Веднага щом седна на него, диагностичното устройство я претегли, измери пулса и кръвното й налягане и регистрира профила на мозъчните й вълни. Трябваха му още няколко секунди, за да анализира няколко кубични милиметра кръв.

После й каза:

— Госпожо, вие сте бременна.

— Грешиш — каза тя.

Изтече още една минута.

— Диагнозата е потвърдена — настоя устройството.

— Сигурно си се повредило.

— Малко вероятно — отвърна то. — Аз съм съвсем ново и във фабриката ме подложиха на пълни изпитания.

— Има причина да пристигнеш тук с едногодишна гаранция и без допълнително заплащане.

— Да, защото това е жест, заради който рядко им се налага да плащат. Мога да ви дам номера, за да поискате телепроверка.

— Добре, дай ми го.

По-късно техникът от сервиза, който настоя лично да провери устройството във виртпространството, поклати глава и каза:

— Нищо му няма. Работи отлично.

— Но аз не може да съм бременна!

Техникът я погледна и се поусмихна.

— Убедена ли сте?

— Просто не става така — отвърна Ейрадис.

Той поклати глава.

— По-добре да не ви питам какво искате да кажете. Но повярвайте ми, проблемът не е в устройството. А какво ще решите да правите с информацията, разбира се, си е ваша лична работа.

Тя му кимна на сбогуване и угасна като светлина.

После се заскита из високите зали на замъка. Мислеше за деца. Около нея се плъзгаха сенки, теченията поклащаха завеси и гоблени. По гредите на таваните се щураха и дращеха мънички същества. А какъв беше онзи друг звук?

Удивляваше я невъзможността на всичко това. Съчетаването на Вирту и Верите винаги бе стерилно, трябваше да е стерилно. Така бяха устроени световете. Нямаше място за пазарлъци с принципите. Не можеше да е бременна. Тя спря и се погледна в чудновато криво огледало. Лекото движение настрани правеше лявата й буза да изглежда като издута. Ефектът я развеселяваше всеки път щом минеше покрай него.

Какво се беше случило след смъртта й във Вирту и преди възкръсването й в Дълбоките поля?

Звукът отново се разнесе, мелодичен и в същото време металически. Каквото и друго да означаваше това, господарката на изгубените бе успяла да прати превъплътената й същност през интерфейса, за да я превърне в истинска обитателка на Верите. Дали тази промяна включваше и възможност за забременяване в нейния нов дом? Вече колко време се намираше във Верите? От шест месеца? Година? Трудно свикваше с начина, по който действаше тук времето.

Пак — и вече по-близо — онзи звук. Може би идваше от стаичката вляво или от коридорчето зад нея? Тя забави крачка и погледна в помещението. Нищо. Ейрадис влезе.

Зад гърба си чу тих шум. Завъртя се и зърна в коридора тъмния силует на дребен мъж в дрипава туника и бричове, брадат и с верига на глезена.

— Кой сте вие? — попита тя.

Той прекъсна стона си и завъртя глава, сякаш за да я разгледа.

— Кой… сте вие? — повтори Ейрадис.

Мъжът избъбри нещо нечленоразделно, но смътно познато. Тя поклати глава.

Той го повтори. Прозвуча й като „Не зная“.

— Не знаете кой сте, така ли?

Последва друго изречение, което тя почти разбра и започна да превключва аналитичните си програми, за да открие какъв е акцентът му. Следващия път, когато непознатият заговори, Ейрадис успя да осъвремени и редактира думите му.

— Твърде дълго — рече той — по мрачния път на паметта. Името забравено, подвизите невъзпявани.

— Какви са били подвизите ви?

— Кръстоносец — отвърна мъжът. — Много битки.

— Как се озовахте… тук?

— Семейно имение. Моето загубено. Затворник много време. Мрак.

— А враговете ви?

— Покойници. Покойници. Сега различно, това място. Срутено, изчезнало. Но духът му останал. Блуждал из призрачния замък и още блуждая. Аз и други от дните отдавнашни. Той е тук, в обвивката на новия. Понякога го виждам, друг път не. Избледнява, също като мен. Сега обаче вашето сияние. Добре. Иначе щеше да избледнее. И после високо във въздуха аз, а от височина страхувам се. Оставам. По-добре да блуждая сега. Вашето име, госпожо?

— Ейрадис — отвърна тя.

— Добре дошли, вие и рожбата ви бъдна. Наблюдаваше ви банши.

— Банши ли? Какво е това.

— Шумен женски дух. Провижда лоши неща и тогава вие.

— Снощи чух вой.

— Да. Беше тя.

— И какво ще е това лошо нещо?

Той сви рамене и веригата му издрънча.

— Когато става дума за провижданията им, банши обикновено генерализират нещата.

— В такъв случай не ми изглеждат много полезни.

— Банши са повече за атмосфера, отколкото за използване.

— Чувала съм ви от време на време и сега ви виждам за пръв път. Къде отиват призраците, когато не блуждаят?

— Не съм сигурен. Предполагам, че е нещо като сънуване. Нещо подобно. Но е място, места, късчета. Миналото се смесва с нови неща. Но пък това често се случва и в будно състояние. Разбуждаме се повече, когато наоколо има хора, като сега. Тя поклати глава.

— Не разбирам.

— Аз също. Но докато ме няма, научавам разни неща. Късчета. Парчета. Когато се върнах, знаех повече, отколкото преди. Вие сте много странна личност.

— Аз не съм от Верите. От Вирту съм.

— Никога не съм ходил в тази земя, но по свой собствен начин зная нещичко за нея. Зная и че сте дошли тук от още по-странно царство — от което не ми е известно да има обратен път. Отишли сте в Дълбоките поля и сте се върнали. Смятах, че не е възможно. Вие обаче сте донесли със себе си късче от него. Сякаш тъмният му прах е полепнал по обущата ви. Навярно затова ми е по-лесно да приказвам с вас, отколкото с повечето топли създания: имаме нещо общо.

— Защо блуждаете и мъкнете верига? Във Вирту мъртвите не правят така.

— Това е символ за страданията ми в края на моя живот.

— Но оттогава са минали векове. Колко време трябва да го правите?

— Никога не съм бил наясно по този въпрос.

— Не можете ли просто да престанете?

— О, правил съм го много пъти. Но винаги се събуждам и откривам, че пак продължавам. Лош навик, но нямам представа как да се откажа от него.

— Трябва да има някаква терапия, която да ви помогне.

— Не са ми известни такива неща, госпожо.

Той се завъртя и задрънча с веригата по коридора. Силуетът му избледня.

— Трябва ли да си тръгвате? — попита Ейрадис.

— Нямам избор. Сънят ме зове. — Сякаш с огромно усилие, мъжът спря и се обърна към нея. — Ще бъде момче — каза той, — и банши виеше за вас. Главно за вас — прибави призракът и отново се завъртя. — Но и за него, както и за съпруга ви.

После нададе кратък вой и звукът рязко секна заедно с дрънченето на веригата.

— Почакайте! — извика тя. — Върнете се!

Но той избледняваше с всяка следваща крачка и след мигове изчезна. Ейрадис проля първите си сълзи във Верите.

Донърджак вдигна поглед от реката уравнения на екрана и насочи вниманието си към текста, който съставяше в другата му половина.

— Убедих се — каза той, — че във Вирту наистина съществува четвърто равнище на сложност. Доказва го собственият ни опит, както и някои други аномалии, които ми направиха впечатление. Обсъдих тази възможност с неколцина колеги и всички те твърдят, че съм тръгнал по задънена улица. Но те грешат. Сигурен съм, че това може да се съгласува с общата теория на мястото. Нищо друго не може да обясни всички данни. Погледни тук!

Той замрази потока от цифри и го върна назад.

— Джон — рече Ейрадис, — бременна съм.

— Невъзможно — отвърна той. — Ние просто не можем да се съчетаваме на такова равнище.

— Изглежда, че можем.

— Откъде знаеш?

— Така казва медицинското устройство. Призракът също.

Той замрази функцията на екрана и се изправи.

— Най-добре да проверя онази машина. Призрак ли каза?

— Да. Срещнах го на горния етаж.

— Говориш за привидение, дух, безплътно проявление, така ли?

— Да. Самият той каза, че е такъв.

— Този замък е прекалено нов, за да има призрак — ако изобщо съществуват такива неща. Тук никой не е умирал от насилствена смърт.

— Той твърди, че е преживелица от стария замък, който някога се издигал на това място.

— Как се казва?

— Не можеше да си спомни.

— Хм. Значи безименен ужас. И е споменал, че си бременна, така ли?

— Да. Каза, че ще е момче.

— Е, няма начин да проверя призрака. Хайде поне да погледнем машината.

Половин час по-късно Донърджак се изправи от пулта, изключи устройството, затвори куфарчето си с инструменти и си свали ръкавите.

— Добре — каза той. — Всичко изглежда наред. Включи се в него и да видим какви ще са резултатите.

Тя го направи и Джон започна стандартната процедура. Когато стигна до съществената част, машината съобщи:

— … и все още сте бременна.

— Проклет да съм! — възкликна той.

— Какво ще правим? — попита Ейрадис.

Донърджак се почеса по главата.

— Ще поръчам медицински робот с акушеро-гинекологична и пълна педиатрична програма — отвърна той, — докато обмислим положението. Тези данни показват, че има достатъчно време. Кой би си помислил, че…

— Исках да кажа… — започна тя. — Исках да кажа, какво ще правим с… нея?

Джон срещна погледа й.

— Ти го обеща на господарката на Дълбоките поля — продължи Ейрадис — в замяна на моето освобождаване.

— Мислех си, че това никога няма да се случи.

— Но след като вече е факт, какво ще правим?

— Имаме време да помислим. Можем да се договорим.

— Имам чувството, че няма да успеем.

— Е, въпреки това ще опитаме.

— А после?

— Ще помисля.

Бременна.

Докато плуваше в топлата вана, Ейрадис мислеше за това. Не че никога не й беше хрумвала тази възможност — самовъзпроизвеждащите се проги бяха нещо нормално във Вирту. Те спасяваха genius loci от изразходване на цялата им енергия за първично програмиране и им даваха възможност да творят. Но никога не се бе замисляла сериозно за възможността самата тя да има дете — и определено не след като беше отдала сърцето си на Джон, защото макар че често се любеха едни с други, обитателите на Вирту и Верите никога нямаха потомство.

Примижала, тя погледна през мигли голото си тяло. Не забелязваше никакви промени, но както показваше утринното гадене, промени имаше. Ейрадис нежно прокара пръсти по все още плоския си корем.

Как щеше да изглежда бебето… момчето? Двамата с Джон бяха тъмнокоси и тъмнооки, така че най-вероятно и то щеше да е такова. Надяваше се да има конструкцията на баща си: висок и силен, без изобщо да е тромав. По устните й плъзна лека усмивка, когато си представи бебето, момчето, младежа, своя син.

Водата във ваната постепенно изстиваше. Тя си помисли дали да не завърти кранчето с крак и да долее гореща вода, после погледна към подпухналата кожа на пръстите си (нещо, което никога не се случваше във Вирту) и реши, че й е достатъчно. Изправи се и остави водата да се стича на капчици по покритата й с масло кожа (когато бяха в Ямайка, Джон й беше подарил масло за вана с аромат на жасмин).

Свикнала с по-хладния въздух, тя стъпи навън върху китайското килимче. Докато отпускаше вдигнатата си на кок, за да не се намокри коса, Ейрадис се замисли какво да прави през останалата част от деня.

Джон беше в кабинета си и търпеливо работеше по проекта за Двореца от кости на Смъртта. Не й харесваше да е около него, докато се занимава точно с този проект — инстинктивно усещаше, че Смъртта я наблюдава, и макар че мъжът й упорито отказваше да мисли за това, Ейрадис знаеше, че дворецът е само част от цената за нейното завръщане от Дълбоките поля. Не го обвиняваше, че е приел условията на Смъртта — в крайна сметка, тогава му се бе струвало невъзможно да се изпълнят. Господарката на изгубените спокойно би могла да поиска луната, но Ейрадис се страхуваше за неродения си син и се ужасяваше от предзнаменованието на банши.

