Ан Маккафри
Белият дракон (22)

Глава 21
Следващият ден: подножието на планината, холд Залив,
Люпилната площадка на Южния Уейр, 15.10.21

— Помня, какво беше обещано на Торик, — каза Робинтън. Двамата с Ф’лар седяха и пиеха клах в холд Залив.

— Правото да владее всички земи, до които се добере, до момента в който от Южния Уейр се махнат Старовремците. — уточни Бенденския Предводител. — Но някой книжен плъх ще дойде и ще каже, че не всички от тях са „минали в Помежду“ и Торик има право да продължи да разширява границите си…

— И да печели лоялност, раздавайки владения, — отбеляза Робинтън.

Лесса втренчено го изгледа, обмисляйки чутото.

— Ето значи, защо така лесно се съгласи да приеме толкова много безимотни? — Но после негодуванието изчезна от лицето й и тя се разсмя. — Трябва добре да го наблюдаваме в бъдеще. Кой би могъл да предположи, че има такова властолюбие?…

— При това, той е доста предвидлив, — вметна менестрелът. — Използва не само желанията и алчността на хората, но и тяхната благодарност.

— Благодарността, — каза Ф’лар. — С времето увяхва…

— Той не е такъв глупак, че да разчита само на нея, — със съжаление отвърна Лесса. После озадачено се огледа. — Днес, като че ли не съм виждала Шарра!?

— Няма я, вчера дойде ездач за нея. Някаква болест…ах, какъв съм глупак! — удари се Робинтън по челото. Очите му заблестяха тревожно. — Как не разбрах веднага!… Разбира се, че е решен да използва Шарра и останалите си сестри… а и дъщерите си, за да привърже към себе си повече народ…Точно това е решил. Но, предполагам Джаксъм няма да стои със скръстени ръце.

— Надявам се, — рязко каза Лесса. — Против този брак аз няма да възразя. Освен ако, така той не изразява благодарността си, че тя го спаси…

— Менолли и Пиемур са единодушни, — усмихна се менестрелът. — че и двамата са искрени в чувствата си. Много се радвам да чуя, че ти не си против. Очаквах днес или утре, той да ме помоли да извърша за тях церемония. Особено в светлината на сегашните събития…Между впрочем, макар и да няма връзка с нашия разговор — вчера Джаксъм се е върнал в Руат. Говорил е с Литол относно утвърждаването си като Владетел.

— Наистина ли? — Ф’лар беше доволен не по-малко от Лесса. — Да не би Шарра да го е навела на тази мисъл? Или вчерашните подмятания на Торик, които впрочем бяха доста груби?

— Изглежда съм изпуснал прекалено много, като не ме взехте на платото вчера, — недоволно се намуси Робинтън. — Какви подмятания?

Рамот и Мнемент протръбиха заедно и прекъснаха разговора.

— Това е Н’тон. Довел е майстор Никат, — каза Ф’лар и кимна към събеседниците си. — Да оставим нещата да се развиват сами?

— Обикновено, така е най-добре, — отвърна Менестрелът.

Лесса тайнствено се усмихна, тръгвайки към вратата.

Н’тон, както се изясни, бе довел не само Майстора миньор, но и още двама майстори от занаята. Скоро след него долетя Ф’нор с Уонзър, Бенелек и двама яки чирака. Без да чакат Д’рам с Торик, всички се пренесоха през Помежду на платото и се приземиха близо до малката могила на Никат. Ярката дневна светлина помогна донякъде да разберат предназначението му. На далечната стена бяха написани недотам понятни букви и цифри, страничните стени бяха изрисувани със странни животни — нищо общо с тези, които съществуваха на Перн.

— Това е дом на менестрели! — уверено заяви Робинтън. — Децата са разучавали тук своите първи балади и учебни песни!

Сградата беше празна, но Робинтън не беше разочарован, колкото останалите — все пак тук беше живял негов брат по занаят!

