Руат
Главната работилница в Гилдията на ковачите в холд Телгар.
Сегашното Преминаване 15.5.9

Джаксъм стовари двата си юмрука върху тежката дървена маса с такава сила, че чиниите и чашите подскочиха. Седящите притихнаха и го изгледаха изумено.

— Стига! — Джаксъм се изправи. Ръцете му бяха изпълнени с тъпа болка от удара. — Казах, стига! — повтори той.

По-късно си спомняше със странно удовлетворение, че тогава гласът му не премина в крясък. Още повече, че това беше избухване породено от натрупваните през годините обиди и гняв. Гласът на Джаксъм се разнесе по цялата просторна зала и накара току-що влезлия прислужник да замре изплашено.

— Аз съм владетел на този холд, — продължи той, гледайки право в лицето на Дорс, млечния си брат. — Освен това съм ездач на Рут, който извън всякакво съмнение е истински дракон! — Джаксъм обърна погледа си към Бранд, главният иконом, чиято челюст беше увиснала от учудване. — Рут е в чудесно здраве откакто е излезнал от черупката! — момчето погледна към озадачения Литол, после към четиримата приемни — те се бяха появили в холда съвсем наскоро и не бяха усвоили навика да му се присмиват. После се обърна към Дилана, дойката му, която разтреперана се взираше в своя възпитаник. — Днес ще отида в Главната Работилница на Ковачите, където, както на всички ви е известно, ще ми бъде оказан прием съответстващ на моето положение. И въобще — той отново огледа присъстващите. — няма никаква нужда в мое присъствие да се започват разговори подобни на тези, които се водеха тази сутрин! Достатъчно ясно ли се изразих?

Без да дочака отговор, Джаксъм решително излезе от залата. Ликуваше вътрешно, че най-накрая им даде отпор, но към възторга имаше малко чувство на вина — може би трябваше да се владее по-добре. Литол го повика, но Джаксъм за пръв път не послуша Настойника си. Вече, не! Този път нека някой друг да се извинява! Той е Владетел на Руат, нищо че е много млад. При колко подобни сблъсъци преглъщаше обидата! Край! Стига! Сега искаше единствено да е далече от Руат. Не понасяше вече двусмисленото си положение тук. Искаше да бъде колкото се може по-далече от своя прекалено разсъдлив и съвестен настойник и особено от тази тълпа непоносими хора, приела ежедневната близост за всепозволеност…

Рут отдалеч усети бурята, бушуваща в душата на неговия ездач и изскочи от стария хамбар, готов да му помогне.

Почти разплакан, Джаксъм скочи на гърба му и му нареди да се издигне. В този момент от вратите на холда се появи Литол и Джаксъм бързо се извърна, за да не му се налага да лъже после, когато го попитат не е ли видял да му махат.

Рут стремително излетя нагоре. Малкият бял дракон беше по-лек от своите грамадни събратя и по-бързо набираше височина.

— Ти си най-драконовския дракон! Превъзхождаш ги във всичко! — каза Джаксъм, но във мислите му цареше такъв хаос, че Рут за всеки случай протръби. Кафявият стражеви дракон, изненадан му отговори от скалите. Миг по-късно около Рут се материализираха всички огнени гущери на холда. Те закръжиха около него врещейки възбудено.

Издигнал се над върховете, Рут изчезна Помежду и безпогрешно се появи на брега на езерото, намиращо се високо в планините над Руат — тяхното любимо убежище.

Джаксъм беше изскочил от дома си само по риза без ръкави и сега от нетърпимия студ Помежду, зъбите му тракаха.

Рут бавно се придвижваше към брега на езерото.

— Това не е честно! Изобщо не е честно! — каза Джаксъм и се удари по крака така, че Рут изръмжа от изненада.

„Какво ти става днес?“ — попита драконът.

— Ох,… нищо…

„И все пак?“ — Драконът обърна глава и го погледна в очите.

Джаксъм се приплъзна по мекия му бял гръб, обхвана с ръце топлата му шия и притегли към себе си клиновидната глава на приятеля си.

„Защо позволяваш да те разстройват?“ — попита Рут. Неговите очи проблясваха угрижено.

Джаксъм помисли и се усмихна.

— Отличен въпрос. Виждаш ли, те прекалено добре знаят всички мои слаби места… — И тъжно се засмя. — Ето къде трябва да заработи същата тази обективност за която непрекъснато ми говори Робинтън. Но май нещо не се получава…

„Майсторите менестрели се славят с мъдростта си…“ — Отбеляза Рут, неуверено и Джаксъм неволно се усмихна.

Бяха му казали, че драконите са неспособни да възприемат абстрактни категории и да се оправят в сложните отношения между хората. Но, Рут често го изненадваше със забележки, които го караха да се усъмни във верността на тази теория. Това означаваше, че драконите разбираха много повече, отколкото си мислеха хората. Даже и Предводителите — Ф’лар, Лесса и особено Н’тон… Сещайки се за Предводителите, Джаксъм се сети, че трябва да посети днешното събрание в Главната работилница на ковачите. Н’тон със сигурност ще долети, за да послуша Уонзър. Ето към кого може да се обърне за помощ…

— Черупки! — изруга Джаксъм. Срита едно камъче и дълго наблюдава, как то отскачаше от повърхността на водата, предизвиквайки множество вълни, преди да потъне. Робинтън обичаше да дава за пример вълните, като казваше, че едно единствено действие може да доведе до много и различни последствия…

Впрочем, колко ли вълни щеше да предизвика днешната му постъпка? Но, защо ли това се случи точно сега? А всичко започна както винаги — Дорс изръси някаква брадата шегичка относно прекалено големите гущери. После Литол, по навик попита, как се чувства Рут, като че нещо можеше да му стане през нощта, и най-накрая Дилана се завайка по майчински за хиляден път, че в работилницата на ковачите ги морят от глад. Прекалената загриженост на дойката му дразнеше Джаксъм и особено навика й да го гали по главата пред очите на завистливия и син…

С такива глупости започваше обикновено всяка сутрин в холд Руат. Тогава защо ли точно днес, това го накара да се ядоса и да избяга от хората над които фактически имаше власт?

