Ан Маккафри
Белият дракон (19)

Глава 18
Холд Залив, денят на пристигането на Майстор Робинтън

На изкусните майстори-строители и на многобройните доброволни помощници им трябваха единадесет дни за да построят холда. Само каменоделците мърмореха, че свързващия разтвор трябва да изсъхне както трябва. Още три дни отидоха за да се оправи домът отвътре. Лесса, Манора, Силвина и Шарра обсъждаха всеки детайл и след много пренареждания успяха да намерят място на всички дарове, пратени едва ли не от всяка Гилдия, холд, ферма. Шарра предполагаше, че резултатът беше повече ефектен отколкото ефективен — и не пропусна да го каже с ехидна усмивка на владетеля на Руат.

В гласа й, освен гордост си личеше и умора: целия ден беше разопаковала, почиствала и разпределяла всякакви пакети и денкове.

— Пак си падал някъде? — критично изгледа Пиемур, когато забеляза новопридобитите драскотини върху лицето и ръцете му.

— Той просто не обича да използва вече прокараните пътеки — поясни Джаксъм, макар и него да го сърбеше изподраскания врат.

Благодарение на множеството помощници за строежа на холда, Н’тон, Ф’нор и Ф’лар — когато успееше да намери време, заедно с Пиемур и Джаксъм изучаваха земите около залива.

Пиемур започна с това, че нахално заяви на Ф’лар, че за да използват драконите си, трябва да им дадат отправни точки. И следователно трябва смирено да го следват, него и верния му Глупчо. Предводителите естествено пускаха покрай ушите си не особено вежливите реплики на менестрела, но Джаксъм започна да се изнервя от самодоволното му поведение.

Така или иначе, в различни направления от новия холд, на разстояние дневен драконов полет бяха устроени временни заслони. Всеки от тях представляваше малко убежище покрито с керемиди и каменен погреб за съхраняване на неприкосновен запас и одеала. По всеобщо мълчаливо съгласие по посока на планината направиха още един заслон на разстояние още един ден драконов полет.

Джаксъм скоро отново щеше да може да пътува Помежду — по думите на Ф’лар оставаше само Майстор Олдайв да го прегледа и да потвърди, че е окончателно оздравял. Главният лечител щеше да дойде да прегледа Робинтън, значи момчето нямаше да чака дълго.

— Ако ми разрешат да летя Помежду, — замислено каза Джаксъм. — Значи и на Менолли ще разрешат.

— Защо те вълнува това, дали и на нея ще разрешат? — поинтересува се Шарра и Джаксъм трепна. Като че ли в гласа й имаше ревност?

— Те с майстор Робинтън първи намериха този залив, — отвърна той. Беше вперил поглед в планината извисяваща се в далечината.

— Доплували са с лодка, — изхъмка Пиемур. Той явно презираше този начин на придвижване.

— Несъмнено ходенето пеша в било усвоено по-рано, отколкото плаването и летенето. — каза Шарра след като известно време мълчаливо го наблюдаваше. — Но лично аз съм доволна, че съществува повече от един начин на пътуване. И използването на другите начини, освен твоят любим, не е безчестие.

Тя се извърна и се отдалечи, а Пиемур удивено се загледа подире й.

Този сблъсък малко разреди атмосферата — след него Пиемур, за облекчение на Джаксъм, вече не си позволяваше да пуска остроумия по повод ездачите и полетите.

* * *

Картата, съставена от младия менестрел се оказа забележително точна. Когато следвайки Великото Южно течение, „Сестрите на изгрева“ се оказа близо до брега, Майстор Идаролан разпозна отбелязаните ориентири и даже успя да изчисли пристигането на кораба в Холд Залив. И ето, че най-накрая в едно прекрасно утро — двадесет и второто от напускането на холд Иста — „Сестрите на Изгрева“ заобиколи издадения нос и се оказа в дълбоките води на залива.

Срещата с Робинтън подготвяха предварително избрани разпоредители. Олдайв и Брекке бяха забранили да се прави голям прием или шумна вечеря. Опасяваха се, че такова посрещане ще разруши ефекта от благотворното въздействие на дългия, спокоен отдих на кораба. Затова, стотината майстори, които построиха прекрасния малък холд бяха представени единствено от Фандарел. Лесса трябваше да представлява Уейровете, чиито дракони доставиха строителите и строителните материали. А Джаксъм трябваше държи приветствена реч от името на Владетелите на холдовете, изпратили хора и припаси.

