Роджър Зелазни
Донърджак (15)

9.

Като плюеше релси пред себе си, Пиринчения павиан напусна градината. От клоните на възлести дървета, знаещи прекалено много за вероятността, и нашепващи поличби в ушите на берачите, висяха ексцентрични атрактори.

— Накъде, Джей? — попита влакът.

— Към Дълбоките поля! — отвърна момчето, като се опитваше да говори смело и уверено.

Докато Трантоу и Дуби бяха брали ексцентрични атрактори, пръстите на маймуната и хоботът на донта се бяха удължавали и изкривявал и при доближаването си до плода, но щом го докоснеха, възвръщаха нормалния си вид. Междувременно Джей беше проучил контролното табло на бащиния си влак и смяташе, че може сравнително уверено да борави с щитовете, режещите ножици и различните метателни оръжия.

— Някакви идеи за пътя, по който да стигнем дотам? — попита Пиринчения павиан. — Или очакваш покана?

Последните думи прозвучаха извънредно саркастично, но Джей се въздържа да му отвърне, че според него има нещо като безсрочна покана. Не се съмняваше, че нищо не е в състояние да уплаши ужасния влак, но все пак не искаше да проверява, като му каже, че Смъртта очаква неговия пътник.

— Баща ми как е стигнал?

— Той, изглежда, смяташе, че началото или краят на времето са еднакво подходящ маршрут. Влязохме през началото — с безумен смях отвърна павианът.

— Може би и ние ще можем да минем оттам.

— Господарката на ентропията навярно е взела мерки срещу случайно нахлуване. — Отново безумният смях. — Разбира се, аз съм всичко друго, но не и случаен.

— Вярно е.

— Краят на времето обаче е по-близо — като хрупаше ексцентрични атрактори, отбеляза от платформата си Трантоу.

— Наистина ли? — Джей се завъртя да види дали донтът не се шегува.

— Не чу ли какво каза градината? Поличбите са ясни. Онези на Меру пак сънуват огромните си армии. Учителя е бил забелязан, а сега побърканата машина на Инженера служи на неговия син.

Очите, на донта бяха разширени и гласът му звучеше сънливо. По белезите, покриващи набръчканата му сива кожа, протичаха струи енергия, гъсти и в същото време пъстри като дъга. Джей не знаеше какво да му отговори, затова се обърна към Пиринчения павиан.

— Наистина ли краят на времето е по-близо?

— В известен смисъл. Той не е толкова ясен, колкото началото, но тъкмо поради тази причина може да се окаже по-подходящ. Онези на Меру наистина сънуват и сънищата им за началото може да са го направили по-агресивно, отколкото когато двамата с Джей Ди минахме оттам.

Джей погледна Дуби. Маймуната бе престанала да яде ексцентрични атрактори и сега дъвчеше банан.

— Какво зная ли? — рече Дуби и подхвърли кората на Трантоу. — Време е ти да решаваш.

— Тогава краят — отвърна Джей и наду свирката.

— Взел ли си някаква музика? — попита Пиринчения павиан.

— А?

— Миналия път баща ти пускаше записи. Помислих си, че и ти може да си донесъл. Господарката на изгубените обича музиката и понякога забавя ударите си, за да послуша.

Джей осъзна, че почти не е подготвен за онова, което започва.

— Не, не съм. Ти имаш ли нещо?

— Само каквото Джей Ди включи в първоначалната ми схема. Да го пусна ли?

— Естествено.

И така, Пиринчения павиан набра скорост под джаз изпълнение на „Дикси“. То ставаше все по-диво, докато напускаха познатите на Джей сайтове и навлизаха в земи, в които законите на геометрията и физиката се бяха увили на спирала в самите себе си, за да се пречупят в странни форми и да разкрият принципите си само на притежаващите интелектуалните способности да ги проумеят.

Джей почти разбираше, онова, което виждаше, и това полуразбиране притискаше гънките на мозъка му, заплашвайки да ги изглади като релсите, излизащи от засмяната уста на Пиринчения павиан.

Докато блясъкът на Вирту помръкваше, той видя числата на базовите програми, Уърлд Уайд Уеб от древните дни. Мъж, в когото разпозна баща си, седеше на работна маса, отметнал глава, така че да може да спори с изправен на облак човек, облечен в дълги тъмносини одежди, избродирани с мистични символи. Докато Пиринчения павиан го носеше напред, Джей разбра, че това е Рийз Джордан.

Между облака и работната маса имаше трети човек, който се спускаше с парашут и се смееше, докато си играеше с копчетата на нещо, опасано на кръста му. Веселото му настроение силно контрастираше със сериозността на другите двама.

Но тези гледки изчезнаха, когато започна спускането на лъчистата мъглявина. Първо полетяха тъмни снежинки като пепел от комин. Забушува виелица, после ураган от прилепи, който разкриви пейзажа наоколо. Проги се пръскаха под тяхното мрачно настъпление и лъчистата мъглявина се спускаше и ги поглъщаше.

— Включи щитовете, Джей! — изпищя в ухото му Дуби.

Откъснал се от хипнотичната гледка на това светкавично разложение, той разбра, че маймуната му вика от доста време, наведе се напред и натисна ключа. Локомотивът се обгърна с лилаво сияние, което потече назад, за да обвие платформата на Мизар и Трантоу.

— Извинявай, Дуби.

Маймуната задъвка края на опашката, си. Лъчистата мъглявина бе станала толкова гъста, че през двойното изкривяване на пространството едва виждаха основната програма.

— Трябва ни светлина! — каза Джей.

Той натисна бутона с надпис „Фарове“ и мощен лилав лъч прониза мъглата пред тях. Пиринчения павиан се носеше във все по-безформената вихрушка. Пейзажът под сиянието на щитовете беше придобил замайващия бял цвят на шарено колело, въртящо се толкова бързо, че всички багри се сливат в едно.

Безумно възбуденият Мизар зави и Трантоу се присъедини към него с тръбене. Влакът започна да бълва мощни ругатни. Джей реши, че шумът ще им осигури нещо като стабилна опора, и наду свирката. „Дикси“ се бе заменила с „Мичигански блусове“. Увиснал на опашката си, Дуби се люлееше и дирижираше с четири лапи какофонията, която ги преведе през края на времето, за да навлязат в осеяните с останки простори на Дълбоките поля.

Едно-единствено нещо се извисяваше над начупените равнини: мрачен многовръх силует.