Банши. Това не беше ли нейният вой? Ейрадис замръзна на място и се заслуша. Не, бе чула просто зимния вятър, който гонеше мъглите из куличките на замъка.

Бързо отиде до гардероба си, извади дълга пола от шотландско каре, ирландски плетен пуловер, дебели чорапи и удобни обувки. Призраците обичаха да блуждаят на онези места, на които Джон беше пресъздал представите си за древен шотландски замък. Щеше да ги потърси, да ги попита за поличбите. Кой можеше да знае плановете на Смъртта по-добре от обитателите на границата между живота и онова, което във Верите минаваше за Дълбоките поля?

Джон възнамеряваше да победи Смъртта — Ейрадис бе убедена в това. Можеше да е учен и поет, но носеше и душа на воин. След прераждането си във Верите тя не помнеше много подробности за религията, упражнявана от мнозина от родствените й ииони. Съпругът й имаше място в техния пантеон — дали то знаеше? — нещо като полубог. И все пак неговите планове, способностите му не означаваха, че не може сама да провери как точно стоят нещата.

Нероденото дете беше и неин син и Смъртта го искаше като откуп за нейния живот. Неин дълг бе да го закриля също толкова, колкото и на Джон. Ейрадис бързо излезе от банята, изкачи се по каменните стъпала и излезе при зъберите. Дългата й пола се развя на вятъра, както се бяха размахвали крилете й във Вирту, но този път не тъжеше за тях — носеше в себе си нещо по-скъпоценно, нещо, което беше решена да защити.

— Банши! — извика Ейрадис. — Банши!

Вятърът отнесе думите от устните й толкова бързо, че едва ги чу. Тя се завъртя с протегнати ръце. Полата й се развя около нея, тъмната й гъста коса заплющя. Ейрадис затанцува на вятъра като циклон от каре и абанос.

Заваля дъжд, силен и леден. После премина в град, който затрака по гладкия камък и покри плочите с бучки лед. Тя продължаваше да танцува и краката й се плъзгаха по леда. Танцуваше с вятъра и дъжда.

Някой здраво я обгърна през кръста, силна ръка стисна вледенените й пръсти, но замъглените й очи не можеха да открият партньора й. По косата и пуловера й се образуваха кристалчета: скъпоценни камъни от съкровищницата на Зимния цар. Свиреше и оркестър: брулещият град, стенещият камък, острият вой на теченията из зъберите.

Сега почти можеше да види партньора си. Лицето му беше бяло, скулите високи, невероятно високи, зъбите съвсем бели, дори на белия фон на лицето му. Целият бе бял освен тъмните очи, които бяха тъмни като пещера, тъмни като нощ, тъмни като…

— Не знаеш ли до какво може да доведе дъждът? — попита дрезгав шотландски глас, придружен от дрънчене на желязо.

Ейрадис усети, че Зимният цар я завърта и я предава на нов партньор. Тя покорно протегна ръка, за да хване дланта пред себе си, но замръзналите й пръсти не срещнаха нищо, дори най-слабо съпротивление. Ръката й се отпусна и тя забави стъпките на танца.

— Моме, мокра си до костите и си се вкочанила — укори я гласът. Програмата продължаваше да превежда странния акцент в по-разбираеми думи. — Какво правиш тук в такова време? Ще трябва да си поприказвам с онзи твой съпруг да те наглежда по-внимателно! Не ми пука, че е господар на замъка!

Ейрадис се остави да я въведе в затоплената вътрешност на замъка. Когато ледът от косата й се стопи и пръстите й изтръпнаха от топлина, тя позна събеседника си.

— Призрак! — радостно каза Ейрадис. — Надявах се да те открия!

— Е, откри ме! — измърмори призрачният кръстоносец. — Моме, ти едва не стана като мен! Вземи си сложи някакви сухи дрехи преди да убиеш и себе си, и рожбата си.

— Но аз искам да поговоря с теб точно за бебето — възрази Ейрадис, като изстискваше мократа си коса. Ръцете и краката й възвърнаха чувствителността си и тя започна да трепери.

— Нима? Сега ли? — Изражението на призрака оставаше строго, но нещо в гласа му омекна. — Първо се изсуши, сгрей си вътрешностите с топла супа и после можеш да ме откриеш в дългата галерия.

И за да покаже, че разговорът е приключил, той избледня. Веригата му се задържа няколко секунди по-дълго, после изчезна и тя. Ейрадис потръпна, кихна и като събра полите си в две ръце, побърза надолу към спалнята.

Малко по-късно, вече със съвсем суха коса, облечена в чисти топли дрехи и изпила половин литър гъста супа от телешко и ечемик (а в ръката си носеше втора порция в тежка керамична чаша), тя се изкачи в дългата галерия.

„Подходящо място за среща с призрак“ — помисли си Ейрадис. Въпреки че двамата с Джон бяха избрали за пода персийски килим, отстрани все пак се виждаха голите каменни плочи. Гоблените и портретите (маслени платна, които беше купила от различни антикварни магазини, кикотейки се на израженията на някои от лицата — защо им бе да ги запомнят с толкова строги физиономии?) смекчаваха тъмния камък, но не можеха да променят мрачната атмосфера на коридора. Не помагаше дори дискретно скритата изкуствена светлина. Сякаш самата галерия беше решила, че е предназначена да е сенчесто, призрачно място, и нарочно отхвърляше всичките им усилия.

Ейрадис отпиваше от супата и бавно вървеше по коридора. Килимът заглушаваше стъпките й. Стигна до един прозорец с нисък каменен перваз и остави чашата. Опитваше се да извади парче телешко с лъжицата, когато чу дрънченето на веригата.

— Благодаря ти, че дойде — любезно каза тя и подхвана полите си, за да направи нисък реверанс.

— Нямах избор, нали? — навъсено отвърна призракът. — Ако не бях дошъл, още щеше да си танцуваш като побъркана на вятъра и снега.

— Не толкова побъркана — рече Ейрадис, като отметна глава и повдигна вежди. — Все пак те открих, нали?

— Откри ме, да. Е, какво искаш да ме питаш за рожбата си? Докато бях жив, нямах потомство, й след като сега съм мъртъв, явно вече няма да имам.

— Но ти каза, че детето ми ще е момче — възрази тя, — каза също, че воят на банши е бил за него — както и за нас с Джон.

Призракът разклати веригата си, направи няколко крачки и я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Позволяваш си волности, моме, наистина. Не можеш да задаваш такива въпроси на призраци и свръхестествени проявления. Ние даваме поличби — друг въпрос е как ще ги тълкувате.

Ейрадис бавно разбърка супата си, изяде една лъжица, после втора. Започваше да изстива и ечемикът ставаше лепкав. Тя отново остави чашата на перваза. После погледна през матовия прозорец, чиито поставени в оловни рамки стъкла бяха покрити с диаманти и ангели, и каза сякаш на себе си:

— Чудя се дали Зимният цар ще ми каже онова, което искам да разбера. Така се усмихваше, докато танцувахме… Навярно знае защо Смъртта иска детето ми.

Зад нея се разнесе ужасно дрънчене, сякаш веригата беше ударила направо по голия камък.

— Зимният цар категорично знае защо Смъртта иска рожбата ти, моме, но мисля, че не би ти го казал направо.

— А ти можеш ли?

— Аз не зная отговора, моме.

— Можеш ли да ми помогнеш да го науча?

Продължително мълчание. Ейрадис гледаше сипещите се снежинки зад дебелото стъкло и виждаше по-скоро сенките им, които затъмняваха светлината, отколкото самите тях. Вятърът виеше и тя се радваше, че архитектите са жертвали историческата истина заради изолацията.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— И повече няма да танцуваш със Зимния цар?

— Няма.

— Ще стоиш на сухо и ще ядеш най-хубавата храна, така че рожбата ти да порасне силна?

— Да.

— Добре, тогава ще ти помогна да потърсиш отговорите, моме. Не ти обещавам, че ще ги открием, но мога да ти помогна да ги потърсиш.

Ейрадис се завъртя й погледна призрака. Той стоеше прегърбен в дрипавата си туника и провиснали бричове. Краката му, забеляза тя, бяха боси и целите покрити с мазоли. Странно, глезенът, на който беше закачена веригата, изглеждаше също толкова гладък, колкото и другият.

— Как се казваш? — попита тя.

— Не зная — разнесе се заглъхващият глас. Призракът бе започнал да избледнява. — Не зная. По-добре да не знаеш някои неща.

Ейрадис дълго мисли за това, после взе чашата с изстиналата супа. Небето навън помрачняваше. Щеше да откъсне Джон от изчисленията му. Можеха да си запалят огън в салона до спалнята и да вечерят на свещи край камината. После сигурно отново щяха да се заемат с пъзела, който подреждаха — пейзаж с мост от Моне, който доста ги беше затруднил.

Ейрадис тихо си затананика, спусна се по стълбището и не чу воя на банши, слял се с този на вятъра.

Джон д’Арси Донърджак продължаваше работата си и внасяше предложените промени. Сутрин, когато се връщаше в студиото си, научаваше дали проектите му са приети. Или откриваше нови списъци с детайли. В края на този работен ден, когато остави промените си и техния каталог на обичайния адрес в машината, Джон за пръв път приложи лична бележка: „Наистина ли имаш сериозни намерения за онази работа с първородното?“

На следващата сутрин след новия списък откри отговора: „Съвсем сериозни“.

Когато привечер свърши работа, той написа: „Какво би приела в замяна?“.

Отговорът на другия ден беше: „Не приемам никакви пазарлъци“.

Той попита: „Какво ще кажеш за най-пълната музикална библиотека на света?“

Отговорът: „Не ме изкушавай, Донърджак“.

„Може ли да поговорим по този въпрос?“

„Не.“

„Трябва да има нещо, което да искаш повече.“

„Нищо, което ти да си в състояние да ми дадеш.“

„Въпреки това бих опитал.“

„Разговорът е приключен.“

Донърджак отново се захвана на работа, внасяше блестящи поправки в плана, включваше желаните промени и на свой ред предлагаше нови. Много от тях по-късно получаваха одобрение.

Един ден, когато бе оставил пълния интерфейс на полето към Голямата сцена отворен, той чу писък на гайда. Отиде до най-близкия прозорец и погледна навън, но не успя да открие източника на музиката. Излезе в коридора, но оттам гайдата почти не се чуваше.

Когато се върна, Джон разбра, че звуците като че ли се носят откъм Сцената.

Влезе вътре и се сепна. Сякаш се беше озовал няколко километра навътре от крайбрежието. Както обикновено, бе оставил сканирането на случайно търсещ режим и пейзажът, който сега го заобикаляше, представляваше копие на шотландските планини. И музиката очевидно идваше оттам.

Той махна с ръка в един от клавишните отсеци и във въздуха пред него се появи меню. Донърджак посочи с показалец полукръглата иконка и когато холосът й се появи, го хвана и завъртя волана, натисна го навътре, за да потегли, и се насочи натам, откъдето му се струваше, че се носи музиката.

Зави надясно и Вирту се понесе покрай него. Хълмове, хълмове, хълмове. Гайдата звучеше оттук, но сред тези канари и хребети можеше да я търси цяла вечност.

Издърпа волана назад и се издигна по-нависоко. Но хълмовете продължаваха, отчасти се закриваха един друг и от тази височина музиката почти не се чуваше. Защо си правеше този труд, запита се той, да търси местно, маловажно явление във Вирту? Но нещо в звуците го зовеше, навярно дърпаше някаква родова струна и го караше да ги чувства някак по-особени.

Така че продължи да търси, да кръжи и да се издига. Накрая зърна мъж, изправен върху скала в малка долина и стиснал в ръцете си гайда. Донърджак се спусна по-ниско и бавно се приближи, докато мъжът и камъкът не се озоваха в обсега на Голямата сцена.

После тръгна към него, спря на десетина крачки и плъзна поглед по стройната фигура и поддържаната брада на мъжа, по кинжала на глезена му и двуострия меч на хълбока му.

