Роджър Зелазни
Донърджак (2)

2.

Лидия Хазърд беше седемнайсетгодишна и й предстоеше неколкомесечна ваканция преди да постъпи в университета. Имаше по-малка сестра и семейството й бе заможно — трето поколение „Хазърд Иншурънс“. Родителите й Карла и Ейбъл й бяха подарили лятна почивка във Вирту преди животът й да стане труден, с кървави зъби и нокти, иначе казано, да затъне в науките. Беше висока метър шейсет и пет, с тънка талия и едър бюст, с излети ръце и крака. Косата й стигаше до раменете и бе светлоруса. Имаше високи скули, смайващо бели зъби, гладка розова кожа и тъмнозелени очи с едва забележими зелени мазки отгоре. Това бе само във Вирту и струваше много, но родителите й бяха в щедро настроение.

В родния си Бейон, Ню Джърси, Верите, тя беше висока метър седемдесет и пет, малко мършава и недодялана, с ужасна стойка, имаше неопределено кестенява коса, кожата й бе на петна и имаше навика да си гризе ноктите до месото. Благодарение на зъболекарите обаче усмивката й беше пленителна и очите й наистина бяха тъмнозелени. Гласът й бе приятно дрезгав; и имаше висок коефициент на интелигентност.

Отначало пътуваше с приятелката си Гуен, която беше получила за подарък една седмица в тематичните курорти на Вирту — Плаж, Планина, Пустиня, Крайбрежие, Пътешествие по море, Казино и Сафари — и двете бяха опитали по половин ден във всеки от тях, за да видят кой ще им хареса най-много.

Казино им се стори заплашителен, защото човек играеше със собствените си пари (или с парите на родителите си), прехвърляни по електронен път от сметката на казиното или (по-често) обратното. Това не беше препоръчително. Бяха дошли във Вирту, за да се наслаждават на екзотиката, да излъскат маниерите си и да спят в приятна обстановка с красиви партньори в пълна безопасност от забременяване и болести — с тела, съпротивляващи се на микроманипулируемите силови полета във Верите — под звездите и любовниците си на плажовете в Южния Тихи океан, където вълните нежно нашепваха и бризът носеше аромат на цветя. Имаше ли значение дали партньорът е творение на Вирту, или просто друг идеализиран летовник от Верите? Резултатът беше еднакъв и неяснотата правеше преживяването още по-романтично. И двете страни бяха свободни да лъжат или да дразнят другата и разбира се, те се възползваха от случая. Така ставаше по-вълнуващо да се чудиш дали мъжът или жената, която си яхнал, галиш или смучеш, не са още по-забавни от другата страна. И дали всичко не е само сън и такъв човек изобщо не съществува във Верите.

След като едноседмичната почивка на Гуен изтече, Лидия често се разхождаше по плажовете. Това бе едно от любимите й места, когато искаше да остане сама, а тя разбираше, че известно време, не иска да я смущава никой. Затова си поръча самота. Сега плажовете бяха по-диви, каменисти ивици, понякога притежаващи смътно егейска атмосфера. Друг път в тях се разбиваха ледени вълни, който говореха за Северно море. Очароваха я животът и смъртта, които забелязваше в оставащите след вълните локвички. Подводни гори се олюляваха под невидими ветрове, мънички ракообразни се щураха сред камъчетата, проблясваха рибки, миниатюрни червени и сини армии заемаха бойни позиции…

От време на време виждаше червено платно. Но макар че понякога се приближаваше до брега, лодката никога не хвърляше котва, нито пък тя зърваше екипажа й.

Когато плаващите останки, черупките, миризмите и звуците на брега придобиха определено равнище на наситеност, тя се покатери по светлите скали и навлезе навътре в сушата. Там видя скалисти хълмове и по-големи възвишения, покрити с криви дървета. По ливадите цъфтяха розови и жълти цветя, в доловете и пукнатините в скалните склонове до късно през деня се носеше Мъгла, в долината попадна на покрити с пълзящи растения каменни развалини. Привечер стигна до хълм, където сякаш чу музика изпод земята. Тя се зави с наметалото си в заслонена от вятъра падина и реши да прекара нощта там.

