Роджър Зелазни
Донърджак (7)

1.

Пролет — с безброй цветчета, сини, червени, жълти и бели, пяна по гребените на вълните, привечерно небе, сипещо пламтящи камъни, вечното дихание на океана, пращащо мъгли към планините… и извисяващ се, заглъхващ, мощен вой на гайда от далечна канара или долина, слънце, издигнало се над облаците, оранжево-златист извор на топлина и покълване на Семената.

Пролет.

Музиката беше започнала призори и мелодиите се бяха надигали и разнасяли с бавна сладост. Гайдите не се бяха променили съществено от седемнайсети век. Точното местоположение на този гайдар оставаше неизвестно. Не че имаше значение. В такъв великолепен пролетен ден човек трябваше да е навън и да се наслаждава на въздуха, а не да наблюдава угасването на пролетната светлина през прозореца.

А онзи, който имаше ухо за вълшебството на гайдата, можеше да го открие в „Килберийската книга на Сийл Мор“. Традиционно структурираната мелодия се извисяваше, после бавно заглъхваше, разпервайки криле с едва доловима промяна на тоновете.

След „По небето до Скай“ и „Долината е моя“ се разнесе непозната ритмична песен, която по-късно щяха да нарекат „Поздрав за рождения ден на Джон д’Арси Донърджак Младши“.

Музиката на гайдата би могла да заглуши дори воя на банши. Тя продължи през целия следобед въпреки постоянните опити да открият източника й. Търсеха невидимия гайдар в планината, на морския бряг, в долината и даже в селото, но колкото повече го диреха, толкова повече мелодията им се изплъзваше. Дали гайдарят знаеше, че всеки мъж от съседното село с радост ще го почерпи, ако се покаже? Или че точно сега би имал невероятен успех сред жените?

И ако знаеше и това не му правеше впечатление, защо не идваше? Някои от песните, които изсвири през този ден, бяха от абсолютно неизвестен произход. Дори музиколозите от университета, които бяха почти единодушни за древността им, не бяха в състояние да ги свържат с тема или личност.

Който и да бе той, гайдарят прекъсна за обед точно преди неколцина от търсачите да заявят, че скоро ще го открият. Той беше много добър и музиката му изпълваше жителите на селото с празнично настроение.

В нея нямаше нищо специално, но хората започнаха да си тръгват от работа, да се разхождат навън или да се срещат по кръчмите.

— Ти какво ще кажеш, Ангъс? Тази позната ли ти е?

Едрият мъж, току-що влязъл, поръча халба бира, настани се до онзи, който бе задал въпроса, и поклати глава.

— Нито тази, нито предишните десетина. Последното познато парче беше „Прибоят край замъка Донтрун“.

— А, това го чух — рече първият, казваше се Дънкан. — А преди това беше „Слава на Моридж“.

— Да — потвърди Ангъс.

— Случайно да ти е известен поводът за цялото туй веселие? — попита Дънкан. — По пътя за насам видях по улиците да танцуват хора.

— Не е сватба. По приказките на хората бих казал, че е раждане.

— Кой се е родил?

— Новият господар на острова на Дю, струва ми се.

— Донърджак. Мисля, че го наричат Донърджак.

— Момче или момиче?

— Не знам — отвърна Дънкан. — Искаш ли да излезем на улицата и да поразпитаме?

— Да. Човек трябва да знае в чия чест пие.

Те пресушиха халбите си и излязоха навън. Последните слънчеви багри бяха образували няколко пъстри островчета над западния хоризонт и от морето духаше по-студен вятър. Хората се разхождаха по калдъръмените улици, поздравяваха се и спираха да разменят по някоя дума.

Двамата се насочиха към малка група познати, застанали под току-що включена улична лампа.

— Здрасти, Джони — каза Ангъс. — Здрасти, Нийл, здрасти, Рос. — Те кимнаха и също ги поздравиха.

— Как беше уловът? — попита Дънкан.

Нийл сви рамене и поклати глава.

— Ами детето, за чието здраве пием? — попита Ангъс. — Някой е оставил пари във всички кръчми да се веселим в негова чест.

— Сестра ми Джини — отвърна Рос. — Нали знаеш, тя работи в новия замък. Новият господар Донърджак й дал парите и й казал да ги раздаде из селото за пиене и мезета.

