Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконовите ездачи от Перн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Надявам се книгата да ви е харесала!

Роджър Уилко, чирак менестрел, sysadmin(при)hоtmail.bg, http://pern.tk

Превод: Роджър Уилко (Пенко Живанов)

История

  1. — Добавяне

Глава 14
Ранно утро в Гилдията на менестрелите,
утро в Уейр Иста,
вечер в залива на Джаксъм 15.8.28

Силвина разбуди Робинтън преди разсъмване:

— Майстор Робинтън, от Уейр Иста съобщиха, че бронзовите са започнали да пият кръв. Кайлит скоро ще излети. Очакват ви там!

— Да, да, благодаря ти Силвина — промърмори той, примижавайки от блясъка на светилниците. — А случайно не си ли взела… погледът му попадна върху голямата чаша, която димеше току до главата му. — Ох, мила моя! Благодаря!…

— Всеки път повтаряш това, — отвърна Силвина и смеейки се излезе.

Робинтън започна да се облича. Бързо намъкна ризата и якето — утрото се очертаваше хладно. Зейр тихичко писна и се намести на рамото му. Мина по коридора и влезе в тъмната долна зала. Силвина го чакаше до желязната врата, която водеше навън. Тя дръпна резето и дебелите блокиращи краища излязоха от ямките в пода и тавана. Робинтън бутна тежката врата, и ахна, изненадан от мимолетната болка в лявата страна на гърдите. Силвина му подаде неговата неразделна китара, добре опакована за да не се повреди от студа в Помежду.

— Надявам се, че Барнат ще догони Кайлит, — каза тя. — Аха, ето го и Дрент!

Менестрелът също забеляза кафявия дракон, който кацаше на полянката, и хукна надолу по стълбите. Дрент беше развълнуван — очите му преливаха в оранжево-червено в предутринния мрак. Робинтън поздрави Д’фио, ездачът на Дрент, заметна китарата на рамото си, хвана протегнатата ръка и се качи на гърба на дракона:

— Е, какви са залаганията?

— За какво питаш Майсторе? Барнат е чудесен дракон и навярно ще догони Кайлит. Макар че… — в гласа на ездача се промъкна нотка на съмнение, — четири от бронзовите, на които Н’тон разреши да участват, също са силни, млади и готови да се борят. А впрочем, може да заложиш на когото си поискаш — надявам се да не сбъркаш.

— Бих се радвал да заложа, но на мен май не ми се полага…

— Ако искаш, може да ми дадеш парите на мен, — каза Д’фио, — ще се закълна в черупката на яйцето, от което се излюпи Дрент, че са мои!

— И не само преди полета, но и после, а? — на Робинтън му беше смешно, но в същото време го влечеше да участва в залаганията — желание не много подобаващо за менестрел.

— Аз съм ездач Майсторе, — обиди се Д’фио. — Не съм някакъв си вероломен южняк!

— А аз съм водачът на Менестрелите на Перн, — каза Робинтън. Но веднага се приближи още до гърба на ездача и пусна в ръката му монета от две марки: — За Барнат, разбира се. Само гледай да не те излъжат!

— Както кажеш, Майсторе!

Като черни сенки отплуваха надолу очертанията на Форт Холд, едва различими на фона на тъмното, безлунно небе. Робинтън почувства, как гърба на ездача се напрегна, вдъхна дълбоко — и почти веднага го удариха ярки слънчеви лъчи, отразени от водна повърхност. Той прикри очите си с ръка и чу, как Дрент казва своето име на стражевия дракон.

Далече долу чернееше стръмният връх на Уейр Иста — изпотрошените скали приличаха на исполински пръсти вдигнати към синьото безоблачно небе. Иста беше най-малкия от всички уейрове: драконите, за които не стигаше място във вулканичната чаша гнездяха в гората в подножието на върха.

Днес, широкото плато зад гората беше буквално запълнено с огромни бронзови дракони. Ездачите им се бяха събрали край златната кралица застанала върху убит уерр. Кайлит жадно пиеше кръв. По отдалеч, на безопасно разстояние стоеше голяма тълпа зрители. Дрент се заспуска към тях.

Зейр излетя от рамото на Робинтън и се присъедини към другите огнени гущери, възбудено мятащи се във въздуха. Менестрелът забеляза, че малките създания избягваха да се доближават до драконите. Е, поне вече не ги гонеха от Уейровете…

Д’фио също скочи на земята и изпрати кафявия да се къпе в топлите води на залива, от другата страна на платото. Там вече бяха останалите дракони, които не участваха в брачния полет: защо да не се възползват от случая да се изкъпят, така и така са на остров Иста?

