Роджър Зелазни
Донърджак (10)

4.

Навярно бе неизбежно да настъпи момент, в който Джон д’Арси Донърджак Младши да се сблъска с Църквата на Елиш. Както беше казал Рийз Джордан, не можеш да попречиш на децата да правят каквото си искат, а въпреки че в много отношения се различаваше от повечето момчета, Джей Донърджак си оставаше истинско момче. Той обаче се вслушваше в съвета на Рийз да избягва човешко общество и след битката между Сейджак и Чъмо знаеше какво е смърт, така че вътрешно склони на компромис.

Първо, щеше само да наблюдава, без да участва — поне отначало. Второ, щеше да се появи във виртобраз, а не като пресече интерфейса. Трето, щеше да посещава само сайтовете с публичен достъп, а не платените. По този начин нямаше да остави електронна следа, която да може да се проследи.

Не бе трудно да изпълни последното си решение, просто защото нямаше собствени пари. Институтът „Донърджак“ поддържаше замъка в съответствие с разпорежданията, оставени от Джон Старши преди да умре. В дома си момчето не се нуждаеше от нищо. Донърджак Старши беше инсталирал оборудване за достъп до Вирту и не се налагаше да плаща за обществени кабини. Тъй като трябваше да избягва човешко общество и да се ограничава до пътешествия из огромните диви сайтове, Джей никога не бе извършвал електронно прехвърляне на пари, нито имаше сметка, от която да тегли.

Той възприемаше парите абстрактно. Образованието му включваше примери с размяна на пари за стоки, но момчето всъщност не ги разбираше, нито имаше представа за потенциалната им сила. Ето защо не усещаше липсата им особено силно, освен като известна пречка за проучванията си, и тъй като имаше достатъчно неща, които можеше да проучва безплатно, почти не се сещаше за тях.

По ирония на съдбата първата му самостоятелна среща с човешко общество стана във виртказино. Тук се използваха същите традиционни примамки, каквито и много по-рано във Верите. В сложни виртсгради се предлагаха най-различни хазартни игри. Пищни шоута и спектакли съблазняваха комарджиите да останат.

Отначало Джей беше омаян от тълпите, но това бързо отмина. Губенето и печеленето на електронни жетони не му направи голямо впечатление. Речникът му малко се обогати, както и познанията му за различните начини, по които хората могат да бъдат убедени да рискуват парите си в опит да спечелят повече, но това бе всичко.

Следващия път по-внимателно обмисли пътуването си и избра обществен курорт. Там се разхожда по плажовете, участва в няколко състезания (като винаги губеше, макар че в много от случаите беше очевиден победител) и наблюдаваше хората. Тук обаче те често носеха ваканционни образи. Бяха прекалено красиви, прекалено силни и прекалено безупречни, за да са действителни, затова бързо загубиха привлекателността си.

След още няколко фалстарта Джей откри, че религиозните общества му дават онова, което търси. Много от тях бяха открити за публика — поне на най-ниско равнище. Въпреки че някои участници носеха виртобрази, огромното мнозинство присъстваха под действителната си самоличност. Отначало той просто се възхищаваше на разнообразието — не само на раси или моди, но и на маниери, пози и поведение. Докато не започна да проучва поклонниците, не беше съзнавал колко много начини, за веселие или скърбене съществуват, колко се различават помежду си хората. Частица от него жадуваше да види самата Верите, но засега той се задоволяваше само с това.

Когато можеше да се откъсне от наблюденията на тълпите, Джей слушаше проповедите и молитвите. За да се опита да разбере засяганите в тях проблеми, след завръщането си в замъка Донърджак той ненаситно четеше. Различните религиозни интерпретации на метафизичните въпроси за живота, смъртта, отвъдното, наградата и наказанието донякъде засищаха ужасния глад на съгряващата му душа.

Роботите, които го бяха отгледали, или не се интересуваха от такива неща, или — в случая с по-сложните модели като Дак — даваха тълкувания, съсредоточаващи се върху конкретния им начин на живот. Виртуалните приятели на Джей упорито бяха избягвали въпросите за живота и смъртта, а Рийз Джордан бе живял толкова дълго, че просто нямаше как да обясни разбиранията си на дете, което спокойно можеше да е негов прапраправнук, независимо колко умно е то.

И така, Джей присъства на католическа меса, отслужена от папата в реално време под виртобраз. Седеше смълчан, докато електронен бодхисатва обясняваше природата на мая — тази илюзия не бе въпрос само на външен вид, но и на възприятие. Танцува по време на вудуистка церемония, но нито един лоа^[1] не реши да го обладае.

Ислямът бе запазил категоричното си отношение към неверниците, но интересуващите се можеха да получат информация за учението на Мохамед. Джей посети много такива лекции. Бруталната логика на джихада притежаваше известна привлекателност, прямота, която не се срещаше често, но Джей вече беше прекалено начетен, за да повярва, че за всички хора съществува само един отговор.

И тогава почти случайно попадна на Църквата на Елиш. В продължение на няколко месеца редовно бе посещавал една юдаистка образователна програма. Наслаждаваше се на бавните, задълбочени обсъждания на Тората, на приложението на различните закони и забрани в съвременните условия. (Дали човек извършваше грях спрямо забраната за ядене на свинско, ако месото беше виртуално? Дали човек извършваше убийство, ако убийството бе в границите на виртуален декор, а жертвата — прог, специално създаден с такава цел? Дали човек извършваше прелюбодеяние, ако се съвъкупеше с прог, създаден като виртуален образ на чужда жена?) Рядко се обаждаше, внимателно слушаше и си водеше записки, за да размишлява по тези въпроси по-късно.

Когато един следобед си тръгваше от такова събиране, дочу разговора на двама от присъстващите.

— Къде е днес Рут?

— Не сили чул? Отиде при елшите.

— При елшите ли? Защо?

— Изглежда, всички наши обсъждания за прилагането на древните закони към новите условия са я накарали да реши, че единствената вяра, която днес може да й даде всички отговори, е Църквата на Елиш.

— Защото се твърди, че е основана във Вирту ли?

— Точно така.