— И мезета значи?

— Аха. Най-добре да се връщаме вътре.

— Момче ли е, или момиче? — попита Ангъс.

— Момче. Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Лесно за запомняне. Е, тогаз да се погрижим да отпразнуваме раждането му както трябва.

Рос се насочи обратно към вратата на кръчмата. Дънкан и Ангъс го последваха.

— Сестра ти отдавна ли работи там? — попита Дънкан.

— От няколко месеца — отвърна Рос.

— Разправя ли нещо за тях?

— Той бил някакъв професор. Пък тя си падала по-артистичен тип.

— Дали ще се открият и други места в замъка, как мислиш?

— Не съм чувал. Но сега, след раждането на бебето, кой знае? — рече Рос.

— Тъй е. Сигур не е зле да идем там и да питаме — каза Дънкан.

— Напоследък няма много риба — отбеляза Ангъс, — пък и аз съм доста добър дърводелец.

— Хайде да изпием по още няколко бири. И утре заран да идем в замъка.

— И да не го споменаваме пред никой друг.

— Няма.

— В колко часа?

— Ами… да се срещнем тук в осем.

Излязоха на улицата и се прехвърлиха в друга кръчма.

 

 

На следващата сутрин се срещнаха на главната улица и тръгнаха по пътеката към замъка. Заобиколиха от задната врата. Отвори им робот.

— Да? Какво обичате, господа?

— Търсим работа — каза Дънкан. — Въпреки че тук едва ли има много неща, с които вие, момчета, да не сте програмирани да се справяте. Може ли да разговаряме с господаря?

Роботът широко отвори вратата.

— Влезте и пийнете по чаша чай, докато проверя дали е свободен. Понякога работи толкова напрегнато, че не позволява да го безпокоят. В такива случаи окачва на вратата табелка.

— Напълно разбираемо — отвърна Дънкан. — Е, ако няма време за нас, предай му нашите поздравления за бебето.

— Непременно, господине. Лаят ви ще е готов след минутка. Запарвам го с дистанционно управление. Седнете, моля.

Той постави пред тях чаши, сметана, лимон и захар.

— Как да ти викаме? — попита Дънкан. — Толкоз си гостоприемен и изобщо?

Роботът им наля чай и им предложи хляб, масло и бисквити.

— Наричайте ме Дак — каза той. — Преди да обезпокоя господаря, бихте ли ми казали какво умеете да вършите?

— Може да разчита на нас за всякаква работа, свързана с лодки — засмя се Ангъс. — И двамата можем да измазваме и боядисваме, макар че Дънкан е по-добър от мен. Той разбира малко и от зидария и ако не можем да се справим с машините, имаме достатъчно акъл, че да му кажем да си намери някой по-опитен.

Роботът се подсмихна. Двамата отпиха от чашите си.

— Хубав чай — отбеляза Дънкан.

— Да — потвърди Ангъс, — хлябът и маслото също. Хм, сега ще провериш ли дали господарят е свободен?

Дак отново се усмихна.

— Простете ми шегата, господа — отвърна той. — Аз съм Джон д’Арси Донърджак. Дак ми съобщи за пристигането ви и аз поех сетивните му устройства, за да разговарям с вас. Способностите ви ми харесват. Сега ще върна тялото обратно на Дак и ще му дам списък със задачи за вас. Приемам ви на работа. Обсъдете заплатите си с Дак. После ще утвърдя уговорката ви. Можете ли да започнете от утре?

— Ами… да — каза Дънкан.

— Можем.

— В такъв случаи ще ви оставя и ще се върна към работата си.

— Но първо искаме да ви поздравим. Надяваме се, че госпожата се чувства добре.

— Благодаря ви. Дак ще ви намира много работа и може изобщо да не ме виждате. Ако имате някакви съобщения за мен, предавайте ги на него.

— Много добре, господине — рече Ангъс. — По кое време утре ще ви е удобно да дойдем?

— Да речем, в осем. Нека работното ви време е от осем до пет. С триседмична платена отпуска.

— Благодаря ви, господине.

— Моля.

— Може ли да ви питам нещо? — каза Дънкан.

— Да?

— В този замък наистина ли има призраци? Чувал съм разни истории…

— Да, Дънкан. Има.