Легнала под звездите, Лидия слушаше как музиката се издига от земята и става още по-дълбока, по-буйна. Дълго време просто я слуша, сякаш присъстваше на някакъв странен концерт. После характерът на музиката внезапно се промени — тя стана по-мощна и вече не идваше изпод земята, а някъде отблизо. Дали не бе задрямала? Лидия припряно потърси празнота в съзнанието си, но не успя да открие.

Изправи се и се заизкачва към върха на хълма по посока на музиката. Струваше й се, че идва от югозапад, някъде от дясната й страна.

Докато вървеше, светът ставаше все по-светъл…

Когато стигна на върха, музиката се усили още повече. Оттатък долината, осветена от току-що изгрялата луна, тя съзря някаква фигура на върха на следващото възвишение — гайдар. Той стоеше като вкаменен и писъкът на гайдата му изпълваше въздуха помежду им.

Лидия седна. Когато луната се издигна по-нависоко; тя видя, че гайдарят е мъж. Върховете на двата хълма като че ли се приближиха един към друг. Това по-късно й се стори странно, тъй като поръчката й за самота все още действаше. Нямаше намерение да я отменя още няколко дни, след което щеше да се разнообрази с посещение във Верите. Странно…

Нямаше представа колко време е седяла така. Луната още повече се беше издигнала и гайдарят леко се бе завъртял, така че лунните лъчи едновременно огряваха и хвърляха сянка върху лявата половина на лицето му. Имаше високи скули, тежки вежди и къса брада. Като че ли беше облечен в груб тъмен клин и тъмнозелена, мокра наглед сатенена риза. На главата си носеше шапка, а на хълбока му се виждаше дръжката на някакво оръжие.

Той бавно се завъртя към нея и накрая я погледна в очите. После внезапно престана да свири, свали шапка и й се поклони.

— Добър вечер, госпожице — извика гайдарят.

— Добър вечер — отвърна тя и се изправи.

— Улфър Мартин д’Амбри, на вашите услуги.

— О… аз съм Лидия Хазърд. Харесва ми как свирите. Кое име използвате най-често — Улфър, Мартин или д’Амбри?

— Отговарям на всичките, госпожице Хазърд. Наричайте ме както желаете.

— Харесва ми как звучи Амбри. Моля, наричайте ме Лидия.

— Така и ще направя, Лидия — отвърна той и отново вдигна гайдата си. — Елате при мен, ако искате.

Той засвири странно заплетена мелодия, напомняща диханието на genius loci. Лидия откри, че почти без да го съзнава, се е насочила към пътеката и се спуска през долината. Музиката се носеше над нея, докато вървеше в мрака, и когато стигна в подножието на хълма, разбра, че гайдарят вече не е на върха. Сега вървеше на изток.

Тя потърси пътека. Неочаквано усети, че непременно трябва да го настигне и да продължат разговора си.

Единствената пътека, която успя да открие, водеше нагоре към върха. Много добре…

Лидия започна да се изкачва от мрака към растящата ивица лунна светлина. Сега звуците на гайдата бяха по-тихи и когато най-после стигна горе, наистина й се сториха много далечни. Тя намери пътеката, по която трябваше да е тръгнал — всъщност единствената, която се виждаше наоколо — и побърза надолу по нея.

Мина много време, докато звуците станат по-силни, и Лидия разбра, че го настига. Не беше изпитала усещане за спускане, но пътят се изравни. Навярно се намираше на плато.

Тази земя изглеждаше и миришеше различно. Защо толкова бързаше? Мъжът и неговата гайда нарушаваха усамотението й. Имаше намерение да се върне във Верите, да прекъсне транса от пътуването, да се нахрани както трябва, а не с животоподдържаща система, да поиграе тенис вместо електронностимулираща изометрика, да посети семейството си и след няколко дни отново да дойде, вече в по-общително настроение. Но тук се криеше загадка — и още нещо. Трябваше да намери Амбри.