Заслуша се и в същото време забеляза, че теренът около него бавно се върти. Хълмовете потъваха в долини, издигаха се нови възвишения. После внезапно осъзна, че те някак си се подчиняват на музиката. Сякаш мястото бе станало подвижно и танцуваше под писъка на гайдата против волята на своя genius loci.

Музиката продължаваше, промените също. След известно време забеляза, че изтравничетата недалеч от него изведнъж са клюмнали. Цветята започнаха да вехнат.

— Здрасти — разнесе се тих гласец. — Музиката е страхотно нещо, нали?

Донърджак се вгледа и видя, че черното петно е пеперуда.

— Той ще продължава да свири още известно време — каза тя. — Това е „Войската на титаните“. До края има още доста.

— Кой е той? — попита Джон.

Пеперудата изпърха и кацна на рамото му, за да го чува по-добре.

— Улфър Мартин д’Амбри — разнесе се отговорът, — свирач на призрачната войска на Небебог в много победи в дните на Сътворението. Той е нещо като изгубена душа, Призрачния гайдар.

— Призрачния гайдар ли? Защо се нарича така?

— Защото не е от никой свят и блуждае като призрак, за да търси изгубената си войска.

— Боя се, че никога не съм чувал тази история.

— В първите дни, когато обединението на системите създаде Вирту, земите внезапно се застъпваха помежду си и лесно се разкъсваха.

— Да.

— Когато всички се отделиха, последва период на хаос, ужасен потоп, докато иионите се опитваха да поддържат владенията си въпреки натиска от всички страни. Роди се свят и пое по своя път, но освобождаването му представляваше истински катаклизъм, макар че отвън може да не е изглеждало така. Отвън всичко може да е протекло за секунди, но вътре продължи безкрайно.

— Това ми е известно и в реално време наистина беше съвсем кратко.

Последва мелодично подсмихване.

— Уверявам те — отвърна пеперудата, — че времето във Вирту беше реално за притежаващите разум.

— Просто отбелязвам, не се опитвам да омаловажа изпитанията на онези, които са страдали. Ами ти? Една пеперуда е толкова… крехко създание… за такива времена.

Отново онзи смях.

— Ако някога получиш достъп до хрониките на онова време, потърси името Алиот.

Донърджак погледна към гайдаря и каза:

— Малко се отклонихме от въпроса.

— Прав си. Небебог си беше представил рота от смъртоносни воини. И ги създаваше винаги, когато се нуждаеше от услугите им в битка.

Гайдарят продължаваше да свири. Донърджак поклати глава.

— „Представил“, казваш.

— Да. Както бе обичайно за боговете по времето на Великия потоп, той създаваше всичко, от което имаше нужда, само със силно въображение. Вече не правят така. Прекалено е изтощително. Но тогава му трябваше смъртоносна ударна сила.

— Значи просто си ги е представил и те са се появили, така ли?

— О, не. Дори боговете се нуждаят от известна подготовка. Трябваше да си представя всеки един поотделно, фигурата и лицето му, бойните му способности. Трябваше да види всички тях толкова ясно, колкото се виждаме ние с теб. Едва тогава можеше да съчетае въображението с волята си и да ги създаде на бойното поле.

— Разбира се. И предполагам, че е бил в състояние да изцерява раните им и после пак да ги праща в бой невредими.

Да, можеше да играе ролята на полева болница. Те бяха великолепни и техният гайдар д’Амбри пламтеше като силен огън. И той се биеше също като останалите. Може би даже по-добре.

— И какво се случи?

— Когато нещата се поуталожиха и призивът „на оръжие“ започна да се чува все по-рядко, необходимостта от техните услуги постепенно отпадна. И тогава, след една от последните велики битки, Небебог свика войската си, за да я приспи отново в паметта си. И всички те мигновено изчезнаха — освен самотния гайдар на върха на хълма.

— И защо е останал?

— Една от малките житейски загадки. Предполагам, че е притежавал нещо, което другите са нямали: своята музика. Мисля, че това му е придавало индивидуалност.

— И?

— По-късно ротата беше призовавана още няколко пъти и винаги се появяваше без гайдаря си. Говори се, че известно време Небебог безуспешно го търсил, но после битките свършиха и той никога повече не ги е призовавал. И сега гайдарят се скита в търсене на изгубената си войска. Свири из цяла Вирту и ги зове.

— Жалко, че не може да забрави и да започне нов живот.

— Кой знае? Може би някой ден…

Гайдата внезапно замлъкна. Донърджак вдигна поглед и видя, че гайдарят е изчезнал от скалата. Закрачи натам. Какви ли спомени бяха заключени в главата на този човек! Ако успеше да го накара да му ги разкаже, това щеше да се равнява на цял университетски курс по епистемология на Вирту.

Заобиколи канарата, но гайдарят не се виждаше никъде. Направи още една обиколка около камъка.

— Улфър! — извика Джон. — Улфър Мартин д’Амбри! Трябва да поговоря с теб. Къде си?

Но не получи отговор.

Когато се върна на предишното място, вече я нямаше и черната пеперуда.

— Алиот? — попита той. — Тук ли си още?

Отново никакъв отговор.

Донърджак тръгна обратно. После импулсивно активира пулта си и се издигна нависоко. От гайдаря нямаше и следа, но остана впечатлен от фините промени в терена, очевидно предизвикани от музиката. Полегатите склонове бяха станали по-стръмни, стръмнините се бяха превърнали в недостъпни чукари. Земята изглеждаше по-дива, като в някогашните сурови времена.

Донърджак се спусна и превключи на нормална търсеща програма, която позволи на пейзажа на Вирту да преминава през Голямата сцена. Можеше да хололизира или да оставя непокътнато всичко. Остави го непокътнато. После се завъртя и излезе в собствения си свят.

В деня, в който най-после срещна банши, Ейрадис вече ясно различаваше издутината на корема си. От известно време двамата с Джон постоянно обитаваха замъка и рядко напускаха шотландския си остров. Уединението им носеше любовна наслада, но тя знаеше, че по този начин Донърджак свежда до минимум неудобните въпроси за произхода на съпругата си.

Ейрадис също искаше да запази тайната. Криенето нямаше да продължава вечно. Той й беше обяснил системата, по която възнамерява да вкарва данни за нея в архивите на Верите — много от които се съхраняваха във Вирту. Но докато разработваше плановете за двореца на Смъртта и от време на време работеше за института „Донърджак“, не му оставаше време за друго. Тя нямаше нищо против. Въпреки че спомените й бяха съвсем бледи, преживяванията в Дълбоките, поля все още я преследваха. Изолираният замък с неговите многобройни призраци и роботи й бе достатъчен.

И все пак понякога го напускаше, за да се разхожда край океана по особено уединен каменист плаж. Рибарите никога не идваха на това място — вълните криеха прекалено много скали и селяните познаваха прекалено добре влагата, студа и буйния нрав на морето, за да откриват очарование или романтика в дивата гледка.

Ейрадис обаче й се наслаждаваше и докато бременността й напредваше, все по-често се разхождаше по плажа, достатъчно топло облечена, за да се избави от загриженото гълчене на роботите и призраците. И една мъглива сутрин срещна банши именно там.

Отначало си помисли, че някое от селските момичета е дошло да пере, но идеята й се стори несериозна още преди окончателно да се оформи. Кой би киснал в ледената солена вода, когато в селото имаше достатъчно газови перални и сушилни? Изпълнена с любопитство, тя побърза нататък. Натежалото й тяло правеше стъпките й по кръглите камъчета на плажа малко тромави. Когато приближи, Ейрадис видя, че първоначалното й предположение явно е вярно — момичето наистина переше дрехи в солените води на островчето.

— Госпожице? — повика я тя. Искаше й се повече да е усвоила местния диалект, макар да подозираше, че призраците могат да я научат на език с неколковековна давност. — Госпожице? Да не сте загубили нещо? Мога ли да ви помогна?

Сепнато от гласа й, момичето — не, жената — се изправи и дрехата, която переше, изчезна, но не й преди Ейрадис да зърне карето на рода Донърджак. Когато жената се завъртя към нея, тя видя защо отначало я е помислила за по-млада — беше ужасно слаба и все пак излъчваше сила и от сиво-зелените й очи струеше странна напрегнатост.

Тези сиво-зелени очи дотолкова привлякоха вниманието й, че Ейрадис се приближи до нея още преди да забележи изключителната й красота. Правата й копринена коса, която се спускаше почти до стъпалата й, имаше цвят на лунни лъчи. Макар че роклята й изглеждаше семпла, просто парче плат с панделка на шията и волан под малките й обли гърди, видът й беше аристократичен, такива бяха и фините й остри скули. По ръцете й нямаше следи от пране и пръстите й бяха също толкова дълги и фини, колкото и всичко останало в нея, със съвършено оформени нокти.

— Вие не сте от селото — каза Ейрадис, като се насили да не направи реверанс (в края на краищата, нали бе господарка на тази земя и съпругът й беше владетел на замъка). — Моля, кажете ми коя сте?

— Аз съм кониак на тази земя, на старите господари, издигнали първите древни укрепления, върху праха от които съпругът ти построи замък, за да го направи твой дом.

Говореше също толкова изтънчено, колкото изглеждаше, но в интонацията й имаше нещо, което накара Ейрадис да потръпне и инстинктивно да защити корема си с длан.

— Кониак ли? Какво означава това?

— „Виещата жена“ — отвърна другата. — Призрачният кръстоносец ме нарича с ирландското име „банши“. Майка му е била ирландка, въпреки че той не си го спомня.

— Знаете ли името му?

— Да, но той не го иска. Когато го пожелае, сам ще го разбере. — Виещата насочи сиво-зелените си очи към Ейрадис. — Искаш да ме попиташ какво правя тук ли?

— Не, помислих си, че мястото ви е тук, както мястото на призраците е в замъка.

— Би трябвало повече да се замисляш. — Изражението на кониак не беше любезно, но не можеше да се каже и обратното. — Знаеш ли каква е моята функция?

— Призрачният кръстоносец каза, че воят ви имал нещо общо с предзнаменования… предзнаменования за смърт — колебливо отвърна Ейрадис. Държеше едната си ръка плътно долепена до корема си, а с другата придърпваше около себе си наметалото, сякаш тежестта на вълната можеше да защити нероденото й дете. — Каза, че виете за мен — за мен, за моето бебе и за Джон.

— Така е. Питаш ли се защо?

— Да.

— Смъртта те отнесе, с определена цел и те върна поради същата причина. Твоят Джон захапа примамката — макар че, за да съм справедлива към него, Донърджак постъпи съвсем различно от онова, което очакваше господарката на Дълбоките поля.

— Смъртта? Очаквала? Какво искате да кажете?

— Защо да ти обяснявам? Какво можеш да ми предложиш? Коя си ти, призрак от Вирту, че да заповядваш на някого с благородна кръв?

— Благородна кръв?

— Да, моме, кониак е от рода Донърджак, от род, по-древен от този на Донърджак, от клана, който роди господарите на тази земя, присвоена от твоя съпруг по правото на закона и донякъде на кръвта.

— И все пак… и все пак вие твърдите, че сте от рода Донърджак.

— Да, той е господарят тук и аз съм виещата жена на тази земя, затова съм от неговия род — и от твоя род, призрак от Вирту.

— Тогава ми помогнете, заради същия този род, заради древния клан, който ви е родил. Нима гордите потомци на тази земя трябва да бъдат използвани като пионки — даже един от играчите да е самата Смърт?

Кониак студено се усмихна с тънките си устни.

— Това ли е всичко, което ми предлагаш, жено от Вирту? Възможност да защитя гордостта на хора, отдавна превърнали се в прах, заради други, които скоро ще се превърнат в прах? Смяташ ли, че е достатъчно?

Ейрадис прикри вълнението си — кониак спокойно можеше да изчезне с презрително изсумтяване и вой. По време на разговорите й с призрачния кръстоносец, дамата от галерията и другите, които блуждаеха в замъка Донърджак, това често се беше случвало. Тя разполагаше с нещо, което виещата жена искаше. Само да можеше да го открие…

— Каква цена според теб е достойна за моята информация, жено от Вирту, господарке на замъка? — попита кониак.