— Мисля, че това са само рекламни приказки. Религията на древен Шумер е мъртва от хилядолетия. Защо да се преражда виртуално?

— Не питай мен, а Рут.

Те се засмяха и си тръгнаха, но Джей се заинтригува. Тъй като познаваше повече Вирту, отколкото Верите, идеята за религия, основана в онова, което смяташе за своя родна земя, го привличаше невероятно силно. Може би елишитите имаха отговори за господарката на Дълбоките поля, за интерфейса, за природата на душата на прогите.

Той нетърпеливо отвори менюто и поиска информация за Църквата на Елиш. Откри дълъг списък със служби, кабини за прехвърляне и други подобни данни и видя, че след няколко часа има публична служба.

Добре. Имаше време да се прибере вкъщи, да обядва и да се види с Дак. Сигурно щеше да е забавно.

 

 

Елишитската служба започваше във Верите, но Джей беше убеден, че ще е в състояние да се промъкне в тълпата, щом богомолците се прехвърлят във Вирту. Така и направи, облечен в свободна роба като мъжете и жените с разширени очи, излезли от широкия коридор, за да се озоват във външния двор на храм, издигнат на върха на нисък зикурат.

Почувства се горд от лекотата, с която извърши промените в облеклото си. Присъстваше във виртсайта под образа на среден на ръст кестеняв мъж, чийто възширок нос и тънки вежди му придаваше необходимия вид, за да е съвършено анонимен. Що се отнасяше до дрехите, Джей носеше най-голямото приближение на елишитска роба, което успя да проектира след припряно проучване на рекламните им брошури. Сега той мъничко разшири подгъва, направи бродерията по-тъмно сиво-кафява и самоуверено се вмъкна в процесията. Страхуваше се само, че няма да си намери място, тъй като елишитите прехвърляха точно необходимия брой богомолци, но когато никой не вдигна врява, реши, че е в безопасност.

Жрецът, който се спусна от пирамидата, започна службата, облечен в широка роба с пищна митра и нещо, прехвърлено през раменете. Джей бе виждал различни варианти на същата тема достатъчно често, за да не обърне внимание на одеждите. Впечатли го обаче това, че мъжът има ореол — бледосиньо сияние, най-силно около главата и едва забележимо очертание около цялото тяло. Стилно: точно колкото да изглежда докоснат от божественост. Джей го одобри и се зачуди дали жрецът го е разработил сам, или Църквата има стандартен прог — навярно последното.

С половин ухо изслуша призоваването на различни божества, като очакваше нещо необичайно, и остана смътно разочарован, че му поднасят просто разкрасена версия на материала, който слушаше навсякъде другаде — могъщи богове, които (въпреки силата си) копнеят за човешко преклонение. После службата придоби неочакван обрат — той се наведе напред, за да се убеди, че слухът не го лъже — да! Жрецът наистина заявяваше, че боговете идват при тях, присъстват на церемониите и се наслаждават на близостта на своите поклонници.

Джей се помъчи да си спомни дали някоя от познатите му религии е правила подобно нагло твърдение. Най-много се доближаваше вудуисткото обладаване от лоа — всички други се задоволяваха с вариант на християнското „Там, където неколцина се съберат в Мое име, ще бъда и Аз“ или в най-добрия случай с първосвещеник, който твърдеше, че е въплъщение на някакво божество. Това определено изглеждаше различно.

Той се поизправи на пейката. Нямаше търпение да чуе още. Жрецът обясни, че Вирту е не само художествено произведение, а че в действителност представлява колективното подсъзнание на човешката раса и че боговете са оцелели в него. След като хората били открили начин да пресичат интерфейса, боговете (по благоволение на Църквата на Елиш) щели да се смесят с тях.

Последваха разработки на същата тема и мъгляви обещания, накрая всички споделиха хляб, сол и вино. Джей слушаше с известен скептицизъм, но с изключително любопитство. След службата провери кога ще се проведе следващото събиране. Знаеше, че със сигурност ще дойде пак.

 

 

Линк Крейн разбра, че е в беда, когато чу стъпки зад вратата. Току-що беше успял да се справи с ключалката на кантонерката. Прозорецът, през който преди около пет минути проникна в офиса, бе останал отворен. След предпазлива проверка Крейн се беше убедил, че не е свързан с алармена инсталация, и системата му се бе сторила доста примитивна. Очевидно това беше само фасада и влизането му трябваше да е задействало нещо по-сложно. Но пък можеше да са го забелязали още навън. Всичко това вече нямаше значение, след като знаеха, че е тук.

При влизането си бе заключил вратата на офиса, което му даваше малко време. Той отвори горното чекмедже на кантонерката и видя грижливо подредените и надписани папки: „Разрешителни за строителство (Вирту)“, „Разрешителни за строителство (Верите)“, „Архитектурни планове (Вирту)“, „Предприемачи (Верите)“, „Изпълнители (Вирту)“…

Затвори чекмеджето и издърпа следващото. Нямаше как да знае дали съдържанието на всички папки отговаря на етикетите, разбира се. Нито пък имаше време да проверява. Чу как някой се опитва да отвори и тихо изруга.

Сведения за заплати… Крейн затвори чекмеджето. Истински анахронизъм в тази епоха естествено. И тъкмо затова искаше да го провери. Сега обаче… Той затвори чекмеджето и погледна в следващото. Имаше вероятност онова, което търси, да не е тук. Можеше да е в бюрото. Или в таен сейф в стената.

Някой силно блъсна вратата. Тя изскърца…

В това чекмедже откри досиета на служителите. Етикетът на една от папките гласеше: „Лични“. Той я извади, прегледа я и я пъхна в джоба на якето си. Навярно нямаше да му е от полза. И все пак…

Нов удар по вратата и този път касата изпращя. Крейн прибра още една папка, носеща надпис „Организационни“. Оставаха още две кантонеркй, но нямаше време. По дяволите! Бе очаквал да разполага с часове, за да претърси офиса.

Изключи фенерчето си, пъхна го в другия си джоб и отиде до прозореца. Изскочи навън, спусна се сред шубрака и се измъкна от него, когато чу, че вратата поддава. В момента, в който в стаята светна, Крейн вече тичаше по моравата към високата метална ограда.