Последните мигове, когато красивият тримачтов кораб пресичаше залива за да акостира на каменния пристан, се оказаха безкрайно дълги. Джаксъм напрегна поглед и като видя менестрела, който стоеше на носа, и им махаше с ръка, нададе радостен вик. Огнените гущери с писък излетяха и закръжиха над кораба.

— Я какъв загар е хванал! — възкликна развълнувано Лесса и без сама да забележи хвана Джаксъм за рамото.

— Сега няма за какво да се вълнува, нека да си отдъхне добре, — широко се усмихна Фандарел.

Майстор Идаролан обърна кораба и с точна маневра го приближи до пристана. Моряците скочиха на кея с въжетата. Джаксъм радостно се спусна да им помага. Дървените талпи спуснати отстрани на борда за да предпазват корпуса на кораба при акостиране застъргаха в камъка. Част от фалшборда се отмести и останалите моряци пуснаха трапа.

— Бенден, Главни ковачо и ти Лорде! Доведох ви го жив и невредим! — прогърмя от мостика гласът на Майстор Идаролан.

Джаксъм изрева с пълно гърло приветствие, подкрепен от мощния бас на Фандарел. Двамата изтичаха на палубата, подхванаха Робинтън и едва ли не на ръце го пренесоха на брега.

Рамот и Рут затръбиха над главите им, от което огнените гущери се замятаха из въздуха още по-стремително. Лесса се повдигна на пръсти и прегърна Робинтън, накара го да се наведе, и здраво го разцелува.

Джаксъм видя сълзи по бузите й и с учудване забеляза че и неговите очи също са насълзени. Той вежливо отстъпи встрани и Фандарел внимателно взе приятеля си в мощните си обятия, стараейки се да не го задуши. В това време по трапа вече слизаха Менолли и Брекке, и Джаксъм забърза насреща им. Всички заговориха едновременно — Брекке не знаеше кого да гледа най-напред. Ту питаше момчето как са очите му и има ли главоболие, ту хващаше менестрела за ръката и го молеше да се махне по-бързо от нажежения пясък — все едно не се беше пекъл на слънцето по време на пътуването. Всеки беше хванал по един моряшки денк с багаж, единствено на Робинтън не позволиха да носи нищо овен китарата си.

Брекке свърна по познатата пътечка към убежището, но Фандарел сложи огромната си длан на талията й и я насочи към пясъчната пътечка, която водеше към новия холд. Брекке неразбиращо го погледна, но Фандарел оглушително се разсмя, предвкусвайки изненадата, а Лесса сложи пръст на устните си и хвана я за ръката, и я поведе напред.

— Но нали убежището е натам. — Брекке все още нищо не разбираше.

— Беше, — Фандарел с широки крачки вървеше до менестрела. — Намерихме за нашия Майстор по-добро място!

— Предполагам, искаш да кажеш по-ефективно, приятелю? — Робинтън се засмя и потупа ковача по рамото.

— Много, много по-ефективно! — Фандарел направо се тресеше от смях.

В това време Брекке стигна до завоя на пътечката и потресено спря, невярвайки на очите си.

— Направо да се побъркаш! … погледът й прескачаше от Лесса към ковача, от ковача към Джаксъм. — Какво сте построили? Как успяхте! Това е невъзможно!…

Двамата майстори се приближиха към жените. Мощният ковач направо сияеше от удоволствие, че е успял да произведе такова впечатление.

— Брекке, струва ми се ти казваше, че убежището е съвсем малко. — Робинтън разглеждаше прекрасната сграда и неуверено се усмихваше. — Въобще бих помолил…

Лесса и Фандарел не можаха повече да се сдържат, хванаха менестрела за двете ръце и го помъкнаха нагоре по широките стъпала.

— Почакай, не си разгледал още отвътре! — Бенденската Стопанка подскачаше весело, като малко момиченце.