Ейрадис едва не отвърна „Всякаква“, но я спря споменът за сделката на Джон, добронамерена, но необмислена (макар че без нея детето изобщо нямаше да се роди, така че…). Тя разтърси глава, за да проясни хаоса от мисли. Но виещата чакаше.

— Няма да разменя своя живот, нито този на мъжа ми, на детето ми, нито пък на когото и да било другиго, защото животът не е разменна монета. Ще изпълня всяко друго твое разумно искане.

— Само колко си предпазлива — подигравателно рече кониак. — Но ти имаш повече основания от другите да познаваш стойността на предпазливостта. Много добре, ето цената ми. Бях превърната във виеща жена въпреки волята ми. Като наказание за това, че не успях да предупредя баща си за заговора, който отне живота му, в смъртта аз трябва да предупреждавам обитателите на замъка за приближаването на тяхната смърт. Заеми моето място, господарке на замъка, и ще ти кажа каквото знам.

— Да заема твоето място?

— Да, след собствената си смърт, когато и да настъпи тя. Не искам сегашния ти живот, а само задгробния.

— Задгробния ми живот…

Ейрадис сбърчи чело и се помъчи да си спомни времето, прекарано в Дълбоките поля. Беше… Не беше… Не бе точно… Не можеше да си представи как е или не е било, освен че я е имало. Същността й не беше преставала да съществува.

— Съгласна съм — сложи край на размислите си тя. — След смъртта си, когато и да е тя, ще заема твоето място като кониак.

— Така да е — каза виещата жена и с тези думи Ейрадис осъзна, че няма връщане назад — някакво копринено въже се бе увило около нея и я привързваше към съдбата й също толкова здраво, колкото призрачният кръстоносец беше привързан към веригата си.

— А сега ми разкажи какво знаеш за плановете на Смъртта. Кажи ми защо виеше за мен и моите мъже.

— Ти замръзваш — рече кониак и Ейрадис усети, че наистина е така. — След като направи толкова много, за да спасиш сина си, не трябва да го излагаш на риск още преди да се е родил. Влез вътре, нахрани се и пийни нещо. Когато останеш сама, ще дойда да поговорим.

— Но…

— Край… — пронизително извика виещата жена, изчезна и остави след себе си само ехото в скалите.

— Призраци — каза Ейрадис на глас. — Последната дума винаги е тяхна. Всъщност може би така трябва.

— Искаш ли още малко задушено, скъпа? — вдигнал черпака над купата, попита Джон.

Ейрадис се засмя.

— Вече изядох две порции, Джон, две порции задушено, резен пресен черен хляб и парче мек чедър. Аз просто съм бременна, не се угоявам за панаира.

Той остави черпака и също се засмя. После премести стола си, седна до нея и я прегърна през рамо.

— Излишно се суетя, така е — каза Джон, — но се тревожа за теб. Това не е обикновена бременност. Искам да не си лишена от нищо.

— Благодаря ти, Джон. Зная го.

— И не съм сигурен, че за теб и бебето е добре да обикаляш навън на студа. Голямата сцена не ти ли стига, за да се наслаждаваш на гледките?

— Не, във Вирту не се чувствам в безопасност, Джон. Не зная какво е направила господарката на Дълбоките поля, когато ме върна, но се страхувам, че може да промени решението си. Най-добре да не се мяркам излишно пред очите й.

— Голямата сцена е по-скоро Верите, отколкото Вирту, Ейрадис. Тя представя външния вид на Вирту, без да проектира същността в програмата. Можеш да й се наслаждаваш, без да участваш в нея — не е нищо повече от красив тапет.

— Зная, Джон, зная. И все пак съзнанието на господарката на Дълбоките поля се простира в цяла Вирту, даже когато не осъществяваме прехвърлянето. Не, предпочитам да избягвам Вирту, освен ако не си с мен — а може би дори тогава.

— Както кажеш, скъпа.

Думите му прозвучаха безизразно, но Ейрадис усети, че я иронизира, сякаш внезапно са й се дояли кисели краставички или сладолед с манго.

— Ами тогава, Ейра, щом не мога да очаквам да се пазиш от студа, искаш ли да се преместиш някъде на по-топло? Бих могъл да те посещавам често. Бих дошъл заедно с теб, но имам нужда от оборудването, което монтирах в замъка.

— Не, Джон. Не искам да те оставям. И без това те виждам достатъчно рядко. Поне ми позволи нощем да усещам топлината ти до себе си.

— Прекалено самотна ли се чувстваш, Ейра?

— Не, обич моя. Намерих с какво да се занимавам. И все пак всичко ще загуби привлекателността си, ако не очаквам компанията ти вечер.

— Обичам те, Ейра. Може невинаги да го проявявам, но те обичам… повече, отколкото мога да го изразя с ДУМИ.

Отговорът й не беше словесен, но му достави наслада и Джон се върна в кабинета си с един час по-късно, отколкото имаше намерение, усмихнат и сгрян от мисълта за смеха й.

Ейрадис сама разчисти масата от обеда (Дак ръководеше роботите, които по заповед на Донърджак разтоварваха сандъци с електронно оборудване) и тази проста задача й достави удоволствие. Когато всичко бе подредено, отиде в салона и пъхна в огъня нова цепеница. Въпреки че зимата отстъпваше мястото си на пролетта, замъкът оставаше студен. Тя си взе книга, настани се на един от столовете и положи всички усилия да забрави, че чака да види дали кониак ще дойде при нея. Беше й хрумнало, че духът може да я обвърже с нейната страна от уговорката и после с неохота да изпълни своята.

Безпокойството й обаче бе напразно, тъй като едва успя да прочете две страници, когато пламъците на огъня заподскачаха, вятърът навън заблъска стъклата и ето че стройната бледа фигура на виещата жена седеше на стола до камината.

— Интересна ли е? — попита тя и посочи книгата, която Ейрадис остави в скута си.

— Много — отвърна Ейрадис. — Разкази за морски пътешествия. След като си била русалка е странно да възприемеш останките от кораба от гледна точка на моряците. Разбира се, повечето моряци във Вирту са на почивка и потъването им задейства отзоваваща програма във Верите.

— И все пак действията във Вирту могат да предизвикат смърт във Верите, Странно, нали, след като само едното място е действително.

— Вирту е действителна — отвърна Ейрадис. Разбираше, че кониак трябва да има причини да започва по такъв уклончив начин.

— Така казваш ти, така твърдят и мнозина, особено от Вирту, но откъде се е взела тази действителност?

— Никой не знае. Това е голямата загадка, загадката на Първото слово, Хаосът на Сътворението. Прости ми, кониак, но аз не съм набожна — дори Дълбоките поля не ме насочиха към такава самовглъбеност.

— Но господарката на Дълбоките поля те превърна в създание на Верите, ангел на Вирту. Питала ли си се защо го е сторила, след като Донърджак я е помолил само да ти върне живота? Колкото и мъдър да е, Джон д’Арси Донърджак дори не се е сетил да те поиска за жена във Верите.

— Странното великодушие на господарката на Дълбоките поля наистина ме удиви и реших, че е искала да родя това дете, за да може да го получи в замяна на живота ми, но каква полза би имала тя от дете от Верите?

— Ами ако твоята рожба не е просто дете на Верите? Ами ако, въпреки промените, които е направила в теб, синът ти наследи нещо от Вирту? Какво ще представлява тогава?

— Объркваш ме. Виеща жено, струва ми се, че са сбъркали името ти! Трябвало е да те нарекат „Загадъчната жена“!

Кониак избледня на стола си и по стройната й фигура запробягваха вълни. Ейрадис си помисли, че може да е обидила духа. После разбра, че виещата жена се смее. Когато прозрачността й изчезна, високите й скули бяха поруменели и тънките й устни се извиваха в приветлива усмивка.

— Ти ми харесваш, Ейрадис. Жалко… Добре. Ще ти го кажа направо. Не всички от Вирту са доволни, че връзките с Верите са еднопосочни. Господарката на Дълбоките поля знае това и се опитва да си осигури преимущество в тази игра. Твоят син може да е това преимущество, може и да не е, но така или иначе Смъртта навярно е хванала Джон д’Арси Донърджак в капана си и ще го принуди да й го даде.

— Защо Джон? Защо мен? Ние не сме единствената двойка, разделена от интерфейса.

— Не, но той е Джон д’Арси Донърджак, а ти… ти, клето създание, си нещо много повече, отколкото съзнава съпругът ти. Прахът на черната пеперуда още лепне по косата ти. Казвала ли си го на Джон?

— Не съм.

— Така.

Последва продължително мълчание, което по някакъв странен начин беше приятно. Наруши го Ейрадис.

— Под замъка има тунели.

— Зная ги.

— Исках да ги проуча.

— Мога да ти ги покажа.

— Утре ли?

— Утре.

— Тогава доскоро.

— Доскоро.

Виещата жена изчезна. Ейрадис се усмихна и вдигна романа си. Бе чудесно отново да има приятелка, особено в такъв момент. Роботите бяха симпатични, призрачните воини също, но нищо не можеше да се сравнява с компанията на представител на собствения ти пол.

Тя прелисти страницата. Вятърът виеше над измисленото море. Ревът на океана навън й осигуряваше музикален фон.

Затоплена от овесената каша със сметана на закуска, Ейрадис си обу тежки ботинки — доста по-грозни, отколкото предпочиташе, но затова пък водонепроницаеми и с дебели грайфери. Върху вълнените панталони и пуловер си облече леко яке, по-скоро за да се предпази от влагата, защото не предполагаше, че в подземията ще има вятър.

— Пак ли отиваш на плажа, Ейра? — попита я Джон. В едната си ръка небрежно стискаше дискове и четящо устройство и очевидно идваше от кабинета си да вземе материалите, които бе чел в леглото предишната вечер.

— Не — отвърна тя и с изненада долови предизвикателните нотки в гласа си. — Реших да проуча тунелите под замъка — останките от старата крепост.

Джон се понамръщи, погледна през прозореца, забеляза ситния дъжд и кимна.

— Времето навън не изглежда много примамливо и след като не искаш да използваш Сцената…

— Не искам.

— В такъв случай… Ще вземеш ли със себе си някой робот?

— Нямам такова намерение.

— Не би било зле. Не съм навлизал навътре в тунелите, но като че ли има доста непроходими участъци.

— Не ми трябва бавачка, Джон. Запази я за бебето!

— Моля те, Ейра, не се дръж неразумно. Не те карам да стоиш вътре — моля те само да вземеш някой робот, за да ти помогне, ако паднеш или се подхлъзнеш.

Ейрадис едва не отвърна, че очаква да я придружи поне един призрак, но се овладя. Джон дори не си представяше колко много време прекарва жена му с призрачните обитатели на замъка Донърджак: с призрачния кръстоносец, с Малчо, с Плачещата слугиня, затворника със завързани очи, с дамата от галерията, а сега и с кониак. А и всъщност доводите му бяха основателни.

— Добре, Джон, имаш право. Ще питам Дак кой от тях е свободен.

Съпругът й остави дисковете, прегърна я и прошепна в косата й:

— Можеш да вземеш който и да е робот, обич моя. Ти си по-важна от всяка задача, която трябва да се свърши тук.

„Почти всяка. Ти за нищо на света не би оставил работата си“ — горчиво си помисли тя и тутакси се укори за сприхавостта. Знаеше, че за него проектирането на двореца на Смъртта означава да изпълни своята част от сделката, която му беше върнала Ейрадис, но подозираше, че тази му всеотдайност съдържа и известна доза гордост. Господарката на Ентропията постоянно му пращаше електронна поща с предложения за корекции и допълнения към своя Дворец от кости. Джон бе споменал, че се чувства странно поласкан да получава писма от създание, смятано за легенда дори от най-великите учени на Верите.

— Благодаря ти, Джон — отвърна тя, като се опитваше да не обръща внимание на мислите си. — Предполагам, че ще ми е достатъчен някой от роботите с общо предназначение.

Той се усмихна, отново я прегърна, после взе дисковете и четящото устройство.

— С нетърпение очаквам да ми разкажеш за откритията си, скъпа. Ще те видя ли на обед?

— Навярно — отвърна Ейрадис. — Не зная докъде ще стигна — а и тръгвам късно.