Постройте приказния дворец на лудия крал Лудвиг Баварски от кошмар и бежов мрамор, после го нарежете на парчета с бензинов трион и го сглобете, без да обръщате внимание на форма и ред. Това е нещо като рецепта за Двореца от кости, проектиран от Джон д’Арси Донърджак Старши.

Джей го одобри и откри известна утеха в това доказателство за бащината си гениалност.

— Джей Ди ме накара да разбия стените — изкрещя Пиринчения павиан. — Искаш ли пак да го направя?

— Не! — отвърна момчето. — Приближи се към двореца с колкото можеш по-висока скорост, отбий в последния момент и после завий, така че да се обвиеш около него. Достатъчно ли си дълъг?

— Мога да стана — каза влакът.

— Тогава го направи. Когато спреш, ще изстреляме залп от ексцентрични атрактори над двореца като приветствен салют. Ако Трантоу не е изял прекалено много, ще имаме предостатъчно.

Донтът надменно се оригна.

— Похапнах само няколко и открих, че са помогнали на раните ми окончателно да заздравеят.

Джей хвърли поглед назад. Кожата на Трантоу все още беше обгърната от странни струи енергия, но момчето трябваше да признае, че от предишната му слабост не е останала и следа. Нямаше желание да се замисля повече, защото Пиринчения павиан направи шеметен завой и започна да обгръща двореца на Смъртта.

— Уа-хуу! — извика Джей, като се наслаждаваше на скоростта и възбудата. — Да!

Все още увиснал на опашката си от тавана на локомотива, Дуби поклати глава, но явно беше заразен от радостното вълнение на приятеля си в този сблъсък с онова, което би трябвало да избягва всяко разумно същество.

— Може ли аз да изстрелям фойерверките, Джей?

— Разбира се. Само почакай докато Павиана спре. Искам да ги изстреляш над кулите — това е салют, не атака.

— Ясно!

Докато Пиринчения павиан спираше, захилен още повече от обикновено, Дуби изстреля салюта.

Навярно защото желанието на Джей беше точно такова, ексцентричните атрактори полетяха нагоре като сияещи бели жилки. Те се сляха, после избухнаха — първо златно, после зелено, после синьо, преливащо в сребристо — посипаха се сред мраморните кули и полепнаха по водостоците, барелефите на колоните и портиците.

Когато и последната искрица угасна, Смъртта излезе от главната порта на двореца си.

Конят й бе направен от неща, изровени от нейното царство, така че да впечатлява и ужасява, също както Мизар беше създаден, за да търси и унищожава. В него имаше нещо от дракон, нещо от жребец и нещо от орел. Цветовете му бяха лазур и абанос, откраднати от дневните и нощни небеса на изчезнали виртземи.

Когато конят се появи от сводестата порта и се изправи на задните си крака, Джей д’Арси Донърджак закопня да го притежава така, както никога не бе копнял за друга вещ.

Фекда се беше увила около главата на коня и когато Смъртта се приближи до локомотива на Пиринчения павиан, змията повдигна глава и изсъска:

— Значи най-после пристигна в Дълбоките поля, Джей Донърджак. Знай, че тук си добре дошъл.

— Благодаря ти, Фекда — отвърна той и се поклони на господарката на ентропията. — Благодаря и на вас.

Смъртта се усмихна и в мрака под качулката й проблесна белота.

— Идваш така, както на два пъти идва и баща ти. Какво искаш от мен?

— Нищо.

— Не можеш да ме накараш да повярвам, че си предприел това пътуване за удоволствие.

— Гледката беше чудо, каквото не бих могъл и да си представя, но не, госпожо, не съм предприел пътуването за удоволствие.

— И все пак не искаш нищо от мен. Заинтригуваш ме. Кажи ми защо си дошъл.

Джей поправи бащиното си раирано кепе на главата си. Сърцето му ускорено туптеше, той усещаше странна слабост. Устата му се напълни със слюнка, после бързо пресъхна. Той осъзна, че е ужасен, но положи всички усилия да скрие страха си.

— Научих за сделката, която сте сключили с баща ми. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че сте били онеправдана.

— Имаш право. — На последната дума гласът й изневери.

— И затова дойдох да… да ви попитам с каква цел сте ме поискали от баща ми.

— Каза, че не искаш нищо от мен, но сега настояваш за обяснение.

— Навярно трябваше да кажа, че не искам нищо материално. — Джей се пресегна към бравата. — Преди да се предам ще призная, че съм любопитен какви са намеренията ви за мен.

— Преди ли? — Белият проблясък под качулката можеше да е усмивка, но също така би могъл да е постоянен отвор на гол череп. — Значи си готов да се предадеш?

— При определени обстоятелства е по-достойно да се предадеш, отколкото да се оставиш да те пленят. Смятам, че този случай е точно такъв. Щом баща ми е оставил неизплатен дълг, аз ще се опитам да го изкупя. Признавам, че условията на сделката не ми допадат особено много, но мисля, че въпреки това трябва да бъдат изпълнени.

Смъртта се засмя, звук, който накара Трантоу да размаха уши и Мизар да завие в неволен протест.

— Думите ти са верни, Джей Донърджак, макар че гласът ти потреперва. Какво ще направиш, ако ти кажа, че ми трябваш като източник на резервни части за проект, по който работя?

Джей си спомни предположението на Рийз Джордан, но запази самообладание.

— Ще ви помоля за разрешение да се сбогувам с Дак, защото нямам други родители, и после ще ви се предам. Ако не ми позволите, ще помоля поне за разрешение да му пратя писмо.

— Ами ако ти кажа, че искам и предателя, който в този момент се люлее до теб в локомотива на Пиринчения павиан?

— Няма да съм в състояние да ви помогна, госпожо. Не мога да изложа на опасност живота на приятелите си.

— Благодаря, Джей — промълви Дуби.

— Даже ако настоявам ли?

— Не, госпожо. Смятам, че сте изиграли подъл номер на Дуби и останалите, когато сте ги пратили да ме шпионират.

— Може би просто съм искала да те закрилям.

— Мислил съм за това, но не е трябвало да ги оставяте в неведение относно намеренията си.

— А, пак се върнахме на моите намерения, нали? Много добре. Нямам желание да те разглобявам за резервни части. Тук в Дълбоките поля разполагам с достатъчно джунджурии. Всъщност резервните части са единственото, което притежавам. Искам те жив и функциониращ. Ако баща ти беше изпълнил своята част от сделката, щях да ти дам образование тук. Аз се поддадох на каприза му и затова сега навярно не си толкова добре подготвен за задачата, за която ми трябваш.

