Роджър Зелазни
Донърджак (8)

2.

Двамата работиха заедно почти три месеца, през които, колкото и да се опитваше да се бави, Донърджак завърши проекта на двореца на Смъртта. Дотогава разработването на теорията на обединеното поле беше предимно в ръцете на Джордан. Донърджак правеше всичко възможно, за да не пренебрегва проектите си, и бе прехвърлил работата по гривната на друга, по-мощна от предишната сцена. Всеки следобед той играеше със сина си във Вирту.

Накрая настъпи денят, в който видя през прозореца пърхането на лъчистата мъглявина. Провери полетата си, после ги усили. Няколко часа по-късно забеляза, че около излъчвателите се е появило лилаво сияние.

Донърджак се премести на централния си пулт и още повече усили полетата. После закрачи из стаята и хвърли поглед към компютърния екран. На него се виждаше череп.

Хм. Значи, атакуваш. Добре.

Като използва приемниците на покрива, Джон се опита да установи източника на енергията. Нищо. Просто го имаше. Той отново усили полетата, застана пред екрана и попита:

— Ти просто за красота ли си, или искаш да си поговорим?

Отговор не последва.

— Ако си успяла да минеш през защитната система, излез да се бием. С удоволствие ще се опитам да те разпарчаладосам.

Фигурата на екрана остана неподвижна.

— Добре. Твоите полета срещу моите — рече той. — Съобщи ми, когато решиш да спрем за днес.

Излъчвателите внезапно проблеснаха, сякаш сред тях танцуваше северното сияние. Донърджак увеличи енергията до максимум.

Излъчвателите започнаха да вият.

— Опитваш се да ги изгориш, а? Почакай да повикам подкрепленията.

Дуелът продължи през целия ден и голяма част от нощта. После призори атаката изведнъж прекъсна. Донърджак чу кикот и погледна към екрана. Черепът бавно избледняваше.

— Това означава ли, че е открила слабо място? — зачуди се той. — Или просто е част от войната на нерви?

Донърджак отслаби полетата. Сега всички трябваше да си починат, разбира се. И се запита какво ли е научил врагът му по време на продължителното нападение.

Изпружи крака върху бюрото й заспа. На сутринта Дак го откри в същото положение, само че сърцето му беше спряло да бие и той вече не дишаше.

 

 

Джон д’Арси Донърджак бе погребан до любимата му Ейрадис. Този ден валеше и гайдарят свиреше някъде в планината. Банши ви цели три нощи. Когато по-късно се обади Рийз Джордан, му съобщиха, че Донърджак е заминал на пътешествие.

Дак изведнъж трябваше да се преквалифицира в специалист по отглеждане и хранене на малки деца. Той се консултираше за всичко, което трябва да се дава на детето, къпеше го и го преобличаше по няколко пъти на ден. Под неговите грижи Джон д’Арси Донърджак Младши бързо наддаде, от време на време се смееше и редовно надаваше писъци. Медботът се справяше с всичките му детски болести и имунизации и ежедневно го оставяше да си играе на Голямата сцена, където момченцето виждаше много чудеса, но за щастие беше недосегаемо за тях.

Месеците се нижеха, сезоните също. Все по-рядко търсеха Донърджак, тъй като господарят, изглежда, постоянно пътуваше. Дак всеки ден разговаряше с детето и когато то започна да му отвръща, удвои усилията си.

На няколко пъти роботът бе убеден, че го чува да бъбри с някой друг. Веднъж се оказа, че е в компанията на куче — може би, — очевидно осиновено на някое сметище. В животното имаше нещо ужасяващо, макар че Дак не можеше да каже какво точно. Друг път край него пърхаше красива черна пеперуда, каквато никога не беше виждал.

 

 

Лидия не бе възнамерявала да стане майка на осемнайсет години, но детенцето й действаше също толкова опияняващо, колкото и единственият друг човек в живота й — бащата на Алис, Улфър Мартин д’Амбри. Нарече я Алис, точно както двамата с Амбри бяха решили през дългите вечери в къщата им на скалистия бряг във Вирту. Бе се престорила на изтощена (всъщност това много се приближаваше до истината), за да не й се наложи да обяснява какво точно се е случило през десетината месеца след изгубването на сигнала й. Когато се събуди, родителите й я откараха заедно с Алис вкъщи, отказаха всички обаждания и отлично се приспособиха към факта, че дъщеря им не се е завърнала сама, а им е довела и внучка.

Официалното заключение гласеше, че Алис е зачената партеногенетично в резултат на психосоматично преобразуване на „романтичната“ връзка на Лидия във Вирту. Самата тя знаеше истината. Бебето беше колкото нейно, толкова и на Улфър Мартин д’Амбри, въпреки че ДНК на Алис бе идентична с нейната. Но не виждаше причина да спори, тъй като се беше заклела да не казва на никого — дори на родителите си — за виртуалния си съпруг.

Състоянието и влиянието на семейство Хазърд, както и заплахата от съдебен процес срещу агенцията за виртуални ваканции, „изгубила“ Лидия, бяха запазили необичайното раждане на Алис почти в пълна тайна. Семейните приятели бяха оставени да приемат, че Лидия е забременяла по по-обикновен начин.

Само тя знаеше колко й липсва Улфър Мартин д’Амбри. Беше й казал, че не може да я посещава във Верите, но че ще я открие, когато се завърне във Вирту. Макар че вече почти два семестъра посещаваше лекции във виртуален университет и че веднъж бе ходила на виртуална почивка заедно с приятелката си Гуен и по-малката си сестра Синди, Лидия не го беше виждала и се задоволяваше да чака и да се надява.

Но една година е много време, особено когато си само на деветнайсет. Макар да полагаше всички усилия да повярва, че Амбри отново ще я открие, надеждата й започваше да гасне.

 

 

Докато малкият Донърджак растеше и ставаше все по-пъргав, единственото, което озадачаваше Дак, бе, че от време на време момчето се връща с листо или пръчка в ръка. Нямаше представа откъде ги взима, защото знаеше, че физическата граница между световете не може да се разкъса. Отначало не се замисляше много. По-късно обаче, след като си спомни, че Донърджак бе един от най-големите авторитети в областта на Вирту и че голяма част от работата му преди да почине беше тайна, роботът се зачуди дали господарят му не е разработил някакъв ограничен пряк достъп до Вирту през Голямата сцена.

Тогава започнаха да го измъчват кошмари. Знаеше, че Донърджак бе искал синът му да си играе на Сцената. Но ако детето наистина бе в състояние да пробива интерфейса и да се скита из Вирту, Сцената можеше да претърпи промени и Донърджак Младши завинаги можеше да се изгуби в другия свят. Това беше ужасна дилема.

Дак реши известно време да го наблюдава. Още на другия ден отиде заедно с него на Сцената, като стоеше колкото може по-надалеч и по-незабележимо.

Докато се клатушкаше или пълзеше от място на място, момчето си тананикаше куплетчета от различни песни. Дак знаеше някои, други — не. След известно време скалистият пейзаж бе заменен от морава. Малкият Донърджак навлезе в нея и изчезна от Сцената.

Движейки се като сребристо-бронзов призрак, Дак го последва. Детето се разхождаше и от време на време спираше да погледа цвете, птица или някой пълзящ обитател на това място.

Дак се приближи и отново замръзна неподвижно. Момчето затананика, после запя.

— Пеперудке, пеперудке,

долети при мен,

че самотен съм без теб.

Донърджак Младши повтори песента няколко пъти и след известно Време от дупка в недалечно дърво се появи голямо черно насекомо. То се понесе към него и почти закачливо наклони глава. Накрая кацна и като че ли се загледа в него с лъскавите си очи.

— Здрасти, Ал… Али… — рече момчето.

— Алиот — поправи го тъничък гласец и Дак незабавно настрои слуха си, за да го чува.

— Алиот — повтори детето. — Сладка пеперудка!

Последва тих смях.

— Благодаря ти, Джон. Знаеш как да доставиш удоволствие на една стара пеперуда.

Момчето също се засмя. Не бе ясно защо, но Алиот сигурно му беше показал, че нещо е смешно.

— Хората невинаги са се смели на черната пеперуда — каза насекомото. — Не и в първите дни, когато крилете ми изпълваха половината небе и когато, като ги размахвах, се разнасяше грохот като от мълния.

— Защо? — попита Джон.

— Защото бях боен кон на боговете по време на великите междуособни войни.

Момчето се обърка. Колкото и да беше преждевременно развито, детският му речник не можеше да възприеме идеите, за които нямаше думи.

— Но ти си толкова мъничка! — То протегна ръчички, сякаш за да хване и смачка очевидно крехкото създание.

— Не бих ти препоръчал да правиш това. Да, войните свършиха и светът постепенно стана такъв, какъвто е сега. Аз се смалих и потърсих приятели и приятна среда. Когато ги открих, се оттеглих. Вирту вече не се нуждае от гигантската си пеперуда. Пък и е по-забавно да общуваш с цветята, отколкото да разрушаваш крепости.

— Какво е Вирту?

— Другата половина на света. В момента си в нея.

— Защо?

— Какво „защо“?

— Защо две?

