Ан Маккафри
Белият дракон (16)

Глава 15
Вечер в залива на Джаксъм
Късна вечер в Уейр Иста 1.8.28

Тримата седяха на пясъка, а Шарра показваше на Джаксъм и Брекке старата детска игра на пръчици и камъчета, когато Рут, който спеше близо до тях покрит с огнени гущери, внезапно се събуди. Седна, изпъна врат и нададе скръбен, пронизителен вик който означаваше само едно — гибелта на дракон.

— Ох, да му се не види! … — Брекке реагира по-бързо от Джаксъм. — Салт е загинал!

— Салт? — момчето не знаеше кой е той.

— Салт! — по лицето на Шарра изби червенина. — Попитай Рут, къде се е случило!

— Кант казва, че се е опитал да догони Кайлит, но не са му стигнали силите! Сърцето му не е издържало!… отвърна Брекке и посърна. Случилото се с нова сила напомни за нейната мъка. — Глупак!… Как е могъл да забрави, че младите дракони са по-силни и по-издръжливи от бедния стар Салт?…

— Така му се пада на Т’кул! Не ме гледай така Брекке! — Очите на Шарра войнствено заблестяха, когато тя се обърна да й направи забележка. — Имала съм си доста работа с него и останалите изгнаници. Те … те са просто невъзможни. Нямат нищо общо със Северняците. Мога такива работи да ти разкажа!… А ако Т’кул е бил достатъчно глупав, че да изпрати своя бронзов след млада кралица, значи си е получил заслуженото. Извинете ме за резките думи, но отдавна съм разбрала какво представляват ездачите от южния. А вие просто не ги познавате!

— Чувствах, че това заточение рано или късно ще доведе до беда, — бавно каза Брекке. — Но, чак до такава…

— От всичко, което зная, мога да кажа само едно — каза Джаксъм. — Заточението им бе заслужено. Те отказаха да изпълняват задълженията си пред хората, които се бяха заклели да защитават. А и обичайния десятък не им стигаше и искаха все повече.

— Зная, Джаксъм, всичко зная. Но помисли си — те напуснаха своето време за да ни дойдат на помощ… за да спасят Перн… — Брекке така стискаше пръстите си, че те побеляха.

— Е, да, за да спасят Перн, — каза Джаксъм. — Заради което искат цял живот да им лижем петите? — Той прекалено добре помнеше високомерно-презрителния тон, с който Т’тон разговаряше с Литол.

— Опитваме се да не им обръщаме внимание. — Шарра повдигна рамене. — Ние си вършим нашата работа, горим тревата вътре в холда и събираме добитъка в оборите по време на Нишковалеж. А после вземаме огнехвъргачките и проверяваме дали личинките са си свършили работата добре.

Брекке учудено попита:

— Нима те не излитат да се сражават?

— А, от време на време излитат. Когато са в настроение или драконите им искат да се пораздвижат… — в гласа на момичето звучеше убийствено презрение. Но забеляза ужаса и негодуванието на двамата си слушатели и добави: — Не, ние добре разбираме, че драконите най-малко са виновни. Или пък ездачите. Нали все пак голяма част от Старовремците останаха на Север. А тук една групичка твърдоглави водачи създават лоша репутация на всички ездачи от Южния. И все пак, ако бяха ни помолили, щяхме да им помогнем!

— Според мен, трябва да съм там, — Брекке се изправи и погледна на запад. — Т’кул сигурно не е на себе си. Зная какво е да загубиш дракона си…Гласът й внезапно пресекна, а по лицето й пребледня. Очите й се разшириха от ужас, вдигна ръка към гърлото си сякаш да отстрани някаква невидима заплаха. — Не! Не!

— Какво? — Шарра скочи и я прегърна.

Рут изхлипа и се притисна към Джаксъм:

„Много е уплашена. Говори с Кант. Той е нещастен. Казва че това е ужасно. Още един дракон е много слаб. Кант е с него. А сега говори Мнемент. Т’кул се бие с Ф’лар.“

— Т’кул се бие с Ф’лар! — Джаксъм получи пристъп на слабост и се отпусна върху Рут.

Всеобщата възбуда се предаде и на огнените гущери, те се замятаха във въздуха и създаваха такъв шум, че момчето замаха с ръце за да ги накара да млъкнат.

