Роджър Зелазни
Донърджак (16)

10.

Едно време територията на Калифорния представлявала част от Лос Анджелис. После щатите на север и изток от напояваната пустиня сложили край на експлоатирането на земята, която смятали за своя по право. Под формата на каталози, пътуване до работа и обществени прояви виртуалната реалност ограничила необходимостта хората Да живеят близо до големите градове — а виртприключенията нанесли съкрушителен удар на киноиндустрията.

Може би някой ден за вода ще се използват парчета лед от астероидите или ще се приложи нова техника за прехвърляне на вторичните продукти от влажността на изток към сухия запад. Навярно ще дойде време хората да разберат удоволствието от това да гледат драматични постановки или да посещават развлекателни паркове, в които рискът е реален (макар и минимален), а не виртуален. Засега обаче Лос Анджелис си оставаше много по-малък град, отколкото някога.

Но инфраструктурата от пътища, обществени услуги и комуникационни мрежи продължаваше да съществува. Имаше предостатъчно вторични материали, които можеха да се използват за строеж, и все още стоеше огромно пано от реклама на холивудска премиера. И така, Църквата на Елиш дойде в Калифорния, за да издигне сцената за втория си Празник.

 

 

След края на работния ден Рандал Келси се прибра вкъщи и откри на вирттерминала си съобщение от Бен Куинан. Не му отговори веднага. Първо взе душ, нахрани се и прегледа някакво списание. Не че избягваше Куинан, просто неговият виртколега понякога беше досаден събеседник.

Въпреки явното си желание да споделят свободата на двете вселени, която притежаваха жителите на Верите, малцина от обитателите на Вирту бяха в състояние да проумеят ограниченията на физическото тяло. Най-близкият аналог бяха случаите, в които те надхвърляха рамките на личното си програмиране. И ако това програмиране бе съвършено — както трябваше да е при Куинан, — те не изпитваха никакъв еквивалент на умора.

Накрая Келси се приготви за връзка на второ равнище и сигнализира на Куинан, че могат да се свържат. Куинан се появи незабавно и Келси предположи, че може би е трябвало да му отговори веднага. Неуверен дали да е доволен, или подозрителен, той му кимна.

— Здрасти, Бен. Как върви работата?

Куинан сви рамене.

— Билетите се разпродават. Иначе е трудно да се каже. Много зависи от това дали боговете ще ни съдействат, а знаеш колко високомерно се държат понякога. Повече, ме интересува как е при теб.

— Вече разчистихме мястото и строежът на зикуратите бързо напредва. Пътищата са почти готови и Ауд прави истински чудеса, за да се подготви за контролиране на тълпите.

— Все още се удивлявам, че нещо може да се строи с физически труд, а не с разработване на програма — отбеляза Келси. В сивите му очи проблесна почти религиозна страст. — Трябва да е прекрасно!

— Ако ти харесва да имаш пясък в очите, косата и устата си… ако ти допада главата ти да се пръска от грохота на строителните машини — засмя се Келси, — ако предпочиташ да се съобразяваш с физическите закони, вместо да убедиш местния иион да ги промени в съответствие с проекта ти… Не, предпочитам да отговарям за виртуален строителен проект. Слава на боговете, че съм само заместник.

— Навярно имаш право… — Куинан не изглеждаше много убеден. — Можеш ли да дойдеш на трето равнище? Искам да поговорим за нещо… лично.

Келси се намръщи. Отначало реши да откаже, като се оправдае, че рано сутринта трябва да е на строителния обект или пък че е уморен. Но после си спомни, че Куинан все още има по-висш пост в Църквата и каза:

— Ще трябва да проверя дали някоя от кабините е свободна.

— Ще се погрижа за това — обеща Куинан. — Ела вкъщи. Нали имаш координатите?

— Да.

— Чудесно! И ти благодаря.

Докато изключваше връзката си, Келси си тананикаше. Облече си лека памучна роба и пантофи, среса се и слезе до залата за виртпрехвърляне, инсталирана в мазето на общежитието. Както му беше обещал Бен, една от кушетките бе свободна. Когато я докосна с ръка, откри, че е леко топла. Сигурно някой току-що бе прогонен от нея.

Той се съблече и свърза кабелите, като си помагаше с виртуалната си телекинеза. После даде команда. Надигна се сива мъгла. Появи се иионът на мрежата, Келси му съобщи координатите на Келси, седна в едно тъмнолилаво такси и се отпусна назад, за да се наслади на пътуването до сайта, в който живееха мнозина от виртчленовете на Църквата.

Макар че на теория пространството във Вирту бе безгранично, в действителност средно сложните проги или ииони не можеха да поддържат собствените си сайтове и да им остане памет за други програми. Ето защо те „наемаха“ пространство от genius loci и го преобразуваха така, че да отговаря на личните им вкусове. Някои от тези сайтове поддържаха определена тема. Други, като таксито, с което пътуваше Келси, бяха многосъставни.

Декорите на жилището на Бен Куинан постоянно се променяха и обикновено отразяваха последното му увлечение. Днес то приличаше на индианска колиба — кръгла постройка със стени от трупи, измазани с кал, и слабо заоблен кирпичен таван. Постройката странно контрастираше със сериозния червеникав пясъчник от едната страна и миниатюрния мавритански дворец от другата не само заради примитивните строителни материали, но и защото входът й беше успореден на улицата.

Когато влезе в колибата, Келси разбра причината за това. Облечен в оръфани дънки и каубойска риза със сребърни копчета, с неизменно сивата си коса, вързана с широка лента, Куинан отметна одеялото, което покриваше вратата, и разкри приблизително кръгла стая с огнище по средата. Украсата бе проста — по стените висяха практични предмети, а подът беше покрит с черги със сложни мотиви.

— Благодаря, че намина, Рандал.

— Удоволствието е мое. Интересно място.

— Индианска колиба. Много се забавлявах, докато я строях. Предполагам, по този начин компенсирам невъзможността да съм в Калифорния.

— Отлична работа — увери го Келси.

— Мини вляво от огъня — каза Куинан и леко го побутна с ръка. — По традиция колибата се строи с врата на изток. Южната страна на огнището е запазена за мъжете, северната — за жените.

— Ами западната? — забелязал, че колегата му го насочва натам, попита Келси.

— Тя е за почетните гости — с широка усмивка отвърна Куинан. — Седни на чергата — мисля, че ще ти е удобно. Нещо за пиене?

— Няма да е нещо странно, като козе мляко например, нали?

— Не, освен ако не искаш. Барът ми е отлично зареден.

— Тогава кафе. Днес се поуморих.

— Така да е. Имам и бисквити със семена от борови шишарки.

— Чудесно.

Когато се настаниха с кафето и бисквитите, Куинан запази мълчание толкова дълго, че Келси се зачуди дали не е насочил част от вниманието си другаде. В Началото на съвместната им работа не знаеше дали колегата му е сложен прог, или истински иион. През годините се бе убедил в последното. Но тъй като Куинан никога не говореше по този въпрос, Келси смяташе, че ще е грубо да го попита.

— Тук можем да разговаряме съвсем спокойно — след известно време каза Куинан. — Споменавам го, защото искам да си сигурен, че всичко, което ще обсъждаме, ще си остане само между нас двамата.

— Хм, благодаря.

Куинан взе кълбо прежда и съсредоточено го запрехвърля в ръце.

— Не зная с какво да започна. Повиках те да поговорим за този… проблем поради няколко причини. Първо, двамата с теб отдавна работим заедно. Ти навярно си единственият жител на Верите, с когото се чувствам спокойно — зная, че полагаш усилия, за да разбереш гледната точка на обитателите на Вирту. Освен това многократно си доказвал способността си да мислиш самостоятелно.

— Но съм допускал и някои доста сериозни грешки — сухо рече Келси. — Например не забелязах, че интересът на Артър Идън към Църквата не е само духовен.

— Как можеше да го разбереш? Идън не заблуди само теб — ти просто понесе наказанието заради нашата бавност. Мнозина от последователите на Църквата далеч не са мотивирани от духовни причини.

— Смаян съм, просто съм смаян!

— И основателно. Доволен ли си от приходите от тениската, която продаваш?

— Знаеш, че името ми се използва само за прикритие.

— Смаян… Рандал, ти разсъждаваш самостоятелно, работиш за двама и въпреки всичко успяваш да запазиш чувството си за хумор.

— Благодаря.

Бен Куинан вдигна поглед от преждата и погледна Келси в очите.

— Рандал, преди време ти изрази известно съмнение дали е разумно да позволим на старите богове да се прехвърлят във Верите. Особено те вълнуваше въпросът как техните ценности и могъщество ще се адаптират към съвременните условия във Верите.