Донърджак не се задълбочи повече.

— Ами, такова… май трябва да си вървим — рече Дънкан и се изправи.

Ангъс допи чая си и го последва.

— Добре. Аз ще ви виждам из замъка, господа, макар че вие навярно няма да ме виждате.

Дак се уговори с тях за заплатите, после ги изпрати до вратата с любезното „Приятен ден, господа“ и с това започна продължителна връзка, донесла удовлетворение на всички тях.

Следващата нощ Донърджак се събуди в малките часове от воя на банши. Той тихо стана, облече си халата, обу си пантофите и отиде да провери какво става. Пронизителният звук като че ли се носеше от третия етаж в западното крило. Докато вървеше натам, воят се усилваше.

— Това не е достатъчно! — извика Донърджак. — Искам цялата информация! Какво ще се случи?

Воят замлъкна и покрай него изпърха мрачна фигура.

— По дяволите! — извика три. — Никога ли не спираш да поговориш?

— Това не им е в природата — разнесе се хриплив глас отляво.

Донърджак погледна натам и видя трептящ, сияещ силует, и чу тихо дрънчене на верига.

— Призрак! Можеш ли да ми помогнеш? — попита той. — Разбираш ли какво означава този вой?

— Мисля, че са отклонили вниманието ви, господарю — отвърна призракът. — Предлагам ви да се върнете — незабавно.

— Защо?

— Не е прието да се разпитват свръхестествени проявления — каза призракът и изчезна.

— Мамка му! — рече Донърджак, завъртя се и забърза обратно.

Когато влезе в спалнята, като че ли нищо не се беше променило. Дали призракът не бе искал да каже, че трябва да провери в детската стая? Той леко докосна Ейрадис по рамото.

— Скъпа — каза Джон, — имахме ново призрачно посещение…

Кожата й беше студена и когато я разтърси, Донърджак осъзна, че не докосва жива плът.

— Дяволите да те вземат, Смърт! — изкрещя той. — Проклета да си!

Донърджак взе Ейрадис на ръце, притисна я към себе си и я прегърна.

Дълго я държа така и от очите му се стичаха сълзи. После бавно я положи на леглото.

— Ти ме излъга, Смърт — тихо каза той. — Върна я само колкото да роди бебето, което ти искаше. И сега пак си я взе. Не трябваше да го правиш.

После се изправи и прибави:

— Аз също изпълнявам обещанията си.

Приближи се до люлката, поставена до ръката на Ейра, така че тя да може да кърми бебето, без да се налага да става. Детето спеше дълбоко и не съзнаваше огромната загуба.

Донърджак внимателно го взе на ръце и отиде в кабинета си. Там го остави в креватчето, което неотдавна беше наредил да донесат, и се зае с електронни измервания на тялото и мозъка на сина си. Все още не разполагаше с цялата необходима му информация, но засега това можеше да е достатъчно.

След това седна пред проектантския си модул и започна да разработва малка гривна, която щеше да съдържа резултатите от труда му. Скоро свърши, провери проекта и го вкара във фабрикатора. Докато чакаше, потърси в смъртоносния код нещо друго.

Бебето изхълца и Донърджак му даде биберон. Скоро разбра, че ще помогне само бутилка с хумана. Свърза се с Дак и му нареди да донесе, след което продължи работата си.

Пет минути по-късно роботът донесе хуманата.

— Тя е в бутилка с биберон — поясни той. — Искахте я за бебето, нали?

— Да — потвърди Донърджак, — но сега усещам, че самият аз не бих се отказал от нещо студено. Например сок от грозде.

Незабавно след излизането на Дак Донърджак скри лицето си в шепи и изхълца. Когато роботът се върна, той отново работеше.

— Благодаря ти, Дак — каза Джон. — Моля те, отмени всичките ми срещи за следващата седмица. Освен това не ме свързвай с никой друг освен с онези, чиито имена ще ти дам.

— Да, господине. Ясно.

— И… засега не влизай в спалнята.

— Както желаете, господине.