— Аз съм тук още от началото на началата и въпреки това не съм сигурен. Чувал съм много версии за това какво се е случило и защо. Но не зная и мисля, че никой друг не го знае.

— Защо?

— С големите неща винаги е така. Колкото повече време минава, толкова повече истории се появяват. И после никой не е сигурен коя от тях е вярна.

— Защо?

— Защото хората винаги търсят историята зад историята. Никога не се задоволяват с онова, което вече имат.

— Защо?

— Понякога ми се струва, че обичат лъжите.

— Защо?

— Защото са забавни. Ще видиш.

— О! Колко си красива!

Алиот запърха във въздуха, после кацна на рамото на детето.

— Мисля, че е най-добре просто да се наслаждаваш на мига. Всичко друго е някъде в него.

— Защо?

— Стига! Съвсем скоро ще разбереш. Вече го правиш. Животът идва преди думите и точно това им е проблемът. Гледай цветята и дишай въздуха. Наслаждавай се на чувствата, които събуждат в теб.

Малкият Донърджак отново се засмя, неочаквано скочи и се затича из полето. Алиот го последва. Земята беше влажна, сивите облаци в небето се сгъстяваха.

— Сега си върви вкъщи — каза пеперудата. — Скоро ще завали дъжд.

— Дъжд?

— Вода от небето. Може да не се намокриш, но по време на буря се освобождава много енергия, а тази гривна на ръката ти е много странна. Върви си вкъщи. Пак ще се видим.

— Чао, Алиот.

Дак предпазливо последва детето. Пеперудата определено не възнамеряваше да го нарани — но също като странното киберкуче го караше да се чувства неспокоен и му напомняше за огромни скокове в неизвестността.

Седнала на пейка в слънчевия двор на виртуалния университет, Лидия Хазърд обсъждаше с най-добрата си приятелка Гуен курсовете за следващата есен. На зелената морава две мускулести момчета от студентското братство си подхвърляха фризби.

— Никога няма да успея да се справя с всички курсове, които искам да слушам, освен другите за специализацията — отчаяно каза Гуен.

— Ти да видиш моята програма! — отвърна Лидия. — Онзи, който я е писал, е бил садист. Те не искат да ни подготвят за студенти по медицина, искат да ни накарат да напуснем.

— Чувала съм, че в медицинския факултет било още по-ужасно.

— Да.

— Защо не зарежеш подготвителните курсове за медицинския факултет и не следваш биология, химия или нещо подобно, Лидия? Искам да кажа, че вашите са фрашкани с мангизи. След като преди две години беше толкова… болна, те ще ти дадат каквото поискаш. Но ти зубриш като луда — наваксваш пропуснатото, грижиш се за Алис, искам да кажа, струва ли си?

— Кое дали си струва?

— Животът. Искам да кажа, че щом нямаш нужда от пари и имаш толкова готино хлапе, защо си даваш зор?

— Но аз искам да стана лекарка, Гуен. Родителите ми не могат да ми купят медицинска диплома.

— Само го кажи на Хал Гарсия. Неговите старци са направили достатъчно голямо дарение на университета и какво мислиш? Не само че го приеха, но и без проблем си взима всички изпити. А изобщо не си дава труд да учи.

— Но, Гуен, аз искам да стана лекарка, а не само да получа диплома.

— Работиш прекалено много.

— А ти си циничка.

— Благодаря! — Гуен се изправи и леко плесна приятелката си по ръката. — Искаш ли да опиташ да свалиш някой от онези пичове?

— Лесна работа, сестричке. Басирам се на каквото поискаш, че са проги — част от пейзажа.

— Значи аз съм била циничка? В реалностните университети има студентски братства. Защо и във виртуалните да няма? Това си е част от традицията.

— Тези типове просто са прекалено готини. Ти опитай, ако искаш. Аз трябва да свърша с програмата си и предпочитам да го направя тук. Вкъщи Алис няма да ме остави на мира.

Гуен се намръщи.

— Виж, Лидия… ти като че ли чезнеш по някого.

— Чезна ли?

— Ами… вехнеш, слабееш и бледнееш, преследва те спомен…

— Не трябваше да посещаваш онзи семинар по поезия.

— Говоря сериозно. В гимназията ходеше по срещи — а сега си много по-хубава, отколкото тогава. Престана да си гризеш ноктите, кожата ти е по-гладка…

— Заради бременността е. А и десет месеца във виртпространството правят чудеса с ноктите.

— Виж, не се опитвай да сменяш темата. Въпросът е, че откакто се възстанови, дори не си и поглеждала към мъж.

— Поглеждала съм.

— Не се шегувам.

— Добре. Прекарах десет месеца във вирткома. Свестих се и родих. Луда съм по дъщеря си — изобщо не се съмнявай в това, — но докато укрепвам мускулите си, наваксвам с програмата в колежа, за да не ми се налага да давам неловки обяснения в молбата си за медицинския факултет, и отглеждам дете, нямам време да мисля за мъже.

— Слушай сега. Опитай. Няма да ти навреди — наистина. Обуй си виртуалните бални пантофки и излез с мен този уикенд. Ужасно ми липсват почивките с теб.

— Алис…

— Нищо няма да й стане. Ти си добра майка, но какво ще правиш, когато Алис тръгне на училище?

— Сигурно и аз самата ще уча. Медицината иска много време.

— Лидия!

— Добре. Ще изляза с теб през уикенда, Гуен.

— Страхотно!

Някаква сянка закри слънцето. Двете млади жени автоматично вдигнаха очи. На пътеката беше застанал мъж с късо подстригана брада, навярно на около трийсет и пет години, И ги наблюдаваше със странно ироничен поглед. Носеше тъмни дънки, зелена риза и работни ботуши.

— Госпожа Лидия? — тихо попита той. — Ти ли си? След цялото това време?

— Амбри? — Тя се изправи и пусна университетския каталог на пейката. — Амбри?

Гуен я хвана за ръката.

— Лидия? Какво има? Кой е този?

— Един стар приятел, Гуен. Позволи ми да ти представя Мартин Амбри.

— Стар приятел ли? От…

Гуен внезапно млъкна, осъзнала ситуацията, хвана протегнатата длан на Амбри и силно я стисна.

— Приятно ми е да се запознаем, Гуен — любезно, но в същото време някак властно каза той. — Лидия често и с много обич ми е разказвала за вас.

— Но не е споменавала за вас — отбранително отвърна Гуен, после на лицето й разцъфна свенлива усмивка. — Освен с всичко онова, което премълчаваше. Приятно ми е най-после да ви видя.

— Бихме ли могли да ви помолим да не говорите за тази среща? — попита Амбри.

— Тя пак ли ще изчезне?

— Не. Не е възможно. Бебето не може без нея.

— Значи знаете за бебето. Но разбира се, естествено, че знаете. Ще си държа устата затворена, ако Лидия не изчезне и ако обещае по-късно да ми позвъни и да ми разкаже.

Лидия стисна ръката й.

— Обещавам.

— Добре, време е да си вървя. Вие двамата сигурно имате да си говорите за много неща. Радвам се, че се запознах с вас, Мартин Амбри.

— И аз, Гуен.

Тя взе вещите си и с последно махване на ръка се отдалечи към момчетата с фризбито. Лидия прибра каталога си и когато Амбри й подаде ръка, изведнъж се засрами.

— Ще повървиш ли с мен, Лидия?

Без да среща настойчивия му поглед, тя го хвана под ръка и двамата закрачиха по лъкатушната пътека, която водеше към езеро.

— Мина много време, Лидия.

— Алис навърши две годинки.

— И се чудиш къде съм бил.

— Ами… да.

— Исках да дойда по-рано, но след заминаването ти от дома ни във Вирту се случиха някои неща.

— Какви неща?

— Освен всичко друго, аз съм дезертьор от войската, Лидия. Малко след като си тръгна с детето ни, някой се опита да ме открие и да ме принуди да се върна в армията. Наложи се да бягам.

— Но… каква войска? Та ти живееш във Вирту.

— Вирту има своите армии, своите кървави битки и древни войни. Разказвал съм ти за това.

— Така е, но си мислех, че е било отдавна, по време на Хаоса на Сътворението.

— Наистина. От няколко години става нещо, разбуждат се стари амбиции, възраждат се забравени вражди. Може би настъпва време на промени.

— Промени ли? Във Вирту или във Верите?

— Ще започне във Вирту, но всичко показва, че ще се разпространи и във Верите.

— Къде си се крил, Амбри? Защо не ми съобщи по някакъв начин?

— Отидох в още по-диви земи, обич моя, места, които подозирам… Спомняш ли си онова странно посещение на Ейрадис и Хедър?

— Разбира се. Ейрадис каза, че е съпруга на Джон д’Арси Донърджак и че в подземието на замъка им имало портал към нашия виртрайон. Хедър не говореше много, но останах с чувството, че е изненадана да ни открие там… изненадана и малко обезпокоена.

— При това основателно, струва ми се.

Стигнаха до брега на езерото. Лидия продължаваше да не поглежда Амбри. Той нежно я хвана за раменете и я завъртя към себе си. После леко повдигна брадичката й.

— Очите ти все още са толкова прелестни — толкова чудно тъмнозелени.