Скрил се в храсталаците покрай телената мрежа, той се насочи към участъка, в който няколко дни по-рано грижливо беше изрязал дупка и откъдето бе проникнал в двора. Оградата гледаше към тиха странична уличка. Крейн се запровира натам.

Внезапно зад гърба му изникна тъмна фигура.

— Не мърдай! — разнесе се зад него глас, придружен от тихо изщракване на предпазител и зареждане, познато на всеки участник във виртигри по света, само че този път в действителност.

Линк незабавно вдигна ръце.

— Завърти се!

Той се подчини въпреки гъстите клони на храстите около него.

Преди да успее да се обърне, мъжът го блъсна с тяло. Оградата се намираше извън обсега му и листата, за които се опита да се задържи, се откъснаха. Преди да падне обаче, някой го хвана над десния лакът. Той започна да се дърпа, мъчеше се да се отскубне.

— Спокойно, хлапе — разнесе се висок шепот. — Всичко е наред.

Линк се завъртя към непознатия. На земята помежду им лежеше пазачът. На слабата светлина на уличните лампи Линк успя да види груби черти и гъсти пясъчноруси вежди. Мъжът, който го бе задържал, го пусна и се усмихна.

— Аз съм Дръм — каза непознатият. — Дезмънд Дръм. А ти си Лил Крейн.

— Линкълн Крейн.

— О? Мислех, че си Лил…

— Някога бях. Промених си името.

— Е, Линкълн…

— Казвай ми Линк.

— Добре, Линк. Да се махаме оттук. — Дръм погледна към срязаната част от оградата.

— Ами този тип?

— Ще се оправи. Да вървим.

Линк се завъртя и отново се насочи към телената мрежа. Дръм прескочи проснатия на земята пазач и го последва. След миг се провряха през отвора и излязоха на тротоара.

Дръм посочи с глава надясно и каза:

— Натам.

— Хей, я чакай малко — отвърна Линк. — Къде отиваме?

— При колата ми. На две преки оттук. После ще се измъкнем от този район.

— А след това?

— Искам да разговарям с теб.

— За какво?

— Ами, можем да започнем още по пътя. Но сега да тръгваме преди да са довтасали ченгетата. Някой може да ги е повикал. А може да се появи и друг пазач…

Линк закрачи до него.

— Аз съм частен детектив — започна Дръм.

— Наистина ли? Мислех си, че вършите цялата работа във Вирту, че само ровите из архивите.

— Напоследък повечето от нас наистина го правят — отвърна Дръм. — Но много от по-важните неща са тук, във Верите — на хартия или в нечия глава — и не оставят никакви следи във Вирту. Някой трябва да работи и от тази страна на улицата.

— Зная — усмихна се момчето. — В старомодните кантонерки има адски интересни неща.

Дръм кимна.

— Добрите репортери разбират от тези работи — рече той, — макар че повечето вършат цялата си работа във Вирту, търсят в архивите и я карат на подаяния.

Линк се засмя.

— Туш. Добре. Откъде разбра, че съм репортер?

— Между другото, на колко си години?

— На двайсет и една.

— Хм. Според моята информация си на шестнайсет — при това току-що навършени.

— Каква е тази твоя информация, по дяволите, и откъде си я докопал?

Дръм пресече улицата.

— Известно ми е всичко. Проверих в обществените архиви във Вирту. Евтино и лесно.

— Тогава защо питаш, щом вече знаеш?

— Първо задаваш лесните въпроси и така правиш събеседника си по-словоохотлив.

Линк сви рамене.

— Благодаря ти за помощта, но не съм те молил за нея. Не ти дължа никакви истини.

— Истината е толкова скъпоценна, че предпочиташ да я запазиш за себе си, а?

— Ако с това искаш да кажеш, че истината струва пари, да имаш право.

— Откри ли нещо, което може да се окаже ценно — конкретно за елшите?

— Възможно е. Искаш да го купиш ли?

— Не. Но познавам един, който навярно ще иска. Ако си съгласен, ще те заведа при него. Ето я колата ми. — Той посочи малък син седан „Спинър“, паркиран оттатък улицата. — Това интересува ли те?

— Ще разговарям с него — кимна Линк.

Дръм отвори ключалката като допря дланта си до нея и двамата се качиха. Миг по-късно двигателят заработи и автомобилът с вибриране се издигна над улицата.

— Та защо си Линкълн? — попита детективът, когато се престроиха и продължиха право напред. — Да не се интересуваш от Гражданската война?

Линк поклати глава.

— Прочетох „Автобиографията на Линкълн Стефънс“^[2]. Това ме накара да стана журналист. Времената се променят, но добрата история си остава.

— Той не беше ли един от първите репортери, за които са измислили израза „търсачи на кирливи ризи“?

— Да — потвърди Линк. — Но много хора го използват също като теб — така че да звучи подигравателно. Събирачи на клюки и клевети. Търсачите на кирливи ризи като Стефънс и Тарбел^[3] са били истински детективи. Публикували са разкритията си за различни злоупотреби — като например в петролната промишленост — и за корумпирани политици. Били са страшно добри в откриването на сблъсъци на интерес, подкупи…

— Ами религии? Някога разкривали ли са съмнителни религии?

— Не, струва ми се — призна Линк, загледан през прозореца към елишитската офиссграда, от която току-що се бе измъкнал.

— Значи идеята е била твоя, така ли?

— Точно така. Хрумна ми, когато прочетох нещо за телевизионните проповедници от края на двайсети век. Помислих си, че и тук може да има нещо любопитно.

— И откри ли го?

— Ако съм го открил, скоро ще се появи на първа страница.

— Това означава ли, че няма да работиш за частен клиент?

— Не зная. Да не би да поставяш на изпитание журналистическата ми етика и принципите ми?

— Струва ми се, Оскар Уайлд беше казал, че най-хубавото на принципите било, че винаги могат да се пожертват заради целесъобразността.

Линк се засмя заедно с него.

