Ан Маккафри
Белият дракон (17)

Глава 16
Холд Залив 16.8.28 — 15.9.7

Джаксъм и Шарра нетърпеливо заразказваха на Пиемур за всички последни събития в Уейр Иста и за болестта на Робинтън. В отговор младият менестрел започна толкова подробно да описва малките грешки, ужасните недостатъци, глупавата привързаност и наивните надежди на майстор Робинтън, че слушателите му започнаха да се споглеждат в недоумение — докато не забелязаха сълзите по бузите му.

В този момент се завърна Рут и ездитното животно на менестрела, кръстено кой знае защо Глупчо, се изплаши и се скри в гората. Пиемур едва успя да го хване и с много увещания го изведе изпод сигурната защита на дърветата.

— Впрочем, не е толкова глупав, — Пиемур изтри сълзите и потта от лицето си. — Чудесно знае, че тези приятели — незабележимо посочи с пръст към дракона — не отказват закуска с такива като него.

„Нямам намерение да го ям, — невъзмутимо отвърна Рут. — Прекалено е малък. А и аз обичам охранени — този е прекалено жилав“.

Джаксъм се разхили и предаде на останалите думите на дракона. Пиемур също се ухили и благодарно се поклони на Рут.

— Ех, ако можех да внуша това на Глупчо. Уви, той е неспособен да различи дружелюбните дракони от тези, които наистина искат да закусят с него. — той се почеса по замислено. — Но, честно казано този му страх от драконите и скоростта му с която се изнася под най-близките дървета, когато ги усети, неведнъж ми е спасявал живота.

Джаксъм и Шарра по погледнаха неразбиращо.

— Разбирате ли, аз се занимавам с такива неща, в които по принцип не трябва да си пъхам носа. Или с такива, на които не трябва да попадам.

— Продължавай, — кимна Джаксъм, когато менестрелът млъкна, очаквайки ефекта от загадъчните си думи. — Ти нищо нямаше да намекваш, ако от самото начало не беше решил да ни разкажеш — ако не всичко, то поне достатъчно. Спомням си, че още в началото каза, че си ни търсел.

— Е, да, ако не се брои останалото, — изхъмка Пиемур. Просна се на пясъка и невъзможно дълго се наместваше удобно, издавайки блажени стонове. Накрая взе предложената му от Шарра чаша сок, изпразни я на един дъх и си поиска още.

Джаксъм чакаше търпеливо. Добре помнеше похватите на Пиемур още от времето, когато заедно посещаваха училището основано от Майстор Фандарел и Гилдията на менестрелите.

— Джаксъм, ти никога ли не си си задавал въпроса, защо зарязах ученето?

— Менолли ми каза, че са те пратили някъде.

— Някъде! … Къде ли само не ме пращаха! — с широк замах Пиемур показа почти целия южен хоризонт. — Хващам се на бас, че съм видял повече места на тази планета от всяко друго същество. Включително и от драконите! — Той уверено кимна с глава, очаквайки възторжени реплики от аудиторията. — Не успях да обиколя Южния континент, нито да го пресека. Но местата, на които бях, съм ги изследвал прекрасно! — Пиемур показа омачканите си, окъсани панталони. — Преди месец, когато тръгнах на изток, те бяха чисто нови. Да знаете само, колко удивителни истории могат да ви разкажат. — той примижа дълбокомислено към Джаксъм. — Едно е, скъпи мой лорде да се рееш в небесата и да гледаш на земята отвисоко. И съвсем друго е, да ходиш по нея с краката си, а от време на време и да пълзиш по корем. Само тогава може да осъзнаеш къде точно си бил.

— А Ф’лар знае ли за твоите похождения?

— Повече или по-малко, — усмихна се менестрелът. — Но мисля, че по-малко отколкото много. Преди три Оборота, Торик малко по-малко започна да продава на Севера тукашна руда с отлично качество — желязна, медна и оловна. Ако си слушал оплакванията на Фандарел, значи знаеш, че на Северния континент всички находища са вече изчерпани. Затова и Робинтън реши за всеки случай да провери откъде Торик добива рудата. За щастие, беше достатъчно разумен да изпрати мен. … Слушайте, сигурни ли сте, че ще се оправи? Нали не криете нещо от мен? … Трябваше само да стане дума за Главния менестрел и от самодоволното държание на Пиемур не оставаше и следа.

— Знаеш всичко, каквото и ние, а това ни го съобщи Рут… — За всеки случай Джаксъм отново попита Рут — Казва, че сега спи. Казва още, че драконите се грижат за него и няма да му позволят да си отиде.

— Драконите? Няма да му позволят? … Ама че работа! — Пиемур поклати глава. — Мен това не ме учудва — добави вече с обичайния си тон. — Драконите отлично знаят, кои са истинските им приятели. Така, както вече казах, Майстор Робинтън счете за необходимо и полезно да разузная из Южния континент. Още повече, че Ф’лар, по негови сведения е хвърлил око натам в плана си за следващия Интервал…

— Чакай, а откъде знаеш с такива подробности знаеш за какво си мислят Робинтън и Ф’лар? — запита Шарра.

Пиемур самодоволно се изхили и размаха пръст.

— Просто го знам, а откъде — опитай се сама да отгатнеш. Но съм прав, нали Джаксъм?

— Плановете на Ф’лар не са ми известни, но на Южния континент е хвърлил око не само той — това е сигурно.

— Точно така! Но не ви ли се струва, че под внимание трябва да вземем само него?