В мига, в който осъзна всичко това, звуците на гайдата му заглъхнаха. Тя се затича. Сигурно само бе спрял да си почине за малко. Но можеше да му се е случило нещо. Можеше да е паднал. Или…

Лидия се препъна, изправи се и отново се затича. Нощта изведнъж й се стори по-студена, сенките се превърнаха в нещо повече от обикновени петна мрак. Сякаш всеки тъмен участък съдържаше нещо, което бавно се движеше и я наблюдаваше. Пътеката се спусна в долината, пресече поток, в който бяха наредени камъни за стъпване, после отново се заиздига нагоре. Тя чу зад гърба си трополене, като че ли нещо я следваше, без да си прави труда да се крие. Но не погледна назад.

Внезапно някъде далеч наляво от нея отново се разнесе писъкът на гайдата. Лидия се насочи натам. След няколко минути като че ли започна да се приближава. Когато усети, че още малко и ще види Амбри, звуците стихнаха.

Тя мислено изруга и после отново чу преследващото я шумолене. Ветрецът донесе мирис на море някъде от лявата й страна. Може би беше описала широк кръг и сега се намираше близо до брега? Лидия вдигна поглед към луната, за да се ориентира, но тя се бе издигнала прекалено нависоко.

Продължи напред, както й се струваше, в правилната посока. Трябваше обаче да забави крачка, когато стигна до район с високи скали, защото пътят й, изглежда, минаваше помежду им. Когато навлезе сред тях, видя, че са много, но нямаше представа дали са подредени по някакъв начин.

Докато вървеше, й се стори, че зърва движение точно пред себе си. Спря и втренчи поглед, но не видя нищо повече. Когато продължи, забеляза движение надясно. Пак спря. Този път й се стори, че един от огромните камъни се е плъзнал с няколко сантиметра настрани. Последва друго подобно движение отляво. Удивена, тя проследи с поглед високата скала, която се премести и отново спря. Но тогава се помръдна друга. И още една…

Скоро като че ли всички започнаха да се движат. Усещането бе странно, сякаш те стояха неподвижно, а Лидия се носеше сред тях. А после скалата точно пред нея като че ли започна да расте.

Тя протегна ръка и докосна един от камъните. Той мина покрай нея. Друг…

Някой я хвана за ръката и я дръпна настрани. Лидия ахна и се завъртя.

— Извинявай, че те стиснах така — каза Амбри, — но щеше да те смачка.

Тя кимна и го последва наляво, приблизително на запад. Камъните започнаха да се плъзгат още по-бързо. Никой от тях не се олюляваше, докато се насочваха на юг.

— При пълнолуние в нощта на равноденствието — каза той — те се събуждат и отиват на реката да пият вода. Призори ще се върнат по местата си. Не е хубаво да им заставаш на пътя. Маса и инерция, нали знаеш.

— Благодаря. — Лидия се засмя. В гласа й прозвучаха истерични нотки.

— Какво има, госпожице Лидия? — попита Амбри.

— От една страна, говориш за непоклатимите свойства на материята — отвърна тя, — а от друга, ми казваш, че камъните отивали да пият вода. Това е направо от една келтска легенда.

— Ами, във Вирту имат място всички легенди — рече той, като продължаваше да я извежда от каменното поле, — и научните, и народните.

— Но научните принципи, закони и константи са универсални във Верите.

— Във Вирту също. Но тук съществуват разуми, които ги манипулират помежду им, както и в съответствие с нашата нагласа.

— Но тук те могат да бъдат манипулирани.

— Според определени правила — някои от които доста сложни, — но въпреки това правила. Всичко е съотносимо. Две страни могат да бъдат накарани да си паснат. Просто понякога е трудно за възприемане и от сетивата, и от разума.

Той продължаваше да я води надалеч от движещите се скали. Те вече се плъзгаха невероятно бързо — невероятен хаос от черни грамади. При това безшумен, съвсем безшумен.

Тя се притисна към него. Амбри я прегърна през рамо и я наметна с плаща си.

— Къде ме водиш? — попита Лидия.