— СПОМНЯМ СИ.

— Навремето ти изложих официалната линия, но сега, след като самият аз вече съм работил с великите божества, започвам да се чудя дали не си бил прав. Какво знаеш за боговете на Вирту?

Келси сбърчи чело, за миг объркан от очевидната промяна на темата.

— Зная, че съществуват и че много от иионите почитат тях, а не онези, заимствани от Верите. Един-два пъти съм чувал слухове, че „боговете“, проявяващи се по време на службите в нашите храмове във Вирту, не са възкръсналите божества на древен Вавилон и Шумер, а някои от по-нисшите божества на Вирту, които се преструват и извличат някаква неизвестна облага от това, че са в центъра на вниманието.

— Имаш дарба да слушаш внимателно, но това не ме изненадва. Винаги съм разбирал, че знаеш повече, отколкото показваш.

— И?

— И? Ами ако ти кажа, че си прав? Във всичко — макар че има още много неща, които не са ти известни.

— Ако ми го кажеш, ще те попитам какво липсва в моето изложение.

— Добре, Рандал, смятай, че съм ти го казал. Когато почита боговете на Шумер и Вавилон, Църквата на Елиш почита и боговете на Вирту.

— И всичко е само игра, само сложен спектакъл?

— Не, не всичко, защото Църквата на Елиш е напълно права в едно от основните си учения. Вирту е портал към колективното подсъзнание на човешката раса — anima mundi, средоточието на архетипните митове. Вживявайки се в своите роли, боговете на Вирту придобиват и определени аспекти на създанията, чиято форма и поведение са възприели. В някои случаи, както е с по-висшите божества от пантеона, Вирту е съхранила боговете след като поклонниците им са се разсипали на прах.

— Значи в известен смисъл онзи, който се прояви в Сентръл Парк, наистина е бил Бел Мардук, така ли?

— Точно така. И колкото повече работя с тези божества, толкова повече осъзнавам, че арогантността и безразличието на древните към правата и привилегиите на човешките същества се просмукват в душите на божествата на Вирту. Не ме разбирай погрешно — боговете оценяват човечеството като цяло, като източник на почитание и обожествяване, но за тях индивидът е нищо.

— В легендите на Шумер и Вавилон за пръв път се разказва за потоп, който едва не унищожил всичко живо на земята.

— Точно така.

— Значи искаш да кажеш, че това отношение към хората отново получава форма и сила.

— Да, макар и навярно не в толкова разрушителен вид. Спомни си, че според историята за Потопа боговете съжалили за стореното и оставили човешката раса отново да се развие от неколцината оцелели.

— Но животът на отделния човек…

— Или на град, държава, или дори…

— Не струва абсолютно нищо за тях.

— Точно така.

— И ние си скъсваме задниците от работа, за да им осигурим свободен достъп до Верите.

— Боя се, че си прав.

— Иисусе Христе!

— Иисус е бил много по-милостив бог от онези, на които Църквата на Елиш иска да даде достъп до Верите.

— Бел Мардук, ревнивата Ищар, бесният Енлил…

— Изглеждаш изненадан, Рандал, дори ужасен. Защо? Да не съм ти казал нещо по-различно от онова, от което вече си се страхувал?

— Аз изобщо не съм се страхувал, Бен. Първо, защото ти ме успокои. После, след историята в Сентръл Парк Йерофантът беше съвсем спокоен и уверен, че можем да превърнем очевидната катастрофа в огромен успех.

— Йерофантът. Да, Йерофантът. Я ми кажи, Рандал, някога замислял ли си се защо Йерофантът е започнал да разпространява учението на Църквата на Елиш?

— Защото се е стремил да накара Верите да се отнася с по-голямо уважение към Вирту и нейния потенциал. Искам да кажа, наистина е глупаво, че най-великолепното произведение на човешката раса се използва едва ли не само като удобно място за работа и забавление. Църквата на Елиш проповядва почит към огромния потенциал и мощ на Вирту.

— Иска ми се да можех да повярвам в това, приятелю. Някога можех.

— Искаш да кажеш, че според теб Йерофантът има други мотиви, така ли?

— Определено. Нещо повече, убеден съм, че ти споделяш моите подозрения. И двамата сме били, така да се каже, на първия етаж на проекта за прехвърлянето.

— Така е. Спомням си, когато направихме първите подобрения на кушетките.

— И по-късно, когато търсехме доброволци за излъчвателите.

— Никога няма да го забравя. Иманюъл Дейвис — Артър Идън — беше привлечен като доброволец тъкмо тогава.

— А сега стигнахме до прехвърлянето на боговете.

— Не разбирам какво толкова те измъчва, Бен. Доколкото си спомням, ти копнееше за способността да се прехвърляш във Верите, както аз във Вирту. Щом боговете постигнат това, иионите скоро ще ги последват, нали?

На лицето на Бен Куинан плъзна лека усмивка.

— Имаш право. Не ми харесва обаче идеята да се прехвърлям във Верите, когато там ще господстват боговете и демоните на Вирту. Оценявам удобството и мощта на genius loci, но искам да живея в свят без дейни божества.

Келси свали кафеника от огъня, напълни си чашата и си взе бисквита от чинията.

— Но какво можем да направим, Бен? Даже да саботираме празника, ще организират друг.

— Това ми е ясно.

— А и нямам намерение да изложа нашата теория на медиите. Виж какво се случи с Идън. Неговите разкрития бяха много по-скромни, но той е принуден да се крие от отмъщението на Църквата. И навярно ще го прави до самия си край.

— Вярно е.

— Обзалагам се, че си намислил нещо.

— Да, но няма да ти хареса.

— Да опитаме. Не ми харесва и всичко останало.

Седналият по турски Куинан се изправи и закрачи в тясното пространство между вратата и южната страна на огнището.

— Вече ти казах, че твоята информация за боговете на Вирту е точна. Ние наричаме нашите божества „Боговете на Меру“ (тъй като обитават тази планина). Трите най-висши наричаме „Върховните“.

— Много стройна система.

— А ти какво очакваш от компютърни програми? Имам сведения, че един от Върховните богове се е съюзил с Йерофанта. Той е насърчил по-нисшите божества да участват и е много вероятно да е източник на „вдъхновението“, поставило началото на проекта за прехвърлянето.

— Дотук добре. Радикалните нови течения не се появяват от нищото и боговете на Меру трябва да са невъобразими, за да се смятат за божествени сред компютърно генерираните интелекти.

— Невъобразими ли? Може би. Несъмнено са невероятно могъщи и почти всезнаещи. Божествеността обаче не ги прави неподвластни на съперничества помежду им и Върховните трима нямат много приятели. Въпросът е, че ние се съюзяваме с един от съперниците на съюзника на Йерофанта.

— Почакай малко, Бен. Всички тези приказки за „съюзника на Йерофанта“ и за „съперника на съюзника“ окончателно ме объркаха. Нямате ли имена за тези образи?

Куинан се замисли.

— Наричаме Върховните Моребог, Небебог и Земея. Съюзникът на Йерофанта е Небебог.

— Пак тази ваша стройна система.

— Не ме иронизирай, Рандал. Повечето от имената на вашите божества не звучат по-добре, когато ги преведеш от оригиналните им езици.

— Не те иронизирам, наистина. Та с кого искаш да работиш тогава? Със Земея ли?

Куинан потръпна.

— Не! Тя е пресметлива кучка. С нея никога не се чувствам спокойно.

— Като че ли ги познаваш лично.

— О, не съвсем, но когато нещо е част от програмата ти още от първото поколение, не можеш да не изпитваш някакво предчувствие за него.

— Сигурно е така. Опасявам се, че родната ми култура е загубила този непосредствен религиозен инстинкт.

— Както и повечето научно ориентирани култури във Верите — тъкмо това отчасти е причината за привлекателността на Църквата на Елиш в тези общества. Но аз се отклонявам. Небебог и Моребог отдавна си съперничат. Съмнявам се, че Моребог би искал Небебог да получи превъзходство. Предлагам да се съюзим с Моребог и да му осигуряваме информация и прочее, така че да изравни силите си с Небебог и по този начин да го контролира.

— Интересно, но имам чувството, че не ми казваш всичко. Защо съм ти аз? Можеш да получиш информацията, която искаш, по други канали.

— Вярно е, но имам нужда от съюзник, който да е способен да се прехвърля във Верите.

— Защо? Ще ти го кажа направо, няма да саботирам Празника — освен ако не сме в състояние да го спрем завинаги, — иначе има вероятност да пострадат прекалено много невинни поклонници.

Куинан спря и го погледна. За жителя на Верите той изглеждаше обгърнат от слабо златисто сияние.