Разбира се причината не беше Рут. С него всичко си беше наред…

„Разбира се че съм добре, — потвърди Рут. И тъжно добави: — Жалко че нямаше време да поплувам малко…“

Джаксъм виновно го почеса чувствителните места над очите:

— Май ти развалих цялата сутрин! Прости ми моля те!

„Не си я развалил. Ще поплувам в езерото. Тук е толкова тихо. — Рут нежно побутна момчето с нос. — А и на теб тук ти е по-добре“.

— Добре, — изхъмка Джаксъм. Той не беше свикнал да се сърди дълго и вече съжаляваше, че е дал воля на чувствата си, макар че май трябваше отдавна да го направи. — Изкъпи се. Само помни, че трябва да успеем да стигнем навреме в Главната работилница на ковачите!

Трябваше Рут само да разгърне криле — и над него във въздуха веднага изникна ято огнени гущери. Те възбудено пищяха — Джаксъм усети техните мисли — пълни с весело самодоволство — и наистина, кой друг освен тях можеше да се досети, че Белият дракон ще тръгне към езерото!

Един от гущерите внезапно изчезна и на момчето му докривя, изглежда ги наблюдаваха! Нищо, като се върне в холда, ще каже няколко думи и за това…За кого го вземат? За някакво глупаво хлапе? Или за някой от древните?…

Той въздъхна, защото знаеше, че не е прав. Как да не се тревожат за него, след като излетя от холда като попарен. Макар и да знаеха, че едва ли ще полети някъде другаде освен при езерото. А и какво може да му се случи, щом при него е Рут? И разбира се, нямаше такова място на Перн, където огнените гущери да не ги намерят…

Джаксъм почуства, че отново почва да се ядосва. Този път на гущерите. От къде на къде, тези малки глупави създания се лепяха точно на Рут? Където и да се появеше белият дракон, всички огнени гущери в околността мигновено се събираха. Обикновено това го забавляваше, защото те предаваха на Рут невероятни картини, а той му препредаваше най-интересните. Но явно днес беше такъв ден в който всичко го дразнеше.

Литол винаги казваше, че трябва да разбереш себе си, да си обективен и по-широко да гледаш на нещата.

Джаксъм дълбоко вдиша няколко пъти. Настойникът му препоръчваше да го прави, преди да говори, — значи нямаше да навреди, ако се опита така да вкара мислите си в ред…

През това време Рут, обкръжен от облаци гущери летеше над тъмносините води на езерото. Внезапно сви криле и се гмурна. Джаксъм потрепери. Не можеше да разбере, що за удоволствие е да се къпеш в ледено студените води. През лятото, когато над платото се спускаше задушаваща жега, той не би отказал да се освежи. Но сега, след току що преминалата зима?…

Той отново потрепера и си помисли: впрочем, щом драконите не чувстват даже безкрайния студ Помежду, ледената вода за тях няма да е проблем.

Рут изскочи на повърхността и вълните се заплискаха в самите крака на Джаксъм. Той мързеливо отчупи едно клонче от близкия храст и започна да мята зелените иглички една по една във водата. Това, че изпратиха огнените гущери да ги търсят, беше една от вълните, породени от сутрешното му избухване…

Но си струваше да се види учудената, почти потресена физиономия на Дорс! Може да се каже, че днес за пръв път успя а се опре на млечния си брат, както трябва. Досега, всеки път го спираше мисълта, че може да разстрои Литол. А Дорс знаеше това и го дразнеше непрекъснато, заради малкия ръст на Рут, при това го правеше така, че погледнато от страни, неговите злобни подигравки приличаха на безобидни братски шегички. Дорс отлично го беше усвоил — най-малка рязкост и Литол веднага ще накаже Джаксъм за недостойно за един бъдещ владетел поведение. Колкото до Дилана, той отдавна престана да се нуждае от нейната дребнава суетлива опека. Единственото, което го спираше да се обърне към Литол по този повод, беше вродената му доброта и чувството за благодарност към жената, изхранила го със своето мляко.

Добре де — защо все пак именно днес?…

Главата на Рут отново се показа над водата. Големите му фасетъчни очи отразяваха утринното слънце и сияеха в зелено и синьо. Огнените гущери веднага облепиха дракона — малките им нокти и грапавите езичета внимателно свалиха от белия гръб и най-малките петна мръсотия, разноцветните крила разпръскваха езерната вода. Мокрите кожи на гущерите потъмняха.

Ето че зелената удари по носа единия от двата сини и шляпна с крилото си кафявия самец, несвършил работата си според нея. Джаксъм чу пищенето й и се засмя пряко волята си. Това беше зелената на Дилана. Поведението й толкова напомняше това на стопанката й, че в главата му неволно се промъкна една от една от аксиомите от живота на Уейровете — Какъвто е ездачът, такъв е и дракона!

Какво пък, в това отношение Литол никога не беше го подвеждал. Рут беше най-добрия дракон в цял Перн…Ако само… — Джаксъм най-после разбра истинската причина за възмущението си — Ако само ПОЗВОЛЯТ на Рут да бъде такъв!

Отново го обхвана безсилна ярост и малкото „обективност“ до която се беше добрал на брега на тихото езеро, се превърна в прах. Нито на него — Джаксъм, Владетелят на холд Руат, нито на Рут — белият изтърсак от люпилото на Рамот, ще им бъде позволено да станат такива, каквито наистина са.

Джаксъм беше владетел само формално — Литол се занимаваше с всички работи в холда, вземаше всички решения и говореше от името на Руат, когато се събираше Съветът. Джаксъм щеше да стане истински владетел тогава, когато останалите владетели официално потвърдят неговото право. Чиста формалност, понеже на Перн не бяха останали мъже с Руатска кръв. Освен това, Лесса, единствената чистокръвна руатка се отказа от правата си над холда в полза на Джаксъм при неговото появяване на бял свят.