Междувременно, Кайлит се откъсна от земята и отново се устреми към стадото, принадлежащо на Уейра. Козира тръгна след нея, твърдо подчинявайки на волята си младата кралица, за да не се нагълта с месо и да натежи. Прекалено важен беше предстоящият полет.

Робинтън преброи двадесет и шест бронзови обсадили площадката за хранене. Лъщящите им кожи преливаха на слънчевите лъчи, в очите им с червен пламък гореше неукротима страст. Крилата им бяха напрегнати, силните тела бяха готови мигновено да излетят след кралицата. Всички бяха млади, както беше посъветвал Ф’лар. И почти равни по размери. Те чакаха без да свалят очи от златната красавица Кайлит…

Тя ниско ръмжеше, докато пиеше кръвта на разкъсания звяр. После вдигна глава, огледа скупчените бронзови и над платото се разнесе изпълненият й с презрение рев.

В този момент стражевият дракон гръмогласно изрева. Неволно всички се огледаха, дори и Кайлит. От юг, ниско над морето се приближаваха още два бронзови.

Робинтън със закъснение съобрази, че тези двамата летяха над самата вода за да се доберат незабелязано, колкото се може по-близо до Уейра. И бяха възрастни — достатъчно бе да погледне сивеещите муцуни и вратове, отдавна загубили гъвкавост. Южняци! Бронзови на Древните!…

Най-вероятно Т’кул бе долетял на своя Салт. Кой ли беше вторият? Навярно Б’зон и Ранлит. Робинтън хукна към площадката за хранене към бронзовите кандидати за кралицата — пришълците бързаха именно натам. Към приземяващите се дракони се приближиха двама — менестрелът позна Д’рам и Ф’лар. Т’кул и Б’зон скочиха от драконите си. А те едва докоснали земята, подскочиха още веднъж и се пристроиха до другите бронзови, очакващи полета на Кайлит.

Младите дракони не се зарадваха на неочакваните гости, засъскаха и заръмжаха. Робинтън само се надяваше, че техните ездачи ще са достатъчно умни да не допуснат сблъсък. Голяма част от тях бяха прекалено млади и не познаваха Т’кул и Б’зон. Но добре познаваха Д’рам и Ф’лар. Сърцето му тежко биеше в гърдите, после внезапно се появи болка, която го накара да спре. Б’зон го гледаше с неестествена, застинала усмивка. После бутна Т’кул за ръката… Бившият Предводител на Уейр Високите Хълмове за миг спря погледа си върху менестрела, реши, че не представлява заплаха и отново се обърна към двамата Предводители.

Д’рам стигна до него пръв.

— Не прави глупости, — каза му той. — Остави това на младите дракони. Можеш да убиеш Салт!

— Като че ли ни оставихте избор! — отвърна Б’зон, точно когато до тях се приближиха Робинтън и Ф’лар. Не беше далече от истината. — Нашите кралици остаряха и повече не могат да летят. А зелените ни са прекалено малко.

Кайлит силно протръби, захвърли разкъсания самец и побягна пляскайки с криле към обхванатото от ужас стадо. Замахване с предните лапи — и още една жертва падна на земята.

— Д’рам! Ти обяви този полет за открит, нали? — попита Т’кул. Беше побледнял от вълнение. Въртеше поглед ту към Д’рам, ту към Ф’лар.

— Така е, но вашите бронзови са прекалено стари. — Д’рам посочи с ръка към ятото млади дракони. Разликата между тях и тези на Старовремците беше очевидно.

— Салт ще полети при всички положения. Нямате право да откажете. Аз направих своя избор, когато тръгнахме насам! — Т’кул погледна Ф’лар с такава омраза, че Робинтън затаи дъх. — Защо ни отнехте яйцето? — почти извика южняка. — Как успяхте да го намерите?

Отчаянието му за миг разтопи маската на ледена гордост и високомерие, зад която Т’кул се опитваше да скрие своите чувства.

— Ако се бяхте обърнали към нас с молба, щяхме да ви помогнем. — отвърна тихо Ф’лар.

— И аз щях да помогна, — добави Д’рам. Личеше си, каква болка му причиняваше бедата постигнала бившите му приятели.

Т’кул демонстративно пропусна думите на Ф’лар покрай ушите си, а Д’рам изгледа с дълъг, насмешлив, презрителен поглед. После кимна към Б’зон.

— Да вървим! — двамата поеха към чакащите бронзови ездачи.

Бенденският Предводител отвори уста да каже нещо, но размисли, със съжаление поклати глава и отстъпи настрани.