— Каква задача?

— Тук не е мястото да обсъждаме такива неща. Ела с мен, ако наистина искаш да се предадеш. Ще поговорим в двореца ми.

— Ами Дуби?

— Той се е съюзил с теб. Ти реши да ми служиш. Ето защо Дуби непряко отново е на служба при мен. Ще се задоволя с това. Същото се отнася за Мизар и другите, които си довел със себе си.

Джей отвори вратата на локомотива и изскочи навън. Тишината на Дълбоките поля се стовари отгоре му и приглуши дори шума от комина на Пиринчения павиан. Мизар и Трантоу слязоха при него.

— Да те чакам ли, Джей? — попита го влакът.

— Няма нужда — намеси се Смъртта. — Когато си тръгне оттук, няма да го направи по толкова показен начин.

— Тогава ще си вървя. Само ми остави съобщение на която и да е от гарите ми, Джей, и ще дойда колкото мога по-бързо.

Момчето потупа ухиленото лице.

— Благодаря ти. Няма да го забравя.

Пиринчения павиан нададе вой, който накара счупените проги да затанцуват смъртен танц, и потегли. За онези, които го наблюдаваха, влакът просто се отдалечи и започна да се смалява, докато се превърна в точица, която окото не можеше да различи.

— Ела — каза Смъртта и завъртя коня си.

Джей остави Трантоу да го качи на гърба си. Дуби се настани на рамото му, а Мизар закрачи отстрани. Какофонична вълна раздвижи мъртвия въздух. Не можеше да се каже дали звукът е подигравателен, или възторжен.

В сайт, моделиран като нощен клуб от началото на двайсет и първи век, двама мъже седяха на маса, носеща се на два метра във въздуха и наклонена под ъгъл от трийсет градуса. За да постигне същия ефект, оригиналното заведение би изисквало сложни конструкции от плексиглас и почти невидими кабели. Във Вирту, разбира се, нямаше нужда от такива неща.

— Днес започнаха да продават билетите в цяла Вирту — отбеляза Небебог.

В това си проявление той имаше дълга коса с бледосиния оттенък на студен ден. Веждите му бяха извити нагоре купести облаци и лицето му изглеждаше строго, но великодушно. Вътрешно божеството си мислеше, че виртуалният му вид е пример за неговия колега, който бе ужасно немарлив, както винаги.

— И продажбите вървят добре — отвърна Йерофантът на Църквата на Елиш.

Днес на тениската му (с петна от пот под мишниците) имаше надпис „Мардук е пикльо“, а картинката изобразяваше великия и ужасен победител на Тиамат, уриниращ върху множество вдигнати нагоре лица. Беше му малко тясна и се надигаше над торбестите му шорти, като разкриваше косматото му бирено шкембе. Йерофантът знаеше, че небрежното му облекло вбесява Небебог, и полагаше всички усилия да продължава да го дразни.

— Би трябвало да сме в състояние да генерираме достатъчно мана, за да поддържаме прехвърлянето — каза Небебог.

— Точно това е идеята, приятел. Как са войските ти?

— Бойният дух е висок. Съюзих се с мнозина от genius loci — някои дори ми помагат в обучението и координирането. Други само ми осигуряват сигурни сайтове, в които да крия степента на могъществото си.

— Наистина ли очакваш съпротива, когато започне купонът?

— Моребог няма да го одобри, защото успехът на това предприятие може завинаги да ме утвърди като най-висш от Върховната троица. Трудно може да се предвиди как ще реагира Земея.

— Струва ми се, спомена, че ти е помагала.

— Така е. И тъкмо това ме безпокои.

Йерофантът махна с ръка и в дланта му се появи бутилка бира. Той отвори капачката с монтираната от вътрешната страна на масата отварачка.

— Искаш ли една? — попита небрежно облеченият мъж, след като отпи и одобрително се оригна. — Чудесна е.

— Не, благодаря — сковано отвърна Небебог.

— Добра е, както и всичко останало във Верите — или поне така ме уверяват.

— Ти изглеждаш доволен въпреки ограниченията на Вирту — рече Небебог. Опитваше се да говори любезно, защото знаеше, че все още се нуждае от помощта на съюзника си. — Защо се обърна към мен с идеята за Църквата на Елиш, щом не вярваш в необходимостта от утвърждаване на божествеността на подобаващото й място във Верите?

— Ти беше онзи, който видя потенциала за постоянно прехвърляне — напомни му Йерофантът. — Просто исках да създам религия и си помислих, че няма да е зле да се възползвам от помощта ти за набирането на няколко богчета.

— Да, но защо си решил да създадеш религия? Определено не може да си смятал, че хората трябва да знаят истината за Вирту.

Иионът, някога известен под името И. И. Айлс, първият иион комедиант, се подсмихна, пресуши, бирата си и издаде звук, напомнящ на мучене на крава, мъмреща качилото се на главата й теле.

— Истината ли? Е, смятам, че трябва да я знаят.

— Нима?

— Естествено. — И. И. Айлс се разсмя и шкембето му се разтресе. — Повечето от тях не вярват — поне не сериозно. Не вярват дори когато им го доказваме с чудеса и виртсили. Просто се преструват.

— Все още не разбирам какви са мотивите ти.

И. И. Айлс се изкиска.

— Можеш ли да измислиш по-добър начин да се подиграеш с човечеството? Ние ги залъгваме със стари богове и по-стари сили, очакващи ги във Вирту. Те ни помагат да подготвим сцената, за да го направим — да им върнем старите богове и всичко останало.

— И намираш това за смешно?

— Адски. — И. И. Айлс се разсмя толкова силно, че по закръглените му бузи потекоха сълзи. — От това по-смешно здраве му кажи.

Небебог любезно се усмихна. Изражението му накара комедианта да се закикоти още по-силно.

— Това е страхотно, Небебог, стари друже. Направо супер.

Лидия Хазърд се свърза с дъщеря си чрез обикновен интерфейс.

— Как си, миличка?

— Много добре. Бях на вечеря с Дръм. В италиански ресторант — ядох великолепни спагети с морски дарове. Трябва да идем заедно, когато се върнеш.

— С удоволствие.

— А ти как си, мамо?

— Заета съм. Нещата тук са… сложни.

— Не можеш да ми обясниш във виртпространството ли?

— Боя се, че не.

Алис кимна.

