Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконовите ездачи от Перн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Надявам се книгата да ви е харесала!

Роджър Уилко, чирак менестрел, sysadmin(при)hоtmail.bg, http://pern.tk

Превод: Роджър Уилко (Пенко Живанов)

История

  1. — Добавяне

Глава 17
Форт Холд, Уейр Бенден, Холд Залив,
на борда на кораба „Сестрите на Изгрева“,
15.10.1 — 15.10.2

Три огнени гущера се спуснаха един към друг, описвайки във въздуха приветствени пируети. Тримата мъже седнали около масата в малка стаичка във Форт Холд с усмивки ги наблюдаваха. Лорд Грока провеждаше конфиденциално съвещание. Сибелл често идваше тук, но никога както сега — като представител на своята Гилдия. Присъствието на Предводителя на Форт Уейр говореше за значимостта на събитието.

— Даже не зная с какво да започна, — каза Грока, наливайки вино и Сибелл си помисли, че началото никак не беше лошо, особено като се вземе предвид, че лордът беше извадил бутилка бенденско. — Мисля обаче да мина направо на въпроса — продължи той. — Ето каква е работата… поддържах Ф’лар след схватката му с Т’тон — леко се поклони на Предводителя, — защото знаех, че е прав. Той постъпи както трябва, когато изпрати недоволните от Старовремците там, където няма да причинят вреда на никого. И докато живееха в Южния Уейр нито ние им се месехме, нито те ни се бъркаха в делата, поне повечето от тях… — Грока изгледа първо Сибелл, после Н’тон. Двамата кимнаха — за тях не бяха тайна периодичните грабежи в Форт Холд извършвани от южняците.

— Така че, — Владетелят сложи ръце на внушителния си корем — сега те или са измрели, или вече са на умиране. Едва ли могат да навредят на някого. Освен това, Д’рам, като представител на Ф’лар събира ездачи от цял Перн за да направи Южния отново порядъчен Уейр — да се бият с Нишките и така нататък. Това го одобрявам, напълно го одобрявам! — Грока внимателно изгледа събеседниците си. — Така че, — повтори той, — смятам, че всичко това е само на добро. Изглежда, че Южният континент ще има най-после защита от Нишките. Което означава, че когато Южният Уейр заработи както трябва, тамошните земи няма да са вече опасни. Зная, че там вече има един основан холд — този на младия Торик. Към него нямам никакви претенции — той си е заслужил това, което управлява. Но добре работещият Уейр може да защити повече от един малък холд, нали така? — той погледна изпитателно Н’тон, но лицето на ездача остана безпристрастно. — Между другото, тук на Север обучаваме младите хора да стават владетели. Владетели! Те искат да бъдат такива, но откъде да вземем земя за всички? Ако знаехте само какви караници стават между тях, какви интриги! Ужас! Единственото разумно решение е да им се намерят собствени холдове. — Лорд Грока удари по масата с юмрук. — Не мога да раздробявам повече моята земя. Тя и без това вече достатъчно е раздробена. И всеки участък е обработен. И как да изгоня фермерите и децата им, чиито бащи, деди и прадеди са се трудили на тази земя? Един Владетел е може да постъпва така! Не искам да ощетя никого, само за да уредя роднините си! С други думи, имам си нещо на ум и знам, че добре разбирате, че ако на Южния бяха само Старовремците никога нямаше да повдигна този въпрос. Но сега там главен е Д’рам, а той е човек на Ф’лар и се е заел да направи от Южния истински боен Уейр. Значи могат да се появят и нови холдове. — Лорд Грока отново изгледа Предводителя и менестрела в очакване на възражения. Но такива не последваха и той заговори отново. — Там на континента има много неусвоена земя, нали? Според мен, никой даже не знае колко точно. Сам чух разказа на Майстор Идаролан за това, как един от корабите му четири дни е пътувал по крайбрежието и …

Тук неизвестно защо започна да се смее и цялото му тяло се разтресе. Без да каже нищо посочи с месестия си пръст всеки поред и се опита с жест да обясни нещо, което смехът не му позволи да направи с думи.