— Ако съм открил нещо и ме питаш дали съм съгласен да взема пари, за да не го публикувам, не зная. Както и с всичко останало, трябва да имам твърдите факти преди да съм в състояние да реша. Когато ти казах обаче, че всичко струва пари, нямах предвид укриване на информация. Само си мислех, че бих могъл да я продам. Това не е същото като да обещая никога да не я използвам.

— Съгласен съм с теб. Просто те проверявах.

— Всъщност още не си ме питал дали изобщо имам нещо за продан.

— Е, имаш ли?

— Може и да съм се добрал до нещо интересно, ако разбира се, останем живи — все още загледан през прозореца, отвърна Линк.

— Какво искаш да кажеш?

Хлапакът посочи с палец навън и прибави:

— Материалът обаче ще стане; по-пълен, ако успея да разбера как елшите правят така, че виртсилите да действат във Верите.

Дръм завъртя глава, погледна през прозореца и възкликна:

— Мамка му! — Автомобилът подскочи напред. — Откога е там това нещо?

— Отскоро — отвърна Линк. — Намали скоростта. Не съм сигурен дали знае какво преследва, а така може само да му привлечеш вниманието.

Фигурата в небето имаше форма на крилат бик с брадата човешка глава. Описваше широк кръг, сякаш търсеше нещо долу. След известно време се понесе в тяхната посока.

Дръм бе послушал съвета на Линк, но сега бавно увеличи скоростта. В същото време набра на таблото телефонен номер. Екранът остана мътен, но секунди по-късно му отговори дрезгав мъжки глас.

— Да?

— Дръм.

— Проблем?

— В момента съм на път, но видях опашка в небето.

— От какъв вид?

— Архаичен. Ако вземе да се разбеснее, ще полетят лайна.

— О, божичко! Ако е истински, значи те е гепил някой с виртсила.

— Вече ми дойде наум. Какво да правя?

— С каква кола си?

— Син „Спинър“ двайсет и едно осемнайсет.

— Бавно мини покрай мястото на срещата и ми позвъни три минути по-късно.

— Надявам се да успея.

— И аз.

Дръм хвърли поглед през лявото си рамо към елишитското чудовище. После зави надясно по по-широка магистрала. Изпревари го червен седан. Осемстотин метра и два завоя по-нататък, когато се готвеше да въздъхне облекчено, защото създанието бе изчезнало някъде на юг, детективът зави на поредния ъгъл, видя го да връхлита от изток и незабавно увеличи скоростта. Линк говореше в микрофон, скрит в задния край на молив.

— В нарушение на всички принципи на аеродинамиката — диктуваше хлапето — то се спуска към нас като ангел на възмездието от старозаветния Вавилон.

— Ако не възразяваш — прекъсна го Дръм, като рязко завъртя волана и с писък на жиростабилизатора зави по странична уличка, — малко ме разсейваш.

— Ако ще умираме, искам поне да нахвърлям някои моменти за вестника — възрази Линк, но после сниши глас.

Детективът отвори прозореца, извади от якето си пистолет със странна форма, подаде глава и ръка навън и започна да стреля по невероятния звяр. Оръжието издаваше тихи съскащи звуци. На четвъртия изстрел бикът в небето леко отскочи и рязко зави на равнището на върхарите.

— … и в момента се готви за нова атака — продължи Линк.

— Млъкни! — нареди Дръм.

Фигурата се издигна и направи нов кръг над тях. Следващото кръстовище беше прекалено натоварено, за да ги атакува. Дръм се огледа.

Край улицата надясно пред тях стоеше едър мъж с ниско нахлупена над очите шапка. Беше се облегнал на едно дърво от лявата си страна, а в дясната ръка държеше бастунче.

Детективът намали скоростта за няколко секунди, после отново ускори. Като че ли щеше да успее да пресече кръстовището на зелено…

Над тях избухна слаба експлозия и се разнесе приглушен пукот. През колата проблесна жълто-червена светлина. Автомобилът се олюля на въздушната си възглавница. Дръм профуча през кръстовището.

— … само за да изчезне с необясним взрив от пламъци — издиктува Линк.

Дръм намали скоростта, отби от магистралата и зави през някакъв парк. Хлапакът неспокойно се въртеше.

— Хм, сигурно преследваше мен, нали? — рече той.

— Сигурно.

— Това означава, че в онази сграда има някой с виртсила, който някак си ме е видял. — Той прокара пръсти през пясъчнорусата си коса. — Отначало може да не е бил сигурен в коя кола съм.

— Звучи логично.

— Първо покръжи малко, после е решил да провери. Когато ти започна да бягаш, а после и да стреляш, вече се е убедил. И ни нападна сериозно. Чудя се колко ли е тежък и какво щеше да стане, ако се беше стоварил отгоре ни. Имам чувството, че искаше кръв.

— Наистина изглеждаше така.

— Не разбирам обаче какво се случи там. — Линк посочи назад към пътя. — Сигурен съм, че не избухна от само себе си. Вкарал си го в някакъв капан, свързан с човека, с когото разговаря по телефона, нали?

— Правилно — потвърди Дръм.

— Но не виждам как може да си очаквал нещо такова и да си взел мерки.

— Добре — отвърна детективът и набра някакъв номер.

— Не обичам всезнайковците. — Когато няколко секунди по-късно му отговориха, той каза: — Тук е Дръм. Ами сега? И между другото, благодаря.

— Онази среща се отменя — разнесе се отговорът. — Но въпреки това искам да се видим.

— Добре. Къде?

— Помниш ли как да стигнеш до мястото на първата ни среща?

— Да.

— Чакай ме там след два часа.

— Ясно.

Той пресече парка, излезе на тясна улица и бавно продължи по нея.

— Кой е човекът, с когото ще се срещнем? — попита Линк.

— Ще го наричаме „клиентът“.

— Както желае — особено ако тъкмо той е онзи, който ни избави от небесния бик.

Дръм кимна, като продължаваше да шофира бавно.

— Той го е направил, нали? — след малко се обади хлапакът.

— Възможно е.

— Как?

— Ако знаех, щях да го направя сам.

— Явно те е наел да работиш по нещо, свързано с елшите.

— Логично предположение.

— Мислиш ли, че от тази работа може да се получи голям материал?