— Ако е така, — продължи мисълта му Бенелек, обърна се и посочи най-близкия хълм отляво, — то тук трябва да са провеждали занятия п-големите ученици. Ако разбира се — в гласа му прозвуча съмнение. — нашите предци са се придържали към логическата последователност и преместването в кръговите структури в ставало от изток на запад, по хода на слънцето…

Направи малък поклон към Предводителите и тримата Майстори, махна ръка на един от чираците, избра си лопата, отиде до избраната могила и започна да сваля чимовете от края, който гледаше към средата на кръга.

Лесса едва дочака, докато той се отдалечи достатъчно.

— А ако се е сбъркал? — засмя се тя. — Ще иска ли да се заеме с още тукашни загадки?

— Време е да се заемем с моята могила — тази, голямата! — Ф’лар като че ли се беше раздразнил леко от решителния тон на младия занаятчия.

Всеки си избра по един инструмент и тръгнаха след него.

Изровената на покрива яма не я докоснаха повече — входовете обикновено бяха на челните стени на сградите. Мнемент и Рамот послушно разхвърляха огромни купчини тъмно-сива пепел, разчиствайки средата на стената. Догадката им се оказа вярна и скоро се показа широка врата, през която спокойно можеше да мине зелен дракон. Тази врата също се движеше насам-натам по направляващата, но в един от краищата й откриха по-малка вратичка.

— Точно, колкото за човек, — каза Ф’лар.

Малката вратичка висеше на панти направени не от метал, което доведе Майсторите Никат и Фандарел във възторг. Тъкмо успяха да я отворят, когато се появиха Рут и Джаксъм. Щом белият дракон внимателно кацна на върха на могилата, във въздуха се появиха още три дракона.

— Д’рам! — каза Лесса. — И двата бенденски кафяви, които им изпратихме на помощ!

— Извинете, че се забавих, Майстор Робинтън. — Джаксъм с невинен вид му подаде навито руло. — Добро утро, Лесса! Намерихте ли нещо в разкопките на Никат?

Менестрелът внимателно прибра свитъка в поясната си чанта, радвайки се на хитростта на Джаксъм.

— Това е детска стая, — каза в висок глас. — Влез и разгледай, ако искаш.

— Може ли да поговорим за малко, Майстор Робинтън? Ако разбира се… — Джаксъм кимна към прясно разкопаната сграда и широко разтворената врата.

— Трябва да се проветри, — каза Робинтън. Но забеляза напрегнатия поглед на младежа и молбата в тона му. Замъкна го настрани: — Слушам те!

— Братът на Шарра насилствено я задържа в Южния Уейр, — тихо, с равен глас каза Джаксъм.

— Откъде знаеш? — Робинтън погледна към небето, където бавно кръжеше бронзовия Тирот с Торик на гърба си.

— Тя повика Рут и му разказа. Торик иска да я даде за жена на един от своите младши владетели. Той твърди, че ние, северняците не ставаме за нищо!

В очите на Джаксъм играеше опасен блясък, чертите на лицето му бяха придобили неочаквана твърдост. За пръв път, откакто го познаваше, Робинтън забеляза прилика с баща му — Факс. Това сходство никак не му хареса.

— Защо, някои все пак стават! — каза той с усмивка. Но Джаксъм не отвърна на шегата и Робинтън добави: — Какво си намислил?

И си помисли, че за непълния Оборот момчето се е превърнало в мъж, а той Робинтън не е забелязал.

— Смятам да я отведа, — твърдо отвърна младежът и погледна към белия дракон. — Торик забрави да вземе предвид Рут!

— Ти какво! Да не си решил направо да влетиш там и да я отвлечеш? — Робинтън се стараеше да говори сериозно.

— А защо не? — В погледа на Джаксъм неочаквано се мярна весела искра. — Едва ли брат й очаква, че ще премина към действия. Все пак, аз съм негоден за нищо млад северняк!

— Вярно, но защо ми се струва, че действията ти ще започнат още сега! — прошепна Робинтън.

* * *

Торик и хората му вървяха по равната площадка между двата реда могили. Торик веднага се отдели от своите, свали топлата куртка и закрачи към Лесса и останалите, събрани до разтворената врата. Поздрави се с нея, обърна се настрани и веднага стана ясно, че целта му е Джаксъм.

— Моите почитания Майсторе, — вежливо се поклони на Робинтън и едва след това погледна към Джаксъм.