Южняците се присъединиха към останалите и точно на време. Кайлит вдигна окървавената си муцуна. Тялото й изглеждаше сякаш покрито с живо злато. Издаде яростен рев и излетя. Барнат пръв се откъсна от земята след нея. За учудване на Робинтън, Т’куловият Салт изостана съвсем малко от него.

Т’кул погледна към Ф’лар — самодоволството върху лицето му можеше да се тълкува, и като обида. Изпъчи се и направи крачка към Козира. Стопанката на Уейра едва се държеше на краката си — мисленият контакт с кралицата отнемаше всичките й сили. Г’денед и Т’кул я поведоха към вътрешните покои, за да изчакат там изхода от гонитбата. Тя даже и не забеляза това.

— Ще погуби Салт, — потресено промърмори Д’рам. — Как може!…

Робинтън искаше да го успокои, но отново се появи болката в гърдите — менестрелът се задъха и не можа да продума.

— А Б’зон? … Д’рам хавана Ф’лар за ръката. — Нима нищо не можем да направим? Наведнъж два дракона?

— Ако само ни бяха помолили за помощ… — Ф’лар стисна ръката на Д’рам. — Но тези Старовремци са свикнали само да вземат!… Това започна от първия ден…

Лицето му стана твърдо, непримиримо.

— Те вземат и до сега, — каза Робинтън. Не искаше Д’рам да се чувства виновен. — Непрекъснато вземат от Севера всичко, каквото си поискат. От тук, от там. Млади девойки, огнен камък, цветни камъни… Грабят тихомълком от момента, в който ги изпратихме в изгнание. Много са ми разказвали, Д’рам…Ф’лар също знае.

— Ако само ни бяха помолили! — тъжно повтори Ф’лар и проследи с поглед драконите, които бързо се превръщаха в малки точки в небето.

— Слушайте, какво изобщо става? … — до тях се приближи владетелят на Холд Иста, Уорбрет — Тези двата последни са стари, нали? Или аз вече нищо не разбирам от дракони!

— Брачният полет бе обявен за открит, — отвърна Ф’лар. Но Уорбрет вече забеляза разстроеният Д’рам.

— Открит? За стари дракони? Струва ми се, че ти сам беше поставил условие да участват само млади и то само такива, които нито веднъж не са преследвали кралица. Не, съвсем не ми е по сърце Предводител да стане някой стар… не става дума за теб Д’рам. Просто, ние — лордовете и владетелите малко се стряскаме от такива резки промени… — Уорбрет хвърли поглед нагоре. — Нима ще успеят да изпреварят младите? Това е някаква побъркано преследване!

— Те имаха право да направят опит, — отвърна Ф’лар. — Д’рам, докато чакаме да пийнем по чашка?…

— Да, разбира се. Лорд Уорбрет… — Д’рам се стегна и с жест покани Уорбрет и другите гости към жилищните пещери.

— Не преживявай толкова. — Лордът го потупа ободряващо по рамото. — Вярно е, че вторият дракон прекрасно излетя от място, но аз вярвам в Г’денед и Барнат. Отличен младеж и великолепен дракон! И вече веднъж е догонвал Кайлит!

Робинтън отново се задъха — радостен от това, че лордът погрешно изтълкува причината за вълнението на Д’рам.

— Да, Кайлит вече е летяла с Барнат и в люпилото й имаше тридесет и четири яйца. — отвърна Ф’лар. — Понякога младите кралици не могат да дадат много яйца, но потомството й беше здраво и силно. Кралско яйце нямаше, но това често се случва, когато в Уейра няма недостатък на кралици. Колкото до предишните полети, привързаността разбира се оказва влияние, независимо от придирчивостта на кралицата. Но, няма как да твърдим отсега.

Робинтън забеляза, как са напрегнати лицата на жителите на Уейра, които сервираха вино и закуски на гостите. Много ли от тях познаха южняците? Дори да беше така, никой не направи коментар в присъствието на Лорд Уорбрет…

Т’куловият Салт беше опитен: навярно десетки пъти беше настигал своята кралица. Но колко ще струва опитът му, ако не може да хване Кайлит в първите минути на полета? Ще се умори много по-бързо от младите. Ще се измори и ще изостане. Съперниците бяха прекалено силни за него. Робинтън знаеше, колко старателно избираше Н’тон четиримата бронзови ездачи, представящи тук Форт Уейр. Всички бяха помощници на Предводителя и всеки от тях се бе показал като добър водач по време на Нишковалежите.