— Аз лично не мисля така — каза Шарра. — Моят брат е пълноправен владетел… да, именно, — добави тя с малко горчивина, когато Пиемур се опита да възрази. — Във всеки случай ще стане такъв, когато холдът му в сегашния си вид бъде признат от лордовете на Север. Той единствен рискува да дойде тук с Ф’нор обратно във времето. Никой друг не рискува. Успя да се уговори със Старовремците и построи прекрасен голям холд, където може да не се страхуваш от Нишките. Никой не смее да оспори правото му да се нарече владетел на земите, които сам е усвоил!

— Аз не го оспорвам, — побърза да се съгласи Пиемур. — Просто казвам, че Торик наистина направи много и привлече сума ти народ, но възможностите му не са безкрайни. Той може да обработва и да защитава само определено количество земя. А Южният е огромен. По-голям отколкото някой… с изключение на мен може да си представи. Кълна се, преминах по този континент разстояние, по-голямо от Тиллекския нос до Нератската скала, но и така не можах да го обиколя. — насмешливият тон на менестрела се смени с благоговен [?]. — Веднъж излязох на голям залив… другият бряг едва се виждаше в обедната мараня. Двамата с Глупчо два дни тъпчехме по някакъв кошмарен пясък. Навсякъде имаше само пясък и нищо друго. А имах вода само колкото да се върна. Изпратих Фарли, първо към далечния бряг, после към края на залива, но според съобщенията й, навсякъде имаше само пясък. Наложи се да се върна. Но приятели, — Пиемур огледа слушателите си — зад този залив, напълно вероятно има още толкова земя, колкото бях преминал от холда на Торик. А даже не бях описал пълен кръг! Торик не може и да се надява да завладее даже и половината от това което съм видял — а аз говоря само за западната страна… — Към вас се придвижвах най-малко месец и на места с Глупчо ни се налагаше да плуваме. За щастие той е отличен плувец. Охотно влиза във водата и не се оплаква. Само като си помисля, колко придирчиво баща ми избираше храната на ездитните си животни и какво се налага да яде бедния Глупчо при целия труд, който полага. — Пиемур съкрушено поклати глава. — И така, — продължи след няколко секунди пауза — разузнавах местността, както ми беше поръчано и се движех към вас и ето ме тук. Но предполагах, че ще успея да пристигна много по-бързо. Нямате си представа колко съм уморен! А колко още трябва да ходя за да стигна целта си!…

— Стори ми се — каза Джаксъм, — че току що каза, че си идвал насам.

— Да, но след това трябва да поема нататък…след известно време. — Пиемур вдигна левия си крак, който през цялото време разтриваше и болезнено се намръщи. — Черупки! Повече и крачка не мога да направя! Разраних си краката почти до коленете. Виж Шарра!

Шарра ловко размота парцала, откъснат явно от наметалото му, завързан около крака му и откри дълъг белег от наскоро заздравяла рана.

— Не би трябвало да продължавам нататък в такова състояние, нали?

— Според мен, никъде не трябва да ходиш! — Джаксъм се намръщи при вида на раната. — Шарра, какво ще кажеш?

Тя ги изгледа един по един и решително заклати глава. Очите й се смееха!

— В никакъв случай! За твоя крак са жизнено необходими топли морски бани и греене на слънце… а иначе казано — голям бандит си Пиемур! Истинско щастие, че не са те назначили за менестрел в някой холд! От теб всеки нормален владетел ще се побърка!

— А ти не си ли води записки, докато пътешества? — поинтересува се Джаксъм

— Аз! Записки? — възмути се Пиемур. — Ако искаш да знаеш, повечето от дисагите, които мъкне Глупчо са със записки. Защо си мислиш че съм така изпокъсан! — той понижи гласа си и се наклони към Джаксъм. — Нямали да ти се намерят един-два от листовете, които изобрети Бендарек? Ще ми се да нахвърлям няколко скици от места, докато не са ми излетели от главата…

— Имам колкото си искаш! Хайде!

Джаксъм се изправи и тръгна към къщата. Пиемур хукна след него — куцането от което така се оплакваше допреди малко, почти не се забелязваше. На Джаксъм не му се нравеше идеята да демонстрира на младия менестрел неумелите си опити да състави карта на околността, но се оказа че погледът на Пиемур изпуска малко неща. Той измъкна свитък, съставен от акуратно залепени отделни листове, и без да пита го разпъна на масата.

— Аха! Виждам, че не си си губил времето! — в думите на Пиемур прозвуча похвала. — А как измерваше? В дължини на Рут? Е и така става. А аз използвах Фарли — нареждам й да лети с определена скорост. Пускам я, засичам секундите и чакам докато се обади, че е пристигнала на мястото… После, когато чертая изчислявам разстоянието. Н’тон проверяваше измерванията ми, когато работихме заедно, така че съм сигурен — този начин е достатъчно точен, стига да отчетеш вятъра… Пиемур подсвирна щом видя внушителната купчина чисти листове. — Ох, как ще ми бъдат от полза, … мога да започна да правя карта на изминатия път. … Слушай, Джаксъм, ще може ли мъничко да ми помогнеш?

— Тъкмо ще си излекуваш и крака, — каза Джаксъм, опитвайки се да скрие усмивката си.

Пиемур вдигна очи в недоумение и… двамата започнаха да се хилят неудържимо. Не спряха, докато Шарра не влезе в стаята и не поиска обяснение …

Следващите няколко дни преминаха чудесно и най-важното, Рут постоянно им съобщаваше, че здравето на Майстор Робинтън се подобрява. Глупчо беше изпасъл всичката трева около дърветата, до която успя да се докопа и Пиемур се разтревожи за прехраната му. Наблизо нямаше полянки и се наложи двамата да направят кратък полет с Рут във вътрешността. Драконът охотно им помогна да съберат от високата, избуяла трева.

