Ан Маккафри
Белият дракон (21)

Глава 20
Подножието на планината — холд Руат, 15.10.13 — 15.10.20

Джаксъм го побиваха тръпки само от вида на източния склон на планината. Седна и настани Рут и Шарра с гръб към нея. Останалите петима седнаха край тях.

Седемнадесет огнени гущера белязани на вратлетата — в последния момент към участниците в опита се присъединиха Сибелл и Брекке — кацнаха на гърба на Рут. Там беше и Зейр, Майстор Робинтън предполагаше, че той е много добре обучен и няма да пречи.

Новината за селището намерено на платото облетя целия Перн със скорост изумила даже менестрела. Всеки искаше лично да посети платото, така че Ф’лар ги посъветва — Ако Джаксъм и Рут наистина искат да се поровят в паметта на гущерите, да го направят, колкото може по-скоро.

Трябваше Рут само да се появи на платото и рой след рой започнаха да се появяват огнените гущери от Южния. Рут ги посрещна с приветствени трели: двамата с Джаксъм го бяха обсъдили сутринта.

„Те са радостни да ме видят — каза драконът. — Щастливи са, че хората отново са тук…“

— Попитай ги, как са срещнали хората за първи път.

Рут веднага предаде картина с много дракони летящи откъм билото на планината.

— Нямах това предвид.

„Знам, — каза Рут виновно. — Сега ще ги попитам за още подробности. — и се обърна към гущерите: — Хората, но не тогава, когато дойдоха драконите. Много, много по-рано. Преди да се взриви планината…“

Огнените гущери реагираха така, както можеше да се очаква — мигновено излетяха и безредно се замятаха из въздуха врещейки панически.

Джаксъм обезкуражено се огледа и видя, как Брекке вдигна ръка — лицето й изразяваше пределно съсредоточаване. Джаксъм отново се долепи до дракона, чудейки се, какво е могло да привлече вниманието й. Менолли също вдигна ръка. Красавица кацна на рамото й, очите й блестяха в тревожно червено.

„Те виждат планините в огън, — каза Рут. — Виждат бягащи хора следвани от пламъка. Сега се страхуват толкова, колкото и тогава. Това е същият кошмар, който всички сънувахме.“

— А не виждат ли постройките? Какви са били преди да ги засипе пепелта? — развълнувано, на глас запита Джаксъм.

„Виждам само бягащи хора. Бягат насам-натам… Не… бягат… към нас?“ — Рут даже се огледа, толкова ярки бяха внушените от гущерите картини.

— Към нас, а после накъде?

„Струва ми се, надолу, към водата, — плахо отвърна Рут и погледна към далечния, невидим от платото океан. — Много са изплашени. Не обичат да си спомнят за планината.“

— Точно както и за Червената звезда, — вметна Джаксъм непредпазливо. Всички огнени гущери мигом изчезнаха, дори и белязаните.

— Нямаше начин да не развалиш работата. — възмути се Пиемур. — Трябваше отдавна да си разбрал, че споменаването на Червената звезда, да се взриви дано, е противопоказно пред гущерите. Планини в огън, как да е, но не й Червени звезди!

— Несъмнено тези два момента са здраво запечатани в паметта на нашите крилати приятели, — прозвуча гласът на Сибелл. — Щом започнат да си ги спомнят, за нищо друго няма място.

— Асоциация, — каза Брекке.

— Значи, трябва да отидем другаде. — започна да разсъждава на глас Пиемур. — Място, което няма да предизвика у тях плашещи спомени. Нека бъдат спомени необходими ни…

— Не е съвсем така. — Менолли внимателно подбираше думите. — Според мен, главното е правилно да изтълкуваме, това, което видяхме. Аз например забелязах нещо…да, изглежда е точно така… изригна не голямата планина, а … — тя се обърна и показа най-малката от трите — Ето тази! Това виждахме в съня си!

— Не, ставаше дума за голямата, — възрази Пиемур и показа нагоре.

— Мисля, че грешиш — спокойно и уверено каза Брекке. — Взриви се най-малката планина. — Огънят се движеше наляво. И освен това, голямата планина е много по-висока от тази, която ни показваха…

— Да, да, — развълнувано подхвана Менолли. — Направлението и височината! Да не забравяме, че гущерите са много по-малки от нас. А посоката съвпада! — Тя се изправи и посочи. — Хората са бягали от там, далеч от на-малкия вулкан. Изскачали са от тези сгради! От тези, големите!

— Същото видях и аз, — кимна Брекке. — Точно от тук!

* * *

— Значи ще започнем оттук? — попита Ф’лар.

Беше утрото на следващия ден — стомахът на Предводителя се присви при мисълта, какво трябваше да се изкопае. До него стояха Лесса, Фандарел, Никат, Ф’нор и Н’тон и оглеждаха безмълвните могили. Джаксъм, Шарра и Менолли благоразумно стояха настрани.

— Ще започнем с тази, голямата? — повтори Ф’лар, но очите му неволно се плъзнаха надолу по дългия ред хълмчета и той потръпна.

— Да, тук може да копаем до края на Преминаването, — отбеляза Лесса и шляпна с летателните си ръкавици по бедрото си. — Погледът й също замислено и бавно преминаваше по полето с безименни земни гърбици.

— Площта е голяма, — каза Фандарел. — Голяма! Това селище е колкото Форт Холд и Телгар взети заедно, че даже и повече… — Погледна към Сестрите на Изгрева — Нима наистина са слезли от там? — поклати потресено глава. — Откъде все пак ще започнем? Стига сме губили време!

Над главите им, във въздуха се появи още един бронзов.

— Изглежда целия Перн е решил да ни навести днес. — изнедоволства Лесса. Но миг по-късно разпозна ездача: — Това е Д’рам с Тирот! Кого ли е довел? Торик?

— Съмнявам се, дали бихме минали без присъствието на последния! — пошегува се Ф’лар.

— Вярно, — кимна Лесса и се усмихна на спътника си. — Но честно казано, той ми харесва! — собствените й думи я учудиха.

— Моят брат умее да се харесва, — тихо каза Шарра. Устните й се изкривиха в странна усмивка. — Но да му се довериш… — тя погледна Джаксъм и поклати глава. — Прекалено е властолюбив…

— Оглежда! — каза Н’тон, следейки ленивата спирала, която описваше снижаващия се дракон.

— Да, има какво да се види. — Ф’лар гледаше могилите плътно покрили широката равнина.

— Какво, Торик ли идва? — Майстор Никат с крайчеца на ботуша си разравяше земята. — Много добре. Той веднага изпрати да ме повикат, когато откри онези стари изработки в склоновете на Западния хребет.

— Съвсем забравих, че той има опит с древните изделия. — каза Ф’лар.

— Има и хора, които имат необходимия опит за разкопки, — разбиращо се усмихна Никат. — Така, че не е задължително да се обръщаме за помощ към господа лордовете.

— Още повече, че тяхното внимание към тези източни територии, решително не ми е необходимо. — добави Лесса.

Когато Д’рам и Торик стъпиха на земята, Тирот отново излетя и се присъедини към останалите дракони, които се грееха на слънцето върху нагретия скален корниз. Джаксъм внимателно гледаше южняка, който крачеше към тях заедно с Д’рам. Думите на Шарра не излизаха от главата му. Торик не отстъпваше по ръст и телосложение на самия Фандарел. Имаше загряло от слънцето лице. Усмивката му беше широка, но в самата му походка се промъкваше някаква нагла самоувереност. Торик явно се считаше за равен на всеки от присъстващите. Интересно, как ли се бе харесал на бенденските Предводители…

— Виждам, че правите безполезни открития на Южния, Бенден! — Торик вежливо стисна ръка на Ф’лар и с усмивка се поклони на Лесса. След това поздрави и останалите Предводители и Майстори, а към стоящите зад тях младежи метна бърз, преценяващ поглед. Джаксъм разбра че го е познал, но Торик се обърна, сякаш момчето беше някой незначителен чирак. Изправи се обидено, но Шарра го хвана за рамото.

— Така той дразни, — каза тя много тихо, но в гласа й се усещаше насмешка. — И по правило действа…

— Донякъде ми напомня за млечния ми брат Дорс, който ме дразнеше така пред Литол. Знаеше, че не мога да му отвърна. — Джаксъм се учуди на това сякаш неподходящо сравнение. Очите на Шарра весело блеснаха в отговор.

— Бедата е там, — продължаваше Торик. — че прадедите ни са взели със себе си абсолютно всичко, което е можело да се пренесе и използва на новото място. Били са грижливи хора.

— Така, така! — Ф’лар подкани Торик да разкаже подробно.

Той повдигна рамене:

— Спускахме се в старите шахти… Те са измъкнали дори и релсите по които са бутали количките с руда, и даже скобите за светилниците. В една от шахтите, при самия вход имаше голямо помещение, примерно толкова — посочи една от могилите наблизо. — добре предпазено от атмосферните влияния. Личеше си, че за пода някога са били завинтвани някакви машини. Но ние не открихме нито една, нито дори един болт.

— При такава прибраност, — ако нещо е останало, то ще е най-вероятно там — Фандарел кимна към групичка хълмчета, разположени близо до вкаменения лавов поток. — Там дълго време е било доста горещо и прекалено опасно!

— Но, ако е било както казваш, — възрази Торик. — няма как нещо да е оцеляло!

— Но самата сграда е запазена под хълма. — каза Фандарел.

Торик помълча, гледайки ковача, после го тупна по рамото.

— Прав си Майсторе! Ще копая с теб и ще се радвам, ако наистина намерим нещо!

Той не забеляза объркания поглед, с който го награди Фандарел. Ковачът не беше свикнал да се отнасят с него така фамилиарно.