Дръм сви рамене, после се усмихна и каза:

— Продай ми каквото имаш за продан и ще те закарам у вас.

— Не.

— Клиентът едва ли ще ти даде твоя голям материал.

— Подушвам го отдалече.

— Подушвай каквото щеш. Не съм вечерял и сега имаме малко време. Гладен съм. А ти?

— Мога да хапна нещо.

— Тогава се надявам да обичаш немска кухня, защото наближаваме любимия ми немски ресторант.

 

 

Живееше в Дълбоките поля. Седнала на своя Трон от кости в залата, която наричаше Безутешност, тя погледна счупения видеомонитор в костеливата си ръка. После използва силата си, за да повика на екрана образ. Разпокъсан и покрит с електрически снежинки, той се издигна в кухината между назъбените ръбове на строшеното стъкло. Нещо в образа се уголеми — планина, тя го знаеше, защото искаше да види именно планината. Нещо помръдваше, но тя не можеше да определи какво върви, пълзи или се движи по друг начин по планинските склонове. Затова остави образа да изчезне.

— Фекда! — с нисък, безизразен глас извика господарката на Дълбоките поля.

— Господарке? — Като мътен слънчев лъч, падащ от покритите в сенки греди на тавана, меднокожата змия се спусна от мястото, от което наблюдаваше.

— Донеси ми червения кабел.

В Дълбоките поля имаше много червени кабели, хиляди щеше да е безкрайно недостатъчно число за тях, дори може би милиони, но Фекда знаеше, че в този момент господарката на ентропията се интересува само от един. Тя пропълзя в тънката пролука, където се свързваха частите на две еднакво невероятни колони. Като се бореше с ограничеността на пространството, създанието се измъкна през приблизително триъгълна дупка в лакътя на една от многобройните кости, върху които почиваха краката на Смъртта. Червеният кабел, представляващ една от опашките на Мизар, пълзеше като змия след нея.

След като Смъртта не благоволи да се наведе и да го вземе, змията го остави да изпълзи нагоре по трона. Когато кабелът стигна до лявата й ръка, господарката на изгубените го издърпа от очната кухина, от която излизаше. Фекда тутакси отдръпна силата си и кабелът се отпусна, само пластмасова изолация, моновлакна и жица, нищо повече.

— Благодаря ти — каза Смъртта и любезността й изненада змията, която в отговор плъзна навън раздвоения си сребрист език.

Трудно можеше да се каже дали господарката на Дълбоките поля е забелязала това, защото върна вниманието си към счупения монитор. На екрана отново се появи образът — с ясни очертания, но неразличими подробности. Смъртта стисна червения кабел в ръка и той се втвърди, превръщайки се в жезъл, малко по-къс от половин метър. Тя удари с него по останките от екрана, отчупи няколко назъбени парчета стъкло, но противно на всякаква логика, образът стана по-контрастен.

Той представяше изглед от планината Меру, първичната планина в центъра на вселената. Стръмните й склонове мрачно се извисяваха като самата идея за планина и съдържаха в себе си по нещо от очертанията на Фуджи, Матерхорн, Килиманджаро. Снегът на върха й приличаше на нарисуван с детски пастели триъгълник. И нищо чудно, защото тя представляваше всичко това и нещо повече. Някои биха заявили, че другите планини са възприели своята форма и сила от нея, за да вдъхновят у човечеството блянове за божественост, други биха отговорили, че Меру е синтез на всички мечти за планини. Това изобщо не вълнуваше Смъртта.

Тя накара образа да се завърти и разгледа първичната планина от всички страни. В подножието й видя кухина и вътре откри каквото търсеше — мрачна пещера, в която се движеха много тела.

— Това на какво ти прилича, Фекда?

С вълнообразно разлюляване на медните си люспи змията изпълзя нагоре по най-задната част на Трона от кости и се уви около покритата с черна качулка глава на Смъртта, за да застане като короната на Долен Египет върху бялото като кост чело.

— Или броят на по-нисшите богове неимоверно е нараснал, господарке, или някой събира войска. Аз бих заложила на втората възможност.

— Аз също. През последните двайсет години цикълът отново започна. Очаквах нещо такова. Има въпроси обаче, отговорите на които не са ми известни, нито пък има вероятност да ги получа, даже любезно да попитам.

Змията се подсмихна.

— Вярно е.

— Трябва ми агент. Смяташ ли, че онзи, когото подготвих, е готов за задачата си?

— Може би, ако му дадеш около година, о, велика Смърт.

Господарката на Дълбоките поля накара образа да изчезне от монитора. После захвърли устройството през рамо и то се разби на земята с почти музикален трясък.

— Тогава трябва да го доведа и без повече да губя време, да започна обучението му.

— От човешка гледна точка, господарке, боговете се движат бавно.

— Разчитам на това, Фекда. Докато те си мислят, че се недосегаеми за мен.

Двете се засмяха, дрезгав звук без никаква мелодичност, който въпреки това изпълни залата, наречена Безутешност.

 

 

Когато Дръм остави Линк на ъгъла пред жилищния блок на майка му, минаваше полунощ и валеше. Хлапакът се скри под навеса пред входа и проследи с поглед автомобила, който се издигна и изчезна по улицата.

Вечерта след немския ресторант в известен смисъл го беше разочаровала.

Срещата трябваше да се проведе в дома на някакъв познат, макар че не стана ясно дали е познат на Дръм, или неговият клиент. Двамата вечеряха и потеглиха на североизток.

Скоро навлязоха в район с пътеки вместо улици. Докато се спускаха по склонове и пресичаха полета, Линк се мъчеше да запомни абсолютно всички подробности от пътя, от време на време снимаше някоя характерна особеност с микрокамерата си и се чудеше дали в този мрак ще има някаква полза от високочувствителния й филтър. Забелязал, че детективът периодично поглежда към небето, той последва примера му. Но в този район, изглежда, нямаше месопотамски човекодобичета.

Петнайсетина минути по-късно стигнаха до заобиколено със стена имение. От няколкото поредни хълма преди него можеше да се види, че в и около голяма къща или вила светят отделни лампи. Звездите и лунният полумесец хвърляха отраженията си по малко езеро в дъното на имението. По средата на езерото имаше някаква сграда.