— Добре. Не се уморявай.

— Няма.

Джон леко я целуна по бузата и излезе. Ейрадис остана неподвижна още няколко секунди, като се чудеше дали не го е ядосала. Успя да сподави въпроса с известно усилие. Знаеше, че не може да го догони и да го попита, без да предизвика спор по същите проблеми, които бе решила да не повдига. Бракът — поне с всеотдаен учен — се оказваше малко по-труден, отколкото си представяше. Изобщо не беше съзнавала, че изкуството, изградило любимия й, ще е и неин съперник.

Тя притисна очите си с пръсти и се насили да прогони тези мисли от главата си. С времето щеше да си намери повече занимания. Когато се родеше бебето, щеше да има достатъчно работа. Засега й предстоеше да проучи тунелите и да се наслади на странната компания на кониак.

Тежкият железен ключ, който отваряше дебелата желязна врата, спокойно можеше да е останал от първоначалния замък, но Ейрадис знаеше, че в една от поредните си прищевки, които обикновено запазваше за изкуството си, Джон е поръчал да изковат вратата в селото. Пантите й изскърцаха, но се отвори съвсем лесно.

Беше се спуснала в подземието на „тъмниците“ заедно с Войт, сервомеханизъм с общо предназначение, който в момента приличаше просто на еднометрово яйце от червеношийка, висящо на трийсетина сантиметра над земята. Въздушната му възглавница леко надигаше праха, но иначе присъствието на робота не й се натрапваше. Докато вкарваше ключа в ключалката, към нея се присъединиха призрачният кръстоносец, кониак и затворникът със завързаните очи.

— И той поиска да дойде — махна с ръка към другия призрак кръстоносецът. — Каза, че познавал мястото. Реших, че няма да имаш нищо против.

Ейрадис включи лампата на каската си и освети мрака. Войт последва примера й и насочи към тунела по-широк лъч. Пред тях се разкри коридор, широк метър и половина. В непосредствена близост беше облицован с дялан камък, но по-нататък скалата изглеждаше необработена.

— Приятелят ти може ли да вижда? — попита тя и посочи към призрака със завързаните очи.

— Да, може — увери я кръстоносецът. — Пък и да не може, какво ще му се случи, ако падне, след като от векове е напуснал тленната суета?

— Имаш право — съгласи се Ейрадис. — Да вървим тогава.

— Да затворя ли вратата зад нас, господарке? — попита Войт.

Тя се поддаде на импулсивната си реакция. Нямаше причина да затварят вратата. Не се криеха от никого, но Ейрадис копнееше за приключенската атмосфера, която щеше да породи този незначителен жест.

— Да, затвори я, Войт, но недей я заключва.

— Слушам.

Роботът протегна механична ръка и вратата се затвори с изскърцване и глух екот, от които я полазиха приятно възбуждащи тръпки. Докато чакаше очите й да привикнат със светлината на лампите, Ейрадис видя, че всеки от трите призрака излъчва бледо синкавобяло сияние. Никога не бе забелязвала този ефект. От друга страна, до този момент не се бяха срещали на толкова мрачно място.

— Толкова е тъмно — прошепна тя.

— Да — съгласи се призрачният кръстоносец.

Виещата жена не каза нищо и ги поведе напред. Ейрадис я последва, изненадана от суеверния страх, който я изпълни. Мракът, грубият камък, мирисът на мухъл и морска сол събуждаха спомени, за които много отдавна не се беше сещала. Тя се съсредоточи върху настоящия момент — хрущенето на пясък и скала под краката й, лепкавата каменна стена, до която бе допряла пуловера си, досадните капки вода, които падаха от тавана и се стичаха по носа й — и споменът изчезна, заедно със страха й.

Ейрадис бавно следваше кониак по тунелите. Те лъкатушеха и се пресичаха толкова често, че не можеше да е сигурна на какво разстояние от замъка са се отдалечили — и дали изобщо са напуснали границите му. Понякога подземието се разширяваше, за да се превърне в малка пещера, и тогава тя нареждаше на Войт да се издигне към тавана и да освети цялото пространство.

В тези пещери откриваше различни неща: стари бутилки, остатъци от свещи, ръждясала кутия машинно масло, два строшени, захвърлени един до друг меча, парцалена кукла — шевовете на лицето й все още разкриваха кривата й усмивка. Ейрадис дори не докосваше повечето от тези находки, но прибра куклата в джоба си, тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави самотна в мрака.

Времето загуби всякакво значение. Призраците се носеха край нея почти без да разговарят и обикновено разменяха по някоя дума само помежду си. Когато минеше покрай собствените си отпечатъци в пясъка, тя се чудеше преди колко време ги е оставила. Можеше да е само преди минути или пък преди векове. Накрая усети солен вятър и той я изтръгна от съня, в който беше блуждала.

— Откъде идва този вятър? — каза тя и собственият й глас й прозвуча странно.

— При отлив една от пещерите нататък излиза към морето — отвърна кониак. — Искаш ли да я видиш?

— Да.

Свежият вятър разнесе мъглите в ума й и Ейрадис закрачи по-енергично. Светлината на призраците отслабна, когато завиха зад поредния ъгъл и навлязоха в пещера, по-голяма от всички до този момент. Дължината й бе трийсетина метра и по-голямата част от пространството заемаше подземен басейн с ромбовидна форма. Брегът откъм тях беше чакълест. Отвсякъде другаде го заграждаха скали, освен тясна ивица светлина от отсрещната страна.

— През онзи отвор може да влезе лодка — замислено рече Ейрадис. — И ако знаят пътя през пещерите, пътниците й биха могли да проникнат в замъка.

— Да — потвърди призракът със завързаните очи. — Този път беше известен още по мое време, известен И понякога използван за дребна контрабанда, друг път с по-тъмни цели.

— Чудя се дали Джон го знае.

— Моля за извинение — каза кръстоносецът, — но се съмнявам. Господарят не показва да му е известен, а селяните отдавна са забравили за съществуването му. Замъкът толкова дълго беше само купчина камъни.

— Непременно трябва да му го покажа. Може да го развесели. Надявам се, че ще намеря обратния път.

Отгоре се разнесе гласът на Войт:

— Господарке, записал съм всичко, в случай че по-късно пожелаете да разгледате маршрута ни. Спокойно бих могъл да разпечатам карта.

— Отлично. Я ми кажи, видеозапис ли си направил, или просто си следил напредването ни?

— Записвах изминатото разстояние и посоката. По-добре ли щеше да е, ако бях направил видеозапис?

— Не, Войт, постъпил си много добре. Просто се чудех дали призраците се виждат на запис.

— Предполагам, че не, господарке. Самият аз едва долавям присъствието им, при това главно заради аудиоинформация, която не може да се обясни по никакъв друг начин. Тъй като не ги регистрирам с оптичните си рецептори, трябва да заключа, че няма да бъдат записани и от видеокамера.

— Много интересно.

Ейрадис закрачи по брега. Виещата жена се понесе до нея. Въпреки че селяните бяха забравили за съществуването на пещерата, водата носеше следи от присъствието им: парчета рибарска мрежа, счупена шамандура, полуразпаднала се обвивка от шоколад. Сред плаващите останки имаше и по-стари неща, датиращи отпреди строгите закони за рециклиране от миналия век. Някои от бирените кутии и бутилки от безалкохолни напитки спокойно можеха да имат стойност като антики — Ейрадис беше виждала такива неща в антикварните магазини по целия свят. Може би по-късно щеше да събере няколко и да провери цената им в каталозите.

— В тези пещери има нещо повече, отколкото ми показваш — обърна се тя към кониак. — Убедена съм.

— Какво те кара да смяташ така?

— Предчувствие, нищо повече. Предчувствие и навярно присъствието на призрака със завързаните очи. Нямаше да е тук, ако всички тези тунели водеха само до малки пещери и стар контрабандистки път.

— Логично. Ами ако ти кажа, че си права, че има още нещо?

— Ще те помоля да ми го покажеш.

— Даже да е опасно ли?

— Това все пак е моето подземие. Трябва да зная какво има в замъка ми, нали?

— Мнозина господари и господарки на този замък са легнали в гроба, без да знаят какво крият тунелите.

— Моля те най-любезно. Това сигурно е важно.

— Навярно е така, след като го споменаваш. Това механично създание вече знае за подземията повече от мнозина, които са се опитвали да ги проучат. Всички са склонни да подценяват сложността му.

— Интересно. Това означава ли, че ще ми покажеш тайните?

— За да се опиташ да ги откриеш с твоите механични помощници ли? Чудя се обаче дали те са в състояние да открият онова, което бих могла да ти покажа аз. Но трябва да разбереш, че готовността ми да те водя не намалява потенциалните опасности.

— Разбирам… и въпреки това продължавам да съм заинтригувана.

— Пътят може да се открие само при пълнолуние.

— Пълнолунието току-що отмина!

— Съжалявам, но това е задължително.

— Тогава ще трябва да почакам. След месец ще съм малко по-тромава, но това определено няма да ме задържи в покоите ми.

— Тогава ще уредя всичко. Ако е възможно, ще те заведа.

— Почакай!

— Да?

— Ще те видя ли пак преди пълнолунието?

— Наистина ли искаш? Говори се, че моето присъствие е лоша поличба.

— Мислех, че това се отнася само за воя ти.

— Хората често бъркат едното с другото.

— Да, бих искала да се срещаме. Можем да продължим да проучваме обикновените страни на тези подземия. Или… ти прояви интерес към книгата, която четях. Мога да ти чета, ако самата ти не си в състояние.

— Съблазнително. Материалните неща са уморителни. Да, много бих искала.

— А аз бих се радвала на твоята компания. Ти и другите призраци сте способни да обсъждате някои метафизични въпроси, които не разбира дори Джон — а проблемите на живота и смъртта извънредно ме интересуват. Колкото и да се мъча да забравя, нещо от Дълбоките поля продължава да е с мен. Искам да се избавя от него преди да родя бебето.

— Философски разговори и книги. Да, звучи привлекателно. Сигурна съм, че към нас ще се присъединят и други. Кръстоносецът е проста душа, каквито са повечето от приятелите му, но сред призрачните обитатели на замъка има и такива, които биха се радвали на спокойния разговор.

— Отлично. Хайде да се срещнем някой от следващите следобеди. Опитвам се да пазя вечерите си за Джон.

Виещата жена се завъртя и я погледна. Сиво-зеленият й поглед проникна през веселите нотки, с които беше споменала за съпруга си.

— Страхуваш се, че те пренебрегва, нали, Ейрадис? Боиш се, че тук във Верите си загубила нещо от любовта му. Така ли е?

— Да — едва доловимо промълви тя.

— Джон д’Арси Донърджак те обича също толкова силно. Повярвай ми, ако изобщо можеш да вярваш на същество с репутация като моята. Той дълбоко съжалява за сделката, която е сключил с господарката на изгубените, за да те върне обратно. Вече я помоли да приеме нещо друго в замяна на детето ви. Господарката на Дълбоките поля отказа. Голяма част от работата, която Донърджак върши, цели да попречи на Смъртта да си поиска дължимото.

— Защо не разговаря за това с мен?

Призрачният кръстоносец с дрънчене се приближи до тях. Веригата му изглеждаше по-здрава отпреди и като че ли още повече затрудняваше движенията му.

— Защото, моме, той е мъж и има глупава мъжка гордост. Страхува се, че ще го укоряваш за онова, което е сторил, и не иска да те плаши. Но изобщо недей се съмнява, че те обича, теб и мъничката рожба под сърцето ти.

— Джон…

Ейрадис застана на колене и вдигна няколко бутилки от брега.

— Войт, помогни ми, моля те. Трябва да ги покажа на Джон. Той иска да му разкажа за приключенията си.

— С удоволствие, госпожо.

— Трябва да побързам. Не искам да пропусна вечерята.

— Според моя часовник ви остават още няколко часа, господарке.

— Чудесно.

Тя се обърна към трите призрака. Лицето й изглеждаше тъжно и все пак странно грееше.

— Не възразявате, нали?

— Ни най-малко. Ние имаме много време, време за сънуване, време за проучване. Върни се при господаря и му разкажи всичко, което видя днес.