— А аз бих погледнала, какво има под малките хълмчета — каза Лесса. Обърна се и си избра един произволен. — Толкова са много! Може би това са били малки холдове? И наистина, в бързината хората може да са забравили нещо!

— Интересно ми е, какво са могли да държат в такива големи постройки? — Ф’лар подритна чимовете върху склона на най-близката могила.

— Е, тук има достатъчно народ и за всички има кирки и лопати. Всеки може да разкопае каквото си хареса. — Торик с широка крачка се приближи до купчината инструменти, избра лопата с дълга дръжка и я метна към Фандарел. Той хвана лопатата неуверено. Виждаше се, че не още не е решил, как да се държи с южняка. Торик нарами друга лопата, вдигна две кирки и без повече разговори тръгна към няколкото хълмчета, които си беше харесал ковача.

— Но, ако Торик е прав, струва ли си да копаем тук? — обърна се Ф’лар към Лесса.

— Това, което намерихме в запустелите стаи на Уейр Бенден, явно е било оставено поради непригодност. Миньорското оборудване е било изнесено, защото е могло да бъде полезно другаде. И изобщо — просто искам да погледна, какво има вътре.

Лесса го каза толкова решително, че Ф’лар се разсмя:

— Знаеш, че и аз също го искам. Интересно, за какво са използвали толкова здраво помещение? Би могло да послужи като уейр за дракон, дори за два!

— Ще ти помогнем, Лесса! — Шарра побутна Джаксъм към инструментите.

— А ние с теб, Майсторе, може би ще тръгнем с Ф’лар? — Ф’нор също грабна лопата.

Н’тон претегли една кирка на дланта си:

— И така, откъде искаш да започнем, майстор Никат?

Главният миньор замислено се огледа. Но очите му се спираха на посоката, където бяха отишли Торик и Фандарел — към могилите близо до самата планина.

— Предполагам, — каза най-накрая, — че нашият Главен ковач е прав. Но трябва да разпределим силите си. Нека да видим какво има там. — Той решително посочи най-близкия към морето край на платото, където няколко хълмчета образуваха широк кръг.

…Работата се оказа непривична за всички без изключение, независимо, че Майстор Никат някога сам беше ученик в подземните рудници, а Майстор Фандарел и досега работеше с тежкия чук в ковачницата.

Облян в пот, Джаксъм не можеше да се отърве от неприятното усещане — струваше му се, че непрекъснато го наблюдават. Но когато спираше да отдъхне или да премести гнездо с личинки и внимателно поглеждаше встрани, не забелязваше нито един поглед отправен към него. И все пак…

„Дългучът те наблюдава.“ — неочаквано каза Рут.

Джаксъм уж случайно погледна към мястото, където копаеха Торик и Фандарел, и точно — оказа се, че южнякът гледаше към него.

Лесса със стон заби лопатата в сплетените, жилави корени на тревата и заразглежда ръцете си — на почервенелите длани се бяха образували мазоли.

— Тези ръце отдавна не са подхващали сериозна работа! — каза тя.

— Може би трябва да вземеш ръкавици? … — посъветва Шарра.

— Ще се сваря в тях, — намръщи се Лесса. Хвърли поглед към останалите копачи и с въздишка седна на тревата. — Никак не ми се иска да пускам тук излишни хора, но виждам че ще се наложи да подберем още няколко чифта здрави ръце и издържливи гърбове… — тя внимателно събра личинките, гърчещи се в разкопаната земя, пусна ги на безопасно място и проследи как бързо се заровиха в тъмносивата почва. Взе шепа пръст и я разтри между пръстите си. — Почти като пепел…Не съм си и помисляла, че отново ще чистя пепел. Джаксъм, казвала ли съм ти, че чистех огнището в холд Руат, когато майка ти пристигна?

— Не! — отвърна той, изненадан от това неочаквано признание. — Рядко говорят с мен за родителите ми…

Лицето на Лесса се напрегна.

— Откъде пък си спомних за Факс… — тя погледна към Торик и добави сякаш повече за себе си, отколкото за Джаксъм и Шарра. — Нима и той е толкова властолюбив. Но Факс правеше грешки…

— По-точно, отне Рут от тези, които го владееха по право. — каза Джаксъм и замахна с кирката.

— Това беше най-голямата му грешка — с нескрито удовлетворение каза Лесса. Забеляза погледа на Шарра и се усмихна. — Която впрочем аз поправих. Престани да копаеш, Джаксъм! Не мога да си почивам както трябва, докато така усърдстваш! — тя изтри обляното си в пот чело. — Да, без допълнителни помощници ще ни дойде нанагорно…най-вече на моята могила! — почти нежно поглади тревния гроб. — Не можем да знаем колко е дебел слоят пепел. Ами ако изведнъж се окаже, че сградите от долу са малки и са просто добре засипани. Ще си ровим, ровим… и накрая ще изкопаем нещо с размерите на къщичка за див страж!

Джаксъм чувстваше погледа на Торик и продължаваше да копае, въпреки, че раменете му се бяха схванали, а дланите, покрити с мазоли горяха.

Изведнъж във въздуха заедно с тях се появиха двата огнени гущера на Шарра. Те зачирикаха, явно обсъждайки между себе си странното увлечение на тяхната приятелка. След това се спуснаха право под лопатата й и започнаха енергично да копаят. Здравите нокти на силните им предни лапки, разгребваха земята и буквално изхвърляха цели чимове навън. Докато хората съобразят какво става, гущерите успяха да изкопаят яма с дълбочина, колкото изпъната ръка.

— Рут! — повика го Джаксъм. — Не искаш ли да пробваш?

Белият дракон послушно скочи от огряната от слънцето скала и се плъзна към тях по въздуха. Очите му блестяха ярко от любопитство.

— Ще покопаеш ли?

„Къде? Тук?“ — Рут си намери място, малко по-наляво от това, където копаеха двата гущера.

— Няма значение къде, — каза Джаксъм. — Просто искаме да изясним, какво има под тревата.

Щом останалите ездачи забелязаха с какво се занимава Рут, веднага повикаха приятелите си на помощ. Заинтересува се дори и Рамот, с горещото одобрение на Лесса.

— Ако някой ми беше казал, нямаше да повярвам! — прошепна Шарра на Джаксъм. — Драконите да копаят!

— Но нали самата Лесса не сметна че е под достойнството й…

— Да, но ние сме хора, а те — дракони!

Джаксъм не можа да удържи смеха си.

— Не съди за драконите по мързеливите зверове на Старовремците. — хвана момичето за талията, притегли я към себе си и изведнъж почувства, как се напрегна тялото й. Той погледна към Торик. — Ако се притесняваш за брат си, той в момента не гледа към нас…

— Не му е необходимо. — Шарра посочи към небето. — Тук са неговите огнени гущери. А аз се чудех къде са изчезнали…

Над тях кръжаха кралица и два бронзови.

— Аха, виж ти! Ще помоля Майстор Робинтън да поговори…

— Торик има собствени планове за мен.

— А нима аз не влизам в ТВОИТЕ планове?

— Знаеш че не е така! Иначе нямаше да дойда при теб вчера! Исках да бъда с теб, докато … докато мога… — Очите на Шарра бяха пълни с предчувствие за тъга.

— А защо трябва да ни се меси? — Джаксъм взе ръцете й в своите и ги задържа, дори когато тя се опита да си ги дръпне. — Моето положение…

— Той не уважава младежите от Севера. За последните три Оборота достатъчно се нагледа на младши владетелски синове, които… — Шарра потръпна. — които са способни да вбесят дори менестрел. Знам, че ти не си такъв, но Торик…

— Торик ще види на какво съм способен, може да си сигурна. — Джаксъм вдигна ръцете й към устните си. Гледаше я в очите и повече от всичко на света искаше да премахне мъката в погледа й. — Ще направя всичко, както трябва — чрез Литол и Майстор Робинтън. Съгласна ли си да станеш моя Стопанка, Шарра?

— Защо питаш, Джаксъм! Докато мога…

— Докато сме живи! — поправи я той и до болка стисна пръстите й.

— Джаксъм, Шарра! — повика Лесса. Тя следеше работата на Рамот и не чу тихия им разговор.

Шарра отново се опита да измъкне ръцете си, но Джаксъм твърдо решил да не отстъпи пред Торик, не смяташе да се крие и от Лесса.

— Елате тук! Рамот стигна до нещо твърдо. Но не е камък!

Джаксъм задърпа Шарра нагоре по склона, към Лесса. Рамот седеше на задни лапи и любопитно гледаше над главата на Лесса в дълбоката яма.

— Мръдни се малко, Рамот! — помоли я Лесса. — Правиш сянка и не мога да виждам добре. А ти, Джаксъм, вземи лопата и виж какво има вътре!

Младежът скочи в ямата — беше дълбока до средата на бедрото му.

— Наистина е нещо твърдо, — каза той, след като тупна с крак. — После се опита да забие лопатата: — Скала?…

Но не беше скала — звукът от удара с лопатата беше на кухо. Джаксъм разгреба пръстта и отстъпи настрани, за да може да разгледа.

— Ф’лар, ела тук! — извика Лесса. — Намерихме нещо!

— Ние също!… — долетя тържествуващия глас на Предводителя.

И започна всеобща суетня от една яма до друга. Навсякъде, на дъната на ямите откриваха един и същ материал, само в една могила тази, която разкопаваше Ф’лар, върху купола от подобното на камък вещество бяха вградени кехлибарени пластини.