Той знаеше че никога няма да стане ездач, защото му беше предопределено да стане владетел на Руат. Но в същото време не можеше просто така да отиде при Литол и да заяви — „Знаеш ли, аз вече съм достатъчно голям и съм готов да управлявам. Така че, благодаря и довиждане…!“. Настойникът му беше положил толкова години тежък труд за да направи Руат богат и процъфтяващ, и след всичко това да го накарат да изпълнява заповедите на неопитен младеж… Та Литол живееше само заради Руат. Беше претърпял немалко жестоки загуби — първо дракона, а след това и семейството си, паднало в жертва на алчността на Факс. Как може да му се отнеме последният смисъл в живота — грижата за холда? За реколтата, за прехраната на Уейровете…

Не, ако трябва да е справедливо, то трябва да изчака докато Литол, надарен между другото с желязно здраве, умре от старост. И едва тогава да влезе във владение. Но, ако Настойникът му се справя толкова добре с управлението и никой не претендира за властта, защо той и Рут да не се научат на всичко, което могат един истински ездач и един истински дракон?

Сега, когато Нишките се сипят от Червената Звезда съвсем непредвидимо, всеки боен дракон ще е от полза. Защо да го оставят да тича по поляните заедно с наземните отряди, след като успешно може да се бие с Нишките във въздуха. Вярно, че Рут е два пъти по-малък от обикновените дракони, но това не означава, че им отстъпва в нещо друго.

„Разбира се, че не отстъпвам!“ — каза Рут.

Джаксъм се намръщи. Той се опитваше да мисли, колкото се може „по-тихо“, и въпреки това…

„Не, не съм чул мислите, но усетих чувствата ти, — спокойно каза Рут — Сега си разстроен и много нещастен“ — размаха криле и полулетейки, полуплувайки пое към брега. — „Аз съм дракон. Ти си мой ездач. Това никой не може да промени! Ще бъдем това, което сме!“

— Разбира се! Нали ни позволиха! — извика Джаксъм. — Но съм сигурен, че дори и в момента се мъчат да намерят начин да не стана истински ездач!

„Но ти си! И си владетел на холда… — Рут бавно подбираше думите си, сякаш се стараеше сам да си ги изясни. — Ти си ученик на Майстор Робинтън и на Майстор Фандарел. Ти си приятел на Менолли, на Миррим, на Ф’лесан и на Нагон. Рамот и Мнемент знаят твоето име. Те ме познават! Така че, толкова ли ти е трудно да бъдеш това което си?“

Рут за последен път тръсна криле и изящно ги прибра на гърба си.

Джаксъм мълчаливо го наблюдаваше.

„Чист съм! И се чувствам добре! — каза драконът с такъв тон, сякаш това трябваше да прекрати душевните терзания на неговия приятел.“

— Какво ли бих правил без теб, Рут?…

„Виж, това вече не знам. Между другото току-що в Руат е долетял Н’тон. Малкият кафяв гущер, който ни последва е негов.“

Джаксъм нервно пое въздух. А той си мислеше, че кафявият е от Руат.

— Защо не ми каза веднага? — Той бързо скочи на врата на Рут. Беше му страшно необходимо да се види с Н’тон и още по-важно — да запази неговото благоразположение. А свободно време на Предводителя на Форт Уейр беше много малко.

„Просто исках да се изкъпя, — отвърна Рут. — Не се безпокой, няма да закъснеем. — Джаксъм едва успя да се намести и Рут излетя — Няма да оставим да ни чакат“.

И преди Джаксъм да му напомни, че скоковете във времето бяха забранени, драконът направи точно това. Те изскочиха от Помежду под горещите лъчи на телгарското слънце, точно над Главната работилница на ковачите.

— Рут! — тракайки със зъби от студ, упрекна го Джаксъм. — А ако Н’тон узнае, че…?

„Той няма да пита“.

Тонът на Рут издаваше самодоволно благодушие. Е, ако се случеше нещо, Н’тон нямаше да накаже него. Полетите във времето бяха много, много опасни…

„Не и за мен, — невъзмутимо отвърна Рут. — Аз винаги знам в кое точно време се намирам. Малко дракони могат да се похвалят с това!“

Той направи кръг над площадката за кацане пред сградите на Гилдията и изведнъж във въздуха над тях изникна бронзовият Лиот.

— Как отгатна толкова точно времето? — попита Джаксъм.

„Елементарно — спокойно отвърна драконът. — Просто чух, как кафявият отлетя обратно към Н’тон и тръгнах към същото време.“

На Джаксъм често му бяха казвали, че драконите не могат да се смеят. Но чувството излъчващо се от Рут, напълно съответстваше на смях.

Лиот се доближи към тях и младият владетел успя да види доволната усмивка върху лицето на бронзовия ездач. Джаксъм си спомни думите на Рут, че Н’тон е успял да мине през Руат. Предводителят на Уейр Форт вдигна ръка — това което държеше, можеше да бъде само летателния костюм на момчето от кожата на див уер пазач.

Драконите се снижаваха, описвайки плавни кръгове. На на площадката имаше още пет дракона, включително Голант — бронзовият на Ф’лесан и Пат — зелената на Миррим. Пат ги приветства с пронизващи ушите трели. Рут леко се приземи на полянката пред Работилницата. След него кацна и Лиот.

Н’тон се плъзна по рамото на бронзовия и край него веднага се появи неговият кафяв гущер Трис. Той нехайно се разположи на гръбния гребен на Рут и зачурулика весело и самодоволно.

— Дилана каза, че си избягал полуоблечен, — казал Н’тон и подаде на Джаксъм топлите дрехи. — Вярно, че ти си млад и студът не може да ти навреди, толкова колкото на мен, стария човек…

— Ох, Н’тон… и ти ли…

— Какво „и ти ли“, приятелю?

— Ами, знаеш…

— Нищо не знам. — Н’тон внимателно погледна Джаксъм. — Изглежда Дилана най-после ти е досадила?

— Нима не си виждал Литол?