— Ще се прибереш ли за рождения си ден, мамо?

— Аз… той наближава, нали? Не позволяваш на старата си майка да забрави, че остарява още повече, а?

Кикот.

— Не си чак толкова стара, мамо. Само да си посмяла да се засуетиш и да откажеш да излезем, за да го отпразнуваме!

— Ако се прибера дотогава.

— Всичко наред ли е, мамо?

— С мен да, няма за какво да се тревожиш.

— Някой пациент ли?

— Казах ти, че не мога да разговарям.

— Съжалявам.

— И аз, миличка.

— Ако не се върнеш, може да дойда при теб за рождения ти ден. Току-що продадох още една статия.

— Страхотно! Къде ще я публикуват?

— Във „Виртополис“ под псевдонима Алис Огледалото. Става дума за тениски, които напоследък са много модерни.

— Това е чудесно! Миличка, хайде да поговорим за посещението ти, когато науча датата на завръщането си. Ако съм си вкъщи, ще ти позволя да ме заведеш на вечеря в онзи италиански ресторант, за който спомена.

— Добре.

— Трябва да се връщам.

— Липсваш ми, мамо. Наистина. Тук е толкова тихо без теб.

— Много си мила. Ще гледам да се върна по-бързо. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо. Пази се.

Лидия накара genius loci да прекъсне интерфейса, направил възможен този разговор, въпреки че мястото се намираше извън обичайните свързани в мрежата сайтове, и избърса влагата в очите си.

— Добре ли е Алис? — попита Амбри, който през цялото време бе седял настрани, без да се намесва и без да се отдалечава. Лидия отиде при него и се сгуши на гърдите му.

— Добре е. Искаше да знае дали ще се прибера вкъщи за рождения си ден.

— Можеш да отидеш и после пак да се върнеш тук.

— И да рискувам през това време с теб да се случи нещо ли?

— Рискът не е прекалено голям.

— Няма да мога да се отпусна и Алис ще го забележи. Тя е ужасно чувствителна, много повече, отколкото би трябвало на тази възраст. Много повече от мен, убедена съм.

Амбри я прегърна.

— Алис има много сладка и много чувствителна майка. Въпреки професионалните си ангажименти никога не си допускала да се съмнява, че я обичаш.

— Освен това тя е и много любопитна. Ако не измисля правдоподобно оправдание, най-вероятно ще дойде да ме търси.

— Едва ли ще ни открие.

— И това само по себе си ще я накара да се усъмни. В образа си на Линк Алис е невероятно сериозна репортерка. След като се съюзи със своя приятел Дезмънд Дръм, не съм сигурна, че нещо може дълго време да остане в тайна от нея.

— Защо не я поканиш при нас за рождения ти ден?

— Амбри?!

— Отдавна копнея да се запозная с дъщеря си. Досега не ми се струваше разумно, като имах предвид особения характер на зачеването й. Но щом наистина е толкова добра репортерка, колкото казваш…

— Добра е.

— Тогава най-вероятно сама ще научи нещо за мен. Спомни си, че твоята приятелка Гуен ме е виждала и че ти доста често предприемаш самостоятелни виртпътешествия. Ако Алис започне да проверява извиненията ти, скоро ще открие истината.

— Вярно е.

— Какво ще кажеш, Лидия? Ще си организираме ли семеен празник?

— Какво ще й обясним за теб?

— В никакъв случай новата теология, моля те. Самият аз все още се мъча да свикна с тези идеи. Нека просто й кажем, че съм Улфър Мартин д’Амбри, жител на Вирту и твой отдавнашен любовник. Тя бързо ще се досети за останалото.

Лидия се замисли и лицето й грейна.

— Харесва ми!

— Ако пак имам проблеми с паметта…

— Както сам каза, това не е много вероятно. Във всеки случай, Амбри, колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че Алис трябва да се запознае с теб. — Лидия внезапно стана сериозна. — Тогава, ако се случи най-лошото…

— Да. Съгласен съм. Можем да поговорим с genius loci и да уредим пристигането на Алис.

Тя го дръпна и го изправи на крака.

— Нямам търпение!

Амбри се засмя и я хвана за ръка. Двамата отидоха да потърсят genius loci, която живееше зад Северния вятър, и да я помолят за разрешение да организират празненство за рождения ден. Genius loci с радост прие идеята и обеща да помогне на Лидия да духне всички свещички на тортата си.

 

 

На Маркон й Вирджиния не им трябва много време, за да разберат, че малкото вързопче на Земея не е точно такова, каквото им беше казала. Няколко дни след като богинята повери детето си на техните грижи, Маркон започна да се чувства безжизнен. Отначало го отдаде на напрежението от възстановяването на всички същества, повредени при нападението на бандата на Сейджак, но скоро бе принуден да признае, че има още нещо.

Вирджиния незабавно заподозря, че за това е виновна Земея, и започна да гледа с ненавист напомнящото на саркофаг силово поле, в което лежеше бебето на богинята. Червеникавата светлина, която сияеше над него — изсветляваща от цвят на засъхнала кръв до розово и после отново потъмняваща, — като че ли не забелязваше погледа й.

— Къде те боли? — попита Маркон тя. Мъчеше се да говори нехайно, но не можеше да скрие тревогата си. — Искам да кажа, има ли някакво място или време, където най-силно чувстваш безжизнеността?

Маркон се опита да стартира диагностична програма, рутинна задача, но сега почти невъзможни заради факта, че му беше все по-трудно да намира енергия за каквото и да било, освен за да поддържа нормалните си системи.

— Не мога да кажа — накрая отвърна той, — но ми се струва, че е затруднено по-скоро стартирането на нови програми, отколкото поддържането на стандартните.

— Можеш ли да установиш източника на изтичането?

— Боя се, че нямам достатъчно енергия.

Вирджиния гризеше ноктите си, докато Маркон изпадаше в нещо като коматозно състояние, което ставаше все по-обичайно. Работата й в Научния отдел на Вирту не я бе подготвила за такова нещо. Всъщност мнозина от висшите ръководители на НОВ продължаваха да не приемат идеята, че genius loci е нещо повече от специализиран локален прог.

Животът й на инвалид обаче й беше осигурил достатъчно, опит с лекарите и техните диагностични методи. Тя взе раницата е изследователските си уреди и започна систематично да претърсва сайта. Задачата не можеше да се изпълнилите бързо, нито лесно — всъщност тя би била невъзможна за всеки друг, — но Маркон бе препрограмирал стандартните си защитни системи, така че когато Вирджиния се приближаваше до тях, страшнокотките замъркваха, вместо да й се нахвърлят, и трънливите лиани се разтваряха, за да й направят път.