— Черупки! — извика Брекке. — Трябва да съм там! Нима не разбират, че Т’кул не е отговорен за действията си! Защо просто не го вържат? На никой ли не му идва на ум? Къде гледа Д’рам? … Трябва да си приготвя летателния костюм. — Тя побягна към убежището.

— Джаксъм! — Шарра се умолително протегна ръка към него. Т’кул ненавижда Ф’лар. Чувала съм го как го обвинява за всичко, което се е случвало на Южния. Сега, като е загубил дракона си, сигурно напълно се е побъркал. Ще убие Ф’лар!

Те се прегърнаха и Джаксъм не знаеше кой от тях има повече нужда от утеха и поддръжка. Някъде там далече Т’кул се опитваше да убие Ф’лар. Джаксъм нареди да Рут да слуша внимателно.

„Нищо не чува — отвърна драконът — Кант е в Помежду. Разбрах само, че се е случила беда… Рамот бърза…“

— Тук?

„Не, там, към тях! — очите на Рут развълнувано преливаха в пурпурно. — Това не ми харесва…“

— Какво не ти харесва?

— Какво ти казва той, Джаксъм? Страх ме е!

— Него също го е страх. — отвърна Джаксъм. — И мен…

Брекке излезе от гората тичешком. В едната си ръка носеше летателния костюм, а в другата — походната аптечка. Спря до тях и се заоглежда безсилно. Аптечката не беше затворена и лекарствата за малко да паднат на пясъка.

— Няма как да стигна до Иста! Кант не може да остави Б’зоновия Ранлит. И правилно … не можем да си позволим да загубим двама бронзови за един ден. — прехапа устни от притеснение. — Трябва да съм там…

Но се оказа, че ги очаква още един удар. Рут изплашено протръби и този път Джаксъм и Брекке трепнаха едновременно.

— Робинтън!… — Брекке се препъна и щеше да падне, ако не бяха я подхванали. — Не! Само не Робинтън! Как?

„Главният менестрел!“ — додаде и Рут.

— Нали не е мъртъв? Не е мъртъв? — извика Шарра.

„Майсторът е много болен. Чувства се много зле. Те няма да му дадат да си отиде. Той ще остане! Както ти!“

— Аз ще те заведа, Брекке, — каза Джаксъм. — С Рут! Нека само да се облека.

Двете жени веднага го хванаха за ръцете.

— Да не си посмял! Прекалено си слаб за да минаваш Помежду! — Брекке сега повече се безпокоеше за него.

— Наистина не трябва да летиш! — Шарра отчаяно въртеше глава, в главата й се четеше молба. — Студът в Помежду… не можеш… моля те!

„Сега те се страхуват за теб — смутено каза Рут. — Много се страхуват. Не зная защо не трябва да летиш с мен, но е така!“

— Той е прав Джаксъм. Това може просто да те убие, — каза Брекке. И посърна. Уморено свали летателния шлем. — Не трябва да летиш в Помежду поне още месец, месец и половина. Иначе цял живот ще имаш главоболие, а и можеш да ослепееш…

— Откъде знаеш? — Джаксъм се бореше с обхваналия го яд. Защо по-рано не му бяха казали за тази забрана? Чувстваше се безсилен — не можа да помогне нито на Брекке, нито на Робинтън.

— Аз знам! — Шарра хвана Джаксъм за раменете и го обърна към себе си. — Един от ездачите в Южния се разболя от огнена треска. Тогава не знаехме, колко е опасно Помежду за оздравяващите. Първо ослепя. После едва не се побърка от ужасното главоболие. А после умря. Заедно с него и драконът му. — гласът и затрепера, сълзи запълниха очите й.

Джаксъм я гледаше потресено.

— А защо по-рано не ми казахте за това?

— Нямаше нужда? — Шарра го гледаше право в очите, умолявайки го да разбере. — С всеки ден ставаш все по-силен. Може би забраната нямаше да е нужда до деня в който се наложеше да летиш…

— Още месец? Или повече? — сви юмруци, а челюстите го заболяха от усилието да се сдържи.

Шарра кимна бавно и много сериозно.