Ф’лар представи само три претендента, но всеки от тях бе способен и достоен да води Уейр. Менестрелът не се съмняваше, че Телгар, Иген и Високите хълмове също ще окажат чест на Д’рам и уейра му, като изпратят най-добрите.

От шестте Уейра, Иста беше най-малкият и особено много се нуждаеше от това, жителите му да живеят дружно, като семейство.

Робинтън отпи от виното, като се надяваше това да облекчи болката в лявата страна на гърдите. Не можеше да разбере каква е причината. Но виното му бе помагало срещу много болести. Той изчака докато Д’рам се обърне, наля вино в чашата му и заслужи благодарствен поглед от Ф’лар.

Жителите на Уейра минаваха покрай масата да поздравят Д’рам и Уорбрет Те бяха искрено радостни да видят своя предишен Предводител и Д’рам постепенно се поободри — започна да се шегува и усмихва в отговор. Вълнението им все още се набиваше на очи, но вече лесно можеше да бъде приписано, като естествено безпокойство за изхода от състезанието.

Имаше и още нещо, за което Робинтън трябваше да поразмисли, а именно — споменаването на яйцето — толкова яростно изпуснатата от Т’кул реплика „Защо ни отнехте яйцето? Как го открихте?…“

Нима Т’кул така и не беше разбрал, че яйцето го върна някой от самите южняци? …

Внезапно менестрелът замря, потресен от неочакваната мисъл. Този, който върна яйцето можеше да бъде всеки друг, но не и южняк. Иначе Т’кул отдавна щеше да го е разкрил и наказал…

Дано само нито един от старите дракони не умре в преследването за кралицата!… Робинтън си повтаряше това, като молитва. Но колко е типично това за Старовремците — да се появят неканени и да развалят тържеството!

Нима животът в Южния уейр беше станал толкова непоносим, че Т’кул беше предпочел хладнокръвно да рискува живота на дракона си? … Робинтън добре познаваше Южния Уейр, разположен в неголяма, удивително красива долина, — райско място в сравнение с пустинния Уейр Високите Хълмове. Имаше голяма, добре построена къща посред огромен двор, на който Нишките нямаше да намерят и тревичка. Имаше прекрасен климат, гори с плодови дръвчета и много дивеч за драконите. И единствената им работа беше да защитават един малък холд на брега на океана…

Робинтън отново си спомни тежката омраза в очите на Т’кул. Не, непоносимият живот нямаше нищо общо. Бившият Предводител беше воден само от злоба и завист. Той така и не се примири с заточението — даже и такова благодатно място, като Южния му стана омразно.

„Трябва кралиците наистина да са остарели толкова, че повече да не летят, — помисли си Робинтън. — Но това не е станало изведнъж. А и бронзовите също стареят, кръвта им не кипва толкова лесно както преди. Надали толкова тъгуват за брачните полети…“

От друга страна, никой не беше прогонил Т’кул заедно с Мардра, Т’тон и другите твърдоглави и упорити Старовремци. Никой не му пречеше да се примири със старшинството на Бенден и да признае правата и свободите, които си бяха заслужили жителите на холдовете за четиристотинте Оборота от времето на предишното преминаване. И да продължи да бъде Предводител на Уейра си при тези условия.

Но, ако след това някой от южняците се обърне към другите уейрове за помощ, — Робинтън беше сигурен, че щеше да им бъде помогнато незабавно. Той нямаше причина да се съмнява в искреността на Д’рам. Още повече, че той сам би употребил цялото си влияние за да съдейства за такава молба. В името на Черупката, би направил това!

„А сега да предположим най-лошото, — каза на себе си. — Какво ще стане с Т’кул, ако Салт не издържи преследването?…“ — не му се искаше и да мисли за такава развръзка, но трябваше да проиграе всички варианти. Гибелта на Салт щеше да доведе навярно до…

Робинтън неволно погледна към кралските покои. На колана на Т’кул имаше закачен нож. Всички носеха такива ножове. Сърцето на Майстора тежко затуптя. Може да не беше според обичаите, но не трябваше ли да посъветва Д’рам, да изпрати някого в кралския уейр в случай че стане нещо?…Някого, чийто дракон не беше зает брачния полет. Когато загива дракон, ездачът му често губи разсъдъка си и не знае какво прави. Пред очите на менестрела отново се мярна изкривеното от ненавист лице на Т’кул. Майсторът имаше доста привилегии, но тази — да влиза в уейра на кралица в брачен полет не беше от тях…

Огледа масата — Ф’лар не беше там. Не се виждаше и сред гостите, запълнили голямата пещера. Робинтън стана, кимна с усмивка към Д’рам и Уорбрет и с небрежна походка, бавно се отправи към изхода.