— Целият Перн помагаше при строежа. Изпращаха майстори и материали. — Джаксъм хвана Брекке под ръка и я поведе към вратата. Кимна и на Менолли да ги последва, но тя продължаваше удивено да се оглежда. Тихият залив беше съвсем същия, какъвто го помнеше — чистият пясък, високите дървета, цъфтящите храсти обграждащи плажа. Холдът и пясъчната пътечка до него бяха единствените промени.

— Направо не мога да повярвам, — откъсна се устата й.

— Досещам се, Менолли, — каза Джаксъм. — Тук всички много внимаваха да не унищожат това прекрасно място. Но когато видиш как изглежда нашият Холд Залив отвътре…

— Вече сте го кръстили? — изглеждаше сякаш менестрелката е леко недоволна.

— Е … холдът се намира в залив, така че… пасна си му…

— Колко е красиво тук! — Брекке не можеше да се насити на гледката. — Остави, Менолли! Не, чудесна изненада ни направихте!… Като си помисля, че исках наново да преустройвам убежището… — тя се засмя щастливо. — Честно казано, тук мястото наистина е по-добро!…

Те се изкачиха по стъпалата издялани от черни и бели камъни. Оранжево-кремавия керемиден покрив надвисваше над верандата и почти допираше короните а дърветата, чиито цветове изпълваха въздуха с свеж аромат. Металните капаци бяха разтворени, откривайки непривично широки за северняците прозорци. През тях се виждаше вътрешността на дома. Менестрелът вече разглеждаше стаите и гласът му звънеше от възторг. Когато Джаксъм, Менолли и Брекке влязоха вътре, той тъкмо оглеждаше стаята отредена му за кабинет. За миг загуби дар слово, като видя, че Силвина се е погрижила да изпрати на новото място всяка дреболия от неговата претрупана работна стая в Работилницата на менестрелите. Зейр, усетил радостното смущение на Робинтън радостно цвърчеше над гредите на покрива. Секунда по-късно към него се присъединиха Миир, Талла и Фарли. Джаксъм се заслуша в чирикането им и стигна до заключението, че си обменят впечатления и новини.

— Ех, та това е Фарли! Вярно, че някой ми спомена, че Пиемур се е добрал до тук. Но къде е сега? — в гласа на менестрела се усещаше недоумение и леко огорчение.

— Двамата със Шарра приготвят обяда, — каза Джаксъм.

— Не искахме тук да се мотае много народ, — добави Лесса. — Бояхме се да не те уморим.

— Да ме уморите? Мен? Хм, а аз няма да се откажа от малко умора… ПИЕМУР!!!

Загорялото му, свежо лице само по себе си красноречиво говореше за възвърналото се здраве. Оглушителният му глас разсея всякакви остатъци от съмнение.

— Майсторе!? — долетя от далечината учуденият глас на Пиемур.

— БЪРЗО ТУК, ПИЕМУР!

— Какъв късмет, че го накарахме да си почине на кораба — усмихна се Брекке на Лесса. — Представяш ли си, как щяхме да се оправяме с този човек на брега?

— Ето какво не си представяте, — намеси се Робинтън, — че заради временно неразположение захвърлих толкова важни…

— Временно неразположение? — ококори се Фандарел. — Слушай, скъпи ми Робинтън…

— Майстор Робинтън. — Менолли измъкна шкафчето стъклен бокал, прекрасна изработка. Долната му част преливаше в синьо — цветът на Гилдията на менестрелите, а отстрани беше изгравирано името на Майстора и арфа. — Още не си видял това.

— Наше синьо! — възхити се Робинтън и пое чашата.

— От моите работилници е, — гордо заяви Фандарел. — Стъкларят Мермел искаше да я направи цялата в синьо, но го убедих да остави горната част прозрачна. Иначе няма как да се любуваш на играта на бенденското вино.

Очите на менестрела трогнато и благодарствено заблестяха. Но миг по-късно направи жална физиономия.

— Прекрасен бокал, но защо е празен?

В това време откъм кухнята се чу бързо топуркане, завеската отлетя встрани — стремително влетелият Пиемур едва не се вряза в Брекке, загуби равновесие и с труд се задържа на крака.

— Майсторе!? — повтори задъхан.

— А, ето те, — разсеяно провлачи менестрелът, оглеждайки младежа, сякаш беше забравил, че го е повикал. Известно време се оглеждаха един друг. Робинтън — леко намусен, Пиемур — тежко дишайки. — Слушай, — проговори най-сетне Майстора. — Ти си тук от доста време, така че предполагам знаеш къде държат виното. Виж, — показа той бокала. — Подариха ми прекрасна чаша, но за съжаление е съвършено празна!