Когато свърши и реши, че има достатъчно данни, за да потвърди първоначалното си предположение, тя се върна в централната горичка, нежно погали Маркон и той се събуди.

— Маркон, как можем да се свържем със Земея?

— Обикновено към Върховните на Меру се обръщат с молитва. — Гласът на genius loci звучеше неясно.

— Не, искам да кажа как можем да се свържем при извънредни обстоятелства?

— Извънредни обстоятелства ли?

— Ами, например ако бебето падне и си удари главата.

— Малко вероятно е детето на Земея да направи такова нещо. Не вярвам на този етап от развитието си да е възприело установена форма.

— Маркон! Моля те. Искам да се свържа със Земея — да разговарям с нея. Има ли възможност да го направя, без да й кадя тамян?

Той не отговори. Въпросът просто беше прекалено сложен. Не че иионът не бе в състояние да измисли начини да се свърже с богинята. Просто не можеше да разграничи по-добрите (като например да установи връзка с по-низше божество куриер) от по-лошите (да задейства унищожителна реакция в сайта си — което със сигурност щеше да я накара да се появи). Неспособен да мисли ясно, Маркон бавно анализираше вероятностите.

Раздразнена, Вирджиния разбираше, че няма за какво да се сърди на него — знаеше кой е заслужил гнева й и почти забравяше ужасяващото могъщество на Земея, докато репетираше ругатните, с които щеше да я обсипе. Яростта й се разгоря още повече, когато откри, че не може да измисли по-добър начин да повика Земея, освен с молитва, както бе предложил Маркон.

Родителите й бяха баптисти, набожни поклонници на бога на възмездието, който според тях им беше пратил дете инвалид, за да ги накаже за младежките им грехове. Тъй като тези простъпки рядко се бяха изразявали в нещо повече от случаен пропуск в добрите обноски, те може би бяха смятали, че наложеното им изкупление е несправедливо — някаква грешка от космически мащаб. Това навярно обясняваше факта, че толкова всеотдайно се молеха за дъщеря си.

Когато атрофията на Вирджиния прогресира до такава степен, че родителите й вече не можеха да се грижат за нея, те я повериха на Националния институт по здравеопазване. Тя беше един от най-големите им успехи — като сама си изкарваше прехраната във Вирту и плащаше медицинските си разноски. И все пак, когато мислеше за гъвкавото си и здраво вирттяло като за свое истинско „аз“, Вирджиния никога не можеше да забрави добронамерените молитви на родителите си и скритото в тях обвинение, че нейната болест, нейното постоянно отслабване и упоритото й нежелание да умре по някакъв начин са по-мъчителни за тях, отколкото за нея.

Тя с болка си спомняше за всичко това, докато се чудеше как да се помоли на богинята. Земея не й бе харесала. Вирджиния не беше в състояние убедително да нарече дори Маркон „свят“, но искрено можеше да използва част от реториката за наказанието и проклятието от младостта си.

Тя коленичи и сключи ръце до една голяма скала. Знаеше, че това е позата за смирена молитва — поза, която можеше да замести истинската набожност.

— Земея — опита да произнесе името Вирджиния. Да, това щеше да свърши работа. — Земея! Земея! Велика и ужасна сило, що лежиш в основата на Вирту. Велика майко с коса от мъх и издут корем. Чуй ме!

Повтори думите. Те лесно се изтърколваха от езика й, сякаш ги бе научила много отдавна и сега само си ги припомняше. Ритъмът постепенно се превърна в напев. Викаше, но не можеше да умолява. Описваше, но не се унижаваше.

Гласът й предрезгавя и от студения камък бликна малко поточе, което целуна устните й. Вирджиния отпи, прие дара на Маркон и се зарадва, че любимият й има енергия поне за това. Прочисти гърлото си и продължи молитвата, като я изпъстряше със събитията от разказите на Маркон за битките на Хаоса на Сътворението.

Вирджиния се молеше безспирно и не си позволяваше да изпадне в отчаяние, макар че коленете я заболяха (и от влажната почва под тях израсна мъх, за да направи земята по-мека) и устните й се умориха от изричането на думите. Да се отчае означаваше да признае, че не е в състояние да направи нищо, и тя нямаше да се откаже, докато Маркон се нуждаеше от помощта й.

Вирджиния бе спряла, за да пие вода, когато забеляза, че горичката е обгърната в златиста светлина. Тя повдигна глава, без да престава да мълви молитвата си, завъртя се и видя пратеника.

Имаше тяло на младеж, облечен само в златна поличка, която можеше да е изтъкана от светлина, а не от груба материя. Обутите му в крилати сандали крака не се докосваха до земята и около светлата му коса сияеше ореол. Вирджиния се напрегна, за да си спомни старите уроци, и името внезапно се появи в ума й.

— Меркурий?

— Е, по-добре, отколкото да те наричат „Светкавицата“, както ми казваха навремето. Да, „Меркурий“ е подходящо име за мен. Коя си ти? От Верите си, но се молиш на тайните божества на Вирту и зад молитвите ти се криеше силата на иион.

— Аз съм Вирджиния Талънт. Маркон ми разказа за онези на Меру — и се срещнах със Земея. Трябва да разговарям с нея.

Младежът избухна в смях.

— Трябвало да разговаряш със Земея ли? Кажи ми молбата си. Аз ще я насоча към някой от по-нисшите, който ще я изпълни.

— Земея. Кажи й, че трябва да разговарям с нея.

— Да не си мислиш, че ще дотича само като я повикаш с пръст? Да не си мислиш, че ще ми е приятно да ме обсипе с подигравки, когато й кажа, че я вика някаква жена от Верите?

— Предай й, че Вирджиния Талънт, приятелката на Маркон, иска да разговаря с нея.

— По каква причина?

— Не мога да ти кажа.

— Тогава няма да й предам.

— А аз ще продължа да се моля. Когато Земея най-после благоволи да ме чуе, ще й съобщя за твоя отказ да предадеш съобщението ми. Небесата ще изглеждат прекрасно, когато златото ти се превърне в блестящ прах сред звездите.

— Ти си била и арогантна. Какво ще ми попречи да те превърна в пепел заради нахалството ти?