— Тази храна ще му дойде добре, — зарадва се Пиемур. — Че бедният Глупчо съвсем е отслабнал.

„Вярно, че е само кожа и кости — изкоментира Рут. — толкова изпосталели ездитни животни никъде не съм виждал“.

Джаксъм се засмя.

— Само не си мисли, че ще го угояваме за теб.

„Той е приятел на Пиемур, — обиди се белия дракон. — А Пиемур е мой приятел. Не ям приятелите на моите приятели.“

Джаксъм не издържа на изкушението и предаде тези думи на Пиемур.

Младият менестрел се запревива от смях и затупа Рут с длан, точно както тупаше Глупчо.

Натовариха Рут с половин дузина снопа с трева и излетяха.

— Не си ли бил още до планината? — заинтересува се Пиемур.

— Не. Не мога да летя все още в Помежду. — Джаксъм не криеше недоволството от наложеното ограничение.

— Не си го и помисляй! Смъртоносно е да минаваш в Помежду след огнена треска! — Джаксъм малко се учуди на енергичния отговор. — Не се притеснявай, скоро ще може да отидеш и до там. От тук изглежда на една ръка разстояние, но иначе му бих дал четири-пет дни път. А и пътят със сигурност няма да е лесен и гладък. — Пиемур неочаквано го ръгна в ребрата. — Така, че оздравявай! Чух те как пъхтиш докато събирахме тревата.

— Може би, — попита Джаксъм, — по-лесно щеше да е да докараме Глупчо и нека да пасе? Тук наоколо няма нито един дракон, освен Рут.

— Така е, но ако види някой от дивите си събратя, ще тръгне с тях и ходи го гони. Не може да разбере, че да стои с мен и с дракона, който му носи храна е много по-безопасно!

Глупчо се зарадва на угощението и се нахвърли на тревата цвилейки от удоволствие,

— Все пак ми е интересно какви са му умствените способности? — Шарра гладеше сивокафявата козина по гърба му.

— Не е толкова умен, колкото Фарли, но не е прекалено глупав. По-скоро бих казал, че е ограничен. Ако не изискваш от него прекалено много, понякога е направо умник.

— Например? — попита Джаксъм. Той никога не беше имал високо мнение за ездитните животни.

— Например, мога да изпратя Фарли да лети в някоя посока, после да се приземи и да вземе нещо от земята. Най-често ми донася стръкчета трева, клонки, понякога камъни или пясък. Мога да и поръчам да търси вода. Впрочем, така се излъгах, когато изследвах Големия залив. Поръчах и да намери вода, и с Глупчо тръгнахме след нея. Само дето забравих да и кажа да търси питейна вода. — Пиемур размаха ръце и се засмя. — А ето, Глупчо си ходи по земята, но знае къде да стъпва и къде не. Без него отдавна да съм попаднал в тресавище или в плаващи пясъци. Може да бъдете сигурни, че ще открие пътечка и в най-стръмния склон. Отлично намира и вода… питейна имам предвид. Трябваше да го послушам тогава, когато не искаше да тръгне през пясъците на залива. Знаеше, че там няма подходяща вода, макар Фарли да настояваше, че има… и щом го споменах — те двамата са ми чудесни помощници! Между другото, намерих чудесно люпило на огнени гущери, на кралица през пет,…-Фарли изчурулика и той кимна. — Нека да бъде по твоему, през шест или седем заливчета от тук. Аз леко обърках сметките, но тя ще ги намери… Това е за всеки случай, ако на някого му трябват. Ех ако зелените бяха малко по-умни, нямаше да има отърване от тях. Само, че ползата от тях е никаква.

— Помня, когато за пръв път открих гнездо, — усмихна се Шарра. — Тогава си нямах и представа с какво се отличават кралските от тези на зелените! Как само го пазех! И на никого не казах. Исках сама да впечатам всички…

— И колко бяха? — засмя се Пиемур. — Четири, пет?

— Шест! Но откъде да знам, че пясъчните змии са намерили гнездото преди мен, подкопали са го и са изсмукали всички яйца!

— А защо, — попита Джаксъм, — пясъчните змии не нападат кралските люпила?

— Защото кралицата не се отлъчва далеч от гнездото, — обясни Шарра. — Тя непременно ще забележи змията и ще я убие. — Тя потрепера. — От змиите ме е страх повече, отколкото от Нишките!

Изчаквайки да отмине обедната жега, Джаксъм, Шарра и Пиемур се заеха да подреждат записките на младия менестрел. Той искаше по възможност да изпрати отчет до Сибел, Робинтън или Ф’лар.

На следващия ден, приятелите се отправиха да търсят откритото от Пиемур люпило. Глупчо носеше багажа, а Рут наблюдаваше отвисоко. В гнездото намериха двадесет и едно яйца — всички добре втвърдени, готови да се излюпят след един-два дни. Дивата кралица бързо се скри в Помежду, още щом видя хората, така че яйцата бяха изкопани без пречки и положени, и опаковани грижливо в кошницата, пристегната на гърба на Глупчо. Джаксъм помоли Рут да извести на Кант за намереното люпило.

„Кант казва, че утре и без друго са щели да ни посетят. — отвърна Рут. И добави: — Менестрелът е закусил много добре и с апетит.“.