Накрая, Фандарел вдигна ръце над главата си и с оглушителния си бас призова за тишина:

— Стига сте хабели напразно време и сили! — любимата фраза на Главния ковач, предизвика у Торик одобрителен хохот, прозвучал почти презрително. — Не виждам нищо смешно, — продължи Фандарел. — Давайте заедно да се заемем с могилата на Лесса — като големина е най-малка. След това с могилата на Майстор Никат, после… — показа своята, но Торик се намеси:

— Всичко за един ден?

Джаксъм безкрайно се издразни от насмешливия му тон, но ковачът просто отвърна:

— Ще направим, колкото можем. Така че, давайте да започваме!

Изглежда беше решил да не обръща внимание на нападките на Южняка. Джаксъм също реши да последва примера му.

Драконите се събраха край хълмчето на Лесса, но самото то беше, колкото една драконова дължина. Затова оставиха само два, а Ф’лар и Н’тон отведоха своите бронзови да помагат на Никат.

Към средата на деня, закръглените стени на първата сграда бяха разкрити до равнището на предишното ниво на долината. Откри се съоръжение с плавно очертан покрив, на който бяха вградени пластини, които пропускаха светлината, — по три от всяка страна. Някога, несъмнено прозрачни, сега бяха потъмнели и надраскани. Така и не успяха да погледнат през тях.

Уви, нямаше и нищо подобно на вход на дългата страна на сградата. Но драконите бяха увлечени в работата не по-малко от хората и скоро откопаха входа, намиращ се от тясната страна.

Вратата, направена от същия материал, като пластините на покрива се отваряше навън. Наложи се да смажат пантите с масло и чак тогава успяха да я поотворят малко. Лесса се опита да се промуши през пролуката, но Фандарел я хвана за рамото:

— Почакай! Въздухът вътре е на няколко века. Усещаш ли как мирише? Нека да се проветри. Толкова Обороти никой не е влизал вътре!

Ковачът, Торик и Н’тон заедно забутаха вратата и успяха да я отворят напълно. Навън излезе вълна от такава воня, че Лесса отскочи надалече и се закашля. Правоъгълници от мътна светлина осветяваха прашния под и стените — напукани и с петна от влага. Лесса и Ф’лар прекрачиха прага първи, след тях — останалите. Финия прах на фонтанчета излиташе изпод ботушите им…

— За какво ли е служил този дом? — Лесса неволно понижи глас.

Торик влезе леко приведен, при все че нямаше нужда — горният праг на вратата беше поне на педя над главата му. Огледа се и посочи с пръст към далечния ъгъл, където се виждаха останки от дървена рамка:

— Възможно е тук да е спал някой!

После отиде в другия ъгъл, наведе се, вдигна нещо и церемониално го подаде на Лесса:

— Ето съкровище от древни времена!…

— Вижте, лъжичка… — тя я вдигна високо за да могат и другите да я разгледат, а после я поглади с пръсти. — От какво е направена? Не е дърво, не е метал… Материалът прилича на този, от който са направени плочите на покрива, само че е по-прозрачен… Но е здрав! — опита се да я огъне неуспешно.

Ковачът внимателно взе лъжичката от ръцете й.

— Да, изглежда наистина е същият материал… Прозорци и лъжици! Хмм!

Малко по малко всички преодоляха благоговейния си трепет, предизвикан от присъствието им в това древно съоръжение, и започнаха да се оглеждат.

По стените на дома висяха полици и шкафчета, на някои места все още се забелязваха следи от боя. Помещението беше разделено на три. Тук-там се виждаха вдлъбнатини, някога там сигурно бяха стояли големи предмети. В един от ъглите Фандарел откри кръгли тръби изчезващи в пода.

— Едната навярно е за вода, — замислено каза ковачът. — Но защо са им били още четири?…

— Да се надяваме, че не всички могили ще са така пусти, — с надежда каза Лесса, стараейки се да скрие разочарованието си.

— Следва да предположим, — бодро каза Фандарел, след като излязоха на чист въздух. — Че голяма част от сградите със сходна форма са служили за жилища. И изглежда, когато са бягали, нашите прадеди са вземали всичките си лични вещи. Струва ми се, че трябва да съсредоточим вниманието си върху най-големите постройки или върху най-малките.

И без да дочака някой да оспори мнението му, Главният ковач се запъти към разкопките на могилата на Никат.

Тази сграда се оказа квадратна по форма. Щом се добраха до познатите пластини на покрива, хората и драконите започнаха да откопават една от стените обърната в посоката, където гледаше вратата на първия дом. Входът наистина се оказа там, но пантите бяха клеясали до такава степен, че успяха да мръднат вратата само с половин педя. В бързо падащия тропически мрак едва успяха да мярнат някакви украшения по стените. Никой не се беше сетил да вземе светилници, но и никой не предложи да изпратят огнени гущери да ги вземат — всички бяха прекалено уморени.

Лесса изнемощяло се облегна на вратата, огледа се и се разсмя:

— Трябваше ли толкова да се изцапам! И Рамот казва, че е уморена, изцапана и иска да се къпе…

— И не само тя, — охотно се съгласи Ф’лар. Опита се да затвори вратата, но не успя. — Да се надяваме, че за една нощ нищо няма да се случи. Да излитаме към Залива!

— С нас ли си Торик? — попита Лесса. Налагаше й се да вдига високо глава за да разговаря с него, толкова беше висок южнякът.

— Благодаря, но за днес ми стига, — отвърна той. — Имам да се грижа за цял холд. Не мога да си позволя да безделнича! — Джаксъм прехвана погледа му и разбра че последните думи се отнасяха за него. — Ако всичко е наред, утре пак ще намина. Искам да видя дали ще намерите нещо интересно в могилата на Фандарел. Мога да докарам и работници за да не преуморявате драконите?

— Драконите! Преуморени? … За това тях е съвсем дребна работа, — каза Лесса. — Но, ако някой се нуждае от почивка, това съм аз. Как мислиш Ф’лар, да извикаме ли от уейра още ездачи?

— Така, така, всичко е ясно — не искате да ви се бъркат странични хора! — Торик погледна насмешливо Ф’лар.

Предводителят пропусна забележката му покрай ушите си.

— Платото ще бъде отворено за всички. Но щом на драконите им хареса да рият…

— Утре бих довел със себе си Бенелек, Ф’лар. — Фандарел отърси пръстта от ръцете и дрехите си. — И още две момчета с отлично въображение…

— Въображение? Да, тук ще трябва доста въображение, да видим смисъл в останките, които са оставили прадедите ни. — в тона на Торик едва забележимо се усещаше презрение. — Готов ли си Д’рам?

По някаква причина Южнякът се държеше с възрастния Предводител забележимо по-почтително отколкото с другите. В крайна сметка Джаксъм така го възприемаше. Вътрешно кипеше заради безцеремонните инсинуации на Торик; — той, Джаксъм се „развличал“ тук, вместо да мисли за холда си!… Забележката му беше отчасти справедлива — и заради това, двойно по-обидна. Но все пак, това не означаваше че трябва да се върне веднага в Руат, който процъфтяваше под ръководството на Литол. Когато всичко най-интересно се случва тук, на Южния?

Почувства пръстите на Шарра върху своите длани и си помисли, колко приличаше Торик на Дорс.

— Доста ще се изпотя, докато измия дракона… — въздъхна той. Хвана момичето за ръката и я поведе към Рут.

Първото нещо, което видяха още щом изскочиха от Помежду над залива, беше високата фигура на менестрела, който ги чакаше на брега. Нетърпението обхванало Робинтън си личеше отдалеч — трябваше само да погледнат огнените гущери кръжащи в безумни спирали около него.

Като забеляза, че драконите и ездачите са целите в прах и мръсотия, и единственото им желание е да се потопят във водата, Робинтън просто се съблече и заплува около тях, вслушвайки се в разказите им.

Вечерта всички седнаха около огъня и се чувстваха съвършено изтощени

— Виждам, — каза менестрелът, — че няма гаранция, че ще открием нещо полезно, даже и ако намерим сили да разкопаем всички могили!

Лесса вдигна лъжичката.

— Струва ми се, че това представлява някаква ценност… но като си помисля, че в ръцете си имам предмет, който нашите прадеди са държали…

— Много ефективна форма — Фандарел вежливо взе лъжичката и започна да я разглежда. — И този материал… — Той се наклони към огъня и посегна към ножа си. — Я да видим…

— Ох, Фандарел, недей, моля те! — изплашено извика Леса и бързо измъкна съкровището си от ръцете на ковача. — В моята могила се валят много парчета от това вещество. С тях може да правиш, каквото си поискаш!

— Нима само това е останало от Прадедите ни? — замислено попита Ф’лар. — Парчета и отломки?…

— Позволи ми да ти напомня, — каза Фандарел, — че даже и захвърленото от тях може да ни е от полза! — и посочи към носа, където Уонзър беше поставил далекогледа си. — Всичко, което хората са знаели някога, може да се научи отново. Разбира се, ще ни трябва време и маса експерименти, но…

— Ние точно започнахме, приятели. — намеси се Никат, чийто ентусиазъм не беше намалял. — И, както казва нашият добър Главен ковач, ние сме способни да се учим дори и от изхвърленото. С вашето позволение Предводители, бих довел няколко опитни команди и бих пристъпил към систематични разкопки. В разположението и размерите на могилите има някакъв смисъл. Възможно е всеки ред да е принадлежал на отделна гилдия или…

— Значи ти не споделяш мнението на Торик, че те са взели всичко със себе си? — попита Ф’лар.

— Това няма значение, — махна с ръка Никат. — Видяхме, че не са взели леглата си, защото са знаели, че дърво може да се намери навсякъде. Лъжичката също не е представлявала голяма ценност — могли са да направят още. Със сигурност можем да попаднем на неща, съвършено ненужни за тях, затова пък способни да запълнят пропуските в недошлите до нас или повредени Записи. Помислете, приятели — Никат вдигна пръст и заговорнически примижа с едното око. — Все нещо ще намерим!