Земята под краката им се разтърси. Гората помрачня. От ясното небе се спусна светкавица и прониза земята между краката на Меркурий.

— Разбирам. — Златистият младеж се озърна. — Това положение ми е забавно, но ще предам съобщението ти. Но изобщо недей да си мислиш, че ти или който и да е друг сте ме уплашили.

— Не, разбира се — дръзко се усмихна Вирджиния. — Благодаря ти.

Отговори й само проблясък златиста светлина. Тя се отпусна върху мекия мъх, облегна се на скалата и потупа влажната земя с ръка.

— Благодаря, Маркон.

 

 

Не мина много време и Земея я удостои с присъствието си. Дотогава Вирджиния беше стигнала до заключението, че първоначалната й импулсивност е била необмислена. Когато зеленокосата жена (този път облечена като Примавера в тънък воал от изящни листа и цветчета, който не скриваше нищо от сластното й тяло) се появи, Вирджиния направи дълбок поклон.

— Благодаря ти, че се отзова на молитвата ми, Земея.

— Здравата си уплашила Скорост. Това беше най-малкото, което можех да направя. Какво има?

Въпреки че бе решила да се държи любезно, Вирджиния й отговори направо:

— Твоето дете изсмуква енергията от земята на Маркон.

— Нима?

Без много думи, сякаш докладваше в НОВ, Вирджиния очерта откритията, които беше направила по време на обиколката си из сайта. Накрая отбеляза, че в последно време Маркон не е толкова общителен. Реакцията на genius loci към заплахата на Меркурий бе достатъчно силно доказателство, че все още е в състояние да установява връзка с други — стига тази връзка да не изисква думи. Добре че Земея не знаеше докъде е стигнал този процес.

Когато Вирджиния замълча, богинята въздъхна.

— Нали не смяташ, че приютяването на бъдещата господарка на ентропията може да се размине без странични ефекти?

— Защо не бяхме предупредени?

— Не исках да влизам в спор. Освен това Маркон знаеше, че няма друг избор.

— И все пак той може би щеше да предпочете гибелта вместо това вампирско изсмукване на силите му.

Земея внимателно я изгледа.

— Скорост е прав. Ти си нахална.

— Предпочитам да се смятам за реалистка.

— Това игра на думи ли е? Реалистка — от Верите? Много добре, кажи ми една реалистична причина да променя нещо.

Вирджиния вече беше мислила за това.

— Ти обеща на Маркон да уважаваш и подкрепяш неутралитета му…

— За свое собствено удобство.

— Да, но ако силите му прекалено отпаднат, може да го забележи друг genius loci и да разпространи вестта. А това, от своя страна, може да доведе до нападение — което ще изложи на опасност детето ти — или до клюки. Твоето желание да запазиш бебето си в тайна беше една от причините да го скриеш тук.

— Спомням си. И все пак кой би могъл да научи?

— Меркурий знае, че си се отзовала на молитвата ми. Има и други, които могат да се досетят, като се основават например на нападението на клана на Сейджак и на твоето отстъпление — отстъпление, което би било безсмислено, ако Маркон е загубил силата си.

Изражението на Земея стана замислено, а предишният й гняв се замени с уважение.

— Да, имаш право. Може би Маркон наистина се нуждае от пълните си способности, за да ми е полезен. Ще преструктурирам енергийните нужди на детето си. Страничните ефекти върху Маркон ще бъдат ограничени.

— Благодаря ти.

Земея протегна ръка и започна да прави движения във въздуха около саркофага. Сиянието му премина през различни нюанси на червено, обиколи веднъж спектъра, после повтори цикъла, докато спря на зелено. Богинята продължи с настройките, докато силовото поле придоби бледия цвят на новопоникнала трева, леко потъмня като листо и накрая се установи на тъмнозелено като стари борови иглички.

Когато свърши, тя хвана брадичката на Вирджиния, повдигна главата й и се вгледа в очите й.

— Ти можеш да станеш опасна, Вирджиния Талънт. Ще те наблюдавам. Може би Маркон би трябвало да те върне обратно във Верите.

— Ще обсъдим въпроса — обеща Вирджиния.

Земея се засмя и пусна брадичката й.

— Очаквам да го направиш. Очаквам и вече да зная резултата от това обсъждане!

— Привилегия на божествата е да се всезнаещи — С поклон отвърна Вирджиния.

— Така е — рече Земея, — и недей го забравя.

Градината на Смъртта беше пълна с беседки с мъртви цветя, потоци, в които се лееше пенлива кръв, и фонтани от огън. В гънките на увехналите венчелистчета На много от цветята все още можеха да се различат следи от някога яркожълти багри, други явно бяха рози. Уханието им бе като от остърганото дъно на старо шише от парфюм, след като течността отдавна е изветряла.

На Джей беше предложен стол — останалите от групата му трябваше сами да се погрижат за себе си. Мизар се настани в краката на момчето, по средата между старата си господарка и новия си стопанин. Трантоу застана една крачка настрани зад стола. Все още неуверен колко ще продължи добронамереното отношение на Смъртта, Дуби се намести върху широката глава на донта.

Самата господарка на Дълбоките поля седеше на плетен стол с висока облегалка, сложно произведение, някога служило за трон на владетелка на полинезийски островен сайт, проявила неблагоразумието да реши, че нейните пироги и канута могат да предизвикат британските платноходи, появили се от съседен сайт. Царуването я беше завършило с канонада, от гюлета и плетеният трон бе погълнат от пламъци наред със самата нея.

Фекда се уви около ръката й. Прислужници, направени от отпадъчен метал, поднесоха палмово вино и странни лакомства. В знак на любезност Джей прие бокал вино. Смъртта не се докосна до нищо, макар че не можеше да се каже дали заради конструкцията си, или поради липса на желание.

— И така, Джей Донърджак, готов ли си да изслушаш една история?

— Както желаете, госпожо.

— Много добре.

Тя не помръдна, но (навярно от раздвижването на въздуха в двора) момчето остана с впечатление, че е въздъхнала.

— Много преди да се родиш, Джей Донърджак, още преди баща ти да дойде във Вирту, за да направи някои проучвания и да се срещне с жената, която щеше да стане твоя майка, един мъж на име Уорън Банса заяви, че ще изпълни фокус, по-велик от всички други… И Уорън Банса… но почакай, навярно ти ще ми кажеш какво знаеш за Уорън Банса, Джей Донърджак. Искам да видя какво образование си получил в бащиния си дом.