— На топло и спокойно място — отвърна гайдарят и макар че тя се беше надявала на виртуална любов, никога досега не бе могла да реши как трябва да изглежда любовникът й.

Лидия го погледна и се усмихна.

 

 

Джон д’Арси Донърджак следваше Пътеките от огън и кръв, вода и прах, вятър и стомана. На Пътеката от слонова кост и дърво едва не се отклони от Пътя, когато genius loci във формата на дете с кошница цветя почти успя да го убеди, че е поел по друго отклонение и върви по пътя към вълшебната Земя на елфите. Но помежду им прелетя лъчиста мъглявина и през преобразователната й лупа той видя детето такова, каквото бе в действителност. То се хвърли върху му с оголени зъби и удари с тежката си метална опашка по камъка, но Пътят от слонова кост и дърво закриля пътниците си дори от господарите на съответните места. На Пътеката от пепел и пръст от някаква дупка изскочи полудял донт и се втурна към тях. Наблюдателният Донърджак обаче забеляза подутината в основата на един от предните бивни на звяра и го примами отстрани на Пътеката, надалеч от Ейрадис, като го викаше и разкриваше жизнените особености на вида му.

После в Пристъп на творческо вдъхновение, което го беше превърнало в легенда в академичните и инженерните среди, Донърджак заби пръсти в двете акупресурни точки на създанието и зачака; То размърда огромните си крака, но остана на мястото си, сякаш усетило намерението на човешките ръце. Дишането му се забави, то започна да издава тихи хленчове и напрегнато се загледа в мъжа. Сетне се извърна, напусна Пътеката и се насочи към гората.

На следващия завой отново се появи genius loci, придобил прелестно синя окраска и форма на верижен трактор — и с нечовешки действия заплаши пътниците. Донтът, който ги наблюдаваше от недалечна горичка, прояви обикновена животинска благодарност и припряно се върна, за да го смачка и да го запрати в едно трънливо дърво. Добрите дела понякога се отплащат, даже във Вирту.

Донърджак продължи пътя си, за да преживее ужасната Пропаст от звезди и мостове, която щеше да промени всичко. Можеше да чуе ръмженето на олюляващото се съоръжение и ужасното тракане на зъбите на светлините дори от това разстояние, защото наближаваше мястото на самия първичен език, където думите на творението бяха изградили Вирту.

Той уверено продължи напред, един от малцината мъже, способни да проумеят тайната география на вселената — качество, което бе направило възможно това пътуване, но което по никакъв начин не го облекчаваше. Защото докато изкачваше последното възвишение и правеше първия завой, най-после зървайки стенещата, кънтяща бездна от огън и сводове, страхът от смъртта изпълни стомаха му и започна да се надига.

Донърджак се изправи и отпусна ръце от лицето си, повика Ейрадис и усети ръката й на рамото си. Отметна глава, продължи напред и после, отначало с колеблив глас, запя, докато тръгваше по моста.

 

 

Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра на вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. Пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание, те оставаха седнали в продължение на огромни периоди. Действието ги разсейваше от познанието и навярно от мъдростта.

Преобразили голяма част от себе си във войнстващи аватари, те бяха забавили функционирането на тези си същности. Ето защо, според обвързаните от времето стандарти, техните разговори бяха безкрайни. За щастие, по средата на Вирту господстваше еквивалент на ексцентрична математика, която позволяваше тези вбесяващи и прекрасни аномалии, които по-нисшите богове наричаха „физика на вечността“, завиждайки на господарите си за онези ужасни и величествени простори от неразгадаемост на места, намиращи се над веещите между световете ветрове.

Небебог, Моребог и Земея съзнаваха, че с разширяването на сетивата и личността над броя и масата не са запазили много от самите себе си. Постоянните разговори — понякога по-скоро монолози — им бяха необходими, за да съхранят остатъка от идентичността си. Страхуваха се, че мълчанието ще унищожи този им вид и завинаги ще ги остави разделени на по-малките им същности из земите на Вирту. Разбира се, в йерархиите съществуваха йерархии, когато някой напуснеше небесата, земите и моретата.

— Ето че започва нов цикъл — след безкрайно много време отбеляза Моребог.