— Толкова по-лошо, защото сега ни е необходим ездач. — Той погледна Брекке: тя все още гледаше на запад, чувстваше как се стреми там където беше нужна, но Кант не можеше да й помогне — той сам беше нужен на друг. — Чакайте! — закрещя внезапно. — Имаме ездач!… Тоест ездачка! Рут, можеш ли без мен да заведеш Брекке до Иста?

„Мога да заведа Брекке на всяко място, което поиска!“ — очите на малкия дракон запробляскаха. Вдигна глава и се приближи до Брекке.

— Джаксъм, ще ми позволиш да…? — от лицето й изчезна маската на безпомощност. Изглежда нямаше сили да повярва, учудването и благодарността го възнаградиха.

Той я хвана за ръката и я задърпа към Рут:

— Хайде, не губи време. Ако Майстор Робинтън… — замълча задъхан от ужасната мисъл за това, което може да се случи.

— Благодаря ти Джаксъм… Благодаря Рут! — Брекке не можеше да застегне шлема от вълнение. Забързано облече куртката и хвана ремъците. Рут й помогна да се качи на гърба му, а после се обърна за да види добре ли се е настанила.

— Веднага ще го изпратя обратно, Джаксъм…Не, не му позволявайте да си отиде! Не му давайте да заспи! … — това вече не бе адресирано към него, а към двата дракона на другия край на Перн.

„Няма да му дадем да си отиде“, — каза Рут. Побутна с нос Джаксъм по рамото и излетя, като обви всичко с вихри от пясък.

— Джаксъм!… — гласът на Шарра така трепереше, че момчето се обърна разтревожено. — Какво може да е станало? Нима Т’кул се е побъркал толкова, че да нападне и менестрела?…

— Доколкото познавам Робинтън, той е напълно способен да се намеси в схватката за да ги разтърве… Ти познаваш ли Майстор Робинтън?

— Слушала съм за него. — Шарра прехапа устни и потрепера с цяло тяло, опитвайки се да овладее притесненията си. — От Пиемур и Менолли… Тоест, виждала съм го, когато идваше на гости в холда. Чувала съм го как пее… Прекрасен човек е… чудесен… Ох, Джаксъм! Южните ездачи са се побъркали! Те…те са болни, заблудени. — тя склони глава на рамото му. Джаксъм внимателно я прегърна и притисна към себе си.

„Жив е“ — Гласът на Рут, макар отслабен от разстоянието прозвуча съзнанието му обнадеждаващо ясно.

— Шарра! Рут казва, че е жив!

— Той трябва да живее, Джаксъм! Трябва! Трябва!… — тя го удари с юмручетата си по гърдите. Джаксъм хвана ръцете й с едната си длан и се усмихна:

— Ще оживее. Непременно ще оживее, щом всички искаме.

И… изведнъж момчето се усети, че към него се притискаше треперещо топло момичешко тяло. Чувстваше топлината й през ризата си, усещаше бедрата й до своите, вдишваше аромата на косите й, ухаещи на слънце и цветя. Секунда по-късно и Шарра осъзна че стояха прегърнати. И се смути. За пръв път откакто се познаваха.

Джаксъм веднага отпусна дланта си с която притискаше пръстите й. Беше готов да си махне ръцете напълно, ако види че е недоволна. Шарра — това не беше Корана. Не беше просто момиче от ферма, готово с радост да се пусне на младия владетел. И не просто отдушник на юношеска страст. Шарра прекалено много значеше за него. Не можеше да си позволи да я загуби, като я обиди с несвоевременна проява на чувства.

Тя считаше че тези чувства бяха като резултат от естествената благодарност за грижата за него. И той така мислеше в началото, но след това сериозно се вгледа в себе си и разбра, че е сгрешил. Нейният глас… забележителният й глас, увереното докосване на ръцете й… какво не би дал за да го галят… Толкова научи за нея през последните дни, но му се искаше да научи повече. Мнението й за ездачите от Южния искрено го учуди, впрочем тя н преставаше да го учудва… навярно в тук отчасти се криеше тайната на обаянието й.

Джаксъм никога не знаеше предварително, какво ще каже. Или как точно ще го каже.

Наложи си да разтвори ръце, прегърна я през рамо и я поведе към плетените постелки, където до преди малко безгрижно играеха на камъчета с Брекке.

— Седни Шарра…, може би ще ни се наложи още дълго да чакаме, преди да ни съобщят, че менестрелът се е поправил.