— Ти ме позна! — внезапно каза тя, осъзнала, че освен очите нищо друго в нея не е същото като по време на краткия им съвместен живот във Вирту. — Как?

— Гласът ти, жестовете ти, усмивката ти. Наблюдавах те, докато разговаряхте с Гуен. Когато се приближих, вече бях сигурен. Е — почти сигурен.

Лидия се сви и лошата стойка, която съчетанието от упражнения и нарасналото й самочувствие бяха поправили, отново прегърби раменете й.

— От красотата ми не е останало нищо.

— Сега си още по-красива.

— Ласкател.

— Не. Сега си истинска. И различни дребни неща те правят уникална. А прекрасната ти усмивка и нежният ти глас направо побъркват мъжете.

— Наистина ли?

— Повярвай ми. Ще ме погледнеш ли най-после, или съм ти станал неприятен?

— Да. Не.

— Тогава ме погледни.

Тя го направи и се изчерви. Амбри й се усмихна и Лидия му отвърна, после зарови лице в гърдите му.

— Чувствам се толкова… срамежлива. Не е ли тъпо?

— Не. Трябваше да събера цялата си смелост, за да се приближа до теб. Не бях сигурен дали ще решиш да ме познаеш. Не бях сигурен дали няма да ме зашлевиш и да ме наречеш „грубиян“.

Тя се изкиска.

— Не зная дали някой все още изобщо използва тази дума.

— Може би не, но наистина се проявих като такъв. Изоставих теб и дъщеря ни за повече от две години. Сега се връщам и се надявам да ме приемеш.

— Приемам те.

— Лидия… Преди не исках да те питам, но… две години са много време, особено когато човек е млад и красив. Намери ли си някои друг?

Тя го погледна през мигли и си спомни за разговора с Гуен. За миг се зачуди дали да не го излъже, да го накара да ревнува. Но отхвърли тази мисъл.

— Не. Изобщо не съм търсила.

— Нито пък аз.

Той Щастливо въздъхна. Дълго останаха прегърнати. Над езерото две лястовици се стрелкаха след мушиците.

— Кога трябва да се прибираш вкъщи, Лидия?

— След около час.

— Моля те, прекарай го с мен. Ще ти разкажа къде съм бил и искам да зная за всичко, с което се занимаваш.

— Всичко това само за един час? — Тя се засмя. Сърцето й преливаше от щастие.

— Сега час — отвърна Амбри и стисна ръката й така, сякаш никога нямаше да я пусне, — но навярно бихме могли да си уговорим по-дълга среща.

Седнаха прегърнати на виртуалния бряг и разговаряха за любов и други съвсем истински неща.

 

 

През следващата половин година Дак не успя да реши нито една от загадките, които го безпокояха. Момчето растеше и речникът му се обогатяваше. Когато роботът внимателно го разпитваше за пеперудата, змията, кучето и маймуната, винари получаваше един и същ отговор: „Те са ми приятели. Идват да си играем.“

Докато растеше, гривната също се уголемяваше в съответствие с китката му. Въпреки това Джон Младши често се мъчеше да я свали, както си събуваше обувките и чорапите и си събличаше дрехите за игра.

— Махни я! — нареди на Дак той.

— Не — твърдо отвърна роботът. — Направи я баща ти, но не ми е казвал защо. Мисля, че не трябва да я сваляш.

При споменаването на баща му момчето се усмихна, забравило раздразнението си.

— Разкажи ми за него — каза то. — И за майка ми.

— Ще ти покажа как изглеждаха — отвърна Дак и повика образите им на холосцената.

Малкият Донърджак дълго ги гледа.

— Ти приличаш на тях, млади господарю — каза роботът.

— Добри хора ли са били? — попита момчето.

— Да — отвърна Дак. — Бяха добри хора.

Джон започна да обикаля около фигурите и накрая каза:

— Добре. Изглеждат красиви.

— Кой знае? Когато пораснеш, можеш да станеш като тях — рече Дак.

— Добре.

— Ела. Идва време за вечеря.

Роботът го преоблече, изкъпа го и го нахрани.

— Можеш ли да се откъснеш за момент от работата си, Дейвис? — попита Рандал Келси. — Искам да разменя няколко думи с теб.

Артър Идън вдигна поглед от „Кирпичени храмове“, книгата, която четеше. Очите му бяха замъглени и малко смъдяха. Когато се завъртя, за да види часовника, осъзна, че се е задържал много след обичайното си работно време. Келси стоеше на прага на кабинета му.

— Да, господине. — Идън се изправи и разтри кръста си. — Мисля, че е по-добре да свършвам, иначе мускулите ми ще се вкаменят в това положение.

— Нещо интересно?

Архитектурен анализ на някои древни шумеро-вавилонски руини с екстраполиране на вероятния начин на строеж на сградите. Книгата е много стара — от края на двайсети век, — от човек на име Кийм, който участвал в разкопки в Югозападна Америка заедно с един археолог, Мор. Струва ми се, че ще можем да използваме някои идеи на Кийм във виртпрограмирането на Свещената цитадела.

— Чудесно. Колкото повече стават последователите ни, толкова по-голяма е нашата отговорност да посрещаме нуждите им на всякакво равнище. Одеждите за новите посветени от Третия орден бяха невероятен успех.

— Онези за поклонниците на Инана ли? Благодаря. Самият аз останах много доволен от резултата.

Двамата минаха по къс коридор и спряха пред асансьорна врата от кована мед с релефно изображение на момент от мита за сътворението. Келси натисна бутона, дискретно монтиран в окото на един от демоните.

— Припомни ми откога си при нас, Дейвис.

— За постоянно ли? От около две години. Преди това една година бях консултант. А отначало също година бях обикновен член на Църквата. Общо, струва ми се, четири години.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори. Вътре бяха изобразени няколко от висшите божества, всяко с характерните си атрибути. Творбата беше оригинална, дело на известен творец, и бе защитена под бронирано стъкло. Църквата се стремеше да демонстрира влиянието си дори в тривиалните си проявления, но това не означаваше, че не е предпазлива.

— Четири години? Само толкова? Доволен ли си от напредването си?

Пристигнаха и Келси му даде знак да излезе пръв в коридора. Идън любопитно се огледа. Никога преди не го бяха канили на този етаж. Когато вдигна очи, видя, че таванът представлява стъклен купол, разкриващ синьо небе. Той се намръщи. Небостъргачът завършваше с остра пирамида. Възможно ли бе това? Келси забеляза изражението му и се подсмихна.

— Никога не преставаш да анализираш, а, Дейвис! Това е илюзия. Стъкленият таван си е там, но „небето“ е прожектирано. Добра работа — може да показва истинското небе навън, както е сега, или в лошо време нещо по-приятно. Ела да пийнем по чашка в кабинета ми. Още не си отговорил на въпроса ми.

Идън го последва в просторна, добре осветена стая, обзаведена с малко, но изненадващо удобни мебели. Келси му даде знак да седне, попита го какво предпочита и го обслужи от бара. После се отпусна на стола срещу него, изпружи крака върху ниската маса помежду им, отпи глътка бира от халбата си и усмихнато въздъхна.

— Е, Дейвис, доволен ли си от напредването си?

Вълшебният въпрос. Ако отговориш отрицателно, ще излезеш прекалено амбициозен. В противен случай ще те помислят за недостатъчно мотивиран. Идън опита лекото си оризово вино и внимателно подбра думите си.

— Работата ми е приятна и смятам, че внасям значителен принос за утвърждаването на Църквата. Иска ми се обаче да се изправя пред ново предизвикателство.

— Много добре. — Келси отново отпи от бирата си. — Поставяш ме в сложно положение, Дейвис.

Идън усети, че сърцето му се разтуптява по-бързо. Дали го бяха разкрили? Предполагаше, че не е възможно. Когато прие да работи постоянно за Църквата, той окончателно беше възприел самоличността на Дейвис. Артър Идън си бе взел отпуска с половин заплата (нещо, което университетът с радост посрещна заради бюджетните съкращения) и университетското счетоводство директно изплащаше ипотеката на неизползваното му жилище, както и някои други негови разходи. Идън живееше с доходите на Дейвис като служител на Църквата, при това доста икономично. Но Келси говореше…

— Обучението ти позволи значително да развиеш виртсилата си. Можеш да рецитираш молитвите също толкова добре, колкото много по-висши от теб жреци, и по време на всички ритуали проявяваш достатъчно ентусиазъм. И все пак… и все пак…

— Да?

— Продължавам да подозирам, че въпреки всичко това си оставаш скептик.

Идън благоразумно не отговори. Келси впери в него светлосините си очи.

— На последния съвет на старейшините на Църквата твоето име се спомена като вероятен кандидат за изключителна чест. Като твой наставник, ме попитаха дали ще подкрепя тази препоръка.

— Каква чест, господине?

— Виждаш Ли? Пак задаваш въпроси! Когато им се предостави такава възможност, повечето от нашите последователи биха се хвърлили на килима да възхваляват боговете, че изобщо са се сетили за тях. Малцина биха се запитали дали наистина са достойни. А ти — ти и малка група други — задавате въпроси. И все пак, ако те препоръчам за тази чест, ще бъдеш издигнат на пост, какъвто получават малцина други в Църквата.