Н’тон и Сибелл безпомощно се спогледаха и вдигнаха рамене. Не разбраха, какво толкова е разсмяло владетеля и какво толкова иска да им каже, Най-накрая Грока потуши смеха си и изнемощяло изтри избилите сълзи.

— Истински юнаци! Браво! — той се закашля и се тупна в гърдите. Внезапната му веселост се смени с пълна сериозност. — Наистина, поздравявам ви! Не ви обвинявам в нищо. Даже напротив. Пазите тайните на Уейра. Това е похвално. И ви моля само за едно — кажете на Ф’лар. Намекнете му, че е по-добре да напада, отколкото да се защитава. Не че той не си го знае. Искам просто да го предупредя да е готов…скоро. Целият Перн вече знае, че Майстор Робинтън се отправи на Южния континент за да оздравее. Всички разбира се му желаят добър път и скорошно оздравяване. Но започват да си задават въпроса — Дали Южният е все още под забрана?

— Той е прекалено голям за да бъде защитаван успешно от Нишките. — каза Н’тон.

— Знам, знам, — кимна Грока. — Но хората са чували също, че там може да се оцелее и без покрив над главата. — примижа и изгледа Сибелл. — Чували са също, че Старовремците не са си давали много зор да помагат на Торик.

— Кажи, лорд Грока, — обади се Сибелл тихо, — случвало ли ти се е да бъдеш навън, когато падат Нишки?

— Веднъж ми се случи, — потръпна владетелят. — Само като си спомня…Да, разбирам, накъде биеш менестреле. Но дори и така — това изпитание ще послужи да отличим мъжете от момчетата. — рязко и уверено кимна с глава. — Да, да отличим мъжете от момчетата. — Погледна лукаво Н’тон. — Нима в Уейровете не се нуждаете от същото?…

За негово учудване Н’тон се разсмя.

— Разбира се, добри ми владетелю. И не само от това.

— Да?…

— Още днес ще предадем на Ф’лар съобщението ти. — Предводителят на Форт Уейр вдигна бокала си.

— За какво още мога да мечтая! — удовлетворено кимна Грока и се обърна към Сибелл. — Някакви новини за Майстор Робинтън?

В очите на менестрела заблестяха весели пламъчета.

— Преди четири дни е потеглил от холд Иста. Сега почива и се чувства отлично.

— Какво? … — Грока не вярваше на ушите си.

— Във всеки случай ми казаха, че е обкръжен от всички удобства. Но дали той смята така, не зная.

— Сигурно се е отправил към онова райско кътче, където е заседнал младият Джаксъм.

— Заседнал? — Сибелл с престорен ужас погледна лорда. — Не, по никакъв начин. Просто известно време след болестта ще трябва да се въздържа от полети Помежду.

— Бях в този залив…Наистина прекрасно място. Къде точно се намира?

— На Южния континент, — весело отвърна Сибелл.

— Е да. Не искате да говорите, значи няма да ми кажете, за което не ви обвинявам. Забележително място…А сега, направете ми услуга — тръгвайте и предайте на Ф’лар, това, което ви казах. Никак не ме урежда да съм от последните. Но ако попадна в първите редове, ще е от полза не само за мен, но и за Ф’лар. Че с моите безполезни синове не мога да спя спокойно.

Владетелят се изправи, изправиха се и присъстващите. — Когато видиш своя Майстор, Сибелл кажи му, че съм се тревожил за здравето му! Няма да забравиш, нали?

— За нищо на света!

Мерга, малката кралица на Грока изпрати Кими, златната на Сибелл и кафявия Трис на Н’тон с приветливо чуруликане. Сибелл си помисли, че това може да означава само едно — Грока беше доволен от разговора.