— Наложило им се е да пренасят огромни товари — промърмори Фандарел. — Но къде са ги дянали? Навярно, не направо във Форт холд!?

— Наистина! — възкликна Ф’лар. — Къде може да са се преместили?

— Ако съдим по съобщенията от огнените гущери, — каза Джаксъм. — Бягали са към морето.

— Където също не е било безопасно… — добави Менолли.

— Вярно, — кимна Ф’лар. — Но, разстоянието между платото и морето също не е малко… — Обърна се към Джаксъм: — Рут не може ли да разбере от гущерите, къде са изчезнали хората.

— Искаш да кажеш, — леко се обиди Никат, — че можем да минем и без подробни разкопки?

— Откъде на къде? Копайте колкото си искате, стига да има излишни работници.

— Работници имам, колкото си поискаш. — тъжно се усмихна Никат. — Изтощиха ми се три шахти наведнъж…!

— Как така? — изненада се Ф’лар. — Мислех си, че сте се заели с рудниците, които Торик намери на склоновете на западния хребет…

— Само ги оглеждахме. Гилдията ни още не е сключила с Торик договор за разработка…

— С Торик? Нима той владее и тези земи? Та те са далеч на югозапад — много далеч от Южния холд.

— Рудниците са открити от отряд разузнавачи на Торик, — каза Никат, гледайки ту Бенденския Предводител, ту Робинтън, ту Главния ковач.

— Казах ти, че е много властолюбив… — прошепна Шарра в ухото на Джаксъм.

— Отряд разузнавачи? — повтори Ф’лар. — Е, това не означава, че рудниците вече са негова собственост. Във всеки случай мините са по твоята част, майстор Никат и Бенден винаги ще те подкрепи. А аз още утре ще поговоря с Торик.

— Вярно, време е да го направиш. — каза Лесса и подаде ръка на Ф’лар, който й помогна да стане от пясъка.

— Честно казано, много се надявах на вашата поддръжка, — с благодарен поклон отвърна Майстор Никат. Очите му блестяха хитро в светлината на огъня.

— Да, и аз съм на мнение, че за такъв разговор отдавна е дошло времето. — каза Менестрелът.

Скоро ездачите отлетяха; Н’тон отведе Майстор Никат в холд Кром и обеща да го върне на следващата сутрин. Робинтън покани Фандарел да остане при него в холда. Пиемур замъкна Менолли да му помогне да нахранят Глупчо. Джаксъм и Шарра останаха да загасят огъна и да почистят плажа.

— Твоят брат да не планира да завладее целия запад на Южния? — попита Джаксъм, щом всички се разотидоха.

— Може би не всичко, но колкото може… — усмихна се Шарра. — И не го предавам, като ти казвам това, ти си имаш свой холд и не ламтиш за земя на Южния… или не?

Джаксъм се замисли.

— Ти да не …? — Шарра го хвана за ръката.

— Не! — решително отвърна Джаксъм. — Този залив ми харесва, но не предявявам претенции към него. Днес, докато копаехме на платото, бях готов да дам всичко, за да усетя хладния вятър от планините на Руат и да се гмурна в любимото ми езеро… Ние с Рут ще те заведем там. Толкова е красиво. И без дракон трудно ще стигнеш до него. Вдигна плоско камъче и го метна да подскача по мързеливите вълни, които с тихо шептене заливаха белия пясък. — Не, Шарра, не смятам да си правя тук холд. Роден съм и съм израснал в Руат. Лесса ми го намекна днес. А също и на каква цена съм станал владетел. Ти навярно знаеш, че синът й, Ф’лесан е с наполовина руатска кръв? И ако е тръгнало така, то той има повече права, отколкото аз…

— Но той е ездач!

— Да, и е израснал в Уейр. Така реши Лесса. Тя искаше никой да не може да оспорва титлата ми. Изобщо, трябва да се държа подобаващо.

Изправи се, хвана Шарра и я вдигна на крака.

— Какво ти хрумна пък сега? — попита тя подозрително.

Той я хвана за раменете и я погледна в очите:

— Твоят брат достатъчно ясно ми напомни за моите задължения пред холда…

— Но вие с Рут сте нужни тук! Само той е способен да накара гущерите…

— Ние с Рут ще успеем и тук и там! И дълга си да изпълним и да си почиваме… ще видиш! — притегли я към себе си с намерението да я целуне, но тя внезапно се дръпна, гледайки някъде зад рамото му. На лицето й се четеше гняв и обида.

— Какво ти е? — уплаши се той. — Нещо лошо ли направих?

Тя посочи към дървото, откъдето внимателно ги наблюдаваха два огнени гущера.

— Тези гущери са на Торик! Той ме следи… следи ни!

— Какво пък! Нека тогава разбере какви са моите намерения! — Джаксъм целуна момичето и я целува дотогава, докато устните й не му отвърнаха, а обидата не отстъпи място на усмивка. — Бих искал да му покажа още… но днес трябва да се върна в Руат! — той повика Рут и навлече летателния костюм. — Ще се върна сутринта. Ще кажеш на останалите, нали?

„Наистина ли трябва да отлетим?“ — Рут подстави на Джаксъм предната си лапа.

— Скоро ще се върнем, — утеши го Джаксъм и помаха на Шарра за довиждане. Колко самотна изглеждаше там долу, на осветеният от звездите бряг.

Миир и Талла описаха заедно с Рут кръг над залива. Те жизнерадостно подсвиркаха и Джаксъм разбра, че Шарра не му се сърдеше за неочакваното заминаване.

Решението да се върне в Руат и да се заеме с формалностите за встъпването му като пълноправен владетел на холда, беше взето до някаква степен под влияние на язвителните забележки на Торик. Много повече му въздейства странната носталгия, прозвучала в думите на Лесса, на склона на хълма. А после, край огъня в главата му дойде неочаквана мисъл: човек с опит и жизнена сила, като Литол, би се оказал необходим сред загадките на палтото. Това успешно би му заменило Руат!

Колкото до самия него — завръщането му в родния дом бе предопределено, както и онзи полет за спасяването на яйцето…

— Към дома, Рут! Към Руат! — каза той и топлината на тропическата нощ се смени с мъртвешкия студ на Помежду, който ги изведе във влажния мрак на Руатската нощ. Оловните облаци ръсеха рядък сняг, вероятно валеше отдавна — по югоизточните ъгли на дворовете вятърът беше навял малки преспи…

„Снегът винаги ми е харесвал!“ — каза Рут и на Джаксъм му се стори, че драконът се опитва да убеди сам себе си.

Уилт удивено и радостно протръби от стражевата скала. И веднага около тях се завъртя поне половината огнени гущери на холда. Те ги приветстваха и врещяха с прегракнали гласове, оплаквайки се от снега.

— Скоро ще отлетим обратно, Рут, — утеши го Джаксъм. Суровият мраз го пронизваше, независимо от топлата кожена куртка. Беше забравил, какво е времето тук по това време на годината.

Рут едва успя да се приземи в главния двор, и портите се разтвориха. Навън прибягаха Литол, Финдер и Бранд.

— Случило ли се е нещо? — извика Литол.

— Не, не, нищо! Само заповядай да затоплят нашия уейр, за да не се простуди Рут, независимо от дебелата му драконова кожа!…

— Ей сега, — отвърна Бранд и хукна през двора към кухнята, викайки на слугите да донесат жар за огнището. Литол, Финдер и Джаксъм поеха нагоре по стъпалата, а Рут послушно тръгна след иконома.

— Внимавай ти сам да не настинеш, скачайки от един климат в друг. — каза Литол. — Какво те накара да се върнеш толкова бързо?

— А не трябваше ли вече да се върна? — Джаксъм се приближи към огнището, свали ръкавиците и протегна ръце към пламъка. — Към ето това огнище!…

— Към това огнище?… — попита Литол, наливайки му вино.

— Виждаш ли, — каза Джаксъм. — Днес сутринта, под знойното слънце на платото, когато разкопавахме една от загадъчните могили останали от прадедите ни… Та ето, Лесса ми разказа, че е чистела огнището, в деня, когато моят баща Факс е довел майка ми, лейди Гема! — Джаксъм протегна ръката си с чашата, сякаш вдигаше тост в чест на майка си, която никога не бе виждал.

— И това ти напомни, че си владетел на Руат? — усмихна се Литол само с ъгълчетата на устните си. Очите му, които преди изглеждаха непроницаеми, сега проблясваха в отраженията на огъня.

— Да, — каза Джаксъм. — И ми се струва, намерих къде може да се използва човек с твоята енергия и способности.

— Я, разкажи, — Литол му посочи тежкото гравирано кресло, близо до огнището.

— Защо да ми отстъпваш веднага своето кресло, — каза Джаксъм, забелязал, че вдлъбнатините на кожените възглавнички още не са успели да се изправят.

— Предполагам, че скоро ще ти отстъпя не само креслото си, лорд Джаксъм…

— Но само по всички правила на етикета! — Джаксъм притегли с крак малката пейчица и седна върху нея. — И освен това, ти ще имаш възможност да се изявиш на ново поприще! — Хладнокръвието на Литол го накара да се почувства облекчен: — Настойнико, достоен ли съм да стана наистина владетел на Руат?

— Имаш предвид — добре ли си обучен?

— Това също, но аз говоря за тези обстоятелства, заради които е за предпочитане Руат да управляваш ти.

— Да, Джаксъм!

Младежът внимателно се вгледа в лицето на опекуна си, търсейки и най-малки признаци на скованост или притеснение. Но Литол продължи с предишното си спокойствие:

— Обстоятелствата силно се измениха. И основно — благодарение на теб.