За удоволствие на менестрела, младия владетел на Руат даже и не помръдна.

— Добър ден, фермер Торик, — без да се обръща, хладно и безразлично каза той

Нямаше как да се хване за това обръщение, защото никой не беше давал владетелска титла на Торик. Но южнякът замря на място.

— Моите почитания, лорд-владетелю Джаксъм! — каза той, провлачвайки думите и титлата на Джаксъм прозвуча като оскърбление от неговата уста — съвършено явно се подразбираше, че младежът все още не е в правото си да я носи.

— Шарра ми каза — Джаксъм бавно се обърна към него, и Робинтън забеляза, как Торик присви очи и метна бърз поглед към гущерите събрали се край Рут, — Шарра ми каза, че брачният съюз с Руат не ти е по сърце. Така ли е?

— Именно така, млади човече. Изобщо не ми е по сърце! — Торик погледна Робинтън и широко се усмихна. — Моята сестра заслужава повече от някакъв северен холд с големина на орех!

Думата „северен“ беше произнесена с особено презрение.

— Какво чувам, Торик? — приближилата се Лесса спря до Джаксъм. Гласът й беше спокоен, но очите й блестяха като стомана.

— Фермерът Торик казва, че аз съм лоша партия за сестра му. — В тона на Джаксъм нямаше възмущение, по-скоро насмешка. — Предполага, че северен холд като Руат с големина на орех не е достоен за сестра му.

Лесса продължи да се усмихва, но по бузите й пропълзя гневна червенина.

Торик бързо каза:

— Не исках да обидя Руат!

— Това би било много неблагоразумно, — кимна бенденската Стопанка. — Особено, ако отчетем, как аз се гордея с произхода си, а също и човека, носещ днес титлата на негов владетел!

— Обмисли още веднъж решението си Торик! — Робинтън говореше приветливо, макар че беше невъзможно да не разпознаеш предупреждението в думите му. — Подобен съюз не само ще ощастливи две влюбени сърца, но и би ти донесъл немалка изгода, и ще те изравни с най-главните владетели на Перн.

— И би ти спечелило благоволението на Бенден — добави Лесса, усмихвайки се толкова прелъстително, че Робинтън трудно удържа смеха си.

Торик стоеше пред тях, разсеяно чешейки се по тила си. Усмивката му леко помръкна.

— Тази работа трябва да се обсъди подробно, без да се бърза. — Лесса хвана южняка под ръка и го накара да се обърне. — Не искаш ли да се присъединиш към нас, Майстор Робинтън? Струва и се в малкият дом, който аз открих, може да побеседваме без да ни пречат…

— Мислех се, че искате да откопавате славното минало на Перн — добродушно се засмя Торик. Но не дръпна ръката си.

— А според мен, точно сега е времето да поговорим за бъдещето, — измърка Лесса. — За твоето бъдеще!

Ф’лар ги догони и тръгна редом с Лесса, от лявата й страна. Изглежда, Мнемент вече му бе разказал за случилото се. Менестрелът се огледа за Джаксъм — искаше да го ободри, но той се беше обърнал и гледаше към дракона си.

— Да, сега, когато насам се втурнаха толкова безимотни и прекалено честолюбиви хора, — спокойно разсъждаваше Ф’лар, — наистина е назряло времето да закрепим към теб, тези земи, които искаш да притежаваш. Не ни трябват кървави разпри на този континент. За какво ни са, като тук имам място и за сегашното поколение и за бъдещите…

Торик се засмя в отговор, изравни крачката си с тази на Лесса. Робинтън ясно усещаше увереността му.

— Но, ако тук има толкова земя, — каза Торик. — Защо да не опитам да устроя сестра си, колкото се може по-изгодно?

— За щастие, тя не ти е единствена сестра, а и в момента не говорим нито за нея, нито за Джаксъм, — раздразнено махна с ръка Лесса. — Ние с Ф’нор искахме да устроим официална церемония, за да закрепим владетелските ти права, — продължи тя, пристъпи към древното съоръжение и с жест покани южняка да влезе вътре. — Но виждаш ли, Майстор Никат иска по-скоро да сключи с теб договор, а лорд Грока се безпокои да не би синовете му да са получили съседни парцели земя, че каквито са луди глави… В последно време се появиха много въпроси и за всеки трябва отговор.