Двамата мъже мълчаливо слязоха по широкия склон, който водеше от двора на Форд Холд към павираният път, който се виеше между постройките на обширния път. Едва тогава Предводителят чу тихият, доволен смях на Сибелл.

— Стана, Н’тон, наистина стана!

— Какво?

— Лордът моли Предводителя на Уейровете за разрешение да тръгне на юг.

— А защо не? — с недоумение попита Н’тон.

Сибелл се усмихна широко.

— Кълна се в Черупката, Н’тон и ти си се вързал! Слушай, имаш ли малко свободно време да ме закараш до Бенден? Грока е прав! Може и наистина да се окаже пръв, макар че като знам похватите на лорд Корман се съмнявам… Но няма да е и последен.

— На какво все пак съм се вързал, Сибелл?

Усмивката на менестрела стана по-широка, кафявите му очи заблестяха весело.

— И от мен трудно ще измъкнеш тайните на гилдията, приятелю!

Н’тон възмутено изхъмка и му прегради пътя.

— Обяснявай или никъде няма да те закарам!

— Но то е очевидно Н’тон, — каза Сибелл. — Помисли си, докато летим към Бенден. А ако дотогава не се досетиш, ще ти разкажа всичко. И без друго трябва да докладвам на Ф’лар.

— Значи и Грока също?… — Ф’лар замислено погледна по-младите си приятели. Тъкмо се беше върнал от Керун, където след боя с Нишките, беше провел също толкова неочаквана беседа, прекъсвана многократно от тръбните звуци на вечно простиналия нос на лорд Кроман.

— Нишки над Керун днес? … — попита Сибелл и като видя намръщената физиономия на Ф’лар, с усмивка се обърна към Н’тон. — Изглежда Грока не е бил пръв.

Ф’лар раздразнено хвърли летателните си ръкавиците върху масата.

— Прости ни Предводителю, че ти досаждаме, точно когато имаш нужда от почивка. — каза Сибелл — Но вероятно не само лорд Грока е започнал да крои планове за пустеещите земи на юга. Той каза, че трябва да те предупредим.

— Да ме предупредите! Ха! — Ф’лар мрачно си наля вино. После се сети, че не е сам и наля на останалите.

— Положението все още не е станало неуправляемо, Предводителю, — отбеляза менестрелът.

— О, да! Тълпи от безимотни са на път да залеят Юга, а ти казваш, че все още можем да ги контролираме?

— Те са длъжни най-напред да поискат разрешение от Уейр Бенден!

Ф’лар тъкмо отпиваше от виното и чутото за малко не го накара да се задави.

— Да поискат разрешение от Бенден? Това пък защо?

— Заслугата е на Майстор Робинтън! — Н’тон се усмихна широко.

— Простете, но не съм сигурен, че разбирам, — Ф’лар седна и си изтри устните с длан. — Какво отношение има Майстор Робинтън, който по мои сведения благополучно пътува по море, към Корман, Грока и всички жадуващи да си отхапят по късче от Южния континент за многобройните си синове?

— На теб, Предводителю вероятно ти е известно, — започна Сибелл. — Че той ме изпращаше на разни места из целия Перн — и на единия и на другия континент? В последно време към моите задължения се добавиха и още две поръчения, при това доста важни. Първо, трябваше да изясня, какви са настроенията във всяка малка ферма относно дълга им към холда и Уейра. А второ — трябваше да внушавам на хората, че всички и всеки на Перн трябва да се съобразява с мнението на Бенден!

Ф’лар примига, тръсна глава и се наведе към Сибелл.

— Интересно, много интересно…Слушам те, продължавай!