— Само да знаех, какво се е случило! Ако негодникът Т’кул е ранил нашия Робинтън…

— А ако е ранил Ф’лар?

— Не познавам Ф’лар. Макар че ще ми бъде много жал, ако Т’кул нарани и него… — тя сви крака под себе си и Джаксъм седна до нея, леко докосвайки рамото й със своето. — Освен това, има някаква справедливост в това, че с Т’кул се сбил точно Ф’лар. В края на краищата, именно той изпрати Старовремците на заточение. Нека той да се оправя с тях…

— Даже, ако убие Т’кул?

— Или сам загине.

— И какво според теб ще стане с нас тогава? — Джаксъм не можеше да понесе толкова безсърдечно отношение към съдбата на Ф’лар. — Та това е Предводителят на Бенден! Та това е… Ф’лар. …това е Перн!

— Така ли мислиш? — Шарра не започна да спори. — Нито веднъж не съм го виждала…

„Тук има много дракони и хора, — вмъкна се в мислите му гласът на Рут, все още слаб от разстоянието, но отчетлив и ясен. — Сибел лети насам, но Менолли не може“.

— Новини от Рут? — трепна Шарра. Наведе се към него и го хвана за рамото.

— Изчакай! — Той отново покри ръката й със своята. Кимна, стараейки се да я успокои. Тя хапеше нервно устни и го гледаше в очите.

„Тя изпрати тук огнените си гущери. Менестрелът спи, а майстор Олдайв е до него. Те сега пазят отвън Няма да му дадем да си отиде. А сега какво да правя? Да се върна?“

— Кои Те? — попита Джаксъм, макар че почти беше сигурен в отговора.

„Лесса и Ф’лар. А човекът нападнал Ф’лар умря“.

— Т’кул е умрял! А Ф’лар ранен ли е?

„Не“.

— Попитай го, какво се е случило с менестрела — шепнешком го помоли Шарра. Самият Джаксъм също искаше да разбере. Рут Дълго мълча, а когато най-после отговори, гласът му звучеше неуверено:

„Мнемент казва, че Робинтън го е боляло в гърдите и е искал да спи. Виното му е помогнало. Мнемент и Рамот знаели, че не трябва да заспива. Тогава би си отишъл. Мога ли да се върна?“

— Вече не си ли нужен на Брекке?

„Тук е пълно с дракони“.

— Тогава се връщай приятелю!

„Ей сега!“

— Болка в гърдите… — замислено повтори Шарра, когато Джаксъм и преразказа съобщението на Рут. — Най-вероятно е от сърцето. Менестрелът вече не е млад, а толкова много работи. — Тя се огледа за огнените си гущери. — Мога да изпратя Миир…

— Рут каза, че в момента Иста гъмжи от хора и дракони. По-добре е да изчакаме.

— Знам… — Шарра въздъхна дълбоко. Взе в шепата си пясък и се загледа как изтича между пръстите й. После вдигна поглед и тъжно се усмихна. — Мога да чакам. Но от това не ми става по-леко.

— Сега поне знаем, че е жив. И Ф’лар… — Джаксъм я погледна изкосо.

— Не съм искала да проявя непочтителност спрямо твоя Предводител, просто…

Джаксъм се засмя доволен, че е успял да я подразни. Тя възкликна възмутено и го замери с останалия пясък. Той обаче успя да се дръпне — пясъкът прелетя край рамото му и се изсипа във водата. Малките вълни в залива почти веднага погълнаха появилите се кръгове. Изглежда аналогията за която говореше менестрелът не беше съвсем безгрешна.

Миир и Талла изведнъж писнаха и се обърнаха към западния край на залива. Разтвориха криле и се приготвиха за излитане.

— Какво става? …

Но огнените гущери се успокоиха така внезапно, както се бяха разтревожили, а Миир започна да чисти крилете си сякаш нищо не се беше случило.

— Да не би някой да е дошъл? — недоумяващо се огледа Шарра.

Джаксъм скочи и погледна към небето.

— Завръщането на Рут не би могло да ги разтревожи!

— Струва ми се, че е някой, когото познават! — каза Шарра, но такова предположение изглеждаше невероятно. — И не е дошъл на дракон!