— Както с повечето важни събития, произходът му вече тъне в мъгла — отвърна Земея, — освен ако не го движи ръката на Небебог.

— Отдавна не е говорил. Сигурно действа.

— А може най-после окончателно да се е разпаднал.

— Чудя се…

— Не. Той играе предпазливо. Чувам го да си тананика под нос.

— Хмм.

— Не започвай и ти.

— Мислиш, че всъщност не е там, така ли?

— Щом боговете не знаят, кой друг може да каже?

— Бихме могли да се възползваме от това отсъствие, да върнем всичките си същности в телата си, да ги пренесем в пещерата, в която е по-удобно, и…

— Така за известно време ще загубим връзка с васалите си.

— И ще се свържем помежду си.

— Вярно е, и това наистина ще е приятно. Макар че винаги, когато се любим, логическата верига става поразително сложна и проявява склонност към поетичност.

— Какво от това, по дяволите. Да го оставим с мантрите му и да скачаме в леглото.

— Почакай да облека отсъствието си с малко илюзии.

— Никакво обличане. Събличаме се и планината почва да се люшка.

— И това ми било поетичност!

Докато съзнанието на Моребог се олюляваше, виждането му за духовното развитие на Вирту престана да произтича само от едно място. Макар че си оставаше пъстроцветна гледка, сега му се струваше, че повече осъзнава принципите, докато преди съзираше само събитията.

— Земея, мисля, че е възможно да има специфична социална тенденция, свързана с Фаза V — отбеляза той, докато вървяха към пещерата.

— Не бъди глупав, Моребог — отвърна тя и допря хълбок до него. — Никой смъртен във Верите и почти никой във Вирту дори не подозира, че съществува теоретична основа за такова нещо.

— Вярно е — призна той и я хвана за ръка.

— И дори някой да го разбере, това ще си остане само хипотеза без никакво приложение.

— Аз открих някои фини начини да го използваме.

— Но не и като онова, за което разговаряхме отначало.

— Не, имаш право — отвърна Моребог, последва я в пещерата и я привлече към себе си.

— С какво предпочиташ да се занимаваш сега, с теорията на действителността или с женската анатомия? — попита тя.

— Думите ти ме карат да осъзная колко много векове съм прекарал в абстрактни теологични размисли.

Земея махна с ръка и проблесна достатъчно светлина, за да стигнат до леглото. Моребог повтори движението и светлината угасна.

— Последните, които видях да влизат тук, бяха Воебог и Агрия — каза тя.

— Да, преди да заминат за непознати царства — отвърна той, докато одеждите им се свличаха на земята.

— Това беше преди години — отбеляза Земея, — и не останаха много време.

— Воебог е известен с това си качество — рече Моребог. — Бърз и конкретен.

Земея се изкикоти.

— Ужасна репутация.

Морето, от друга страна, е бавно, постоянно и неуморно. И понякога започва да лудува.

— Покажи ми как — отвърна тя.

 

 

Островът на Дю имаше и други имена в указателя на Националния тръст на Шотландия, но Донърджак го помнеше с това и използва именно него, когато набра номера от телефонната кабина, заобиколена с кръг от огън — място за отдих по много, много дългата лъкатушна пътека. Склонен предварително да обмисля нещата, той се сети за мрачното имение на западното крайбрежие на Шотландия, където два пъти го бяха водили като малък. То водеше произхода си от бащините му предци — родовете Макмилън, Маккей и Маккримън — но той нямаше представа дали все още съществува и какви средновековни затруднения биха могли да усложнят връзката му се него. Затова телефонира на адвоката си Уилсън във Верите, който се оплака от качеството на връзката, поиска да разговарят по правните проблеми на института „Донърджак“ и после му каза да се свърже с адвоката на баща си Макнийл в Единбург — или с неговия приемник, — да го накара да провери дали родът Донърджак все още носи титла и какво трябва да се поправи и ремонтира, за да се настани на този семеен остров. После Уилсън поиска да обсъдят някои текущи договори, но когато петте минути на Донърджак изтекоха, екранът се изпълни с пламъци и като пестелив човек, Джон реши да не продължава връзката.