— Тогава ще бъда откровен. Искам да скриеш копие на оборудването за прехвърляне в един от периферните зикурата. По този начин, ако сме принудени да действаме бързо, Моребог може да прати някои от слугите си, за да отблъснат онези на Небебог преди да се пръснат из Верите.

— Странно. Преди малко каза, че не искаш във Верите да има никакви богове. Сега ми заявяваш, че искаш да осигуриш достъп до прехвърляне на друга могъща фигура.

— Само за да бъдат отблъснати слугите на Небебог — и само като последно средство.

— Така твърдиш ти.

— Съмняваш ли се в мен?

— Всъщност не. Просто ми идва прекалено много да смеля всичко едновременно. Все пак до Празника остават няколко седмици. Може ли да си помисля?

— Нали няма да разговаряш с никого за това?

— Не, разбира се. Вече се разбрахме по този въпрос. Освен това ме ужасява опасността, която тези стари богове представляват за Верите. Няма да отхвърля съображенията ти с лека ръка. Обещавам.

— Тогава ще трябва да почакам. Понякога забравям, че хората не са в състояние едновременно да обработват големи количества информация.

Келси се прозя.

— Или че дробовете, мускулите и сетивата ни се уморяват след цял ден тежка работа. Би ли помолил прехвърлящия иион да ми повика такси?

— Разбира се. И ти благодаря.

— Няма защо, уверявам те.

Погледни назад през рамо.

Бягай, бягай надалеч. Надалеч, много надалеч.

Залости портата.

И с трепет погледни през оградата.

 

В безопасност ли си най-сетне?

Може ли да си в безопасност, докато всичко не отмине?

Призови призраците.

Призови петоръките демони.

Строй ужасите’.

Отвъд портата дебне ред.

 

Върни го обратно в бутилката.

Хаосът е плодотворен.

Хаосът е могъщ.

Хаосът…

(о, мили мои седморъки демони)

Хаосът

е ужасен.

Когато се прибра вкъщи след ужасно вбесяващ ден, прекаран в безплодно търсене на доказателства за история, в чиято истинност беше убедена, Алис Хазърд откри съобщение от майка си. Написано с тъмнозелено мастило върху лист хартия с цвят на слонова кост, то бе оставено в рядко използваната кошничка за писма точно зад входната врата на апартамента.

В ъглите Лидия беше нарисувала малки паунови орхидеи — нещо, което правеше, докато разговаряше по телефона или очакваше пациент. Ъгловатите им и в същото време нежни шестолистни очертания и бодливите им листа бяха нарисувани съвършено — по средата с черен молив и със сребристосив за напомнящите на антени тичинки и плодници. Майка й можеше да рисува само това цвете, но се гордееше със скромното си постижение.

Алис се усмихна и внезапно изпита носталгия (странно, защото си беше у дома и всъщност отсъстваше Лидия). Прочете писмото.

„Алис,

Защо не дойдеш при мен? Бих искала да ми погостуваш за няколко дни, да отпразнуваш рождения ми ден тук и да се запознаеш с един мой стар приятел. На частен адрес съм, но ако в седем часа тази вечер дойдеш в двора на виртуалния университет, ще те чакам до езерото на лебедите. Извини ме за тази потайност, но се налага.

С обич

Мама“

Алис бе заинтригувана и озадачена. После докосна с пръст една от орхидеите и моливът се размаза. Значи наистина бе майка й, а не някаква странна шега.

Замисли се. Разследването на елшите буксуваше. Една почивка може би щеше да й помогне да види нещата от друг ъгъл. Тъй като знаеше, че Лидия ще я пита, Алис провери учебните си задължения. Домашните й бяха готови, освен някакво съчинение. С няколко удара на клавишите тя прати на учителя си копие от статията за „Виртополис“. Публикуваният материал определено щеше да задоволи изискванията му.

През следващите няколко часа поля цветята, събра виртуалния си багаж (като не забрави и подаръка за майка си) и остави съобщения на дядо си, баба си, Гуен и Дръм, за да ги уведоми, че заминава при Лидия. В седем без петнайсет се включи в кушетката си и набра координатите на виртуалния университет.

Майка й седеше на колене до водата и хранеше лебедите. Всички бяха бели освен великолепната черна мъжка птица, благоволяваща да вземе парче хляб направо от дланта на Лидия. Алис запази тишина, защото от собствен опит знаеше, че програмираните лебеди могат да са също толкова агресивни, колкото и реалните им аналози.

Когато лебедът отплува, Лидия се изправи, изтупа трохите от дланите си и с усмивка се завъртя към дъщеря си.

— Спомняш ли си…

— Когато бях на пет години и ме ощипа лебед ли? — подсмихна се Алис. — Никога няма да го забравя.

— Аз също… тогава се страхувах, че ще развиеш страхова невроза от виртпространството. Това беше първото или второто ти пътуване.

— Де такъв късмет! Само дето и досега ме е страх от лебеди.

Засмяха се.

— Е, Алис, ако ще тръгваме…

— Къде отиваме?

— Съвсем скоро ще разбереш, любопитке.

— Мамо!

— Бъди търпелива и ме следвай.

Алис се подчини и майка й я поведе по пътеките около езерото. Те не водеха наникъде, просто лъкатушеха сред върби и тръстики. Обикновено ги използваха учебни групи, които се срещаха в приятни заслони, или влюбени двойки, които не бяха успели да открият по-уединено място.

Като мъничка беше тичала по същите тези пътеки, когато идваше в университета с майка си, събираше листа и камъчета и после ги изсипваше в скута на търпеливата Лидия — като прекъсваше сериозни медицински обсъждания. Пътеките не водеха наникъде, тя го знаеше с абсолютна сигурност. Тогава къде отиваха?

Като си пееше тихо, толкова тихо, че Алис трябваше да напрегне слух, за да я чува, Лидия Хазърд продължаваше напред и широката й пола леко се поклащаше в такт с олюляването на бедрата й. Дъщеря й я следваше и се чудеше кога са били продължени пътеките, чудеше се какво оправдание е изтъкнато пред бюджетните комисии за такова безсмислено използване на програмите, чудеше се…

Стигнаха до розова градина… Дали не бе някакъв проект на курса по градинарство? Храстите определено изглеждаха великолепно програмирани — кръглите, леко назъбени листа ясно се разграничаваха едно от друго. И цветята бяха прекрасни. Алис никога не беше обръщала особено голямо внимание на розите — смътно знаеше, че са червени, бели, жълти… може би розови.

Тук имаше разновидности, каквито никога не си бе представяла: бледозелени, бели, напръскани с кървавочервено, оранжеви като слънчев залез, изящно сребристолилави, пак оранжеви, но много по-тъмни, розови, сякаш излъчващи жълто сияние. И бяха в най-различни форми. Някои цветове напомняха на големи сърца, меки като кадифе, други имаха съвсем малки чашки, с крехки и тънки венчелистчета, трети бяха със заострен връх. Градината сладостно ухаеше на рози.

Потънала в съзерцание, Алис почти не забеляза кога е засвирила гайдата. Остър, заповеден писък, който не можеше съвсем да се нарече мелодия, но и нямаше какво друго да е. Струваше й се познат, макар да знаеше, че не го е чувала никога преди. Той я откъсна от унеса й и когато се огледа, момичето разбра, че се е прехвърлило в друг сайт.

Алис се завъртя и погледна назад към пътя, по който бяха дошли. Розовата градина се простираше сякаш в безкрайността, въпреки че се виждаше синя линия, която може би — но само може би — бе океан. Тя осъзна, че никога не би успяла да открие обратния път. И тогава чу смеха на майка си.

— Ловък фокус, а?

— Удивена съм — увери я Алис. — Сега ще ми кажеш ли къде сме?

— Наричаме го Земята зад Северния вятър. Както може да си се досетила, това е един от дивите сайтове във ви… по-точно, една от изгубените земи.

— Знаех, че съществуват… но никога не съм имала представа къде.

— Повечето хора нямат представа. Полудивите сайтове са достатъчни, за да поглъщат вниманието на НОВ. Тези райони се смятат за митологични — или безполезни.

— Кой ти показа пътя?

— Ела оттатък хълма. Ще те запозная с приятеля, с когото съм тук.

— Той ли свири на гайда?

— Да.

Закрачиха една до друга и се заизкачваха нагоре. Отначало склонът бе полегат и зелен като пътеките през розовата градина. По-нависоко растяха изтравничета, мънички лилави цветчета с полуотворени чашки. Над тях жужаха дебели пчели, сякаш разперването на крилете им можеше да помогне на цветята да се разтворят. Тук-там над земята стърчаха сиви скали, прорязани от черни или розови жилки.