Към него се приближи Балдор, менестрелът на Иста.

— Ф’лар взе със себе си двама от нашите ездачи, най-силните. — кимна към покоите на Стопанката. — Опасява се да не се случи нещо.

Робинтън си отдъхна с голямо облекчение и попита:

— Но как е стигнал до там? Не видях никой да се качва по стълбата.

— Уейрът е пълен с много позабравени тунели, — усмихна се Балдор. — Няма нужда да си създаваме излишни проблеми! — той кимна към гостите в пещерата.

— Разбира се. Разбира се!

— Впрочем, всичко ще разберем веднага, нашите гущери ще ни кажат.

— Вярно, — съгласи се Майсторът, а Зейр изписка нещо към кафявия на Балдор.

Значи, все пак Ф’лар беше взел мерки за безопасност. Робинтън се върна на масата и наля вино на себе си и на Д’рам. Не беше бенденско, но и това щеше да свърши работа. Защо ли веселите събития преминават бързо, а такива, като днешните се влачат безкрайно?…

Внезапно стражевият дракон изрева. Това беше силен, тъжен рев — но не погребален плач. Гостите започнаха да шушукат тревожно, а някои от жителите на уейра побързаха да излязат навън. Зейр тихо пискаше, но Робинтън не можеше да измъкне от него нищо определено, бронзовото мъниче само повтаряше обърканите мисли на стража.

— Изглежда е станало нещо с някой от бронзовите, — каза Д’рам и нервно преглътна. Загорялото му лице посивя. Гледаше към Робинтън. — Сигурен съм, че е от старите! — Уорбрет изглеждаше доволен, че предположението му се потвърждава.

— Най-вероятно си прав! — Робинтън се стараеше да говори спокойно. — Но, полетът беше обявен за открит, нямаше как да не ги пуснем.

— Полетът не продължава ли прекалено дълго? — намръщи се лордът. Опитваше се да види нещо в парченцето небе, което се виждаше през прозореца на стаята.

— Не мисля, — с преднамерена небрежност отвърна Робинтън. — Само така ни се струва. Навярно е заради това, че днешният полет е толкова важен за Уейра. Бедните бронзови! Кайлит им взема здравето!…

— Според теб, този път ще има ли кралско яйце? — заинтересовано попита Уорбрет

— Според мен, не е на добре да се броят яйцата преди да им дойде времето, добри ми владетелю, — отбеляза меко Майсторът.

— Да, разбира се, прав си… Наистина, не трябва да искаме от Барнат прекалено много — да хване кралицата и да я накара да снесе кралско яйце!

— Да. Ако… успее да я хване.

— Но той ще я хване, непременно ще успее.

— Е, да, но Кайлит знае ли?

Едва успя да го каже и Зейр подскочи на рамото му и отчаяно, изплашено заврещя, очите му станаха ярко-жълти — беше се случила беда! Във въздуха над Уейра се появи Мнемент.

Робинтън скочи на крака и хукна, търсейки с поглед Балдор. Истанският менестрел отреагира на опасността незабавно. Стремително се понесе по стълбите, а след него забързаха четирима яки ездачи.

— Какво стана? — обади се Уорбрет

— Остани тук! — извика му Робинтън.

Във въздуха беше пълно с дракони. Те се мятаха насам натам без ездачи, обхванато от объркване, като едва не се блъскаха. Робинтън бягаше с всички сили, без да обръща внимание на раздиращата болка в лявата страна на гърдите — притискаше с ръка хълбока си, за да я смекчи поне малко. Непоносима тежест притискаше сърцето и му пречеше да диша.

Зейр с жалостен писък летеше над главата му и предаваше картини всяка по-страшна от предишната — падащ дракон, биещи се мъже. Уви, малкият бронзов не можеше да обясни кой дракон, кои мъже?… Можеше само да предположи, че единият от тях е Ф’лар, — иначе Мнемент не би се появил толкова бързо!

Бронзовият гигант вече кацаше на корниза на кралския Уейр и препречи пътя на Балдор и четиримата ездачи да влязат. Те се притиснаха към стената опитвайки се да се предпазят от неистовите махове на крилете му.

— Мнемент! — задъхвайки се извика Робинтън. Чуй ме! Пусни ни да минем! Трябва да помогнем на Ф’лар! Чуй ме!…

Робинтън премина край ездачите и Балдор и хвана крайчеца на крилото му. Поредният мах едва не го събори на земята — Мнемент дръпна крилото си и приглушено засъска към менестрела. Огромните му очи яростно искряха в жълто.

