Роджър Зелазни
Донърджак (9)

3.

Джон д’Арси Донърджак Младши стоеше пред виртуалното огледало, което беше създал в малък подземен канал в околностите на замъка Донърджак във Вирту, също негово дело. Бе се превърнал в красива синеока жена с руса коса до кръста. Вдигнал ръце над главата си, той бавно се въртеше и наблюдаваше анатомичното си съвършенство. Остана доволен, отпусна ръце, усмихна се и направи реверанс на отражението си.

После за миг затвори очи и промени темата. Когато отново ги отвори, първо погледна към ръцете си, сега целите покрити с косми, сетне към отражението си, и видя същество от племето на Сейджак.

Дуби изръкопляска.

— Добра работа! Добра работа! Идеално! Обаче трябва да го правиш, без да си затваряш очите. Междувременно някой може да те нападне.

— Имаш право — съгласи се Джей.

— Опитай нещо абсолютно нечовешко — например мебел, скала или машина.

— Добре. Чакай да помисля малко.

— Няма време! Те разбиват вратата! Давай!

Джей светкавично се превърна в масичка.

— Не е зле, само че повърхността не е равна и имаш пет крака.

— Хопа!

— Неодушевените предмети понякога са много сложни. Нали тъкмо затова се упражняваш. Хората, които притежават изключителни способности, обикновено започват само с няколко, усъвършенстват ги, продължават с нови и така си отработват установен репертоар.

— Има смисъл.

— Да.

— Нещо против да ти задам един личен въпрос? — след като възвърна човешкия си образ, попита Джей.

— Питай.

— Какво правиш, когато не сме заедно?

— Обикалям. Във Вирту има ужасно много неща за гледане.

— Не работиш ли за някого?

— Работя за обогатяването на духа си. Защо питаш?

— Ами… вие с Мизар, Фекда и Алиот винаги се появявате приблизително по едно и също време и се чудя дали е случайно.

— Трябваше по-рано да ми зададеш този въпрос, защото и аз се чудех и разговарях с другите за това. Всички ние обикаляме. Всички имаме общи неща и периодично се срещаме. И всички сме заинтригувани от твоя случай.

— Наистина ли?

— Да. Бих искал да видя замъка Донърджак извън Голямата сцена. Навярно всички копнеем за неща, които са ни недостъпни.

— Ела насам — каза Джей и енергично закрачи по обратния път.

Дуби забърза по петите му.

— Отиваме на Голямата сцена — рече Джей. — Искам да видя дали не мога да те преведа заедно с мен.

— При цялото ми уважение — отбеляза Дуби, — не вярвам, че е възможно. Мисля, че ти просто си някаква аномалия, защото за теб е направено изключение, позволяващо ти да имаш родители от двете страни.

— Възможно е — отвърна Джей. — Но винаги съм искал да проверя. Нека опитаме.

— Добре. Какво да правя?

— Хвани ме за ръка.

Дуби се подчини.

— Ела насам — каза Джей, отвори вратата и бързо пое напред.

Когато стигнаха до Голямата сцена, той се усмихна.

— Готови…

— При цялото ми уважение… — започна Дуби.

Без да пуска ръката му, Джей се качи на Сцената, пресече я и се спусна в кабинета на баща си.

После отиде и докосна бюрото.

— Истинското — съобщи той.

Дуби протегна ръка и тя опря в твърда повърхност.

— Усещам го! — каза създанието.

— Чудесно! Опитай да докоснеш други неща. Но не и пултовете.

— Няма. Можем ли да отидем и другаде освен в тази стая?

— Не виждам защо не. Ела.

Двамата излязоха и се спуснаха по най-близкото стълбище, без да срещнат никого. По пътя Дуби прокарваше ръце по гоблените, мебелите и стените.

— Навсякъде е същото! — отбеляза накрая той.

— И на мен ми се струва така.

— Но не смятам, че ще мога да проникна във фаза.

— Да, едва ли ще можеш.

— Мислиш ли, че можем да излезем навън?

— Не го правя много често, но не виждам защо не.