 

 

Джон д’Арси Донърджак откри идеалното място точно до южната стена — там бе заслонено от слънцето, — нареди на роботите да издигнат ограда и й направи ковчег. И я положи да почива там, прегърнал сина си, докато роботите заравяха пръстта. Беше настръхнал, защото на ремък под якето си носеше черната кутия — и беше поставил новата гривна на мъничката китка на детето. Не извести властите за смъртта й, защото за живота на жената от Вирту нямаше никаква информация.

 

 

В нито една от двете реалности никога не бе съществувала машина като Пиринчения павиан. Донърджак грижливо го сглоби във Вирту — голям, лъскав, дълъг и нисък локомотив със странен вагон, който отразяваше слънчевите лъчи като Китайско море преди тайфун, имаше свирка като предсмъртния писък на обречена душа и вместо дим от комина му излитаха фойерверки. Той се врязваше в реалностите, пресичаше границите на виртуалните земи и профучаваше като метеор през всичко, редейки пред себе си лъскави релси и оставяйки отзад орди от разярени genius loci да се приспособяват към последствията от преминаването му. Предницата на локомотива представляваше лице на огромен ухилен павиан. Машината беше създадена така, че да изглежда страшно и да е виртуално неустоима.

Донърджак разработи теорема на съществуване и тя му даде необходимите координати на скритата долина, където по дърветата растяха ексцентрични атрактори, отиде там и монтира много от тях по различни начини в локомотива и вагона.

Докато минаваше пред пуфтящия локомотив, лицето на Павиана изпусна колело дим, ухили се още по-широко и каза:

— Винаги съм готов, Джей Ди.

Донърджак му се усмихна в отговор.

— Скоро, скоро, княже на марионетките.

Той зареди оборудването си и се качи в локомотива, сложи си машинистко кепе, издърпа ключа, наду свирката и каза:

— Да вървим.

Павиана нададе писък и потегли напред. Следващия път, когато Джон наду свирката, воят се сля с безумен смях.

— Накъде, Джей Ди? — попита влакът.

— Към началото или края на времето — отвърна Донърджак. — И двете ще свършат работа, макар че предпочитам да е началото. Предишния път влязох в Дълбоките поля през скрит дефект в проектирането, който вече не съществува. Мисля, че сега обаче нищо не е в състояние да ни спре.

— Както кажеш, шефе. Хм, как ще стигнем дотам?

— Трябва да открием Пътя и да положим релси край него чак до Сътворението. После малко ще заобиколим.

Пиринчения павиан набра скорост. С всяко изпуфтяване той поставяше нови релси и все по-бързо се носеше по тях. Донърджак си затананика, после включи аудиосистемата и тя засвири „Дикси“.

Пиринчения павиан полетя напред. Пронизваше планински склонове, прехвърляше реки, пресече Облачния каньон. Понякога наоколо му бушуваха бури, друг път в ясното небе блещукаха звезди. Вирджиния Талънт го видя да минава. Сейджак се стресна, докато кастрираше един вражески главатар, и се вслуша в писъка на свирката му, разнесъл се от покрайнините на джунглата. „Приятно“ — отбеляза той. Жертвата му изкрещя нещо нечленоразделно. Когато пресичаше саваната, го забеляза и чу Трантоу, който затръби в отговор. Влакът отново изсвири. Той отново му отговори.

Все по-бързо и по-бързо, докато накрая — Пътят. Пътят, Пътят…

Скоро се понесоха покрай него, гигантска магистрала, минаваща през безброй пейзажи, по която се движеха най-различни пътници. Магистралата постепенно се стесни, превърна се в черен път и накрая съвсем опустя.

Пиринчения павиан поставяше релси и пред тях бавно започна да просветлява. Донърджак бързо започна да издига щитове, докато светлината ставаше все по-пронизителна. Скоро го изпълни усещането, че атмосферата вибрира. После се разтрепери и самата земя.

От двете им страни изригнаха вулкани. Пейзажът се обърна наопаки.

— По-бързо! — нареди Донърджак.

Павиана полетя като куршум през район, в който планините висяха с върховете надолу. После бяха всмукани в небето и земята отново започна да се разтърсва. Морета се изпаряваха в небето и образуваха блестящи дъги. Въздухът се изпълни със слаб, едва доловим екот.

— Приготви се рече Донърджак. — Когато ти кажа, започни да изстрелваш ексцентричните атрактори пред нас и завий надясно!