— Чуй ме Мнемент! — с пълен глас извика Робинтън. — Пусни ни да минем!…

Зейр пронизително писна и безстрашно се стрелна към гиганта…

„Чувам те — каза Мнемент. — Салт вече го няма. Помогни на Ф’лар!“

Той сгъна крилете си и освободи пътя. Робинтън махна на Балдор и останалите за да побързат. А на него му трябваше малко време да поеме дъх.

Изчака малко, натисна с ръка хълбока си и тръгна напред по коридора. Край него с крясък — този път ободряващ прелетя Зейр. Да не би мъничето си беше въобразило, че е накарало „Най-Големия“ да ги пусне?

От стаята на Стопанката се разнесе шум, като от борба. Входната завеса падна на земята, и в голямата стая влетяха две вкопчени едно в друго тела. Ф’лар и Т’кул! Балдор с двама помощници изскочи след тях, като се опитваха да ги разделят. Робинтън успя да забележи зад гърбовете им, в спалнята, бронзовите ездачи и Стопанката. Те не забелязваха боя. Брачният полет на драконите ги беше погълнал напълно. Някой неподвижно лежеше на пода — вероятно Б’зон…

Робинтън им хвърли един бърз поглед и веднага забрави за тях. С ужас забеляза, че Ф’лар беше невъоръжен. Бенденският Предводител стискаше ръката на Т’кул, и се опитваше да отклони ножа на южняка от гърлото си. Това не беше късият поясен нож — в юмрука му блестеше истински кинжал. Менестрелът видя, как пръстите на Ф’лар се свиваха все по силно за да накарат Т’кул да разтвори дланта си или да парализира нервите му. Старовремецът бясно се извъртя и се отдръпна. Налетите му кръв очи безумно блуждаеха — бе преминал всички граници. В главата на Робинтън премина мисълта, че той може би на това е разчитал…

Някой от хората на Балдор се опита да подаде нож на Ф’лар, но безуспешно.

— Ще те убия, Ф’лар! — изхриптя Т’кул през зъби. Ножът му се приближи още повече към врата на бронзовия ездач. — Ще те убия, както ти уби моя Салт…Както уби всички нас! Ще те убия!…

Това приличаше на заклинание, с всяка дума безумието сякаш придаваше нови сили на Старовремеца.

Ф’лар не отговаряше. Лицето му бе застинало в крайна напрегнатост.

— Ще те убия! Ще направя това, което Т’тон не успя! Ще те убия, Ф’лар!

Гласът на Т’кул пресекваше, въздухът със свистене излизаше от дробовете му. Ножът му продължаваше да се доближава до целта си, дюйм след дюйм.

Внезапно Ф’лар изпъна напред левия си крак, подкоси коленете на Старовремеца и силно го дръпна. Т’кул с яростен рев падна право върху бронзовия ездач. Предводителят междувременно успя да извърти ръцете му без да ги пуска Т’кул също успя да се извърти и ритна Ф’лар в корема. Той се сгъна на две, но не изпусна ръцете му. Но нов удар на Т’кул го отхвърли назад. Освободил най-накрая ръцете си Старовремецът се метна напред замахвайки с ножа си, но Ф’лар отскочи назад с бързина която учуди всички и преди Т’кул да се хвърли отново към него, успя да хване подхвърления от Балдор нож.

И отново двамата се оказаха лице в лице. Очите на Ф’лар блестяха с мрачна решителност и Менестрелът разбра — бенденският Предводител няма да пощади Т’кул.

Но ще успее ли да се справи с него? Ф’лар можеше да се бие и никой не се съмняваше в това. Но Т’кул, обезумял след смъртта на Салт не беше лесен противник. Вярно, че беше по-възрастен с двадесетина оборота, но не отстъпваше на Ф’лар по ръст и сила, а ножът му бе поне два пъти по-дълъг. И по-опасен. Ф’лар трябваше да изчака докато избликът на безумие обхванало Старовремеца отмине…

Изведнъж от спалнята на Стопанката на Уейра се разнесоха радостни възгласи и веднага след това пронизителен вик. Това за момент отвлече вниманието на Т’кул. Ф’лар успя да се извърти, наведе се под ръката му и го у дари с ножа си отдолу нагоре под ребрата. Т’кул дори не успя да реагира. Рухна в краката на Ф’лар вече мъртъв.

Ф’лар се отпусна на едно коляно, дишайки тежко и с обратната страна на дланта си обра потта от челото си. Беше изтощен и отвратен от това, което беше принуден да направи.