— Не, просто попитах първият срещнат, къде си се дянал. После видях и дойката ти, която лееше сълзи, заради това че малкият й любимец е хукнал на разходка без топли дрехи. — Той подръпна долната си устна, имитирайки плачещата Дилана. — И понеже не понасям женски сълзи, особено от жена на нейната възраст. Така че, взех летателния ти костюм и се заклех в черупката на яйцето от което се е излюпил моя дракон, че на всяка цена ще загърна с него крехките ти рамене. После пратих Трис да намери Рут — и ето че съм тук. Впрочем какво толкова е станало сутринта? Виждам че приятелят ти изглежда много добре…

Джаксъм смутено отвърна очи, избягвайки лукавия поглед на Н’тон. Опита се да проточи обличането кожените дрехи, колкото се може повече, но най-накрая все пак отвърна:

— Днес сутринта…изпратих целия холд да върви…

— Аз предупреждавах Литол, — каза Н’тон, — че може да стане нещо подобно.

— Какво?

— И каква беше последната капка? Намиланията на Дилана?

— Рут е истински дракон!

— Естествено, — каза Н’тон, с такова убеждение, че Джаксъм се опули. — А кой го отрича?

— Ами всички. В Руат…навсякъде. Всички говорят, че той е просто повече пораснал гущер. Но ти сам знаеш.

Лиот засъска и Трис изплашено подскочи, но мелодичния тон изпуснат от Рут, бързо успокои гущера. Н’тон сложи ръка върху рамото на Джаксъм.

— Знам много добре, какво говорят някои хора. Знам също, че всички ездачи обикновено променят мнението на тези, които говорят така. В някои случаи … по доста убедителен начин.

— Но, ако го смяташ за истински дракон, защо той да не може да прави всичко, което правят и другите дракони?

— А нима не го прави? — И Н’тон огледа Рут внимателно, сякаш в последните няколко минути се беше променил драстично.

— Имах предвид, — каза Джаксъм — като истински боен дракон.

— Аха, значи ето за какво… — Намръщи се Н’тон. — Слушай, момче…

— Това е заради Литол, нали? Заради него не ми позволяваш да се бия с Нишките. За това и не ми даваш да науча Рут да дъвче огнен камък…

— Не, не е заради това.

— Тогава защо? Няма такова място на Перн, където драконът ми да не може да ме отведе. Вярно, че не е голям, но е много по-бърз и …

— Не става дума за неговите способности. — Н’тон леко повиши тон. — Работата е в целесъобразността.

— Пак се измъкваш. — каза тъжно Джаксъм.

— Не! — отвърна Н’тон твърдо. — Разбираш ли, че да летиш с бойно крило по време на Валеж е много опасно. Не се съмнявам в храбростта ти. Зная, че си смел, и твоят приятел е бърз и много умен. Но на крилото ще му се наложи да отговаря за вас. Та вие изобщо не сте обучени.

— Ако работата е само в ученето…

Н’тон здраво хвана Джаксъм за раменете, принуждавайки го да замълчи.

— Не само. — Н’тон дълбоко въздъхна. — Казах вече, че работата не е във вашите способности, а в целесъобразността. Перн не може да си позволи да загуби нито теб — младия владетел на Руат, нито такъв особен дракон като Рут.

— Но аз не съм истински владетел на Руат! Литол взема всички решения, а аз само слушам и кимам с глава като…като прегреял се на слънце безкрил уерр… — момчето се запъна, подобно изказване можеше да се изтълкува като непочтително към Литол, а той в никакъв случай не искаше това. — Имам предвид, — поправи се. — На него се налага да прави всичко това, докато Съветът на владетелите не реши, че съм готов. И освен това, не искам да му отнемам последното нещо, което му дава смисъл в живота. Ако бях истински ездач, всичко щеше да е много по-лесно, разбираш ли? — Джаксъм видя погледа на Н’тон и раменете му обречено се свиха. — Сега ще кажеш, че всичко разбираш, но всичко ще си остане както преди. Е, иначе навсякъде щяха да тръгнат вълни… големи вълни. Макар че, крайният резултат пак ще е нищо — аз съм нито владетел, нито ездач. Ходещ проблем за всички наоколо.

„Не и за мен“ — Рут се потърка в рамото му.

— Ти не си проблем. — съчувствено каза Предводителят — Но виждам че ти имаш проблеми. И ако зависеше от мен, с радост ще те включа в Крилото и ще ти помогна да научиш Рут да дъвче огнен камък. Та такъв опит няма нито един владетел!

За миг на Джаксъм му се стори, че мечтата му ще се сбъдне, но само за миг… — Казах, ако…Решението не зависи само от мен. — Н’тон помълча, гледайки го внимателно — Впрочем, предполагам че въпросът е узрял за сериозно обсъждане. Ти си възрастен човек. Можеш да минеш Утвърждението и да станеш владетел на холда. Или да се заемеш с нещо полезно. Ще поговоря за теб с Литол и Ф’лар.

— Литол ще каже, че съм владетел на Руат. А Ф’лар — че Рут е прекалено малък за полети с бойно крило…

— А аз въобще няма да говоря с тях, ако се държиш като капризно момченце.

Над тях се раздаде рев и ги накара да прекратят разговора си. Още два дракона кръжаха над Работилницата и се приготвяха за кацане. Н’тон им махна с ръка и двамата с Джаксъм прибягаха през полянката. До самата врата бронзовият ездач го задържа за момент:

— Няма да забравя, момче! Само те моля в името на Първото яйце, когато даваш на Рут огнен камък, внимавай да не му попадне в очите! И внимавай с полетите…

Предводителят влезе в залата и приветства присъстващите. Джаксъм в пълен потрес остана на прага.

Така, значи, Н’тон наистина разбра!

След яркото пролетно слънце, вътрешността на Работилницата му се стори почти тъмна и той спря за момент, докато очите му привикнат. Зает със своите проблеми, беше успял да забрави, колко важно е днешното събрание. Дългата работна маса, обикновено затрупана с всякакви боклуци, сега беше изчистена и зад нея седяха Робинтън, Ф’лар, други трима Предводители и Новия Водач на Гилдията на животновъдите Бриарет. Освен тях, в залата имаше половин крило бронзови ездачи, много Владетели, най-главните ковачи и съдейки по цвета на ризите — голям брой менестрели. Като че ли представителите на тази гилдия бяха най-много от всички.

Джаксъм дочу, че някой го вика и се озърна. Отляво, до прозореца се бяха настанили Ф’лесан и няколко други ученика. Момичетата седяха на табуретки. Ф’лесан се отдръпна за да му освободи място до стената и отбеляза: — Половината Перн се е събрал да слуша Уонзър.