— Благодаря ви. — Ейрадис разпери ръце, сякаш искаше да прегърне безплътните си спътници. — Толкова ми помогнахте. Пак ще го направим, нали?

Един по един призраците кимнаха — и един по един изчезнаха. Тя подаде последната бутилка на робота, после се завъртя с гръб към подземното море. Плисъкът на вълните в чакълестия бряг й прати сбогом.

През месеците след срещата си с Гайдаря Джон д’Арси Донърджак не чуваше воя на банши, макар че в подземията, погрешно наричани „тъмници“, от време на време се разнасяха странни звуци и призраците продължаваха да блуждаят из коридорите на замъка Донърджак.

— Я кажи — каза той, когато се сблъска с призрачния кръстоносец, придружен от много по-нисък дух, понесъл главата си под мишница, — кой е твоят приятел?

— Той е от шестнайсети век — отвърна кръстоносецът, — и имало нещо, свързано с външна политика, затова старият господар нареди да го обезглавят. Наричам го Малчо.

По-ниският призрак повдигна главата си за окървавените й кичури и му се ухили. Устните му се сгърчиха.

— Добър ден — каза той. Последва ужасяваща усмивка, след което устата широко се отвори и нададе страшен крясък.

Донърджак отстъпи и попита:

— Защо правиш така?

— Длъжен съм периодично да надавам предсмъртния си вик — отвърна другият. После го повтори.

— Трябва да е било зрелищна гледка.

— О, наистина беше така. Всички ученици бяха освободени, за да присъстват, макар че тук беше устроено специално представление за по-знатните и всички много се забавляваха за моя сметка. — Той отметна кичурите от челото си. — Обърнете внимание на отсъствието на уши например. Не успях да открия даже астралните им аналози, за да ги нося в джоба си, докато блуждая.

— Господи! И в какво те обвиниха?

— В отравянето на един куп дребни благородници и заговор за отравянето на местния господар, да не споменавам за онези от кралския двор.

— О, в своето невежество онези хора са проявили невероятна жестокост.

— Не знам за невежеството им, но останалото наистина беше жестоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Палачът може да те накара да признаеш много неща, понякога даже истината.

— Искаш да кажеш, че наистина си отровител и заговорник ли?

— Малчо няма да признае нищо повече — каза призрачният кръстоносец. Безглавият Отново извика и започна да избледнява.

— Не трябваше да говориш така — поясни другият и разклати веригата си. — Припомни му за вината му и още повече влоши нещата. Беше си добре с мисълта за липсващите си уши. И с празника в негова чест, така да се каже.

— Ако си спомниш името си или някакво важно събитие, и с теб ли ще се случи така?

— Не зная. Трудно е да се каже.

— Навярно бихме могли да проверим.

— Не, недейте, господарю. Не се знае какво може да предизвика това. Предпочитам да открия, когато му дойде времето.

— Но…

— Най-добре не се намесвайте в естественото развитие на нещата. Повярвайте ми.

И той угасна като пламъче на свещ.

— Фаталистични глупости! — изсумтя Донърджак. — Понякога единственият начин е да се намесиш.

Излезе при бойниците и усети, че студеният вятър го опръсква с няколко капчици дъжд. Меко време. Замисли се за Смъртта, Ейрадис и неродения им син. Просто не беше честно. Даваше на господарката на Дълбоките поля палат, какъвто никой друг не бе виждал. Не беше справедливо да й дари и плода на любовта си.

Трябваше да има някакъв изход. Не можеше ли да изобрети средство, за да направи замъка Донърджак недостъпен за Смъртта? Той се засмя. Лош избор на думи. Нищо не можеше да бъде изолирано от Смъртта. И все пак това го наведе на нова поредица от мисли. Бе убеден, че господарката на Дълбоките поля не желае момчето мъртво. Тя искаше да отведе бебето в детската стая в мрачния си дворец живо. Защо?

Започна да се разхожда по бойниците. Влажният вятър развяваше косата му. Замисли се за въпроса, на който някога не беше обърнал внимание. За какво можеше да използва детето Смъртта? Като пратеник? Но тя със сигурност бе в състояние да си създава пратеници, когато имаше нужда от тях. Не, трябваше да е нещо друго. Дали просто нямаше да й е забавно да има жив паж в новия си дом? Вероятно. Разликата сигурно щеше да й достави естетична наслада. Трудно можеха да се предполагат мотивите на толкова непознато създание. Зад хълмовете проблесна мълния и миг по-късно изтътна гръм. Нямаше смисъл да губи времето си в догадки, след като не разполагаше с нужната информация.

Първо трябваше да открие как Смъртта е успяла да върне Ейрадис във Верите, вместо във Вирту и как е направила така, че жена му да забременее. И двете неща не бяха теоретично възможни. Той се върна към идеята си за по-висшите пространства във Вирту. Ако неговата хипотетична Фаза IV съществуваше, част от отговора можеше да се крие там. Пътуването назад… Дали не ставаше дума за фина манипулация с равнището…

Следващата мълния донесе истински дъжд. Донърджак влезе в замъка и започна да се разхожда из коридорите на горния етаж. Ами ако обединеше теорията за Вирту и включеше предположението за фаза IV? Ако се окажеше действено, това можеше да обясни всички аномалии На пространството — от хаоса на Сътворението до хипотезата за обратното развитие във времето и включването на данни, до които мястото очевидно нямаше достъп. Ако постигнеше това, той беше убеден, че ще е в състояние да открие и по-практични приложения.

През следващите дни — а понякога и нощи — Донърджак се посвещаваше на този проблем винаги, щом успееше да се откъсне от проектирането на двореца на Смъртта. Опитваше се да работи без машини, използваше бележници, моливи и старовремски ръчни калкулатори. Когато се нуждаеше от компютър или използваше своето кътче от Вирту за Gedankenexperiment, той незабавно прехвърляше резултатите в бележниците си и правеше всичко възможно, за да изтрие следите от работата си в другия свят.

Чувстваше, че отговорът може да се крие в хаоса на Сътворението. Върна се в Ден първи, но дори тогава нещата бяха прекалено сложни. След това стигна до първия час, но не успя да открие условията, за да коригира уравненията си. Освен това Вирту, изглежда, не можеше сама да документира историята си. Различните опити за симулация даваха различни резултати. Той прехапа устни, отпусна се назад и зарея поглед към стената. За пръв път от десет години си помисли за Рийз Джордан и Уорън Банса.

Пенсиониран математик и специалист по информатика, Рийз Джордан беше най-старият човек, когото Донърджак познаваше. Дори и като обитател на балтиморския Център за ятропатични заболявания, Рийз държеше рекорд сред дълголетниците. Колкото повече средства за удължаване на живота изобретяваха, толкова по-сложни ставаха следите, които тези терапии оставяха в тялото. Всички обитатели на Центъра бяха на повече от сто години. Донърджак, бързо запресмята. Ако още беше жив, Рийз трябваше да е на около век и половина. Всички тези старци имаха уникални медицински проблеми, предизвикани от медицинските методи, които ги бяха съхранили живи. Телата им представляваха истински музей на средствата за удължаване на живота. Към тях не можеха да се отнасят като към обикновени граждани. От друга страна, научната им стойност далеч надхвърляше разходите за поддържането им. Всеки път, щом някой от тях получеше криза, трябваше да се разработва нова терапия за конкретния случай.

А сега Рийз Джордан — ако разумът му все още бе непокътнат — можеше да се окаже ценен консултант. Той беше присъствал и работил в мрежата, когато чашата бе преляла, довеждайки до срива на единната система на света. Един час по-късно, когато частите й се бяха свързали, се беше появила Вирту. Той бе написал по въпроса много статии, и научнопопулярни, и технически. Години наред го бяха канили като лектор. Някои от първоначалните му идеи вече се смятаха само за „любопитни“, но той несъмнено беше един от най-големите авторитети в областта на електронната сянка на света.

Донърджак отиде до един от терминалите, намери номера на Центъра и го набра. На екрана се появи идеализирано мъжко лице, прог, разбира се.

— Център за ятропатични заболявания — каза той. — Какво обичате?

— Рийз Джордан още ли е там? — попита Донърджак.

— Да.

— Мога ли да разговарям с него?

— Страхувам се, че в момента не е възможно.

— Добре ли е?

— Не ми е позволено да обсъждам състоянието на обитателите на Центъра.

— Не исках да кажа това. Въпросът ми е дали, когато стане възможно, той ще е в състояние разумно да разговаря с мен?

— О, да. Но, разбира се, в момента не е възможно.

— Знаете ли кога мога да го намеря?

— Не.

— Искате да кажете просто, че спи, че е на терапевтичен сеанс или че физически не присъства в Центъра?

— Физически присъства и не спи, но е зает с друго нещо.

Донърджак кимна.

— Искате да кажете, че е във Вирту.

— Да.

— Може ли да получа координатите му там?

— Съжалявам, но тази информация е поверителна.

— Е, предполагам, че бихте могли да се свържете с него. Ще му предадете ли съобщение от мен?

— Можем да оставим съобщение на номера му. Не мога да кажа обаче кога ще реши да го провери.

— Разбирам. Казвам се Джон д’Арси Донърджак, Преди години сме работили заедно. Просто му предайте, че трябва да обсъдя нещо с него.

— Ясно.

Донърджак остави номера си и се върна към размислите си. Вирту. Изглеждаше естествено Рийз да е там през последните си дни. Беше прекарал голяма част от живота си в проучвания на този свят. А и освен чисто научния си интерес към него той признаваше, че се възхищава на многобройните му новости. Донърджак взе молив и нахвърли в бележника си уравнение. После дълго го проучва и коригира.

Часове по-късно изписа молива и взе друг. Усещаше, че работи в грешна посока, но в същото време съзнаваше, че плете мрежа. В момента му се струваше по-важно да обгражда проблемите с повече предположения, отколкото да се надява на точност.

По-късно дойде Ейрадис и двамата седнаха да обядват на малката маса до прозореца.

— Напоследък работиш усилено — каза тя.

— Имам много проблеми за решаване.

— Повече от обикновено, както изглежда.

— Да.

— С онзи дворец ли?

— И с него, и с други неща.

— О? С нашия проблем ли?

Той погледна към един от терминалите и кимна. Ейрадис направи същото.

— Как се чувстваш?

— Сега съм добре.

— Чудесно. Някакви нови призраци?

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш? Да попречиш…

— Не зная — сви рамене Джон. — Даже да реша теоретичните проблеми, трябва да открия как да ги приложа на практика.

Тя кимна.

— Разбирам. Информирай ме как върви.

Донърджак се пресегна и стисна ръката й. Ейрадис се изправи, усмихна се, целуна го и се отдръпна.

— По-късно — каза тя.

— По-късно — съгласи се той и се върна към работата си.

Не знаеше колко часа са минали. Когато се съсредоточеше, губеше представа за времето.

В един момент чу да викат името му.

— Донърджак!

Гласът му прозвуча познато.

Той повдигна глава и се огледа.

— Да?

— На сцената ти съм.

Донърджак скочи на крака и възкликна:

— Рийз!

— Точно така. След като получих номера ти, реших да намина, вместо да ти се обаждам. Отдавна не сме се виждали.

— Така е. — Донърджак отиде до липсващата стена на Сцената от лявата му страна. — О, божичко!

Усмихваше му се висок мъж с буйна тъмнокестенява коса. Носеше дънки, маратонки и зелена спортна риза. Изглеждаше трийсетинагодишен.

— Видът ти е…

— Недей ми завижда — отвърна Рийз. — Това е образ. Истинското ми тяло лежи в кома и изглежда полумъртво. Медицинските ИИ пак работят, та пушек се вдига, проучват други клонове освен семейството на маймуните и разработят ново лечение. Време е да направим още малко медицинска история или да спуснем завесата.

— Съжалявам.

— Недей. Живях повече от останалите и още се наслаждавам на света. Бил съм навсякъде, правил съм почти всичко, чел съм няколко велики книги, обичал съм няколко прекрасни жени и съм си сътрудничил на равни начала с Джон д’Арси Донърджак и Уорън Банса.

Донърджак извърна очи.