— Какви въпроси? — вежливо попита Торик и се опря на стената, сложил ръце на гърдите си. Робинтън оцени мързеливата му поза и се замисли, колко в нея беше естествено и колко изиграно. Нима властолюбието му взема връх над здравия разум?…

— Например, трябва да се реши, какъв размер земя може да вземе един човек, — каза Ф’лар, чистейки калта изпод ноктите си с върха на ножа си.

— Според първоначалното ни съглашение, към мен преминава всичката земя, която усвоя, докато Старовремците измрат.

— Което все още не е станало, — каза Робинтън.

— Да, и аз не настоявам това да се случи, — кимна Торик. — Обстоятелствата днес не са същите, каквито бяха тогава. Освен това, холдът ми буквално се цепи по шевовете от всякакви младши синове на владетели и изпълнени с розови надежди голтаци. Доверени хора ми съобщават, че много преселници отхвърлят моята помощ и правят холдове там, където акостират корабите им…

— Тогава още по-важно е да обезпечим неприкосновеността на твоя холд. — каза Ф’лар. — Зная, че си изпратил отряди разузнавачи. — Докъде успяха да се доберат?

— С помощта на ездачите на Д’рам успяхме да разузнаем земите до самото подножие на Западния хребет. — отвърна Торик и Робинтън забеляза напрегнатия му поглед хвърлен към Предводителя. Дали Бенден знаеше за това сътрудничество?…

— Толкова далече? — Ф’лар изглеждаше учуден и даже малко разтревожен.

Менестрелът си спомни за намерената карта: между Западния хребет и брега на морето лежаха огромни пространства. Но те бяха малки трохички в сравнение с целия материк.

— А на запад Пиемур достигна до Големия залив, обкръжен от пустиня. — каза Торик.

— И как ще се справиш с всичко това, любезни ми Торик? — полюбопитства Ф’лар.

— По крайбрежието, навсякъде, където е годно за живот, съм заселил много семейства фермери. — В усмивката му отново се появи увереност. Ключовите места навътре в страната също постепенно се заселват. Хората, които ми изпратихте за последните няколко Оборота се оказаха извънредно трудолюбиви!

— И, подозирам, всички те са ти дали клетва за вярност, в знак на благодарност за великодушието? — с въздишка попита Ф’лар.

— Разбира се!

— Още тогава, в Бенден ми се стори доста хитроумен и независим човек, — усмихна се Лесса.

— Мила Стопанке, земята ще стигне за всеки, който успее да я удържи, — каза Торик. — Освен това, някой малък холд в ръцете на знаещ работата си владетел, ще е по-ценен от голям холд с немарливо управление…

— Изглежда, — продължи Лесса, игнорирайки новия намек на Торик за размерите на Руат, — разбирам, че си заринат до главата с проблеми и работа в холда разпрострял се в Западния хребет до Големия залив…

Внезапно Торик рязко се изправи. Лесса се беше обърнала към Ф’лар за одобрение, така че единствено Робинтън забеляза тревогата в погледа на южняка. Но самоконтролът му беше добър и объркването му трая само миг.

— Да, до Големия залив на запад. Именно на това се надявах. Имам карти. Пазя ги у дома, в холда, но ако позволите…

Тръгна към вратата, но ревът на Рамот раздал се отвън го накара да спре. Мнемент веднага присъедини баса си към трелите на кралицата, а Ф’лар бързо загради пътя на Торик.

— Закъсня! — каза той.

* * *

След като изчака бенденските Предводители да се скрият в разкопания дом, заедно с Торик и Менестрела, Джаксъм можа да даде воля на гнева си.

— Значи Руат е жалък холд с големина на орех? Руат — вторият по древност и най-процъфтяващият холд на Перн? … Ако не беше Лесса, щях да му покажа аз…

Младежът внезапно се успокои. Не, нищо нямаше да покаже на Торик, по скоро обратното. Торик не му отстъпваше по ръст и беше много по-масивен. Ако Лесса не се беше намесила, Джаксъм със сигурност щеше да направи глупост и да си го получи според заслугите.