— Благодарение на мен?… А… тази болест! Как мислиш, ще има ли някакви пречки за да премина през Утвърждаването за владетел?

— Не виждам никакви пречки!

Джаксъм чу, как менестрелът ахна, но продължи внимателно да наблюдава Литол.

— А сега ми кажи, какво те подтикна, — усмихна се той. — Сигурен съм, че не е само това, че Северът най-накрая реши проблема с младшите синове. Трябва да е онова славно момиче, как и беше името … Шарра, струва ми се?

— В общи линии, да, — засмя се Джаксъм и с крайчеца на очите си забеляза усмивката на менестрела.

— Сестрата на Торик от Южния холд, нали? — попита Литол, оценявайки перспективите от подобен брак.

— Да. И искам да те попитам, съветът на лордовете не смята ли да даде на Торик владетелска титла?

— Не, даже и не съм чул той да е молил за такова нещо. — намуси се Литол.

— А ти какво мислиш за Торик?

— Защо питаш? Според мен, няма никакво съмнение, че бракът ще бъде равностоен, макар той да няма титла.

— Да, той е способен да удовлетвори своето властолюбие и без титла, — каза Джаксъм с такава враждебност, че настойникът му и менестрелът с учудено се спогледаха.

— Откакто Д’рам стана Предводител на Южния Уейр, — наруши Финдер възцарилата се тишина, — на никого от безимотните, тръгнали да усвояват новия континент, не е отказана земя.

— Гарантира ли им право на владеене на земята, която обработват? — попита Джаксъм, така бързо, че менестрелът удивено замига.

— Не съм сигурен…

— Двама от синовете на лорд Грока вече са там. — Литол мачкаше с пръсти долната си устна. — Доколкото разбрах са получили парцели земя. И разбира се, ще запазят наследствената си титла. А какво са подхвърлили на Дорс, Бранд? — попита той току-що влезлия иконом.

— Дорс? … Той какво, също ли е отишъл там за земя? — с учудване и облекчение попита Джаксъм.

— Не видях причини да го задържам, — спокойно отвърна Литол. — Предположих, че и ти няма да възразиш. …Така, че какво му обещаха Бранд?

— Ако не греша — всяко късче земя, с което може да се справи, но думата „владее“ според мен не беше произнесена. От друга страна, предложението идваше не от самия Торик, а от един от южняците търговци.

— И все пак — ако някой ти даде земя, ти ще си му благодарен и всячески ще го поддържаш против тези, които не са ти давали земя, — каза Джаксъм. — Нали?

— Да, благодарността поражда преданост, — неспокойно се намуси Литол. — Освен това, тях ги предупредиха още в началото, че най-хубавите земи се намират най-далече, и уейрът не може да ги защити. Дадох на Дорс един от нашите стари огнемети — естествено в работещо състояние, с резервни наконечници и шланг…

— Ох, как искам да го видя по време на Нишковалеж, на открито и без нито един ездач в небето. — Джаксъм допи виното си и стана.

— Двамата с Рут трябва да се върнем в Залива. Още не сме готови за руатските вихрушки… И освен това, утре трябва да свършим още една работа. Ще можеш ли да долетиш при нас, ако се получи? Предполагам, Бранд може да те замести, ако се наложи?

— Защо пък не! — каза Литол. При такъв студ, няма да откажа малко слънчеви бани!

— Не се притеснявайте, ще се справя, — промърмори Бранд.

…Джаксъм кръжеше над холд Залив и се радваше на ласкавата, топла тропическа нощ. Вече беше сигурен, че преместването на Литол, няма да се превърне в трагедия за него. Гледаше приближаващата се земя и изпитваше блажено облекчение. Не беше леко да изпълни замисъла си, при това без да обиди Настойника си. А и тези новини за Торик и неговите хитроумни интриги…

Скочи от рамото на Рут върху мекия пясък, точно на мястото, където с Шарра се бяха целували. Беше му приятно да си мисли за нея. Изчака докато Рут легне на плажа, пазещ още слънчевата топлина и на пръсти се промъкна в холда. Навсякъде, дори и в стаята на Робинтън беше тъмно. Изглежда вече беше късно, доста по-късно отколкото предполагаше.

Промъкна се в стаята си и се просна на леглото. Пиемур мърмореше нещо в съня си. Фарли, която дремеше на възглавницата отвори едното си око, изгледа Джаксъм и отново сладко заспа.

Джаксъм се покри с одеалото, помисли си за руатските снегове и също заспа.

Събуди се от това, че чу глас, който го викаше по име. Пиемур и Фарли лежаха неподвижно: в стаята влизаше светлината на едва зародилото се утро. Джаксъм се вслуша напрегнато, очаквайки зовът да се повтори. Но беше тихо. Робинтън?… Едва ли, Менолли се беше научила да се събужда при неговия глас. Докосна сънения ум на Рут. Белият дракон тъкмо се събуждаше.

Джаксъм се размърда и реши, че го е събудила болката в мускулите. Ръцете, раменете, кръстът — всичко го болеше след вчерашния труд. А и коварното слънце изрядно му изгори гърба. Опита се отново да заспи, но така и не можа да се намести удобно. Може би трябваше да отиде да се изкъпе? Това щеше да отпусне мускулите и да успокои изгорялата кожа…

Измъкна се тихо, да не събуди Пиемур и да не го чуе Шарра. Рут вече бодърстваше на двора и беше радостен да се присъедини към него.

„Струва ми се, че вчера не успях да се измия добре от мръсотията…“

Сестрите на Изгрева, като малки пламъчета проблясваха в лъчите на все още непоказалото се слънце. Джаксъм се загледа в тях. Да не би прадедите им да се бяха укрили от изригването там, горе? И, ако да — как ли го бяха направили?

Влезе до кръста в тихите вълни на залива и дълго плува под водата, в тайнствения сумрак. После изплува и се запъти към брега. Мисълта за вулканите не му излизаше от главата. Между селището и водата трябва да е имало някакво друго убежище. Хората са бягали в тази посока и явно са знаели точно накъде бягат…

— Рут! — повика го той.

„Пак ли ще летим нанякъде“ — изнедоволства драконът, но Джаксъм му напомни:

— Там, на платото слънцето ще изгрее по-бързо. Ще е по-топло.

Върна се в холда за летателния костюм, измъкна от склада малко храна и се вслуша да не би да е събудил някого. Не, по-добре беше да провери предположението си сам. А когато останалите се събудят, да ги зарадва с новините. В крайна сметка се надяваше да стане така…

Излетяха точно в момента, когато крайчето на слънцето се показа над ясния безоблачен хоризонт и позлати величавия лик на далечната планина.

Рут се пренесе през Помежду и бавно заплува във въздуха, описвайки широк кръг. Джаксъм се усмихна щом погледна надолу — земята, изкопана от мощните драконови нокти при разчистването на двете могили беше образувала няколко нови хълмчета. Направиха още един кръг и се насочиха към морето, накъдето, предполагаше, са се насочили изплашените и измъчени хора. Беше рано да извикат огнените гущери. Щяха пак да си спомнят изригването и ще се паникьосат. Трябваше първо да се добере до място, което ще предизвика по-малко драматични спомени. Нека по-добре да си припомнят, какво са правили „техните хора“ в убежището, към което са бягали!

Може би са имали просторни ферми за уерровете и обори за ездитните животни някъде встрани от селището? Древните бяха действали с размах — един обор би могъл да приюти стотина човека и да ги спаси от огнения дъжд.

Под тях преминаха ливадите, появиха се храсти, които малко по-нататък преминаха в буйна, гъста растителност. Щеше да е щастлива случайност, ако можеше да види нещо през нея.

И тъкмо се канеше да помоли дракона да се върне обратно, когато пред очите му попадна странна по форма полянка.

— Рут! Ето там!… Да видим какво е.

Няколко маха на крилете и Рут се понесе над дългата ливада — дълга стотина драконови дължини и широка — около пет-шест. Изглеждаше така, сякаш храстите и дърветата трудно намираха почва за корените си там. В далечният край проблясваше вода — няколко малки езерца свързани помежду си.

В този момент, над платото се показа слънцето и Джаксъм видя три дълги сенки върху тревата. Веднага нареди на Рут да лети напред и кръжа над мястото, докато не се увери, че това съвсем не са естествено образувани хълмчета, а рязко се отличават по форма и разположение. Едното от тях превишаваше другите с не по-малко от седем дължини, а между тях разстоянията бяха до десет и повече.

След като се спуснаха по-надолу, различиха още нещо — единия край на засипаното съоръжение приличаше на огромно помещение, а другият край конусообразно се свиваше и това биеше на очи, независимо от буйната растителност с която бяха обрасли хълмчетата.

Рут, развълнуван не по-малко от ездача си, кацна между двете предни възвишения. Гледани така от земята, те не правеха такова впечатление. И все пак в тях се откриваше нещо особено…

Трябваше Рут само да прибере крилете си и веднага наоколо се образува вихър от огнени гущери, които пищяха възбудено и радостно.

— Какво казват, Рут? Опитай се да ги успокоиш. Могат ли да ти покажат нещо, свързано с тези хълмове?

„Даже прекалено много! — Рут повдигна глава и тихо и нежно замърка. Гущерите се мятаха насам-натам толкова бързо, че Джаксъм не можеше да различи дали между тях има някоя белязан. — Те са щастливи — чу отново мисления глас на дракона. — Радват се, че си се върнал. Отдавна те чакат!“

— Кога съм бил тук за пръв път? — Джаксъм не се изненада от твърдението — беше разбрал, че такива тънкости, като смяна на поколенията, не могат да бъдат осъзнати от гущерите. — Могат ли да ни припомнят?