И двамата подскочиха, когато откъм гората се разнесе трясък, сякаш нещо голямо си пробиваше път из храсталаците. После се дочу ругатня — значи все пак беше човек. Но главата показала се измежду листата все пак принадлежеше на ездитно животно — най-малкото от всички, които бе виждал някога Джаксъм.

Невероятните проклятия станаха по-разбираеми.

— Не можеш ли да си местиш копитата по-внимателно, рижава, плосколапа, дебелокожа драконова манджо! Аха, Шарра, ето те и теб! Казаха ми, но в началото се съмнявах. А, Джаксъм, чух че малко си се разболял? Но не ми изглеждаш толкова зле…

— Пиемур!

Появата на младия менестрел изглеждаше съвсем невероятна. Но нямаше как да сбъркат характерната походка и ниската набита фигура на идващия към тях човек.

— Пиемур, какво правиш тук?

— Търся вас, разбира се. Колко, според вас са заливите по крайбрежието, които отговарят на описанието, което ми даде Майстор Робинтън?

* * *

— И така, в Уейра всичко е тихо, — каза Ф’лар на Лесса. Те се намираха в предната стая на уейра, от който набързо бяха преместили обитателите, за да настанят майстор Робинтън, защото Майстор Олдайв не бе разрешил да го пренесат дори до холд Иста.

Робинтън спеше във вътрешната стая, грижливо положен върху възглавници. Олдайв и Брекке седяха до него неотлъчно, а от задната страна на леглото се беше свил Зейр без да сваля очи от лицето на менестрела.

Лесса протегна ръка към спътника си: ставаше и по-леко когато я докосва. Той премести стола си и седна до нея. Целуна я и си наля вино.

— Д’рам знае как да действа. Изпрати старшите бронзови да помогнат на Ф’нор и Кант да пренесат Ранлит тук. Остават му няколко оборота живот… ако разбира се Б’зон оживее.

— Още един днес? — трепна Лесса. — Само не и това!

Ф’лар поклати глава.

— Не, засега само спи. Изтощен е… Напихме и разочарованите участници в преследването, така че и те спят. Колкото до Козира и Г’денед, те даже и не подозират, какво се случи тук.

— Това е добре! — Лесса се усмихна широко, почти лукаво.

Ф’лар я погали по бузата и също се усмихна в отговор.

— Кога Рамот ще е готова да излети?…

— О, ще се постарая да не забравя да те предупредя, — кимна Лесса, но забеляза погледа му отправен към вътрешната стая и добави — Той ще се оправи!

— Смяташ ли, че Олдайв не ни излъга относно пълното му оздравяване?

— Да ни излъже? При положение, че всички дракони на Перн ни слушаха? — каза Лесса, но след малко се замисли: — Признавам си — не очаквах такова нещо. Тоест, знаех че драконите го наричат по име. Но да обединят усилията си? Невероятно!

— Мен повече ме учуди това, че Брекке долетя на Рут сама.

— А защо не? — попита Лесса леко заядливо. — Тя беше ездачка. И има особена връзка с драконите, откакто загуби Уарант.

— Имах предвид друго, — каза Ф’лар, — трудно ми е да си представя, че при сходни обстоятелства ще и предложиш Рамот. Е, е, не се ядосвай. Джаксъм прояви благородство. Брекке ми каза, че до този момент той не е и подозирал, че му е забранено да минава в Помежду. Представяш ли си разочарованието му? И какъв великодушен изход от положението е намерил!

— Разбирам! Чудесно е, че тя е тук. — Лесса хвърли поглед към завеската на входа. — Знаеш ли, след днешната случка почти съм готова да простя на огнените гущери…

— И на какво се дължи тази промяна? — учудването на Ф’лар нямаше граници.

— Не казах че съм им простила. Просто…почти ги обикнах, когато Брекке изпрати Бърд и Гралл за нещата си и те веднага й ги донесоха. И бронзовото мъниче на Робинтън… Ти знаеш, че когато човек е болен или ранен, гущерите могат да се озлобят. А той просто седеше там, гледаше Майстора в лицето, тихичко плачеше и трепереше с цялото си тяло. Аз се чувствах по същия начин. Достатъчно е само да си помисля за това и… — Лесса не се доизказа — очите й се напълниха със сълзи.