Драконът се опита да им съобщи и за най-малката подробност относно Робинтън, но Пиемур възрази:

— Това е все едно да седиш до болен. С разликата, че не чуваш оплакванията!

Към дома се върнаха през гората: плодовите дръвчета около убежището бяха обрани напълно, а Ф’нор навярно щеше да поиска да занесе на бенденци свежи плодове.

— Ще се покажеш ли на Ф’нор, когато долети? — поинтересува се Джаксъм.

— Защо не? Той знае с какво се занимавам. Между другото, като видиш красотата на този континент се замисляш, какво ли е накарало предците ни да се преместят на Север?…

— Може би тук се е налагало да защитават прекалено много земи от Нишките, преди да се разпространят личинките. — предположи Шарра.

— Нелоша мисъл, — кимна Пиемур. — Ех тези древни записи. — Колко пъти се убеждавахме, че в тях са пропуснати много важни неща! Помните ли, че на фермерите на Север им беше казано да „внимават“ за личинките, но никой не им беше казал защо. От друга страна, ако тогава са ставали толкова земетресения, колкото и сега, напълно разбирам предците ни, че са избягали. Мен едва не ме довърши на подхода към Големия залив, а Глупчо избяга от уплаха. Никога не бих могъл да хвана тази ненужна твар отново, ако не беше Фарли.

— Земетресения стават и на Север, — каза Джаксъм. — В Кром и на Високите хълмове, а още и в Иген и в Телгарската равнина.

— Но не и такива, на каквито аз съм бил свидетел, — потрепера Пиемур. — На Север не може да се случи земята да подскача под краката ти, а на две крачки от теб да се образува пролом с дължина на дракон!

— Кога се случи това? — бързо попита Шарра. — Преди три-четири месеца?

— Тогава!

— При нас, в Южния холд земята само трепереше, но въпреки това доста страх брахме.

— А, кой от вас е виждал, как от океана израства вулкан и започва да бълва пепел и лава.

— Аз не, — отвърна Шарра и подозрително го погледна. — А ти да не си виждал?

— Видях! И Н’тон беше с мен, ще потвърди, ако искате.

— Не си мисли, че ще ме е срам да го питам! — обеща момичето.

— А къде се случи това? — въодушевено попита Джаксъм.

— Ще ви покажа на картата. Н’тон по-късно пак отиде там. Когато го видях последния път, той каза че вулканът вече е престанал да дими. Сега там има островче, почти същото като … вашата планина!

— Ще ми се да го видя, — отбеляза Шарра все още недоверчиво.

— Ще се постарая да ти го уредя, — весело обеща менестрелът. — А, ето и подходящото дърво! — добави той, скочи, хвана се за най-ниския клон и бързо се изкатери нагоре. Почна да бере узрелите плодове и внимателно да ги пуска в протегнатите ръце на Джаксъм и Шарра.

Пътят от Убежището до мястото където намериха яйцата на огнените гущери беше около два часа. Връщането им обратно отне три пъти повече време — трябваше непрекъснато да се промъкват през гъсти храсталаци. Така Джаксъм можа напълно да оцени трудностите, с които се сблъскваше Пиемур по време на пътешествията си. Ръцете и лицето му бяха покрити с лепливия сок от шубраците, раменете започнаха да го болят безпощадно. Не се изгубиха единствено заради вроденото чувство на Пиемур и, разбира се на Рут, който заедно с трите огнени гущера ги водеше към дома по най-краткия път.

Само гордостта не позволи на Джаксъм да се тръшне веднага върху постелката. Пиемур го извика да се къпят, а Шарра се канеше да опече риба за вечеря. Нямаше как, трябваше да остане на крака поне още малко.

…По-късно той стигна до извода, че именно преумората стана причина за невероятно ярките сънища, които го споходиха веднага щом легна и главата му докосна възглавницата. Сънува огромни планини изригващи стълбове дим, гореща пепел и лава… Имаше и тълпи бягащи хора. Джаксъм бягаше заедно с тях и реката от оранжевочервена лава, изтичаща от ждрелото на вулкана за малко да го погълне…

— Джаксъм! — Пиемур го затресе по рамото. — Събуди се! Ще разбудиш Шарра… Пиемур млъкна и се заслуша. Откъм нейната постелка се дочу стон. — А може би и нея трябва да събудя. Сигурно и тя сънува нещо…

Измъкна се изпод постелката, но преди да се изправи, Шарра дълбоко въздъхна и заспа отново, този път спокойно.

— Не трябваше да ви разказвам за този вулкан, — каза Пиемур. — Сякаш отново преживях всичко. Във всеки случай, стори ми се, че именно това сънувах. — съдейки по гласа му — беше смутен. — А и изглежда съм прекалил с плодовете и рибата. Реших да си наваксам за лишенията, които изтърпях по пътя.

Въздъхна и се намести удобно в постелята.

— Благодаря ти Пиемур…

— За какво? — попита той, прозявайки се.

Джаксъм се обърна на другия хълбок, сви се и блажено заспа без сънища.

Сутринта ги разбуди гръмкия рев на Рут.

— Ф’нор лети насам! — каза Джаксъм, след като чу съобщението на дракона.

„И другите са с него“, — добави Рут.

Джаксъм, Пиемур и Шарра тъкмо излязоха на брега, когато във въздуха изникнаха четири дракона, начело с кафявия Кант. Огнените гущери, които обикновено се мотаеха около Рут изплашено запискаха и се скриха. Останаха само Миир, Талла и Фарли.