„Когато си се спуснал от небето в такива дълги сиви неща?“ — учуди се Рут предавайки отговора.

Джаксъм се облегна на хълбока му. Все още не можеше да повярва…

— Покажи ми!

…Ярки, често противоречиви образи запълниха съзнанието му. Отначало всичко беше доста разплуто, но Рут успя да събере множеството разкъсани спомени в една ясна картина.

Това бяха сиви цилиндри с малки крила — жалки подобия на великолепните крила на драконите. Единия край на всеки от цилиндрите беше закръглен, затова пък от другия край стърчаха някакви тръби и образуваха кръг.

Ето, че от предният кораб, примерно на една трета от края с тръбите се разкри отверстие. От него се спусна метална стълба и по нея заслизаха мъже и жени… И отново пред умствения взор на Джаксъм всичко започна да става много бързо — видя как хората бягаха, скачаха, прегръщаха се от радост. После картината предавана от Рут окончателно се разпадна на отделни фрагменти, сякаш всяко гущерче се опита да последва отделен човек и се опитваше да предаде на дракона именно за него, без да се интересува от самото приземяване на кораба и последвалите събития…

Ето значи накъде бягаха хората спасяващи се от изригването. Те бързаха към корабите, които ги бяха докарали на Перн от Сестрите на Изгрева. Но по някаква причина, корабите не са могли да излетят…

Съпроводен от ликуващите гущери, Джаксъм тръгна покрай хълма и спря на мястото, където предполагаше, че е входът на небесния кораб.

„Те казват, че си го намерил!“ — Рут леко побутна ездача си с нос напред. В големите му очи блестеше жълт пламък.

Като потвърждение на думите му, десетки огнени гущери се спуснаха на обраслия склон на могилата и започнаха да разхвърлят храстите и тревата.

— Трябва да се върнем в холда и да кажем на всички!… — потресено каза Джаксъм.

„Те спят. И в Бенден също спят. В целия свят сме будни само ние!“

— Изглежда е така! — съгласи се младежът.

„Мога да копая и днес, — увери го драконът. — Можем да почнем да копаем, а когато другите се събудят ще дойдат да помагат!“

— Ти имаш нокти, а аз не, — каза Джаксъм. — Хайде поне да отидем да вземем инструменти от платото.

Така и направиха, а развълнуваните и щастливи гущери не ги оставиха нито за миг. Джаксъм очерта с лопатата мястото, където предполагаше, че трябва да се разчисти, за да се стигне до входа. След това му остана само да наблюдава Рут и гущерите, които в нетърпението си да помогнат, непрекъснато пречеха на дракона.

В началото махнаха слой чимове — жилавите корени на тревата се бяха сплели в плътна покривка и гущерите я замъкнаха на другия край на поляната, в храстите. Следващият слой беше наносен, оставен от миналите хиляди Обороти; дъждовете и слънцето го бяха превърнали в плътна кора. Джаксъм си позволи да си отдъхне едва когато раменете му започнаха да го болят непоносимо от умора. Седна отстрани и извади малко храна.

Внезапно ноктите на Рут застъргаха в нещо.

„Не е камък!“ — веднага съобщи драконът.

Джаксъм скочи в дупката и заби кирката в изровената земя. Острието се натъкна на твърда неподатлива повърхност. Младежът нададе див вик, от който огнените гущери като облак се извиха във въздуха.

Разгреба почвата с ръце и внимателно поглади открилата се повърхност. Не беше метал. И не беше същото вещество от което бяха направени стените на сградите на платото. Обшивката на кораба, колкото и глупаво да звучеше, приличаше на непрозрачно стъкло. Само, че стъкло с такава твърдост никога не беше виждал.

— Рут! …Кант още ли не се е събудил?

„Не! Но Пиемур и Менолли вече са будни. Чудят се, къде сме изчезнали“.

— Тръгваме! — възторжено завика Джаксъм. — Ще паднат от изненада!…

Изскочиха от Помежду над холда и видяха, че Робинтън, Пиемур и Менолли наистина ги чакат. Засипаха го с въпроси за полета му до Руат веднага щом се приземи, но той се опита да ги надвика и да разкаже за новата находка. Накрая, на менестрела му писна и кресна да пазят тишина така, че всички огнени гущери се скриха в Помежду.

— Нищо не мога да разбера от тази какафония! — каза той, вземайки си дъх. — Хайде Менолли, донеси ни храна. А ти Пиемур, донеси нещо за рисуване…Зейр! Ела тука разбойнико! Ти ще занесеш вест в Бенден! Ако Мнемент не иска да се събуди, ухапи го за носа. Да, зная, че ще ти стигне храброст да се сбиеш заради мен с Най-Големия. Не, не, не го убивай, само го събуди. Отдавна е време тези бенденски сънливци да стават!… — той беше в чудесно настроение, главата вдигната високо, очите пълни с огън, жестовете плавни и великолепни. — В името на Черупката, Джаксъм! Какво многообещаващо начало положи на този иначе скучен ден… А аз се валях в кревата и не очаквах от живота нищо, освен нови разочарования!…

— Там може да не намерим нищо…

— Но ти казваш, че огнените гущери са възпроизвели приземяване? Хора излизащи от корабите? Ти си прав, може цилиндрите да се окажат празни… но си заслужава да се погледнат. Истинските кораби, които са докарали Прадедите ни на Перн!… — Менестрелът вдъхна с пълни гърди в предвкусване на чудото.

— Струва ли си да се вълнувате толкова, Майсторе. — Джаксъм се огледа. — А къде е Шарра?

Пиемур и Менолли тичешком се носеха из холда, трудно беше да предположи, че Шарра още спи. Потърси с очи Миир и Талла.

— Снощи за нея долетя ездач, — обясни Робинтън. — Разболели са се няколко човека от Южния … Впрочем, предполагам, че е доста егоистично от моя страна да ви задържам тук без нужда. Ти например би могъл да се върнеш в Руат… — вдигна брадичка очаквайки обяснения.

— Вярно е, Майсторе, трябваше да се върна в Руат още отдавна, — съкрушено каза Джаксъм. — Когато тръгнах, там валеше сняг. Дълго говорихме с Литол…

— Сега никой няма да възпрепятства Утвърждаването ти като владетел. Никой вече няма да мърмори из ъглите за границите, — разсмя се менестрелът и имитира досадния тон на лорд Санджел. — и за това, че ти си драконов ездач!

Сложи ръка на рамото му и каза:

— И как го прие Литол?

— Нито се учуди, нито се натъжи, — отвърна Джаксъм. — Тогава си помислих — ако Никат наистина започне да разкопава постройките на платото, организаторският талант на Литол може да влезе в употреба…

— Аз също мислех за това. — тупна го менестрелът по рамото. — Ровенето в миналото — наистина е подходящо занимание за старци като нас…

— Ти никога няма да остарееш, Майсторе! — възмутено възкликна Джаксъм. — И Литол…

— Благодаря ти за добрите думи, момче, но виждаш ли, едно предупреждение вече получих… Аха, ето долетя един дракон! И доколкото виждам това е Кант! — Робинтън засенчи очите си с ръка.

…Ф’нор, мръщейки се недоволно, крачеше по плажа. Зейр се беше появил в Бенден с пронизително пищене и всички бенденски гущери вдигнаха такава врява, че Лесса накара Рамот да ги разгони. Като доказателство за случилото се, сега над залива започнаха да се появяват безбройни ята огнени гущери и всеки от тях врещеше с пълна сила.

— Успокой ги Рут! — помоли Джаксъм. — Иначе няма да се чуем!

Драконът изви шия и нададе такъв рев, че се уплаши сам и спечели уважителен поглед от кафявия гигант. Във възцарилата се тишина самотно писна някакво гущерче и веднага млъкна. Небето се изчисти — огнените гущери бързо се разполагаха по клоните на дърветата.

„Послушаха ме!“ — учудено и не без самодоволство предаде Рут.

Установилият се ред, забележимо подобри настроението на Ф’нор.

— А сега разказвай, Джаксъм, какви си ги свършил днес! — кафявият ездач свали летателната куртка и смъкна шлема си. — Изглежда Бенден, в последно време не може да направи и крачка без помощта на Руат!

Джаксъм учудено го изгледа…очите им се срещнаха и той разбра, че в думите на ездача имаше скрит смисъл. Нима пак яйцето? … Нима Брекке беше казала?

— Е, какво! — отвърна. — Руат и Бенден са здраво свързани. И не само с тясно родство, но и с общи интереси!

Ф’нор престана да се муси и широко се усмихна.

— Чудесно казано, Руат! — Така тупна Джаксъм по рамото, че едва не го събори на земята. — Чудесно казано! А сега докладвай, какво откритие си направил днес?

Джаксъм с удоволствие повтори разказа за случилото се сутринта. Ф’нор се ококори:

— Корабите, с които са долетели? …Да тръгваме веднага! — отново затегна колана си и с жест накара младежа да побърза с обличането. — Утре в Бенден има Нишковалеж, но, ако работата е такава, каквато казваш…

— Идвам с вас! — обяви Робинтън.

Нито един гущер, даже и най-смелия не посмя да наруши тишината последвала тези думи.

— Идвам с вас! — уверено и твърдо повтори Менестрелът. — Прекалено много пропуснах, а тази нова неизвестност е по-лоша за мени и то смъртта. — Той с драматичен жест притисна ръце към гърдите си. — Моето нещастно сърце боли все по-силно с всеки миг, който съм принуден да прекарам в безпокойство, очаквайки да се сетите да ми изпратите жалки парчета информация! — Менолли отвори уста, но Менестрелът вдигна ръка. — Не, няма да копая. Но не си мислете да ме оставите тук. Това е много опасно за моето болно, слабо сърце. Помислете сами, докато Вие създавате велики Записи, аз да се валям тук сам!