Въпреки обидния намек за баща му, Джей се подчини и успя да отговори, без гласът му да прозвучи прекалено рязко.

— Уорън Банса е бил жител на Верите — компютърен специалист като баща ми, но интересите му не са били толкова насочени към програмиране на материал. В много отношения той попада между баща ми, който се е интересувал от начина на действие на нещата, и Рийз Джордан, който се е интересувал от причините за възприятието и структурата на човешкия ум. Общото мнение е, че Уорън Банса бил човекът, който неволно предизвикал срива на системата, довел до сътворението на Вирту.

— Последното е вярно — прекъсна го Смъртта, — макар че „сътворение“ е типично човешка арогантност. По-точният термин е „достъп“. Но продължавай, Джей.

— Рийз казва, че хобито на Банса било фокусничеството — трикове с огледала, ловкост на ръцете и прочее. Не бил толкова популярен, колкото навремето Хари Худини, но според Рийз това не означавало, че Банса не бил талантлив. По-скоро съвременната епоха толкова се наситила на трикове от виртуалната реалност (даже в сравнително примитивното си състояние отпреди Вирту), масовите комуникации и така нататък, че загубила вкуса си за — и способността си да вярва в — чудеса.

Смъртта се разсмя и във въздуха се разнесе звук като от строшено стъкло.

— Запомни последното, Джей — въпроса за вярата. Той е свързан с нещо, което искам да обсъдим по-късно’. Сега продължи с онова, което знаеш за Банса.

— Както казахте, той заявил, че ще извърши невероятен фокус и скочил от самолет във Верите, целият увит във въжета и вериги, сякаш щял да извърши номер с измъкване. Доколкото е известно на всички, изобщо не стигнал до земята. Просто изчезнал. Търсили тялото му, били обявени награди, но Уорън Банса се бил изпарил. Хората продължават да спорят дали изчезването му е, било неговият велик фокус, или е бил замислил нещо друго. Доколкото успях да науча, никой не знае.

Джей повдигна бокала с палмово вино и отпи малко, за да покаже, че е свършил. Вътрешно се чувстваше доволен от себе си. Смъртта обаче не го похвали. Всъщност тъкмо обратното.

— Ако баща ти ме беше оставил да ти дам образование тук, както възнамерявах, сега отговорът на загадката на Уорън Банса щеше да ти е известен. Това е много важно за задачата, за която ми трябваш. Няма значение. Знаеш ли нещо за Великия потоп и боговете на Меру?

— Алиот от време на време ми е разказвал по нещо. Иначе не, госпожо, не зная.

— Поне си искрен. Добре. Аз ще продължа. Кажи на устройството, което носиш, да записва, за да не се налага да повтарям.

При това споменаване за скрития му иион Джей повдигна вежди — до този момент не беше съзнавал, че Смъртта може да знае каквото и да било за неговите способности. В момента, в който си помисли за това, той мислено се изруга. Мизар бе с него в деня на „събуждането“ на гривната. Дуби също я беше виждал да действа. Единият или другият лесно биха могли да докладват на господарката си.

— Записвай, гривна — каза той и на китката му проблесна оранжева светлина.

Никой не можеше да каже дали Смъртта се усмихна на този отказ на ииона да потвърди присъствието на Джон д’Арси Донърджак в каквато и да било форма.

— Уорън Банса наистина планираше нещо по-сложно от пълното си изчезване от лицето на Верите. По този пищен начин искаше да демонстрира откритие, на което повечето хора дори днес биха се присмели като невъзможно. Готвеше се да се прехвърли от Верите във Вирту без помощта на неудобните кушетки — при това с тялото си.

Джей ахна. Изпитваше смесица от изненада и нелепа завист. Толкова дълго беше смятал способностите си за уникални, че опитът на друг човек да постигне същото, при това много преди него, за миг го накара да се почувства унижен.

— И успя ли? — попита той.

— И да, и не — загадъчно отвърна Смъртта. — Устройството му сработи и го прехвърли през интерфейса, но самото прехвърляне го уби. Докато умираше във Вирту — всъщност като създание на Вирту, — произтекоха няколко странични ефекта. Единият от тях — за който ти несъмнено вече си се досетил — е преминаването му в моя власт. Това е вярно, но само в известна степен. Онова, което Уорън Банса не разбираше — и което дори днес приемат само малцина, — е, че космологията на Вирту е много по-сложна, отколкото предполагат всички, освен може би върховните богове на Меру и самата аз. — Последните думи бяха придружени от сух смях. — Най-старите genius loci арогантно говорят за Вирту като за Първата вселена. Някои дори разглеждат Верите само като периферия на Вирту. Църквата на Елиш проповядва нещо подобно. Уорън Банса обаче не знаеше и навярно никога няма да научи, че ролята му във Вирту при проучването на Хаоса на Сътворението го е превърнала в създание от нашата митология.

— Искаш да кажеш, че е бог?

— Бог ли? Не, не точно. По-скоро една от онези не съвсем смъртни и не съвсем божествени фигури, които присъстват в индианските митологии.

— Дух ли? — попита Трантоу.

— Нещо такова, но също и божествен герой. Достатъчно е да кажем, че когато Уорън Банса умря при прехвърлянето, митологията около неговата личност запази нещо от същността му. Той умря, но възприе божествена форма и се превърна в Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква. А сега ще го оставим, защото по-нататък той не е от значение за мен.

Джей преглътна въпросите си, защото не се съмняваше, че отговорите ще включват още сухи забележки за липсата му на добро образование и възпитание.

— Интересуват ме събитията, които се случиха малко преди твоето зачеване, Джей. Грижех се за царството си, когато Алиот ми донесе вестта, че в Дълбоките поля са се появили двама натрапници. Трябва да подчертая, че преди Джон д’Арси Донърджак да включи Дълбоките поля в постоянните туристически маршрути, тук не идваше никой, освен по обичайния начин.

Смъртта замълча за миг. Дуби се наведе и прошепна:

— Това е шега, Джей.

Момчето се усмихна и се опита да се засмее. Смъртта направи същото — хриплив звук, донякъде напомнящ на неравно мучене.

— Баща ти също не можеше да повярва, че съм способна да се шегувам — каза тя. — Странно.

— Всъщност не — отвърна Джей. — За нас смъртта не е причина за смях, тъй като ни отнема хората и нещата, които обичаме. Трудно е да си представиш Смъртта да се смее по друг начин освен злобно.