— Тук е много спокойно — отбеляза Алис.

— И на мен ми харесва. Разбира се, времето невинаги е толкова приятно. Genius loci следи за нуждите на вътрешната си екология — понякога вали дъжд и лапавица. Днес обаче в чест на пристигането ти времето е чудесно.

— В чест на моето пристигане ли?

— Genius loci е приятелка на Амбри, а той…

Гайдата внезапно замлъкна и иззад една голяма канара се изправи мъж. Косата и брадата му бяха разрошени от вятъра и в смътно средновековното си облекло (допълнено с дълъг меч и кама) той би изглеждал страшно, ако не бе срамежливият начин, по който се поклони.

— Госпожице Алис — каза той, — аз съм Улфър Мартин д’Амбри. След всички тези години за мен е удоволствие да се запозная с вас.

„Всички тези години.“ Алис осъзна смисъла на тези думи. Беше смятала, че майка й иска да я запознае с някой свой нов приятел, но сега… Тя подсъзнателно отгатна истината и топло се усмихна на Амбри.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Как да се обръщам към вас?

— Майка ви ме нарича „Амбри“. Ще се радвам да използвате същото име.

— А аз съм Алис — не „госпожица Алис“.

После тръгнаха заедно, Амбри на крачка пред тях, пъхнал гайдата си под мишница, Алис и Лидия зад него. Спуснаха се по склона и стигнаха до долина с овощни дръвчета. Под ширналите се ябълки, праскови и кайсии растяха високи азиатски лилии, дамски сърца, момини сълзи и любимите на майка й паунови орхидеи. През средата на градината течеше поточе, чието дъно бе покрито с лъскави камъчета. На отсрещния склон на долината се гушеше малка къща с покрив от плочи.

— Там ли живеете? — попита Алис.

— Засега да — отвърна той. — Ти също ще се настаниш при нас. Ела, ще ти дам лимонада. Genius loci внася лимоните от един съседен сайт.

— Много мило от нейна страна. Не знаех, че сайтовете търгуват помежду си.

— О, разбира се. Доколкото разбирам, сайтовете могат да се проектират така, че да нарушават законите на физиката и природата на Верите, но колкото повече се отдалечават от нормалното, толкова по-трудно се поддържат. Дамата на Северния вятър предпочита да внася лимони, вместо да поддържа тропичен климат.

Амбри отвори вратата на къщата и ги покани вътре. После влезе след тях и остави гайдата си на закачалката.

— Лимонадата е в кухнята — каза той. — Ако искате, можем да си вземем по чаша и да седнем в градината.

— С удоволствие — отвърна Алис. — В такъв случай, щом физическите закони на Верите са основни и за Вирту, Църквата на Елиш напълно греши в твърдението си, че Вирту е първата реалност.

— О, не зная нищо за това — рече Амбри. — Предполагам, че този въпрос е много по-сложен от простото „кой е бил пръв“. Двете вселени са свързани — това е факт. Също и че до известна степен могат взаимно да си влияят. Но не бих могъл да кажа нищо повече.

Докато Лидия слушаше разговора, първоначалната й нервност започна да отстъпва мястото си на удоволствие. Достатъчно добре познаваше дъщеря си и виждаше, че Алис е харесала Амбри, че това не е само любезност към приятеля на майка й. В същото време обаче разбираше, че момичето изгаря от любопитство. Когато Алис умело промени темата, Лидия не се изненада.

— Е, мамо, къде е пациентът ти? Не знаех, че се занимаваш с виртуална медицина.

— Не се занимавам и това отлично ти е известно — отвърна Лидия, като съзнаваше, че се е хванала в капана й. — Излъгах те. Моят пациент е Амбри и аз не толкова го лекувам, колкото му помагам да изпълнява предписанията на своя лекар.

— Ако не е прекалено неучтиво да попитам — рече Алис, — Амбри от Верите ли е?

— Доколкото зная, не — отвърна той. — Аз съм сложен прог — и е възможно програмата ми да се разпада.

— Не!

— Все още не съм видял лъчистата мъглявина — успокои я Амбри, — така че повредата може да не е окончателна. Консултирах се с лекар и той заключи, че страдам от… трудно е за обяснение.

— Опитай. Не се срамувам да задавам въпроси, когато, не разбирам нещо.

— Така е, Амбри — потвърди Лидия. — Мисля, че първото й изречение беше: „Защо, мамо?“

Амбри се усмихна.

— Добре. Първо трябва да отбележа, Алис, че не си спомням произхода си. Това не е необичайно за обитателите на Вирту. Прогите често се създават с конкретна цел и когато я изпълнят или еволюират, постигат съществувание, независимо от първоначалната си функция. Докторът, а и самият аз смятаме, че много отдавна същото се е случило и с мен. За моето заболяване има две възможни причини. Или се разпадат вторичните ми програми, или създателят ми се опитва да ме върне на своя служба. Така или иначе, резултатът е, че страдам от пристъпи на амнезия, след които идвам на себе си в непознат сайт.

— Останах при него — поясни Лидия, — защото го познавам достатъчно добре, за да забележа всякаква промяна в личността му. Ако Амбри започне да се държи странно, мога да се опитам да го накарам да се опомни или ако не успея, да повикам лекар.

— Хм! — Алис обмисли няколко въпроса и зададе онзи, който й се стори най-важен: — Амбри, откакто мама е при теб, имал ли си нов пристъп?

— Може би само един, при това слаб, но Лидия успя да ми помогне.

— Имаш ли представа каква е била целта на първоначалното ти програмиране? — Алис се усмихна. — Извинявай, ако прозвуча грубо. Не зная друг начин да задавам въпроси. Дръм казва, че съм била нетактична.

— Този Дръм гадже ли ти е?

Кой знае защо, Алис се изчерви.

— Не, просто приятел. Детектив, с когото работя по един случай.

Лидия долови смущението й и се усмихна, с което още повече засрами дъщеря си, но се въздържа от забележки.

— Въпросът ти не е груб — върна се към основната тема Амбри. — Във Вирту такива обозначения са нещо нормално — също като фамилно име. Доколкото зная, аз съм бил програмиран като воин и музикант — гайдар на елитен полк.

— Значи не си се променил много.

— Всъщност промяната, настъпила в мен, е огромна. Загубил съм жаждата си за битки. В дните, в които служех на създателя си, аз нямах друг живот. Сега не е така.

— Не ми се струва много честно създателят ти да е в състояние просто да те повика обратно на служба — каза Алис. — Би трябвало да има някаква форма на освобождаване от задължения. Андроидите във Верите могат да бъдат освободени по няколко начина…

Забелязала блесналия в очите на дъщеря си кръстоносен огън, Лидия се намеси.

— Алис, не съм сигурна, че тази тема е особено любезна.

— Стига, мамо! Разговаряме за разумно същество, което в действителност е роб на прищевките на създателя си! Мислех, че проблемът те вълнува…

— Наистина ме вълнува, но смятам, че по този начин няма да успеем да решим как Амбри би могъл…

Обяснението й беше прекъснато от буйния, смях на Амбри. Алис изненадано се обърна към него. Лидия се разтревожи.

— Какво ти е толкова смешно, Амбри?

Призрачния гайдар на Изчезналия легион на Небебог се усмихна на жена си.

— Извинявай, скъпа, но Алис толкова прилича на теб, когато беше на нейната възраст — особено когато е възбудена, — че като наблюдавам спора ви, все едно те виждам да спориш с огледало.

Осъзнала смешната ситуация, Лидия се присъедини към смеха му. Острият ум на Алис бързо откри ново доказателство за предположението, което бе направила още в началото.

— Значи си познавал майка ми, когато е била на моя възраст, така ли?

— С разлика от около година.

— Наистина ли толкова много си приличаме?

Амбри се замисли, после каза:

— Като се пропуснат някои дребни неща — твоята коса е по-къса и струва ми се, малко по-гъста от тази на Лидия — бихте могли да сте близначки. Но има разлики, които не са свързани с физическия ви вид. Мисля, че никой, който ви познава добре, не би ви объркал, щом започнете да разговаряте.

— О?!

— Лидия беше по-сдържана. Тогава си помислих, че е прекалено затворена в себе си.

— И имах акне — прибави майка й. После се намръщи. — Амбри, когато те видях за пръв път, аз бях под виртобраз. Откъде можеш да знаеш как съм изглеждала?

— Може и да съм загубил връзка с теб, когато се завърна във Верите, обич моя, но имах възможност да отварям стари файлове. Докато двете с Алис спорехте обаче, ме порази приликата на характерите ви — силата на характерите ви, — а не толкова физическото ви сходство.