— Майстор Робинтън… Ако Брекке разбере… — простена Менолли.

Ф’нор закри очи с ръка и тръсна глава, потресен от подлото изнудване на менестрела:

— Дайте на човека пръстче — и ще ви откъсне цялата ръка… — показа юмрук на Робинтън: — Само да те видя, че хващаш лопата, или вдигнеш дори камъче, ще… ще…

— Менолли, дете, донеси ми летателния костюм! — Менестрелът побутна момичето към холда. — И писмените принадлежности от масата в кабинета… Обещавам, че ще бъда послушен. Сигурно е, че толкова кратко пребиваване в Помежду няма да ми навреди…Менолли! — извика с пълен глас, така че ехото върна гласа му, чак от другия край на залива. — Не забравяй за меха с вино! Закачен е на креслото ми! Да знаете, че търпението ми свърши още вчера, когато от най-добри подбуди, не ми дадоха да погледна разкопките на платото.

Менолли бегом донесе писмените принадлежности и костюма; мехът с вино подскачаше на гърба й. Ф’нор качи на Кант Робинтън и Пиемур, а Менолли седна зад Джаксъм. Той за миг съжали, че Шарра я няма. Даже си помисли, дали Рут няма да може да се свърже с нея през половината континент, но отхвърли тази мисъл — там, далеч на запад изгревът нямаше да дойде скоро.

Двата дракона се вдигнаха във въздуха, съпроводени от плътен облак огнени гущери. Рут предаде на Кант ориентирите. Джаксъм едва успя още един път да се ужаси от настойчивостта на менестрела, когато минаха през Помежду и драконите се заплъзгаха надолу, към трите странни хълма.

Откритието на Джаксъм моментално беше оценено по достойнство. Менолли го прегърна изотзад и нададе такова пронизително арпеджио, каквито той никога не беше чувал. Видя, как отчаяно жестикулираше Робинтън; надяваше се, че менестрелът се държи здраво за поясният ремък на Ф’нор. Кант веднага забеляза изкопаната от Рут яма и направи вираж, стараейки се да кацне колкото се може по-близо до нея.

Настаниха менестрела на сянка и му наредиха да седи мирно. Джаксъм помоли Рут за всеки случай да поговори с местните гущери и чрез Зейр да предаде на Робинтън спомените им.

Под дружното чирикане на гущерите работата се възобнови. Скоро се наложи Рут да се отдръпне — грамадният Кант копаеше много по-бързо, а и между хълмчетата можеше да се намести само един дракон. Джаксъм се тресеше с цялото тяло, на платото такова не му се беше случвало…

Те с Рут бяха разчистили само върха на кораба, а сега кафявият разчистваше страната му. Той риеше с такъв ентусиазъм, че чимовете земя хвърчаха чак до дърветата, където седеше менестрела. Скоро се показа шевът на входния люк, приличащ на тънка пукнатина, разсичаща идеално гладката повърхност. Следвайки указанията на Ф’нор, Кант доста бързо изкопа десния ъгъл на люка, след това и цялата му горна част.

Гущерите с въодушевление се втурнаха да помагат на дракона и хората — от ямата сякаш изригна вулкан. Работата потръгна и бързо успяха да откопаят целия вход и предния край на едно от крилата на кораба.

— Виждате ли, колко точно помнят нашите приятели всичко, което са видели техните предци, — незабавно изкоментира Робинтън. — Цялата хитрост е да ги накараш да си спомнят!

Ф’нор изчисти и последната прашинка от капака на люка и най-накрая разреши на менестрела да огледа находката.

— Ето, че вече е време да повикаме Лесса и Ф’лар, — каза Робинтън. — И, разбира се Майстор Фандарел — тази работа е точно за него. Кой знае, може дори да ни обясни от какво е направен корабът!

— Мисля си, че не е необходимо да казваме на повече хора, — намеси се Ф’нор, преди менестрелът да спомене и други имена. — Сам ще отлетя за Главния ковач, това ще ни спести време и няма да даде повод за сплетни. А Кант ще извика Рамот. — изтри потта от челото си и част от полепналата мръсотия, и вдигна летателния костюм. — И да не сте посмели да пипате нещо без мен!

Награди всеки поред с по един свиреп поглед и особено Робинтън — и вихърът вдигнат от могъщите криле на Кант притисна храстите към земята.

— Ако само знаех, какво да пипам, — оплака се менестрелът. — Хайде по-добре да се освежим! — Вдигна меха с виното и покани останалите да седнат около него.

Младежите не чакаха да ги уговаря, всички бяха радостни да си починат и да се полюбуват на чудото, което отново се показваше над земята.

— Ако те наистина са летели на тези неща… — промърмори Пиемур.

— Никакво „ако“, мили ми Пиемур. Не може да има никакво съмнение — те са летели. Огнените гущери са видели, как корабите са се приземили!

— Не се изразих точно — ако те наистина са летели на тези неща, защо не са избягали с тях от платото след изригването?

— Интересна мисъл!

— Е?

— Възможно е Фандарел да съумее да отговори, а аз вече започвам да се обърквам, — честно си призна Робинтън, гледайки с лека досада затворения люк.

— А може би е било необходимо тези кораби да бъдат пуснати от високо, за да полетят — както правят мързеливите дракони? — предположи Менолли и погледна Джаксъм.

Робинтън гледаше синьото небе — не се ли виждаха завръщащи се дракони.

— Нима полетът в Помежду отнема толкова време…

— Не, — каза Джаксъм. — Времето се губи основно при излитане и кацане.

Първо се появиха Бенденските Предводители. Впрочем, Кант, носещ на гърба си Ф’нор и Фандарел се забави само с няколко мига, така че и трите дракона се приземиха почти едновременно. Ковачът избърза пред останалите, скочи в ямата и благоговейно започна да опипва кораба. Ф’лар и Лесса минаха през гъстата, висока трева, заобиколиха влажните чимове земя, застанаха зад него и очаровано загледаха смътно пробляскващия люк.

— Аха! — тържествуващо възкликна Фандарел и всички подскочиха. Ковачът внимателно изучаваше края на люка. — Ето я и ключалката! Ако разкопаем целия кораб, това място ще се окаже на височина, колкото човешки ръст… Сега нека да натиснем…

Внимателно натисна с пръст и отстрани на люка се отмести малък панел. Под него се оказа ниша с няколко цветни кръгчета ма дъното.

Всички се скупчиха около него. Ковачът посегна с дебелите си пръсти над нишата и спря. Кръгчетата бяха два реда — горният — зелени, долният — червени.

— Червеният цвят за нас винаги означава опасност, следователно това трябва да е означавал и за нашите предци, — каза Фандарел. — Значи, ще пробваме зелените!

Показалецът му се поколеба за момент и натисна зеления бутон.

Отначало не стана нищо. Хладната ръка на разочарованието стисна вътрешностите на Джаксъм — нима пак ги очакваше разочарование?…

— Вижте, отваря се! Отваря се! … — Зорките очи на Пиемур първи забелязаха че тясната цепнатина се разширява.

— Това е древен, много древен механизъм, — възхитен каза Фандарел, уловил едва доловимо проскърцване отвътре.

Капакът на люка бавно потъна на вътре, а после, за изненада на всички, се плъзна на страни и изчезна под обшивката.

Застоялият въздух се измъкна навън и накара всички да отскочат. Когато отново погледнаха в отвора, видяха само един потъващ в тъмнина коридор. Слънчевите лъчи осветяваха само малък участък от пода — той беше по-тъмен от корпуса на кораба, но явно направен от същия удивителен материал. Ковачът почука по него с кокалчетата на пръстите си.

— Не влизайте още, — предупреди той останалите. — Изчакайте да влезе чист въздух. И освен това, нямаме светилници.

— Ей сега ще донеса от холда! — Джаксъм грабна летателния си костюм, затегна шлема и хукна към Рут. Но забрави да се загърне и леденият студ на Помежду, след работата под жаркото слънце сякаш го изгори.

Събра всички светилници от холда. Когато се върна при кораба, стори му се, че по време на отсъствието му, нищо не се е помръднало. Всички бяха удържани от нещо властно, невидимо, притаило се зад прага. А може би се бояха, че и тук е празно, както в сградата на платото…

— Е, ако продължаваме да стоим тук, като стълбове — Робинтън взе единия от светилниците. — Няма да научим нищо!

И решително влезе в кораба.

— Той е заслужил правото си да влезе там пръв! — каза Джаксъм на Менолли, докато раздаваше светилниците. Фандарел, Лесса и Ф’лар заедно престъпиха прага. Младежите влязоха след тях. Скоро пред тях се изпречи още една врата — с кръгло колело по средата и тежки ключалки от пода до тавана; но тя беше гостоприемно отворена. Майстор Фандарел пипаше стените, въодушевяваше се от неща непонятни за другите, разглеждаше разноцветните копчета и ръчки. Влизайки по-навътре в кораба, намериха още две врати. Едната, разтворена, водеше наляво. Другата, затворена, водеше направо, както предположи Фандарел, към опашната част на кораба.

— И как, това грамадно, почти безкрило съоръжение се е изхитрило да лети само с помощта на някакви си тръбички. — размишляваше ковачът. — Не, вие може и да не искате, но аз просто съм длъжен да доведа Бендарек тук!

Завиха наляво, по дълъг, тесен коридор. Ботушите им тихо скърцаха по пода, направен от незнайно какво…

— Според мен, от същия материал бяха направени и гредите в шахтите — Фандарел се наведе и докосна пода с ръка. — Такаа, а тук какво имаме? … — изправи се и опипа празните скоби на стената. Направо да се побъркаш, колко … обърнете внимание — никъде няма и прашинка.