— Но аз…

Келси се засмя. Изумлението на Идън/Дейвис възвърна обичайната му веселост.

— Постът е религиозен, не административен. Той изисква да се запознаеш с едно от божествата — да станеш негов личен слуга.

— Бог!

— Точно така. Не съм убеден, че скептик като теб — независимо колко е добронамерен — би трябвало да заема такъв пост. Някои божества са доста буйни. Възможно е да намерят липсата на вяра за непростима. В най-висша степен.

— Разбирам.

— Ние можем да умираме във Вирту, Дейвис. Това често се подценява, но ние можем да умираме във Вирту, особено когато се отдалечим от съвременните среди и навлезем в първични райони. Излишно е да споменавам, че нашите божества принадлежат на тази първична сила. Според учението на Църквата те използват Вирту само като средство за разкриване на истини, датиращи отпреди човешката история.

Келси смръщи чело.

— Ето защо разговарям с теб — може би неразумно от моя страна. Не искам да предлагам кандидат, който ще опозори себе си или моя отдел. Не искам и да загинеш. Нуждаем се от способностите ти. Можеш ли да ми дадеш отговор?

— Може ли да се помоля за напътствие, господине?

— Да. Това е разумно. До утре по това време си свободен от непосредствените си задължения. Решението зависи само от мен — не от теб, — но ще приема твоето мнение.

— Много ви благодаря, господин Келси.

— Ако искаш, можеш да си вървиш.

— Благодаря. Мисля, че ще ида да довърша работата си и после ще се отправя към храма.

— Много добре. Нека боговете ти дадат откровение.

— Надявам се.

Артър Идън напусна кабинета на Келси, като усещаше критичния му поглед в гърба си. В асансьора изигра с ръце сложна молитвена мудра, която Църквата бе възприела от будизма. После се върна в кабинета си, поработи с компютрите и напусна сградата. В случай, че някой го следеше, Идън отиде в една от църковните кабини за прехвърляне и откри уединен виртпараклис, в който да се помоли — и да подреди мислите си.

Остана там няколко часа. На излизане спомена на прислужника, че отива да вечеря. След като се нахрани в любимия си афганистански ресторант, Идън се върна в дома на Дейвис и постави няколко запалителни устройства, за да изглежда, че в апартамента е избухнал пожар от повреда в електрическата инсталация. (Когато пристигнеха, следователите от пожарната служба щяха да открият, че инсталацията не е била достатъчно мощна, за да поддържа компютърното оборудване и другия електронен хардуер.) Ако всичко минеше както трябва, Църквата щеше да го помисли за загинал.

После излезе през сервизния изход и се спусна в метрото. Ползата от самоличността на Дейвис се беше изчерпала, защото измамата му нямаше да издържи на по-тесен контакт със създанията, на които служеше Църквата. Макар че все още не бе сигурен в тяхната божественост, годините, прекарани при елишитите, го бяха убедили в тяхното могъщество и възможности.

Сега отново щеше да се превърне в Артър Идън и да работи по изграждането на трета самоличност, под която да живее след издаването на книгата. Щеше да я публикува под истинското си име, но вече знаеше, че след това никога няма да е в състояние да го използва, защото публикуването й щеше да му донесе смъртна присъда.

 

 

Изминаха няколко години. Джон д’Арси Донърджак Младши растеше здрав като камък. Дак го научи да чете и пише. Даде му и основни познания по математика. И всичко това преди да го допусне до компютрите. Искаше синът на Джон д’Арси Донърджак да притежава понякога забравяните основи на науките. Въпреки че не му бяха нареждали да го прави, той беше забелязал, че Донърджак Старши знае тези неща, а роботът го смяташе за велик човек. И се надяваше, че някой ден Донърджак Младши също ще стане велик. Дак се опитваше да повтори онова, което му бе известно за началното образование на баща му. Така че момчето учеше немски, френски, японски, картография и калиграфия, също както някога самият Донърджак.

В замъка Донърджак нямаше други деца. Понякога момчето зърваше през прозорците или от балкона Дънкан и Ангъс, но Дак успяваше да го държи далеч от тях, защото се стремеше да закриля дори самата идея за съществуването му. Единствените същества, които срещаше, освен домашните роботи, бяха обитателите на Вирту, и хора, и други.

Един ден двамата с Мизар отидоха много надалеч — толкова, че преди да успеят да се върнат, Сцената премина през една-две фази. Стигнаха до скалиста долчинка, през която течеше поток. После видяха блестящ клокочещ водопад. Обут в кафяви къси панталонки, малкият Донърджак седна на една от скалите до водата и започна да хвърля камъчета във вира. Внезапно от водопада избликна водниста хуманоидна фигура и го погледна. Момчето скочи и отстъпи назад. Мизар го скри с тялото си, отвори уста и показа острите си зъби.

— Здравей, дете — каза зеленокосата фигура, излезе на брега и придоби смътно женски очертания. — Кажи на своя пазител, че няма да ти причиня зло.

Джон постави ръка върху шията на Мизар и го погали.

— Всичко е наред — успокои го той. — Недей да я хапеш. Казвам се Джон Донърджак. А вие коя сте, госпожо?

— Имаш ли нещо общо с Джон д’Арси Донърджак, учения? — попита тя, като извади от косите си няколко охлювчета и ги пусна в потока.

— Той ми беше баща.

— „Беше“ ли? Защо казваш „беше“?

— Защото е мъртъв. Случило се е, когато съм бил бебе.

— О, божичко! Ще ми липсва. Двамата с Рийз Джордан често идваха в моята долина заради успокоителната й прелест и разговаряха за математика — двама велики мъже.

— Познавали сте баща ми?

— Да, но той не ме познаваше. Задоволявах се да слушам разговорите им и да поддържам средата максимално приятна за тях.

— Коя сте вие, госпожо?

— Аз съм genius loci на това място. В училище трябва да са ви обяснили, че сме изкуствени интелекти. Аз съм онази, която поддържа този район. Хората обикновено ме нервират. Но в няколкото случая, в които съм имала тази възможност, открих, че отлично се разбирам с вас, малчуганите. Ето защо се радвам, че наминаваш насам. Ако искаш, можеш да поплуваш в потока. Ще го направя по-топъл или по-студен, както ти харесва.

Момчето се усмихна и каза:

— Добре.

После се втурна напред и нагази във водата.

Genius loci се завъртя към Мизар.

— Ти не си обикновено създание — каза тя. — Донърджак ли те създаде?

— Не. Мисля, че не — отвърна кучето. — Но… не… си спомням… как… съм се появил. Имаше ужасен… проблясък… и започнах… да падам. Скитах се… много време. Не зная… откъде съм. Но момчето е мило… към мен… и аз си играя… с него. По-добре е… да имаш приятел… отколкото да се скиташ.

— Радвам се, че двамата сте щастливи.

— Понякога… долита да си поговорим… една черна пеперуда. Чувствам… че би трябвало да я познавам. Но тя не иска… да приказва за такива… неща. Иначе… се държи приятелски.

— Как се казва?

— Алиот.

— О, божичко!

— Познаваш… ли я?

— Всъщност не. За миг ми се стори, че си казал друго име.

— Черните пеперуди… не се срещат… толкова често.

— Така е. — Genius loci се завъртя и погледна към плуващото момче. — Трябва ли да се връщате в определен час?

— Не… зная.

— Къде живееш, дете?

— В замъка Донърджак.

— Кога трябва да се връщаш?

— Не зная. Сигурно обаче съм закъснял. Благодаря, че ми напомни.

Момчето излезе навън, отърси се и застана на слънце.

— Благодаря за плуването.

— Идвай когато поискаш, Джон Донърджак. Сигурен ли си, че можеш да намериш обратния път?

Малкият Донърджак погледна Мизар и попита:

— Можеш ли да подушиш следата?

Животното наведе глава, после каза:

— Още… е тук.

— Добре. Тогава да вървим. Хайде.

— Ела пак — каза genius loci.

— Непременно. Благодаря ти.

Двамата бързаха през гората. След известно време Мизар забави ход.

— Какво има? — попита малкият Донърджак.

— Миризмата… отслабва. Не съм сигурен… какво става.

— Това място наистина изглежда малко странно.

Мизар се огледа.

— Имаш… право. Това не е… пътят, по който… дойдохме — рече той. — Аха.

— Какво?

— Машината на баща ти… постоянно… променя местностите. Трябва да… сме някъде другаде.

— Разбира се. Какво ще правим?

— Не зная. Струва ми се… че някога… можех да откривам пътищата. Но не си… спомням как. Ако имам време… ще го открия.

— Дак ще се разтревожи. Ха, сетих се! Можеш ли да намериш пътя до водопада?

— Хайде, да побързаме.

Той се затича. Донърджак го последва.

— Genius loci! Genius loci! — извика момчето. — Може ли пак да поговорим?

Сред недалечния листак изникна зелена глава.

— Да, дете? — попита тя.

— Машината на татко се е фазоизместила. Можеш ли да се свържеш с онзи негов приятел — доктор Джордан — и да го попиташ дали е в състояние да ни помогне да открием обратния път?