Джаксъм кимна на останалите, огледа новопристигналите и тихо каза:

— Никога не съм предполагал, че толкова хора ще се интересуват от звезди и математика.

— Ха, кой според теб ще изпусне шанса да се полети на дракон? — добродушно подсмихна Ф’лессан. — Само аз докарах четирима!

— И освен това, много от присъстващите помагаха на Уонзър да събира материал, — отбеляза Бенелек с обикновения си наставнически тон. — Естествено е всички искат да разберат, какви са резултатите от труда им!

— Да разбира се! — ухили се Ф’лессан. — Не са пристигнали тук за угощението накрая.

Джаксъм усети леко раздразнение и се учуди на себе си — откъде на къде?…

— Глупости! — Бенелек не разбираше от шеги — Храната тук е много добра и никой не се е оплаквал от нея.

— Аз съм като Фандарел, — каза Ф’лессан. — Ям всичко…Ш-ш-шшт! Ето го и Уонзър! Ох черупки! — младият бронзов ездач се намръщи. — Не можаха ли да го накарат да се преоблече!…

— Нима мислиш, че дрехите значат нещо за човек с такъв велик ум! — презрително просъска Бенелек.

— Според мен, — каза Джаксъм, — Ф’лессан имаше предвид, че днес е такъв ден, в който на Уонзър може би нямаше да му попречи да изглежда малко по-добре.

Бенелек изсумтя, но не каза нищо повече. Ф’лессан ръгна Джаксъм с лакът, кимна към Бенелек и намигна.

През това време Уонзър прекрачи прага и замря от изненада виждайки препълнената зала. После забеляза няколко познати лица и се окопити. Присъстващите го приветстваха и с жестове го подканиха да заеме мястото си на главната маса.

— Толкова хора… само заради моите звезди. Толкова хора!… — каза на глас той и из залата се понесе сдържан смях. — Благодаря ви приятели мои…не можех да си представя дори…благодаря…А, Робинтън, ти също си тук!

— А къде мога да бъда? — Лицето на менестрела беше подобаващо сериозно, но той едва сдържаше усмивката си. Изправи се и леко побутна Уонзър към малкия подиум в далечния край на залата.

— Хайде, Уонзър, — избоботи басът на Фандарел.

— Да-да, ей сега… няма да ви остава да чакате… О, виждам лорд Асгенар… колко любезно от ваша страна… а Н’тон тук ли е? — Уонзър огледа залата, късогледо втренчвайки се във всяко лице. — Той трябваше да долети…

— Тук съм! — вдигна ръка Н’тон.

— Чудесно. — Тревогата изчезна от лицето на Звездоброеца. Така го наричаше Менолли. Прякорът му си беше много на място, макар според някои хора не беше много почтителен. — Скъпи Н’тон, ти трябва да застанеш тук до мен. Ти направи толкова много, толкова пъти си наблюдавал звездите. Ела насам, ти трябва да разделиш…

— Уонзър! — извика Фандарел и се приповдигна от мястото си. — Не вади никого отпред! Те всички са наблюдавали и всички са заслужили. Затова са и тук. И искат да знаят защо не им даваше да спят през всичките тези нощи Така че, бързичко излизай и почвай да говориш. Какъв е този навик да губиш напразно толкова време!

Уонзър направо се разсипа от извинения и едва ли не бегом се отправи към подиума.

„Да не би да спи с тези дрехи? — помисли си Джаксъм. — Сигурно не се е преобличал от миналия Нишковалеж…“

Противно на всички очаквания картите на звездното небе, които Уонзър внимателно закачи на дървената стена бяха изпипани до най-малка подробност. И от къде ли беше намерил тази алена боя за Червената звезда…

Докладът започна и Джаксъм се приготви да слуша внимателно, но скоро разбра, че Уонзър говореше неща, които той ги знаеше. Така че, отново прехвърли мислите си към последните думи на Н’тон: „Когато даваш огнен камък на Рут — гледай да не му попадне в очите!“.

Като че ли му беше необходимо подобно предупреждение…Макар че …теоретически той знаеше как и защо учат драконите да дъвчат огнен камък. Но знаеше и, че често теорията се разминава с практиката. Може би ще трябва да потърси съвет от Ф’лессан?…

Той погледна приятеля си, който преди две години беше впечатал бронзовият Голант. Може би, по-добре не. Дълбоко в себе си все още смяташе Ф’лессан за момченце, което все още не разбира отговорността възложена на бронзовите ездачи. И добре, че на никой не каза и дума за това, как двамата се бяха промъкнали на родилната площадка и как Джаксъм беше пипал яйцето на Рут. Уейрът щеше да сметне това за доста сериозно провинение. Може би от гледна точка на Ф’лессан, няма нищо необикновено в това да учиш дракона си да дъвче огнен камък…

Миррим?… Джаксъм незабележимо се обърна към момичето. Лъчите на утринното слънце позлатяваха русите й коси. Защо ли не беше забелязвал тези златни бликове по-рано. Тя беше напълно погълната от доклада на Уонзър и останалият свят изглежда в момента не съществуваше…Най-вероятно тя щеше да го посъветва да не товари Уейра с излишни проблеми. И щеше да остави при него някой от нейните огнени гущери да го наблюдава, да не би случайно да се подпали.

До него стоеше още и Т’ран — млад бронзов ездач от Уейр Иста. Т’ран считаше Рут за прекалено пораснал огнен гущер, доколкото беше известно на Джаксъм. Май ползата от него ще по-малка отколкото от Ф’лессан.

Бенелек? — Той отпадаше напълно. Бенелек напълно игнорираше драконите и огнените гущери, впрочем, те него също. Но дайте му чертеж, дайте му машина — или ръждясали чаркове намерени някъде из далечните, затънтени тунели на Уейра или коридори на холда и никаква сила не можеше да го отдели от тях, докато не разбере какво е това и за какво е предназначено. Той можеше да накара всяка машина да работи, дори и ако трябваше да я разглоби до последното винтче. Бенелек и Фандарел се разбираха от половин дума.