— Какъв ти прах, щом корабът е бил заровен от хиляди Обороти, — тихо отбеляза Ф’лар. — Също, като стаите, които открихме тогава в Бенден…

По цялата дължина на коридора имаше врати — някои отворени, други затворени, но незаключени. Пиемур и Джаксъм огледаха повечето. Отверстията в пода и във вътрешните прегради еднозначно говореха, че тук някога са висели и стояли някакви предмети.

— Елате всички! — раздаде се развълнуваният глас на Менестрела.

— Насам! — долетя от другото помещение гласа на Ф’нор. — Струва ми се, че от тук са управлявали кораба!

— Не, Ф’нор! — обади се Ф’лар. — Ела при нас, тук има нещо много по-важно!

Когато всички се събраха и няколкото светилника прогониха тъмнината, стана ясно, какво е привлякло вниманието им. Стените бяха покрити плътно с карти. Познатите очертания на Северен Перн и не толкова познатите на Южния в най-малки подробности ги гледаха от стените.

Пиемур охна и застена без да се преструва, прекарвайки пръст по крайбрежието, което с такива мъки беше преминал — сега вече беше ясно, каква малка част от континента е видял.

— Вижте, майстор Идаролан може да доведе кораба си почти до самия Източен Бариерен хребет… И това съвсем не е същия хребет, който видях на запад… и…

— А тази карта каква е? — възгласът на Ф’лар прекъсна възторга на Пиемур. Светилникът в ръката му озари още една карта на планетата. Контурите на материците бяха същите, но вътре в тях по загадъчен начин бяха сплетени петна и линии с различни цветове. Моретата бяха оцветени с различни оттенъци на синьото.

— Изглежда, така са означени дълбочините, — каза Менолли показвайки с пръст, там, където знаеше, че е разположена дълбоководната Нератска падина. Синият цвят там беше особено наситен. — Вижте стрелките — те показват Голямото Южно течение. А ето и Западното течение!

— Ако е така, бавно каза менестрелът, — разликата в цветовата гама означава височината на местата?… Не, едва ли, Планините на Кром, Форт и Бенден са оцветени като част от равнините на Керун. Да… Иди че се сещай, какво са имали предвид Предците! — погледът му се плъзна надолу, по Южния континент — И най-интересното, този цвят почти не присъства в другата половина на света! Удивително…Трябва да се изучи!…

Той опипа картата, търсейки края й, но тя явно беше залепена за стената.

— А ето и нещо интересно за Уонзър, — обади се Фандарел. Увлечен в находката си, славният ковач просто не чуваше разсъжденията на Робинтън.

Пиемур и Джаксъм му занесоха още светилници.

— Звездна карта! — възкликна младият менестрел.

— Не съвсем. — поправи го ковачът.

— Карта на най-близките звезди?… — предположи Джаксъм.

Палецът на Фандарел докосна централното, оранжево кръгче на картата:

— Това е нашето Слънце — Рукбат. А това, съдейки по всичко е Червената звезда. — Пръстът му проследи орбитата на блуждаещата планета. После посочи третият след слънцето малък свят. — И накрая, нашият Перн!

Планетата изглеждаше смешно малка.

— А това тук какво е? — Пиемур разглеждаше защрихованият с тъмна боя свят от другата страна на слънцето, далеч от останалите планети и нарисуваните им орбити.

— Не знам! — отвърна ковачът. — Действително, останалите планети са нарисувани от другата страна…

— А тези линии какви са? — Джаксъм проследи стрелките, проточени от долния край на картата към Червената звезда, и от нея, надясно, пак към края.

Потресаващо! — Фандарел триеше непрекъснато брадичката си и разглеждаше загадъчните рисунки.

— Все пак предпочитам тази карта, — каза Лесса с доволна усмивка, съзерцавайки очертанията на континентите,

— Да? — Ф’лар откъсна очи от звездните схеми и се обърна към нея. — А, разбирам накъде клониш, — каза той, след като Лесса покри с длан запада на Южния континент. После се засмя: — Напълно съм съгласен Стопанке моя. Много нагледно!

— Почакайте! — намеси се Пиемур. — Тази карта не е точна. — Ето тук, — пръстът му опря стената, не са нарисувани морските вулкани, които видяхме от скалния корниз. А тук има прекалено много суша, но затова пък го няма Големият залив. Знам това, минавал съм от там!

— Да, тази карта вече не е точна, — кимна Робинтън, без да даде време на Лесса да отговори на младежа. — Обърнете внимание на Тиллек — северният полуостров тук е много по-обширен, отколкото е в действителност. И вулканът на южния бряг не е отбелязан! — усмихна се и добави: — Но в момента на съставянето й, разбира се, не е била грешна.

— Точно така! — досети се Лесса. Колко Оборота са минали от тогава и какви ли не бедствия са сполетявали бедния наш свят, предизвиквайки премествания и разрушения…

— Виждате ли тесния език суша на мястото, където сега са Драконовите скали? — възкликна Менолли. — Моят прадядо помни много добре, как земята се е разцепила и пропаднала в морето.

— За какво говорите, това са малки изменения, — махна с ръка Фандарел. — Картите са великолепни! — и отново се намуси, гледайки неразбираемото цветно украсяване. — Всички наши древни селища са разположени на кафяв фон…Вижте, Форт Холд, Руат, Бенден и Телгар. И Уейровете — погледна Лесса и Ф’лар. — Всички — на кафяво! Какво може да означава това? Места годни за живот?

— Но за начало са се устроили на платото, което е отбелязано с друг цвят, — възрази Пиемур.

— Ще трябва да попитаме Майстор Уонзър и Майстор Никат.

— Добре ще е Бенелек да огледа резетата на вратите, а ако успее да ги разгадае, и опашката на кораба. — каза Ф’нор.

— Скъпи мой ездачо, — усмихна се ковачът. — Бенелек наистина разбира от машини, но тези…техническото ниво на строителите на кораба превишава разбиранията на всеки ученик, дори и моите.

— Да се надяваме, че все някога ще съберем достатъчно знания и ще разгадаем всички тайни на този кораб. — каза Ф’лар и нежно поглади картата. — Но ето това е най-необходимо за нас, за целия Перн. — усмихна се на Робинтън, който кимна и на Лесса, чиито очи блестяха със закачливи пламъчета, разбираеми само за тях тримата. — Но засега, нито дума за картите! — тонът му стана сериозен, а вдигната му длан спря възраженията на Фандарел. — Не за дълго, добри ми ковачо, вярвай ми имам основателни причини…Нека Уонзър прегледа уравненията и чертежите, а Бенелек да се опита да се оправи с механизмите. Той така или иначе говори само с неодушевени предмети и надали ще каже на някого за кораба. Повтарям, за известно време, това ще бъде строга тайна. Впрочем, Пиемур и Менолли са обвързани с клетвата на менестрелите, а ти Джаксъм си се проявявал не само като способен, но и внимателен… — Предводителят го гледаше право в очите и Джаксъм вътрешно се сви: беше уверен, че Ф’лар вече всичко знаеше за приключенията му с проклетото яйце… — За да нарушим спокойствието на холдовете, Уейровете и Гилдиите, стига само и нашето плато, — продължи Ф’лар. — Няма защо да товарим умовете на хората с нови загадки. — Още веднъж погледна безкрайните простори на Южния върху картата, отново си размени усмивки с Лесса и Робинтън и изведнъж се засуети:

— Торик!…Той обеща да дойде днес и да ни помогне при разкопките!…

— Да, а мен трябва да е вземе Н’тон, — каза Фандарел. — Но, след един, два часа. Ф’нор ме измъкна от постелята…

— В Южния холд часът е същия, като в Телгар, — поуспокои се Ф’лар. — Е, добре. Но така или иначе ми е нужно копие от картата. Кой ще се заеме?

— Джаксъм! — незабавно предложи Робинтън. — Първо, той копира много добре и второ, когато вчера дойдоха да вземат Шарра, беше в Руат. Никой не знае за неговото завръщане. И освен това, смятам да държим Рут настрани. Нека местните гущери да са с него и по-малко да приказват с троицата на Торик!

Решението беше взето. Оставиха на Джаксъм материали за рисуване и светилници. Откопаната страна на кораба прикриха с клонки за да не бие на очи, ако се появеше случаен наблюдател. Помолиха Рут да привлече при себе си колкото се може повече гущери и да ги накара да заспят. Белият дракон уморен от копането сутринта, никак не възрази на идеята да се просне на слънце и да поспи. И така, Джаксъм започна да копира картата, а останалите се отправиха в холд Залив.

Той работеше внимателно и се опитваше да съобрази, какво беше развеселило двамата Предводители и Майстор Робинтън. Най-вероятно това, че вече знаеха истинските размери на Южния — повече не трябваше да късат панталоните си и да го мерят с крачки. Да, разбира се, Торик не знаеше големината му, затова път Предводителите сега знаеха.

Джаксъм огледа полуострова, където се разполагаше Южния холд и се опита да пресметне, каква територия бяха усвоили безимотните поданици. Да, дори и ако холдът на Торик гъмжеше от младшите синове на всички лордове, владетели и фермери на Перн, дори и тогава нямаше да му стигнат силите напълно да го изследва! И дори, ако опита да разпростре владенията си до Западния хребет на юг и до Големия залив на запад…

Усмихна се, доволен от проницателността си и за малко да изкриви линията, която внимателно чертаеше. Когато стигна до Големия залив, се зачуди как да го изобрази — така, както изглежда сега или по картата? Накрая реши да пресъздаде картата точно. Ех, когато Торик я види…

Младежът си представи физиономията на южняка и смехът му отекна в тишината на кораба…