Алис дълбоко си пое дъх и зададе въпроса, който я измъчваше още от началото на запознанството и с Амбри:

— Ти ли си моят баща?

И Амбри й отговори незабавно, без никакво колебание. На устните му плъзна лека усмивка.

— Да, Алис, аз съм твоят баща. Алис Хазърд, за пръв път загубила дар слово, зяпна снажния брадат мъж, после погледна майка си. Лидия почти предизвикателно стисна ръката й.

— Алис, медиците твърдяха, че не е възможно… че Вирту и Верите не могат да дадат плод. Но сърцето ми подсказва, че дойдох във Вирту на почивка, бях отвлечена от очарователен джентълмен и се влюбих в него: Двамата създадохме дете, дете, което се роди във Верите. Ако искаш, можеш да прочетеш всичките ми медицински изследвания и дълбокомислените теории за психосоматични трансформации и партеногенеза. Но за мен твой баща и мой съпруг винаги е бил Амбри.

За да се дистанцира от смесените чувства, които бушуваха в гърдите й, Алис възприе замисленото изражение, което обикновено пазеше за Линк Крейн.

— Струва ми се — каза тя, — че осиновеното дете смята за родители онези, които са го отгледали — независимо чий е генетичният материал. И винаги съм искала баща… и Амбри ми харесва… мамо.

Без да съзнава, че по лицето й се стичат сълзи, Лидия я прегърна.

— Значи Амбри ти харесва?

— Щях ли да го кажа, ако не беше така?

Сълзите се замениха със смях.

— Не, Алис, нямаше. Тактичността никога не е била сред достойнствата ти.

— Предпочитам да се смятам за честна! — Алис се престори на обидена и леко се отдръпна, така че двете да могат да прегърнат и Амбри.

Известно време останаха притиснати един към друг, радостни, че моментът на признанието е отминал, и замислени за бъдещето. Изпълнена с възторг от развилата се в сърцето й драма, genius loci хвърли конфети от цветя във въздуха и покани птиците да съчинят арии в чест на празника.

 

 

Дните в Земята зад Северния вятър отминаваха, дни на открития, разходки, продължителни разговори и случайни спорове. По взаимно съгласие Алис продължи да нарича баща си „Амбри“, вместо „татко“.

Събирането на семейството може би най-много смущаваше Лидия. Тя отдавна бе копняла и в същото време се беше страхувала от срещата между дъщеря й и съпруга й. Утешаваше я фактът, че двамата се харесват, но трябваше да мине известно време преди да започне спокойно да приема тирадите на Алис (негодуванието й срещу поробването на прогите във Вирту бе станало още по-гневно след като научи, че Амбри й е баща) или случаите, в които Амбри обясняваше на твърдоглавата им дъщеря някакъв факт или елемент от доброто възпитание.

Накрая дори Лидия престана да се тревожи и дните се занизаха, прекъсвани от кратки пътувания до Верите (след като Алис вече можеше да я замества, майка й периодично отиваше да се грижи за клиниката си). Завръщанията бяха такива, за каквито мечтаеше още от деветнайсетгодишна.

Така продължи до рождения ден на Лидия. Рано сутринта тя посети родителите си и сестра си — пътуване, насърчено от Алис и Амбри, тъй като им даваше възможност да се приготвят за тържеството. Когато се върна, тримата си устроиха пикник в овощната градина и след тортата, и сладоледа Амбри донесе гайдата си от къщата.

— Моят подарък за теб е музикална композиция, обич моя — каза той и странно, макар и весело се усмихна, — както винаги.

Лидия кимна, облегна се на ствола на една кайсия и остави чинията си с торта на тревата. (Незабавно се появи колона от мравки, които започнаха да събират трохите.) Полузадрямала на слънце, Алис лениво върна една-две извадили късмет мравки в мравуняка им.

Една от големите заблуди за гайдите е, че писъкът им е висок, изпълнен с нетърпим вой, целящ да накара воините да заскърцат със зъби и да се хвърлят в бой (някои твърдят така, за да не бъдат принудени да слушат). Всъщност в умели ръце гайдата е способна на натрапчиво изящество, на ридание и плач, на нещо като смях.

Улфър Мартин д’Амбри беше точно такъв майстор и мелодията, която бе съчинил за Лидия, разказваше не само за времената на раздяла, но и за новото събиране. Тя говореше за радостта му от откриването на дъщеря му и толкова умело имитираше дейния й характер, че Алис се поизправи и се засмя. И когато музиката се извиси в предизвикателство към съдбата, към старите господари и новите им призиви, започна да се надига мъглата.

Отначало тримата я сметнаха за метеорологична аномалия (до този момент денят бе чудесен), за ефект, генериран от genius loci в акомпанимент на музиката. Но започнаха да се съмняват в това, когато мъглата се сгъсти във вихрена маса, насочена единствено към Улфър Мартин д’Амбри.

— Амбри! — извика Лидия.

Навярно защото познаваше баща си от толкова кратко, реакцията на Алис не беше толкова паническа. Скочила на крака, тя започна да къса твърдите зелени плодове от най-близката ябълка и със завидно умение да ги хвърля срещу чудовищната мъглявост. Противникът й разпръскваше масата си и пропускаше ябълките през себе си.

Междувременно Амбри захвърли гайдата и извади меча си. Развъртял острието в сложна поредица от удари, той бързо би оставил противника си без ръце или глава, ако в този противник имаше нещо човешко. Мъглявото създание обаче просто се сгъстяваше след преминаването на меча, явно засегнато от оръжието също толкова, колкото от ябълките.

Лидия наблюдаваше цялата сцена.

— Амбри! Просто избягай от него! Не можеш да го победиш, но навярно ще успееш да му избягаш!

Изражението, изписало се в този момент на лицето на Улфър Мартин д’Амбри, показваше, че не е от онези, които бягат от врага си — колкото и страшен или нечовешки да е той. Здравият разум обаче надделя над празния героизъм, а може би Амбри просто долови ужаса и любовта в гласа на Лидия. Така или иначе, той заряза гайдата си и предпазливо започна да отстъпва към къщата.

Алис му помогна, като ускори канонадата си, и отвратителната мъгла трябваше да се забави, за да сгъсти масата си. От кайсията, под която стоеше Лидия, започнаха да падат зелени плодове, насърчаващи я да се включи в бомбардировката. Genius loci нападна мъглата със северен вятър, който успя да разкъса краищата на мъглявото чудовище.

Атакувано от всички фронтове, то трябваше да раздели вниманието си, за да отвърне на ударите. Лидия сръчно отскочи от пипалото, което се стрелна към нея. Алис нямаше такъв късмет.

Тънко като камшик пипало с писък разцепи въздуха, обви се около единия й крак и я събори на земята. Друго, по-дебело и с формата на чук, се издигна над нея и се опита да я смаже. Алис хвърли последната си ябълка и като й се прииска отново да е малка, се претърколи настрани.

Виртуалното преобразяване не бе сред дарбите й, но този път нещо сработи. Тя осъзна, че за миг почти се е върнала в тялото си във Вирту, после отново се озова в овощната градина. Пипалото я беше изпуснало и докато се гърчеше наоколо, Алис изпълзя надалеч.

Докато късаше още ябълки, й се стори, че почти са спечелили, че Амбри ще стигне до относителното убежище на къщата и че ветровете на genius loci ще успеят да наберат скорост, която да разкъса и отвее мъглата. Скрила се зад кайсията, Лидия вече участваше в канонадата и бомбите й превръщаха мъглата в швейцарско сирене.

После, точно когато победата вече изглеждаше сигурна, мъглата промени вида си и по средата й се оформи лице — мъжко, с небесносиня кожа и вежди от мълнии над тъмносините очи. Мъглата около него се превърна в развяваща се коса и брада. Присвитите очи се насочиха към Амбри.

— Стига, Гайдарю — изтътна дълбок и в същото време някак сприхав глас. — Не мога да се справя без целия си легион. Ела с мен.

Мъглата протегна дебело пипало, което придърпа към себе си все още отстъпващия Амбри като дете, грабнало безпомощна кукла. Потънал в мъглявата прегръдка, той се отпусна и лицето му загуби изразителността си.

Чудовището се разпръсна и отнесе със себе си плячката си. Майка и дъщеря стояха зашеметени и с ням ужас проследиха ново пипало, което се появи, за да вземе гайдата преди окончателно да изчезне.

— Мамо, истина ли е всичко това, или само така ми се струва?

— Да. — Гласът на Лидия прозвуча така, сякаш едва сдържаше риданията си.

— Тогава най-добре да ми разкажеш всичко за миналото на Амбри — всичко, което знаещ.