— Не мисли за това любима. — Ф’лар здраво стисна ръката й. — Най-лошото не се случи.

— Когато Мнемент ме повика…струва ми се, че никога не бях бягала така. Скочих от корниза направо на гърба на Рамот. Бях готова на всичко за да дойда тук, преди Т’кул да те убие. Но да намеря умиращ Робинтън… Ох, ако ти беше убил Т’тон тогава в Телгар…

— Лесса! — Той така стисна пръстите й че тя подскочи. — Не забравяй за Фидрант, бронзовият на Т’тон — можех ли да допусна и неговата смърт, колкото и да ме обиждаше ездачът му?… А Т’кул… убих го без съжаление, защото Салт вече го нямаше и при това по негова вина. Но да си призная, той едва не ме прободе. Както изглежда с течение на Оборотите, не само менестрелите остаряват.

— За щастие, това касае и Старовремците от Южния. — отбеляза Лесса. — И какво ще правим сега с тях?

Докато разговаряха, в стаята уморено влезе Д’рам. Отначало тихо слушаше, но при тези думи се обади:

— Бих могъл да отида на юг и да се погрижа за този Уейр. В края на краищата и аз съм от Старовремците. — И с въздишка добави — Мен ще ме приемат така, както никога не биха приели теб, Ф’лар.

Предложението беше много примамливо, но бенденският предводител се забави с отговора.

— Благодаря ти Д’рам. — каза той най-накрая. — Но сигурен ли си, че ще си в състояние …все пак ти…

Д’рам махна с ръка.

— Оказах се способен на повече, отколкото очаквах. А може би и заливчето направи чудо… Друг е въпросът, че няма да мога да мина без твоята помощ.

— Всичко, което мога…

— Ще ми трябват няколко зелени, най-добре от Р’март от Телгар или от Г’нериш от Иген, защото тук са малко. Южняците по-лесно ще ги приемат, ако са от Старовремците. Трябват ми и два млади бронзови, а също сини и кафяви — две бойни крила.

— Ездачите от Южния не са се били вече няколко Оборота, — с презрение отбеляза Ф’лар.

— Значи е време да почнат отново. Това ще даде на останалите дракони цел в живота и ще ги ободри. А на ездачите — надежда и някакво занимание… — Лицето на Д’рам беше сурово. — Успях да разбера нещо от Б’зон. Колко съм бил сляп!

— Не се обвинявай напразно Д’рам. Аз взех решението да ги изпратим на юг.

— И с уважение се отнесох към решение, защото беше справедливо. Когато… умря Фанна… — той едва изрече това. — трябваше веднага да отлетя в Южния Уейр. Това нямаше да бъде предателство спрямо теб, и можеше да …

— Съмнявам се, — каза Лесса, недоволна че Д’рам се обвинява. — След като Т’кул се опита да открадне яйцето… —

— Ако само се бяха обърнали към теб…

— Не вярвам, че Т’кул беше способен на такава стъпка, — каза тя бавно. Сянка на отвращение мина по лицето й. Но после с горда усмивка вдигна очи към Д’рам. — Но ако го беше направил, може би щях да го пратя на… А ти, — посочи го с пръст и Ф’лар щяхте да проявите повече търпимост. Не, не беше в характера на Т’кул да моли, — продължи тя. — Както и в моя — да прощавам! Никога няма да простя на южняците кражбата на яйцето! Да ме докарат дотам — да съм готова да изпратя дракони срещу дракони! Не, това няма да го простя!…

Д’рам се изправи.

— Значи си съгласна Стопанке с това, че трябва да отида на юг?

— Велика Черупко, не говорех за това! — Лесса заклати глава. — Разбира се, че съм съгласна. Освен това смятам че и по-великодушен, по-добър и благороден от мен. Направо ще се побъркам, днес този идиот Т’кул можеше да убие Ф’лар!… Тръгвай, щом си решил. Ти несъмнено си прав, че ще те приемат. А да си кажа честно, не се бях замисляла, какво може да става там, на юг! Не ми се искаше да мисля и не мислех! — добави тя, откровено признавайки си за пропуска.

— Значи мога да взема със себе си и други ездачи? — Д’рам погледна първо нея, после Ф’лар.

— Вземи със себе си, всеки когото пожелаеш освен Ф’нор. Ще бъде жестоко да принуждаваме Брекке отново да се премести в Южния

Д’рам кимна.