— Разбира се. Вече… А, ето го.

Пред тях се появи миниатюрно холоизображение на учения.

— Да, Калтрис — каза той. — Кои са тези?

— Синът на твоя приятел Донърджак и неговото куче Мизар. Изгубили са се. Можеш ли да им покажеш обратния път до замъка Донърджак?

— Лесно ще го открия. Изчакайте мъничко. Как се казваш, момче?

— Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Забелязвам приликата.

Фигурата на Рийз придоби нормална големина и плътност.

— Спомням си фазовите периоди, които баща ти инсталира — започна той.

— Да. Предполагам, че откакто тръгнахме, може би са минали три.

— Точно това исках да зная. Колко време останахте тук при Калтрис?

— Около час. Разговаряхме. После поплувах.

— Много добре — ще проверя. Може да не сте били тук толкова дълго, колкото ви се струва. Времето тук тече странно. Благодаря ти, че ме повика, Калтрис.

— За мен беше удоволствие, Рийз. Не се бави много.

— Няма. — Ученият се обърна към момчето и кучето. — Откъде дойдохте?

— Оттам — посочи Мизар и ставите му изскърцаха.

— Елате с мен. Ще ви заведа до замъка.

Детето и кучето последваха високата стройна фигура през гората.

— Не знаех, че Донърджак има син — каза след известно време Джордан.

— Има. Аз съм.

— Как е той напоследък?

— Починал е, когато съм бил съвсем малък.

Рийз замълча. Раменете му като че ли се прегърбиха, но той не забави крачка.

— Работех с него по един проект, после изведнъж престана да отговаря на обажданията ми. Разтревожих се… Защо не е наредил да ми съобщят?

— Мисля, че не е искал никой да знае — отвърна момчето.

— Защо?

— Не зная. Никога не съм се замислял за това. Винаги си е било така.

— Телефонната централа на замъка съобщава, че постоянно пътувал.

— Сигурно е искал всички да мислят така.

— Тогава кой се грижи за теб? Всъщност не зная нищо за майка ти.

— И тя е мъртва. Погребани са един до друг в семейното гробище. За мен се грижат роботи — Дак, Войт и Куки. И приятелите ми като Мизар.

— Звучи ужасно. Джон обаче трябва да е имал основателни причини да уреди нещата по този начин. Но оттогава е минало време. Най-вероятно властите…

От гривната внезапно се разнесе тих глас:

— Нямах намерение да активирам тази функция, докато Джон не стане пълнолетен, освен в извънредна ситуация — каквато настъпи сега. Моля те да не уведомяваш властите за този странен начин на живот, стари приятелю. Това ще изложи сина ми на опасност. Довери ми се. Ще уредя да те приемат като желан гост в замъка Донърджак винаги, щом пожелаеш. Но не се опитвай да извеждаш сина ми от границите му.

— Джон!

Малкият Донърджак само зяпна гривната си. Очите му бяха разширени, но очевидно не изпитваше страх.

— Джон!

— Не от плът, Рийз, но зная, че изразявам волята на Джон д’Арси Донърджак — бащата на това момче. Ако го изведеш във Верите, има голяма вероятност да го изложиш на огромна опасност.

— Но сега той е във Вирту…

— С това няма проблем. Той се разхожда така още от съвсем мъничък и не му се е случило нищо.

— Ще се доверя на преценката ти, Джон. Може ли да продължим този разговор, щом и без това съм тук?

— Разбира се, стига да не се опитваш да свалиш гривната от китката на момчето.

— Даже мъртъв успяваш да ме заинтригуваш. Ще направя както казваш.

— Наистина ли си в гривната ми, татко? — най-после попита детето.

— Не — разнесе се гласът на Донърджак Старши. — Но самоличността ми обгръща ИИ, който знае също колкото мен.

— Не разбирам. Ти ли си, или не?

— Самият аз не съм сигурен, че разбирам. Чувствам се като себе си, но пък създадох устройството точно с тази цел. Да речем, че съм много интелигентно компютърно създание. Така ще се чувствам много по-добре и ще избегнем метафизиката.

— Какво е метафизика?

— Нещо, което искам да избегна.

Момчето се засмя. Два мъжки гласа се присъединиха към него.

— Не зная много за това кое е смешно и кое не — оплака се Джон Младши.

— По принцип, ако те кара да се смееш, значи е смешно — отвърна Рийз и го хвана за рамото. — И ти става приятно.

— А ако не разбереш някоя шега, кажи ни и ние ще ти я обясним — прибави гривната.

Те завиха и ученият каза:

— Това там е Сцената, нали?

— Да, тя е.

— Искам пак да си поговорим с вас двамата.

— Ще наредя на Дак да приема обажданията ти — отвърна гривната, — и както казах, винаги ще си добре дошъл в замъка. Виждам, че си здрав, нали?

— Сега съм по-добре от преди.

— Чудесно. Пак ще поприказваме. Благодаря, че доведе сина ми.

Те се разделиха и малкият Донърджак излезе на Сцената.

— Сега пак ще се изключа — каза гривната. — Иди да се нахраниш.

Мизар издаде нещо средно между ръмжене и вой на развален двигател, сви се на кълбо по средата на Сцената и затвори очи. Джон Младши тръгна да търси робота и извика:

— Върнах се, Дак.

 

 

През следващите няколко месеца малкият Донърджак успя да накара гривната да го научи как да открива пътя си до замъка през няколко фазоизмествания. По някое време през тази година той усвои номера да се промъква и да докосва нещата във Вирту. Гривната не казваше нищо по въпроса и Рийз не знаеше какво да мисли.

— Това не е възможно дори на теория — отбеляза ученият. — Баща ти наистина е правил много странни неща с пространството и времето във Вирту, но даже той не беше способен да извършва такива случайни прехвърляния. Боя се, че ще се наложи да преразгледам някои от теориите си.

— Ще ми разкажеш ли за тези теории?

— Когато пораснеш и напреднеш в математиката.

— Ще кажеш ли на Дак да започне да ме учи по-отрано?

— Естествено.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Да. Питай.

— Имал ли си някога деца?

Рийз помълча малко по-дълго от обикновено, после каза:

— Да. — Отново спря за миг, после продължи: — Ужасно е да надживееш децата си. Имах двама сина и дъщеря. И тримата са мъртви. Двама внуци. И те. Една правнучка, Мегън. В университета е, следва математика и физика. Тя ми е голяма утеха. Идва да ме вижда и много се обичаме. Но ми липсват всички други.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Трябва да съм благодарен за онова, което имам сега и което съм имал някога, нали? Но ми липсват усмивките и смехът на някое момченце и… О, по дяволите! Живял съм прекалено дълго, нали разбираш, и съм направил много неща. Би трябвало да съм по-щастлив от повечето хора. И навярно съм. Както и да е, защо питаш?

— Просто начинът, по който се отнесе към мен, ме накара да си помисля, че може да имаш свои деца. Това е всичко.

Рийз успя да попречи на образа си във Вирту да се изчерви, протегна ръка и разроши косата на Донърджак.

— Хайде да си поговорим за числови редове.

— Добре.

Отначало ученият често го посещаваше и малкият Донърджак се промъкваше във Вирту при него. Рийз го наблюдаваше и клатеше глава.

 

 

Именно Рийз Джордан започна да нарича момчето Джей.

— С „Джон“ просто няма да се получи — поне за мен. Това е името на баща ти и само ще обърква бедния старец.

Той се засмя и малкият Донърджак се присъедини към него. Макар детето да знаеше, че Рийз Джордан е много, много стар човек — далеч по-стар, отколкото щеше да е баща му, ако беше жив, много, много по-стар от другите обитатели на неговия старчески дом във Верите — когато започна да обучава сина на приятеля си във Вирту, Рийз винаги се явяваше във виртобраза на трийсетинагодишен мъж.

Това обучение бе породило известна загриженост, когато Калтрис забеляза странната особеност на момчето, позволяваща му да пресича интерфейса, без да прибягва до обичайните механични и електронни устройства. Genius loci анализира ситуацията и заключи, че след като Донърджак някак си прехвърля цялото си тяло през интерфейса, ускореният времеви поток преждевременно ще го състари. От уважение към желанието на Рийз колкото може по-рационално да използва останалите си години, детето посещаваше наставника си в обиталището на Калтрис във виртобраз. Скоро придоби познания, далеч надхвърлящи обичайното за възрастта му.

Двамата представляваха странна гледка: старецът с вид на много по-млад мъж и момчето с познанията — ако не мъдростта — на много по-възрастен човек. Приятелството им обаче беше истинско и дълбоко. В себе си малкият Донърджак започна да възприема Рийз Джордан като бащата, когото никога не бе имал. Ученият на свой ред заобича момчето и заради самото него, и от почит към паметта на баща му.

Времето минаваше. Рийз постепенно осъзна, че макар отлично да беше познавал Джон д’Арси Донърджак, никога не бе изпитвал към него нещо повече от професионално уважение и обикновени приятелски чувства. Въпреки странната си сериозност, синът му притежаваше неговия донякъде аналитичен начин на възприемане на шегите и характерното му виждане за човешките отношения. И все пак беше съвсем различен от баща си.