— Алис…

— Мамо, аз ще го открия.

— Алис!

— Не, не ми казвай, че не мога. Изобщо не си и помисляй ти да го търсиш. Признавам, че си страхотна лекарка — една от най-добрите, — но издирването на изчезнали хора, събирането на факти… това вече е моя специалност.

— Алис…

— Можем да спорим, но така няма да спасим Амбри и само ще загубим време.

Лидия въздъхна.

— Сама ли възнамеряваш да го направиш?

— Не. Ако не възразяваш, ще се свържа с Дръм и ще го помоля да ми помогне.

— Какво ще му кажеш?

— Всичко, което ми позволиш. Знаеш, че не може да си върши работата с откъслечна информация.

Лидия нервно прехапа устни.

— Не мога да те спра, нали?

— Не — и не си мисли да избягаш. В момента, в който го направиш, ще тръгна и аз.

— Предполагам, някой трябва да остане тук в случай, че Амбри успее да ни прати вест.

— Вярно е. И, мамо, ти знаещ скривалищата му. Можеш да провериш там и да предупредиш genius loci да внимава за него.

Алис пусна на земята зелената ябълка, която все още стискаше в ръка, и прегърна майка си.

— Ще го открия, мамо. Обещавам ти.

— Не се съмнявам, Алис. — Лидия още по-силно притисна дъщеря си. — Безпокои ме обаче какво ще се случи, когато го откриеш.

— Ще го върна. Не съм открила баща си току-що само за да ми го вземе някакъв… чудовищен програмист с мания за божественост!

Въоръжена с гнева си, Алис Хазърд отиде в къщата, за да се свърже с Дезмънд Дръм. Лидия вдигна от земята чинията с остатъците. От празничната си торта. Мравките продължаваха да маршируват. И тя си представи, че чува гайдата, която ги води напред.

 

 

Джей се отправи към планината Меру, а Трантоу остана, в Дълбоките поля.

— Прекалено съм забележим, приятелю — тъжно каза донтът, — даже в избрания от самия мен сайт. Мизар и Дуби притежават достатъчно способности и познания, за да ти помагат. Боя се, че само ще ти преча. Ако в това пътуване се наложи да прибегнеш до груба сила, наистина вече си загубен.

Джей шеговито го удари с юмрук над набръчканото коляно.

— Това е то — много ме окуражи! Не се безпокой, Трантоу. Ще се върнем преди на двама ви с господарката на Двореца да ви писне един от друг.

Смъртта се усмихна.

— Трантоу ми съобщи, че е готов да ми помогне в някои мои проекти. Обичайните ми работници притежават досадната склонност да се разпадат на части. С нетърпение очаквам помощта на прог с опит в строителството.

— Тогава ще тръгнем веднага щом Пиринчения павиан се върне да ни вземе — каза Джей. — Преди час пратих сигнал по линията.

— А дотогава си починете — посъветва го Смъртта. — После няма да имате тази възможност.

— Не съм сигурен, че бих могъл да заспя — призна Джей. — Прекалено съм нервен.

— О, мисля, че няма да имаш проблем — отвърна Смъртта. — Както са отбелязвали мнозина поети и философи, Смъртта и Сънят вървят ръка за ръка. Ще откриеш, че дворецът ми е много спокоен. Качи се по дясното стълбище. Там е стаята, която баща ти — макар и да не го знаеше — проектира за теб.

Доловил заповедта под любезната покана, Джей се подчини. Откри стаята, обзаведена с две легла едно над друго и декорирана в стил, популярен за момчета по времето на раждането му. Заобленият прозорец гледаше към фасадата на двореца. Уверил се, че оттам със сигурност ще чуе пристигането на Пиринчения павиан, той се съблече и се опъна на леглото.

Въпреки съмненията си скоро потъна в дълбок сън и се събуди едва когато влакът спря пред двореца, като плюеше фойерверки и надуваше „Увертюра 1812“.

Дуби се спусна от горното легло и се настани на рамото на Джей.

— Трябваше да се досетя, че това ще му хареса. Приготви се, сега ще гръмне салютът.

Джей го послуша и се зарадва, че го е направил, защото Пиринчения павиан придружи записа на топовете с мощна канонада от комина си и безумен смях. Разпадащите се форми на Дълбоките поля се раздвижиха от този необичаен шум и разчленени крака и ръце, колела и парчетии се завъртяха и заподскачаха в смъртен танц, какъвто това място не познаваше.

— Най-добре да слезем преди да е обърнал всичко с главата надолу — каза Джей и припряно започна да се облича.

Дуби се засмя.

— Дълбоките поля винаги са обърнати с главата надолу — номерът е да накараш нещо да застане на краката си.

— И все пак… — Джей пъхна ръце в ръкавите на ризата си и я закопча накриво. — Не ми се ще нещо да се случи с този дворец. Проектирал го е баща ми и… е, господарката на ентропията, изглежда, се гордее с него.

— Значи си забелязал — измърмори Дуби. — Остава да ми кажеш, че предпочиташ да си израснал тук.

— Да не стигаме чак дотам… но сигурно щеше да е интересно. Видя ли какъв кон само има Смъртта?

Маймуната скочи на рамото му и избегна отговора. Джей изтича навън и толкова бързо се спусна по спиралното стълбище, че опашката на Дуби се развяваше зад тях. Когато излязоха от двореца, завариха Смъртта да наблюдава как Пиринчения павиан пърди пиратки.

— Темпераментно, нали? — отбеляза господарката на изгубените. — Трябва да призная, че завиждам на Джон д’Арси Донърджак за таланта му. Докато аз по дефиниция трябва да съм производна.

Джей се насили да погледне право под тъмната качулка, като се престори, че среща очи, които не можеше да види.

— Госпожо, вие току-що говорихте за баща ми в сегашно време. Той… хм, жив ли е някъде?

— Поне на мен не ми е известно — безмилостно ледено отвърна Смъртта. — Не е дошъл при мен, но пък тъй като е създание на Верите, това не е задължително, макар аз да бях проводник на края му.

Джей се вцепени.

— Вие сте убили баща ми?

— Да. Това шокира ли те, Джей?

— Аз… Аз… Да.

— Фактът, че съм го убила ли те шокира, или че го признавам пред теб? Ти знаеше, че сме били врагове, че той е проектирал този шумен влак, за да ме унищожи — поне временно, — макар да подозирам, че би останал доволен да постигне по-траен ефект.

— Но той го е направил, за да ме спаси!

— От какво?

— От смърт.

— От Смъртта или от умиране?

Джей се замисли.

— От умиране, предполагам. Всъщност аз не го познавам. Вие сте се погрижили за това. Може би просто е смятал, че е сключил лоша сделка.

— И все пак аз също се погрижих да се родиш, моето момче.

— От користни цели!

— И след като вече знаеш нещо за тези цели, толкова низки ли ти се струват? Нещо повече, баща ти никога не ме е питал дали искам да умреш. Просто го прие като факт и аз го оставих да си мисли каквото иска.

Джей бе толкова разгневен, че почти плачеше. Напиращите в очите му сълзи още повече го ядосаха и той едва не изкрещя въпроса си.

— Защо?

— Защото, Джей д’Арси Донърджак, дори на Смъртта може да й писне от това хората винаги да си мислят за нея най-лошото. Аз се отнесох към Джон д’Арси Донърджак достойно — върнах му любимата, дадох му възможност да има дете. И все пак той тръгна срещу мен още преди твоето раждане. След като не поисках да се откажа от теб, баща ти въоръжи замъка си, за да ме отблъсне. Тогава отнесох Ейрадис — просто си я върнах, а не от зъл характер.

— Не мога да повярвам!

— Някога лъгала ли съм те, Джей, дори когато бих имала полза от това?

Джей погледна към обувките си, към готическите водостоци по стените на двореца, навсякъде другаде, само не към тъмната качулка с бели проблясъци на гола кост.

— Поне на мен не ми е известно, госпожо.

— Много добре. Не искам от теб да ме харесваш, но ти ми се предаде. Аз ти възложих задачата. Влакът те очаква. Върви и направи каквото ти казах.

— Да, госпожо.

Джей се обърна, нахлупи на глава бащиното си машинистко кепе и бързо избърса с длан сълзите от очите си.

— А, Джей…

— Да, госпожо?

— Късмет.

 

 

Дезмънд Дръм се протегна и взе кимоното си. Норико, гейшата, която току-що го беше масажирала така, както никой друг през живота му, се изправи да му помогне. После официално се поклони и сгъна паравана в отсрещния край на стаята, за да разкрие вана с гореща вода, напомняща на естествен минерален извор с водопад.

— Ако Дръм-сан желае — каза тя.