— Мисля, — каза Ф’лар, — че другите Предводители също ще помогнат. Тази работа засяга честта на всеки ездач. И още нещо… — Ф’лар се покашля за да прочисти гърлото си, — Не искаме господа Лордовете да се втурнат на Южния континент под предлог, че не можем да се справим с реда в собствените си Уейрове.

— Няма да посмеят. — Д’рам негодуващо се намуси.

— Ще посмеят. Имат си много причини — от тяхна гледна точка, разбира се. Зная, — Ф’лар направи пауза, за да подчертае своята увереност, — че Южния Уейр, под водачеството на Т’кул и Т’тон не позволи на Лордовете да разширят владенията си дори на драконова дължина. Но холдът на Торик с течение на последните няколко Оборота постепенно се разрасна Той приемаше хора — майстори, бунтари, младши синове на лордове, които тук не биха видели земя. Всичко ставаше много тихо, за да не се привлече вниманието на Древните… — Ф’лар стана и неспокойно се заразхожда из стаята. — Малко хора знаят за това…

— Знам, че от север на юг редовно плават търговци, — каза Д’рам.

— Това е част от проблема. Търговците имат дълги езици и доста хора са чули, че на юг е пълно с земя. Възможно е, има основания да предполагаме, че Южният континент е не по-малък от Северния. И освен това е надеждно защитен от Нишките с ларвите — те там са навсякъде… — Ф’лар замълча, разсеяно се почеса по брадичката. — Този път Д’рам, ездачите първи трябва да си изберат земя за себе си. Не искам през следващия Интервал, Племето на Драконите да седи на изхранване на холдовете и да зависи от тяхното великодушие. Трябва да си намерим собствена прехрана, без да сме в ущърб на никого. Лично аз нямам намерение вече да се моля на когото и да е било за месо, хляб или вино!

Д’рам слушаше учуден, после в уморените му очи засвятка искрица възторг. Разкърши рамене, кимна и срещна погледа на Бенденския Предводител.

— Разчитай ма мен, Ф’лар! Заради това мога да удържа юга. Ето на това казвам цел! Кълна се в Първата Черупка! Тези прекрасни земи скоро ще принадлежат на ездачите!…

Ф’лар стисна ръката му. И се усмихна с ъгълчетата на устните си:

— Знаеш ли, Д’рам, ако ти не бе поискал, аз щях сам да те помоля да отлетиш в Южния Уейр. Ти си единственият, който може да се справи там. И честно да ти кажа, не ти завиждам!

Д’рам изхъмка, щом чу от Предводителя на Уейр Бенден подобно заявление. Твърдо отвърна на ръкостискането на Ф’лар. После лицето му се проясни.

— Скърбях за съпругата си, — каза той, — Но животът ми продължава. Харесваше ми в залива, но…Радвам се, че дойде да ме вземеш и ме накара отново да се заема с работа. Това е единственият начин на живот, който ми е познат. Не мога да го оставя… „Ездачи в небето! Нишки летят!“ — помниш ли?

Той отново въздъхна, почтително се поклони на Лесса и излезе от уейра. Излезе гордо с твърда крачка.

— Как мислиш, Ф’лар, ще се справи ли?

— По добре от всеки друг… с изключение на Ф’нор, може би. Но към него не мога да се обърна. Нито към Брекке…

— Разбира се! — Лесса скочи и го прегърна. Ф’лар я обгърна с ръце и започна нежно да я гали по косата.

Лесса си помисли за това, колко горчиви бръчки се бяха появили по лицето му — бръчици, които преди не беше забелязвала. Той гледаше след Д’рам, очите му бяха тъжни, а устните му свити. Но ръцете му бяха силни, както преди и тялото мускулесто и стегнато. Достатъчно ловък беше да отбие нападението на безумеца. Само веднъж бе изпитвал физическа слабост — след онази схватка в Телгар, когато го раниха, а после към нея се добави и жестока треска — след двубоя почти веднага беше влязъл в Помежду, като че ли там, от другия край не можеха без него.

Тогава получи добър урок и вече позволяваше на другите да разделят отговорността и задачите на Първи ездач. В Бенден — Ф’нор и Т’гелан, а на Перн — Н’тон, Р’март и Лесса!