— Не, с „Джон“ няма да се получи — прости ми, синко — каза Рийз. — Струва ми се, че предпочитам да те наричам по друг начин. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко, Рийз — отвърна малкият Донърджак и заинтригувано го погледна. Съзнаваше тържествеността на момента, сякаш навършваше пълнолетие, и смътно усещаше, че с новото име ще се превърне в друг човек. — Как би искал да ме наричаш?

— Ами, бихме могли да използваме „Д’Арси“, но ми се струва прекалено претенциозно. Наистина, то като че ли обвързва цялото, но не… не само по себе си.

— Добре.

— „Джон“ има много умалителни — продължи старецът. — Например „Джони“ и „Джак“. Не ми приличаш на „Джони“, а „Джак Донърджак“ звучи като детска песничка.

Калтрис, която ги слушаше, едва подала глава над водата, цялата заобиколена от плаващи зелени коси като миниатюрно Саргасово море, се засмя — приятен звук, напомнящ на плискащи вълни. Малкият Донърджак сбърчи вежди в знак на съгласие и кимна на Рийз да продължи.

— Тъй като носиш името на баща си, ти си Младши. Получава се „Джон Младши“, което е малко дългичко. Може да се съкрати на „Джей Джей“^[1] например.

Рийз Джордан погледна сериозното лице на седналото до него момче. Макар и босо, потопило крака във водата на вира, то приличаше на „Джей Джей“ също толкова, колкото и на „Джони“.

— Но най-добре е просто „Джей“. Това е име с огромни възможности. Много е близко до истинското ти. Какво ще кажеш?

— Харесва ми — отвърна Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Чудесно — рече Рийз Джордан и с нужната церемониалност загреба шепа вода от вира на Калтрис, за да кръсти момчето.

Приклекнало на брега, кучето Мизар, което не си спомняше нито своето създаване, нито наименуването си, одобрително удари с опашка по земята. То не знаеше, че същата тази опашка някога е имала и друга част, дебела и тъмночервена. Нито пък искаше да научи за предишното си съществувание. Единствен от онези, които идваха от царството на Смъртта, за да наглеждат и да си играят с момчето, Мизар нямаше представа за първата си господарка и поради тази причина това не го интересуваше.

— Джей — със странно удоволствие каза детето. — Джей. После го изпълниха прекалено сложни и объркващи за него чувства. То се хвърли във вира, оплиска Рийз от главата до петите и за малко да успее да хване Калтрис за зелената й коса от водорасли.

 

 

А в дните, в които Рийз не беше свободен, Джей Донърджак се прехвърляше заедно с Фекда, Мизар, Дуби или Алиот, за да проучва многопластовия свят на Вирту. Разрушени или изоставени градове, пусти заседателни зали, спортни салони, бордеи — те безпогрешно откриваха пътя към неща, които никой не използваше. А също към джунгли, планини и брегове. Към Ешерови пейзажи, пустини и морета.

 

— Не трябва да забравяш — предупреди го един ден Рийз — стояха на самотен плаж, — че за теб и двата свята са действителни. Щом си проникнал във Вирту, можеш да загинеш във виртуална лавина. Когато се върнеш във Верите, можеш да си строшиш врата при падане по стълби.

— Между другото, какво означава „Вирту“? — попита Джей.

— Терминът произхожда от осемнайсети век и тогава се е използвал за произведение на изкуството. В края на краищата, това е най-великото произведение на изкуството, създавано от човешката раса.

— Щом казваш, сигурно е така. А Верите е нашата първоначална действителност.

— Точно така.

— И във Вирту физиката и химията — всички закони на движението и термодинамиката — всъщност не действат по същия начин, като във Верите, а го имитират…

— Правилно.

— … защото трябва да има достатъчно прилики и разлики, които да правят мястото полезно.

— Отлично. Особено защото се използва колкото за развлечение, толкова и за работа.

— Какъв е големият проблем, върху който работиш? Тази обединена теория?

— Когато Вирту се създала след случайната верижна реакция на Банса, довела до срив на част от полето, законите й не ни бяха известни. Трябваше да ги изучим и в процеса установихме някои наши правила. Принципите във Вирту бяха стабилни, макар че имаше нужда от програмиране и създаване на нови видове. Онова, което никога не успяхме да установим, беше дали физическите закони са локални и понякога се нарушават, дали няма особени случаи на по-общи закони — и дали в крайна сметка изобщо съществуват общи закони, или всичко е целесъобразност и конкуренция, носещи се по повърхността на море от хаос.

— Има ли някакво значение — попита момчето, — щом резултатите са едни и същи?

Рийз се засмя.

— Говориш почти като баща си, когато изпаднеше в едно от своите по-прагматични настроения. Естествено, че има значение. Всичко има значение — не мога да кажа защо, но винаги ще вярвам, че е така. Предполагам, че това е разликата между теоретика и инженера. Ние се интересуваме от началото и края, и от това кога една граница наистина е такава. Някой би могъл да каже, че ще е по-полезно да научим повече начини да използваме тази информация в практиката, защото тя е източник на теориите и те биха намерили доказателства в нея. И това е вярно. Аз обаче предпочитам Първия подход, докато баща ти клонеше към втория.

— Но и двамата сте възприемали това място като Вирту, като произведение на изкуството?

— Да.

— Радвам се, че нещата не са толкова прости, и в живота, и в теориите — каза Джей, отлепи от ходилото си екзотична мидена черупка с цвят на праскова и я хвърли във водата.

— Това е като радостта от попълването на сложна кръстословица — отвърна Рийз.

— Какво е кръстословица?

— О, божичко! Пак забравихме за твоето образование. Следващия път ще ти донеса няколко. Мисля, че ще ти харесат.

 

 

„Произход и развитие на една популярна религия“ на Артър Идън предизвика невероятна сензация. Идън имаше блестящ стил и в същото време неговите твърдения бяха здраво свързани с академичните традиции на антропологичните проучвания и изящно документирани.

Той подхождаше към разглеждания проблем изключително етично. Както си беше обещал в началото на проекта, Идън не разкриваше никакви ритуали, не издаваше никакви тайни и не нарушаваше обетите си.

Но затова пък доказваше, че Църквата на Елиш е активно еволюираща религия, въпреки твърденията й, че се основава на древни истини. Той съобщаваше, че е бил член на Църквата под името Иманюъл Дейвис и че през това време е разработвал всичко — от ритуални одежди до молитвени служби. Неговият анализ на пищния интериор на частните сгради и кабинети, на начина на живот на висшите представители на йерархията загатваше без да го заявява направо, — че събираните дарения невинаги се използват за възвеличаване на божествата.

„Произход и развитие на една популярна религия“ бе издадена в съкратен вариант (предимно чрез пропускане на бележките под линия), илюстрирай с образи, произхождащи от различни източници — включително древната традиция на драматизиране. Поставиха я като пиеса, озаглавена „Жрец под прикритие“, филмираха я под същото име (но в триизмерния филм Идън/Дейвис разполагаше със сексапилна и в същото време яка асистентка, която прекарваше повечето време в разпити на членове на църковната йерархия по време на плътски занимания) и създадоха интерактивна виртигра. Тя проявяваше изненадваща склонност към дефекти — преди да я забранят загинаха петима души и десетки други участници бяха ранени. Това само подсили всеобщата убеденост, че елишитите крият повече тайни, отколкото беше загатнал Идън.

Последваха многобройни имитации: „Робът на Ищар“, „Проникване сред елшите“, „Крилатата лъжа“ и други с още по-сензационни заглавия. Но нито една от тях не се продаваше с такъв успех, какъвто имаше книгата на Идън, защото не притежаваха нейното уникално съчетание от антропологично проучване и лична проницателност. Бе логично да се смята, че Артър Идън е станал много, много богат човек. Агентът му отказа да коментира въпроса, но изглеждаше извънредно самодоволен. Спомена се, че си строял нова къща в Париж.

Но самият Артър Идън не можеше да бъде открит за интервюта. След тържествения галаобед, даден в чест на публикуването на книгата му — на който присъстваха невероятно много хора, въпреки (или може би тъкмо заради) заобикалящата го потайност — той се скри от очите на всички. В продължение на няколко месеца след издаването на труда му Идън се съгласяваше да дава интервюта само в писмена форма. После се извини с факта, че се налага Да се защити от многобройните заплахи (както забеляза обаче, нито една от ръководителите на Църквата, а винаги от разярени нейни последователи) и окончателно изчезна.

Книгата му остана в списъка На бестселърите в продължение на повече от година. Електронният й вариант запази първото си място още единайсет месеца. (Някои твърдяха, че това можело да продължи по-дълго, ако трудът не бил вандалски орязван в пиратските издания.)

Църквата на Елиш не даде никакви публични изявления за „Произход и развитие на една популярна религия“. Непосредствено след публикуването на книгата тя загуби част от членската си маса, после започна да я възстановява. От време на време богомолците проявяваха виртсили, но като цяло йерархията изглеждаше безразлична към общественото мнение и се съсредоточаваше върху мисията си.