„С нас е и Пиемур“ — Джаксъм прихвана съобщение на Рут отправено към Кант. И почти веднага Ф’нор усилено замаха с ръце, а после ги кръстоса в знак на победа над главата си.

Ето, Кант свали ездача си на пясъка, изрева някаква команда към останалите и радостно пое към водата, където веднага към него се присъедини и Рут.

— Каква среща, а Пиемур! — извика Ф’нор, смъквайки в движение летателния си костюм. — А ние вече се тревожехме да не сме те загубили.

— Аз! Да се загубя? Никога! — възмути се менестрелът. — А какво може да се очаква от вас, летящите. Всичко ви се вижда лесно — излиташ …фрррр и вече си там. Изобщо няма да можете да се оправите със земните преходи. — Пиемур подсвирна презрително. — Но пък аз само по какви места съм бил…

Ф’нор се усмихна на младежа и така го плясна по гърба, че Джаксъм направо се учуди, как приятелят му устоя на крака.

— Значи ще позабавляваш Майстора с подробно и цветисто описание на твоите пътешествия…

— Искаш да ме заведеш при Майстор Робинтън?…

— Не, не. Той ще дойде тук!

— Какво? …

Ф’нор се разрови в раницата си и извади сгънат лист.

— Ето защо долетях. Слушайте момчета, напомнете ми да не забравя да взема яйцата на огнените гущери.

— А какво носиш? — Джаксъм, Шарра и Пиемур наобиколиха кафевия ездач. Той тържествено разгърна листа.

— Това е домът на Майстора. Ще бъде построен тук, в този залив.

— А как ще дойде до тук? — попита Джаксъм. — Едва ли ще му позволят да минава през Помежду!

В гласа му се прокрадна тъга и Ф’нор го погледна изпод вежди.

— Майстор Идаролан предостави на Робинтън най-големия си и най-бърз кораб „Сестрите на изгрева“. Менолли и Брекке ще бъдат с него. Ще се грижат за менестрела по време на пътуването.

— Но той не страдаше ли от морска болест. — вметна Джаксъм.

— Предишният път, той пътуваше в малка лодка. — отбеляза Ф’нор и лицето му стана сериозно. — Нека да се залавяме за работа. Донесъл съм инструменти и имам помощници — той кимна към тримата млади ездачи, които се присъединиха към тях. — Трябва да превърнем това убежище в малък холд. — Погледна чертежа си. — Като за начало може да изсечем този листак…

— И ще изпечете бедния менестрел на слънцето, — каза Шарра.

— Моля, моля… — започна бързо Ф’нор, но момичето решително измъкна листа от ръцете му и неодобрително се намръщи.

— Малък холд? Това, което виждам тук категорично не подхожда за Южния континент… — Тя седна на пясъка. — Нека да започна с това, че не бих строила там, където сега е убежището. Прекалено е близо до брега — по време на силен щурм — а тук те не са редки — в него ще бъде доста неуютно. Ето тук, малко по-на изток има хълмче обрасло с големи плодни дръвчета…

— Големи дървета? За храна на Нишките?

— Вие ездачите имате само едно нещо наум. Та тук е Юга, не Севера! Навсякъде има личинки. Нишките най-много да проядат листата, но растенията ще се възстановят бързо… Освен това в горещо време единствено зеленината може да ти даде някаква прохлада, вярвай ми. После, не трябва да се строи направо на земята, а на греди или на пилоти. Тук е пълно с камъни, които могат да послужат за фундамент. А вместо тези нещастни малки дупчици в стените трябва да се направят нормални, широки прозорци, за да може вятърът да влиза. Ако искате, може да се сложат и кепенци, но по-добре ме послушайте. Откакто се помня живея на този континент и знам как строят тук. Трябват прозорци, а вътре — дълги коридори за проветрение. — Шарра говореше и едновременно с това рисуваше план на дома върху сухия, горещ пясък. — Кухнята трябва да е извън дома, може би в отделен навес. Досега с Брекке палехме огъня в яма обградена с камъни. — посочи огнището с ръка. — И накрая, защо ви е баня, след като заливът ви е на две крачки…

— Надявам се, — каза Ф’нор, — няма да възразиш поне срещу тръбопровод.

— Разбира се че не! Доста по-удобно е отколкото да мъкнеш вода от ручея. Само трябва да се сложи един кран ето тук, в кухнята, а може би дори и цистерна за да се загрява водата.

— А ти да не си още и майстор-строител? — В гласа на Ф’нор нямаше раздразнение, по-скоро възхищение.

Шарра отвърна с достойнство.

— Ако си спомня още нещо, ще ти кажа.

Ф’нор се усмихна, после погледна чертежа и се намръщи.

— Все пак, не съм много уверен, че на нашия менестрел ще се хареса толкова много зеленина близо до дома. Вие, доколкото разбирам сте свикнали по време на Валеж да се намирате отвън…

— Майстор Робинтън също има опит, — каза Пиемур. — Шарра е напълно права относно жегата и за това как трябва да се строи. Колкото до дърветата — винаги можем да ги отсечем, но ако се окаже напразно — трудно ще ги накараме да израстат отново.

— Вярно. — съгласи се Ф’нор. — Сега вие тримата, Б’рефли, К’вен и М’ток. Пуснете драконите си, нека да се къпят и да почиват на слънце заедно с Рут и Кант. Няма да ни потрябват, докато не започнем да сечем дървета. Дай чувала, К’вен. При теб бяха брадвите, нали? — Ф’нор раздаде инструментите, като пропусна покрай ушите си жалбите на Пиемур, че вместо заслужен отдих след безкрайното му пътешествие из бодливите храсталаци, е удостоен с честта да стане дървосекач. — Заведи ни на мястото, за което спомена, Шарра. Ще отсечем няколко дървета и ще се опитаме да ги използваме, като пилотни греди.