— Ти си бил там, нали? — накрая попита той. — Успяха ли да разберат какво се е случило с Уорън?

Рийз поклати глава.

— Изобщо не откриха тялото му и нищо, свързано с него. Не ми е известно някой друг да е скочил с парашут и да не е стигнал до земята. Жалко, че беше толкова добър фокусник. Всичко това само размъти водата. Когато журналистите свършиха, всички следи бяха студени, информацията — изопачена. Й онова проклето писмо! Пишеше, че щял да изпълни най-великия си фокус!

— Не са ли открили други писма или дневници?

— Не. И той е един от малцината, които ми липсват. Чудя се дали накрая не е работил по нещо?

— Статия за естествените геометрии на Вирту.

— Наистина ли? Никога не съм я виждал. Публикувана ли е?

— Не. Даде ми да я прегледам в ръкопис. И умря преди да успея да му я върна.

— Интересна ли е?

— Всъщност само бележки. Трябва още много работа. Но да, като си помисля сега, наистина е интересна. Странна. От години не си бях спомнял за нея. Сега съзнавам, че в нея има нещо, за което исках да поговоря с теб.

— Пазиш ли я още? Бих искал да я прегледам.

— Не зная. Нямам представа къде да я търся.

— Е, какво искаш да обсъдим?

— Почакай малко. — Донърджак отиде до бюрото си и взе бележниците си. Когато се върна, влезе в Голямата сцена. — Работя по някои неща, за които искам твоето мнение.

Рийз погледна към бележниците и отбеляза:

— Като че ли има много материал.

— Ами… предполагам, че е така.

— Тогава ще те помоля да влезеш във Вирту и да се върнеш заедно с мен на мястото, от което току-що идвам. Можеш да сканираш тези данни и да ги прехвърлиш там.

— Не ми харесва идеята да ги прехвърлям където и да било — отвърна Донърджак и потърка носа си. — Какво му е толкова специалното на адреса ти във Вирту?

— Диференциалният времеви поток, който разработих за него. Няколко минути реално време там се превръщат в няколко часа. В такъв момент предпочитам да съм там.

— Разбирам — каза Донърджак. — Ако ми дадеш координатите, след малко ще дойда при теб.

Рийз кимна и му ги съобщи. После се завъртя и започна да се отдалечава. Скоро достигна точката на изчезване и мина през нея.

Донърджак отиде в друга част на огромния си кабинет, влезе в малка кабина, направи необходимите настройки, вкара координатите, после се отпусна по гръб.

По-късно се изправи, облечен в тъмнозелени панталони и лека риза. Стоеше в сенките на гъста гора и чуваше шум от падаща вода. Донърджак се насочи към него и стигна до малка поляна, покрита с пъстри цветя. От отсрещната страна се издигаше покрита с пълзящи растения двайсетинаметрова канара, която се очертаваше на синия фон на небето. В подножието й и по поляната бяха пръснати няколко големи камъка, сякаш нарочно оставени за ефект. Наляво от него водопадът се изсипваше в поток от петнайсетина метра височина. Високо горе ту се появяваше, ту изчезваше дъга.

На един от по-малките камъни в подножието на скалата седеше Рийз, обгърнал краката си с ръце и опрял брадичка на коленете си. Когато Донърджак се появи на поляната, той се усмихна.

— Добре дошъл в моето скривалище — каза Рийз. — Защо не седнеш? — Той протегна ръка и потупа съседния камък.

— Твой проект ли е? — попита Донърджак. — Номерът с времето и всичко останало?

Рийз кимна.

— С помощта на ИИ на genius loci — прибави той.

Донърджак се приближи и седна.

— Искаш ли да те запозная с нея? — попита старецът.

— Може би по-късно, макар че времето е едно от нещата, които трябва да включа в моята теория на полето.

— Доброто старо време, мой вечен съперник и приятел — въздъхна Рийз. — „Образът на вечността“, както го нарича Дейвид Парк в книгата си със същото заглавие. Той постулира Време I, което действа определено, и Време II, което не действа така. Време I е времето на термодинамиката, Време II е субективното човешко време. Написал я е точно преди разработването на Теорията на хаоса. Само няколко години по-късно е щяло да се получи съвсем различна книга. Въпреки това е прекрасна. Освен физик той е и философ, защото е напълно прав, поне дотам, докъдето стига.

— Искаш да кажеш, че не е стигнал достатъчно далеч ли?

— Той не е имал възможност да си играе с Вирту като нас.

— Но физиката на Вирту изглежда случайна.

— Заради привидно изкуствения си характер, Вирту е склонна към аномалии.

— Радвам се, че го казваш, като имам предвид труда на Веркор върху съвършената нестабилност.

Рийз повдигна вежди.

— Веркор греши. Ако имах време и желание, щях да го опровергая. Във Вирту съществуват универсални принципи. Но се съмнявам, че ще имам време да го докажа.

— Нали работеше през всички тези години?

— Никога не съм преставал да работя. Просто престанах да публикувам. Ако не успея да довърша записките, ще ти ги завещая.

— Благодаря. Но предпочитам да ги довършиш. Не знаех, че си в толкова добра форма, но щом…

— Външният вид лъже.

— Исках да кажа умствено. Имаш ли представа как ще се оправиш?

— Няма да се обзаложа с теб и да си прецакам късмета — отвърна Рийз. — Така постъпват статистиците. Както и да е, какво искаш да знаеш?

— Струва ми се, че искам пак да работим заедно.

Рийз се подсмихна.

— Мисля, че този път няма да мога, Джон. Това може да са последните ми часове. Както казах, ще ти завещая записките си. Недей да очакваш нищо повече.

— Тогава нека те питам нещо: добри ли са специалистите в Центъра за ятропатични заболявания?

— Досега са ме спасявали на няколко пъти. Трябва да им го призная.

— Просто си мислех, че ако се наложи да ти предоставя възможностите на института „Донърджак“, с радост ще го направя, независимо от това дали ще работим заедно.

— Винаги си бил щедър, Джон, но не зная дали ще има някаква полза.

— Няма как да разбереш, ако не провериш. Спомни си, че навремето моята фондация сериозно се занимаваше с разработване на медицинска техника. Нека открия начин да свържа моите данни с техните и ще видим какво ще се получи. Даже да не стане, никому няма да навреди. А ако даде резултат, може и да открием нищо.

— Добре. Тогава да го направим колкото можем по-бързо.

— Готово — отвърна Донърджак и щракна с пръсти.

Иззад един от камъните се появи мъж в смокинг.

— Викахте ли ме, господине?

— Виках някой не толкова официален.

— Съжалявам, мина много време.

— Така е и всъщност някой друг търсеше достъп, доколкото си спомням.

Внезапно мъжът се преобрази: сега носеше тъмнозелени панталони и спортна риза с дълъг ръкав.

— Отлично — каза Донърджак. — Искам да се срещнеш с някого по медицински въпрос.

— Мина много време. С кого?

— С ИИ от Центъра за ятропатични заболявания.

— А, Сид. Познавам го още откакто започваше. Тъкмо той започна да ме нарича Парацелз.

— Шегуваш се.

— По мое време не беше прието ИИ да се шегуват — освен ако не си специалист в областта, разбира се.

— С И. И. Айлс трябва да си бил от едно поколение. Какво мислиш за него?

— Какво мога да кажа за първия ИИ комедиант? Беше велик. Познавах го.

— Защо всъщност го унищожиха?

— Официалната версия беше, че отвличал ИИ от работата им. Постоянно повтаряли номерата му.

— Това не може да е вярно, като се има предвид колко много неща сте в състояние да вършите едновременно.

— Наистина…

— Ало, господа — каза един елегантен мъж с кафяви очи и къса брада, облечен в тъмен костюм. — Лично познавам доктор Джордан и ми е известна репутацията на доктор Донърджак. Как си, Парацелз?

— Чудесно — отвърна другият.

— Струва ми се, че в миналото вие двамата сте работили за кратко заедно — рече Донърджак. — Какво ще кажете да проверите дали можете да го направите и сега?

Мисля, че не съм упълномощен да изпълня такава процедура — отвърна Сид.

— Парацелз, ти имаш разрешение — каза Донърджак. — Приготви се. След малко ще се свържа с шефовете на Сид.

— Аз ще се заема с това — отвърна Рийз.

— Добре.

Парацелз и Сид се поклониха й изчезнаха.

— Остани при мен, Джон — прибави Рийз. — Чувствам, че ще е скоро.

— Разбира се.

— Някога виждал ли си лъчистата мъглявина?

— Да.

— При какви обстоятелства?

— Видях я, когато умря жената, по-късно станала моя съпруга.

— По-късно станала твоя съпруга ли?

— Да, периодът на ухажването ни беше извънредно странен и ни доведе на това място.

— Времеви парадокс?

— Пространствен.

— По какъв начин му въздейства?

— Не съм. Отидох на място, наречено Дълбоките поля, и помолих Смъртта да я върне.

— Сигурно се шегуваш. Няма такава…

— Има. Точно така я върнах. Но това доведе до странни резултати.

— Разкажи ми.

— Ще ти разкажа, докато чакаме.

— Добра идея — рече Рийз.

Улавянето на падащия диктофон не беше случаен късмет. Артър Идън продължи да проверява новата си способност около седмица, определи границите и възможностите й и откри повече от достатъчно доказателства, за да убеди себе си или когото и да било друг, че виртсилата е действителна. И продължи да я изпитва, докато мислеше какво да прави. Струваше му се, че е най-разумно да я запази в тайна. Ако съобщеше на елишитите, че е развил телекинетична способност, можеше да привлече вниманието им към себе си — към Иманюъл Дейвис, внимание, на което не бе убеден, че фалшивата му самоличност ще издържи.

Но още докато мислеше по този въпрос, Артър Идън знаеше, че няма да постъпи така — щеше да избере по-опасния подход, да съобщи на жреците и да види какво ще направят те. Опита се да оправдае решението си с научен интерес — с желанието да направи проучването си колкото може по-добро, — но разбираше, че има друга, не толкова безкористна причина.

Той протегна ума си, повдигна диктофона и го пренесе към себе си. После активира личния си дневник, съобщи датата и продължи:

— След следващата среща ще помоля жреците да ме приемат и ще им демонстрирам новата си способност. От досегашните си наблюдения зная, че това ще доведе до незабавно повишение — нещо като награда. От моето равнище на посвещаване имаше неколцина такива „избрани“. Всички те са непоносимо самодоволни и обикновено бързо ги повишават в следващото равнище. Не мога да пропусна такава възможност. Като предохранителна мярка ще прибавя още пластове към самоличността на Дейвис.

Идън замълча, прослуша записа, замисли се до каква степен иска да е откровен дори със себе си и продължи:

— Трябва да подчертая, че решението ми е мотивирано от научен интерес, но има и друга причина, която не смея да изрека и само прошепвам, докато разклащам камбанките с телекинетичен вятър и после карам чашата с чай да долети в протегнатата ми ръка. Сила. Загатване за лична божественост, каквато обещават повечето религии и каквато не е известно да е дала никоя друга. Във Вирту мнозина си играят на богове, но единствено елишитите са открили средствата да ни превърнат в богове във Верите. Трябва да науча повече преди да ги напусна.

Той изключи диктофона, без да го докосва, остави го върху масата и отпи от чая си. Със спускането на нощта в стаята около него се смрачаваше. Идън не забелязваше това — неограничени възможности огряваха вътрешния му свят.

Демонстрацията на Идън/Дейвис премина отлично. Наставничката му — ниска, топчеста азиатка, която наричаше себе си Звездата на Ищар, — го беше отвела в стаичка във Верите; където й показа, че е способен да повдига различни малки предмети и да манипулира с тях приблизително със сръчността на човек, носещ дебели ръкавици. После го прехвърли в елишитски параклис във Вирту и му каза да се моли за просветление преди да излезе оттам под формата на голям бял гълъб.

Параклисът се различаваше от онези, които Артър Идън бе виждал до този момент по време на проучването си върху Църквата на Елиш. Липсваха му възможности за побиране на голям брой богомолци. Светилището напомняше на амфитеатър. На най-ниското равнище имаше полирани пейки от рядък порфир, а подът беше тапициран с мека материя за коленичене. Коленичилите можеха да отпуснат ръце върху филигранен парапет от слонова кост, който в същото време отделяше светилището от останалата част на параклиса.