Джей го поведе към една врата, разположена на южната стена, свали ключа от кукичката му, отключи и двамата излязоха навън. Дуби спря и сдъвка няколко стръка трева.

— Наистина има вкус на трева — рече той. — Може би в крайна сметка няма чак толкова голяма разлика.

— Тук не мога да разперя ръце и да полетя, нито да ходя по повърхността на океана и да дишам под вода.

— Наистина ли е толкова важно?

Джей се насочи към желязната врата на оградата и влезе вътре.

— Какво е това? — попита Дуби.

— Семейното гробище — отвърна момчето. — Това е гробът на мама, а това на татко.

Другият посочи нагоре.

— Джей! Какво става?

Джей вдигна глава. Един от монтираните на стената странни уреди внезапно засия с лилава светлина.

— Не зная какво… — започна той.

— Синко! Бързо се върни в кабинета! — извика устройството. — Не се бави да заключваш вратите! Тичай!

Джей се завъртя и се затича. Дуби го последва. Във въздуха пред тях заплува лъчиста мъглявина.

— Какво става? — попита момчето.

— Нямам представа — отвърна Дуби.

— Какво е онова във въздуха?

— Лъчистата мъглявина — знакът на Смъртта — каза Дуби, когато влязоха в замъка.

Джей усети, че космите му настръхват, и видя, че козината на спътника му се е изправила. Докато тичаха нагоре по стъпалата, сияещите устройства по външните стени започнаха да вият.

— Какво става? — попита Дуби.

— Не зная. Никога не съм виждал такова нещо. Ти поне си наясно какво е лъчистата мъглявина — каза Джей, като търкаше очи.

— Колкото по-голям ставаш, толкова повече научаваш за тези неща, братко Джей — а те са доста тъжни. Обикновено ги виждаш точно преди да умреш, ако живееш във Вирту.

— Днес нямам намерение да умирам — каза Джей и се втурна към кабинета. Чу се нещо като тихо подсмихване.

Във въздуха се разнесе пращене и когато влязоха в кабинета, лъчистата мъглявина изчезна.

— Гривна! — извика той. — Сега какво?

— Черната кутия на масата до бюрото — последва отговорът. — Би трябвало да се е задействал светлинен индикатор. Третото копче отдясно. Завърти го докрай по посока на часовниковата стрелка.

Джей се метна напред и извика:

— Готово!

Иззад стените се разнесе пращене.

— На задния крак на масата има малък импровизиран ключ. Натисни го!

— Добре. За какво е той?

— Резервен генератор.

На екрана на един от главните монитори се появи глава, покрита с тъмна качулка. Бледото лице тънеше в сенки.

— Привет — каза главата.

Джей усети, че Дуби се скрива зад гърба му.

— Много си бърз, момче — продължи фигурата.

Джей се опита да срещне тъмния поглед и не успя.

— Коя си ти? — попита той.

— Стара позната на баща ти — разнесе се отговорът.

— Какво искаш?

— Теб.

— Защо?

— Ти ми беше обещан още преди да се родиш.

— Не мога да повярвам.

— Питай страхливеца, който се крие зад теб.

— Вярно ли е, Дуби?

— Ами… хм… да.

— Откъде знаеш?

— Бях там, когато сключваха сделката.

— Защо са я сключили?

— Можеш да му разкажеш за това някой друг път — прекъсна ги мрачната фигура на екрана. — Така или иначе, ти си мой още от самото си раждане. Но не те взех заедно с баща ти заради красноречивата му молба да те оставя да поживееш. Сега обаче, когато се остави незащитен, сметнах, че до голяма степен съм изпълнила обещанието си — и реших да изпитам реакцията ти. Откъде разбра какво да направиш?

Джей чу, че Дуби прошепва в ухото му:

Не казвай за гривната. — После маймуната прибави на глас: — Казват, че преди години баща му се е бил с теб.

— Кога си чул за това?

— Имам чувството, че не трябва да казвам.

— Бързо се прибирай вкъщи, Дуби. Трябва да обсъдим някои неща.