…Менолли! Ето кой би му свършил работа. Независимо от навика й — понякога не напълно уместно — буквално за всичко да съчинява песни. От друга страна, именно този и талант я направи отлична менестрелка, при това първото момиче менестрел в историята на Перн. Джаксъм присви очи и дълго я гледа. Устните й леко мърдаха — може би и в момента съчиняваше музика за звездите на Уонзър?…

— Звездите ни помагат да определяме времето и отбелязват настъпването на новият Оборот, — говореше между другото Уонзър и Джаксъм виновно се заслуша. — Звездите водеха Лесса, когато тя смело се пое към миналото и доведе със себе си Древните… — Уонзър даже се закашля, като се усети, че никак не беше необходимо да засяга тази тема. — Звездите ще бъдат наши верни водачи в следващите Обороти. — продължи Звездоброецът. — Всичко се променя — земята, морето, хората. Само звездите неизменно следват своя път, установен от векове!

Тук Джаксъм си припомни някога дочутия разговор, че не би било лошо да се измени небесният път на Червената звезда и да се отведе далече от Перн. Какво ли значеха последните думи на Уонзър? Че това е невъзможно?

А Уонзър вече обясняваше — знаейки орбитата на тази или друга звезда може да се изчисли нейното положение в небето за всеки момент във времето. Само трябва да се отчете сумарното влияние на близките и съседи.

— Така, ние нямаме никакво съмнение за това, че можем точно да предсказваме времето на падане на Нишки, изхождайки от относителното разположение на Червената звезда и близките и небесни тела.

Джаксъм се усмихна на споменатото „ние“ — той помнеше, че говорейки за откритието, Уонзър употребяваше думичката „аз“.

— И така, ние предполагаме, че когато синята звезда излезе от сферата на влияние на жълтата звезда, която се появява на хоризонта пролетта и се издигне високо на източния небосклон, — падането на Нишките ще се върне отново към разписанието, което Ф’лар беше определил опитно. С помощта на ето това уравнение… — Уонзър започна бързо да пише по дъската, и Джаксъм отново се изненада, колко прецизни и точни бяха изказванията на външно небрежно изглеждащия Звездоброец. — С помощта на това уравнение, можем да определим разположението на звездите, влияещи на падането на Нишките в течение на сегашното Преминаване. И наистина, ние можем да определим положението на всяка звезда за всеки момент от времето…

Той започна да обяснява как се определя влиянието на звездите една спрямо друга. След това отново се обърна към слушателите.

— Опирайки се на тези знания, можем да предскажем точното време на следващото Преминаване. Разбира се, до него има толкова Обороти, че никой от нас може да не се безпокои Въпреки това, това някак си ни утешава…

Раздалият се смях накара Уонзър да запремига неразбиращо и неуверено да се усмихне. Изглежда със закъснение разбра, че е казал нещо смешно.

— Трябва да се погрижим и за това, през време на дългия Интервал хората да не забравят нищо. — Каза Фандарел. След тънкия тенор на Звездоброеца, ниският му бас прозвуча толкова неочаквано, че някои от присъстващите се стреснаха. — Между другото, всички сме се събрали точно заради това.

Преди няколко Оборота, когато Рут беше още малък, и изглеждаше не особено жизнеспособен, Джаксъм имаше съвсем друго мнение за смисъла на събранията в Работилницата на Ковачите и неговото присъствие там. Тогава той предполагаше, че са предназначени да му дадат някакъв смисъл в живота при случай, че малкият дракон умре.

Днешното събиране напълно развенча тази илюзия и Джаксъм даже засмя над детската си глупост. Разбира се, колкото повече хора от Уейровете и холдовете знаят с какво се занимават отделните гилдии, толкова по-малко вероятно е глобалният план за защита на Перн от Нишките да бъде забравен.

Джаксъм, Ф’лессан, Бенелек, Миррим, Менолли, Пиемур, наследниците на владетелите на холдове и даващите надежди млади майстори — всички те бяха основата на школата, създадена от Гилдиите на Менестрелите и Ковачите. Тук младите хора се учеха да разбират и да ценят всяка идея.

Робинтън, от своя страна се стараеше да и им помогне да развият изкуството на общуването. „Обменяйте си знанията! — Постоянно внушаваше на подопечните си. — Учете се да говорите свободно на всякакви теми. Изразявайте мислите си ясно и приемайте чуждите мнения. Оценявайте и ги анализирайте. Не се превземайте! Мислете за бъдещето!“

Джаксъм огледа залата, като се опита да разбере, колко от присъстващите са успели да разберат казаното от Уонзър. От друга страна много от тези хора наблюдаваха звездите всяка нощ, отбелязвайки тяхното изменение, нощ след нощ, месец след месец и с това великото движение на нощните небеса се превърна в чертежите и формулите на Уонзър. А всички тук бяха привлечени именно от жаждата за нови знания и идеи. А тези, на които фактически трябваше да се повлияе, не искаха нито да слушат нито да разбират. Както например тази част от Древните, които живееха в изгнание на Южния континент.

Джаксъм подозираше, че се водеше внимателно наблюдение за случващото се в Южния. Н’тон веднъж изтърва случайна забележка, отнасяща се за Южния холд. А картата на земите около него, която учениците разглеждаха, беше прекалено детайлна. Съдейки по нея, неизученият континент се простираше в далечината на морето, много повече отколкото можеше да се предположи преди някакви си пет Оборота. А и Робинтън също се изпусна за нещо в един разговор с Литол, от което Джаксъм си направи извод — Главният Менестрел е бил на юг и при това съвсем скоро. Понякога момчето се питаше, дали изгнаниците знаят, какво се случва сега в Северен Перн. Та вече има промени, които не може да отминат дори и най-твърдоглавите хора. Дори и само разрасналите се гори, които така дразнеха Древните — сега тези гори не ги заплашваше нищо, тях ги защитаваха живеещите в земята личинки, способни да ядат падналите Нишки. Личинките, с които толкова години се бяха борили земеделците, смятайки ги погрешно за вредители, а не спасители, предвидливо създадени от предците…

Мислите на Джаксъм бяха прекъснати от ръкопляскания и тропот на крака. Той заръкопляска заедно с останалите, като се чудеше дали не е пропуснал нещо важно. После трябваше да попита Менолли. Тя обикновено помнеше всичко.