 

 

Сейджак спеше между два клона по-високо от всички останали от клана. Така можеше да ги наблюдава. И колкото по-нависоко трябваше да се изкачват, за да стигнат до него, толкова повече признаци за приближаването им долавяше. Като сега.

Беше заспал дълбоко и сънуваше секс и насилие — които обикновено вървяха ръка за ръка в живота му, — когато чу шумоленето и се събуди много преди Чъмо да наближи достатъчно, за да го нападне, ако имаше такова намерение.

Сейджак се оригна, изпърдя се, почеса се и се протегна. После се загледа в катерещия се Чъмо, докато го чакаше да се изкачи достатъчно нависоко, за да могат да разговарят тихо.

— Сейджак — каза Чъмо. — Ела бързо. Имаме неприятности.

Сейджак нарочно се прозя преди да отговори и попита:

— Какви неприятности?

— Екита. Навсякъде. Предимно на юг. На запад и север прииждат още.

— Колко са?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. И на краката. Плюс хуя. Много пъти по толкова. При това само онези на юг.

— Какво правят?

— Нищо. Лагеруват. Ядат. Серат. Спят.

— Ами другите на запад? И на север?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. Като прибавиш и няколко хуя. Събират се там. Докато ги наблюдавахме, от север идваха още.

— Двамата със Стагърт ли бяхте?

— Да.

Сейджак докосна талисмана си. Бяха му трябвали седмици, за да се научи да завързва възел с парчето въже, което бе открил в лагера на наемниците. Но и преди беше виждал възли и знаеше предназначението им. А това въже вече имаше възел. Той го използва като модел. Ден след ден бе преплитал краищата му, докато накрая успя. После го повтори и дори се научи на няколко различни начина на завързване. И беше готов.

Той здраво завърза двата края за косата на Голямата Бетси. Така можеше да окачва главата на счупен клон или да я носи на шията си, когато решеше, че случаят изисква подобна церемониалност. Сега тя висеше на съседен клон и Сейджак протегна ръка, за да я погали. Това му помагаше да мисли, а може би му носеше и късмет. Бе скрил мачетето в хралупата на друго дърво и от време на време го вадеше и режеше нещо с него.

За миг си помисли дали да не вземе главата със себе си. Но трябваше да измине прекалено голямо разстояние, при това прекалено бързо. Можеше да се закачи или оплете в някой храст. Сейджак се сбогува с нея и каза на Чъмо:

— Заведи ме на юг. После на запад и север. Трябва лично да видя тези екита.

Той го последва до земята, спря, за да предупреди клана за присъствието на екитата, и пое на юг. След няколко часа двамата с Чъмо приклекнаха в храсталака и заоглеждаха лагера. Имаше много човеци, които ядяха, разговаряха, почистваха се или точеха оръжията си. Сейджак никога не беше виждал такова сборище. Наред със страховете, които пораждаше гледката, започнаха да го измъчват въпроси. Защо толкова много? Защо сега? И всички бяха наемници — не екита в зелено-кафяви униформи. Защо наемници?

Екитата бяха държавни служители, пратени на далечно място, за да изпълнят определена задача, и работата им невинаги се състоеше в убиване на представители на Народа. Понякога сечаха или садяха дървета, палеха или потушаваха пожари, копаеха канавки, отклоняваха реки. Наемниците, от друга страна, идваха единствено, за да убиват — и за разлика от екитата, взимаха доказателства за успешното изпълнение на акцията си. Всъщност именно от тях бе заимствал идеята да отреже главата на Голямата Бетси. Наемниците бяха по-свободни, по-диви, по-гадни и по-достойни за уважение.

Обикновено бяха самотници или се движеха на малки групи. Сега обаче трябваше да приеме, че онези на запад и север участват в същата кампания. Такива неща не се случваха без сериозна причина…

След известно време той докосна Чъмо по рамото и каза:

— Сега ме заведи на запад.