— Само чай, скъпа. След малко имам среща.

— Среща тук?

— Не се засягай. Не е друга жена, просто досаден бизнес.

— Ах.

Норико се усмихна и след миг се върна с чая. Дори след като го наля в чашата му, като превръщаше и най-малкото движение в изкуство, тя, изглежда, искаше да остане с Дръм. Той не възрази, защото знаеше, че е самотна.

Виртуалните публични домове окончателно бяха разбили търговията с плът във Верите. Кварталите на червените фенери с типичната за тях престъпност и болести бяха изчезнали навсякъде, където имаше евтин виртдостъп. Японското правителство трябваше да подпомага финансово изискани места като тази чайна, за да им позволи да оцелеят.

Преживял постоянните промени в нравствените норми и модата, „Небесният свят“ бе обречен на гибел от компютърната технология. В главата на Дръм се опита да се оформи хайку, нещо за сняг и черешови цветове. Той остави мислите си да се понесат по течението на мелодията, която Норико свиреше на шамисена^[1] си.

Друга жена му донесе свитък върху порцеланов поднос. Той го прочете и я последва навън. Зад него шамисенът на Норико продължаваше да лее сълзи.

— Здравейте, Дръм — без да се изправя, каза Даймон. Днес носеше леко памучно кимоно с щамповани бели хризантеми на тъмносин фон. Както винаги, беше с ръкавици и криеше лицето си под стилизирана маска.

— Коничиуа^[2], Даймон-сан — отвърна детективът. — Знаете ли, започвате да се повтаряте с тези японски декори. Което е опасно, ако се криете.

— Крия се, но мисля, че вече не ме търсят особено ентусиазирано. Ако можех да заживея нормален живот… но никой не ме смущава в уединението ми. Във всеки случай, не съм толкова глупав. Като копие на историческа сграда, това място няма никакъв компютърен достъп, дори за нуждите на обикновеното счетоводство. Съмнявам се, че съм единственият, който го намира за привлекателно поради тази причина.

Дръм кимна.

— Трябва да е подходящо за нелегални операции. Прегледахте ли онова, което ви пратих миналия път?

— Да. Признавам, че очаквах господин Крейн да е с вас.

— Линк е зает. Взе си няколко дни отпуска за рождения ден на майка си.

— Много мило — тъжно каза Даймон.

— Доволен ли сте от разследването до този момент?

 

— Дали съм доволен? Все още не съм открил нужното, за да унищожа Църквата на Елиш, и дотогава трябва да остана затворник.

— Може би ще е по-лесно да потърсите нещо, с което да ги шантажирате, и по този начин да извоювате безопасността си.

— Нещо от рода на „Ако умра, това ще бъде разгласено“ ли? Да, обмислял съм тази възможност. Ще призная, че съм страхливец. Никога не съм вярвал, че толкова ще упорстват и в преследването ми, и в мисията си. Бунтът в Сентръл Парк трябваше да е достатъчен, за да ги отслаби!

— А вместо това станаха още по-силни. Виртпрехвърлянето им вече не се ограничава до пси-сили и незначителни излъчвания. Боговете…

— Плашите ме. Някой друг страх ли го е от тях?

— Мен. Линк. Всеки, който се замисля за последствията. Почти всички смятат божественото проявление за поредния артистичен трик. Европейците и американците вече не вярват в богове, Даймон, не вярват още от деветнайсети век. И точно в това е силата на елшите.

— Че не вярват и въпреки това се присъединяват към Църквата.

— Може би трябва да кажа, че макар да няма универсална културна вяра, хората копнеят за нещо божествено.

— Да… Отлично го разбирам. Възнамерявам да присъствам на Празника в Калифорния. Бихте ли се погрижили да ми купите билети?

— Естествено — засмя се Дръм.

— Защо се смеете?

— Казвате, че ви е страх, но се хвърляте с главата надолу точно там, където Бел Мардук може да ви облъхне с огнения си дъх. Или наистина не вярвате, че са богове или е нещо още по-смешно.

— Какво?

— Ами, че вярвате и не можете да пропуснете възможността да видите бог на живо.

— Престанете да се смеете!

Дръм се изправи.

— Искам да хвана следващата суборбитална совалка. Пазете се, Даймон. Тук ли да ви пратя билетите?

— Да.

— На чие име да са? Те не допускат всички.

— Да, спомням си го от доклада ви. Можете ли да ми осигурите фалшива самоличност?

— Срещу заплащане.

— Смятайте, че ви е платено.

— Жалко.

— Защо?

— С нетърпение очаквах да купя билет на името на Артър Идън.

— Дръм!

— Извинете ме. Не предполагахте ли, че зная?

— Не!

— Обзалагам се, че Линк също се е досетил.

— Как?

— Ами нали това ни е работата — да научаваме онова, което хората искат да скрият. Не се безпокойте, Даймон, не сме ви издали. Нито ще го направим. Просто изпитваме вътрешно задоволство, когато разкриваме всичко.

— Проявявате неподчинение!

— Никога не съм бил покорен, Даймон. Пазете се. Ще ви пратя билетите.

— Мога ли да ви вярвам?

— Вече отдавна го правите. На първия ред ли?

— Хм… — Сухо подсмихване. — Естествено, защо не? Ще си измисля маскировка.

— Това е то бойният дух, Даймон. Идете и изиграйте ролята на змията в техния рай.

— Ооп!

— Аригато! Радвам се, че оценявате шегите ми. Тази отдавна си я бях приготвил.

— Ще изпуснете совалката си, Дръм.

— Тогава доскоро.

 

 

Когато се качи в совалката, Дръм се свърза с телефонния си секретар. Имаше десет съобщения, всичките от Линк Крейн, получени на десетминутни интервали. Съдържанието им бе приблизително еднакво: „Дръм: можеш ли да зарежеш всичко и да ми помогнеш? Положението е извънредно. Ела на следните вирткоординати. Смятай се за нает с тройно по-голям от обичайния ти хонорар, включително разноските и каквото друго искаш. Линк.“

Детективът помисли малко и й прати кратък отговор: „Пристигам след трийсетина минути. Дръм.“

Веднага щом совалката се приземи, той отиде в сигурна станция за прехвърляне, нае дългосрочна кушетка и набра координатите, които му беше дала Линк. После излезе от сивата мъгла и се озова в розова градина. Алис Хазърд — този път не в ролята си на Линк Крейн — бе приклекнала край храст с цвят на мента, държеше цвете и методично късаше листчетата му.

Когато Дръм придоби плътна форма, тя скочи и се втурна към него. Прегръдката й го стресна, тъй като Линк избягваше каквито и да било физически контакти.

— Благодаря, че дойде, Дръм! Тук не можем да разговаряме — прекалено е открито. Ела с мен.

Детективът плъзна поглед по очевидно пустата градина, повдигна рошавите си вежди и я последва. Момичето вече беше успяло да се отдалечи на значително разстояние.

— Къде отиваме? — извика той. — През огледалото ли ще минем, или ще влезем в дупката на заека? Питам само от научно любопитство.

Тя забави крачка, за да му позволи да я настигне.

— Зад Северния вятър — доближила уста към ухото му, прошепна Линк — и това е първата тайна.

Дръм запремигва, но тя тръгна отново. Той забърза след нея. Познаваше Алис — или поне Линк — достатъчно, за да е убеден, че няма да получи повече отговори, докато не стигнат там, където отиват. Това обаче не му попречи да свърже изчезването на Лидия Хазърд във Вирту преди раждането на Алис с рождения ден и настроението на момичето. Стигнаха в къщата в края на овощната градина и детективът научи за случилото се с Амбри. Почти беше очаквал подобна информация.

Когато Алис завърши разказа си, Лидия му предаде онова, което двамата с Амбри бяха разбрали в института „Донърджак“. Алис като никога запази въпросите си за накрая.

— Искаш да кажеш, че баща ми е или е бил бог, така ли?

— Казвам само, че Амбри очевидно присъства в повече легенди, отколкото е съзнавал — отвърна Лидия. — Сид не го нарече бог — по-скоро легендарно въплъщение.

Дръм се подсмихна.

— Дева ражда дете след връзката си с бог. Звучи страхотно. Разбира се, повечето от тези хлапета са били момчета, нали? Изглежда, малко сте пообъркали нещата.

Лидия го зяпна, а Алис го изрита в пищяла.

— Дръм! Държиш се гадно!

Той само се ухили и скоро Лидия се разсмя заедно с него. Алис гледаше двамата възрастни така, сякаш са се побъркали.

— Извинявай, Алис — като продължаваше да се превива от смях, успя да изрече Лидия. — Трябва да е от стреса, но Дръм е прав. Цялата ситуация е направо абсурдна.