— Внушавах им, че Бенден се оказа единственият способен да оцени промените станали в холдовете и Гилдиите за времето на дългия Интервал, защото той единствен от останалите уейрове постепенно се променяше с течение на Оборотите. Също така Ти, бенденският Предводител спаси Перн от Нишките във времената, когато никой не вярваше че отново ще има Валежи. След това защити своето Време от изстъпленията на Старовремците, които не пожелаха да се съобразят с промените. Ти се застъпи за холдовете и гилдиите, и изпрати на заточение тези, които не бяха съгласни да признаят Водачеството ти…

— Хмм — разтегли Ф’лар. — Все още не бях чул подобно представяне на събитията…

И бенденският Предводител се облегна в креслото, смутен от това пълно описание на заслугите му.

— Ето така, — продължи Сибелл, — Южният континент се оказа под забрана.

— Е, не точно под забрана, — каза Ф’лар. — Хората на Торик свободно пътуваха навсякъде… — и се намръщи при спомена, какво можеше да им струва тази свобода.

— Вярно, те идваха на север. Но търговците… и всички останали… тръгваха на юг само с разрешението на Бенден.

— Не си спомням да съм говорил за това в Телгар, когато се бихме с Т’тон — отбеляза Ф’лар. Опитваше се да си спомни, колкото се може по-ясно, какво се бе случило в този ден, освен сватбата, схватката с ножове и битката с Нишките.

— Ти не го каза толкова направо, — кимна Сибелл. — Но получи подкрепата на трима други Предводители, на всички главни лордове и Майстори…

— От което Майстор Робинтън е предположил, че всички разпореждания, които се отнасят за Южния могат да излизат единствено от Бенден?

— Ами… да… примерно, — внимателно се съгласи менестрелът.

— Но не е действал направо, нали? — Ф’лар се удивляваше за кой ли път на изобретателността на Робинтън.

— Да Предводителю. Това изглеждаше най-добра линия на поведение, особено ако се вземе предвид желанието на ездачите да си запазят някои части от Южния за бъдещия интервал…

— Ако знаех, че Майстор Робинтън ще вземе толкова присърце казаните тогава думи!…

— Майстор Робинтън, — каза Сибелл — винаги е приемал присърце интересите на Уейра.

Ф’лар мрачно си припомни болезненото отчуждение, последвало намесата на Робинтън — в онзи злощастен ден, когато беше откраднато яйцето. Малко хора разбраха, че и тогава менестрелът беше действал в интерес на Перн. Ако тогава Лесса беше хвърлила драконите на север против нещастниците от Юг…

— Много сме задължени на Главния майстор. — каза той.

— Но без уейровете… — Сибелл разпери ръце. Думите бяха излишни.

— Страхувам се, че не всички холдове ще се съгласят с това. — каза Ф’лар. — Все още съществува мнението, че Уейровете не желаят да унищожат Червената Звезда, защото ликвидирането на Нишките ще е краят на нашето господство над Перн. Или Майстор Робинтън успя да промени и тези им възгледи?…

— Не беше необходимо, — усмихна се Сибелл. — Полетът на Ф’нор и Кант до червената звезда постави всичко на мястото си. Сегашните настроения са такива: „Ездачи в небето! Нишки падат!“

— Но и всички знаят, — в гласа на Ф’лар прозвуча презрение, което не успя да сподави. — Че ездачите от Южния рядко се си правеха труда да излитат при Валеж!

— Да, сега това стана известно на всички. Но, разбираш ли, Предводителю, има малка разлика, между разговорите за това — какво е да си навън, без покрив по време на Валеж, и това — да го изпиташ на гърба си.

— А на теб случвало ли се е? — попита Ф’лар.

— Случвало ми се е, — съвсем сериозно отговори Сибелл — И честно казано, бих предпочел следващият път да съм скрит под здрав покрив. — разкърши рамене. — Признавам, че така съм приучен от малък, но все пак къде, къде по-добре е когато съзнаваш, че си защитен. А за мен под защита винаги разбирам — дракони!

— Накратко казано, пред мен отново стои проблемът с Южния континент. — каза Ф’лар.