Но как така? Той беше уверен, че Торик ще сметне съюза с Руат за голяма чест. Съобщението на Рут за Шарра, достигнало го от другия край на континента го изненада. Оказа се, че брат й с лъжа я е примамил обратно и й забранил даже да мисли за жених от севера. Даже не бе поискал да чуе за любовта й към Джаксъм. Беше оставил кралицата си да наблюдава двата й гущера, за да не може Шарра да му изпрати вест. Торик не знаеше само едно — а именно, че тя можеше да разговаря с Рут. И ето, че щом момичето се събуди сутринта, веднага повика дракона…

Рут отчасти се забавляваше от тайната обкръжила преговорите им.

Джаксъм изчака Торик, Робинтън и Предводителите да се скрият и забърза към приятеля си. Менестрелът, шегувайки се го беше посъветвал да се вмъкне в Южния Уейр и да отвлече момичето. Какво пък, Джаксъм реши да направи точно така.

„Рут! — мислено го повика, крачейки към него. — Около теб има ли някой от гущерите на Торик?“

„Нито един, — беше отговорът. — Ще летим да спасяваме Шарра? Кажи къде да излезе, а аз ще й предам. С теб сме били само на люпилната им площадка. Да се посъветваме ли с Рамот?“

„Бих предпочел да не намесваме бенденските дракони. Нека пробваме с люпилната площадка… изглежда има някаква полза от това яйце. — Джаксъм се усмихна на иронията на съдбата и скочи на бялата шия. — Предай й картината Рут. Попитай Шарра може ли да се добере до там?“

„Тя казва, че може!“

— Тогава напред!

Джаксъм се разхили с пълно гърло и двамата с Рут изчезнаха в Помежду.

Влязоха в Южния Уейр от изток, като летяха ниско над земята — точно както преди половин Оборот. Само че сега люпилната площадка беше тиха и пуста — впрочем от всички страни веднага запристигаха приветствено пищящи гущери.

— Всички на Торик ли са? — обезпокои се Джаксъм. Вече си мислеше да слезе и да потърси сам Шарра.

„Тя тича насам! С нея е кралицата на Торик, — предаде Рут. — Изчезвай! Не смей да следиш приятелите ми!“

Джаксъм нямаше време да се учудва на свирепия рев на дракона. Шарра изскочи на пясъка и със всички сили хукна към тях, влачейки след себе си одеало — беше полуоблечена. Опита се да погледне през рамото си, но настъпи края на одеалото и за малко да падне.

„Казва, че я гонят!“

Помагайки си с махове на крилете, Рут заскача насреща й. Джаксъм се наведе, хвана момичето за ръката и я качи при него върху дракона. И съвсем навреме — на площадката се втурнаха двама с извадени мечове.

Рут стремително набра височина. За гърба им се носеха безсилни ругатни, после свистенето на вятъра заглуши всичко. Стражевият дракон на Южния уейр изрева и Рут приветливо му отвърна, вдигайки се все по-високо, ловейки топлите въздушни течения…

— Лошо е пресметнал брат ти, Шарра, — каза Джаксъм.

— Отведи ме от тук, Джаксъм! Заведи ме в Руат! Не искам никога повече да го виждам! Хитър, лъжлив, безсъвестен…

— Няма какво да се прави, ще се наложи да се срещнем с него още един път. Не смятам да се крия! Днес ще се изясним с него открито!

— Джаксъм!… — Шарра потрепера и го хвана за пояса. — Той е способен да те убие, ако се стигне до схватка!

— Значи, ще се постарая да не се стига до там, — изхъмка той. — А сега се загърни по-добре с одеалото — в Помежду е студено…

— Предполагам, знаеш какво правиш…

Рут за миг ги пренесе на платото, весело протръби приветствие и започна да се спуска.

— Взеха ми летателния костюм, — оплака се Шарра. Голите й крака бяха посинели от студа. Джаксъм се наведе и започна да ги разтрива. — Ох, виж, там е Торик! — възкликна тя. — И Лесса, Ф’лар, Робинтън…

— И най-големите дракони на Бенден!

— За какво говориш?