Овациите продължиха толкова дълго, че Уонзър, целия почервеня от радост и смущение. Най-накрая Фандарел се надигна и разпери огромните си ръце, приканвайки всички да запазят тишина. Но едва отвори уста и един от наблюдателите от холд Иста нетърпеливо скочи и поиска Звездоброецът да му разясни аномалията — неподвижното положение в небето на трите звезди, известни като Сестрите на Изгрева.

Уонзър не успя да отговори — някой вече крещеше, че това не е никаква аномалия. Завърза се разгорещен спор…

— Мисля си, — каза Ф’лессан. — защо да не си направя едно кратко пътуване в бъдещето, по изчисленията на Уонзър.

— Ти не можа да измислиш нещо по-глупаво, — веднага се обади Мирим. — И как според теб ще стане това? Ще се озовеш или в някоя скала или сред тълпа хора. Или потънал до ушите в Нишки! Даже миналото е прекалено опасно, ако не знаеш къде си бил и какво се е случвало. Само малко да не догледаш и неприятностите са готови. По-добре да забравиш за това!

— А ако разсъждаваме логически, става ясно, че няма да има никаква полза от това. — добави Бенелек.

— Но поне ще бъде интересно. — заупорства Ф’лессан. — Например, можем да разберем, какво са си били намислили Древните. Впрочем, според Ф’лар, те нещо замислят. Казва че прекалено са се прикрили и никъде не се показват…

— Затваряй си устата! Това е работа само на Уейра! — рязко го прекъсна Мирим и тревожно се огледа, да не би някой да е обърнал внимание на забележката на момчето.

— „Общувайте! Обменяйте си мнения!“ — издекламира в отговор Ф’лессан, едно от любимите изказвания на Робинтън.

— Да общуваш не означава да клюкарстваш — каза Джаксъм.

Ф’лессан хвърли на приятеля си от детските си игри дълъг преценяващ поглед…

— Знаеш ли, — каза той, — в началото смятах, че това училище е добро нещо. А сега ми се струва, че ни е превърнало в празнодумци. Във философи, които само приказват ли приказват и най-накрая нищо не правят! — Отвратено вдигна поглед към тавана. — Мислители, които са готови да удавят всяка идея в разсъждения и приказки до смърт. Ето, че ви задавам въпрос — какво все пак правим? Ами нищо! За щастие, когато се бия с Нишките, аз първо действам, а после мисля… — Ф’лессан раздразнено им обърна гръб, но почти веднага весело се провикна — Ура! Носят храната!

И започна да си пробива път през тълпата, към вратата откъдето от ръка в ръка се подаваха големи подноси.

Джаксъм знаеше, че Ф’лессан нямаше никого предвид, но подмятането относно Нишките, отново отвори душевната му рана…

— Ех, този Ф’лессан, — прошепна му в ухото Менолли. — Готов е да направи всичко, само да не остане в сянката на родителите си… — В сините, като морето очи на момичето блеснаха весели пламъчета. — За това си струва да се направи песен! — тя въздъхна. — Жалко, той не е нито Ф’лар, нито Лесса и никога няма да стане Водач. Но малко са смелите като него, а и сърцето му е златно…Е… хайде да помогнем за разнасянето на храната.

— Ами…хайде! — промърмори Джаксъм, и Менолли се усмихна разбиращо.

„Навярно, и двете гледни точки имат право, — реши младия владетел и пое подаденият му поднос с димяща варена наденица. — Ще трябва помисля върху това…“

Старшите Лордове и Водачите на гилдиите се държаха с Джаксъм сърдечно и вежливо разпитваха за здравето на Рут и Литол. Но само толкова. Категорично отказваха да споделят мнението си относно теорията на Уонзър.

„Навярно, — помисли си той, — те просто не са разбрали за какво става въпрос и не искат да показват невежеството си пред мен! — Джаксъм въздъхна. — И кога ли ще ме сметнат за равен?…“

— Стига си се надувал. — Ф’лессан го хвана за ръкава. — Ела да ти покажа нещо!

Джаксън сметна, че помощта му вече е повече от достатъчна, остави последният поднос на масата и последва приятеля си навън. Глупаво ухилен до уши, Ф’лессан прекоси двора. После спря и посочи към покрива на Работилницата. Тя беше голяма сграда, с изнесен дълъг корниз. Сивите плочи на покрива бяха покрити с многоцветен мърдащ жив килим — огромно ято огнени гущери чуруликаше, дуднеше, пискаше и жужеше, явно заето с сериозен разговор.

Джаксъм не успя да удържи смеха си. Пародията на ставащото вътре обсъждане беше пълна.

— Надали всички тези гущери са на присъстващите — каза той на присъединилата се към тях Менолли. — Или, може би си намерила някое друго люпило?

— Нямам нищо общо! — каза тя смеейки се. — Аз имам само десет и те често изчезват някъде по техни си работи. Понякога дори за два-три дни. Мисля, че тук от моите са само два, без да броим Красавица, кралицата ми. Тя навсякъде е с мен. А между другото, — момичето стана сериозно — смятам че те се превръщат в проблем. Не, не моите! — тя кимна към живия килим. — Те са ужасни клюкари. Повечето от тях нямат никакво отношение с гостите. Привлечени са от драконите и особено от Рут.

— Където и да отидем с него, винаги се събира не по-малко ято, — намуси се Джаксъм.

Менолли погледна към другия край на долината, където Рут, заедно с другите дракони се грееше на слънцето. Обкръжаваше го и обичайната свита — цяло Крило, ако не и две огнени гущери.

— Не възразява ли? — попита Менолли.

— Не, — усмихна се Джаксъм. — Според мен даже му харесва. Те го развличат, когато аз понякога имам да върша работа. Той казва, че мислите им винаги са пълни с удивителни картини и много обича да ги гледа. Понякога наистина му досаждат. Казва че прекалено се увличат…

— Как така? — усъмни се Менолли. — Та те нямат никакво въображение. Показват само това което са видели сами.

— Или си мислят, че са видели?

Менолли се замисли върху думите му.