— Какви проблеми има с Южния? — Лесса влезе в уейра. — Мислех си, че сме се договорили — ездачите трябва да са първи там!

— Никой не спори относно това — усмихна се Ф’лар. — И то благодарение на нашия добър Майстор Робинтън…

— Тогава, къде е проблема? — Лесса приветства Сибелл и Н’тон с леко кимване и сурово изгледа спътника си, очаквайки отговор.

— Само там — в каква част от Южния да допуснем безимотните синове на лордовете, преди те сами да се превърнат в проблем. Корман вече дойде при мен след Валежа.

— Да, видях, че разговаряте. Честно казано, след последния сблъсък с Древните, се чудех, кога ли ще изплува и този въпрос… — тя разхлаби ремъка придържащ летателния й костюм. — Бих искала да зная повече. Джаксъм поне върши ли някаква полезна работа, докато е в залива?

Сибелл измъкна изпод куртката си обемист свитък.

— Не са си губили времето и той и останалите. Възможно е Лесса, това да намали безпокойството ти. — менестрелът тържествено разгъна прилежно свитите листа на голяма карта. Една част от нея бяха бели петна, но останалото бе подробно изрисувано — крайбрежната линия, изучените части на материка, украсени с различни цветове. По краищата имаше нанесени дати и имената на тези, които са правили измерванията. Полуостровът, ориентиран към страната на Нерат, беше нарисуван с най-големи подробности. Ф’лар веднага разпозна Южния Уейр и холда на Торик. От двете страни на полуострова се червенееха гигантски пространства земя. На запад изучената част на континента свършваше с пясъчна пустиня обкръжила огромен океански залив. Източно от полуострова бреговата линия се простираше на още по-надалече, като постепенно се извиваше на юг. В най-източната точка беше обозначена планина и малко заливче означено с звездичка.

— Ето това е всичко, което знаем за Южния досега. — Сибелл наруши мълчанието в което останалите разглеждаха картата. — Както виждате, все още не сме успели да нанесем цялото крайбрежие, да не говорим за по-вътрешните части на материка. Това, което виждате ни струваше три Оборота огромна работа…

— Кой я направи? — заинтересува се Лесса.

— Много хора, включително Н’тон, фермерите на Торик и аз, вашият покорен слуга. Но голяма част от картата дължим на един млад менестрел на име Пиемур.

— А, ето какво значи е станало с него, след като му изчезна гласа…

— Ако мащабът е верен, — бавно и замислено проговори Ф’лар, — целият Северен Перн ще се побере в западната половина на крайбрежието.

Сибелл постави големия пръст на лявата си ръка на края на полуострова, разпери пръсти и сложи длан върху картата.

— Даже и това парче, — каза той, — ще задоволи глада на лордовете задълго. Усмихна се, когато чу приглушеното възклицание на Лесса и с дясната ръка показа източната част. — Ако вярваме на Пиемур — тук е най-добрата част от континента.

— Покрай тази планина?

— Да! Точно там!

* * *

Когато Пиемур отново се появи от гората, вече беше почти тъмно. Водеше Глупчо за повода, а Фарли кръжеше над главата му. Приближи се към Шарра и Джаксъм, и пусна в краката им връзка зрели плодове.

— Ето! Това е като компенсация за това, че някои от нас избягаха тази сутрин. — приклекна и се опита да се усмихне. — Не само Глупчо се изплаши от цялата тази тълпа… — Пиемур изтри с въздишка потта от челото си. — Не съм виждал толкова народ от от … от събора в Южен Бол. А това беше преди цели два Оборота. Честна дума, мислех си, че няма да се махнат от тук никога. А да не би и утре пак да долетят?…

Джаксъм се усмихна на жалния тон с който беше зададен въпроса.

— Не се чувствах по-добре от теб, но за щастие отидохме на лов. После се занимавах с нашето люпило и слагах мрежи. — махна с ръка към съседния залив.