— Достатъчно здрави са, — съгласи се момичето и ги поведе. Не грешеше относно здравината. Когато Ф’нор набеляза мястото за бъдещия дом и се опита да отсече първото дърво се оказа, че задачата няма да е никак лесна. Брадвите направо отскачаха от стволовете. Удивеният ездач измърмори нещо относно ковача, който ги е заострил и измъкна точилото. След като се мъчи няколко минути, отново се пробва. Работата потръгна, но не за дълго.

— Нищо не разбирам. — облегна се той на накълцания ствол. — Защо е толкова здраво? Та това е плодно дърво…! Но все пак момчета, ще трябва да разчистим площадката…

Към обяд, великолепни мазоли украсиха не само ръцете на Пиемур. Лошото бе, че работата вървеше много бавно. Успяха да повалят само шест дървета.

— В крайна сметка не сме мързелували, — избърса потта от челото си Ф’нор. — Време е да разберем какво е приготвила за ядене Шарра. Мирише доста апетитно…

Дори не успяха да се изкъпят преди обяда. Солената морска вода жестоко раздразни мазолите — наложи се Шарра да намаже всички с болкоуспокояващ балсам. Когато привършиха с печените картофи, Ф’нор се зае да точи брадвите. До вечерта се занимаваха само с окастрянето на клони, а драконите преместваха стволовете в единия край на просеката. Шарра разчисти храсталаците, а после с помощта на Рут начупи черни камъни и с тях отбеляза ъглите на бъдещия дом.

Когато Ф’нор и тримата младежи отлетяха към Уейра, Джаксъм, и Пиемур рухнаха, като покосени и едва успяха да се вдигнат, когато Шарра ги извика за вечеря.

— Бих предпочел да обиколя Големия залив… — изпъшка Пиемур, докато се опитваше да раздвижи раменете си.

— Правим това за майстор Робинтън, — отбеляза Шарра.

Джаксъм замислено разглеждаше мазолите си.

— При такива темпове, — каза той, — по-добре да дойде след няколко месеца.

Шарра се съжали над измъчените момчета и ги разтри с някакво мазило, което ухаеше приятно и сгряваше преуморените мускули. Джаксъм забеляза, че тя му разтриваше гърба повече отколкото на Пиемур и се зарадва. Не, наистина му беше приятно да се срещне с младия менестрел и заедно да превърнат пътните му записки в карти. Но не можеше ли да се появи два-три дни по-късно? … В присъствието на трети човек Джаксъм трудно можеше да разчита на уточнение на чувствата си с Шарра…

На другата сутрин обстоятелствата окончателно престанаха да са в негова полза. Шарра ги събуди с новината, че са пристигнали Ф’нор и неговите помощници.

Но Джаксъм изобщо не беше готов за гледката, която се разкри пред очите му още щом се измъкна от убежището.

На брега на залива, на просеката, в небето — навсякъде беше пълно с хора и дракони. Още щом някой от драконите бъдеше разтоварен, той излиташе и неговото място заемаше друг. Заливчето кипеше от играещи и пляскащи зверове. Рут стоеше до източния нос и вдигнал глава без умора приветстваше новодошлите. А на покрива на Убежището пищеше и пляскаше с криле, цяло ято огнени гущери.

— Направо да се побъркаш! Само виж! — изхихика Джаксъм. После потри ръце. — Значи днес сеченето на дърва може и да ни се размине!

— Джаксъм! Пиемур! — Двамата се обърнаха щом чуха гласа на Ф’нор. Кафевият ездач идваше към тях, а след него вървяха Майстор-ковачът Фандарел, Майстор-строителят Бендарек, Н’тон и съдейки по възлите на раменете, водачът на Крилото от Бенден.

— Не оставих ли тук вчера рисунките? Не можах да ги намеря… аха ето ги! — Ф’нор посочи листовете върху малката масичка. Първоначалният план, предложен от Брекке и вторият, с промените направени от Шарра. Ездачът ги взе и ги показа на Майсторите. — Фандарел, Бендарек! Става дума за …

Те не го оставиха да довърши, направо измъкнаха листовете от ръцете му и ги заразглеждаха внимателно. След това заклатиха неодобрително глави.

— Замислено е добре, но изпълнението… — изломоти великанът ковач.

— Предводителят Р’март ми отдели достатъчно ездачи, за да доставя качествено дърво от твърдите породи. — каза му Бендарек.

— Аз имам тръби за водата и всичко останало, метал за огнището, кухненските приспособления и прозорците…

— Лорд Асгенар настоя да доведа и неговите каменоделци — фундаментът и подът трябва де направят добре.

— Но за начало, Майстор Бендарек трябва да оправим плана.

— Съгласен съм! Без съмнение от това ще стане чудесна хижа, но дали това жилище ще е достойно за Майстора менестрел?

Те оживено заобсъждаха чертежа, съвсем забравиха за другите и се отправиха към масата, която Джаксъм специално беше пригодил за картите. Пиемур успя да ги изпревари със секунда и да „спаси“ чантата си с бележки. Майсторът дърводелец дори не го забеляза, взе един чист лист, измъкна от джоба си пишеща пръчка и започна бързо и акуратно да чертае. Ковачът взе друг лист и също се захвана за работа.