Секунди по-късно той извика:

— Сега!

Светът около тях се превърна в ад. Полетяха през район от чиста светлина — ослепителна въпреки филтрите. Сякаш ги брулеха ужасни ветрове и Донърджак усети силите на Сътворението в гърба си.

— Атрактори назад! — извика той.

Блъскането продължаваше и продължаваше и като че ли ги караше да развиват все по-висока скорост.

— Сега надолу! Надолу! Надолу! — извика Донърджак едва ли не преди да съществува такава посока.

В глухия екот му се стори, че чува гласа на Уорън Банса да казва: „Мамка му!“

Запрати назад още ексцентрични атрактори и продължи напред в светлината.

Постепенно кънтежът заглъхна и пред него полетяха зловещи фигури.

— Рязко наляво! — извика Донърджак.

— Да, да, Джей Ди.

Накрая пред тях се появи хоризонтът.

— Продължавай наляво.

След известно време стигнаха до високи хълмове. В склона на един от тях се виждаше отвор.

— Влез в пещерата.

— Изглежда доста тясна. Джей Ди.

— Тогава намали скоростта.

Локомотивът постепенно забави ход.

— Мисля, че ще можем да влезем. Само че ще трябва да включим фаровете.

Бавно продължиха надолу. По стените около тях минаваха ярки метални нишки. От време на време проблясваше нещо стъклено.

Донърджак наду свирката. Пътят най-после се изравни и тунелът малко се разшири. Стигнаха до издигнат участък. Пещерата се стесни, после пак започна да се разширява.

Отново прозвуча свирката.

— Още малко — каза Донърджак.

Пътят стана стръмен и Пиринчения павиан увеличи скоростта, за да може да вземе наклона. Далеч пред тях се появи портал.

— Може да е това, Джей Ди.

— Струва ми се, че имаш право. Трябва да излезем бързо, с надута свирка.

— Ясно.

Пиринчения павиан се понесе напред и порталът бързо се уголеми, но не стана по-светъл. Пътят започна да се изравнява. Донърджак наду свирката и отново пусна „Дикси“.

Влетяха в сумрачния свят, в който се носеха облаци от останки и от време на време върху земята се изсипваше дъжд от разградена материя. Купчини отпадъци се разпадаха пред очите им и разкриваха тъмни ливади, тресавища и гори. Минаха по брега на огромно мрачно море от подвижни пясъци или прах. В небесата висеше черно кълбо. Понякога от земята се надигаха кости.

— Сега накъде, шефе?

— Не зная къде е. Просто продължавай напред. Мисля, че тя ще забележи.

След известно време зърна слабо синкаво сияние наляво от тях.

Павиана зави и пое нататък. Светлината слабо се усилваше. Стигнаха до върха на хълм и оттам Донърджак видя долината.

— Стой! — извика той и впери поглед надолу. Странно обагрени пламъци изскачаха от цепнатини в земята. Сред тях се трудеха странни създания. Нито хора, нито машини, а сякаш сглобени от най-различни части — крака от метал, скелет вместо тяло, счупено радио вместо глава, кабели, жици и кости. Навярно тракаха и дрънчаха, помисли си Донърджак, макар че от върха на хълма не можеше да ги чуе.

Някои от работниците мъкнеха големи каменни плочи, докато други издигаха огромна желязна порта, върху която ръждата беше гравирала сцени от Танца на смъртта.

— Моят дворец — отбеляза Донърджак. — Вече го строят. Интересно. Разруши го.

— Но…

— Постави релси, събери достатъчно пара, надуй свирката и тръгни надолу по склона. Когато стигнеш до двореца, просто мини през него. После спри.

Той започна да натиска копчетата на малка черна кутия от лявата си страна.

— Напред!

Пиринчения павиан се понесе напред и вълна от статично електричество накара косата на Донърджак да се изправи, после тя отново се заглади.

— Боен режим! — каза той.

Никой от работниците не вдигна поглед, докато приближаваха, макар че Павиана бълваше пламъци от всичките си страни. Когато минаха през предната стена, една четвърт от нея се срути. Докато профучаваха през средата на двореца, косата на Донърджак отново настръхна и този път остана така.