Пиемур мигна бързо няколко пъти, след това поклати глава.

— Дааа, напълно е оздравял вече. Но ако уерът загори на огъня…

Изгледа Робинтън негодуващо, завъртя се на пети и се скри зад завесата. Чуваше се как тропа с вратите.

Джаксъм прехвана погледа на Менолли. Момичето му намигна. Приказките на Пиемур не можеха да заблудят тези, които го познаваха добре. Скоро той се появи отново, като подмяташе бъчонка с бенденски печат.

— Внимателно, момче! — извика Робинтън и вдигна ръка. Не можеше да понесе толкова светотатствено отношение към любимата си напитка. — Към виното трябва да се отнасяш по-почтително… — измъкна от ръцете му бъчонката и внимателно се вгледа в печата. — Една от най-добрите реколти…Ах, Пиемур, нима не успях да те науча, как да се държиш с виното?…

Смръщи чело и с майсторско движение счупи печата и въздъхна с облекчение като видя долния край на тапата. Поднесе я към носа си и леко подуши.

— Великолепно! Великолепно! Отлично е понесло пътя… Пиемур, бъди добро момче и ни налей на всички. Струва ми се, че в този холд има достатъчно чаши…

Джаксъм и Менолли вече ги вадеха от шкафа. Пиемур започна да налива, с цялото си внимание и уважение, което заслужаваше бенденското вино. Робинтън вдигна високо бокала, нетърпеливо изчаквайки края на церемонията.

— За твое здраве, приятелю! — вдигна тост Фандарел и всички се присъединиха към него.

— Честна дума, потресен съм, — каза менестрелът и подкрепи думите си само с леко вкусване на възхитителното вино. Изгледа лицата на приятелите си, кимна и поклати глава. — Потресен!

— Все още не си видял всичко. — Лесса го хвана за ръката. — Хайде Брекке, ти също трябва да видиш това! Пиемур, Джаксъм донесете вързопите.

— Спокойно Лесса! Ще си разлея виното — Робинтън балансираше чашата, но бенденската Стопанка продължи да го дърпа.

Един от стенните панели се отмести и те поеха по коридора съединяващ главната зала със спалните. Брекке тръгна след тях, очите и блестяха от любопитство.

Най-голямата спалня беше за Робинтън. Помещаваше се в ъгъла на сградата противоположно на кабинета му. Още четири стаи бяха отделени за гости, всяка за по двама, но Лесса поясни, че на закритата веранда може да се побере още половин холд. Робинтън остана във възторг от удобната баня и просторната кухня. А когато дойде ред да огледат откритото огнище отвън, той подуши морския бриз носещ аромат на печено месо.

— А това, позволете да се поинтересувам, откъде?…

— От брега, — поясни Джаксъм. — Там имаме големи огнища — да печем и варим, когато се събере порядъчна тълпа.

Когато се върнаха в къщата, Фандарел измъкна едно дървено кресло и го показа на Робинтън.

— Я седни! Бендарек го направи по твоите мерки и ми заръча веднага да му кажа ако ти е неудобно!

Менестрелът дълго и с удоволствие разглеждаше чудесното гравирано кресло с висока облегалка; то беше обвито с кожата на див уер-страж, боядисана в тъмносиния цвят на Гилдията на менестрелите. После седна и сложи ръце на подлакътниците — те се оказаха с точната дължина. Облегна се назад и изтегна дългите си крака — никога не бе имал толкова удобно кресло.

— Кажи на майстор Бендарек, че креслото е забележително. Наистина за мен е правено. Милият Бендарек, какво внимание към моята скромна особа!… Всяка дреболия в този холда е смайваща. Той… той е великолепен. Нямам думи, просто нямам думи! Направо губя дар слово. Дори не съм сънувал, че тук, в неизследваната дива пустош ще ме чака такъв разкош, такава красота, такива…

— Липсата на думи виждам, не ти пречи да ни заливаш с красноречието си. — прозвуча нечий глас.

Всички се засмяха и се обърнаха — на вратата стоеше Майстор Идаролан.