— Трябва да ти призная Джаксъм! — каза Ф’нор. Очите му се присвиха с насмешка. — Аз нямам нищо общо. Само попитах Ф’лар и Лесса, дали не могат да ми помогнат с няколко човека. Лесса направо ми се ядоса заради глупавия въпрос, а Ф’лар каза, че мога да взема колкото си искам ездачи. Можеш ли да си представиш каква тълпа се беше събрала сутринта…по ръба на целия Уейр се бяха наблъскали дракон до дракон, а долу на площадката чакаха половината майстори на Перн. Сигурно Лесса се беше казала на Рамот да потърси доброволци и от целия свят …

— Това само им е дало необходимата причина, Ф’нор, — каза Пиемур, оглеждайки тихия плаж и тълпата ездачи и майстори, пренареждащи донесеното от драконите.

— Вярно, но не очаквах такъв отклик. А не можех да ги отпратя да си вървят!

— А според мен това е достойна отплата за Майстор Робинтън — каза Шарра. Джаксъм срещна погледа й и видя, че тя разбира, какви чувства предизвика в него това нашествие в малкия им уютен залив. После момчето усети погледа на Ф’нор и успя да извика на лицето си някакво подобие на усмивка.

— Изглежда вчерашните ни мазоли ще заздравеят, а Пиемур?

Младият менестрел кимна. Той също наблюдаваше внимателно суетнята на брега леко вкиснат.

— Ще отида да намеря Глупчо! Опасявам се че може да се е уплашил и избягал … Фарли! — малката кралицата изхвърча от покрива и кацна на протегнатата му ръка. — Намери Глупчо и го доведи при мен!

Огненото гущерче извърна глава наляво и изчирика. Пиемур без да се обръща тръгна натам.

— Този малкият прекалено дълго е бил сам. — каза Ф’нор.

— Да, ама…!

— Искаш да кажеш, че разбираш как се чувства, след като се оказа сред такава тълпа? — краткият но изразителен отговор накара Ф’нор да се усмихне. Потупа Джаксъм по рамото. — На твое място не бих го вземал толкова навътре. С толкова народ няма и да забележим, кога ще е готов домът на Робинтън.

— Какво правят там… — изтръгна се внезапно от Шарра.

Джаксъм я погледна. Оказа се, че тя е слушала разговора на двамата Майстори.

— Не! Трябва да се оправя с това! — момичето сви юмруци и решително се отправи към масата. — Моля да ме извините почтени Майстори, но позволете да ви обърна внимание, че пропускате нещо много важно. Тук е гореща страна. Вие сте свикнали на студени зими и ледени дъждове. Ако построите този холд, както възнамерявате, хората в него просто ще издъхнат от летните жеги. При нас в Южния холд строят дебели стени, за да бъде прохладно в къщата. Строим на греди и пилоти, за да може вятърът да охлажда пода. Правим много прозорци и при това широки. Майстор Фандарел, видях че си докарал метални капаци достатъчни за няколко холда. Да, да Нишките, знам но те не падат всеки ден.

— Дааа, — Ф’нор зацъка с език. — все едно виждам Брекке. А ако се държи, като нея, когато е ядосана най-разумно е да се отдръпнем. — Хайде, — ездачът побутна Джаксъм. — Покажи ми къде ловувате тук. Храна имаме, но ще е добре да почетем присъстващите с прясно месо…

— Ей сега! Само да се облека, — каза Джаксъм с такова облекчение, че тримата ездачи се разсмяха.

Момчето бързо надяна топли панталони върху късите, наметна якето си и се присъедини към тях.

— Ще се качим на драконите до онзи нос, където е Рут. — каза Ф’нор.

Нещо просвистя край ухото на Джаксъм толкова близко, че той отскочи настрани. Оказа се, че това е само Миир, който носеше в предните си лапки късче черен камък. Секунда по-късно, чу как Шарра благодари на любимеца си. Джаксъм побърза да се отдалечи, да не би момичето да измисли и за него някаква задача.

Ф’нор беше приготвил по едно ласо за всеки. Провериха ги и ги провесиха на раменете си. Наложи се да си пробиват път през тълпата завзела брега. Хората поздравяваха ездачите и учтиво питаха Джаксъм, как се чувства. Бяха пристигнали помагачи от всички Уейрове, освен от Телгар, където днес се очакваше Нишковалеж. Присъстваха и представители на всички гилдии, при това не чираци, а майстори. Всички поздравяваха Джаксъм и се интересуваха от самочувствието му. Едва сега той разбра, че за болестта му се е говорило в Уейровете, холдовете и в работилниците. Подобно внимание го смущаваше и радваше, макар че мисълта за нарушеното, дори и с добри намерения уединение не го напускаше.

До него се приземи Рут, мокър от къпането и се разтръска. Наложи се да се пази от пръските.

„Колко хора, колко дракони“ — очите на Рут сияеха възбудено и весело. Малкият бял дракон изглеждаше като джудже в сравнение с бронзовите и кафевия, но излъчваше такова щастие, че раздразнението на Джаксъм изчезна. Засмя се, потупа дракона си по шията и го възседна. Изчака, докато останалите се настанят, вдигна свит юмрук и даде сигнал за излитане. Отново се засмя, когато малкият и лек Рут се издигна почти вертикално, и изпревари тежките гиганти. Вежливо покръжи, докато те излетят и ги поведе на югоизток.