— Уви, не мога.

— Какво означава това? Защо не можеш?

— Изглежда, съм бил прехвърлен и сега съм създание на Верите. Не мога да дойда при теб. Явно съм изгубил пътя.

— И това май е дело на Донърджак, нали?

— Не зная.

— … извършено от момчето.

Дуби погледна към Джей, който кимна и се усмихна.

— Баща ти не ме победи — каза фигурата; — Завършихме наравно.

— Нима? — попита момчето.

Фигурата просто го погледна, после рече:

— Свалям обсадата. Ще ти дам още няколко години. Имам чувството, че злото вече е сторено. Не мога обаче да проумея с какво толкова ви привлича животът вас от рода Донърджак.

— Коя си ти? — повтори Джей.

— Познаваш ме. Всички ме познават — отвърна тя. — Засега довиждане.

Екранът потъмня. Джей Донърджак усети, че космите му се заглаждат, след като излъчвателите автоматично започнаха да отслабват и накрая се изключиха.

— Разкажи ми за нея — каза Джей.

— Това беше господарката на Дълбоките поля — отвърна Дуби.

Момчето се намръщи и попита:

— Каква е връзката ти с нея?

— Харесва й моята скромна компания. Аз бях един от онези, които държеше наоколо, за да има с кого да си приказва от време на време. Даже ни дава малко власт, за да сме доволни на онова странно място.

— Онова странно място ли?

— Дълбоките поля.

— Наистина ли си живял там?

— Ами… да.

— И тя те е накарала да ме държиш под око?

Дуби извърна поглед.

— Да. Като че ли спомена нещо такова.

— На чия страна си в крайна сметка? Къде ще идеш, когато си тръгнеш оттук?

— Ами, вече не мога да се върна обратно. Твоята сила ми пречи. Нямах представа, че ще успееш да ме доведеш във Верите и в резултат ще ми затвориш пътя за връщане в Дълбоките поля. Би било забавно да видим как господарката ще се опита да победи тази сила.

— Какво ще правиш сега?

— Ще поостана при теб, ако ми позволиш.

— За да можеш още повече да ме шпионираш ли?

— Нямах това предвид. Мисля, че тя току-що ме изхвърли от работа.

— Значи се нуждаеш от убежище, така ли?

— Така излиза. Обаче ако тя не ме грабне, за да ме превърне в прах, мога да те науча на много неща. Зная нещичко за нея.

— Мисля, че бих могъл да те върна там.

— Не сега! Не и докато господарката на ентропията е бясна! Моля те!

— Добре. И на мен ми се иска да има с кого да си приказвам. Ако някога поискаш да се върнеш, първо ми кажи.

— О, непременно, обещавам!

— По дяволите обещанията ти. Достатъчна ми е твоята дума.

— Имаш я.

— Добре, тогава ще се грижим един за друг.

— Става. Но имай предвид, че нито един от двама ни не може да се мери с господарката на Дълбоките поля.

Момчето се подсмихна.

— Гладен ли си?

— Да. И никога не съм опитвал храна от Верите.

— Е, за всяко нещо си има пръв път — отвърна Джей.

Джон д’Арси Донърджак Младши приклекна на парапета до един особено грозен чучур на готически водосток. В последно време бе започнал да се занимава с гимнастика. И въпреки че обичаше да се катери по скалите във Вирту, скоро се убеди във възможностите на разчупената структура на самия замък. Понякога отправяше поглед над селото към планините и морето. Друг път се наслаждаваше на прелестни съчетания от дъга, облаци и слънчеви лъчи. Когато зърваха гъвкавото му тяло, селяните все повече се убеждаваха, че замъкът е обитаван от призраци. В по-мрачни дни оставаше незабележим. И нощем рядко излизаше по стените.

Откъм морето навяваше мъгла и в далечината Джей виждаше приближаващата се буря. Някои от рибарските лодки вече бяха отнесени от ветровете и в плажа се разбиваха мощни вълни. Камъните около него станаха влажни. Красотата на гледката го поразяваше и не му се искаше да се прибира.