Поканиха го да влезе и му наляха вино.

— Донесохме и останалите ти вещи.

— Повикай екипажа си рибарю, — каза Лесса. — Ще обядвате с нас.

— Аха! Точно на това се надявах. Даже и нас, рибарите ни влече месото понякога, макар да не обичаме да си го признаваме…

— Майстор Робинтън! Само погледни тук! — Менолли отвори един от стенните шкафове. — Кълна се, това е почеркът на Дирментли! Тук са всички задължителни балади и песни преписани на нови листове и подвързани в синя кожа. Струва ми се, че точно това ти толкова искаше от Арнор…

Менестрелът удивено възкликна и за известно време забрави всичко останало. Разглеждаше страниците и се наслаждаваше на изкусната калиграфия, След това се зае да изучава съдържанието на шкафовете и не се откъсна от това си занимание, докато следобедната жега не погна всички към плажа да се къпят. Брекке се притесни — според нея Робинтън трябваше да легне и да си почине, но Фандарел само и посочи менестрела, който се наслаждаваше на водата.

— Именно такава почивка му е нужна. Остави го! Довечера ще спи.

Слънцето започна да се спуска на запад и вечерният бриз донесе прохлада. От дома изнесоха пейки, килимчета и плетени постелки — всички гости се разположиха удобно. Когато Ф’лар и Ф’нор пристигнаха, менестрелът сърдечно ги поздрави и искаше веднага да ги разведе из забележителния си холд. Но леко се разочарова, като разбра, че братята са добре запознати с всичко наоколо.

— При строежа помагаха много хора, — каза Ф’лар. — Нито един холд в света не е известен както този!

Шарра и корабният готвач се появиха съвсем навреме и поканиха всички на трапезата. Изгладнелите гости замалко не ги събориха, като се втурнаха към храната.

…Когато никой повече не можеше да хапне и късче повече, гостите се разделиха на групички — в едната — Джаксъм, Пиемур, Менолли и Шарра, втората, най-многобройната — моряците, в третата — ездачите и майсторите.

— Интересно, каква задача се готвят да ни възложат сега. — Пиемур хвърляше мрачни погледи към третата група.

— Нещо в същия дух предполагам. — засмя се Менолли. — На кораба, Робинтън така разглеждаше твоите карти, че се уплаших да не пробие дупки с погледа си… — тя сви колене към брадичката си, очите й пробляснаха. — Утре ще дойде Сибелл… заедно с Н’тон и Майстор Олдайв. Доколкото разбрах, Сибелл, Н’тон и Ф’лар смятат да навестят Торик и да разберат как е положението с синовете на лордовете, които пристигат тук от Север. Искат да се заемат и с картографирането на западната част на материка, а за граница трябва да послужи реката с черните скали, за която разказваше Пиемур.

Пиемур застена и започна да се гърчи на пясъка.

— Не ми напомняйте за това място, да но никога повече не го видя! Няколко дни търсех проход на онзи бряг за да се изкача нагоре, после ми се наложи да скачам с Глупчо над ужасен разлом и да плувам през река пълна с големи гладни риби, които за малко да ни изядат…

— А ние, — продължи Менолли, — заедно с Ф’нор и Майстора, ще се заемем с изучаването на източната половина.

— Надявам се, че става въпрос за вътрешните райони?

— Ако правилно съм разбрала, — кимна Менолли и погледна през рамо към Предводителите и Майсторите, — Идаролан смята да тръгне покрай брега…

— Ами нека. Аз и без това достатъчно съм се находил!

— Слушай Пиемур, никой не те е карал…

— Наистина ли?

— Стига Пиемур, — намеси се Джаксъм. — Значи ще тръгнем към вътрешността?

Менолли отново кимна и двамата погледнаха в посока към планината, която от това място не се виждаше, скрита от дърветата.

После Джаксъм намигна на менестрелката и се усмихна.

— Ако утре Майстор Олдайв дойде тук, значи отново ще мога да летя Помежду!

— Е и какво толкоз? — изхъмка Пиемур. — Всеки път трябва да се извърви пеша!…

— Не си мисли, че това ме притеснява. — увери го Джаксъм.

Цвърченето на огнените гущери, носещо се отгоре отвлече Пиемур от монолога на любимата му тема и ги накара да вдигнат очи. Между тъмнозелените листа се мяркаха две чифта златни криле.