По пътя се зачуди къде е кланът на Отлаг. Или на Дортак. Или на Билгад. Трябваше в общи линии да знае къде са другите, за да не се стига до териториални спорове. Но в момента мислеше конкретно, а не в общи линии.

Докато наблюдаван много по-малката западна група от опасно открито място, той започна да подозира, че никой от другите кланове не се намира между трите отряда наемници и равнините на изток. Със сигурност скоро щеше да разбере, но вече започваше да изпитва тревога. Хога, който следеше западната група, му каза, че последните неколцина души току-що пристигнали. Те обаче се установили на лагер, вместо да стоят в готовност, сякаш очаквали всеки момент да получат някаква заповед. Затова Сейджак реши, че възнамеряват да прекарат поне една нощ в района преди да предприемат каквито и да било организирани действия с другите групи.

Хога и Гонго, които Стагърт беше оставил да наблюдават групата, след като я бяха открили сутринта, последваха Сейджак надалеч от поляната.

— Знаете ли къде са в момента клановете на Дортак, Билгад и Отлаг? — попита той.

— Кланът на Отлаг е нататък — посочи на север Хога. — Много след другия наемнически лагер. Кланът на Дортак е още по на запад. За Билгад не зная.

Сейджак изпита странно усещане в стомаха си, защото смяташе, че Билгад се е отправил на югоизток. Така наистина само неговият клан оставаше затворен между стените, които сега виждаше да се издигат. Тези наемници, внезапно се изпълни с увереност той, искаха да отмъстят точно на него и народа му.

Разполагането на трите групи беше с цел да ги хванат в капан. Главата му се изпълни с предполагаемите им бъдещи действия. Хрумна му идеята да ги свърже в едно цяло. И той беше вършил подобни неща, макар и в много по-малък мащаб. Въпреки че му липсваше дума за концепцията „план“, Сейджак внезапно я разбра. И осъзна, че също се нуждае от такъв — по-голям, отколкото бе измислял някога.

— Сега ме заведи на север — каза той, — където Стагърт наблюдава другата група.

Докато вървяха, Сейджак изчисляваше разстоянията и мислеше за Кръга Шанибал. Знаеше, че трябва да действа бързо и че планът му трябва да е по-добър от техния.

Малко след пладне стигнаха до северния лагер. Стагърт ги посрещна и ги отведе до наблюдателното си място сред дърветата на върха на хълма.

— Този лагер е най-малък — отбеляза Сейджак. — Виждам само двама наемници.

— Другите патрулират — отвърна Стагърт.

— Народът е в ужасна опасност — каза Сейджак след известно време.

— От тези наемници ли? — попита Стагърт.

— Да. Тези и другите на запад ще изненадат Народа и ще го накарат да избяга на юг, за да бъде изтребен.

— Откъде знаеш? — попита Стагърт.

Сейджак се замисли за нощта, в която беше убил Голямата Бетси. И внезапно осъзна, че другите наемници са дошли, защото са се уплашили рт него, защото са се уплашили, че от преследвачи могат да се превърнат в преследвани.

— Казвам ти всичко, което зная, Стагърт, а ти си достатъчно умен — отвърна той, — също като мен. Те искат главите ни и ще ги вземат, освен ако не измислим нещо по-хитро от тях.

Сейджак се обърна към Чъмо и каза:

— Върни се при другите два лагера. Доведи Гонго. Доведи Хога. Доведи Окро. Доведи ги тук и ме чакайте.

— Да те чакаме ли? — попита Чъмо. — Къде отиваш?

— При останалите от клана ни.

— И тях ли ще доведеш тук?

— Ще ги оставя наблизо.

— Защо?

Сейджак впери поглед в него. После се почука с показалец по челото.

— Нов начин на воюване.

— Как си го нарекъл?

— Отечествена война — отвърна Сейджак.

После се завъртя и потъна в джунглата.

Тази вечер той доведе целия си клан и остави всички други освен яките мъжкари на поляна, отдалечена на около километър и половина от северния лагер. Носеше талисмана на шията си и стискаше в ръка пръчката, която реже. Накрая разположи воините си в дола близо до лагера на наемниците. После събра помощниците си на съвещание.