Когато излязоха от отсрещната страна на сградата, той извика:

— Завий! Ако трябва, пак ще го прегазим! И после пак…

Земята пред тях изригна и на мястото, на което се канеха да положат релси, се издигна огнен стълб. Хидравличните спирачки запищяха и от колелата се издигна дим.

Върху пламтящата грамада от пръст стоеше Смъртта, скрила ръце в черните си ръкави. На склона пред нея се появиха стъпала и тя се спусна долу, осветена от мощния прожектор на Павиана. Гласът й ясно се разнесе над пуфтенето на локомотива:

— Кой смее да нахлува в царството ми?

— Джон д’Арси Донърджак — беше отговорът.

— Трябваше да се сетя. Как стигна дотук?

— През Портала на Сътворението.

— Удивително. Ти наистина си опасен човек, Донърджак.

— Искам сия.

— Вече изпълних желанието ти. Не съм ти давала гаранции колко време ще продължи това. Времето й беше изтекло.

— Ти я остави жива само колкото да роди детето, което искаше. Мисля, че това не е честно.

— Вселената не е справедливо място, Донърджак. Вече не мога да я върна. Искаш ли да останеш при нея? В моите Елисейски полета, където пазя някои неща, може да не ти се стори толкова зле, колкото си мислиш. Дори правя някои отстъпки на онези, към които съм благосклонна.

— Ами синът ми?

— Той е мой. Толкова бързо ли забравяш?

— Не, но не можеш ли да ми направиш отстъпка още сега, вместо по-късно?

— Какво имаш предвид?

— Преди да го вземеш го остави да поживее достатъчно, за да разбере какво представлява животът.

— Животът е жестоко изпитание. Животът е разочарование. За него ще е по-добре да го взема сега и да го отгледам тук.

— Животът е лош само понякога и това е необходимо, за да можеш да оцениш добрата му страна — усещането на нежния вятър в летен ден, радостта от откритието — научно или каквото и да е друго, — вкуса на добрата храна, на хубавото вино, приятелството, любовта. В една или друга форма всичко е любов.

— Любовта е най-голямата самозаблуда, измислена, за да ви спаси от страховете от мрака, който ви заобикаля.

— Съжалявам те. Именно любовта е причината да посмея да се изправя пред теб.

— Не се нуждая от съжалението ти, Донърджак.

— Въпреки това, ако момчето не ти е нужно веднага, би ли могла да го оставиш да поживее преди да го вземеш?

— Ако му позволя да стигне до зрелост, може да се превърне в демоничен фактор и в двата свята.

— А ти не искаш да рискуваш, така ли?

Смъртта се подсмихна.

— Не вярвам в обещанията.

— Може би ще е достатъчна една малка гаранция.

— Никога не се отказваш, а?

— А ти никога не рискуваш. Съществуването ти трябва да е ужасно отегчително.

— Не съм казала, че никога не рискувам.

— Тогава го направи сега.

— Какво имаш предвид?

— Ще се бия с теб за живота му.

Смъртта отново се усмихна.

— Изглежда, забравяш, че не мога да бъда унищожена — след известно време отвърна тя. — Даже да успееш да ме разглобиш на части, силите на вселената някъде и някак си пак ще възкресят своята пазителка на ентропията. Без мен нещата не могат да функционират правилно. Съществуването ми не може да бъде прекратено. Ти, от друга страна, си обикновен смъртен. Борбата ти ще е обречена.

— Зная. Затова се надявах, че можеш да ми направиш отстъпка.

— А именно?

— Ако се бия добре, да обмислиш молбата ми.

— Сложен въпрос. Търсиш съчувствие от създание, за което се смята, че не съчувства на никого.

— Да.

— Значи, ако аз реша, че съм победила, но ти все още се държиш, ще се откажеш от живота си, така ли?

— Да.

— Интересно. Наистина. — Тя замълча, после каза: — Добре, съгласна съм. — И внезапно изчезна.

— Отваряй си очите на четири — каза Донърджак на Павиана.

Но той я видя пръв. Смъртта внезапно се появи до локомотива и протегна ръце към прозореца.

— Пламъците ли, шефе?

— Не. Не прави нищо. Това е проверка.

Изведнъж Смъртта отдръпна ръка и заоглежда прозореца. После отново се пресегна и се отдръпна.