— Доста забавно е да откриеш, че не се чувстваш добре сред хора, — каза Пиемур. — Сякаш се задушвах…Не е ли глупаво? — поклати глава: — Ето на какво се превърнах, аз Пиемур, менестрелът! … Ако някой ми беше казал, че ще бягам от хората … по-бързо от Глупчо!

Подсвирна, а после се засмя.

— Ако от това ще ви стане по-леко, мога да кажа, че и аз не бях на себе си, — обади се Шарра. — Благодаря за плодовете. Тази…тази орда излапа всичко, което бяхме приготвили… с изключение на малко печени ребърца…

— Сега съм готов да изям даже Глупчо… но не, прекалено е жилав, — с облекчение въздъхна Пиемур и се просна на пясъка. Шарра се засмя и отиде да му притопли вечеря.

— Мисълта за това, че през цялото време ще се мотаят толкова хора направо ме убива. — каза Джаксъм.

— Досещам се, — усмихна се менестрелът. — Слушай, ти разбираш — аз съм бил на такива места, където не е стъпвал човешки крак! На някои от тях бях готов да се подмокря от страх, а други не исках да напусна — толкова красиви бяха. — той замечтано въздъхна. — Но както и да е, аз бях там пръв. — Внезапно седна и посочи с пръст към небето — Аха, ето ги!… Ех, ако имах далековиждащо устройство!

— Те? Кои те? — Джаксъм вдигна поглед и се опита да види, това, което беше привлякло вниманието на Пиемур. Предполагаше, че ще види дракони.

— Така наречените Сестри на изгрева. От тук се виждат сутрин и вечер, и са много по-високо над хоризонта, отколкото на Север. Виж, това са онези ярки точки. Колко пъти са ми показвали пътя.

Джаксъм проследи накъде сочеше ръката му и видя три ярки, почти немигащи звезди. Не беше възможно да не им обърнеш внимание. Момчето даже се учуди, че не са привличали погледа му преди.

— Скоро ще избледнеят, — каза Пиемур. — Ако няма нито една луна. После пак ще се появят преди изгрев. Отдавна се каня да попитам Уонзър. Не се държат като нормални звезди. Да знаеш, дали Звездоброеца няма да се появи тук и да помогне за строителството на холда за Робинтън?

— Според мен, той е единственият, който нямаше такива намерения. — отвърна Джаксъм. — Но не се отчайвай. При такива темпове на строителство, всичко ще е готово много бързо. А какво искаше да разбереш за Сестрите на изгрева?

— Защо не се държат, като обикновени звезди. Нима не си забелязал.

— Не… Прекарваме повечето нощи в дома. И разбира се, изгревите…

Пиемур отново посочи към Сестрите:

— Всички звезди си променят положението. А те — не.

— Чакай, защо? В Руат например те едва се виждат на хоризонта.

Пиемур поклати глава:

— Не говоря за това. Те са постоянни. През цялото време стоят на едно място.

— Но това е невъзможно! Уонзър казва, че звездите на небето имат траектории, точно както…

— Казвам ти! Стоят си винаги в едно и също положение!

— А аз ти казвам, че е невъзможно.

— Кое е не възможно! Я престанете да си викате! — Шарра изплува от тъмнината с поднос отрупан с храна и мех с вино провесен през рамото й. Даде подноса на Пиемур и наля вино на всички.

Менестрелът с доволно ръмжене се зае да оглозгва реброто от уерр.

— Както искате, аз ще пратя бележка на Уонзър. — изломоти с пълна уста. — Твърдя, че тези звезди се държат доста странно!

* * *

Майсторът менестрел се събуди от жегата, разляла се над ложето му, нищо че над него имаше опъната тента.