 

 

Изкатерил се високо сред клоните на едно гигантско дърво, Джей благоговейно наблюдаваше боя между Сейджак и Чъмо за водачеството на клана. Беше само въпрос на време. Двубоят назряваше от много отдавна. Чъмо се надяваше да хване Сейджак, когато е болен или ранен, и да му даде повод за сблъсък. Колкото и да се опитваше да го скрие, по време на нападението срещу лагер на екита същия следобед Сейджак си бе навехнал глезена.

— Време е пак да си премерим силите, шефе — малко след завръщането им каза Чъмо.

— Не си достатъчно добър, Чъмо.

— Дълго чаках и те наблюдавах. Всичките ти номера са ми известни. Хайде да проверим.

Сейджак се опита да го укроти с мощен удар с дясната си длан. Чъмо приклекна, блокира го, удари вожда в ребрата с лявата си ръка и викна:

— Остаряваш, слабако.

Сейджак изръмжа, ненадейно го обгърна в ръцете си и няколко пъти го блъсна с глава преди другият да успее да се отскубне и да отскочи от него.

Джей, който играеше на криеница с Дуби сред върхарите на гигантските дървета в джунглата, беше изгубил спътника си и ревовете и ръмженето го бяха привлекли към мястото на боя. Той се настани между клоните и се загледа надолу към съперниците, които се търкаляха по поляната и се опитваха да се докопат за гърлата.

— Некадърник!

— Чукач на куци кози!

— Говнолизец!

С напредването на боя речникът на Джей се обогатяваше.

Сейджак напипа някаква пръчка и удари Чъмо по слепоочието. Той пък го удари с юмруци и го стегна в мощната си прегръдка.

— Ще ти откъсна главата!

— Ще ти строша краката!

— Ще ти изям черния дроб!

— Аз ще изям твоя, подправен с люти билки!

— Ще ти отрежа хуя и ще ти го натикам в гъза!

Сейджак успя да освободи ръцете си и стисна главата на съперника си. Чъмо започна с всичка сила да го рита по навехнатия глезен. Сейджак бърчеше лице, но не отпускаше хватката си.

— Дърто копеле! Ще те утрепя!

Народът пищеше и подскачаше наоколо. „Дали Чъмо е достатъчно лош, за да е добър вожд като Сейджак?“ — чудеха се по-интелигентните.

Джей трепереше и се обливаше в пот, докато хората-зверове се търкаляха и бъхтеха. Никога не бе виждал истински бой.

— Не! — прошепна той, когато Сейджак започна да натиска с палци очите на Чъмо.

Усетил пръстите на вожда върху очите си, Чъмо се опита да го отблъсне, оголи зъби и безпомощно започна да хапе въздуха, като ръмжеше и проклинаше.

Сейджак продължаваше да натиска.

Чъмо вдигна ръце, стисна китките му и се помъчи да ги махне от очите си. В същото време продължаваше да го рита по глезена. И двамата бяха покрити с кръв.

Джей искаше да извърне поглед, но откри, че не може. В гледката имаше нещо опияняващо, събуждащо мисли за рационалността и ирационалността, които отдавна го бяха измъчвали. Като цяло обаче тя го привличаше с ужасното си насилие…

Чъмо нададе смразяващ задавен писък и Донърджак видя, че палците на Сейджак потъват дълбоко в очните му кухини. После вождът светкавично се вкопчи в гърлото на противника си. Чъмо престана да го рита и издаде още няколко приглушени хрипа. След това започна да се задушава.

— Ти каза „Хайде да проверим“ — рече Сейджак, като го стискаше все по-силно. — Добре. Вече провери.

Последва ясно доловимо изпращяване и главата на Чъмо рязко се наклони надясно.

— Ето, желанието ти е изпълнено — каза Сейджак, изправи се над трупа на Чъмо и изрева: — Кой е вождът?

— Сейджак! — изреваха зяпачите.

— Вождът на вождовете!

— Сейджак! — отново отвърнаха те.

— Не го забравяйте! — извика им той и закуцука към дървото си.

Плъзна поглед нагоре, прецени изкачването и болката в глезена си и избра по-ниските клони. После бавно и с престорено нехайни движения, като поемаше основната си тежест с ръце и рамене, се изкатери и се настани на първия здрав клон, който успя да открие.

Неколцина от клана зареваха одобрително. Той им махна с ръка и се усмихна. Животът беше чудесен.

Джей дълго чака преди да се измъкне. Никога не му се бе случвало да преживее кошмар посред бял ден.

 

 

През следващите няколко дни момчето избягваше приятелите си и четеше книги. Искаше му се да може да каже на всички, че е заминал някъде. Вместо това се упражняваше във въздушна акробатика и Калтрис усъвършенстваше стила му на плуване в потока под водопада. Постоянно сънуваше кошмарния двубой за водачеството на Народа и от време на време му се струваше, че чува изпращяването на шията на Чъмо.

Една нощ, когато се събуди от особено жив кошмар, чу стонове и дрънчене на вериги. Тръгна към източника на звука и на третия етаж зърна призрачна фигура.

— Почакай! Моля те! — извика Джей.

Фигурата забави крачка, спря, завъртя се и го погледна.

— Аз… никога не съм те виждал и чувал — каза момчето. — Кой… Какво си ти?

— Просто призрак. Изглежда, дълго време съм спал — отвърна другият. — А ти кой си?

— Джон д’Арси Донърджак Младши. Наричат ме Джей.

— Да, забелязвам приликата. Как е татко ти?

— Мъртъв е от години.

— Така ли? Не съм го виждал тук, от другата страна на живота, така че трябва да е отишъл в някакъв специален рай. Съжалявам, че си го загубил, момче. Беше добър човек.

— Значи си го познавал?

— О, да. Двамата с господаря бяхме нещо като приятели.

— Защо досега никога не сме се срещали — искам да кажа ние с теб? — попита Джей.

— Обикновено ме призовава някакво емоционално раздвижване, млади господарю — отвърна призракът. — Нещо безпокои ли те?

— Онзи ден присъствах на смъртен двубой. Да, това ме безпокои — призна момчето.

— Това е едно от онези неща, които стават въпрос на време и гледна точка — каза призракът. — Толкова често съм виждал насилствена смърт — самият аз съм резултат от такава, — че тя вече не означава за мен същото като някога, без да искам да омаловажавам ужаса от първото ти преживяване на това чувство. Смъртта обаче, трябва да го проумееш, е част от живота. Животът винаги продължава. Фактът, че не го виждаш постоянно, не означава, че не е така. Без смърт всичко ще се обърка. Помъчи се да го запомниш.

— Навярно най-много ме безпокои жестокостта.

— Това е неизбежно. Понякога и тя е част от живота.

— Благодаря, господин призрак. Даже не зная името ти.

— Това като че ли е убягнало и на самия мен. Обаче, изглежда, няма значение.

— Иска ми се да можех да направя нещо за теб.

— Всъщност…

— Да?

— Нека ти покажа къде е шкафът на татко ти с алкохол. Бих искал да ми налееш малко шотландско уиски в онзи пепелник, за да мога да вдишам хранителните му пари. Това се нарича възлияние. Сигурен начин призракът да се почувства нов човек.

— Наистина ли? Възлияние? Покажи ми.

Призракът го отведе при шкафа и Донърджак му наля уиски.

— Странно, че си способен да поемеш нещо физическо, макар и в газообразно състояние.

— Странно, наистина — подсмихна се призракът.

Джей също се усмихна.

— Ти не се смееш често, нали?

— Всъщност не.

— Така изглеждаш много по-добре.

— От тази страна почти нищо не изглежда смешно.

— Понякога си сваляй веригите.

— Опитвал съм се. Винаги се връщат.

— Пийни още едно, този път без веригите.

— Понякога хората запяват, когато пият. Бях забравил.

— Свали си веригите, аз ще пийна малко и ще се опитаме да попеем заедно.

По-късно сензорите на Дак регистрираха странен дует:

— … Ти тръгни по горния път, аз ще тръгна по долния…

Рийз, гривната и неговите приятели положиха всички усилия, за да убедят Джей Донърджак да не посещава човешките анклави във Вирту, както и особено опасните места.

— Когато пораснеш и можеш да приемаш други самоличности без никакви трудности, ще помислим по въпроса — каза Рийз, — но из Вирту бродят наистина странни създания. А онова, което баща ти е вградил в гривната, струва цяло състояние. Хората са готови на убийство, за да притежават способност за директно прехвърляне. Трябва да я пазиш в тайна. Не разказвай на никого за нея. И не позволявай никой друг да те вижда, че се прехвърляш. Междувременно се упражнявай да приемаш различни самоличности.

Джей потръпна и отново си представи боя между Сейджак и Чъмо.

— Наистина ли смяташ, че някои неща си струват да убиеш или да умреш за тях? — попита той.

— Няма значение какво смятаме ние с теб — отвърна Рийз. — Мнозина вярват в това. Нито в един от двата свята не можеш да отидеш надалеч, без да се блъскаш с някаква форма на насилие, истинска или метафорична.

— Защо?

— Насилието е присъщо на човека.

— Защо?

— Защото сме съставени както от рационални, така и от ирационални части. Повече не ме питай защо. Просто продължавай да четеш и си отваряй очите на четири, когато срещаш други хора.

— Това отнася ли се и за други същества?

— Доколкото зная, да. Защо?