— Трябва да разбера как го правиш, Донърджак — каза тя. — Това е много опасно.

— Не и за мен.

— Ако имам достатъчно време, ще успея да се вмъкна вътре.

— Но засега не можеш — отвърна той и запрати към нея два ексцентрични атрактора.

Смъртта падна и когато Донърджак надникна през прозореца, не успя да я види.

После внезапно отново се изправи пред тях и извади ръце от ръкавите си. По пръстите й затанцуваха светлини и се превърнаха в топки, които полетяха към локомотива и избухнаха.

— А сега?

— Опитва се да ни отвлече вниманието. Не прави нищо. Ще успеем. Вече го зная.

Донърджак продължително и мощно наду свирката.

Огнената канонада продължи и накрая той каза:

— Извади сабите.

От двете страни на локомотива изскочиха дълги остриета и като ножици прерязаха Смъртта.

Тя падна разполовена и огнената буря престана.

— Сега насочи пламъците си към нея и я обстрелвай с ексцентрични атрактори.

Двете половини на Смъртта започнаха да димят и да се смаляват.

— Още ексцентрични атрактори. Изглежда, действат. Смъртта окончателно се стопи.

— Сега бавно отстъпи назад, после монтирай релси отстрани и ги свържи с онези, по които дойдохме.

— Искаш да кажеш, че сме я победили ли?

— В момента я няма, за да го оспори, така че победата ще обявя аз. Да се махаме оттук.

Павиана започна да маневрира.

Когато наближаваха разклонението, ги обгърна мъгла. Донърджак включи фара и локомотивът намали скоростта. Мъглата се вихреше и потъмняваше. После се сгъсти в огромна, мрачна, крилата фигура. Изведнъж в нея заблестяха безброй звезди и лицето й внезапно стана прекалено тъмно и в същото време ослепително ярко. Фигурата протегна ръце и въздухът помежду им се изпълни с лъчиста мъглявина.

— Не. Аз съм онази, която може да обяви изхода от битката — разнесе се гласът на Смъртта.

Тя като че ли се наведе към тях и започна да ги обгръща.

Донърджак завъртя докрай едно от копчетата на черната кутия, натисна бутона за пламъците, извади сабите, наду свирката и извика:

— Обстреляй я с всички останали атрактори и се върни на релсите!

Последва миг на абсолютен мрак и Донърджак усети, че се прехвърлят на другата линия. Локомотивът бавно продължи напред и въздухът започна да се прояснява.

Около километър и половина нататък видяха движеща се светлина и Донърджак намали скоростта. Оказа се фенер в ръцете на старец с гащеризон, машинистко кепе и червена кърпа на врата.

Джон спря, наведе се навън и попита:

— Какво има?

Старецът се усмихваше и го наблюдаваше с небрежно изражение.

— Реших да обявя резултата за равен.

— Значи ще изпълниш молбата ми?

— Уговорката ни беше само да я обмисля.

— Е?

— Вземай си пиринчената маймуна и се разкарай оттук. Казах ти, че никога не давам обещания.

Старецът и фенерът му изчезнаха.

— Направи, както каза тя — рече Донърджак. — Връщай се.

— А после? Ще имаш ли повече нужда от мен?

— Не зная.

— В такъв случай междувременно съм свободен да обикалям Вирту, нали?

— Естествено. Ти много ми помогна.

— Благодаря. Чудесно е да си част от легенда.

 

 

Донърджак предизвикателно оставяше детето да си играе на Голямата сцена — пейзажът се променяше на всеки петнайсет минути, за да задържа вниманието му — докато той укрепваше замъка си с излъчватели на полето, през което Смъртта му бе казала, че ще успее да се промъкне, стига да има време. Следващата му работа беше да дублира защитните системи и да продължава да променя и подсилва полето. После, докато Дънкан и Ангъс инсталираха новите излъчватели с помощта на роботите, Донърджак започна да доразвива личните полета в гривната на сина си, като отхвърляше идея след идея. Освен това записа на чип спомените и личността си.

Въпреки предпазните мерки реши, че е благоразумно да продължи с проектирането на двореца на Смъртта. Беше убеден, че тя няма да отмъсти за последния им сблъсък поне докато той не завърши плана. Междувременно се забавляваше като включваше в проекта най-различни скривалища, тайни входове и изходи, които странните работници щяха да построят, ако убегнеха от вниманието на господарката им.