Когато наближиха портата, намалиха скоростта и накрая спряха. Дръм се подаде от прозореца, докосна плочката под интеркома и когато попитаха кой е, съобщи името си.

Отговор не последва, но портата се отвори. Влязоха вътре и завиха през моравата, вместо да се насочат по пътя към къщата. Портата зад тях се затвори.

Минаха сред борови дървета и накрая стигнаха до брега на езерото. Дръм се понесе над водата към светлината, излъчваща се от малката сграда на островчето. Луната се бе издигнала малко по-нависоко и Линк видя, че от острова води дървен мост, който стига до бамбукова горичка край къщата.

Детективът стигна до брега, насочи се към покрит с чакъл участък и паркира там.

— Тук е — каза той и отвори вратата си.

— Вътре ли? — попита Линк.

Дръм кимна и двамата закрачиха натам.

Заобиколиха отзад по тясна пътека, настлана с каменни плочи в участъка си пред вратата. Дръм спря и каза:

— Добър вечер.

— Добра да е — разнесе се отвътре дълбок глас. — Заповядайте, моля.

Дръм влезе и Линк го последва. Едрият мъж, който седеше по турски до ниска маса, се изправи да ги посрещне. В голите дървени стени имаше два малки срещуположни прозореца. През десния грееше луната. Лампата по средата на масата бе с оранжево-розов хартиен абажур. Тя осветяваше отсамната стена, на която висеше свитък с азиатски йероглифи, и хвърляше ъгловати сенки по стилизираната маска на демон върху лицето на мъжа пред тях. Той носеше зелено копринено кимоно с дълги ръкави и лимоненожълти ръкавици. На малък мангал зад него кипеше съд с вода. Мъжът посочи масата, върху която имаше сервиз за чай, и попита:

— Ще изпиете ли с мен по чаша чай?

Дръм си беше събул обувките на прага. Линк, който имаше навика да подражава на хора, очевидно знаещи какво правят, бе направил същото.

— Не очаквах чайна церемония — отбеляза детективът, пристъпи напред и седна срещу домакина. Хлапакът се настани от дясната му страна.

— И с основание — отвърна едрият мъж. — Заех това място за срещата, заварих всичко, както си е, и реших, че не бих се отказал от чаша чай. Моля, заповядайте.

— С удоволствие — каза Дръм.

Линк кимна. Мъжът започна да приготвя чая.

Детективът взе чашата си и я разгледа.

— Много е стара — рече той. — През нея трябва да са минали цели езера хубав чай. Под глазурата е напукана като ренесансова картина. И удобно ляга в дланта.

— Изненадвате ме, господин Дръм — каза домакинът им.

Детективът се усмихна.

— Добре е човек да е непредсказуем. Особено в моята работа.

— Особено ли?

— Особено.

— Не съм сигурен за какво намеквате.

— Просто забележка за непредсказуемостта.

Иззад маската се разнесе тих смях. Червено-зеленото лице на демона се завъртя към Линк.

— Това ли е журналистът, за когото споменахте? Господин Крейн?

Дръм кимна, Линк също.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господине — каза домакинът им, — макар да се боя, че не мога да си позволя по-официално представяне. Става дума за безопасност, при това не за моята.

— В такъв случай как да се обръщам към вас? — попита Линк.

— Зависи какви ще са отношенията помежду ни — отвърна другият. — Засега ще е най-подходящо да ме наричате „Даймон“, тъй като избрах тази маска за ролята си на ваш домакин.

— За какво точно става дума, Даймон?

— Господин Дръм ми съобщи, че се представяте за репортер-детектив.

— Няма нужда да се представям за нищо. Информацията ми говори сама за себе си — отвърна хлапакът. — Ако разбира се, реша да ви я предоставя.

— Много добре ми е известно — като продължаваше с приготовлението на чая, рече Даймон, — че под грижливо изграден компютърен образ вие години наред се занимавате с това, „Стефънс“.

— Извършили сте сериозно проучване. Защо?

— Научих За вас заради общия ни интерес.

— Елишитите ли?

— Точно така.

— Някаква особена причина за този интерес?

— Толкова особена, че се налага да я запазя за себе си. Ами вие?

— Аз мога да говоря за това — отвърна Линк. — Мисля, че елишитите замислят нещо. Просто са прекалено неуловими, за да не е така. Може да е като скандалите с телевизионните проповедници от края на двайсети век. Не зная точно, но съм сигурен, че има нещо. Наречете го предчувствие, ако щете.

Даймон кимна. Въпреки думите му, дори за неопитното око на Линк бе очевидно, че това си е истинска чайна церемония. Движенията на домакина им бяха прекалено изящни и в същото време добре отработени, сякаш следваше ритуал. Линк несъзнателно се поизправи и изтупа праха от ръкава и крачола си. После напъха ризата в панталона си, прокара пръсти през косата си, погледна ноктите си и скри ръце, за да се опита да ги почисти.

— Какво сте научили за тях? — попита Даймон.

— Първо проведох предварително проучване — отвърна Линк. — Прочетох всичко, от общите съчинения до „Произход и развитие на една популярна религия“ на Артър Идън, книга, която между другото е доста добра, въпреки че е публикувана отдавна. Жалко, че не може да пусне ново издание.

— И все пак очевидно това не ви е задоволило.

— Да. Продължава да ме интересува въпросът за произхода на тази религия. Но бързото й разпространение ми се изясни от прецедентите, които представя Идън…

— И не се съмнявате, че е била основана във Вирту, че откровението е било получено не от човек, а от ИИ? Или че последователите й се стремят да я разпространят във Верите? Че никой не знае точно как става прехвърлянето? Че според елишитите някой ден боговете ще се проявят тук? Че интерфейсът ще бъде унищожен и Верите ще се обедини с Вирту? Че нашият свят е част от техния, независимо от парадоксите?

— Това ми се струва малко странно. Но пък така е било с всяко откровение. А голяма част от останалото си е чиста теология. Но иначе, да, основаването й във Вирту ми изглежда по-скоро рекламен трик, отколкото въпрос на божествен избор.