— Да не би да си решил да помогнеш на Дълбоките поля? — извика от отворения прозорец на замъка Дуби. — Камъните стават все по-хлъзгави.

— Зная — отвърна Джей. Но въпреки това продължаваше да стои навън. — Трябва да видиш това небе — каза той.

— Мога да го видя и оттук!

— И да почувстваш вятъра.

— Още една причина специалистите по промяна на климата да продължават опитите си! Прибирай се!

— Добре де, добре!

Джей се спусна долу, вмъкна се през прозореца и каза:

— Недей да мърмориш като някоя баба.

— Няма, но само си помисли — ти си единствената ми сигурна връзка със света. Какво ще правя, ако паднеш и се утрепеш, реклама във вестника ли да пусна? „Малка подвижна маймуна търси работа във Вирту или Верите. Има голям опит с демони, ентропия и капризни старци. Отличен барман.“

— Навярно ще е по-добре да постъпиш в туристическа агенция — отвърна Джей — и да приемеш какъвто вид искаш във Вирту.

— Малко ме е страх от това.

— Бих могъл да се опитам да те прехвърля обратно за постоянно.

— Иска ми се просто да можеше да ме научиш на този номер с придвижването назад-напред.

— Иска ми се да знаех как.

— Смъртта знае нещичко за това — рече Дуби, — но се съмнявам, че го може. Жалко, че няма начин да създадеш таен портал, известен само на двама ни.

Джей го изгледа внимателно и попита:

— Ами ако вече има такъв?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да предположим, че слугата на мрачен враг на баща ми е трябвало да се сприятели с мен по начин, много приятен за дете — че отначало просто са си играли заедно. А после успях да те прехвърля тук. Навярно вече съм направил половината от онова, за което говориш. Чудя се…

Момчето изглеждаше малко нервно.

— Отчасти си прав — рече накрая Дуби. — Но това беше моя идея, не нейна — и не съм имал време да й кажа какво искам да опитам.

— Значи може да се каже, че идеята ти е хрумнала просто така.

— Да. Беше изкусителна.

— Изкусителна… а може да е било проверка. След като се върнах в кабинета на татко, тя не положи много усилия.

— Какво искаш да кажеш? Та тя нападна замъка! Помислих си, че сме загубени.

— Нима? Тя е проникнала през защитата, за да вземе майка ми. Едва ли е съвпадение, че е починала само няколко дни след раждането ми. Баща ми също е починал млад, което показва, че господарката на Дълбоките поля е успяла да го направи за втори път.

Дуби изсумтя, но си спомни какво бе чувал за предишната обсада на замъка Донърджак, потръпна и обгърна тяло с дългите си тънки ръце.

— Изглежда, господарката на Дълбоките поля е способна да прониква през защитните системи на баща ми — продължи размислите си Джей. — Може би трябва да полага известни усилия, но е в състояние да го прави.

Дуби отново потрепери.

— Вече изобщо не се чувствам в безопасност.

— Нищо не се е променило — отвърна Джей с твърдия, студен глас, с който понякога говореше.

— Може би си прав. — Дуби се огледа наоколо. — Но определено ми се струва така.

Джей се усмихна, отново превърнал се в обикновено момче, наведе се и прегърна маймунката.

— Пораснал си — отбеляза Дуби. — Спомням си времето, когато бяхме почти еднакви на ръст.

— Случва се.

— Във Вирту обаче не винаги.

— Хайде, Дуби. Да проверим дали Куки ще ни даде сладолед. Умирам от глад.

Дуби се изправи и пръстите на ръцете му увиснаха до пода.

— Добре. Знаеш ли, ако господарката на Дълбоките поля дойде, не бих могъл да й попреча, но пък винаги съм искал да опитам сладолед.

Донърджак се засмя и го поведе. Зад тях компютърният монитор в кабинета на Джон д’Арси Донърджак Старши премигна и се появи череп. Усмивката му беше вездесъща, смехът му — дрезгав и изпълнен с триумф.