— Когато умра — каза на Дак той, — погреби ме до Ейрадис и не съобщавайте на никого. Управлявай замъка от мое име. Поддържай връзка с хората чрез Дънкан и Ангъс и накрая ги направи надзиратели. Периодично им повишавай заплатите, за да са доволни. Грижи се за сина ми. Опитвай се да разбираш какво е най-добро за момчето. Пази здравето му и го храни добре. Погрижи се да се научи да чете, пише и смята.

— Надявам се — отвърна Дак, — че това няма да се случи толкова скоро.

— Аз също — каза Донърджак, — но рано или късно трябваше да ти дам тези инструкции и реших, че е най-добре да го направя още сега.

 

 

Същата нощ се настани на третия етаж близо до мястото, на което най-често блуждаеха призраци. Беше взел със себе си бутилка скоч и чаша.

Към полунощ му се стори, че чува слабо дрънчене на вериги. Изчака няколко секунди, за да се увери. После звукът се повтори.

— Призрак? Ти си, нали? — извика Донърджак.

— Да, господарю. Аз съм.

— Можеш ли да ми отделиш минутка преди да започнеш да блуждаеш?

— Естествено, господарю. Известно време ви нямаше, нали?

— Да.

— Преди да поговорим, може ли да попитам какво пиете?

— Хубаво шотландско уиски. Иска ми се да можех да ти предложа.

— О! Би било чудесно. Но в някои стари истории има известна доза истина.

— Какво искаш да кажеш?

— Излей малко от скоча. Изпаренията ми доставят удоволствие. Ако сипеш малко в онзи пепелник, ще мога да поемам от аурата му, докато приказваме.

— Готово, приятелю — отвърна Донърджак. — Между другото, никога няма да разбера дали всичко това не е било просто странен сън. Тази вечер ми се струпа много.

— Ще се опитам да не забравя да ти напомня — каза призракът и подуши с нос. — О! Чудесно уиски!

— Предполагам, знаеш, че наскоро загубих жена си.

— О! Моите съболезнования.

— Благодаря. Чудех се…

— Какво, господарю?

— Чудех се дали не си срещнал духа й на някое призрачно място.

Призракът поклати глава.

— Не мога да кажа. Макар че това не доказва нищо. Понякога известно време блуждаят надалеч. В други случаи получават някаква духовна награда, която е недостъпна за мен. Иска ми се да можех и аз да намеря покой. Обаче това уиски донякъде компенсира нещата.

Донърджак погледна пепелника и се зачуди как толкова бързо се е преполовил.

— Е, благодаря ти. Ще съм ти много признателен да ми съобщиш, ако я срещнеш.

— Ще направя каквото мога, господарю. — Той отново подуши пепелника и Донърджак за пръв път видя усмивката му. — Ще си поговорим ли пак някоя нощ на по чашка?

— Дадено. Имам чувството, че няма да е само веднъж.

Няколко подушвания по-късно пепелникът бе празен. Призракът задрънча с веригата си и се заклатушка по коридора.

Донърджак допи чашата си и се заклатушка в обратната посока.

 

 

На другия ден Донърджак разговаря с Рийз Джордан и му разказа за последното си посещение във Вирту. Последва продължително мълчание.

— Странно — рече Рийз накрая, — вярвам ти, но ме безпокои, че олицетворяваш Смъртта, Винаги си бил практичен човек. Мисля, че всичко, което ми описа, е в рамките на теорията. Решил съм да взема твоите записки и тези на Банса, да ги обединя със собствените си предположения и да се опитам да създам приближение на обединеното поле.

— Освен че ще е прекрасно, много бих искал да открия обяснение на нещата, които правя. Жалко, че старият Уорън го няма, за да помогне.

— Да, щеше да е като едно време.

— Я ми кажи, можеш ли да ставаш от леглото?

— О, да, всеки ден ме водят на разходка — с всеки следващ път все по-надалеч. Казвам ти, сега съм по-добре, наистина съм добре.

— Страхотно. Тогава хайде да се чуваме веднъж седмично, независимо дали сме напреднали.

— Добре. Чудесно е отново да имаш колега.