— Не се обвинявай, нямаше друг избор, — тихо каза Робинтън. Искаше да се приближи до него, но нямаше сили.

От стаята на Стопанката излизаха отхвърлените кандидати. Те все още бяха като замаяни от полета. Робинтън не можеше да разбере, кой все пак е останал с Козира, като неин спътник и Предводител на Уейр Иста.

Внезапно налегналата го слабост го озадачи. Не можеше да успокои дишането си, нямаше сили дори да успокои Зейр който внезапно се разписка отчаяно. Болката, като непоносимо тежък камък се притискаше гърдите му. Той едвам отвори уста.

— Балдор…

— Майстор Робинтън! — Истанският менестрел мигом се оказа до него. Един поглед върху Робинтън и лицето му отрази неподправена уплаха. Внимателно настани майстора на най-близката пейка, — Ти… ти си съвсем сив! Устните ти са сини! Какво ти има?…

— Сив… да именно така се чувствам… ох, гърдите ми…вино, дайте вино…

Стените на стаята го притискаха, не му даваха да диша. Той чу викове и усети, как всички около него се паникьосаха. Искаше да се надигне, да разбере какво става, но не му дадоха — няколко ръце го удържаха, а после го сложиха да легне. Вече почти не можеше да диша. Отново се опита да седне.

— Помогнете му да се изправи! Така ще диша по-леко!…

Гласът се стори на Робинтън смътно познат. Нима беше Лесса? Как се е оказала тук?

Някой го повдигна и му помогна да седне. Но най-много сега му се искаше да заспи, да си почине…

— Всички вън от уейра! — властно заповяда Лесса.

„Менестреле, чуй ни! Чуй ни! Не заспивай! Остани с нас! Нужен си ни! Ние те обичаме! Чуй ни майсторе!“

Гласовете, така внезапно появили се в съзнанието му бяха непознати. Те звучаха непрекъснато и не му даваха да мисли за болката в гърдите и за това, колко хубаво щеше да е ако заспи.

„Менестреле, не трябва да ни напускаш! Остани! Ние те обичаме!“

Гласовете го учудиха — бяха му абсолютно непознати. Не бяха Лесса и Ф’лар… Такива ниски, звучни, настойчиви гласове. Те звучаха направо в мозъка му и не можеше да се отърве от тях. Говореха му и не му даваха да заспи. А как беше уморен! Т’кул беше прекалено стар за да пусне дракона си в преследване на кралицата или да спечели битката. А той самият беше по-възрастен от Старовремеца …Ако само тези гласове можеха да го оставят на мира за да може да заспи… толкова беше уморен…

„Не е време за сън, майсторе. Ние сме тук с теб! Не ни напускай, длъжен си да живееш! Ние те обичаме!“

Да живее? Разбира се, той имаше намерение да живее. Какви бяха тези глупости, Той беше само уморен. И искаше да поспи…

„Менестреле, менестреле, не ни напускай! Ние те обичаме! Не ни напускай!“

Гласовете не бяха силни, но го държаха здраво, там в мозъка му. Не оставяха съзнанието му да пропадне в тъмнината.

Някой, докосна устните му.

— Майстор Робинтън, трябва да изпиеш лекарството Моля те, постарай се! Ще премахне болката!

Лесса! Говореше Лесса. И изглеждаше сякаш още малко и ще загуби разсъдъка си…

А как иначе — Ф’лар трябваше да убие ездач… и всички тези преживелици покрай откраднатото яйце… Рамот така тъгуваше…

„Менестреле, чуй Лесса! Трябва да направиш това, което ти казва! Отвори уста! Направи го!“

Той се опита да се отдръпне, с непослушни устни да отблъсне чашата и да изплюе отвратително горчивото хапче, което се топеше на езика му. Но настойчивите гласове не го оставиха. Той позволи да му налеят в устата вино и преглътна с него хапчето. Дадоха му вино, а не вода — беше благодарен за това. Водата беше недостойна за Майстора на Менестрелите на Перн.

Болката започна да отслабва почти веднага, сякаш някъде вътре се беше скъсал някакъв обръч, стиснал сърцето му. Робинтън дълбоко с облекчение въздъхна и си помисли, колко хубаво е, когато нищо не те боли.

— Майсторе, пийни си още вино! — чашата отново докосна устните му.

Вино — да, виното щеше да го излекува напълно. То винаги му беше помагало. Но все още му се спеше. Толкова беше уморен…

— Пийни, пийни си още, — уговаряха го.