Зейр, свит на възглавницата до ухото му, тихо изчирика. Робинтън се огледа и за пръв път от доста време, не забеляза до себе си болногледачка. Тази отслабено наблюдение го зарадва. Всеобщата грижа беше трогателна, но понякога менестрелът трудно сдържаше раздразнението си. Но нямаше друг избор. Умората и слабостта не му даваха да се възпротиви на грижите. Отсъствието на болногледачка можеше да се тълкува, че е направил още една крачка към оздравяване.

Робинтън лежеше неподвижно, наслаждавайки се на уединението. Отпред лениво трептеше кливера, а отзад тихо се чуваше лекото хлопане на главното платно. Само бавните вълни носеха кораба напред. Лекото полюшване го унасяше и той разтърси глава за да не заспи отново.

Наоколо, както и преди се разстилаше пустото море. Робинтън знаеше, че няма да види земя още няколко дни, макар Майстор Идаролан да казваше, че корабът се движи бързо на югоизток заедно с Голямото Южно течение.

Водачът на рибарите се радваше на това плаване, както и всички останали. Неочаквана мисъл накара Робинтън да се засмее. Изглежда болестта му не бе от полза само за него. Нищо, нямаше защо да се тормози. Защо иначе да прекарва толкова време със Сибелл, ако не за да прехвърли отговорността за Гилдията върху неговите плещи, когато възникне необходимост. Само че изглежда самият менестрел не беше готов, когато това се случи.

После се запита дали Менолли вярно му предаваше ежедневните съобщения от Сибелл. Тя и Брекке бяха напълно способни да се наговорят и да крият от него всички тревожни вести…

Зейр потри муцунката си в бузата му. Наистина, по-добър спътник от малкия огнен гущер, нямаше. Робинтън беше майстор в отгатването на настроения и въобще на емоционална атмосфера, но не можеше да се сравнява с малкия бронзов, който притежаваше вродено чувство.

Как му се искаше да отхвърли овладялата го вялост и да се възползва от пътуването, за да отхвърли купчината натрупали се дела — да свърши някои задължения към Гилдията, да напише няколко отдавна замислени песни и още много, много неща, които отлагаше под натиска на моментно възниквали проблеми…

Но не. Робинтън с вслуша в себе си и разбра, какво удоволствие му доставя правенето на „нищо“ в постелята на палубата на бързоходния кораб на Майстор Идаролан, наречен „Сестрите на изгрева“. Красиво име, което му напомни нещо. Още днес вечерта ще вземе назаем от Майстора-моряк далековиждащия уред. Тези Сестри на изгрева се държаха странно. Висяха на хоризонта доста по-високо от обичайното и се виждаха не само вечер, а и сутрин. Вярно, че не му позволяваха да бодърства рано сутрин, но вечерта ги виждаше със собствените си очи. Никога преди не беше предполагал, че звездите могат да се държат по този начин. Трябваше да напише писмо на Уонзър.

Той почувства, как помръдна Зейр и чу приветливото чуруликане още преди до слуха му да достигнат леките крачки приближаващи се отзад. Мисълта на Зейр докосна съзнанието му и му показа образа на Менолли.

— Защо се промъкваш така? — гласът му прозвуча капризно.

— Мислех си, че спиш.

— Разбира се, че спя. А с какво друго да се занимавам по цял ден? — той й се усмихна, опитвайки се да се извини за тона си.

За негово учудване, тя му се усмихна в отговор и му подаде чаша плодов сок леко примесен с вино. Не смееха да му предложат само сок.

— По думите ти съдя, че вече се поправяш, — каза Менолли.

— По думите ми?… Та аз само това правя — мърморя, като недоволен стар дядка! Сигурно съм ви досадил до смърт…

Менолли седна на палубата до него и го хвана за ръката.

— Радвам се, че мърмориш, — прошепна тя и той се учудим като видя сълзите блеснали в очите й.

— Мило мое момиче, — развълнувано хвана стисна дланта й.