Веднъж видях двама маймуночовеци да се бият, за да определят кой да е вождът.

— Какво си правил сред тях?

— Просто си почивах на едно дърво, когато се появиха.

Рийз се намръщи и каза:

— Защо ми се струва, че има още нещо?

— Защото току-що ме съветваше да избягвам хората.

— Сигурно са били много, нали?

— О, цялото племе.

— Трябваше да разбереш, че това е леговището им.

— Е, може и да съм се досетил. Но тогава още не бяхме водили този разговор. Освен това гривната работи в двете посоки, нали знаеш. Винаги мога да се върна във Верите.

— Даже и пред летящо с пълна скорост превозно средство, ако не внимаваш ли?

— Винаги внимавам.

— Онези маймуночовеци са невероятно по-силни от нас. Чувал съм, че са и доста коварни.

— Така изглеждаше.

— Е, рано или късно трябва да започнеш да се учиш да преценяваш сам. Но запомни всичко онова, което ти казах за гривната и хората.

Джей кимна.

— Ще го запомня.

— Вече съм ужасно стар — каза Рийз — и току-що осъзнах, че си спомням нещо много специално в това да си малък.

— Какво? — попита Джей.

— Каквото и да говориш на децата, те винаги правят каквото си искат.

Момчето го изгледа продължително, после се ухили и каза:

— Имаш добра памет.

 

 

Понякога Рийз не се появяваше, приятелите му също не идваха да му правят компания и Джей най-после стигна до момент, в който се осмели и сам навлезе сред дивите земи на Вирту.

Една такава сутрин през следващата пролет, докато се разхождаше между джунглата и саваната, се натъкна на гигантски вид донт — най-големият, който беше виждал.

— Извинявай, че те заговарям — каза Джей, — но ти си най-внушителното създание, което съм срещал.

Донтът също го изгледа внимателно.

— А ти ми се струваш познат — отвърна той и спря. — Как се казваш?

— Джон д’Арси Донърджак Младши — рече момчето.

— Аз съм Трантоу. Има прилика, да, има. Преди години познавах баща ти. Направихме си няколко взаимни услуги.

— Откъде го познаваш?

— Веднъж го срещнах, докато се връщаше от Дълбоките поля. Беше с майка ти.

— Такова място не съществува!

Трантоу изтръби нещо като смях:

— Не е хубаво да се присмиваш на някого, щом не си сигурен.

— Преподавали са ми различни науки.

— Които — както ги разбирам аз — би трябвало да говорят на ум, открит за новото.

Джей сведе очи, подритна пясъка и каза:

— Имаш право. Извинявай.

Донтът отново се засмя.

— Няма значение. Но ти ме наведе на една мисъл.

— Каква?

— Когато се срещнахме с баща ти, бях полудял от болка в резултат от старо увреждане на нервите в основата на един от бивните ми. Когато започне, обикновено не спира, докато не ме побърка. Трудно ми е да си спомня, но са ми казвали, че в такива случаи върша ужасни и противообществени неща.

— Съжалявам.

— Й аз. Защото отдавна вече живея щастливо със стадото си — и ето че пак започва. Опитвам се да се отдалеча колкото мога повече от тях. Оставих семейство и приятели. Аз бях техен закрилник. Не искам да им се нахвърля. Затова рано сутринта се измъкнах, за да съм сам, когато се случи. И сега да срещна тъкмо сина на мъжа, който спря едно от нападенията ми — представяш ли си?

— Баща ми ли?

— Да, и паметта ми е отлична, когато не съм полудял от болка. Той шепнеше за неща, наречени акупресура и шиатсу, докато масажираше раната. Тези термини говорят ли ти нещо?

— Малко — отвърна Джей. — Донякъде зная теорията. Но няма върху кого да я упражнявам.

— Ако ти кажа точно къде постави ръцете си и какво направи, ще се съгласиш ли да опиташ?

— Разбира се.

— Тогава ще легна, за да ти е по-лесно да стигнеш до точките.

— Давай.

Джей се отдръпна, докато огромният донт коленичи и се отпусне на една страна, после промълви:

— Внушително.

— Първо, някакъв масаж около основата на единия от горните бивни, съвсем лекичко. Така започна баща ти.

— Готов съм, Трантоу.

— Добре. Даже да не се получи, няма да забравя, че си опитал. А сега, има едно място между два от пръстите на краката от тази страна…

Десет минути по-късно огромният донт почти се унасяше.

— Още е прекалено рано да се каже — рече той, — но е приятно. Ти ме масажира по-дълго от него. Най-добре вече да си вървиш.

— Предпочитам да остана и да видя дали ще се получи.

— Нали не искаш да бъдеш стъпкан от приятел?

— Не, но мисля, че всичко ще е наред.

— Лудият Джей Донърджак — каза Трантоу. — Ти произхождаш от род на побъркани учени, знаеш ли го?

— Външният вид лъже. Заспивай сега. Аз ще пъдя дребните хищници и ще проклинам едрите. Нямам търпение да се упражнявам в ругаене.

Джей дълго остана при Трантоу и когато огромният донт се събуди, каза:

— Божичко, мисля, че успя.

— Добре е да знаеш, че все още съществува такова нещо като щастлив край.

— Да.

Трантоу бавно се изправи, протегна се и нададе тръбен рев.

— Предполагам, че сега ще се върна обратно — рече донтът. — Радвам се, че срещнах още един Донърджак точно в подходящия момент.

— На твоите услуги — отвърна момчето. — Радвам се, че толкова много различни същества харесват баща ми. Наистина ли си виждал Дълбоките поля?

— Да, но ме бе обзела лудостта и си спомням само откъслечни неща. Струва ми се, че утъпках много широки пътеки из ентропията и вбесих шефката й.

Джей потръпна.

— С ентропията наистина ли е свързан разум?

— Да — и с теб. Ти си първородното им дете, нали?

— Да.

— Всъщност не разбирам връзката между теб и господарката на ентропията, затова няма да се задълбочавам. Но трябва да знаеш, че там има нещо странно.

Изглежда обаче съм безсилен да направя каквото и да било.

— Съществува легенда, че баща ти се бил с господарката на ентропията и я накарал да сключи примирие.

— Как?

— Не зная. Единственият, който може да ти каже, също е легендарна фигура и е известен като Пиринчения павиан. Никога не съм го срещал. Чух историята от един стар бухал, който веднъж прекарал деня в локомотива му.

— В локомотива му ли?

— Да. Пиринчения павиан е влак.

— Всичко това е много объркващо. Можеш ли да ми кажеш как да открия този влак?

— Не. Чувал съм, че обикаля където си иска и има най-различни призрачни гари и депа, в които го поправят. Струва ми се, че той трябва да те открие.

— Мисля, че съм загубил научната си възприемчивост — изсумтя Джей.

— Просто ти разказвам слуховете, защото се отнасят за теб. Самият аз съм доста скептичен при тези обстоятелства.

— Разбирам. Някой път пак ще се срещнем. Ако чуеш други истории за баща ми, запомни ги.

— Непременно. Вече ще тръгвам. Благодаря.

Донтът се отдалечи с изненадващо бърза крачка. След малко момчето го чу отново да тръби — див, радостен рев.

 

 

Докато лежеше в леглото същата нощ, Джей си спомни, че гривната пази част от спомените на баща му, макар че когато я разпитваше за тях, често не получаваше никакви отговори.

Тъй като не знаеше как да осъществи контакта, той я почука няколко пъти с молив и каза:

— Информация относно Джон д’Арси Донърджак Старши, моля.

— Какво обичаш? — разнесе се гласът.

— Баща ми някога пътувал ли е до Дълбоките поля, за да се срещне с господарката на ентропията?

— Достъпът до тази информация засега ти е забранен — отвърна гривната.

— Съществува ли изобщо такова място?

— Достъп забранен.

— А господарка на ентропията?

— Достъп забранен.

— Влак, наречен Пиринчения павиан?

— Да.

— Той бил ли е в Дълбоките поля?

— Да речем, че е бил.

— Как мога да открия тази машина?

— Достъп забранен.

— Трябва да има някаква много важна причина, за да нямам достъп до тази информация.

— Има.

— Свързан ли съм по някакъв начин с Дълбоките поля?

— Достъп забранен.

— Ако беше възможно да разговаряме за Дълбоките поля, тяхната господарка и моята връзка с тях, щеше ли да си в състояние да ми кажеш нещо за тях или самия мен?

— Хм. Би ли почакал малко да анализирам структурата на това изречение?

— Разбира се.

— Мога да ти кажа, че в Дълбоките поля има огромен мрачен загадъчен дворец.

— Да?

— И че негов архитект е Джон д’Арси Донърджак Старши.

— О! Защо?

— Навярно с това е изплатил някакъв дълг.

— Аз имам ли нещо общо с това?

— Непряко.

— А сега?

— Достъп забранен.

— Мисля, че би могъл да ми дадеш повече информация.

— Достъп забранен.

— Е, писна ми. Лека нощ.

— Лека нощ.

От този ден нататък Джон д’Арси Донърджак Младши чувстваше, че има някаква особена мисия в живота — но не знаеше дали за добро, зло или нещо друго.