Стагърт, Чъмо, Свът, Гонго, Окро и Хога застанаха около него под лунната светлина.

— Тази нощ ще ги убием всичките. Знаете ли как?

Шестимата изръмжаха.

— Не, не знаете как — каза им Сейджак. — Знаете как да ги нападнете, да вдигнете шум, да ги преборите и изпомачкате. Няма да стане така. Този път не. Ще изчакаме да се мръкне и утихне. Ще се приближим колкото можем повече. Първо убивайте онези, които са най-близо. Но избийте всички. Ако се забавим или пък те извадят могъщи оръжия, ще повикаме още воини на помощ. За тази цел ще образуваме втора група. Ако обаче отначало сме прекалено много, ще се пречкаме един на друг. Всички ли разбраха?

Те отново изсумтяха в знак на съгласие.

 

 

Тялото й лежеше в кабината. За храненето, отделянето и упражненията се грижеше животоподдържащото устройство. То й беше говорило във Вирту, бе я предупреждавало, че времето й изтича и че скоро трябва да се завърне във Верите в съответствие с подадения от родителите й ваканционен план, който изискваше редуващи се седмици на включване и изключване през цялото лято. Тази граница вече беше прехвърлена и сега течеше отсрочката, която също бе на привършване.

Но когато краката й се разтвориха и хълбоците й леко започнаха да се движат, животоподдържащото устройство преустанови подготовката й за отзоваване. Когато Лидия тихо простена, то вече проучваше състоянието й във Вирту. Половият акт от доброволен тип обикновено удължаваше периода на отсрочка. При изнасилването, разбира се, зависеше от това дали човек го извършва, или е подложен на него. Имаха значение и правните въпроси, а също и защитата на клиента. Сканирането показа, че този акт е от доброволен, взаимно задоволяващ тип. За съжаление мониторът не беше в състояние да оцени естетиката и физиологическите аномалии, резултат от изключването на един от любовниците незабавно след оргазма.

Внезапно краката й се сключиха около невидими бедра. Тласъците й станаха по-бързи и ноктите й се забиха в невидим гръб. Мониторът регистрира ускорен пулс и дишане и повишено кръвно налягане. Но не забеляза, че тя се усмихва. Това се наричаше „ефект на демоничния любовник“ и можеше да се наблюдава само когато човек стоеше отстрани и ядеше пуканки.

Веднага щом започна голямото отпускане, животоподдържащото устройство продължи процедурата по отзоваването.

 

 

… И падаше. Ужасно падаше…

Сглобеното му тяло се движеше по инерция, той се носеше надолу от невъобразима височина, повърхностите пламтяха, сякаш ударени от мълния.

Пътеката го беше отвела през долини и хълмове, през мъртви земи, напомнящи изоставени кинодекори. И продължаваше все нагоре към места с болезнена светлина. Но той не бе от онези, които се отказват от пътя си, и я следваше ли следваше. Тичаше нагоре по вертикални повърхности, прескачаше бездънни пропасти, търсеше. Търсейки, той…

… откри…?

По-скоро откриха него.

Просто продължаваше да следва миризмата. И в следващия момент всичко наоколо му се завъртя. Издигна се във въздуха и затанцува вихрения танц на пъстро есенно листо. И светлината беше ужасна.

— О, страшно куче на тази пътека — изръмжа някакъв глас, който се носеше отвсякъде, също като миризмата, — ти стигна прекалено далеч!

Мизар отметна глава и зави така, както го бе научила Смъртта.

Светлината запращя и се сгъсти в нейната личност. Едва започнал, воят му секна. Той отново се запремята и въздухът се изпълни с нова миризма, този път на стопена изолация, кипящо лепило, горяща боя, запоен метал. Докато се въртеше свит на кълбо, Мизар усети, че полита през ръба на огромна канара в безмълвното небе, където звездите цъфтяха във вечния здрач и далече долу се носеха облаци.

Взривен от светлината, мракът го обгърна.

После падаше ли, падаше — дни наред, а навярно и векове, в зависимост от световете, през които прелиташе…