— Възможно е — отвърна Даймон и започна да сервира чая. — Както при повечето религии, началото й е обгърнато от загадъчност. Ако повярвате на тезата, че е основана във Вирту без помощ от Верите, ще се сблъскате с всевъзможни интересни епистемологични въпроси.

— Епистемологични? — повдигна вежди Линк.

— Свързани с произхода, природата и границите на познанието.

— Благодаря.

— Е, разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, струва ми се. Но се чудя дали всичко това може да даде голям материал. Който да не е обект само на… академичен интерес.

— Какво имате предвид под „голям“?

— Ами, скандален. Престъпления. Наркотици, секс, измами, присвояване на средства. Всички обичайни неща.

— Убеден съм, че ще ги откриете. Та те са навсякъде около нас.

— Не ви разбирам — каза Линк. — Но думите ви ми звучат като: „Да, вашият материал е там, само че е много по-голям и съвсем различен от онова, което си мислите“.

Даймон долепи длани една до друга, сякаш беззвучно му ръкопляскаше. После поднесе чая. Дръм въздъхна, усмихна се, опита го и отбеляза:

— Извънредно освежително за човек, който внезапно е открил, че е полузаспал.

Домакинът взе своята чаша и се настани при тях.

— Или пък полубуден — прибави детективът.

— Прав ли съм? — попита Линк, като погледна през парата над чашата си.

— Така смятам, макар че далеч не притежавам доказателствата, които ви трябват за… нека я наречем „сензацията на века“. Надявах се, че ще успея да ви убедя периодично да споделяте откритията си с мен. Аз не съм журналист. Няма да ви открадна материала.

— Тогава за какво ви е? — попита го Линк.

— Въпросът е на живот и смърт.

— Вашата ли?

— И моята.

Хлапакът отпи от чая си и каза:

— Превъзходен е.

— Благодаря ви.

— С други думи — продължи Линк, — искате информация, но няма да ми кажете за какво ви е. Предполагам, разбирате, че така ще ми е малко трудно да зная какво да ви съобщавам, ако внезапно получа достъп до елишитски материали.

— Разбирам го.

— И изглежда, приемате, че интересът ми към проблема ще е продължителен, а не краткотраен.

— Да.

— Защо?

— Защото ви наблюдавам и зная, че това не е мимолетно любопитство.

— Наблюдавате ме значи… — Линк погледна Дръм, който кимна и каза:

— Да не си мислиш, че случайно съм се разхождал там?

— Откога се занимаваш с моя случай?

Дръм хвърли поглед към Даймон, очевидно забеляза недоловим знак и отвърна:

— Просто от време на време те проверявах.

Хлапакът отпи от чая си и въздъхна.

— Добре. А сега какво?

— Нали не смяташ, че за една нощ ще откриеш сензационна история? — попита Дръм.

— Не.

— Може да отнеме месеци, дори години на сериозни проучвания.

— Много вероятно.

— И си готов на това?

— Да.

Дръм повдигна вежди.

— Заради вашите действия — прибави Линк. — Вдигнахте достатъчно дим, за да ме убедите, че има пожар.

— Е, ще споделиш ли резултатите от проучванията си с Даймон? — попита детективът.

— Какво точно искаш да кажеш с това да ги „споделя“? — попита Линк.

— Готов съм да ви давам заплата — поясни Даймон, — за да ми представяте периодични отчети, обобщаващи резултатите от проучванията ви върху елишитската църква.

— И да не публикувам нищо, ако ми наредите ли?

— Не. Но искам да получавам информацията преди всички други.

— Хм. Колко време преди? — попита Линк и отпи от чая си.

— Двайсет и четири часа. Макар че си запазвам правото при известни обстоятелства да се помъча да ви убедя да не публикувате нищо.

Линк сви рамене.

— Можете да опитате.

— Това е достатъчно — отвърна Даймон, приближи се първо до единия прозорец, после до другия и погледна навън.

— Да виждате летящи добичета? — попита Линк.

— Засега не. — Даймон отново се завъртя към него. — Знаете ли нещо за тях?

— Тази вечер за пръв път видях такова нещо.

— Някой, притежаващ виртсила, може да постигне такъв ефект. Не зная как правят така, че да се получава тук.

Даймон извади ръце от ръкавите си и му подаде сгънат лист хартия. Линк го погледна и попита:

— Какво е това?

— Сума — отвърна другият, — която — ако разбира се, е достатъчна — ежемесечно ще се депозира в личната ви сметка, докато спазвате сделката ни.

— Двайсет и четири часово предупреждение…

— … и правото да се опитам да ви разубедя да публикувате определен материал. Договорихме ли се?

Линк се изправи и протегна ръка. Даймон я стисна.

— Договорихме се — рече хлапакът. — И като проява на доверие, можете да прегледате нещата, които открих тази вечер. Самият аз още не съм имал възможност да ги видя.

Той му подаде папките, които бе открил в офиса.

Другият ги пое, прелисти папката с етикет „Организационни“ и му я върна.

— Общоизвестна информация. После прехвърли и другата. — За тази не съм сигурен. Но не възлагайте прекалени надежди. Възможно е да са някакви бележки за полето, които сами по себе си не позволяват проникване в системата, докато не достигнеш определена точка. И все пак… Нека я прегледам по-внимателно, после ще ви я върна.

— Добре. А вие ще ми дадете ли някаква информация?

— Уговорката ни не беше такава.

— Зная. Как да поддържам връзка с вас?

— Чрез Дръм.

— Ами ако него го няма?

— Тогава аз ще ви открия.

— Вие си знаете — сви рамене Линк.

Даймон се извърна, за да повдигне маската си и да отпие от чая.

Луна, счупена на езерно дъно, ръце от черно стъкло, държащи парчета: сън за чай.

По обратния път небето се покри с облаци и когато Дръм го остави на ъгъла, вече валеше.

— Мисля, че сключи добра сделка, хлапе — каза детективът и му подаде визитката си.

— Ще видим — отвърна Линк, като вдигна очи към небето.

Дръм незабавно погледна нагоре, но видя само облаци и няколко звезди в небесните каньони помежду им.