Отправиха се към най-далечното от крайречните езера. Бяха ги изследвали с Шарра. Сутрешно време там се събираха диви уерове за да пият вода, да се къпят и да се валят в прохладната кал. Езерото беше голямо — големите дракони можеха да се разгърнат и ездачите им можаха да мятат ласата.

Както можеше да се очаква, табуни диви ездитни животни препускаха по широката просека между реката и гората — разливите по време на дъждовния сезон отнасяха всяко дърво, което се опиташе да пусне корен там. Тревата беше буйна и зелена, но скоро жаркото слънце щеше да я изсуши и превърне в сено.

„Всеки ще ловува сам, — предаде Рут. — Ф’нор иска да хванем по-угоен уер. Всеки ще се опита да улови поне по един самец. За днес ще стигнат“.

— Е, ако не стигнат, — отвърна Джаксъм, — винаги можем да хванем и някоя от онези големи риби.

Тази перспектива не го тревожеше — никога не беше ловувал с харпун, така че…

Скоро откриха уер, голям и тлъст, точно какъвто им трябваше — разперило гордо опашка, животното вървеше по следите на самките. Джаксъм стисна по-здраво шията на дракона и се приготви да метне ласото. Предаде на Рут изображението на набелязаната жертва и той послушно пикира. Лапите му почти докосваха тревата, прибра крилете си назад за да не пречат на мятането. Джаксъм се наведе и бързо и прецизно надяна клупа върху голямата, грозна глава на уера. Самецът изплашено се дръпна назад, но така само по-силно затегна примката. Рут се издигна нагоре, а момчето дръпна с все сили въжето и прекърши врата на птицата.

Плячката се оказа тежка: на Джаксъм едва не му се откъснаха ръцете. Рут му помогна, като хвана примката с предната си лапа.

„Ф’нор ни похвали за улова. Надяват се и те с Кант да имат същия късмет.“

Приземиха се на далечния край на езерото. Рут внимателно се кацна и остави плячката на земята. Джаксъм измъкна въжето и завърза птицата на гърба на дракона за да не пречи при полета. След като излетяха отново, видяха Т’гелан, който упорито преследваше един самец. Ф’нор и Н’тон прелетяха край тях и кафевият ездач посочи с ръка към залива. Докато Рут завие за да ги последва, Джаксъм забеляза, че Т’гелан е хванал уера си почти досами началото на гората. Наложи се драконът му да извие рязко нагоре за да не се забие в дърветата.

Като цяло ловът беше добър — успешен и бърз. Надяваха се на следващото утро, когато пак тръгнат за лов, уеровете да са се успокоили. Построяването на холд за Майстора Менестрел нямаше да е лесно. Колкото и много да бяха помагачите, за един ден едва ли щяха свършат. Значи и утре щяха да дойдат на лов тук или да порибарстват в залива.

Въпреки че отсъствието им беше кратко, Джаксъм забеляза, че голям участък от горичката вече е разчистен. Тъкмо се питаше, как новопристигналите са успели толкова бързо да отсекат дърветата, когато видя, как един голям дракон обхвана поредното дърво с лапи, измъкна го с корените и го отнесе внимателно до съседното заливче. Основите на къщата бяха вече изкопани, а строителите поставяха в рова специално импрегнирани стволове дървесина, докарани от Майстор Бендарек Бяха разчистили и широка, красиво извита алея и я посипваха с пясък. На брега беше стоварена и голяма купчина камъни — останалите помагачи се бяха наредили във верига и си ги предаваха до мястото на строежа.

На източния нос вече бяха направени и запалени огнища за приготвяне на месото. В сянката на дърветата имаше маси отрупани с набрани плодове — червени, оранжеви и зелени.

Рут увисна над полянката, внимателно пусна плячката и кацна. Двама от работниците веднага хукнаха да помогнат. Още щом уерът беше развързан, драконът се дръпна настрани, а Джаксъм остана да направлява големите дракони.

Ф’нор бавно се приближи, като разкопчаваше летателния костюм. Примижавайки от яркото слънце, той гледаше врящия мравуняк, в който се беше превърнал уединеният залив. После дълбоко въздъхна и кимна с глава, сякаш нещо бе надминало очакванията му.

— Да, така трябва да се получи, — измърмори той, сякаш на себе си. Усмихна се и здраво стисна Джаксъм за рамото. — Сега съм сигурен, че преселването ще стане без проблем!

— Какво преселване?

Ф’нор явно нямаше предвид строителната треска.

— На ездачите, — каза той, — им предстои да се завърнат към земята… в холдовете. Ти успя ли да разузнаеш наоколо?

— Само брега между този залив и разливните езера, където ловувахме. И малко от гората между тях. По-вчера, с Пиемур.

И двамата едновременно погледнаха към вулкана, чийто конус обвит в облаци се извисяваше в далечината.

— Привлича погледа, нали? — усмихна се Ф’нор. — Мисля, че ти си заслужи правото да отидеш там пръв. И изобщо, вие двамата с Пиемур трябва да предприемете сериозно разузнаване навътре в континента. Нека вулканът ви служи за ориентир. Какво, доволен ли си? Малка разходка няма да ви навреди. И, преди да съм забравил — къде са онези ваши яйца?

— Двадесет и едно са, — каза Джаксъм. — Ако е възможно, искам пет бройки…

— Разбира се!

— … да изпратя в Руат.

— Още вечерта ще бъдат там. — обеща ездачът.

— И едно ме се стори интересно… Джаксъм се заоглежда.

— Какво?

— Обикновено тук е пълно с огнени гущери. А сега преброих не повече от десет. И всички са маркирани!