— Твоят брат е свикнал всичко да е на неговото, но този път няма да се получи! Няма!…

— Джаксъм!… — към уплахата и учудването, в гласа й прозвуча надежда, а прегръдката и — по-силна.

Рут се приземи. Те скочиха на земята и Шарра тръгна с Джаксъм. Когато се доближи към останалите, Джаксъм забеляза, че на физиономията на Торик липсваше обичайната му усмивка.

— Торик! — каза той, ограничавайки се с лек поклон към Предводителите и Робинтън. — Няма такова място на Перн, където можеш да скриеш Шарра от мен и от Рут! — Мрачното лице не отразяваше и намек за компромис, но Джаксъм и не търсеше такъв. — Нито времето, нито разстоянието не са преграда за Рут. — продължи той. — Ние с Шарра можем да отидем на всяко място на Перн! Във всеки Оборот!

Раздаде се жален плач на огнен гущер — малка златна кралица се завъртя до Торик и се опита да кацне на рамото му, но той раздразнено я изгони.

— А освен това, Рут може да заповядва на огнените гущери! Нали така приятелю? — сложи ръка върху главата на дракона. — Нареди на всички гущери да изчезнат от платото!

Широката поляна мигновено опустя.

„Не искаха да отлитат“, — каза Рут.

Очите на Торик се събраха: малкият бял дракон действително притежаваше особени сили. През това време гущерите се завърнаха и Торик позволи на кралицата си да кацне върху рамото му. Но не свали поглед от Джаксъм.

— Откъде познаваш Южния уейр? — попита той. — Казаха ми, че никога не си бил там!

Той даже се обърна към Лесса и Ф’лар за съдействие…

— Този, който ти го е казал е сгрешил — отвърна младежът, гадаейки дали Дорс не е разказвал за него на южняка. — Днес с Рут не за пръв път взехме от Южния Уейр нещо, което по право принадлежи на Севера! — и прегърна Шарра през раменете.

Торик загуби самообладание.

— Значи ти си бил!… — Той протегна ръка сочейки го с пръст. Учудване, досада, безсилна ярост се сменяха на лицето му. Но после в очите му се появи неволно възхищение: — Значи, ти си измъкнал от тях яйцето! Ти и този твой…Но всички гущери твърдяха че са видели нещо черно!…

— Ако не бях намазал с кал бялата кожа на дракона преди нощното ми приключение, щях да съм последния глупак, нали? — презрително се изхили Джаксъм.

— Знаех, че това не би могъл да го направи нито един от ездачите на Н’тон. — Торик свиваше и разпускаше юмруци. — Но да го направиш ти…е, какво пък. — Южнякът се успокои, усмихна се макар и кисело. Погледна бенденските Предводители, менестрела… и изведнъж гръмогласно се засмя, прогонвайки остатъците от враждебност: — Ако само знаеше, какви велики планове пропаднаха заради теб! — палецът му отново посочи гърдите на Джаксъм. — И много ли хора знаеха, че си бил ти? — Торик укорително огледа ездачите.

— Не много, — каза Робинтън. Той нямаше понятие, досетили ли са се Лесса и Ф’лар или го научават сега.

— Ние с Брекке знаехме, — обади се Шарра. — Джаксъм само за това бълнуваше, докато беше болен. Гледаше го с неприкрита гордост.

— Сега това не е толкова важно, — каза Джаксъм. — Това, което наистина е от значение — даваш ли разрешение Шарра да се омъжи за мен и да стане Стопанка на Руат?

— Във всеки случай не виждам, как мога да ви попреча…

— Всичко е вярно, Джаксъм не излъга за способностите на Рут, — каза Ф’лар. — Не трябва да подценяваш ездачите, Торик! — усмивката на Предводителя не смекчи предупреждението. — и особено — тези от Севера!

— Непременно ще го запомня! — в тона на южняка прозвуча нотка на досада, но приветливата му усмивка май беше истинска. — Но нека да се върнем към нашата беседа. Когато тези безсрамни младежи ни прекъснаха, обсъждахме размерите на холда ми, нали?

Обърна се с гръб към Джаксъм и Шарра, и покани всички в разкопания дом, който временно им служеше за гостна.