Когато сведе очи, Линк се усмихваше.

— Шофирай внимателно — каза той.

Секунди по-късно синият „Спинър“ завиваше зад ъгъла.

Дъждовни капки: мокри стрели: луна в Телец: черна ръка в демонска ръкавица.

Когато се прибра, Линк по стар навик отвори по случая отделна папка. Описа на ръка всичките си спомени от вечерта в бележник — един от многото по лавиците в стаята му.

 

 

В градина във Вирту, градина, създадена от ииона Маркон за удоволствие на любимата му Вирджиния Талънт, двамата седяха един до друг и разговаряха. Нямаше съмнение, че допреди малко са били още по-близо, защото Вирджиния беше гола и по кожата й все още се стичаха капки пот. Маркон, който за удобство на любимата си бе възприел приблизително човешка форма, не можеше да се нарече точно гол, защото кожата му никога не беше познавала ласките на каквато и да било тъкан.

Той й се усмихваше с лице, чието благородно чело и брадичка с трапчинка излъчваха известна призрачност. Блестящите зеници на небесносините му очи и липсата на окосмение по гладката му кожа с цвят на слонова кост определено подсилваха странното впечатление, но Вирджиния му се наслаждаваше. Тя би намерила ииона за много по-безинтересен, ако се беше ограничил с цветовете и нюансите, естествено срещащи се сред човечеството. Всъщност имаше моменти, в които той възприемаше не съвсем човешка форма, но тогава Вирджиния смяташе втория чифт ръце или други атрибути по-скоро за преимущество, отколкото за недостатък.

Тя отвърна на усмивката му и отпусна глава на гърдите му, като междувременно разсеяно забеляза липсата на зърна. Вниманието й беше насочено към онова, което й говореше.

— Поличби и предзнаменования, Вирджиния. Отново сме във време на промени. Само преди два дни Кордалис ми каза, че границите на земята й пресякъл мъж с белег от темето до лявото ходило. Самият аз едва преди година видях човек, който силно куцаше и носеше на рамо ромбовидна кутия, цялата от кристал и платина.

— Във Вирту могат да се срещнат много странни неща — отвърна тя с надеждата да го успокои, тъй като познаваше Маркон достатъчно отблизо, за да разбира, че древният иион е загрижен.

Гласът му сякаш отекваше не толкова от гърдите му, колкото от фунийките на цветята, пълзящи по беседката им.

— Странни. Да, но за разлика от вас, малките създания от онова, което наричате Верите, ние, които сме от по-стария свят, знаем, че боговете съществуват. Съществуват и са порочни и свадливи. Нали съм ти разказвал за нашите древни войни?

— Разказвал си ми.

— Вярваш ли в истинността на тези истории?

— Да.

— В такъв случай ще ти кажа още нещо: дори навремето не се е смятало, че тези битки ще са последни. Ние знаехме, че отново ще започне промяна, независимо дали го желаем. И сред предзнаменованията за тази промяна ще е повторната поява на фигури от онези древни времена. Ние с Кордалис не сме единствените, лично убедили се, че Тройния за пореден път се намесва в делата на Вирту.

— Тройния ли? Струва ми се, че досега не си споменавал това име.

— Гайдаря, Учителя и Онзи, който очаква. Аз и Кордалис видяхме само две от неговите страни. А през последните петнайсетина години от време на време са чували музиката на Гайдаря.

— Само музиката ли?

— Носят се и слухове, че са го виждали, но музиката на Гайдаря е легендарна. Тя носи усещане за древност и традиция, но при внимателен анализ се оказва, че е съвършено нова. Някои я смятат за метафора на връзката му с Учителя.

— Не разбирам, Маркон.

— Ще ти го обясня по-подробно и по-бавно, обич моя. Така че да проумееш страха ми от вида на влак, способен да полага релси през действителностите, и от други поличби. Досега ти говорих със заобикалки… Това са тайните на нашата религия.

Вирджиния се притисна към тялото му.

— Няма да издам или запиша онова, което ми разкриеш, Маркон.

— Такава беше уговорката ни. Какво ще се случи с теб, когато във Вирту отново избухне война?

— Какво ще се случи с мен ли?

— Когато иионите се бият, Вирджиния, действителностите се вълнуват. Твоето малко вирттяло няма да издържи на напрежението. И все пак да върнеш свободния си дух в затвора на тялото си във Верите…

— Тяло, което старее и все повече атрофира… — Вирджиния въздъхна и седна, без да забелязва, че човешката му фигура е изчезнала. — Маркон! Сигурно ли е, че ще има такава война?

Нежно пипалце на пълзяща растение се пресегна и я помилва по бузата.

— Нямам причини да вярвам в противното. Върховните на Меру събират силите си и се обединяват в съюзи. Самият аз досега не приемах предложенията да се присъединя към една или друга от великите сили, но повече не мога да лавирам. За щастие, обитателите на Меру не възприемат времето така, както го усещат хората. Ти отдавна може да си се пренесла в Дълбоките поля преди да се наложи да се страхувам за твоята сигурност.

Вирджиния го разбра, осъзна истинността на думите му. Сакатото й тяло във Верите нямаше да живее вечно. Във Вирту оставаше неизменна, но накрая плътта й повече нямаше да може да поддържа духа й.

— Прости ми слабостта, че споделям това с теб, Вирджиния — рече Маркон с глас, сътворен от ветровете в дърветата. — Но ти си ми по-близка, по-скъпа от всеки друг. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.

Вирджиния запремигва, за да сдържи сълзите си. Самата тя дълго бе размишлявала за тленността си. Опасността, за която говореше Маркон, беше нещо ново и ужасно.

— Няма за какво да ти прощавам, любов моя — отвърна Вирджиния и погали по козината огромна страшнокотка, появила се от гъстия листак. — Разкажи ми още. Навярно ще мога да помогна.

Маркон го направи. Тя слушаше и от време на време го прекъсваше с изясняващи въпроси. Накрая страшнокотката замърка. Свикнала с различните начини, по които нейният иион проявяваше задоволството си, Вирджиния се усмихна на слънцето.