Менолли отпусна глава на ложето му. Зейр развълнувано изписка, очите му заблестяха. Над главата на момичето се появи златната Красавица и засъска объркана, усещайки състоянието на приятелката си. Робинтън остави чашката, приповдигна се на лакът и се наклони към нея.

— Менолли, аз вече почти се оправих, честна дума! Брекке казва, че от ден на ден ставам все по-добре… — поглади я по главата. — Не плачи!

— Зная, че е глупаво… Ти оздравяваш и ние ще внимаваме никога вече да не се вълнуваш толкова много. — момичето с ръба на дланта си избърса сълзите си и заподсмърча.

Това беше толкова по детски трогателно, а лицето й, с мокрите следи от сълзи изглеждаше толкова беззащитно, че сърцето на Робинтън се сви. Нежно отметна падналите на лицето й коси, и я целуна по бузата.

Пръстите й в ръката му се свиха, а двата огнени гущери запърхаха тревожно с криле. Робинтън замря, поразен от вълнението си и отклика на гущерите. Менолли се отдръпна.

— Прости ми, — прошепна тя и сведе поглед.

— И ти ми прости, мила Менолли, — отвърна менестрелът меко. Колко съжаляваше само в този миг за своята отдавна отминала младост, за своята любов към това момиче, и за това, че между тях вече нищо не може да има, не може и не трябва да има … и даже това, че слабостта го принуди да осъзнае.

Той вдигна ръка, умолявайки я да не казва нищо и затвори очи за да не вижда любовта и болката в нейните. И почувства, че обяснението продължило няколко мига го лиши от последните сили. То беше толкова кратко, колкото и Впечатване и също имаше власт, продължаваща цял живот. И честно казано, дълбоко в душата си винаги бе осъзнавал двойствените чувства към това момиче от далечния приморски холд, чийто рядък талант той беше открил и внимателно възпитал. И така му се пада, че тайното стана явно в неподходящ момент. Пада му се на стария глупак, че не успя да разпознае истинската сила и смисъла на нейната привързаност. Е да, беше свикнал да ги вижда заедно със Сибелл и знаеше че те искрено се харесват…Сам той пръв забеляза тяхното взаимно привличане и помогна то да прерасне в нещо по-голямо. … Сибелл беше за бездетния Робинтън, като син… повече от син…

— Но Сибелл… — започна той — и млъкна, усещайки лекото докосване на нейните пръсти.

— Влюбих се в теб много по-рано Майсторе, — каза Менолли.

— Мое дете, мило мое дете, — Робинтън се опитваше да повярва. Стисна силно ръката й за миг. Опря на възглавницата с лакът, взе чашата и отпи.

Това му помогна да си събере мислите и да й се усмихне, независимо от спазъма стиснал гърлото му. Менолли се опита да отвърне на усмивката му.

В това време се чуха крачките на Майстора моряк и Зейр се скри някъде зад тентата.

— Бодърстваш, виждам? Отпочина ли си приятелю?

— Ето че идваш точно навреме, — зарадва се Робинтън. — Кажи, поглеждал ли си към Сестрите на изгрева на залез? Или моето зрение се е влошило?

— Не обвинявай очите си, добри ми Майсторе! Вече писах за това на Майстор Уонзър. Честно казано, не плувам за пръв път из южните води, но никога не съм идвал толкова на изток и не съм наблюдавал това явление. Но в неподвижността на Сестрите има нещо странно.

— Може ли да взема назаем твоя далекоглед, ако моите строги болногледачки ми позволят да остана на палубата след залез? — менестрелът хвърли многозначителен поглед към Менолли.

— Разбира се, Майсторе! Ако искаш, после ще сравним резултатите. Зная колко време си прекарал над формулите на Уонзър. Ще е чудесно, ако само с теб, без Звездоброеца решим тази задача…

— Да-а, няма да е лошо. А сега, нека да довършим партията, която започнахме сутринта! Менолли, ще донесеш ли дъската?…