— Фарли и Красавица си изясняват отношенията! — разсмя се Менолли. Огледа се с любопитство наоколо и добави: — Забелязвам, че тук са само нашите гущери. Да не би да сме изплашили тукашните?

— Съмнявам се, — отвърна Джаксъм. — Прекалено са любопитни. Подозирам, че поне дузина седят по клоните на дърветата и се сърдят, че не могат да се доберат до Рут.

— А ти разбра ли нещо повече за „техните“ хора?

— Не съм се опитвал — призна си честно Джаксъм. — Тук толкова неща се случиха…

— Можеше да отделиш поне малко време, — разсърди се Менолли.

— Да? И да те лиша от това удоволствие? — момчето се престори на обидено. — Не съм и сънувал… — внезапно млъкна, като си припомни странните, извънредно странните сънища, видени сякаш от стотици очи едновременно. И си спомни думите на Брекке в деня, когато Рут се биеше с нишките без него: „Толкова е трудно да гледаш на едно и също нещо наведнъж с три чифта очи“. Нима това, което виждаше в сънищата си бяха събития видени през очите на огнени гущери?

— Какво ти става, Джаксъм?

— Може би все пак съм сънувал, — неуверено се засмя той. — Ето какво, ако днес сънуваш нещо, постарай се да го запомниш.

— Сънища? — попита Шарра. — За какви сънища говорите?

— Ти също ли сънувала такива…? — Джаксъм се обърна към нея и видя, че тя е кръстосала крак по особено странен начин и това предизвиква завист у Менолли.

— Разбира се, — отвърна тя. — Макар че, както и ти, нищо не помня. Сякаш не мога да си съсредоточа погледа…

— Ама че определение, — каза Менолли. — Несъсредоточено зрение на съня!

Пиемур охна и забарабани по пясъка с юмруци.

— О не! Сега пак ще почне да съчинява песни!…

— Какво ти става — раздразни се Менолли. — Виждам, че пътешествията ти самичък напълно са те променили. А това не ми харесва!

— Не те карам да ме харесваш! — озъби се Пиемур, скочи на крака и изчезна в гората, като сърдито си запробива път през храстите.

— Отдавна ли е толкова дръпнат? — попита Менолли.

— Откакто дойде тук, — Джаксъм повдигна рамене. — Не мисля, че сме успели да му повлияем тук по такъв начин.

— Не му се сърди, — бавно каза Шарра. — Преживява заради Майстор Робинтън.

— Всички се тревожим за него, — каза Менолли. — Но това не ни кара да викаме по хората!

Настъпи неловка тишина. Неочаквано Шарра се изправи:

— Бих искала да знам, някой досети ли се да даде храна на Глупчо?… — и също изчезна в посоката където отиде и Пиемур.

Менолли дълго гледа след нея…Очите й проблясна лоша искра, но миг по-късно отново станаха весели и сини като морска вълна.

— Докато никой не ни чува, бързам да ти съобщя — установихме, че никой от ездачите на Южния не е връщал откраднатото яйце на Рамот!

— Така ли?

— Да, така!

Тя стана, взе чашата си и се отправи към бъчонката с вино закачена на един клон.

Джаксъм се замисли. Нима това беше предупреждение? А впрочем, вече не беше ли все едно. Той направи това, което беше длъжен да направи. Южният вече се завръщаше в семейството на Уейровете и нямаше смисъл да обявява своята роля в тази история…

Менолли не се върна — взе от масата китарата си, седна на пейката и започна лекичко да докосва струните. Може би наистина съчиняваше нова песен — за сънищата и очите?

Джаксъм се обърна натам, накъдето бе отишла Шарра и въздъхна. Имаше ли право да тръгне след нея?… Пиемур му харесваше, независимо от отровния му език. Радваше се на компанията на младия менестрел и беше благодарен за помощта му. Но защо не се задържа някъде по пътя поне за ден…поне за половин ден.

От неговото появяване не беше оставал и минутка насаме с Шарра. Нима тя го избягваше?… Или виновна бе суматохата около строежа на холда?

Трябваше възможно най-скоро да привика някъде самичка. И ако не се получи…, ако не се получи — да отиде на гости при Корана!