— Това е естествено и дори е меко казано. Много добре, Джей. Ще се опитам да не се шегувам и ще продължа с историята си. И така, Алиот ме отведе на север, където видяхме две човешки фигури — мъжка и женска — да ровят из купищата разпадаща се материя. Бяха събрали нещо в чувал. Преди да успея да стигна до тях, те избягаха с онова, което бяха откраднали.

— Кои са били те? — попита Джей.

— Имам известни подозрения и част от задачата, която възнамерявам да ти възложа, е да ги потвърдиш. Навремето създадох Мизар и го пратих по следите на крадците.

Хрътката повдигна глава и слабо зави.

— Не си… спомням.

— Не, Мизар, разбира се, че не — отвърна Смъртта, наведе се от плетения си трон и погали кучето по кръпката от оранжев килим между ушите му. — Предполагам, че си постигнал в търсенето си далеч по-голям успех, отколкото съм се надявала, че си настигнал крадците и като си видял, че не можеш да ги заловиш, си започнал да виеш, както те научих, преди да те нападнат. Проследих зова ти до подножието на Меру, първичната планина, на която живеят боговете. Не успях да те открия — само парче кабел, което преди бе една от опашките ти, доказваше, че си бил там. После дълго те търсих, мое куче, и когато най-после те намерих, ти не помнеше нищо за онези събития. Поправих те, доколкото можах, и те пратих да водиш и закриляш Джей. Но аз се отклоних от разказа си.

Джей се прокашля.

— Всичко е наред, госпожо. Винаги съм се чудил какво се е случило с Мизар и откъде идва.

— Но историята на Мизар е съвсем малка част от онова, което трябва да ти разкажа, за да изпълниш задачата си.

— Да, госпожо.

— Върнах се в Дълбоките поля и проучих района, в който бях видяла натрапниците. Имах известна представа какво се намира там, още когато се приближавах към тях. После потвърдих предположенията си — и страховете си. Изненадан ли си, че мога да изпитвам страх, Джей Донърджак? Уверявам те, всички разумни създания се страхуват, когато се сблъскат с нещо, предвещаващо края на съществуванието им. Когато проучих ограбения от натрапниците район от Дълбоките поля, открих, че липсва само едно, но и то обещаваше достатъчно неприятности.

Смъртта замълча за миг и Джей зърна костите на пръстите й в ръкава на черната й роба да се вкопчват в страничната облегалка на трона. Кокалчетата не можеха да побледнеят, но момчето остана с впечатление за огромна сила, впечатление, потвърдило се, когато плетената облегалка се огъна под натиска на тънките пръсти.

— Уорън Банса дойде да почива тук, Джей, Уорън Банса и неговото чудно устройство. Знаех къде е тялото му и според обичая си го оставих в мир, докато настъпи времето да имам нужда от него. Оттогава се научих да внимавам и в този дворец има предостатъчно сейфове… но аз отново се отклонявам. Когато прерових онези купчини, открих останки от дрехи, разчленен скелет и череп, всичко това на Банса. Но нямаше нито следа от устройството му. Бяха откраднати дори частите, имплантирани в живата му плът или монтирани в костите му. Тогава зачаках изгодна възможност — какво друго бих могла да сторя? Планината Меру е място, забранено за мен, защото докато са там, онези по склоновете й са неподвластни на смъртта. Дълбоките поля обаче също са забранени за тях, нещо като равновесие на правата.

Джей кимна.

— Разбирам, но това място не е забранено за мен, нали?

— Не. Ти си роден от Вирту и Верите и притежаваш способности, които липсват на клетия Мизар. Не вярвам, че който и да е от Верите е в състояние да стигне до онези високи земи, но те не са забранени за създание на Вирту (освен ако, както е в моя случай, няма ограничения, заложени в основната програма). И все пак не вярвам, че създание от Вирту може безнаказано да иде там. Независимо дали са съзнателно почитани, онези на Меру са боговете на Вирту.

— Значи искате да ида там.

— Да. Задачата ти включва три части. Първо, да откриеш и ако е възможно, да ми върнеш частите от устройството на Уорън Банса. Второ, да ми донесеш информация за войските, които се събират на Меру и в нейните околности.

— Войски ли?

— Точно така. Трето, да откриеш доказателства кой е откраднал устройството на Уорън Банса от моето царство. Колкото по-убедителни са доказателствата, толкова по-добре.

— Какво искате да кажете с това „убедителни“? Нещо като саморъчно подписани признания ли?

— Съмнявам се, че е възможно. Но ще е достатъчен и запис, свидетел…

Дуби се разсмя.

— Това е играта, играта, за която толкова отдавна спомена, нали?

Смъртта кимна.

— Игра, която прие повече обрати, отколкото съм си представяла, Дуби. Върховните богове на Меру се готвят да изкривят тъканта на действителността и да превърнат. Верите в свое опитно поле. И онова, което откраднаха от мен, е в състояние да го направи възможно.

— И защо ви безпокои това? — попита Джей. — Ако територията на Вирту се разшири, вашето царство също ще стане по-голямо, нали така?

— Не е толкова просто, дете — отвърна Смъртта. — Ако оцелееш след изпълнението на задачата, която ти поставих, ще обсъдим метафизическите проблеми.

— Обещавате ли?

— Смееш да искаш обещание от мен?

— Искам да зная. Чувствам се като пионка на огромна шахматна дъска — Джей умолително протегна ръце. — Поне ми загатнете, че съм кон.

— Позицията ти ми харесва. Много добре, Джей Донърджак. Когато се върнеш от пътуването си, ще продължа образованието ти.

— Може ли да ви задам още един въпрос?

— Запазвам си правото да не ти отговоря.

— Винаги правите така. Ще ми кажете ли защо искате да знаете кой е проникнал тук? Щом онези на Меру са неподвластни за вас, каква полза ще имате, ако научите?

— Но те не са неподвластни, Джей Донърджак. Когато напускат закрилата на Меру, по-нисшите се страхуват от мен като всеки смъртен. Само тримата върховни са напълно недосегаеми за мен и ако един от тях е сред натрапниците, е, тогава този един (или двама) вече е в моята власт. Сянката на Дълбоките поля го е докоснала и аз мога да му въздействам.

Джей потръпна. Накъсаният глас на Смъртта прозвуча почти задавено, когато довърши отговора си.

— Виждаш ли, Джей Донърджак, безспорен факт е, че винаги съм на подходящото място в подходящото време. Искам да го докажа… дори това да означава смъртта на върховните богове.