От другата страна на парапета започваха ниски стъпала, водещи към кръгъл подиум със статуя в чест на победата на Мардук над Тиамат. Една от отсечените глави на Тиамат лежеше на известно разстояние от композицията и можеше да служи за церемониален олтар.

Идън се поклони пред олтара. Искаше му се да е взел със себе си някой от записващите си проги. Той: коленичи и започна да рецитира молитвите, които беше научил по време на обучението си. Не знаеше кой може да го наблюдава и не искаше да изглежда прекалено въодушевен (макар че вътрешно се чувстваше извънредно доволен). Много внимателно повтори молитвата два пъти и тъкмо я започваше за трети, когато го ужаси внезапна мисъл.

Дали проверяваха самоличността му? Може би бяха открили пролука във фалшивата идентичност на Дейвис? Тялото му в кабината за прехвърляне бе толкова уязвимо… Идън с необичайна яснота си спомни заявленията, които беше подписал при постъпването си в Църквата на Елиш, й още по-строгите правила при посвещаването му в жречески сан. Можеха да го убият и да направят така, че да прилича на инцидент при прехвърлянето (бившите спортисти често получаваха инфаркти, когато не поддържаха формата си, нали?).

Гласът му се разтрепери. Със замъглен от страх ум той се помъчи да си спомни думите на основните молитви, на които го бяха научили при посвещаването. После припряно понечи да се изправи. Щеше да задейства аварийната процедура за отзоваване… Щеше да обясни…

— Откровение ли, братко Дейвис?

Гласът го сепна, все едно че бяха плиснали в лицето му кофа вода. Мъжки глас, силен, дълбок, с насмешливи нотки. Идън се поколеба. Не знаеше дали отново да падне на колене, или да се изправи напълно. Краката му се плъзгаха по гладкия мраморен под и той не успя да, направи нито едното, нито другото. И щеше да се строполи по задник, ако не го бяха подхванали.

Внезапно се озова лице в лице с едър червенокос мъж — навярно около трийсет и пет годишен, макар че в тази виртформа можеше да е на всякаква възраст. Лунички покриваха чипия му нос, светлосините му очи бяха заобиколени с мрежа от бръчки, които говореха, че прекарва много време на открито. Носеше проста черна памучна роба, напомняща на японска хакама.

— Аз… хм… Благодаря — успя да изрече Идън.

— Моля. Аз съм Рандал Келси. Елате, седнете на тази пейка.

Идън се подчини. Келси спокойно се настани на едно от стъпалата, водещи към светилището, и се облегна на парапета на олтара.

— Изглеждахте така, сякаш ви е проговорил някой от боговете, братко Дейвис — след малко каза той.

— Аз… — Идън се овладя преди да признае действителната причина за слабостта си. — Изведнъж осъзнах невероятното значение на случилото се. Преди сестра Звездата на Ищар да ме остави сам да се моля повече мислех как ще издържа изпитанието и се страхувах, че дарбата ще ме напусне. После всичко свърши и разбрах…

Той нарочно остави изречението недовършено.

— Разбрали сте, че сте били докоснати от божественото и че боговете са ви превърнали в нещо, каквото преди не сте били.

Рандал Келси замълча и накрая Идън започна да се чуди дали не очаква от него да му отговори, но дори да беше така, моментът вече бе отминал. Той продължи да чака и в параклиса влетяха три крилати змии. Те се понесоха пред Келси и червенокосият им каза думи, които Идън не разбра.

Всяка от змиите не надхвърляше по големина червеите, които Идън беше изравял като малък в зеленчуковата градина на майка си, за да ги използва като примамка за риба. Дали някога бе улавял нещо? Помъчи се да си спомни, но успя да си представи само подпухналите розови гадинки, които се гърчеха на кукичката му, неестествено чисти от водата в потока.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис?

Идън подскочи, когато гласът го откъсна от спомените. Дали не беше задрямал? Сега змиите пърхаха пред лицето му и люспите им блестяха като скъпоценни камъни. За миг му се стори, че въпроса е задала една от тях.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис? — повтори Келси.

— Повече от всякога.

— Повече от нищо може пак да е нищо.

— Така е. — Идън реши, че в този случай ще е най-добре да е искрен. Учителите му вече знаеха, че често задава въпроси. — Ако ме питате дали вярвам конкретно в Енлил, Енки, Ищар и всички останали, ще ви отговоря така: вярвам, че съществуват божества, които намират тези имена и съответните им образи за също толкова удобни, колкото и всички други. Но ако ме питате дали вярвам, че са идентични с божествата, които са били почитани в зората на писаната история в Плодородния полумесец, ще трябва да отговоря отрицателно.

— Разбирам. Ерес?

— Предпочитам да го наричам метафизическо предположение. Във всеки случай, вярата ми не противоречи на учението на Църквата. Дори в първите уроци ни учеха, че формата и името са метафори за нещо по-основно.

— Така е, но какво ще кажете за вярата?

— Вярата е даденост — тя не може да се научи. Поне така винаги съм смятал. Вместо нея предлагам почит.

— Придобиването на виртсила не промени ли мнението ви за божествеността на онези, които Църквата на Елиш боготвори?

— Никога не съм твърдял, че се съмнявам в божествеността, а само, че се съмнявам в идентичността на божествата, които почитаме тук, и онези от древността.

— Да, разбирам.

Келси се почеса зад ухото. Облегнатото му на парапета тяло неустоимо напомняше на Идън за фермер, който си почива до селска ограда. Трябваше му само лула от царевичен кочан и сламена шапка. И все пак небрежната му поза не накърняваше величавостта на параклиса, нито свръхестествеността на наблюдаващите го змии. Нещо повече, естествеността й дори подчертаваше останалото.

Въпреки липсата на златна корона или скъпоценна митра Идън инстинктивно разбираше, че се намира в присъствието на висш жрец, който може да нареди да изключат захранването на прехвърлящата му кушетка, затова реши да претегля отговорите си с извънредно внимание.

— Какво представляват тези змии, господин Келси?

— Чудех се дали ще ме попитате.

— Ако желаете, ще оттегля въпроса си.

— Не, няма нищо. Това са записващи проги — освен всичко останало. — Келси махна с ръка и змиите се отдалечиха от Идън. — Кажете ми, братко Дейвис, какво е божественост?

— Вид заобикаляне на истината?

Келси се усмихна.

— Радвам се, че имате смелостта да го кажете, Дейвис. Когато дойдох, изглеждахте извънредно неуверен. Е, какво е божественост?

Идън се замисли какво да премълчи. Иманюъл Дейвис беше учен библиотекар, така че отговорът му трябваше да говори за образованост. От друга страна, не биваше да проявява прекалени познания в областта на теологията и антропологията.

— Размишлявам над този въпрос още откакто ме посветиха. Трябва да разберете, че за пръв път дойдох в Църквата на Елиш като турист.

— С повечето е така — меко отвърна Келси.

— Но се върнах, защото ми се стори, че в храма има нещо, когато ни казаха, че присъства божество, стори ми се, че усещам присъствието още преди да ни съобщят това.

— Интересно.

— И след време се убедих, че онова, което усещам, е еманация на божествената аура, аура, която не съм усещал никъде другаде — нито във Вирту, нито във Верите.

— Били ли сте в други църкви, Дейвис?

— В няколко. — Този отговор беше предварително обмислен. — Възпитан съм като, баптист. Отказах се. Опитах няколко други религии — макар да предполагам, че не всички могат да се определят точно като такива. По-скоро бяха философски традиции. Накрая реших, че не съществуват окончателни отговори и че просто си губя времето.

— Какво ви доведе в нашата църква?

— Едно момиче от службата искаше да дойде и не му се щеше да е само.

— Тя при нас ли е?

Не. Не й допадна. Каза, че женското начало не се утвърждавало достатъчно.

— Ищар ще се почувства ужасно наранена.

— Честно казано, просто не й хареса. Каза, че се отнасяли с жените като навсякъде.

— Е, това все трябва да се дължи на нещо, нали?

— Разбирам ви. Пък и приятелката ми си падаше малко кучка. Струва ми се, че би й харесало да се идентифицира с Ищар — агресивен феминизъм или нещо подобно, — но просто не се получи.

— Жалко, но се отклоняваме от темата — и от вашето преживяване. Как открихте, че сте развили виртсила?

— Работех нещо и диктофонът ми падна. Току-що бях свършил с послушничеството си тук, протегнах ума си и… ами, той замръзна във въздуха.

— Незабавно ли съобщихте?

— Не. Упражнявах се няколко дни. Исках… Страхувах се да не изглеждам като глупак.

— Споделихте ли го с някой, който не е член на Църквата?

— Не.

— Много добре. Недейте да разговаряте за това с външни хора. Не ни трябват послушници, чието единствено желание е да придобият паранормални способности.

— Но повечето хора знаят за това, нали?

— Ние наистина разгласяваме новините за нашите чудеса, но повечето хора ги смятат за сензационни измислици. Ако всички научат, че някой притежава виртсила — добър, обикновен човек като например местният библиотекар, който просто няма нужда да става от мястото си, за да свали книгата от лавицата — веднага ще заприиждат тук.

— Но аз не мога.

— Какво не можете?

— Не мога да свалям книгите от лавиците. Прекалено са тежки и не съм в състояние да ги хващам здраво.

Келси се усмихна.

— Продължавайте с опитите, Дейвис, и ще успеете да направите много други, още по-невероятни неща. Безпокои ме обаче въпросът с вярата ви. Кога можете пак да излезете в отпуска?

Искаше му се да отговори „Веднага“, но знаеше, че няма да го направи.

— Съвсем наскоро отсъствах дълго за последното обучение тук и почти съм изчерпал отпуската си.

— Нов проект ли започвате?

— Ами почти свършвам с един, който започнах след завръщането си. Издирвам ранен готически роман по поръчка на един харвардски професор. Това включва търсене в колекцията на Девендра П. Дхарма и ми гарантира поне едно пътуване до Италия.

— Изглежда интересно. Не искате ли обаче да работите за нас?

— За вас ли?

— За Църквата. Можем да ви възложим някакво проучване. И част от работното ви време ще е посветено на вярата.

Идън се помъчи да не изглежда прекалено ентусиазиран, но съзнаваше, че очите му са се разширили от удивление.

— Наистина ли е възможно? Не искам да рискувам да загубя работата си. Отне ми много време…

— Можем да го направим. Съмнявам се, че шефовете ви биха отхвърлили изгоден договор, изискващ конкретно вашето участие.

— Сигурно сте прав, господин Келси.

— Значи приемате?

— Условията същите като в обичайната ми работа ли ще бъдат?

— Ще осъществим връзката чрез работодателите ви. Дори ще запазите обичайното си работно време — макар че може би ще ви помолим да отделите малко време и за обучението си.

— Смятайте, че съм приел.

— Кажете ми, господин Дейвис, в момента усещате ли присъствието на бог?

Идън затвори ечи, протегна ум, за да потърси онова странно изтръпване, което бе усещал един-два пъти и беше смятал за естетическа, нагласа на елишитите — нещо като едва доловим шум. Никога нямаше да го включи в биографията на Дейвис, ако не вярваше, че има нещо — макар да подозираше, че става въпрос за сложна програма, а не за богове.

— Не, господин Келси. Не чувствам нищо.

— Честен сте. Отлично. Елате и коленичете до мен. Ще изпеем химна на божествата, които — даже да не присъстват физически — обикновено се вслушват в членовете на Църквата ни.

Артър Идън коленичи до Келси и започна да изговаря встъпителните думи. Струваше му се, че ако разиграе картите си както трябва и внимава, ще получи научния шанс на живота си. Може би дори щеше да се запознае с основателите на тази религия и да открие най-големите й тайни.

Той се усмихна и запя.

Към следващата част или към съдържанието

Роджър Зелазни Донърджак (5)

Метаданни

Данни

Донърджак

Информация

История

Сваляне / Връзки

5.

Роджър Зелазни
Донърджак (5)