— Докато вие се хилите — сковано отвърна дъщеря й, — Амбри все още е в беда.

— Пленник е — поправи я Дръм, — което определено е различно. Това означава, че не е заплашен от непосредствена физическа опасност.

— Докато легионите на Небебог не потеглят на бой — уточни Лидия.

— С други думи — ако предположението ми е вярно — продължи детективът, — за известно време е в безопасност. Ако престане да ми се мръщи и пак си сложи шапката на Линк, Алис ще се сети, че имаме доста добра представа кога Небебог ще се нуждае от легионите си.

— За Празника на елшите!

— Точно така. Вече стигнахме до заключението, че Йерофантът на Църквата на Елиш трябва да разполага с някаква поддръжка във Вирту. Небебог отлично се вмества в тази картина: той е могъщ, влиятелен и особено ако се смята за върховно божество, лишено от изконните си права, най-вероятно ще има полза от прехвърлянето.

— Значи имаме време. — Алис се поотпусна. — Извинявай, че те ритнах.

Дръм нави крачола си и разгледа светлия си космат прасец.

— Няма синина, хлапе. Но наистина трябва да се успокоиш. Това не ти е като да се вмъкваш в чужди офиси, за да четеш чужди документи.

— Алис! Нима си го правила!?

— Може ли да обсъдим този въпрос по-късно, мамо? — бързо отвърна Алис. — Добре, вече съм спокойна, Дръм. Някаква идея откъде да започнем търсенето? Вирту е доста голяма.

— Кой е местният еквивалент на Олимп, Валхала или там, където боговете си окачват шапките, щом се приберат вкъщи?

Алис и Лидия поклатиха глави, но мравките, които продължаваха да отмъкват останките от пикника, изписаха с телата си: „Планината Меру“.

— Планината Меру — прочете Дръм. — Чудесно! Имате ли представа как да стигнем дотам?

Мравките се пръснаха и наново се подредиха: „Съжаляваме. Не знаем.“

— Съмнявам се, че ще открием това място в някой справочник — каза Дръм, — и като че ли нямам желание да разпитвам за него.

— Бихме могли да попитаме Сид или онзи негов колега от института „Донърджак“, Парацелз — предложи Лидия.

— Добра идея — отвърна Дръм, — но се колебая. Нали споменахте, че тези ииони почитали боговете на Меру — и че уважавали Амбри в ролята му на Гайдаря. Не съм убеден как ще реагират на това, че се ровим в тяхната теология.

— Мравките пак се подреждат — посочи Алис. — Този път са много повече.

„Свържете се с Вирджиния Талънт в сайта на Маркон — написа genius loci — НОВ.“

— Не разбирам — рече Лидия.

— НОВ е Научният отдел на Вирту — поясни Алис.

— Ако щете вярвайте, но наистина съм чувал за нея — прибави Дръм. — Даймон ме накара да я проверя, когато започвахме да разследваме елшите. Известно време обмисляше дали да не опита да се свърже с Йерофанта. Талънт има репутацията на един от най-добрите инспектори в НОВ. Тя е от Верите, но прекарва почти цялото си време във Вирту.

— И знаем адреса й — каза Алис. — Чудя се какво има предвид дамата на Северния вятър, като ни насочва към нея.

Мравките отново се подредиха: „Маркон е в опасност от страна на Меру“.

— И Вирджиния Талънт ще се съгласи да ни помогне, така ли? — попита Алис.

„Талънт е приятелка на Маркон“ — отговориха мравките.

— Можеш ли да ни прехвърлиш там? — попита Дръм.

В отговор около Алис, а после и около детектива задуха силен вятър. Макар че стоеше близо до дъщеря си, въздухът около Лидия остана неподвижен.

— Предполагам, че това означава „да“ — каза Алис и бързо прегърна майка си.

— Късмет, Алис! Пази се. Нямам намерение да те разменям за Амбри.

— Ами Дръм? — изкиска се момичето.

Вятърът ги отнесе преди Лидия да успее да отговори, но когато погледна назад, Алис видя, че доктор Хазърд се усмихва.

 

 

Вятърът внимателно ги спусна по средата на малка горичка. За разлика от Земята зад Северния вятър, този сайт изглеждаше почти тропически. Това впечатление още повече се засили, когато изпод заслон от обсипани с червени цветя лиани се появи тъмнокожа жена, облечена в нещо като саронг. Дългата й кестенява коса свободно се спускаше върху раменете й и краката й бяха боси, но държеше в ръка ХФ-пистолет и заплашителността в светлите й очи ясно показваше, че не е безпомощна аборигенка.

— Вирджиния Талънт? — бързо попита Алис, като протегна ръце с дланите напред, за да увери жената, че не е въоръжена. — Дойдохме да ви помолим за помощ.

— Вие знаете коя съм — без да престава да се цели в тях, отвърна жената, — но аз не ви познавам.

— Аз съм Алис Хазърд, също известна като Линкълн Крейн. Това е партньорът ми Дезмънд Дръм.

— Линкълн Крейн… струва ми се, че съм срещала това име.

— Пиша статии във вестниците.

— В такъв случай името ви ми е известно оттам. Това е частен сайт. Откъде знаете, че може да ме откриете тук?

— Земята зад Северния вятър… прати ни нейната genius loci. Тя е приятелка на моя баща. Всичко е ужасно сложно, госпожо, и вашият пистолет много ме безпокои.

— Зад вас са застанали две страшнокотки, които може би още повече ще ви уплашат. — Вирджиния Талънт за пръв път се усмихна и пъхна ХФ-пистолета в колана си. — Значи търсите мен, не Маркон, така ли?

— Точно така. Може ли просто да ви разкажа историята си? Тя е съвсем невероятна.

Вирджиния Талънт погледна към горичката. В отсрещния й край имаше продълговата кутия, обгърната в мътнозелена светлина.

— Напоследък със самата мен се случиха някои невероятни неща, затова ще ви изслушам. Разказвай, Алис.

И така, от време на време с помощта на Дръм, Алис разказа на Вирджиния за отвличането на Улфър Мартин д’Амбри — Призрачния гайдар на Небебог. Не пропусна нищо — нито многобройните личности на Амбри, нито проявлението на Небебог, нито дори развитата от нея и детектива теория, че всичко това е свързано с предстоящия Празник на Църквата на Елиш.

Вирджиния Талънт имаше дарба да слуша, развита по време на работата й в НОВ и по-късно, когато genius loci й разказваше дългите си истории. Така че сега слушаше и случайното раздвижване на храста или клокоченето на потока й подсказваше (но не и на Алис или Дръм), че Маркон също внимателно следи разказа.

Разбирам защо дамата зад Северния вятър е решила да ви помогне. Не само защото Амбри й е бил приятел — а и заради нахлуването на Небебог в сайта й. По-старите genius loci са много ревниви по отношение на правата си, а Небебог е нарушил благоприличието.

— Можеш ли да ни помогнеш да открием планината Меру, за да освободим баща ми? — попита Алис.

Вирджиния Талънт бавно, кимна.

— Да, мога, и нещо повече, ще го направя. Както е отбелязала дамата, аз съм приятелка на Маркон, а и една от Върховните на Меру го принуди да сключи договор, който ще означава смъртта му.

— Не разбирам.

Вирджиния накратко обясни за нападението на Земея, за сделката, която бе предложила на genius loci, и за страничните ефекти.

— Веднъж успях да я убедя и за известно време Маркон донякъде възвърна силите си. Напоследък отново отслабва. Мисля, че копелето на Земея го изсмуква. Вчера видях лъчистата мъглявина.

— Лъчистата мъглявина. Амбри използва същата дума. Какво означава тя?

— Това е изкривяване на пространството, замъгляване, искрене. Във Вирту това предвещава края на живота на прогите. Според мен лъчистата мъглявина е поличба, че детето на Земея ще убие Маркон. Ако го беше белязала истинската господарка на изгубените, краят вече щеше да е дошъл. Тя не си играе с поданиците си — поне така ми каза Маркон.

— Извинете, госпожо — рече Дръм, — но изобщо не изглеждате изненадана от по-невероятните моменти в разказа на Алис.

— Защото не съм — или по-точно, за мен те не са невероятни. Маркон ми е обяснявал теологията на Вирту. Вече съм чувала за Гайдаря, Учителя и Онзи, който очаква. И изобщо не съм изненадана, че има дъщеря или че тя иска да го спаси, за да не му се наложи да играе ролята на пионка в някаква божествена игра.

— Можете ли да ни отведете до Меру?

Вирджиния се намръщи.

— И да, и не. Самата аз не зная пътя, но според Маркон имало влак…