— Обикновено, винаги може да им се вярва… Аз знам, аз… — Тя млъкна изведнъж.

— Не се безпокой, — каза Джаксъм. — Трябва да си безумно тъп, като вратата на холда, за да не разбереш, че вие Менестрелите вършите нещо на юг.

— Ф’лессан беше прав, — прошепна Менолли, — на юг нещо се мъти. Някои от моите гущери бяха прекалено възбудени… Мислено ми показваха яйце. Самотно яйце… и то не беше във Уейр. Първо си помислих, че Красавица пак си е скрила люпилото. Тя го прави понякога. После ми се стори, че това е станало много отдавна. Но пък тя е връстница на Рут. Как може да помни, нещо случило се преди повече от пет Оборота?…

Джаксъм се разсмя:

— Да не им се е привидяло Първото Яйце?

— Не бих се смяла над такъв вид картини, — каза Менолли, — Гущерите наистина могат някои странни неща. Помниш ли колко се ужаси Грал, малката кралица на Ф’нор, само при една мисъл за полет до червената звезда? А и всички огнени гущери панически се страхуват от Червената звезда…

— Както и всички ние.

— Те ЗНАЕХА, Джаксъм. Знаеха преди който и да е друг на Перн.

Двамата импулсивно се обърнаха на изток, където със зловещ пламък гореше Червената звезда.

— Е?… — тържествено попита Менолли.

— Какво — „Е“?

— Е, съгласен ли си че гущерите имат добра памет?

— О, я стига! Искаш да повярвам, че огнените помнят нещо, което не помнят хората?

— Да имаш по-добро обяснение?

— Аз не. Но това не значи, че няма такова. — усмихна се Джаксъм, но усмивката му веднага замръзна и той разтревожено попита:

— Слушай, ами ако там на покрива има гущери от Южния Уейр?

— Не трябва да се безпокоиш Първо — всички гущери са навън. И второ — те могат да предадат само това, което сами са разбрали, — засмя се Менолли. Честно казано Джаксъм харесваше смеха й повече отколкото хихикането на другите момичета от холдовете. — Представи си само — продължи тя. — Как ли ще се сторят на Т’кул уравненията на Уонзър! При това видени с очите на огнен гущер!

Джаксъм не си спомняше добре Т’кул който беше Предводителят на Уейр Високите Хълмове, преди част от Древните да се изселят на юг, но беше слушал предостатъчно за него от Литол и Н’тон и знаеше, че този човек не е способен да възприеме нищо ново. От друга страна, шестте оборота прекарани в уединение на Южния Континент би трябвало да го променят поне малко…

— Между другото — каза Менолли, — Миррим също се притеснява. А ако някой разбира добре огнените гущери — това е тя!

— Ти също се справяш … като за обикновена менестрелка. — опита се да се заяде Джаксъм.

— О, благодаря, господин владетелю… — отвърна подобаващо Менолли. — Все пак можеш ли да разбереш, какво гущерите разказват на Рут?

— Нима не говорят с Пат, зелената на Мирим? — Джаксъм, някак си не го привличаше идеята да се занимава с огнените гущери, повече отколкото беше необходимо.

— Драконите не помнят много неща. Ти знаеш. Но забелязах, че Рут не е такъв…

— Не е такъв, — подскочи Джаксъм.

— Какво ти става? — попита Менолли. — Впрочем, лорд Грока дойде ли при Литол?

— Грока? Това пък за какво?

В очите на момичето блеснаха огънчета. Тя придърпа Джаксъм по-близо и му каза с тайнствен шепот:

— Защото лорд Грока искаше да те ожени за своята трета дъщеря…онази едрогърдестата…

Джаксъм направо застена от ужас.

— Е, де, не се бой. Робинтън не остави и камък от тази му идея, все пак той не ти е враг. — Менолли го погледна смеейки се. — Така че, ако имаш някаква девойка предвид, сега му е времето да го кажеш.

Джаксъм се ядоса — не на Менолли разбира се, а заради новините.

— Ще се оправя някак си и без жена!

— Аха. Значи, все пак има кой да се грижи за теб?

— Менолли!

— Човек може да си помисли че току що си научил нещо ново. Виждаш ли, ние менестрелите знаем всичко за човешките отношения и за всички други неща свързани с тях. Ти си висок, симпатичен и не се и съмнявам че Литол ти е дал напътствия във всички необходими области…

— Менолли!

— Джаксъм! — подразни го момичето. — Нима Литол никога не се е отпускал да ти поразкаже по някоя историйка? Или на теб ти остава само да си мечтаеш?… Говоря сериозно Джаксъм! Според мен Робинтън, когото аз много обичам, Литол, Ф’лар, Лесса и Фандарел са те превърнали в бледо подобие на тях самите. А къде си ти самият?

И преди, той да успее да отговори подобаващо, тя буквално го прониза с поглед. — Казват, че какъвто е ездачът, такъв е и дракона. Може би заради това Рут не прилича на другите?

С тези загадъчни думи, тя се обърна и влезе обратно в работилницата, оставяйки го сам. Джаксъм беше готов да повика Рут и да се махне веднага. Защо да стои там, където те награждават само със синини и цицини? Но навреме си спомни думите на Н’тон: „като надуто момченце…“ и остана да седи на тревата Не, вече не! Втори път за един ден да хлопва вратите — това не е за него. Не е държание на възрастен. Нека Менолли не се радва, нека не си въобразява, че са го хванали натясно.

Той погледна към реката, където безгрижно се къпеше неговият приятел и се замисли. Защо наистина Рут не приличаше на другите дракони?

Вярно ли е, че какъвто е ездачът такъв е и драконът?… Във всеки случай този израз подхождаше за тях двамата. Те си приличаха във всичко. Даже и по раждането си. Джаксъм беше изваден от тялото на майка си, умряла при раждането. А той сам извлече Рут от черупката, прекалено дебела и твърда и съвсем не по силите на малкото. Рут беше дракон, но израснал извън Уейра. Джаксъм беше владетел, но още не утвърден…

„Само гледай да не му попадне огнен камък в очите, когато му го даваш“ — беше казал Н’тон.

Значи с това и ще се заемем…