Лесса добре знаеше, колко силно се нуждаеше от нея Ф’лар. И се притисна към него с такава отчаяна нежност, че той се усмихна и умората изчезна от лицето му.

— С теб съм любима. Винаги ще бъда с теб! — той я целуна, сякаш да разсее опасенията й за живота и здравето му.

Шум от бързи крачки, разнесли се отвън ги накара да се откъснат един от друг. В стаята задъхан влетя Сибел и спря на място заставен от повелителния жест на Бенденската Стопанка.

— Как е той…?

— Спи, но сам може да погледнеш и да се убедиш, че е добре. — Лесса посочи към покрития със завеска вход на вътрешната стая.

Сибел се поколеба. Искаше да зърне поне за малко Майстора, но се боеше да не го обезпокои

— Влез, не бой се, — махна с ръка Ф’лар. — Но бъди тих!

Два златни огнени гущера влетяха в стаята през коридора. Забелязаха Лесса, изплашено изпискаха и изчезнаха.

— Не знаех, че имаш две кралици, — учуди се тя.

— Втората не е моя. — Сибелл потърси с поглед изчезналите гущери. — Това е Красавица, златната на Менолли. На нея не и разрешиха да дойде! — той жално се намръщи и Предводителите разбраха колко тежко менестрелката преживява тази забрана.

— Нека се върнат! Не ям гущери! — Лесса обузда обхваналото я раздразнение. — Малкият бронзов на Робинтън днес прояви достатъчно здрав разум, Така че, нека Красавица се върне и да не се страхува. Надявам се че Менолли ще повярва, че Майсторът е жив, ако кралицата й го види със собствените си очи!

Сибелл с облекчение се усмихна и вдигна ръка. Двете кралици се появиха мигновено, очите им блестяха неистово от вълнение. Едната от тях, изчирика, сякаш благодареше. После двете кацнаха на раменете на Сибел и той влезе във вътрешната стая стъпвайки внимателно за да не запискат.

— Сибелл ще поеме Гилдията на Менестрелите? — попита Лесса.

— Да, той е способен да се справи. Но аз съм донякъде виновен. Бенден прекалено много искаше от менестрелите. — Ф’лар се приближи до масата и наля вино на себе си и на Лесса. Без да се уговарят, двамата вдигнаха тост.

— За бенденското вино!

— За виното, което му спаси живота!

— Робинтън да се откаже от чаша вино? Никога! — Лесса бързо изпразни бокала си, опитвайки се да преглътне заседналата й в гърлото буца.

— И ще опустоши още много бъчонки! — дочуха тихия глас на Майстор Олдайв. Той се приближи до масата с лека, плавна походка — малък гърбушко с прекалено дълги ръце за късия торс. Красивото му лице беше спокойно. Наля си вино, полюбува се на тъмночервената напитка и по примера на Лесса изпи чашата до дъно. — Ето един рядък пример, как порокът помага да се запази живота на човека.

— Убеден ли си, че Майстор Робинтън напълно ще оздравее?

— Ако е на спокойствие и се грижат за него — непременно. Сега е по-добре. Сърцето му бие силно, макар и малко забавено. Но не трябва изобщо да се вълнува. И по-рано съм го предупреждавал, не можех и да си мечтая да ме послуша! Сибелл, Силвина и Менолли му помагаха с каквото могат, но после Менолли се разболя… А колко още предстои да се направи за гилдията и за целия Перн! — Олдайв се усмихна, взе ръката на Лесса и я сложи в ръката на Ф’лар. — Тук повече не сте нужни, Предводители. Когато Робинтън се събуди, Сибелл веднага ще му съобщи, че делата на Гилдията са в пълен ред. Аз, Брекке и добрите жители на Уейра ще се грижим за майстора. А на вас също ви е необходима почивка. Върнете се в Бенден. Не, наистина денят беше тежък! — той лекичко ги побутна към изхода. — Тръгвайте!

Той говореше с тях, сякаш са непослушни деца, но Лесса беше прекалено уморена за да спори.

„Няма да оставим менестрела сам, — каза Рамот, когато Ф’лар качи Лесса на гърба й. — Ние сме с него“

„Ние всички сме с него“ — тихо, успокояващо добави Мнемент.