„Ще поспиш по-късно, — твърдяха гласовете. — Трябва ни послушаш и да останеш, менестреле. Чуваш ли ни? Обичаме те! Трябва да останеш!“

Защо бяха толкова настойчиви?…

— Кога ще пристигнат най-после? … В гласа на Лесса звучеше ярост, каквато той никога не беше чувал. И още — тя сякаш плачеше. Лесса — плачеше? Защо?…

„Лесса плаче заради теб. Ти не искаш тя да плаче заради теб! Остани с нас менестреле? Не смей да ни напускаш. Ние няма да те пуснем. Не искаме Лесса да плаче!“

„Това беше вярно — не трябваше да плаче! Но Робинтън не вярваше, че Лесса плаче! Все пак това беше Лесса!“

Наложи си да отвори очи и я видя наведена над него. Сълзите течаха по бузите й и капеха на ръката му, безсилно лежаща нагоре с дланта, сякаш нарочно за да ги поеме.

— Не плачи, Лесса…Не ти разрешавам, — промълви Робинтън. Велика Черупко! — струваше му се, че едва владее собствения си глас. Не, така няма да стане, Той се прокашля.

— Не се опитвай да говориш, — Лесса преглътна плача си. — Лежи спокойно. Трябва да си почиваш. Сега ще долети и Олдайв… заповядах им да скочат през времето… Лежи… да ти дам още вино?

— Кога съм отказвал вино, Лесса?

Гласът му прозвуча тихо.

— Никога. — сега Лесса едновременно плачеше и се смееше.

— А кой ме тормози през цялото време? — попита той. — Не ми дават покой…Лесса, кажи им да ме оставят намира… Толкова съм уморен…

— Майстор Робинтън! Моля те!

„Остани с нас! Лесса ще плаче!“

— Ох, Майстор Олдайв! Насам, насам! — възкликна Лесса и се отдръпна настрани.

Робинтън понечи да се извърне.

— Лежи спокойно! — тя го задържа. Милата, славна Лесса. Даже, когато се бяха скарали, той я обичаше още повече — гневът забележително подчертаваше красотата и силата й.

— Майстор Робинтън! Майсторе! — мекият баритон на Олдайв го накара отново да отвори очи. — Отново болката в гърдите? Не, не отговаряй, само кимни. Не трябва да говориш.

— Рамот казва, — намеси се Лесса, — че той изпитва голяма болка и е много уморен!

— Колко е удобно да чуваш драконите, — каза Олдайв. Докосна ръцете и гърдите на Робинтън с нещо студено. Менестрелът недоволно се размърда. — Да — да знам, че инструментите ми са студени и противни, но трябва да го направя. А сега ме чуй внимателно — съвсем безсъвестно си преуморил бедното си сърце. Ето откъде е болката в гърдите. Лесса ти е дала лекарство, което я е спряло за известно време. Сега няма повече опасност, така че се опитай да поспиш. Ще се наложи приятелю да си починеш, както трябва!

— Тогава, кажи им … да се махнат от мен и да ме оставят да поспя.

— За кого говориш? — учуди се Олдайв и Робинтън почуства лека досада. Лечителят изглежда не вярваше, че гласовете в главата му не му даваха да заспи. — Глътни и това хапче, — продължи Олдайв, — и пийни още една чаша вино. Зная, че досега никога не си отказвал вино!

Устните на Робинтън се раздвижиха и наподобиха лека усмивка. Колко добре го познаваха — и Лесса и Олдайв.

— Това бяха Рамот и Мнемент, — каза тя. — През цялото време говореха с него. Те… те казаха, че той едва не е… — гласът на Лесса пресекна.

„Едва не…?“ Това ли означавало да си близо смъртта? Просто безкрайна умора…

„Сега ще останеш с нас, менестреле. Ще те оставим да поспиш. Но ще бъдем с теб. Обичаме те“.

Значи драконите говореха с него?! Пропъждаха смъртта?… Колко любезно от тяхна страна, но той не бързаше да умира, все още. Толкова неща имаше за вършене. Да разплете толкова възли. И между другото, един от проблемите касаеше драконите:

— Кой догони Кайлит?

Нима произнесе това на глас? Робинтън не чу гласа си.

— Олдайв, какво каза той?

— Нещо за Кайлит…

— Намерил за какво да се безпокои! — Лесса бързо възвърна обичайната си рязкост. — Барнат я догони, Робинтън! Барнат! А сега може би ще благоволиш да поспиш?

„Спи, Майсторе. А ние ще слушаме“.

Менестрелът дълбоко и благодарно въздъхна, и заспа спокойно, без сънища.